– THE MOST RARE ROUBLE COIN WAS MINTED DURING CATHERINE II`S REIGN AND IS ON SALE FOR 20 000 US DOLLARS. SPECIMENS OF THE “SESTRORETSKAJA” COPPER ROUBLE ARE KEPT IN THE HERMITAGE AND IN THE MINING AND GEOLOGY INSTITUTE IN WASHINGTON


НАЙ-РЯДКО СРЕЩАНАТА РУБЛА Е СЕЧЕНА ПРИ ЕКАТЕРИНА ІІ И СЕ ПРОДАВА ЗА 20 000 ДОЛАРА. ОБРАЗЦИ НА СЕСТРОРЕЦКАТА МЕДНА РУБЛА СЕ СЪХРАНЯВАТ В ЕРМИТАЖА И МИННОГЕОЛОЖКИЯ ИНСТИТУТ ВЪВ ВАШИНГТОН. 

През 1769 година по време на управлението на империатрица Екатерина ІІ за първи път в историята на Руската империя за финансирането на военните кампании по време на руско-турската война от 1768 г., са пуснати в обръщение хартиени пари във вид на банкноти и е отсечена може би най-рядко срещаната днес императорска медна рубла.

Трябва да се подчертае, че империатрица Екатерина ІІ е известна като една изключително интелигентна жена с напредничави идеи, познавала добре творчеството и уважавала великия руски учен, енциклопедист и създател на Московския университет Михайло Ломоносов.

Тя

поддържала също така и оживени контакти

и познавала творчеството на френските мислители, такива като Волтер, Денис Дидро, Монтескьо, Жан Жак Русо и др.

Една от версиите за отсичането на тази императорска рубла от 1769 г. е следната. През 1748 Михайло В. Ломоносов бил удостоен с премията от 2000 рубли. Вместо да му я изплатят в златни и сребърни рубли, му я изплащат с медни монети. За да закарат премията у дома му,

е трябвало няколко каруци.

Това решение за “наградни пари” се дължало на пресмехулството на реакционното духовенство и дворянство по отношение на Михайло Ломоносов.

В годините на Империатрица Елизавета Петровна и на император Петър ІІІ (херцог Холщейнский) дворянството бе забравило преподадения им урок с отрязаните от император Петър І бради. Подготовката на сеченето на новата рубла и на отпечатването на книжните банкноти се пазила в тайна. Тяхната бъдеща размяна трябвало да става от

Mihail Lomonosov, Portrait

специално създадени финансови учреждения

в столицата Санкт Петербург и гр. Москва. За осигуряването на асигнациите във финансовите учреждения се предавали определени количества златни, сребърни и медни монети.

Предполагало се, че сеченето на новите 1-рубльови медни монети (16 рубли от 16,4 кг (пуд) мед) с диаметър 75,7 мм и дебелина 26,5 мм ще облегчи разпространението на хартиените банкноти със стойност от една рубла сред дворянството и духовенството.

С това е свързан и опитът да се създаде голяма медна монета със стойност от 1 рубла, която имала за цел да бъде разменяна срещу отпечатаните банкноти. Това положение се узаконява на 29 ноември 1768 г. със

специален манифест на империатрица Екатерина ІІ.

По този начин трябвало да се обясни на народите от подвластната империя, защо властта пуска банкноти вместо монети. В него пише:

“Ние се удостоверихме, че бремето на медните монети, одобряваща собствената им цена, обременява и тяхното обръщение, второ, че дългото превозване на монетите от всякакви много неудобства е заплашено… И така, от 1 януари 1769 г. се установява тук, в Санкт Петербург и в Москва, под покровителството наше, две банки за размяна на държавните асигнации… Тези държавни асигнации да имат обръщение в

в цялата Империя наша, наравно с ходещата монета…

The coin, depicting Russia’s Catherine II, is one of the greatest rarities in the Russian series and it is estimated to sell for around $1 million.

Била изготвена и утвърдена рисунка на щампа, а сеченето на медната рубла е поръчано

на Сестрорецкия монетен двоp,

при Сестрорецкия оръжеен завод, който имал готовност със своята техническа база да сече рубли. Предполагало се те да бъдат

използвани за банковото осигуряване на новите банкноти.

След излизането от Сестрорецкия монетен двор, няколко от пробните монети са изпратени в Сената на дворянството в Сената в гр.Санкт Петербург да бъдат поносени, а монетните щемпели останали на съхранение в Петербургския монетен двор.

Засега всички известни образци се съхраняват в Ермитажа в Санкт Петербург и в Минно-геоложкия институт в столицата на САЩ – гр. Вашингтон.

Russia Catherine II(the Great) retro rouble 1762 Copper. Enlarge

Сестрорецката медна рубла е голяма рядкост за историята на Руската империя от хVІІІ век и за историята на взаимоотношенията поа върховете на властта с отсичането си и разпространението представлява изключителен интерес. Такъв екземпляр има в колекцията на известния американски колекционер, изследовател и учен Ъруин Гудман, закупен от него на аукцион от колекцията на Густав Клинхерт през май 1910 г, и представлява най-добрият образец в частните колекции. Нейната първоначална цена никога не пада под 15 000 – 20 000 USD. Известен е и друг екземпляр – в Самаркандския исторически музей, но той е с тегло от 917 гр, вместо стандартните 1020-1025 гр.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 10 (2950) from 11 March 2001.

Creative Commons License
„THE MOST RARE ROUBLE COIN WAS MINTED DURING CATHERINE II`S REIGN AND IS ON SALE FOR 20 000 US DOLLARS. SPECIMENS OS THE “SESTRORETSKAJA” COPPER ROUBLE ARE KEPT IN THE HERMITAGE AND IN THE MINING AND GEOLOGY INSTITUTE IN WASHINGTON“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

 

– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR


БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

Creative Commons License
„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0004

IMG_0005

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979


КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

Creative Commons License
HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG_0002

IMG_0003

 

– LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
– Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

– Казват, 25 хиляди.
– Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.


Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”


Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!


Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– THE WAR OF THE „DESERT FOX“


ВОЙНАТА НА „ПУСТИННАТА ЛИСИЦА“

Как бе създаден Африканския ТВД


След успешната сухопътна кампания на нацистка Германия в Западна Европа, евакуацията на съюзническите войски от европейския континент и капитулацията на Франция, Адолф Хитлер подготвайки своето нахлуване на британските острови, започнал въздушна война срещу Великобритания. Но когато въздушните боеве в английското небе вече отивали към своя край, съюзникът на германския фюрер по Оста – Бенито Мусолини, създал нов театър на военните действия (ТВД) – този път на територията на африканския континент. През септември 1940 г., неговата армия разположена в Либия, която наброявала около половин милион души, нахлула през границите и с Египет. Срещу нея застанал британски военен контингент от 300 000 души, които имали за задача да охраняват региона на Суецкия канал. Отначало настъплението на италианците се развивало доста успешно, но скоро то било спряно – придвижвайки се само на 60 мили в дълбочина, те успяли да създадат само една нова операционна база в района на гр.Сиди Баррани.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел заедно с 15-та танкова дивизия (15th Panzer Division) между Тобрук и Сиди Омар, Либия. 24 ноември 1941 г.

Малко по-късно, британците контраатакували италианските дивизии и нанасяйки им силни насрещни удари, ги отблъснали към Киринайка (източната част на Либия). Успехът на британците довел до падането на градовете Бардиа (на 5 януари) и Тобрук (на 22 януари). Поради тази причина, а и поради неуспешния ход на проточилата се война в Гърция, Бенито Мусолини се принуждава да поиска военна помощ от Хитлер. През януари 1941 г., фюрерът изпраща само 30 самолета от „луфтваффе”, които също така трябвало да прикриват движението на морските конвои, периодически движещи се към северноафриканските пристанища и обратно. На 11 януари 1941 г. Хитлер подписва директивата под № 22 за създаването на заградително съединение (Sperrverband), имащо за цел да окаже помощ на разпадащия се под ударите на съюзниците италиански фронт в Африка


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн от своята щабна кола (Horch Kfz 15 ?) водят разговор с военнослужещи от танковия корпус „Африка“

Ервин Ромел пристига…

Месец по-късно фюрерът изпраща в помощ предоставя на Мусолини т.нар. „Германски африкански корпус” (Deutsches Afrika Korps – DAK), състоящ се от две дивизии – 5-та моторизирана и 15-та танкова дивизия. Малко по-късно, през май 1941 г. за командващ дивизиите от ДАК е бил назначен генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало да съдействува в осъществяването на настъпателните италиански операции, т.е. да воюва съвместно с няколкото италиански бронетанкови дивизии, намиращи се в Северна Африка. Отначало, докато се намирал в италианско подчинение (т.е. в подчинение на италианския главнокомандващ Амадей Савойски, герцог Аостски), пред Ервин Ромел се поставяли чисто отбранителни задачи – всъщност той не трябвало да допусне изхвърлянето на италианския съюзник от Африка. Но амбициозният и талантлив германски танков стратег не могъл да се ограничи само с въпросите по осигуряването на отбраната, той бе решил да извади своите съюзници от Оста от легаргията в която били изпаднали…


Северна Африка, Тунис. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн водят разговор с мотопехота, прехвърляща се с пленени американски бронетранспортьори M3. 1942 г.

Когато на 21 февруари 1941 г., Ервин Ромел долетял в Триполи, по всичко личало, че италианците са изгубили своята кампания в Северна Африка. Нещо повече, за по-малко от две седмици британските войски се придвижили на разстояние от 400 мили от своите изходни бази, като успели да овладеят градовете Тобрук, Дерна, столицата на Киренайка – Бенгази, и Ел Агейла. При това били пленени над 130 000 италианци, 1300 оръдия и 400 танка. Без съмнение, британският командващ генерал сър Арчибалд Уейвъл би могъл да овладее и гр.Триполи, но поради продължилата война в Гърция, правителството на Великобритания му отнело един корпус, нещо, което го лишило от настъпателен дух и го принудило да спре настъплението си. В същото време, попадналото в тежко положение италианско командване, се обърнало за помощ към генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало с действията на неговия ДАК да не позволи на британците да встъпят в Триполи. Но Ромел по същото време замислил нещо по-голямо.


Северна Африка, в района на Бир Хакейм. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн в щабен бронетранспортьор (Sd.Kfz. 250/3 “Greif”); KBK Lw 7

Той съобщил на върховното германско командване, че няма да позволи на англичаните да влезат в Триполитания. Тъй като англичаните по това време спрели своето настъпление, положението на фронта било относително стабилизирано. В същото време, по настояването на Ервин Ромел, първите части на вермахта, които пристигнали в негова помощ, се разтоварвали от корабите нощно време, само при светлината на специално поставени прожектори, което създало нужната маскировка.


Северна Африка.-Офицери, събрани около щабната карта. От ляво на дясно – Георг фон Бисмарк, Фриц Байерлайн, Ервин Ромел и други офицери от танковия корпус „Африка“.

