„АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”
Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.
Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от края на войната. Той е отпечатен в бр.197 на вестника „Киевска мисъл“ от 19 юли 1913 г.
Лев Троцки. „АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД”
По света съществуват немалко хора с изключителна съдба, непригодни за мирен, обикновенен начин на живот. Разбира се, животът е по-силен от тях. И когато той влиза задълго в бреговете си, на тях също им се налага да се приспособяват към еднообразните изисквания на нейния ред. Те постъпват на служба, издържат семейството, оплакват се от ревматизъм и въобще увяхват. Но когато историята отново навлезе в период на безпокойство и хаос, те оживяват, по първия и зов обуват високите кавалерийски ботуши и оставят в нерегулиран вид своите сметки.
Начело на доброволческия арменски отряд, формиран в София, бил Андраник, герой от песен и легенда. Той е на среден ръст, с каскет и високи ботуши, суховат, с посивели коси и бръчки, с твърди мускаци и обръсната брадичка, с вид на човек, който след прекалено дълго продължил исторически антракт, отново е открил себе си.
Генерал-майор Андраник Торос Озанян
Андраник е на 46 години, роден в турска Армения, някога е бил дърводелец. От 1888 година започва революционна работа в Сиваския вилает, през 1892 година се присъединил към арменската партия „Дашнакцутюн”. Още от времето на руско-турската война, т.е. от края на 70-те години, в турска Армения голяма популярност получава идеята за въоръжено въстание срещу турско-кюрдското владичество, при това въстанието трябвало, по мисълта на революционерите, да предизвика намесата на държавите, най-напред – на Русия. Агентите на петербургската дипломация се стремили по това време да привлекат на своя страна и опитомят арменските революционери. Впрочем, тази полоса, не продължила дълго, от началото на царствуването на Александър III политиката станала вече друга… В този кръг на карбонарските-дипломатически идеи и сметки се изградила политическата мисъл на Андраник.
През 12894 година в Сасун става клането на арменците. „Дашнакцутюн” изпратило там въоръжена дружина, която се установява в Мушката равнина, в подножието на Сасунските планини. Тук Андраник получава своето бойно кръщение. Оглавявайки арменска чета, той в течението на 1895-1896 г. отбранява арменските села, прекарва оръжие, въоръжава населението, сражава се срещу кюрдите и неголями редовни турски отряди. През 1897 г., той пристига в Кавказ, влиза в непосредствени отношения с центъра на партията и се връща в Армения – с широки пълномощия и голям транспорт с оръжие.
През 1899 година загиват няколко от най-добрите четнически войводи. На Андраник се възлага ръководството на всички дружини от Сасунския окръг, най-добрия в Бетлийския вилает по природни условия за партизанска война. Под неговото командване се намират 38 села, населявани с воинствено полунезависимо арменско селячество. Тук се разгръща андраниковата епопея.
Доброволците на Андраник в Балканските войни 1912-1913 г.
През 1900 година, кюрдският ага Бшаре-Халил, намиращ се на турска служба, убил един от най-известните арменски революционери – Сироп. Населението го наричало Сироп-паша, тъй като успял да постигне почти пълна независимост на Сасун. За този свой подвиг Бшаре-Халил-ага бил награден със султански орден. След 8 месеца Андраник извършил своята мъст: настигнал със своята дружина Халил, убил него и още седемнадесет кюрди и, в качеството на трофей отнесъл със себе си ордена на Абдул-Хамид. В женевският архив на „Дашнакцутюн”, султанският орден се пази и днес.
Андраник получава голямо име. Арменците му се подчиняват, турците се страхуват от него, султанските войски го преследват по петите му. През ноември 1901 година, Андраник със своите 47 четника, обстреляни в постоянните сблъсъци, бил обкръжен в манастира на Апостолите, на час време от Муш. Цял полк от пет батальона, начело с Ферих-паша и Али-паша, завардил добре укрепения манастир. След дълги и безплодни преговори, в което взели участие арменското духовенство, мушкият кмет и чужди консули, Андраник решава да пробие. С дрехите на убит по-рано турски унтер-офицер той обхожда цялата стража, говори с нея на прекрасен турски език, казва и да не спи и в същото време посочва пътя на своята дружина.
Нов период на сблъсъци, гонитби, нападения… „С мирното турско население аз никога не съм имал враждебни действия, боря се сам с бековете и администрацията”.
