– MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

„¡No pasarán!“ Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис „България за българите – ако е възможно (Световната война)“.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к „Стандарт“, София, бр. от 4 юни 2001 г.

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 – see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к „Българска Армия“, С., 12 август 2011 г., с.16-17.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE

БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND

ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX“?

ПЪТЕШЕСТВЕНИК ВЪВ ВРЕМЕТО ИЛИ “ПАРАДОКСЪТ НА ДЯДО”?

През март 2010 г., една най-обикновена фотография от музея Bralorne Pioneer Мuseum на канадската провинция Британска Колумбия взривява Интернет и поляризира световното интернет-общество. Към началото на май с.г., числото на цитиранията на фотографията достига цифрата от милион и половина позовавания. И това е само за малко повече от месец след откриването на фотографията.
Оригиналът на снимката, която се превръща в едва ли не най-тиражираната в света на фотографията, е изложена на сайта на музея сред другите 154 снимки през февруари 2010 г., като експонат на виртуалната изложба Their Past Lives Here («Тяхното минало живее тук»). Какво е изобразено на нея? Събитието е приблизително от ноември 1940 г., свързано с официалното откриване на провинциалния мост South Fork Bridge, който бил построен вместо отнесения преди това от наводнение стар такъв. Сред множеството хора се вижда и един необичайно висок млад човек – именно той привлича вниманието на интернет-обществото със своя необичаен вид. По-голямата част от изследователите от интернет-обществото все пак решила, че този младеж не е от това време, на което е бил заснет. А по-точно – от бъдещето. За това говорят най-вече пострижката му, фланелката с отпечатената емблема, пуловерът с модерния си фасон, портативната фотокамера и слънчевите му очила. Т.е., преди 70 години такова нещо в Канада не би могло да съществува.

Първо фото. Пришелецът от бъдещето е маркиран в червена окръжност

Снимката била огледана от експерти. След това тя е подложена на компютърен анализ, с чиято помощ са изследвани фона и “подозрителния субект” за това, да ли е използван при обработката и фотошоп. Но следи от “добавки” не са открити, т.е. “чуждото тяло” се оказало истинско. По такъв начин се доказало, че този млад човек се е намирал там в момента на заснемането, което по мнението на ентузиастите свидетелствувало само за едно – че пътешествията във времето са възможни.

Докато една част от изследователите в интернет-обществото разсъждавали с каква “машина на времето” е пристигнал гостът, и от кой век той приблизително е дошъл, другата част се отнасяла доста скептечно, като се опитвали да открият признаците на съответствие за 1940 г. Фотоапаратът в ръцете му? Фирмата “Кодак” към това време вече произвеждала портативните модели, чиито обективи се удължавали като хармоника. Като че ли в ръцете на “пътешественика” е имало точно такъв – модел Kodak Folding Pocket, достъпен за всеки от началото на ХХ век. Пуловерът би могъл да бъде изплетен от майка му или баба му. По това време много от тях са постъпвали така. Да се прецени доколко той е съвременен е доста трудно. Все пак, целият силует на “пътешественика във времето” не е добре видим.

Второ фото. Със стрелката е посочен “пътешественикът във времето” в друг ракурс

Слънцезащитни очила… Действително, мъжете преди 70 години почти не са ги носили, още повече че първите слънцезащитни очила са произведени в САЩ през 1937 г. А когато са ги носили, то те не са били такива, а с капковидна форма, произведени за нуждата на авиацията. Ако погледнете останалите хора няма да видите никой друг със слънцезащитни очила. Но погледнете самия модел на слънчевите очила от първата снимка. Такъв модел, с триъгълни елементи на рамките, прикриващи очите от вятъра и страничните слънчеви лъчи не се е срещал в света никъде преди това.

Непредеолима трудност за скептиците предизвикала фланелката, която е облякъл “пътешественика във времето” – тя е явно памучна със щампована емблема. Аналози по това време – щамповани фланелки, не са открити! Имало е само плетени пуловери с пришити емблеми!

От своя страна, ентузиастите се защитават, като го определят като човек с много съвременни слънцезащитни очила, носещ щампована фланелка и през цялото време държащ портативна компактна фотокамера!