На 19 март Ромел посетил главната квартира на фюрера. Последният му дал да разбере, че в следващите месеци не се предвижда нанасянето на някакъв решаващ удар, т.е. до юни 1941 г., когато ще бъде завършено комплектуването на две дивизии, по принцип не се предвиждало да започне някакво настъпление. Но Ервин Ромел в противоречие с всички заповеди и инструкции, решил да действува веднага и по друг начин.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?) подминават танк Panzer III от танковия корпус „Африка“

Първи успешни операции

На 31 март 1941 г. частите на от подчинения му ДАК нанасят своя първи удар по британците, като ги отхвърлят от градовете Ел Агейла и Бенгази. В противоречие с дадените му заповеди, той навлиза в Киренайка, като построява дивизиите си в три колони – едната движеща се по шосето, а другите две – направо през пустинята. Голям удар за англичаните се оказва също така пленяването на техни двама генерали – Neame и O`Connor от германски пустинен патрул. Към края на април Ервин Ромел успява да овладее цялата територия на Киренайка, с изключение на Тобрук, който се намирал на границата с Египет. Но настъплението му по-нататък било преустановено, тъй като свършили складираните запаси от бензин. През юни 1941 г., британският командващ Уейвъл, по настояването на британския премиер-министър Уинстън Чърчил, се опитал да контраатакува, но независимо от изпратените му нови 240 британски танка, ходът на операцията излязъл безуспешен. За неуспеха на операцията допринесло и положението, че Великобритания водила по същото време тежки боеве в други части на Африка, в Гърция и в Сирия.


Северна Африка, Тобрук. Двама войници разговарят с генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн. Юни 1942 г.

В този период, произведеният вече в генерал-лейтенант Ервин Ромел, чиито операции предизвиквали небивало удивление у специалистите в целия свят, този път имал в свое подчинение вече танковата група „Африка”, която се състояла от осем дивизии – две германски пехотни, две танкови и четири италиански дивизии (включително „Ariete” и „Trieste”). Неговият авторитет сред подчинените му войски бил огромен. Един офицерите на щаба на експедиционния корпус по-късно записал в дневника си: „Между Ромел и неговите войски се установило такова взаиморазбиране, което не се поддава на никакво логическо обяснение. Това изглеждаше като подарък от небето. Африканският корпус вървеше след своя командващ навсякъде, където той и да ги водеше, независимо от това, че Ромел изисквал от своите подчинени безпрекословно подчинение…” А и самият нов британски командващ сър Клод Окинлек (заместил генерал Уейвъл от 5 юли 1941 г.), предупреждавал своите подчинени, да не възприемат Ромел като някакъв ангел, а като редови германски генерал – мисъл, която не намерила благодатна почва сред тях. Именно в този период той получава своето прозвище „Лисицата на пустинята”.


Северна Африка, Тобрук. Генерал Фриц Байерлайн и генерал-полковник Ервин Ромел оглеждат британски военнопленници. Юни 1942 г.

За да повдигне наново духа в съюзническите войски, на 18 ноември 1941 г., генерал Клод Окинлек предприел ново настъпление на 8-ма британска армия (т.нар. операция „Кръстоносец”), с цел да си възвърне гр.Тобрук. Това настъпление накарало към края на месеца противника да отстъпи, да напусне Бенгази и към 12 януари 1942 г., да принуди страдащият от липсата на гориво Ервин Ромел да заеме новата отбранителна линия в района на Мерза Ел Брега. Но изпълнението на тази операция струвала на британския командващ скъпо – били унищожени 340 танка и дадени 38 000 убити, ранени и пропаднали без вест британски военнослужещи. Нещо повече, в последния момент (на 21 януари1942 г.) войските на Ромел контраатакували противника и успяли да се укрепят на отбранителна линия в района на гр.Газала, намираща се на 30 км западно от Тобрук. Една седмица по-късно от него бил превзет от Бенгази, а няколко дена след това – и Дерна. Така, към края на януари 1942 г., равновесието на фронта било възстановено.


В главната квартира на Ромел. Настъпление към Тобрук. На снимката – генерал-полковник Ервин Ромел, генерал-лейтенант Валтер Неринг и подполковник Фриц Байерлайн. Април, 1942 г.

В първите месеци на 1942 г., Ервин Роммел замисля да осъществи удар по 8-ма британска армия – целяло се тя да бъде разбита, а танковата група „Африка” да излезе в региона на египетската граница. От своя страна, силите на „Оста” трябвало да нанесат удар по остров Малта, като по такъв начин отстранят британската военна заплаха за по-нататъшното снабдяване на Ромел.
Тук е уместно да се отбележи, че войната в Либийската пустиня много рязко се отличавала от другите ТВД. Огромните разстояния създавали сериозни проблеми за снабдяването на войските, липсвали ненавистните от всички подразделения на СС, нямало големи маси от мирно население, като по такъв начин войната придобивала по-скоро рицарски характер. В хода на бойните действия главното значение получила скоростта, а важността на овладяването на територията отстъпила на втори план. Мобилните танкови подразделения просто избирали най-удобното място за сражение и влизали веднага в бой.


Командващият германските въоръжени сили в Северна Африка фелдмаршал Ервин Ромел, заедно със своите помощници. Пустинята, 1942 г.

Настъплението срещу 8-ма британска армия (известно като операция „Венеция”) се оказало върха в осъществяването на стратегическото мислене на немския пълководец. Успехът на операцията бил гарантиран от бързината на вземането от него на решения и от вродените му качества на лидер. Срещу себе си той имал поставена консервативна, тъпа и бавноподвижна британска военно-бюрократична машина, която не успявала да се ориентира навреме.


Северна Африка. Армейския радиорепортьор Гюнтер Халм взима интервю от генерал-фелдмаршал Ервин Ромел. Германски корпус „Африка“, 22 юни 1942 г.

На 26 май 1942 г. танковите екипажи и моторизираната пехота на Ромел отново преминали в настъпление. Неговите 560 танка, от които 240 били с италиански екипажи, успешно атакували 700-те британски танка (200 от тях били от новите американски танкове „Grants” с мощното 75 мм оръдие). На 11 и 12 юни 1942 г. в огромно танково сражение станало южно от гр.Тобрук, англичаните загубили 260 танка, като по такъв начин 8-ма армия се лишила практически от толкова нужната и в момента бронетехника. На 21 юни с.г., талантливият германец внезапно нападнал укрепения гр.Тобрук и го превзема, като в плен попадат повече от 30 000 души. За тази своя победа той получил чина генерал-фелдмаршал и по такъв начин станал най-младият (на 49 години!) генерал-фелдмаршал в германските въоръжени сили.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?)

