– “THE UNDER SIDE OF THE CARDS” (THE SECRET TALENT OF LEONARDO DA VINCI)


СКРИТИЯТ ТАЛАНТ НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

На 15 април 2012 г. се навършиха 560 г. от рождението на италианския гений Леонардо да Винчи.

ИНЖЕНЕР, УЧЕН, ИЗОБРЕТАТЕЛ…
Времето на Ренесанса е изпълнено със свобода на мисълта, развитие на творческите сили, с раждането на титани на Ренесанса, чието наследство и днес близо пет века по-късно буди любопитство, възхищение и благородна завист, с появата на осъществени и неосъществени гениални проекти. Един от тези гении е и италианския художник, учен, музикант, инженер, скулптор и изобретател Леонардо да Винчи, който освен че е рисувал, е участвувал и в създаването на много образци различна техника, чието осъществяване на практика дошло едвам през ХIХ и ХХ век! Днес, оставеният и запазен негов архив наброява седем хиляди страници с голям или малък формат. При това само една малка част от полуфантастическите проекти, които са описани или нарисувани там, са осъществени на практика
Ето няколко откъса от писмо, което 30-годишния художник, умолявайки да го приемат на работа, изпратил през 1482 г. до дюка на град Милано – Лудовико ил Моро (Ludovico il Moro): “Пресветлейши мой господине! След като видях и разгледах в достатъчна степен опитите на тези, които смятат себе си за майстори и конструктори на военни оръдия, и виждайки, че устройството и действието на назованите оръдия с нищо не се отличава от общоприетото, ще се опитам аз, без да имам желание да навредя на някой друг, да се представя на Ваша Светлост, като и открия своите секрети, и след това по Вашето усмотрение, когато позволи времето, да осъществя с успех по отношение на това, което накратко, частично ще бъде изброено по-долу”. По-нататък той пише:

Младият Леонардо да Винчи (автопортрет), 1505 г. Museum of the Ancient People of Lucania, Italy. Art by Leonardo da Vinci, Photo by Nico Barbatelli

„Аз мога да строя нетежки оръдия, леки в превозването им, които могат да хвърлят запалителни материали, димът от които ще предизвика ужас, разрушения и смущение сред враговете… Аз мога да строя оръдия, мортири и огнехвъргачни машини и други, едновременно с това, с прекрасна и полезна форма… Накратко казано, аз мога да създам безкраен брой оръдия за нападение”, – така завършвал своето писмо гениалният италиански художник. Забележителното в случая е, че в това свое писмо той предложил образци от посочените оръдия, които намерили въплъщението си и своето окончателно конструиране едвам през ХХ век. Нещо повече, в края на писмото си той хвърля и предизвикателство към всеки, който би се усъмнил в таланта му, като пише, че „А ако нещо от гореказаното би се сторило някому невъзможно и неизпълнимо, изразявам пълната си готовност да произведа опит във Вашия парк или на място, което е угодно на Ваша светлост, на когото се и поверявам най-смирено“.

Дворът на арсенала (Кралската библиотека, замъка в Уиндзор)
Той с радост е приет на служба в Милано и зачислен към колегията на херцогските инженери. В продължение на повече от 17 години Леонардо да Винчи остава в Ломбардия, където отделя много време за научни експерименти, донесли му му по-късно световна слава. От този период в неговите бележници имало дори и цялостен проект за създаването на подводна лодка, със заплашителната надпис, насочена към потенциалния противник: „Ако след четири часа не се предадете – отивате на дъното! Л.”.
С една дума, той още тогава осъзнавал, колко страшно оръжие може да бъде деморализирането на противника при показването и използването на нови, неизвестни образци на оръжие. Макар че той възприемал и определял войната като „най-зверската глупост”, едновременно с това италианският гений, който живял в последните десетилетия на кървавия ХV век и началото на ХVI век, успял да създаде стотици образци на оригинални летателни апарати, бойни колесници, танкове, артилерийски средства, снаряди със стабилизатори, подводни лодки и много друго. Някои от тях нямат своите аналози в света в продължение на следващите няколко века – това са преди всичко моделите и идеите за самолети, вертолети, танкове и парашутите.