След малко повече от две години станало най-голямото дело в живота на Андраник. Тогава той бил на 38 години. Два турски батальона с 8 крупнокалибрени оръдия го обсаждат през пролетта на 1904 година в Сасунските планини. Под командването на Андраник се намирали 200 въоръжени със скорострелни пушки дружиници и 800 селяни със собствени пушки-кремъклийки. Две седмици продължили преговорите. На 13 април започнала бомбардирането на арменските села. Спрямо дружиниците, заели планински позиции, оръдията почти не причинявали вреда. Както винаги в такива случаи, наказателната експедиция имала за своя цел да доведе до отчаяние селското население и да предизвика в него озлобление срещу революционерите, да изолира по такъв начин дружината и да я обезсили. 8 дни продължила непрекъснатото обстрелване. Турците загубили стотици убити, чиито трупове четниците хвърляли в езерото. Сасунските села били напуснати от населението: около 4000 души отстъпвали под прикритието на отряда, другата половина се скрила по селата в Диарбекир. Отстъпвайки и отстрелвайки се, Андраник стигнал до езерото Ван, завладял три парусни кораба и прехвърлил своите чети на остров Ахтамар, в манастира, а след три дни със същите кораби се прехвърлил през нощта във Ван. В Константинопол била изпратена телеграма, че градът е в ръцете на Андраник. Тук се намесил английският консул: „По-добре напуснете, – казал той, – сега е руско-японската война, вниманието на Европа е изместено, намеса на дипломацията няма да има”. А наоколо започнало клане в арменските села. Андраник решил да напусне Армения. Той вървял с дружината си само през нощта. На 7-я ден стигнал Персия, оттам на Каовказ и, през Русия – във Виена. Известно време живял в Женева, след това в Египет, и накрая се установил в София. Тук той се сближил с македонските революционери, които били много близки нему по психология и прийоми на борба. „Аз не съм националист, – казва той за да поясни своя поход, – аз признавам само една нация: нацията на потисканите”.
Онзи полъх на идеализма, който се чувствувал в настроенията на българските народни маси в първия период на войната, най-ярко намерил своето отражение в арменския отряд. Хора от друга нация, друг език, други предания, се събраха под българското военно знаме, което станало за тях знамето на борбата за чужда свобода – наистина, срещу общ враг.
В средата на октомври аз изпращах от София арменската доброволческа рота, влязла в състава на македонския легион, прославил се скоро със своята жестокост. Беше прекрасен ден на балканската есен, слънцето светеше ярко, в града имаше още малко ранени и войната имаше още ликуващ вид. Доброволците тръгваха от зданието на женската гимназия, в която живееха и се обучаваха на приьоми. Те бяха 230 почерняли и с дълги коси хора, на възраст от 19 до 45 години. Публика с най-различно минало. Стар арменски боец, който отдавна се е заселил в София, направил малко кафене и отстъпил един от ълите му на часовникар, сега напуснал своето семейство и своето кафене и върви след Андраник. Тук е и юноша на 22 години, от които 14 той е прекарал в Лондон: като момче е бил взет след арменското клане за възпитание от лондонско благотворително общество, служил като кондуктор, срасъл се е с Англия, едвам говори на арменски; но смътните детски спомени, очевидно здраво са залегнали на дъното на душата му, внезапно се събудили и принудили лондонския кондуктор да напусне Англия, да нарами платнения човал и да тръгне срещу турците; най-много „англичанинът” се страхува, да не се наложи по време на похода да пусне брада и мустаци. До него е кръчмар-ерген, който старателно е управлявал своето неголямо стопанство, държал за всяка стотинка (сантим), а тук изведнъж извикал своя наемен помощник и му казал: „Управлявай до моето идване, а ако не се върна, – твое ще е”. Има в отряда продавачи, учители, много работници, най-вече обущари от Румъния. Има и случайни хора, просто които не знаят къде да отидат, има и такива, които искат да покажат рамото си. Съдбата ги е свързала временно всичките със здравата примка на мечтатели и авантюристи, рицари и разбойници.
Дрехите на доброволците са собствени, цивилни, само че натъкмени и стегнати като военните: много от тях имат плътни гамаши, стегнати с ремъци. На гърба – платнена торба и шапка, отстрани – манерка и болшинството – със собствени револвери. Всичките са с цветя. На високите овчи калпаци около врата и около поясите – пак цветя. И это всичко това заедно: овчите калпаци, стегнатите пояси, наметките, чистите човали и цветята придавали на отряда не само боен, но и празничен изглед.
Ротата се командва от офицер-арменец, във форма. Него го наричат просто „другаря Гарегин”. Гарегин е бивш студент на Петербургския университет, привличан по знаменития „лиженски” процес на „Дашнакцутюн” и оправдан след тригодишно излежаване на присъдата. Той преминал в София курса на Военното училище и се числял преди войната като подпоручик от запаса на българската армия. Гарегин е поет, оратор и воин – целият пламенен от изпадналия му късмет да ръководи мисията.
Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.
-Ти не ме ли позна? – обръща се един от доброволците към арменския журналист, – а аз при теб в Константинопол в твоята редакция „Азатамар” чай ти варях…
В задните редове на отряда са 30 души нестроеви, с калайдисани баки и кофи. Така те без пушки и щикове, само с кухненска посуда, ще направят целия поход, подлагайки се наравно с другите, на всички тежести и опасности. В рота има четири унтер-офицера, четири фелдшера, по пътя към нея по късно ще се присъедини още един лекар-доброволец, също арменец-емигрант.
Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.
Андраник с други ръководители на арменските доброволци, във войната срещу турците. 1 юни 1915 г.
Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…
Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.
Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.
В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.
– Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.
Паметникът на Андраник в кв.“Галата“, гр.Варна.
Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто. Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…
Паметникът на генерал Андарик в гробището Пиер-Лашез, Париж, Франция
След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).
– Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?
– Разбира се.
– Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.
– Защо?
– Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.
По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…
Киевская Мысль“ N 197, 19 июля 1913 г.
42.664922
23.275174
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.
European Scientist 
Трябва да влезете, за да коментирате.