Продължавайки победоносния си ход, Ромел неуморно предвижвал подчинените му дивизии напред – към Александрия. Но на 1 юли авангардните му части се натъкнали на неизвестна преди това укрепена линия между Ел-Аламейн и Кватара, заета от свежи подразделения на отново реформираната 8-ма британска армия. Опитът на Ервин Ромел да премине през линията, излязъл неуспешен – най вече заради мощния артилерийски огън на англичаните. Независимо от започналото английско контранастъпление, при което 9-та австралийска дивизия успяла да излезе към крайбрежието, може да се каже, че като общо 8-ма армия бе отстъпила назад с 300 км и се намирала на7 юли 1941 , рубежа Алам Халфа-Аламейн.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн.

Началото на края

И все пак тези постоянни боеве на германците и италианците с противника довели до невероятна умора във войските. Ромел не успял да закрепи сериозно своя юнски успех и да получи в ръцете си окончателната победа. През септември 1942 г., периодът в който 8-ма армия получила нови подкрепления, той се опитал да настъпва, но бил разгромен в сражението при Алам Халфа. Британската армия имала вече нов командващ – генерал Монтгомери, а от въздуха армията му била надежно прикривана от Кралските ВВС. От своя страна войските, намиращи се в подчинение на талантливия германски пълководец страдали от липса на гориво, вода и всичко необходимо за продължаването на пътя към Египет.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел

На 22 септември 1942 г., Ервин Ромел, който бил невероятно уморен, излиза в отпуск. По пътя си от Африка до Германия, той се отбива в Рим, където се среща с Бенито Мусолини на когото откровенно разказал за трудностите в Африка. Без резултат останала и срещата му с Хитлер, който не обърнал сериозно внимание на доводите му за изтеглянето на войските от Африка.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал-майор Георг фон Бисмарк около бронетранспортьора Sd.Kfz. 250.3 ‘Greif’. 25 юни 1942 г.

В същото време новият британски главнокомандващ в региона – генерал Александър и командващият 8-ма британска армия генерал Монтгомери, след като получили в свое подчинение допълнително 40 000 войници и 300 от новите американски танкове „Шерман”, планират да извършат ново голямо настъпление при Ел Аламейн срещу позициите на обединената германо-италианска военна групировка. На 23 октомври 1942 г. британците преминават в атака, като по такъв начин започват втората битка при Ел-Аламейн, чиято цел била унищожаването на изтощената танкова групировка на Ромел. Завърналият се обратно в Африка, талантлив германски фелдмаршал получил заповед да се отбранява до края, но на 13 ноември англичаните влизат в Тобрук, а през януари 1943 г., генерал Монтгомери заел и Триполи, с падането на който италианците се лишили и от последнатача част от своята колониална империя в Северна и Източна Африка. За Роммел става ясно, че е настъпил последния час. На 8 ноември 1942 г. съюзниците под командването на американския генеряал Дуайт Айзенхауер дебаркират в Тунис. Германският главнокомандващ предложил отново на Хитлер да изведе експедиционния корпус от Африка, но му било отказано, като вместо това получил заповед да атакува противника в Северен Тунис. В средата на февруари 1943 г. немците били разбити при Касеринския проход, а пред май генерал Александър завършил разгрома на германската армия.


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и италианските танкисти с техните Semovente 75/18
Дата 1942
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 101I-784-0208-17A
Автор Moosmüller

Съдбата на талангливия германски фелдмаршал е трагична. След евакуацията на експедиционния корпус от Африка, той е изпратен в Италия, а по-късно и във Франция, където се присъединява към редиците на антинацистката опозиция. Същевременно работил самостоятелно върху т.нар. „Решение за отбраната на границите на Германия”, въпрос който го вълнувал много – как да се запази територията на довоенна Германия и как да се излезе от войната. Но на 20 юли 1944 г., атентатът срещу Хитлер излиза неуспешен, като арестът и разпитите на останалите живи заговорници веднага разкрили мащабите и намеренията на антинацистката опозиция. Сред тях изплувало и името на Ермин Ромел…

Хитлер се плашил да открито да осъди публично Ромел и поради тази причина дал възможност на фелдмаршала да се отрови. По такъв начин се гарантирала бъдещата неприкосновеност на семейството му. На обществеността било съобщено, че „Лисицата на пустинята” е починал от раните си, получени на Западния фронт. Тези които присъствували на погребението на Ромел по-късно твърдяли, че лицето на мъртвия герой изразявало презрение…

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER   „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 12 (23640) from 23 March 2012, p. 16-17.

Creative Commons License
THE WAR OF THE “DESERT FOX” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:



Битката за Ел-Аламейн, Северна Африка. Предвижване на противовъздушно оръдие. Юли 1942 г.


Генерал-полковник Ромел с неговия знаменит щабен автобус “Mammut-Moritz”, наблюдава за придвижванията на танковите части от танковия корпус „Африка“. 25 февруари 1942 г.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел и един немски танк наблюдават за придвижванията на британците в пустинята.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел. Закуска от запасите на британската армия. „Американското говеждо никак не е лошо!“


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и генерал Георг Щумме по време а втората битка за Ел-Аламейн.

Британски изтребител „Китихоук“ П-40 (Kittyhawk P-40), разбил се след сражение над пyстинята Сахара през 1942 г. Така той бе открит през 2012 г.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001

– WHAT IS HAPPENING IN THE MINISTRY OF DEFENCE, MINISTER BLIZNAKOV?


