– THE MYSTERY OF TRANSVAAL`S SPHERES („Klerksdorp spheres“)


ТАЙНАТА НА ТРАНСВААЛСКИТЕ СФЕРИ

Вече повече от едно десетилетие учените от цял свят създават опис на предметите, явленията и биологичните видове, които са били открити “не на мястото си”, т.е. не съответствуват на своето време и място на откриване. През 2005 г., сред по-голяма част от учените се разгоряла голяма дискусия по повод откриването и предназначението на металните кълба от региона на Южна Африка. Диаметърът им се колебаел от 2,5 до 10 см, и изглеждат така, като че ли са изляти от ръката на човек. Но това е трябвало да стане в докембpийския период – т.е. много по-рано, откакто на Земята се появил “хомо сапиенс”, тъй като сферите са на възраст от фантастичните 2,8 до 3 милиарда години.

Историята на откритието на сферите е следната: сферите са намерени в слоевете от пирофилит, който се добивал в мината “Уандерстоун”, близо до градчето Оттосдал (Ottosdal), Западен Трансваал. Пирофилитът, днес наричан “чудо-камък” е мек минерал, образуван от седименти преди 2,8-3 милиарда години. Сферите пък имали метална обвивка (която не може да бъде надраскана от заточен стоманен предмет) и са запълнени с влакнеста структура. Те са от два типа – едните са цялостни, от твърд синкав метал с бели точици, а другите – кухи, запълнени с гъбесто съдържание, имащо бял цвят.

Първите изследвания на “трансваалските сфери”(Klerksdorp spheres) са направени от професорите по геология Дж. Макливър (Университета Витватерстанд, Йоханесбург) и Андреас Бишоф (Университета Потчефструм) през 1979 г. Според Ролф Маркс (Roelf Marx), бивш отговорник за експозицията на музея на южноафриканския град Клерксдорп, където има няколко такива сфери, в своята книга “Тайният произход на човека”, той отбелязъл, че “тези кълба са пълна загадка. Те изглеждат така, като че ли са отляти от човек, но в същото време те се оказват в онези геологически пластове, когато на Земята не е съществувал никакъв разумен живот. Аз никога не съм виждал подобно нещо…”. За първи път информацията за тях е отпечатена в южноафриканското списание “Scope” през 1982 г.

Един от тези, т.нар. “елипсоиди”, попаднал в експозициите на Британския исторически музей. И там служителите на музея с учудване установили факта, че след като бил поместен под стъклото в съответния раздел на експозицията, той започнал бавно и самопроизволно да се върти около своята собствена ос, извършвайки пълен кръговрат за 128 дни.

За съществуването на тези металически кълба станало известно още през 1977 г., когато било решено да бъдат преместено на друго място откритото природно образувание от пирофилит. Огромните блокове от него започнали да се нарязват на по-малки, и тук режещият елемент на машината се натъкнал на един от тези сфероиди. Всички присъствуващи при рязането били удивени от идеалната форма на кълбото, а също така и насечките, направени точно по средата. В следващите няколко десетилетия, южноафриканските миньори откриват най-малкото още двеста такива кълба, като една част от тях имат на повърхността си по три паралелни жлеба. Малко по-късно станало възможно да се надникне в съдържанието им – оказва се те били покрити със 6-мм външен металически слой, а вътрешността се изпълнен от гъбест материал, който при съприкосновение с въздуха се превръщал в прах. Понякога пълнежът приличал външно на древните въглища.

Възникнал въпросът, от какво е изработен външния металически слой? Като че ли от сплав от стомана и никел, но в природата подобно съчетание не се среща. Ролф Маркс също така забелязал, че неговият екземпляр, намиращ се в музейната експозиция в Клерксдорп също се върти, макар че се намирал в закрита витрина и изолиран от външни източници на вибрация. Може би вътре в сферата е скрита таинствена енергия, която не е свършила своето действие дори след три милиарда години?
Друга загадка на трансваалските сфери са техните напречни насечки. Нужно е да бъде намерено някакво обяснение на тези жлебове, още повече че са три на брой. И ако науката не може да даде днес удовлетворително научно обяснение, то веднага ще се намерят такива които да го обяснят с нещо мистично…

В последните години на ХХ век, сфероидите привличат вниманието на учена-изследовател Джон Хунд от южноафриканския изследователски център в Питърсбург. Той отива в мината Оттосдал и успява да се снабди с подобен на експоната в музея в Клерксдорп “елипсоид”. Веднъж, седейки в един ресторант, Хунд поставил своята находка върху равната повърхност на масата и забелязал че сферата е поразително устойчива. Южноафриканският учен веднага я занесъл на един свой приятел от Института за космически изследвания при Калифорнийския университет. Оказало се, че сферата е балансирана изключително точно. Един от присъстуващите учени от НАСА признал, че те нямат все още подобна технология, която да изработи такова нещо. Това могло да бъде направено единствено при нулева гравитация, т.е. в космическото пространство.