Устройство за събаряне на обсадни стълби. (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 49 v.b. Библиотека Амброзиана, Милано, 1480-1482 г.

Няколко години по-късно след изпращането на писмото си до Лудовико ил Моро, Леонардо да Винчи става известен военен инженер. През есента на 1503 г. Голфониера на Република Флоренция Пиеро Содерини поканва на своя служба Леонардо, за да го изпрати като военен механик в пизанския лагер за създаването на нужните тогава обсадни машини. За кратко време работи и е на служба като главен военен инженер и архитект и при Чезаре Борджия (Cesare Borgia) – херцог на Валентинуа и син на папа Александър VI Борджия.

Проект на оръдие, стрелящо с разривни снаряди. (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 9 v. a.

Към това време Леонардо вече успял да създаде своето първо оръдие. Принципът на работа бил следният – в силно нагрята камера под огромно налягане се подавала гореща вода, която мигновенно се превръщала в пара и изхвърляла ядрото. Това страшно оръдие дълго време оставало тайна за противника. Така че, с чиста съвест може да се допусне факта, че Леонардо да Винчи и неговото „парно оръдие” са били истинските предшественици на парната машина на Джеймс Уат.
След изобретяването на всевъзможни снаряди, изхвърлящи през тръбички огън и дим получаван с помощта на сяра, барут и смола, Леонардо да Винчи стигнал до още едно свое странно изобретение, което в последствие сметнал за голям неуспех. Ставало дума за така наречената колесница с въртящи се сърпове, които имали за задача при нахлуването в редовете на противниковата пехота, да косят нейните войници. Но колесницата не оправдала своето първоначално назначение. Конете, които я теглили, начесто пъти се подплашвали и по такъв начин често пъти предизвиквали повече смут в своите редици, отколкото в тези на противника. Но това страшно оръжие имало и своето миролюбиво продължение – много по-късно на основата на схемата му са били създадени комбайна, сенокосачката и снегорината.

Модел на бойна колесница (Кралската библиотека в гр.Торино). 1485 г. 20см/28 см

През 1996 г. в една от мадридските библиотеки случайно била открита рисунка на Леонардо да Винчи, на която последният нарисувал летателен апарат, към която направил шест реда технически пояснения. Удивителното в случая е, че този летателен апарат напомнял много на съвременния френско-британски самолет “Кондорд”, отличаващ се с делтаобразното си тяло. Тук е уместно да се отбележи, че за модели на полети на Леонардо да Винчи служили не птиците, а водните кончета и прилепите. Той внимателно изучил и възпроизвел някои моменти от поведението им във въздуха. А махащото крило по своята форма в бележниците му било най-близо до „модела” на летящата мишка. Нещо повече, конструкцията на Леонардо била предвидена за вдигането във въздуха на 80 кг тяло!

Проект на летателен апарат. Колекция на Френския институт, Париж. 1485 г. 23 см/16 см

Своето първо научно изследване Леонардо да Винчи успял да направи още през 1505 г.. Трактатът, който изпреварил времето се наричал … „За полета на птиците”! А най-известните схеми към него се намират в знаменитите „Дневници на Леонардо”, или по-точно в останалите днес фрагменти от тях. Първоначално Леонардовото „Пълно събрание на размишленията” се съхранявало от любимия ученик на художника – Франческо Мелци, но след неговата смърт ръкописите на гениалния италианец изчезнали. Днес в различни колекции по света са запазени приблизително около 7000 страници, включително и тези, които се отнасят до крилете. При това всички записи в дневниците на Леонардо са направени в огледално изображение! И нещо много важно – в действителност Леонардо никога не е провеждал реален експеримент със своите изобретения. Казват, че за това е бил виновен преди всичко помощника на изобретателя – мессер Андреа Тедеско, който по разпространяваните тогава слухове изкарвал пари още и като „промишлен шпионин”… А първите летателни апарати били построени чак през 70-те години на ХIХ век и както станало малко по-късно ясно, за да се задейства модела на Леонардо недостигал само един елемент – мотора. В днешните модели поставянето на рул, управлението на опашката, използването на пружините, появата на шаси – всичко било както в проектите на Леонардо… Орнитоперите се оказали истински динозаври на въздухоплаването! Леонардо да Винчи успял още през 1485 г. да измисли и въплати на практика в своите схеми и чертежи механизми с крила както при птиците, които да действуват с помощта на мускулната сила на човека и да го издигат във въздуха. Но само че без да се използват ръцете! Именно това отличавало механизма на великия италианец от последователите на Икар – при него движенията на краката в педалите задвижвали крилата, нужни за свободен полет. В описанието на схемата на летателния апарат, всички части на тялото и движението на авиатора описват буквения „код на Леонардо да Винчи”: „А – завърта тялото, В – го обръща с помощта на ръчка, С – го отпуска и D – го издига”.