КАКВО СТАВА В МО, Г-Н МИНИСТЪР БЛИЗНАКОВ?

Казват, че от правилния анализ на военнополитическата обстановка в света от ВАС и от Вашия щаб, до голяма степен зависи вземането на редица възлови решения от президента на Република България Георги Първанов и от нейния министър-председател Сергей Станишев.

Но последните Ваши пресконференции, на които трябваше да бъде очертана позицията на Министерството на отбраната в руслото на общата ПОЛИТИКА на Република България, НЕ ни убеждават в ТОВА. Нещо повече, те ни оставят с впечатление, че неизвестно по каква причина Вие като че ли НЕ получавате Пълна достоверна информация за ТОВА какво става на територията в Ирак и Афганистан, или най-малкото я премълчавате.

Никой не отрича ролята и дейността на „миротворците“ в опита да бъде запазен мирът и наложено спокойствие в изпълнен с напрежение Регион. Допреди петнайсет години в тази роля бяхме свикнали да виждаме специално създадените военни контингенти на ООН, ръководени от нейния военнощабен комитет. Днес като че ли този акцент е изместен и неправилно тълкуван. И в същото време, би трябвало да ви се поставят следните въпроси:

Знаете ли, че броят на загиналите от края на 2001 г. до днес на територията на Ирак военнослужещи от въоръжените сили на САЩ вече надвишава 2300 души? Логиката също така подсказва, че ранените би трябвало да бъдат най-малкото 2-3 пъти повече.

Знаете ли, че числото на загиналите от гражданското население в Ирак в периода от нахлуването след март 2003 г. до днес надвишава 98 хиляди души, като при ТОВА 48% от тях са Деца до осем години?

Знаете ли, че от началото на 2006 г. въоръжените сили на САЩ в Ирак губят всекидневно по 2 военнослужещи и към 800 ранени, травмирани или контузени месечно?

Знаете ли, че числото на дезертьорите от въоръжените сили на САЩ в Ирак и Афганистан вече надвишава 900 души, като от тях има и парашутисти от 82-ра въздушнопреносима дивизия?

Знаете ли, че при отразяването на събитията от „омиротворителните операции“ само в Ирак до днес са пострадали 150 журналисти, като 109 от тях са били убити?

Знаете ли, че демонстрираният от ВАС клас леко стрелково въоръжение, колкото и да се модернизира от българските оръжейници, все пак си остава автоматична карабина „Калашников“? Опитът на бойните действия до днес е показал, че военнослужещият, от която и да е армия, предпочита да носи със себе си два пълнителя повече, които в отговорен момент могат да му спасят живота, отколкото оръжието му да бъде направено по-тежко? Та кой ще го носи в случай на нужда 10-20 км?

Знаете ли, че „разконсервирането“ (тоест изваждането от пясъците на пустинята) и привеждането в действие само на ЕДНА установка за залпов огън тип „Ураган“ или „Смерч“ е в състояние от няколко десетки километра да изтрие от земята за няколко минути личния състав на един батальон, независимо дали е пехотен или някакъв друг?

Какво все пак става, г-н Близнаков, в кабинетите на Вашето министерство? Кадри ли нямате? Не бива да се допускат „грешки“, независимо от ТОВА в коя провинция на Афганистан или Ирак се намират нашите „миротворчески“ подразделения. В съвременните концепции за национална сигурност отдавна няма приятели, а има защита на интереси!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Nova Zora“, Sofia, N 39 from 3rd October 2006.

Creative Commons License
WHAT IS HAPPENING IN THE MINISTRY OF DEFENCE, MINISTER BLIZNAKOV? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE GREAT ALLIES AND THE BULGARIAN`S EFFORTS TO WITHDRAW FROM THE WAR (October 1943-March 1944)


ВЕЛИКИТЕ СИЛИ И ОПИТИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ВОЙНАТА (октомври 1943 – март 1944 г.)

Засилването на съюзническата бомбардировъчна офанзива срещу България в периода октомври 1943 – януари 1944 г. съвпада с опитите на българските правителствени кръгове да установят контакти със съюзниците от антихитлеристката коалиция чрез дипломатическите представителства на царството в Швейцария и Турция с цел да изведат страната от войната. Дава се предпочитание на срещите в тези неутрални страни с американците в ущърб на английските им съюзници, което се дължи на факта, че в българските обществено-политически среди съществува традиционно недоверие към Великобритания поради нейната негативна линия на поведение към българските териториални претенции в предвоенните и военните години. От своя страна, американците определят въпроса за вмъкването на България в орбитата на американското влияние като ключов за бъдещата политика на САЩ на Балканите и поради факта, че по този начин тяхната дипломация, на Щатите, преднамерено се противопоставя на установяването на която и да е велика сила на Балканите – в случая на традиционните стожери там Великобритания или СССР, срещу опитите да се раздели европейския Югоизток на сфери на влияние. По този начин се свеждат до минимум и опитите на британското правителство да се утвърдят позициите му в тази част на Европа като доминиращи чрез провеждането на политика на лансиране сключването на предварителни споразумения.

Ръководителят на британския Форин Офис Антони Идън

Особено активно се провеждат срещи и разговори в Анкара и Истанбул между представителите на УСС (американски аналог на английското Управление за специални операции) и неофициалните български емисари в лицето на Георги Киселов, епископ Андрей и пълномощния министър в Турция Никола Балабанов. Лондон, който е тенденциозно изолиран от преговорите, трябва, от своя страна, тепърва да определя как най-ефикасно да въздействува върху българското правителство и по какъв начин да отстрани всяка нарастваща тенденция на заплаха от създаването на водещо американско или съветско влияние в страната. Допълнителни трудности за Великобритания създава и София, която се възползва умело от увеличаващите се противоречия в антихитлеристката коалиция и отклонява предложението за “безусловна капитулация”.