За сега има няколко версии по тяхното създаване:

1. Че тези сфери са създадени по естествен път. Придържащите се към тази версия подчертават, че нещо подобно (наречено “синеватика”) е открито днес и на Марс. А защо се въртят в музеите сферите – да речем, под влиянието на магнитните полета…

2. Други, които са изследвали “елипсоидите”, стигат до извода, че те са направени изкуствено, а не са възникнали от само себе си. И може би това въобще не са древни технологии, а точно обратното – от бъдещо време…

3. Трети (сред които и холандският учен Б.В.Луркър), предполагат че преди 3 милиарда години тези сфери са попаднали по изкуствен път на Земята. А защо ли? Това са били контейнери, запълнени с едноклетъчни форми на живот, които преминавали през Млечния път… И тук възниква въпросът, ако “то” разполагало с подобни технологии преди 2-3 милиарда години, то можете ли да си представите въобще с какви технологии “то” разполага днес?

През 2005 – 2006 г. таблоидът Weekly World News” повдига много шум около този проблем. Непосредствено след това излизат от печат и няколко издания, даващи своите трактовки за появата и предназначението на “трансваалските сфери”. За появата им най-вече допринася изданието на Майкъл Кремо и Ричард Томпсън от 1999 г. “Забранена археология. Скритата история на човешката раса”, но и то е допуснало редица неточности по отношение на историята на сферите.

Днес, в началото на второто десетилетие на ХХI век този южноафрикански феномен чака своите обяснения. А дали е само южноафрикански? Напоследък станало известно, че още през 1963 г. в австралийската пустиня са открити три подобни блестящо полирани сфери с диаметър 35 см. Още тогава, изказвайки се на закрито заседание в Парламента, министърът на отбраната на Австралия Алън Файхел признал, че всякакви опити да бъдат отворени тези сфери, излезнали несполучливи. По различни слухове, по-късно те били предадени на командването на ВВС на САЩ и повече за тях никой не е чул нищо повече. На територията на днешна Франция пък са открити също така неголями разноцветни сфери и то в такова количество, като че ли е преминала буря от тях.

Днес вие ще запитате – започнали ли са учените да ги изследват, да ги анализират и какви са резултати от тях? Резултати няма, защото никой не ги изследва. Сферите са откривани и се откриват в южноафриканските минни галерии няколко десетилетия, но официалната наука, се прави, че те не съществуват.

Затова пък бизнесът със топките (сфероидите) днес върви великолепно. Например, англичаните живеещи в Трансваал се научили да ги правят и полират от пирит с диаметър 7-15 см и, да ги продават изгодно на различни любители на екзотиката – по сто и повече долара за парче.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„THE MYSTERY OF TRANSVAAL`S SPHERES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Sidney George Reilly, Margaretha Geertruida Zelle)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

СИДНЕЙ РЕЙЛИ

Сидней Рейли, други переводи Райлей, Рейлей (Жорж дьо Лафар), Райлле, (Соломон или Самуил или Зигмунд Розенблюм; англ. Sidney George Reilly) е роден в Одеса на 24 март 1873 г. Той е британски разузнавач, действуващ през 1910-1920 години в Русия и Близкия Изток.

От 1897-1898 г. се включвна в работата на британското разузнаване, когато започва да работи в британското посолство в Санкт Петербург. През 1898 г. Рейли е действувал в задграничната организация на руските революционери, през 1903 г. пребивава в Порт Артур под формата на търговец на дървесина. Тук той става доверено лице на руското командване и по такъв начин успял да открадне плана на укрепленията, който продал по-късно на японците. От 1905 до 1914 г. е бил помощник военен аташе на Великобритания н Русия, след което се прехвърля в Европа. След Октомврийската революция от 1917 г., през 1918 г. се появява отново в Петроград, като бил прикомандирован към военноморския аташе Кроми и към ръководителя на английската мисия там, Брюс Локарт. Заминава веднага след съветското правителство в Москва и води там разузнаване срещу него. През цялата година обикаля територията на Русия и подготвя метежи и въстания, по-голямата част от които се провалят. След убийството на германския посланик Мирбах и покушението срещу Ленин от 30 август 1918 г. организирани от него, на задочен съд през ноември 1918 г. в Москва, Рейли получава смъртна присъда и е обявен извън закона. Сидней Рейли успява да избяга от Русия във Великобритания, където става консултант на Уинстън Чърчил по руските въпроси и оглавява организацията на борбата срещу Съветската власт. В началото на декември 1918 г. е отново в Русия, но този път като член на съюзническата мисия при генерал Деникин. През април 1919 се евакуира с французите от Одеса в Константинопол, където остава на работа за известно време в британския комисариат. Участвува в работата на Парижката мирна конференция. При една от операциите проведени от съветското ОГПУ той е заловен след нелегалното му пристигане в Москва през август 1925 г. Той е откаран на Лубянка, където издава цялата система на английското разузнаване и всичко онова, което му е известно за американското. На 5 ноември с.г. е застрелян по пътя за Соколники.

      МАТА ХАРИ

Ма́та Ха́ри (Mata Hari, истинското и име е Маргарета Гертруда Зелле (нидерл. Margaretha Geertruida Zelle) е известна изпълнителка на екзотични танци, която се прославила с шпионската си дейност по време на Първата световна война.