Проект на летателен апарат. Колекция на Френския институт, Париж. 1487 г.

Днес оригиналните размери на орнитопера могат да се видят на летището „Леонардо да Винчи”. Там той е в реалност – с височина 12 метра и с размах на крилете – 24 м. Неговите макети вече могат да се видят на много места по света – специалистите от лабораторията за летящи микроустройства (MAV) от Университета на Аризона също успяли да конструират модели на орнитопера на да Винчи и вече успешно продават негови миниатюрни модели.
Успех донесъл и опитът с едно друго изобретение на великия Леонардо да Винчи – парашута. Пророчески се оказали чертежът на парашутното устройство, което самият Леонардо описва по следния начин: “Ако човекът има достатъчно тента от плътна тъкан, всяка от страните на която е с дължина – 12 дължини на ръката и с височина – пак 12, то той ще може да скочи без да се разбие от всякаква значителна височина!”.

Парашута на Леонардо да Винчи

Тази забележка в дневника си той направил в периода между 1483 и 1486 г. Няколко века по-късно това леонардово устройство получило името “парашут” (от гръцката дума „para” — против и френската “chute” — падане). През декември 2000 г. английският парашутист Адриан Николас направил в Южна Африка първото успешно изпитание на един от леонардовите парашутни модели. За тази цел той се спуснал от височина от 3000 метра с помощта на въздушен балон, с парашут направен по схема на Леонардо да Винчи.

Модел на вертолет (Manuscript page: Codex B, fol. 180r) 1487,  23,5см/17,6 cм Библиотека на Сорбоната, Париж, Франция
В света на военната техника безусловен интерес предизвиквал и неговия проект на гигантски арбалет. Както се вижда, размерите на това оръжие са много по-голями от обикновените, а самият арбалет имал за цел да възпроизвежда огромна ударна и поражаваща сила. От описанието на Леонардо да Винчи се вижда, че разтвореността на рамото на арбалета, т.е. неговата дължина до мястото на закрепването на тетивата се равнявала на 42 дължини на ръкохватката, а в разтворен вид дължината на арбалета се равнявала на 42 дължини на рамото (около 24 метра). Той трябвало да се поставя на количка с ширина от 2 и дължина от 40 дължини на ръкохватката. Колелата на количката се закрепвали под специален ъгъл, за да се получи устойчивост при стрелбата. Стрелите от този арбалет се подготвяли от плоски секции, за да се получи съответната здравина и еластичност. Тетивата се опъвала със специално приспособление, показано в долния ъгъл на рисунката на великия италианец, а от ляво е възпроизведен пусковия механизъм.

Проект на гигантски арбалет (Codex Atlanticus – «Атлантически кодекс») 53 v. b. Библиотека Амброзиана, Милано, 1480-1482 г.

Леонардо да Винчи бил и първият човек, който въвел в обръщение думата „Хеликоптер”, като адаптирал гръцките думи „спирала” и „крило” към италианския език, така че в неговия превод думите се превърнали в „хеликс” («helix») и «птерон» («pteron»). Но все пак вертолетът на Леонардо не бил в точния смисъл на думата изобретен от Леонардо – знаменитият „въздушен винт” със спирален ротор от обработено с нишесте ленена тъкан, витла няма и се развърта в друга плоскост. Но все пак лети, което е доказано от една малка играчка, която се произвежда серийно в Япония!