Какво решило интернет-обществото? От тези, които са видяли тайнствената фотография и са се отзовали на дискусиите във форумите, около 60% смятат, че това е пътешественик във времето. Около 20% от останалите не виждат в него нищо свърхестествено. Макар и да признават , че той изглежда някак си чудновато. За тях това не е част от доказателство за пътешествие във времето, а по-скоро – свидетелство за цикличността на природата на модата. И все пак? Ами ако си спомним за “Моста на Айнщайн-Розен ” или пък за “Дядовия парадокс”?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„A TIME-TRAVELLER OR „GRAND-DAD`S PARADOX ?“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper  „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 2nd April 2011, p.33.

– THE GREAT ALLIES AND THE BULGARIAN`S EFFORTS TO WITHDRAW FROM THE WAR (October 1943-March 1944)

ВЕЛИКИТЕ СИЛИ И ОПИТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ВОЙНАТА (октомври 1943 – март 1944 г.)

Засилването на съюзническата бомбардировъчна офанзива срещу България в периода октомври 1943 – януари 1944 г. съвпада с опитите на българските правителствени кръгове да установят контакти със съюзниците от антихитлеристката коалиция чрез дипломатическите представителства на царството в Швейцария и Турция с цел да изведат страната от войната. Дава се предпочитание на срещите в тези неутрални страни с американците в ущърб на английските им съюзници, което се дължи на факта, че в българските обществено-политически среди съществува традиционно недоверие към Великобритания поради нейната негативна линия на поведение към българските териториални претенции в предвоенните и военните години. От своя страна, американците определят въпроса за вмъкването на България в орбитата на американското влияние като ключов за бъдещата политика на САЩ на Балканите и поради факта, че по този начин тяхната дипломация, на Щатите, преднамерено се противопоставя на установяването на която и да е велика сила на Балканите – в случая на традиционните стожери там Великобритания или СССР, срещу опитите да се раздели европейския Югоизток на сфери на влияние. По този начин се свеждат до минимум и опитите на британското правителство да се утвърдят позициите му в тази част на Европа като доминиращи чрез провеждането на политика на лансиране сключването на предварителни споразумения.

Ръководителят на британския Форин Офис Антони Идън

Особено активно се провеждат срещи и разговори в Анкара и Истанбул между представителите на УСС (американски аналог на английското Управление за специални операции) и неофициалните български емисари в лицето на Георги Киселов, епископ Андрей и пълномощния министър в Турция Никола Балабанов. Лондон, който е тенденциозно изолиран от преговорите, трябва, от своя страна, тепърва да определя как най-ефикасно да въздействува върху българското правителство и по какъв начин да отстрани всяка нарастваща тенденция на заплаха от създаването на водещо американско или съветско влияние в страната. Допълнителни трудности за Великобритания създава и София, която се възползва умело от увеличаващите се противоречия в антихитлеристката коалиция и отклонява предложението за “безусловна капитулация”.

Премиер-министърът на Великобритания Уинстън Чърчил

След фиаското на дълго подготвяния проект на Форин Офис за създаване на федерация в европейския Югоизток, станало на Московската конференция (19-30 октомври 1943 г.), където СССР и САЩ се обявяват твърдо срещу него, английското военнополитическо ръководство не открива друг начин да защити своите позиции в региона, освен да поиска от СССР да гарантира Турция срещу България в евентуалните бъдещи военни действия. По този начин то се стреми да постави началото на двустранни разговори, чрез които да се изяснят направленията и сериозността на съветските намерения спрямо Балканите. Тези разговори намират своята връхна точка в подписания в Москва на 3 март 1944 г. двустранен протокол за английско-съветско сътрудничество в рамките на операция “Бодигард”, целяща провеждането на редица маскировъчни и дезинформиращи противника мероприятия в Норвегия и на Балканите преди откриването на Втория фронт в Нормандия. Част от плановете на тази операция за европейския Югоизток – операция “Цепелин” – предвижда компоненти, които могат да задържат колкото е възможно по-голям контингент хитлеристки съединения на Балканите, чрез което да се улесни съюзническото дебаркиране във Франция. Възлов момент в тези планове е усилието да се изведе България от хитлеристката орбита. В същият ден, в който английските представители Баумър и Бивън подписват съвместно с оторизираните съветски кръгове протокола за сътрудничество, Антони Идън предлага на Чърчил да се даде веднага най-голям приоритет на съюзническите бомбардировки срещу България.