Отначало работи в Париж като циркова ездачка под името „лейди Греша Мак-Леод”. От 1905 г. започва голямата и слава като танцьорка на танци „източен стил”, известна под псевдонима Мата Хари. Някои от танците и били близки до съвременния стрийптиз, което било непривично за западния зрител и предизвиквали огромен успех в Париж и другите европейски столици. Имала огромни връзки с редица високопоставени военни, политици и други влиятелни личности в много държави, включително Франция и Германия. По време на Първата световна война, Нидерландите останали неутрални и бидейки холандски гражданин, Маргарете Зелле могла да пътува от Франция в родината си и обратно. Тя използвала постоянно маршрута през Испания (където имала активна немска резидентура) и Великобритания, с която привлякла вниманието на съглашенското контраразузнаване. През 1916 г. във френското конраразузнаване се появили първите доказателства за това, че тя работи за каузата на Германия. Узнавайки за това, тя сама се появила във френските спецклужби и предложила своите услуги, като споменала името на един от своите любовници, известен като германски агент. Французите я изпращат с незначителна мисия в Мадрид, но подозренията на капитан Жорж Леду от френското Второ бюро, каойто водил делото и окончателно нарастват, след като е прехванат радиообмен на германски агент в Мадрид с Центъра, в който той посочва, че превербувания от французите агент Н-21 е пристигнал в Испания и получил от немската резидентура указание да се върне в Париж. Възможно е че радиопрехватът да е бил специално разсекретен от германците, с цел да се отърват от двойния агент, като го предадат на противника. На 13 февруари 1917 г., веднага след своето завръща в Париж, Мата Хари е арестувана и обвинена в шпионаж в полза на противника във военно време. Съдът над нея се провел при закрити врати, като тя е била обвинена в предаването на сведения, довели до унищожаването на няколко съглашенски дивизии. И до днес материалите по делото и са засекретени. На 15 октомври 1917 г. тя е разстреляна на военния полигон във Венсен.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Harold Adrian Russell Philby, Markus Johannes Wolf)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

КИМ ФИЛБИ

Ким Филби (англ. Kim Philby, полното му име е Харолд Адриан Ръсел Филби, англ. Harold Adrian Russell Philby) е роден в семейство на британски чиновник на 1 януари 1912 в Амбала, Индия. Той е бил един от ръководителите на британската разузнавателна служба, комунист и агент на съветското разузнаване от 1933 г. Баща му Сент-Джон Филби бил известен английски арабист и съветник на саудитския крал Ибн-Сауд. Ким Филби произхожда от един от старите родове на Англия – в края на ХIХ век, дядо му Монти Филби е притежавал в Цейлон кафеена плантация, а баба му Куинти Дънкан била от семейство на потомствени военни, един от които бил маршал Монтгомери. Прозвището Ким му е даден от родителите му, в чест на героя от едноименния роман на писателя Редярд Киплинг. Завършва с отличие Уестминстърското училище. През 1929 г. постъпва в Тринити колидж на университета в Кембридж, където става член на социалистическото общество. През 1933 г., с цел да активизира антифашистката си дейност, по линията на Комитета за помощ на бежанците от фашизма, действащ в Париж, пристига във Виена, Австрия, където участвува в работата на тамошната организация на МОПР. Предвиждайки скорото попадане под нацисткия ботуш на Австрия, се връща във Великобритания заедно с активистката на австрийската компартия Алис (Литци) Фридман, с която сключва брак през април 1934 г. През юни същата година е вербуван от съветския разузнавач-нелегал Арнолд Дойч. По-късно работи в таблоида „Таймс”, като спецкор по време на Гражданската война в Испания, изпълнявайки също така и задачи на съветското разузнаване. За последен път заминава в Испания през май 1937 г., като в началото на август 1939 г. се завръща в Лондон.

Благодарение на своя приятел Гай Бърджис, постъпва на служба в британската SIS през 1940 г., а година по-късно става и заместник-началник на контраразузнаването. През 1944 г. става ръководител на 9-тия отдел на SIS, занимаващ се със съветската и комунистическата дейност на територията на Великобритания. Само в периода на Втората световна война е предал на Москва 914 секретни документа. По различни информации се посочва, че благодарение на Ким Филби, съветското разузнаване успяло да минимизира загубите, понесени от предателството на Елизабет Бентли през 1945 г. Един или два дни след като тя дала показания пред американското ФБР, Ким Филби изпратил в Москва донесение с пълния списък на всички, които тя предала. От 1947 до 1949 г. оглавява британската резидентура в Истанбул, от 1949 до 1951 г. – мисията за свръзка във Вашингтон, където установява контакти с ръководството на ЦРУ и ФБР и координира съвместните операции на САЩ и Великобритания с комунистическата заплаха. През 1951 г. са „осветлени” първите двама участника от „Кембриджската петорка” – Доналд Маклийн и Гай Бърджис. Филби успява да ги предупреди за опасността надвиснала над тях, но и самият той попада под подозрение. През ноември 1952 г. той е разпитван от британското контраразузнаване МИ-5, обаче е пуснат поради недостиг на улики. Филби е поставен под наблюдение до 1955 г., когато си подава отставката. Но през 1956 г. той наново е приет в редиците на SIS, този път в МИ-6. Под прикритието на кореспондент на вестника The Observer и списанието The Economist той е изпратен в Бейрут, Ливан. На 23 януари 1963 г., поради опасност от разкриване на дейността му, Филби е изпратен нелегално в СССР, където до края на живота си живее в Москва. Тук той отново сключва брак – този път със сътрудничката на един от съветските НИИ, Руфина Пухова. В периода на живота си в Москва, често пъти е привличан за даване на специфични консултации. Умира на 11 май 1988 г. Герой е на Съветския съюз.