ГОДИНАТА НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ
Годината на Леонардо да Винчи – тя е изпъстрена с много мероприятия, по света, които имат за цел да разкрият преди всичко малкоизвестния негов талант на учен, инженер и изобретател. Едното от тях може да се види още при кацането на римското летище „Фаюмичино” – днес вече летище „Леонардо да Винчи”. Тук е направена грандиозна изложба, озаглавена „Геният на Леонардо”, на която могат да се видят впечатляващите макети на летателните апарати, направени по нарисуваните схеми на великия италианец. Моделите са изработени от натурални материали, които се срещали в средните векове на развитието на човечеството – дърво, кожа, платно, а самите модели са също в натурална величина. Общо 21 технически открития на Леонардо са поставени на територията на Терминал № 1 на летището, а всеки постамент на макет е снабден с информация на 6 езика и копие на оригиналната илюстрация.
Родният град на Леонардо да Винчи – Флоренция, също не изостава в мероприятията по отбелязването на паметната дата. Именно тук, в музея на Леонардо да Винчи, днес могат да се видят макетите на многобройните механични чудеса от бележниците на великия италианец, като при това са представени около 60 модела.
Но не само Италия отбелязва паметната дата в световната история. Днес културният хит на годината в Лондон, Великобритания е най-голямата в историята изложба на картините на Леонардо да Винчи, която е поместена в Националната галерия. Експозицията „Леонардо да Винчи: художник от Миланския двор” обединява девет платна, които не са били показани под един покрив. Така например там са изложеини картината „Мона Лита” от руския Ермитаж, както и работата „Спасителят на света”, която до скоро се смятала за безвъзратно изгубена. Но най-интересното за нас е, че на изложбата са представени няколко десетки рисунки на Леонардо, при това някои предоставени от колекцията на кралицата Елизабет II, която е притежателка на една от най-добрите подобни колекции в света. Всяка една от картините се намира зад бронирано стъкло в отделен бокс, а самата изложба е застрахована за астрономическата сума от 2,4 милиарда долара.

ИЗОБРЕТЕНИЯТА НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ, ОТБЕЛЯЗАНИ СЪС СРЕБЪРНА МОНЕТА.
През декември 2011 г., остров Ниуе (самоуправляваща се държава, присъединила се към Нова Зеландия) отпечатил уникална монета, състояща се всяка от 24 отделни части с номинал на всяка част – 1 новозеландски долар. Монетата е посветена на великия италиански учен, художник и изобретател Леонардо да Винчи.


На всяка част от 24 части на монетата са дадени по едно от изобретенията на великия Леонардо – арбалета, летателния апарат, скорострелното оръжие, парашута, вертолета, танка и други негови художествени и научни изобретения. При това, ако се сглобят всички нейни части, то ще може да се види още веднъж едно негово творение – Витрувианския човек.
Това е знаменитата рисунка на Леонардо да Винчи, която е подготвена като илюстрация към книга, посветена на трудовете на Витрувий и нарисувана в периода 1490-1492 г. Тази рисунка на Леонардо станала символ на вътрешната симетрия на човешкото тяло и обкръжаващата го Вселена като цяло.


Монетата е поставена в много красив дървен калъф, отсечени са от сребро с проба 999, има общо тегло 1020 гр., и общ размер – 166,8/240 мм. Целият тираж е само 500 броя!
На аверса на всяка част е отпечатен портрета на Кралица Елизабет II.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
“THE UNDER SIDE OF THE CARDS” (THE SECRET TALENT OF LEONARDO DA VINCI) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN:

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

IMG_0002

IMG

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

IMG

IMG_0001

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

IMG

IMG_0002

– THERE IS NO ESCAPE FROM INTERPOL`S ARMS. THE INTERNATIONAL POLICE ORGANISATION IS SECOND AFTER THE UN ACCORDING TO THE NUMBER OF MEMBER-STATES: 186


ОТ ПИПАЛАТА НА ИНТЕРПОЛ НЯМА СПАСЕНИЕ. МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИЦЕЙСКА ОРГАНИЗАЦИЯ Е ВТОРА СЛЕД ООН ПО БРОЯ НА ДЪРЖАВИТЕ УЧАСТНИЧКИ В НЕЯ – 186.