Генерал Хенри М.Уилсън – командващ съюзническите войски на Средиземноморския театър на военните действия

Американските съображения при преговорите в Анкара и Истанбул, водени от американските резиденти на УСО полковник Анжело Куюмджийски и полковник Кърнилиъс Джедуин (бивш военен аташе на САЩ в България), от една страна, и българския пълномощен министър в Турция Никола Балабанов, от друга, се базират на факта, че при успех ще могат да спрат бързото революционизиране на положението в България чрез постигането на определено споразумение, което едновременно ще гарантира стария режим и ще осигури там американско присъствие след завършването на войната.

Напредналото развитие на преговорите принуждава англичаните остро да протестират пред своите съюзници, че са неоснователно отстранени, поради което те са прекъснати.

Ръководителят на Народния комисариат на външните работи на СССР (НКИД на СССР) Вячеслав Молотов (Скрябин)

Полковник Куюмджийски и полковник Джедуин са поканени в Кайро от англичаните за разяснения, тъй като те основателно подозират своите съюзници, че без тяхно знание водят сепаративни преговори за сключването на примирие. След триседмичен престой в Кайро (6 – 28/29 януари 1944 г.), по време на което се дават необходимите разяснения и се изглаждат възникналите между двата западни съюзника разногласия, следват нови разговори с Никола Балабанов. В хода им се очертават основните искания на американците за провеждането на бъдеща среща с представители на българското правителство във връзка с промяната на политическия курс на България, а именно – при какви условия българската армия би застанала на страната на антихитлеристката коалиция, като не бъдат повдигнати от българска страна въпроси за териториалните и претенции. В разговорите Н.Балабанов успява да получи обещание, че американската страна ще убеди своето правителство да спре въздушните бомбардировки за срок от 10 дни като своеобразно условие за пристигането на делегация на българското правителство. В действителност бомбардировките спират почти за 40 дни, независимо от настояването на Чърчил те да не бъдат прекратявани нито ден. В подкрепа на настояванията на Чърчил за продължаване на бомбардировките се изказва и Обединения англо-американски комитет на началниците на щабове, но впоследствие американската страна се отказва от това свое решение. Веднага след свършването на разговорите, на 6 февруари 1944 г. американският посланик в Лондон Джон Уайнънт, получил подробна информация за тях от ръководителя на американското УСС Уилям Донован, информира английските си колеги.

Президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт

Предложенията на Никола Балабанов, направени на 6 февруари 1944 г., намират голям резонанс във военнополитическите среди на съюзниците от антихитлеристката коалиция. Великобритания предлага на САЩ и СССР да не се отблъскват тези опити на българското правителство, тя дори предлага на своите съюзници бъдещата среща да се състои на територията на Кипър или в Кайро, където би могла да и се осигури абсолютната и секретност. Наред с това, в лично послание до Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил подчертава, че “тези български опити за мир показват, че бомбардировката на София е дала тъкмо онзи ефект, за който тя е била предвидена. При тези условия, ще бъде грешка да се прекрати тази бомбардировка по молба на българския министър в Турция, преди да стане известно дали българските предложения наистина са сериозни, и засега изглежда вероятно, че българското правителство се надява на почивка от бомбардировките в продължение на протакането на разговорите. Затова предлагаме бомбардировките на българските обекти да продължат и разчитаме, че Молотов ще се съгласи с предложения начин на действие”. На 12 февруари 1944 г. Чърчил отново информира Белия дом, че би било грешна стъпка да се спрат бомбардировките. След спешна консултация със своя правителствен екип Ф.Д.Рузвелт дава съгласието си за тяхното продължаване.