МАРКУС (МИША) ВОЛФ

Ма́ркус Иоха́н Волф (нем. Markus Johannes Wolf) е роден на 19 януари 1923 г. в гр.Хехиген, Германия, в семейството на известния германски лекар, писател и комунист Фридрих Волф. Той е генерал-полковник от държавна сигурност и ръководител на външното разузнаване на ГДР в периода от 1952 до 1986 г.

През 1934 г. след идването на НСДАП на власт в Германия, Маркус заедно със семейството си и по-малкия си брат Конрад (станал по-късно известен режисьор), емигрира първоначално в Швейцария, а по-късно в СССР. В Москва завършва образованието си в немското училище „Карл Либкнехт” и руското училище „Фритьоф Нансен”. Със започването на войната срещу СССР, той и семейството му са евакуирани в Казахстн, откъдето Маркус Волф е изпратен в школа на Коминтерна, подготвяща агентура за прехвърляне в тила на противника. Заради многото провали на агенти е решено, основните кадри от младите немски емигранти да бъдат запазени за работа в следвоенна Германия. Маркус Волф постъпва да се учи в Московския авиационен институт, който не успява да завърши. През 1945 г. е изпратен на работа в Германия заедно с „групата на Валтер Улбрихт”, който трябвало да подготви идването на комунистите на власт през следващите години. Работи като кореспондент на радиостанцията «Berliner Rundfunk», където информирал за хода на работата на Нюрбергския процес срещу главните военни престъпници. През 1949 г. е назначен за помощник на посланика на ГДР в СССР. През 1951 г. е отзован в ГДР за започване на работа в „Института за научноикономически изследвания”. В действителност, този институт бил само прикритие на възникващото външно разузнаване на ГДР. През декември 1952 г. Маркус Волф е официално назначен за ръководител на външното разузнаване на ГДР. Първоначално числото на сътрудниците и агентите е било малко – по думите на самия Маркус Волф, в края на 1953 г. в чужбина работили 12 внедрени агенти и още 30-40 се подготвяли за внедряване. Сложността на работата идвала от факта, че много от държавите отказвали да признаят юридически ГДР и е било нужно да се използват само нелегални методи на работа (не е имало посолства, в които легално агентите да работят). През 60-те години на миналия век, външното разузнаване на ГДР съвместно със съветското КГБ осъществяват „експорт” на революционното и национално-освободително движение в държавите от Азия, Африка и Латинска Америка. През 1968 г. външното разузнаване на ГДР разполагало вече с около 1500 внедрени агенти, като в това число не влизала легалната агентура от посолствата на ГДР и спомагателните агенти. Някои от неговите сътрудници имали и много високо положение в чужбина – например, агентът Гюнтер Гийом работил като помощник на канцлера на ФРГ Вили Брандт. През 1986 г., заради възникнали политически разногласия с ръководителя на „Щази“ Ерих Милке, Маркус Волф си подава отставката. С падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и обединението на Германия, емигрира в СССР, но след августовския опит за преврат там от 1991 г., поисква политическо убежище в Австрия. През септември 1991 г. решава да се върне в Германия, където е арестуван и държан 11 дни в единична камера. Освободен е под гаранция. През 1993 г. е осъден на 6 години лишаване от свобода, но през 1995 г. присъдата е заменена на условна. През 1995 г. Федералният конституционен съд на Германия изнася решение, с което освобождава офицерите от разузнаването на ГДР от преследвания с обвинения в държавна измяна и шпионаж. По думите на самия Маркус Волф, на разпитите той не е издал нито един от известните му агенти на външното разузнаване на ГДР. През 1997 г. съдът в гр.Дюселдорф увеличава присъдата му с още две години условно и глоба от 50 хиляди марки. До края на живота си се занимава с литературна дейност – пише мемоари и проза. Книгите му са преведени на много езици. Умира на 9 ноември 2006 г. в Берлин.

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Rudolf Rößler, Alfred Redl, Zoja Voskresenskaja)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

РУДОЛФ РЬОСЛЕР

Рудолф Рьослер (нем. Rudolf Rößler) е роден на 22 ноември 1897 г. в гр.Кауфбойрен, Бавария в семейство на чиновник от горското ведомство. 22 ноября 1897, Кауфбойрен, Бавария. Той е един от най-ефективните разузнавачи от времето на Втората световна война, осъществявал сбор на разузнавателна информация в полза на Швейцария, Великобритания, САЩ и СССР. Рьослер имал агентурен псевдоним Люци (нем. Lucy) и бил най-скъпоплащаният агент на съветското разузнаване в годините на войната.