Кой не е гледал нашумелият преди известно време филм “Червената топлина” с участието на актьорите Джеймс Белуши и Арнолд Шварценегер – последният е сегашният губернатор на Калифорния? Но малко хора знаят, че в него става дума за действителен случай на сътрудничество между Националното Централно бюро (НЦБ) на Международната организация на криминалната полиция (МОКП)- Интерпол на Русия от една страна, и ФБР и щатската полиция, от друга. А над тях стои в сянка могъщата и неуморна работа на Интерпол и ФБР.
Днес международната полицейска организация Интерпол е втора по броя на държавите участнички след ООН – 186.

Принцът на Монако дава идеята

Идеята за създаването на международната полицейска организация е свързана преди всичко с дейността на принца на Монако Алберт. По негова инициатива през 1914 г. в Монте Карло се провежда среща на юристи, адвокати и полицейски служители – представители на 24 нации. Тя влиза в историята като Първи международен конгрес на криминалната полиция.

INTERPOL‘s Command and…

След края на Първата световна война, на II конгрес във Виена присъстват 130 делегати от 20 държави, а след края на Втората, през 1946 г., организацията е възродена. На 22 юли 1946 г., в Пощенската служба на Париж е регистрирана думата Интерпол – Интернационална полиция. Днес това е огромна международна организация подчинена на Генералната асамблея, със собствен изпълнителен комитет и Генерален секретар. Наред с Националните централни бюра във всяка държава, Интерпол е разделен на няколко директората – Директорат за информационни системи, Директорат за стратегическо планиране, Директорат за администриране и финанси, Директорат на съдебните дела, Директорат за финансов контрол, Директорат за криминално разузнаване, Директорат за регионална координация и развитие и т.н.

Хероинови “подаръци” за американски клиенти

През 1970 г. голяма интернационална групировка организирала вкарването на смъртоносния прах (приблизително по 150 фунта) в тайници, оборудвани в седалките, под буферите или в бензиновите резервоари на нови фолксвагени, пежо, ситроени, ВМВ-та и други коли, които се импортирали в САЩ. От общия внос приблизително на милион коли, като минимум 1800 били “заредени” с наркотици в гаражите на контрабандистите. В края на август 1970 г., агентите на полицията на САЩ, Франция и Швейцария прекъснали канала, което било признато като разгром на една от най-големите контрабандни акции в света.


По-късно станало ясно, че започвайки от 1965 г., бандата прехвърляла в САЩ хероинови “подаръци” най-малкото за 500 милиона долара годишно.

“Група А”, “Група O″, “Група Е”…

Модерната престъпност изисква и модерен отпор. Подобрена е структурата, като са създадени: “Група А” (работи по изучаването на извършени убийства, обири, бандитски нападения, кражби на коли, стоки, хора и др.); “Група 0″ (работи по изучаването на случаите на банкови мошеничества, неосигурени чекове, контрабанда, подправяне на документи и др.); “Група Е” (разпространение на наркотици, нарушаване на морала, сексуални престъпления); “Група Р” (работи срещу фалшификациите, най-вече на банкноти); “Група С” (обхваща общите икономически и финансови престъпления).

Wanted … Tihomir Georgiev’s Interpol profile

В края на XX век е засилена работата с американското ФБР. След дългата изолация на ФБР, неговите специалисти днес ползотворно сътрудничат с различните структури на Интерпол. Така например специалист от ФБР ръководи подразделението “ТЕ” (за борба с тероризма). Прякото участие на Интерпол в борбата с международния тероризъм започва през юни 1985 г.

Как се провали едно почти идеално престъпление

Не толкова отдавна е направен опит за извършването на на т.нар. “идеално престъпление”, което било замислено и почти осъществено от един квалифициран нюйоркски банков служител. Същността му се състояла в комбинации с разликата във времето и с цените на скъпоценностите между САЩ и Европа. За тази цел била открита анонимна сметка в Цюрих и в последните минути на работното време на своята банка мошеникът превел на нея един милион долара от чужд голям депозит. След това незабавно излетял в Швейцария, снел от сметката тези пари и купил с тях голяма колекция брилянти. Продажбата им на борсата за бижутерски изделия в Ню Йорк, му гарантирало получаването на 200-300 хиляди долара печалба освен използвания чужд милион, който той смятал да върне незабавно в депозита и, използвайки своите служебни възможности, да отстрани от банковата компютърна система всички следи от финансовата операция.
За нещастие на бандита, операцията пропаднала поради непредвиденото обстоятелство, че един ревностен митничар при проверката, направена на мошеника на летище “Джон Кенеди”, открил случайно у него недекларираните брилянти.