Премиер-министърът на Великобритания Уинстън Чърчил

След фиаското на дълго подготвяния проект на Форин Офис за създаване на федерация в европейския Югоизток, станало на Московската конференция (19-30 октомври 1943 г.), където СССР и САЩ се обявяват твърдо срещу него, английското военнополитическо ръководство не открива друг начин да защити своите позиции в региона, освен да поиска от СССР да гарантира Турция срещу България в евентуалните бъдещи военни действия. По този начин то се стреми да постави началото на двустранни разговори, чрез които да се изяснят направленията и сериозността на съветските намерения спрямо Балканите. Тези разговори намират своята връхна точка в подписания в Москва на 3 март 1944 г. двустранен протокол за английско-съветско сътрудничество в рамките на операция “Бодигард”, целяща провеждането на редица маскировъчни и дезинформиращи противника мероприятия в Норвегия и на Балканите преди откриването на Втория фронт в Нормандия. Част от плановете на тази операция за европейския Югоизток – операция “Цепелин” – предвижда компоненти, които могат да задържат колкото е възможно по-голям контингент хитлеристки съединения на Балканите, чрез което да се улесни съюзническото дебаркиране във Франция. Възлов момент в тези планове е усилието да се изведе България от хитлеристката орбита. В същият ден, в който английските представители Баумър и Бивън подписват съвместно с оторизираните съветски кръгове протокола за сътрудничество, Антони Идън предлага на Чърчил да се даде веднага най-голям приоритет на съюзническите бомбардировки срещу България.

Генерал Хенри М.Уилсън – командващ съюзническите войски на Средиземноморския театър на военните действия

Американските съображения при преговорите в Анкара и Истанбул, водени от американските резиденти на УСО полковник Анжело Куюмджийски и полковник Кърнилиъс Джедуин (бивш военен аташе на САЩ в България), от една страна, и българския пълномощен министър в Турция Никола Балабанов, от друга, се базират на факта, че при успех ще могат да спрат бързото революционизиране на положението в България чрез постигането на определено споразумение, което едновременно ще гарантира стария режим и ще осигури там американско присъствие след завършването на войната.

Напредналото развитие на преговорите принуждава англичаните остро да протестират пред своите съюзници, че са неоснователно отстранени, поради което те са прекъснати.

Ръководителят на Народния комисариат на външните работи на СССР (НКИД на СССР) Вячеслав Молотов (Скрябин)

Полковник Куюмджийски и полковник Джедуин са поканени в Кайро от англичаните за разяснения, тъй като те основателно подозират своите съюзници, че без тяхно знание водят сепаративни преговори за сключването на примирие. След триседмичен престой в Кайро (6 – 28/29 януари 1944 г.), по време на което се дават необходимите разяснения и се изглаждат възникналите между двата западни съюзника разногласия, следват нови разговори с Никола Балабанов. В хода им се очертават основните искания на американците за провеждането на бъдеща среща с представители на българското правителство във връзка с промяната на политическия курс на България, а именно – при какви условия българската армия би застанала на страната на антихитлеристката коалиция, като не бъдат повдигнати от българска страна въпроси за териториалните и претенции. В разговорите Н.Балабанов успява да получи обещание, че американската страна ще убеди своето правителство да спре въздушните бомбардировки за срок от 10 дни като своеобразно условие за пристигането на делегация на българското правителство. В действителност бомбардировките спират почти за 40 дни, независимо от настояването на Чърчил те да не бъдат прекратявани нито ден. В подкрепа на настояванията на Чърчил за продължаване на бомбардировките се изказва и Обединения англо-американски комитет на началниците на щабове, но впоследствие американската страна се отказва от това свое решение. Веднага след свършването на разговорите, на 6 февруари 1944 г. американският посланик в Лондон Джон Уайнънт, получил подробна информация за тях от ръководителя на американското УСС Уилям Донован, информира английските си колеги.

Президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт

Предложенията на Никола Балабанов, направени на 6 февруари 1944 г., намират голям резонанс във военнополитическите среди на съюзниците от антихитлеристката коалиция. Великобритания предлага на САЩ и СССР да не се отблъскват тези опити на българското правителство, тя дори предлага на своите съюзници бъдещата среща да се състои на територията на Кипър или в Кайро, където би могла да и се осигури абсолютната и секретност. Наред с това, в лично послание до Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин, Уинстън Чърчил подчертава, че “тези български опити за мир показват, че бомбардировката на София е дала тъкмо онзи ефект, за който тя е била предвидена. При тези условия, ще бъде грешка да се прекрати тази бомбардировка по молба на българския министър в Турция, преди да стане известно дали българските предложения наистина са сериозни, и засега изглежда вероятно, че българското правителство се надява на почивка от бомбардировките в продължение на протакането на разговорите. Затова предлагаме бомбардировките на българските обекти да продължат и разчитаме, че Молотов ще се съгласи с предложения начин на действие”. На 12 февруари 1944 г. Чърчил отново информира Белия дом, че би било грешна стъпка да се спрат бомбардировките. След спешна консултация със своя правителствен екип Ф.Д.Рузвелт дава съгласието си за тяхното продължаване.

Заместник-ръководителят на Народния комисариат на външните работи на СССР (НКИД на СССР) Андрей Я. Вишински

Консултациите по българския въпрос между “Даунинг стрийт” 10 и Белия дом не отминават и Москва – още на 18 февруари 1944 г. чрез зам.-наркоминдела на СССР Андрей Я.Вишински на съветското правителство е предадено съгласувано послание на западните съюзници, което може да се трактува като официална покана за участие в бъдещите разговори между антихитлеристката коалиция и България. Съветското правителство внимателно се запознава с посланието и на 20 февруари 1944 г. дава съгласието си да участвува в евентуалните бъдещи преговори с България. При това смята за най-подходящо място за така среща Кайро, където има отговорен политически представител – съветския посланик Новиков. Във връзка с искането на Никола Балабанов да се прекратят бомбардировките, съветското правителство изрично се разграничава, като подчертава, че “този въпрос подлежи на разрешаване от правителствата на Великобритания и САЩ”. В действителност английско-американските бомбардировки позволяват на съветската дипломация активно да се намеси в създалата се политическа криза в България.