Завършва образованието си в Аугсбург. Взема участие в Първата световна война. Имено тук той се сприятелява с офицерите, които по-късно заемайки висши длъжности в хитлеристкото командване, го снабдяват със свърхценна информация. След края на войната работи като журналист и литературен критик и става противник на национал-социализма. Тук в Берлин, той се сприятелява с швейцарския журналист доктор Хавиер Шнипер. След идването на Хитлер на власт, двамата (Рьослер и Шнипер) решават да напуснат Германия и да се преместят в Люцерн, Швейцария. Там Рьослер успява да открие малко издателство „Вита-Нова”. Започва да работи за съветското разузнаване от май 1941 г. Отначало го смятали за провокатор. Но веднага след получаването на първото съобщение (предупреждениято за подготвяното от Германия нападение на 22 юни 1941 г.), той започва да доставя данни с гриф от най-голяма секретност. И до днес не са известни, кои са били неговите информатори, тъй като до края на живота си отказва да говори за тях. Неговият колега по работа Александър Фут по-късно пише: „В действителност, що се отнася до Кремъл, наличието на такъв агент като „Люци” в качеството на източник на информация е било равносилно на наличието на добре осведомени агенти в трите разузнавателни щаба плюс в германския генерален щаб плюс във военния кабинет на министрите. Обаче по-късно, когато подобна информация е била получена от тези източници, станала очевидна нейната огромна ценност. И ценността и увеличавала онази скорост, с която тази информация попадала при нас… В МНОГО СЛУЧАИ НИЕ Я ПОЛУЧАВАХМЕ САМО ДЕНОНОЩИЕ СЛЕД КАТО ТЯ СТАВАЛА ИЗВЕСТНА В БЕРЛИН. Въпросът за куриер или безопасен маршрут дори не бил поставян. Информацията „Люци” получаваше по радиото и неговите източници, които и да бяха те, трябваше едва ли не на бегом да тичат от служебните телетайпи до радиопредавателите, за да ни изпратят информацията”. Именно Рьослер предава в Москва тактико-техническите данни за новия тежък танк „Пантера”, включително сведенията за дебелината на бронята, особеностите на въоръжението, обемите на производство, точните адреси на заводите от където излизат танковете и т.н. През 1943 г., чрез разузнавача Шандор Радо предава на съветското разузнаване данни за операцията „Цитадела” (известна по-късно като Курската битка). Според Рьослер, данните идвали от високопоставени членове на германското командване, които той познавал много отдавна. На Нюрнбергския процес, бившият началник-щаб генерал-полковник Алфред Йодъл заявил, че сведенията за операцията са се появили в Москва по-рано, отколкото на неговото бюро. Съвествува версия, че Рьослер е работил и за британското разузнаване и получавал сведения от него. Известно е, че той е поддържал контакти с участници от Заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., и с отдела за пачат на британското посолство в Берн. След войната Рьослер продължил своята дейност, предавайки разузнавателни данни получавани от Западна Германия, за което бил арестуван и осъден на една година затвор в Швейцария. Умира скоро след освобождението си – на 11 декември 1958 г.

АЛФРЕД РЕДЪЛ

Алфред Редл (нем. Alfred Redl). Роден на 14 март 1864 г. в гр.Лвов. Той е австроунгарски офицер от контраразузнаването, началник на агентурното отделение на разузнавателното бюро на генералния щаб, полковник, началник на щаба на 8-ми Пражки армейски корпус. Ръководил е военното контраразузнаване на Австро-Унгария в годините преди Първата световна война и бил известен с внедряването в разузнавателната практика на най-новите технически средства. В историята на разузнаването и шпионажа по-скоро е известен като един от най-циничните двойни агенти.

През 1903 г. е бил вербуван от варшавското отделение на руското военно разузнаване под заплахата да бъдат огласени неговите хомосексуални връзки. В продължение на десетина години е посочвал на руското командване австроунгарските агенти в Санкт-Петербург, а също така успял да предаде и оперативния план на бъдещото австроунгарско нахлуване в Сърбия. Точно тези действия позволили на сърбите с успех да се противопоставят на австроунгарската империя в началния период на Първата световна война, при което Австро-Унгария дава около половин милион убити. След напускането на контраразузнаването случайно е бил разобличен от свой бивш подчинен, който проследявал разпределението на пристигащите от Руската империя във Виена сенчести финансови потоци. Издава го една дреболия – забравен в такси футляр от джобно ножче. Опасявайки се от разобличение, на 23 май 1913 г. полковник Редъл се самоубива. Императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф бил направо шокиран от случилото се, а в унгарската преса този инцидент провокирал буря от възмущение от липсата на патриотизъм и нравите на виенските военнослужещи.

ЗОЯ ВОСКРЕСЕНСКАЯ

Зо́я Ива́новна Воскресе́нская (по мъж — Ръбкина) е родена на 15 (28) април 1907 г. Тя съветски разузнавач и известен детски писател. Лауреат на Държавната премия на СССР от 1968 г.