Компютърният гений Пол Макуилан

Краят на XX и началото на XXI век сочи една особеност в развитието на световната престъпност – “компютърната” престъпност, която се развива с много бързи темпове. През 1980 г. в седеметажната щаб-квартира на Интерпол на улица “Арманжо” № 26 в Сен-Клу (предградие на Париж) бил въведен в действие първият компютър. Но изненадващо възникнали нови трудности, свързани с възможното “изтичане” на информация. Проблем се оказва и т.нар. поименна информация. Буквалното настояване за изпълнението на съдържанието на този член от френското законодателство (а не на други) означавало пълната невъзможност на използването на компютърните системи за специфичните цели на Интерпол.

Gendarmerie-communication-center

От друга страна във Франция трудно се приемал фактът, че начело на ръководството на Интерпол дълги години бил Паул Дикопф – бивш офицер от СС, избягал в Швейцария през 1943 г. Това възпирало дълги години полицейските организации на държавите от бившия Варшавски договор да вземат участие в работата на организацията – първите били много добре запознати с практиката подобни “бегълци” в Швейцария да се опитват след време да използват ръководните постове, за да получат достъп до специфични и важни информационни блокове.
Съвършенно абсурдната ситуация продължила около пет години, в резултат на което Интерпол встъпил в компютърната ера с десетгодишно закъснение. Едва през март 1985 г. – вече след избирането на Раймонд Кендал за генерален секретар на Интерпол – били приети специални решения и била развърната активна дейност по компютризирането на Интерпол. С тази сложна задача се заел компютърният гений, британският полицейски офицер Пол Макуилан. За него и неголямата му група от специалисти бил създаден специален Четвърти отдел на Секретариата на Интерпол. Времето за издирване по компютърните картотеки било съкратено до няколко десетки секунди, а отговор на запитвания от националните поделения се получава за два часа.


Сигурността на компютърната картотека на Интерпол е такава, че изправя непреодолима преграда пред “желаещите” и “властимащите” от различни държави да разберат какво има там.

Хакер пробива защитата на “Чейз Манхатън Банк”

Един от интересните случаи за използването на глобалната компютърна мрежа Интернет за лично обогатяване, който би могъл да доведе до истинско разпадане на транснационалната банкова система, станал през 1995 г. Скромен, но талантлив специалист от Санкт Петербург (Русия) с помощта на най-обикновен персонален компютър, от своя офис “пробил” компютърната защита на “Чейз Манхатън Банк”, “претакал” от сметките на нейните най-големи депозитари няколко милиона долара и ги превел на няколко лични сметки на свои приятели и познати в САЩ, Нидерландия, Люксембург, Израел и Русия. Изисквали се свърхусилията на десетки структури в пет държави, за да може за седем седмици да се определят насоките на прехвърлянето на сумите, да се арестуват или макар и временно да се задържат редица лица при опитите им да получат остатъците от сумите (наличието на престъпен сговор било доказано много, много по-късно) и да се “измъкне” самия хакер зад пределите на Русия, в която по това време не съществували юридически основания за прекратяването на дейността му, във Великобритания. Там той бил арестуван и осъден на недълъг срок.

Цели “гроздове” от мошеничества

Тук, наред с посочените примери за разкриване на машинации, могат да бъдат посочени също и други вече широко използвани “номера”, специфични за новия век – такива, като измами при съвместното използване на ЕИМ, създаването на фиктивни висши учебни заведения, извършването на цели “гроздове” от мошенничества при употребата на Интернет, използването на несъществуващи издателства, които събират милионни суми за публикацията на реклами, и разпространената практика за получаването на кредити в търговските банки чрез залагането на фалшиви ценности и метали и дори на произведения на изкуствата…

По отношение на произведенията на изкуството Интерпол започва да създава своя база от данни още от края на 40-те години на XX век и днес тя е представена от 15 хиляди сведения за предмети, откраднати в различни държави или иззети от полицията при неустановени собственици. Годишно се пускат приблизително 250 издирвателни листа с описанието на 800-1000 предмета. Два пъти в годината се пускат специални постери с информация за 6-те най-ценни предмета на изкуството, похитени през годината.