Заместник-ръководителят на Народния комисариат на външните работи на СССР (НКИД на СССР) Андрей Я. Вишински

Консултациите по българския въпрос между “Даунинг стрийт” 10 и Белия дом не отминават и Москва – още на 18 февруари 1944 г. чрез зам.-наркоминдела на СССР Андрей Я.Вишински на съветското правителство е предадено съгласувано послание на западните съюзници, което може да се трактува като официална покана за участие в бъдещите разговори между антихитлеристката коалиция и България. Съветското правителство внимателно се запознава с посланието и на 20 февруари 1944 г. дава съгласието си да участвува в евентуалните бъдещи преговори с България. При това смята за най-подходящо място за така среща Кайро, където има отговорен политически представител – съветския посланик Новиков. Във връзка с искането на Никола Балабанов да се прекратят бомбардировките, съветското правителство изрично се разграничава, като подчертава, че “този въпрос подлежи на разрешаване от правителствата на Великобритания и САЩ”. В действителност английско-американските бомбардировки позволяват на съветската дипломация активно да се намеси в създалата се политическа криза в България.

След получаването на известието от съветското правителство на 29 февруари 1944 г. Чърчил информира Рузвелт, че смята Кайро за съвсем подходящо място за започването на разговорите с българските емисари. Заедно с това той предлага Държавният департамент на САЩ да се обърне с инструкции до мисията на полковник Джедуин в Истанбул, с които да се иска тя да предупреди българския пълномощен министър, че “представителите на трите съюзника са готови да се срещнат с напълно квалифицирана българска мисия в Кайро. Ако българите изпратят мисия, ние ще можем да изслушаме това, което ще ни кажат”. Американската администрация приветствува това решение, нещо повече – всички прерогативи във воденето на преговорите от военна гледна точка се предоставят на главнокомандващия съюзническите сили в Средиземноморския театър на военните действия генерал Хенри Мейдлънд Уилсън.

Ръководителят на СССР – маршал Йосиф Сталин

Протакането от българска страна на българо-американските сондажи в Анкара и Истанбул и фактът, че англичаните все още са изолирани от тях, не попречват да се изработят предварителните условия, при които е възможно България да премине на страната на съюзниците. Те се подготвят от Съюзническата главна квартира в Средиземноморието и се предават за одобрение на английския Комитет на началниците на щабове. В допълнителна телеграма генерал Хенри Уилсън също предлага бомбардировките на България да не бъдат спирани за времето на преговорите с нейните представители, а напротив – да бъдат засилени колкото е възможно повече, тъй като само тези обстоятелства ще позволят преговорите да не се провеждат “мудно” и “незадоволително”. От своя страна, ръководителят на Южния департамент на британския Форин Офис Орме Сарджънт предлага преговорите да не се водят чрез американската мисия на полковник Джедуин или по други канали, а само в Кайро, където под ръководството на генерал Уилсън ще могат да вземат участие както английския, така и съветския посланик. С тези свои ходове английското ръководство цели да сведе до минимум “американската игра” и да се постарае да вземе пълноправно участие в бъдещите преговори.

Сър (Харолд) Oрме Гартън Сарджънт. Август 1941 г.

На 3 март 1944 г. английският Комитет на началниците на щабове приема предварителните условия за сключване на примирие с България, както и съществените допълнения на генерал Уилсън и Орме Сарджънт. При това се дава и зелена светлина за продължаване на въздушната офанзива срещу царството през следващите месеци. На практика това подтвърждава мнението, англо-американските среди нямат намерението да се отказват от съзнателното изостряне на политическите събития в България, благодарение на което би могло да се сключи примирие при такива условия, каквито и се наложат, както и да се неутрализира наpастващото съветско влияние. В действителност започването на мартенските бомбардировки не довежда до по-нататъшно развитие на преговорите и до евентуалното им завършване. По този начин от страна на България е изпуснат онзи златен шанс, който би и позволил по-безболезнено да излезе от войната. А може би и резултатите за нейното историческо развитие биха били по-различни?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE GREAT ALLIES AND THE BULGARIAN`S EFFORTS TO WITHDRAW FROM THE WAR (October 1943-March 1944) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, see: http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2542-velikite-sili-i-opitite-na-bulgaria-da-izleze-ot-voinata.html