От август 1929 г. започва да работи във външния отдел на ОГПУ – външното разузнаване. Първоначално действува в Харбин, където Зоя Ивановна продължение на две години успешно изпълнявала отговорни задачи, поставяни от Центъра. От 1932 г. оглавява Чуждия отдел на постоянното представителство на ОГПУ в Ленинград. След което последователно се намира на разузнавателна работа в Латвия, Германия и Австрия. От 1935 до 1939 г. е заместник резидент на НКВД във Финландия. В Москва се връща преди началото на войната с Финландия и се заема с аналитична работа. Воскресенская-Ръбкина станала един от основните аналитици на разузнаването, като в по-голята част анализирала сведенията, постъпващи от представителите на известната организация „Червената капела”. От 1941 до 1944 г. се намира в Швеция като прес-секретар на съветското посолство. По това време посланик на СССР в Швеция била А.М.Колонтай, която работила с нея в тясно сътрудничество. Двете, всяка по своя линия съдействували за това Финландия да скъса съюза си с нацистка Германия и на 20 септември 1944 г. да подпише примирие със СССР.  След края на войната продължава да работи в централния апарат на разузнаването, става началник на немския отдел, пътувала е в Берлин за изпълнението на оперативна задача. През 1955 г. е уволнена от разузнаването, а през 1956 г. се пенсионира като полковник от МВД на СССР. През 1965 г. става член на СП на СССР. Само в периода от 1962 до 1980 г., нейните книги са излязли в тираж от около 22 милиона екземпляра. Умира в Москва на 8 януари 1992 г.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Wilhelm Franz Canaris, Rudolph Abel, Richard Sorge)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

ВИЛХЕЛМ КАНАРИС

Вилхелм Франц Канарис (нем. Wilhelm Franz Canaris) – роден на 1 януари 1887 г. в Аперблек (днес, район на гр.Дортмунд). Той е немски военен деец, началник на Абвера (службата за военно разузнаване и контраразузнаване разведки) и адмирал от германския ВМФ от 1940.

По време на Първата световна война и след нея е на различни длъжности във военната иерархия на Германия. От 1 януари 1935 г. е назначен за началник на Абвера, а от 1 януари 1940 г. е произведен в адмирал. Същата година той успял да получи сведения за плановете на Великобритания да овладее норвежките пристанища. Тази информация помогнала на германското командване да осъществи окупацията на Норвегия. В началото на 1941 г., Канарис извършил успешна операция по дезинформирането на съветското командване – той успял да убеди съветското разузнаване, че Германия ще нападне Великобитания, като по такъв начин осигурил внезапността на нападението срещу СССР. През 1942-1943 г. установява връзки с разузнавателни служби на САЩ и Великобритания и през лятото на 1943 г. се среща в Сантандер (Испания) с ръководителите на английската и американската спецслужби. Тук той предлага своя план на съглашение със западните държави – премирие на Запад и продължаване на военните действия на Изток. През 1942 г., положението на Канарис след провала на въстанието в Южна Африка (операция „Глог“), на операциите „Тигър” (афгано-индийски конфликт), „Шамил” (въстание на Кавказ) и др., се изменило. В началото на 1943 г., няколко от сътрудниците на Абвера са били арестувани от Гестапо по подозрение в организирането на покушение срещу Хитлер и е започнато разследване на дейността на цялата служба на Канарис. След редица провали на операции, разработени от Канарис, Хитлер през февруари 1944 г. обявява, че отстранява Канарис от длъжност, а така също и преподчинил по-голямата част от Абвера на РСХА на СС. След подаването на отставка, Канарис е поставен под домашен арест в замъка Лауенщайн, а от юни 1944 г. е уволнен в запаса. От юли 1944 г. е адмирал за специални поръчения при ОКВ по въпросите на търговската и икономическа война. От средата на 1944 г. бившите сътрудници на Абвера информират Канарис за подготвяното покушение срещу фюрера. Веднага след провала на атентата срещу фюрера от 20 юли 1944 г., Канарис по заповед на началника на Гестапо Мюлер е арестуван от Валтер Шеленберг. Но следствието не успява да докаже участието му в заговора. В началото на февруари 1945 г. е изпратен с редица други подследствени в концлагера Флосенбюрг. След няколко дни са открити неговите дневници, в които той отрицателно се произнася за фюрера. На 8 април от специален съд във Флосенбюрг той е осъден на смърт и на 9 април 1945 г. – обесен.

РУДОЛФ АБЕЛ

Рудолф Иванович Абел (истинското му име е Уилям Генрихович Фишер) е роден на 11 юни 1903 г. в Нюкасъл-ъпон-Тайн, Великобритания, в семество на политемигранти-максисти, изгонени от Русия през 1901 г. за революционна дейност. Той е един от известните съветски разузнавачи-нелегали.