200 черни сандъка произвеждат… пари

Обекти на атака в света са не само най-големите финансови възли. Много разпространена е практиката за фалшификацията на редица електронни документи, включително и на телефонните фонокарти. През 1996 г. специалистите от концерна “Сименс” разработили т.нар. еврочип – специално електронно устройство, което се предполагало, че ще изключи възможността от фалшифицирането, презареждането и незаконното използване на фонокарти. Така било само около една година; след това група холандски майстори-хакери разработили специално устройство, което могло да зарежда отново използваната карта, при това – нееднократно. Компактният прибор, наричан от майсторите “черен сандък”, доскоро струвал около 10-12 хиляди дойчемарки и можел за един ден при умела експлоатация да презареди фонокартите приблизително на една трета от стойността им. По данни на полицията, в Германия са конфискувани 17 “черни сандъка”, а са работили, съдейки по резултатите – неполучената печалба, не по-малко от 200.

Interpol headquarters, Lyon, France.

Цените на използваните фонокарти (те се произвеждат в стотици образци не само в различните държави-членки на ООН, но и в отделни региони, и съществува цял пазар или борса на обмяна между колекционерите) скочили от 30 пфенига до 5-7 марки. По такъв начин възникнал цял пазар на вторични фонокарти, мобилни и управлявани, и мошенниците организирали бързо, за няколко часа, прехвърляне на “суровината” в градовете към нелегалните “дилъри”, при които се появили допълнителни потребители. Те са преди всичко гастарбайтери и нелегални имигранти. Само годишната загуба на “Дойче телеком” през миналата година надхвърля 100 милиона дойчемарки…

Светът е решил да се справи

Наркотиците,икономическите престъпления, нелегалната имиграция, престъпленията с документи и пари, търговията с хора, организираните престъпни групи, контрабандата и прането на пари това е само част от дейността на Интерпол. И още: кражбите на парични средства и ценни книжа, прането на парите, нарушенията на валутното законодателство и др. Огромно внимание се отделя на борбата с тероризма и на нелегалната продажба на оръжие и боеприпаси.

79th INTERPOL General Assembly – Doha, Qatar – 8-11 November 2010


И все пак през XXI век Интерпол вече има и свои конкуренти – бяха създадени няколко специални могъщи международни организации с широки пълномощия. В много от операциите им вземат участие и специалисти от Интерпол. Сред тези организации могат да бъдат отделени:
Групата “Треви” – европейски център за борба с тероризма. Тя е създадена през 1972 г. от Европейския съвет на министрите за организиране на борбата с тероризма в държавите от Европейската общност. В момента се определя като “великолепно съединение на квалифицирани полицейски сили с министерска мощ”;
Организацията ФАТФ, осъществяваща ролята на своеобразен световен аудитор на банковата система, се бори за установяването в банките на режим на “прозрачност” и внимателен контрол на оборота на средствата. Нейно сериозно постижение е частичното премахване на режима на пълна анонимност в банките на Швейцария и някои други страни;
Групата “Егмонт” – неформална организация, в която членуват повече от 30 държави и четири международни организации. Днес това е основната структура, която координира сътрудничеството между различните подразделения на финансовото разузнаване от различни държави;
Организацията “Киловат” – видимата (т.нар. печатна част) на световната разузнавателна общност, обединила се в първите години на XXI век.


Нарастването на броя на организациите говори само за едно – светът е решил да се справи с престъпността, каквото и да му струва това!

Cт. н. с. II ст. Николай Г. Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 191 (4801) from 18th August 2007.

Creative Commons License
„THERE IS NO ESCAPE FROM INTERPOL`S ARMS. THE INTERNATIONAL POLICE ORGANISATION IS SECOND AFTER THE UN ACCORDING TO THE NUMBER OF MEMBER-STATES: 186“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.