След получаването на известието от съветското правителство на 29 февруари 1944 г. Чърчил информира Рузвелт, че смята Кайро за съвсем подходящо място за започването на разговорите с българските емисари. Заедно с това той предлага Държавният департамент на САЩ да се обърне с инструкции до мисията на полковник Джедуин в Истанбул, с които да се иска тя да предупреди българския пълномощен министър, че “представителите на трите съюзника са готови да се срещнат с напълно квалифицирана българска мисия в Кайро. Ако българите изпратят мисия, ние ще можем да изслушаме това, което ще ни кажат”. Американската администрация приветствува това решение, нещо повече – всички прерогативи във воденето на преговорите от военна гледна точка се предоставят на главнокомандващия съюзническите сили в Средиземноморския театър на военните действия генерал Хенри Мейдлънд Уилсън.

Ръководителят на СССР – маршал Йосиф Сталин

Протакането от българска страна на българо-американските сондажи в Анкара и Истанбул и фактът, че англичаните все още са изолирани от тях, не попречват да се изработят предварителните условия, при които е възможно България да премине на страната на съюзниците. Те се подготвят от Съюзническата главна квартира в Средиземноморието и се предават за одобрение на английския Комитет на началниците на щабове. В допълнителна телеграма генерал Хенри Уилсън също предлага бомбардировките на България да не бъдат спирани за времето на преговорите с нейните представители, а напротив – да бъдат засилени колкото е възможно повече, тъй като само тези обстоятелства ще позволят преговорите да не се провеждат “мудно” и “незадоволително”. От своя страна, ръководителят на Южния департамент на британския Форин Офис Орме Сарджънт предлага преговорите да не се водят чрез американската мисия на полковник Джедуин или по други канали, а само в Кайро, където под ръководството на генерал Уилсън ще могат да вземат участие както английския, така и съветския посланик. С тези свои ходове английското ръководство цели да сведе до минимум “американската игра” и да се постарае да вземе пълноправно участие в бъдещите преговори.

Сър (Харолд) Oрме Гартън Сарджънт. Август 1941 г.

На 3 март 1944 г. английският Комитет на началниците на щабове приема предварителните условия за сключване на примирие с България, както и съществените допълнения на генерал Уилсън и Орме Сарджънт. При това се дава и зелена светлина за продължаване на въздушната офанзива срещу царството през следващите месеци. На практика това подтвърждава мнението, англо-американските среди нямат намерението да се отказват от съзнателното изостряне на политическите събития в България, благодарение на което би могло да се сключи примирие при такива условия, каквито и се наложат, както и да се неутрализира наpастващото съветско влияние. В действителност започването на мартенските бомбардировки не довежда до по-нататъшно развитие на преговорите и до евентуалното им завършване. По този начин от страна на България е изпуснат онзи златен шанс, който би и позволил по-безболезнено да излезе от войната. А може би и резултатите за нейното историческо развитие биха били по-различни?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE GREAT ALLIES AND THE BULGARIAN`S EFFORTS TO WITHDRAW FROM THE WAR (October 1943-March 1944) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, see: http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2542-velikite-sili-i-opitite-na-bulgaria-da-izleze-ot-voinata.html

– THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME


ПРОЕКТЪТ “МЕРКЮРИ” НА НАСА ОТГОВАРЯ НА СЪВЕТСКОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО. ВЕНЕЦЪТ НА КОСМИЧЕСКАТА ПРОГРАМА НА САЩ.

На 2 април 1958 г. президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер се обръща към Конгреса на САЩ със своето решение да се създаде Национално управление по аеронавтика и изследване на космическото пространство (НАСА). Законопроектът предвижда НАСА да контролира цялата дейност, свързана с подготовката, усвояването и изследването на космическото пространство, с изключение на въпросите, отнасящи се към националната отбрана на САЩ. За тази цел в САЩ от ръководството на НАСА е решено да се създаде научноизследователската програма „Човек в космическото пространство”. Решението на Дуайт Айзенхауер е взето вероятно под впечатлението от решението на СССР, който внася на 15 март 1958 г. в Генералната асамблея на ООН „Меморандум за абсолютната забрана за военно използване на космическото пространство”.

Научноизследователските задачи от тази

програма на НАСА

в годините на президента на САЩ Дуайт Айзенхауер (до 20 януари 1961) са планирани в няколко направления, а именно 1) в изследването на близкото космическо пространство с помощта на безпилотни космически изкуствени спътници, 2) в подготовката и построяването на космодруми за извеждането на космически ракети-носители с капсули, пилотирани от астронавти и, 3) последно място – разработването на космическа техника за извеждането на гражданин на САЩ в космическото безвъздушно пространство на околоземна орбита. Учените и специалистите от научноизследователските центрове на НАСА планират извършването на космически полети за гражданските нужди на НАСА, известни като изследователски проект „Меркюри”.

The original seven astronauts selected for the Mercury program are: (front row, left to right) Walter M. Schirra, Jr., Donald K. Slayton, John H. Glenn, Jr., and M. Scott Carpenter, (back row, left to right) Alan B. Shepard, Jr., Virgil I. Grissom and L. Gordon Cooper.