В чуждестранния отдел на ОГПУ постъпва на 2 май 1927 г. В централния апарат на съветското разузнаване отначало работи като преводач, а след това като радист. По линията на нелегалното разузнаване е работил в две европейски държави, изпълнявайки задълженията на радист на резидентурите в няколко държави от Европа. На 31 декември 1938 г. е уволнен от НКВД. Известно време е работил във Всесъюзната търговска палата и в авиационен завод. През 1941 г. е изпратен отново в НКВД, в подразделение организиращо партизанската война в тила на германците. През ноември 1948 г. е решено да бъде изпратен на нелегална работа в САЩ за получаването на информация от източници, работещи в атомната промишленост. Тук той се представял като художника Емил Роберт Голдфус, като ръководил съветската агентурна мрежа, а за прикритие притежавал и фотостудия в Бруклин. Неговият псевдоним бил „Марк”. Към края на май 1949 г. „Марк” успял да се справи с всички организационни въпроси и активно се включил в работата. Тя била толкова успешна, че още през август на 1949 г. е награден с ордена „Червено знаме”. За да бъде поне малко разтоварен от текущата работа, през 1952 г. в негова помощ му е изпратен като радист от нелегалното разузнаване финландеца Хейнехен (фин. Reino Häyhänen, псевдоним «Вик»). «Вик» се оказал морално и психологически неустойчив, и след четири години е било решено той да бъде отзован. Обаче „Вик” се решил на предателство – той съобщил на американските власти за дейността си и предал „Марк”. През 1957 г. е арестуван в хотела „Латам” Ню-Йорк. За да информира Москва за своя арест и затова, че не е предател Уйлям Фишер се назовал с името на своя приятел от годините на Втората световна война, Рудолф Абел. Отказва да признае своята принадлежност към разузнаването, отказва се от даване на показания в съда и отказва на американските спецслужби да стане предател. Същата година е осъден на 32 години затвор. Като затворник се занимавал с решаването на математически задачи, теория на изкуството, живопис. На 10 февруари 1962 г. на границата между Западен и Източен Берлин на мост Глинике, Рудолф Абел е разменен за американския пилот на шпионския самолет У-2 Френсиз Пауерс и американския студент Фредерик Прайор. Умира в Москва на 15 ноември 1971 г.

РИХАРД ЗОРГЕ

Рихард Зорге (нем. Richard Sorge, агентурен псевдоним Рамзай) е роден на 4 октомври 1895 года в гр. Баку. Той е най-известния разузнавач от периода на Втората световна война.

Дядо му Фридрих Адолф Зорге е бил един създателите на Първия интернационал и секретар на Карл Маркс. През 1898 г. семейството на Зорге напуска Русия и се установява в Берлин, Германия. По време на Първата световна война е доброволец, при което е раняван на три пъти. След края на войната през 1917 г., става член на германската Независима социал-демократическа партия, а от 1919 г. – член на германската КП. През 1924 г., по покана на Изпълкома на Коминтерна пристига в Москва, където работи в неговия апарат. От 1929 г. преминава на работа в Разведупр на РККА. От 1930 г. работи в Шанхай, Китай. През 1933 г. е взето решение той да бъде изпратен в Токио, Япония, където започва да работи от 1936 г. След като неговия приятел – военното аташе на Германия в Япония Еугени Отто става посланик, той получава мястото на прес-аташе в посолството. Като най-важен в разузнавателната дейност на Рихард Зорге и на неговата организация се смятал периода 1939-1941 г., когато той успял да разкрие плановете за нападението на Германия срещу СССР. Втория голям шанс да се оцени професионализма на Зорге идва със съобщението му, че Япония до края на 1941 или началото 1942 г. няма да нападне СССР. Това позволило на Сталин да вземе от източните граници 26 добре обучени сибирски дивизии, които да бъдат прехвърлени под Москва, като по такъв начин било предотвратено завземането и от германците. На 18 октомври 1941 г. Зорге е арестуван от японската полиция и през септември 1943 г. е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 7 ноември 1944 г. в токийския затвор „Сугамо”. СССР двадесет години отказвал да признае Зорге за свой агент. Едвам на 5 ноември 1964 г. той бил разсекретен и на него посмъртно присвоено званието „Герой на Съветския Съюз”.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Allen Welsh Dulles, Aldrich Hazen Ames)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

АЛЪН ДЪЛЕС

Алън Уелш Дълес (англ. Allen Welsh Dulles) е роден на 7 април 1893 г. в Уотъртаун, щата Нью-Йорк, в семейство, чиито представители са заемали важни постове в американската дипломатическа служба. Той е ръководител на резидентурата на Управлението на стратегическите служби (УСС) в Берн (Швейцария) по време на Втората световна война и по-късно директор на ЦРУ (1953—1961 г.).

През 1914 г. завършва университета в Принстън и заминава на пътешествие. Работи като учител в Индия и Китай. През 1915 г. се връща в САЩ, където е приет на дипломатическа служба. Заемал е различни постове в Европа – Берлин (1916), Берн (1917), Берлин (1919), Константинопол (1920). Работата му имала повече разузнавателен, отколкото дипломатически характер. Участник е в преговорите по завършването на Първата световна война, в като член на американската делегация. През 1922 г. ръководи отдела за Близкия изток във Вашингтон. През 1926 г. напуска дипломатическата работа и се заема с адвокатство. През 1928 г. получава след изпит адвокатска лицензия. През 1927 г. е за половин година в Европа като юридически съветник на Конференцията по военноморското въоръжение в Женева. Бил е американски делегат на Конференцията по продажба на въоръжение. През 1932-1933 г. е представител на САЩ в Лигата на нациите на Конференцията по разоръжаването. Започването на Втората световна война рязко изменя кариерата на Алън Дълес. Той постъпва на служба в УСС и от края на 1942 до 1945 г. оглавява неговия разузнавателен център в Берн. Работата на центъра била успешна и Дълес могъл да получи редица ценни сведения за нацистка Германия, най-вече през високопоставения нацистки дипломат-антифашист Фриц Колбе. В началото на 1945 г. Алън Дълес изиграва важна роля в преговорите, довели до капитулация на групировката от немски войски в Северна Италия. Със завършването на войната, УСС е разформирано, но през1947 г., неговия създател генерал Уйлям Донован успява да получи от президента на САЩ Хари Труман разрешението за създаването на нов разузнавателен орган – ЦРУ. През 1950 г. Алън Дълес е назначен за заместник-директор по планирането и отговаря за тайните операции на ЦРУ. Новият президент на САЩ Дуайт Айзенхауер назначава Дълес за ръководител на ЦРУ. По време на неговото ръководство ЦРУ постига определени успехи – най-вече при програмата за използване на самолетите-шпиони У-2, подключването към телефонната мрежа на Източен Берлин чрез изграден тунел под Берлинската стена, свалянето от власт на премиер-министъра на Иран Мохамед Моссадик през август 1953 г., свалянето от власт на президента на Гватемала Хакобо Арбенс Гусман през май 1954 г. и др. След несполучливия опит за нахлуване в демократична Куба (провала на десанта в „Залива на свинете”) през 1961 г. Дълес е принуден да подаде отставка. Самият той по-късно прехвърля вината за провала на операцията върху президента Кенеди, твърдейки че той не отделил достатъчно сили и средства. Написал е няколко книги, по-значимите от които са „Изкуството на разузнаването” и „Тайната капитулация”. Умира през 1969  г. в гр. Балтимор.

ОЛДРИЧ ЕЙМС

Олдрич Хейзен Еймс (англ. Aldrich Hazen Ames) е роден на 26 май 1941 г. в Ривър-Фолс, щата Уисконсин, САЩ Той е бил началник на контраразузнавателното подразделение на ЦРУ, началник на съветския отдел на управлението за външно контраразузнаване на ЦРУ.

От 1962 г. работи в ЦРУ. През 1985 г. е вербуван от съветското разузнаване. Около 9 години работи за СССР и Руската федерация. С помощта на сведенията, получени от Еймс са били арестувани редица агенти на ЦРУ, намиращи се на служба в КГБ и ГРУ на ГЩ на СА. Различните източници посочват за разобличени от него от 12 до 25 агенти на ЦРУ (в това число на генерал-майора от ГРУ Димитрий Поляков, полковниците от КГБ Борис Южин, Олег Гордиевски, Владимир Пигузов и др.) и разкрил съдържанието на 50 операции на ЦРУ. Както било признато в отчета на комисията по разузнаване на Сената на САЩ, дейността на Еймс е „довела до загубата практически на всички ценни източници за информация в Съветския Съюз в самия разгар на „студената война”. През 1991 г. започва да работи в Центъра за борба с наркотиците в ЦРУ, където отговарял за черноморските държави и Балканския полуостров. През 1993 г. съвместната комисия на ЦРУ и ФБР, занимаваща се в рамките на операцията „Кортшип” с издирването на „къртицата” в спецслужбите на САЩ, завършила работата си с подготовката на документ, в който е направен извод, че има място на агентурно проникване в ЦРУ. Комисията е открила, че след завръщането си от служебна командировка в Рим, сътрудникът от ЦРУ Еймс си е купил къща в околностите на Вашингтон за 540 хиляди долара, закупил на името на жена Мария дел Росарио Касас Дупюи си ферма и две квартири, обзавел се е с лека кола „ягуар” и предмети за разкош на сума от 455 хиляди долара, и закупил акции на борсата на стойност от 165 хиляди долара. На 21 февруари 1994 г. Олдрич Еймс е арестуван в Арлингтън от сътрудници на ФБР. „Делото Еймс” предизвикало огромен политически скандал в САЩ. След многобройни обвинения, тогавъшният ръководител на ЦРУ Джейм Уулфси е принуден да подаде отставка. Причините за провала на Еймс са все още неизвестни. Международният скандал, предизвикан от „делото Еймс”, довел до известно напрежение в отношенията между САЩ и Руската федерация. Опитвайки се да премахне по-късно излишното напрежение, възникнало между двете държави, Елцин заявил на журналистите, че той лично нищо не е знаел за дейността на Еймс. На 28 април 1994 г. Олдрич Еймс е осъден в САЩ на доживотен затвор. За него остава валидна и днес оценката на един дипломат – това е „човек, умен, мислещ, започнал да осъзнава в много отношения неточния, имперски характер на външната политика на САЩ и разбрал истинската цена на прикриващия я мит за „съветската заплаха“…“

IMG_0002

IMG

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

IMG_0002

IMG

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

IMG

IMG_0001

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

IMG

IMG_0002