Разработването на научноизследователския проект на НАСА „Меркюри” се осъществява на три научноизследователски равнища: а) създаването на космическа капсула за експериментални космически полети с различни представители на фауната; б) подготовката и изпитания на космически полети на първите обрлазци от космическата пилотируема капсула с пилот-астронавт на борда, чрез извеждането и в космическото безвъздушно пространство с ракетата-носител „Литъл Джон” (Малък Джон) и в) по-нататъшно разработване и подобряване на безопасността на конструкцията на космическата капсула, на навигационната система, на животоосигуряващата апаратура и прибори, както и на космическата техника за завръщането на астронавта на САЩ на Земята, разположени в капсулата.

Второ равнище: разработването на гражданска космическа капсула с астронавт на борда и за полет в безвъздушното пространство на височина от 200 км в продължение на 5 минути, и трето равнище, което е свързано с полета на готовия модел на космическа пилотируема капсула по балистична траектория на разстояние до 3000 км. Венецът на усилията трябва да бъде извеждането на космическа пилотируема капсула с астронавт на САЩ на борда, с извеждането и на околоземна орбита от ракетата-носител „Атлас”.

Five of the seven original astronauts are seen with Dr. Wernher von Braun inspecting the Mercury-Redstone hardware in the Fabrication Laboratory of Army Ballistic Missile Agency (ABMA) in 1959. Left to right: Astronauts Walter Schirra, Alan Shepard, John Glenn, Scott Carpenter, Gordon Cooper, and Dr. von Braun.

Общо за изпълнението на задачите от космическата програма на НАСА „Човек в космическото пространство” са отпуснати приблизително около 6 милиарда US долара за изпълнението на новата научноизследователска програма „Аполо” за космически полети до Луната и обратно.

Научноизследователските сили на НАСА били мобилизирани за създаването на

мобилна ракета,

която да бъде удивително добра за времето си. Същевременно медицинските специалисти трябвало да осигурят животоспасяващи условия за астронавтите на САЩ по време на космическия полет. Било отделено внимание и на изследването на всички съществуващи в миналото проекти и варианти за космически полети (включително и на проекта за космически апарат за многократно използване на на Сергей Корольов от 1939 г. Не на последно място усилията са насочени към усвояването на чиповата техника (асемблери и т.н.), както и на оптиката, която трябвало да работи от космическа орбита.

Launch of Friendship 7, the first American manned orbital space flight. Astronaut John Glenn aboard, the Mercury-Atlas rocket is launched from Pad 14.

Първоначално в проекта на НАСА „Меркюри” освен орбитални полети на космическата пилотируема капсула на САЩ в безвъздушното пространство около Земята (през осветената част и сянката и), са поставени като задачи за изпълнение на бъдещи евентуални пилотируеми космически полети с екипажи до седем астронавта, работа в пилотируеми астронавтски орбитални лаборатории (astrolab). Предвижда се и извършването на космически полети до естествения спътник на Земята – Луната, полети около него и до повърхността му. По-късно, след встъпването на новия президент на САЩ Джон Фитцджералд Кенеди в длъжност тези научноизследователски задачи са иззети от проекта „Меркюри” и са прехвърлени за изпълнение към новата програма „Аполо”, чиято цена на изпълнение след завършването и нараства на астрономическата за времето си сума от 25 милиарда US долара.

В годините на президенството на Дуайт Айзенхауер са построени и предоставени за нуждите на НАСА два космодрума (полигона) – т.нар. Тихоокеански космически космодрум, построен в района на авиационната база на САЩ „Ванденберг” и Атлантическия космически космодрум, разположен във Флорида, в района на Кейп Канаверал. Впоследствие, вторият (атлантически) космодрум се превръща в главен за изпитанията и използването на основните образци на космическата ракетна техника.

В края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, на космодрума във Флорида са построени или разположени стартовите комплекси на различните ракетни системи с мирновременно и военновременно значение, а също така са подготвени три зони на отговорност – първа зона – т.нар. мощни ракетни комплекси с тяга на двигателите от 480 до 1150 тона със стартовия комплекс на ракетата-носител „Сатурн”; втора зона – на междуконтинентални балистични ракети „Атлас”, „Титан”, „Меркюри”, „Дайна Сор” със стартовия комплекс на проекта на НАСА „Меркюри” и зона на свърхмощни ракетни системи с тяга на двигателите на ракетните системи от 1700 до 4500 тона.

Mercury capsule

По проекта „Меркюри” на НАСА пилотируемите полети на човек в космическата пилотируема капсула са направени общо шест пъти, като четири от тях се приемат като официални орбитални полети на САЩ.

Първият полет

по балистична траектория с продължителност във времето 15 минути, е направен на 5 май 1961 г. от американския астронавт Алън Шепард. Два месеца по-късно (на 21 юли 1961 г.), в близкото космическо пространство с космическа капсула и ракетата-носител „Меркюри” е изведен американският астронавт Вирджил Грисъм.

Действителното извеждане на космическата пилотируема апаратура на САЩ, на околоземна орбита е направено десет месеца след първия полет на съветския космонавт Юрий Гагарин – това става с полета на астронавта на САЩ Джон Глен на 20 февруари 1962 г. В изпълнение на по-нататъшни научно-изследователски задачи по проекта на НАСА „Меркюри” този полет е последван от три полета на астронавтите на САЩ М.Карпентър, Уйлям Шира и Хари Купър (в периода 24 май 1962 г. – 15-16 май 1963 г.). Всички полети за безопасност завършват с приводняването на космическите капсули на САЩ във водите на Тихия или Атлантически океан.

Mercury Seven“ astronauts pose with an Atlas model on July 12, 1962. Front row, left to right: en:Gus Grissom, en:Scott Carpenter, en:Deke Slayton and Gordon Cooper. Back row: en:Alan Shepard, en:Wally Schirra and en:John Glenn. Date 12 July 1962. Source NASA photo

По такъв начин в САЩ бе поставено началото по овладяването на космическото пространство и сътрудничеството с другата суперсила – тогавашния СССР.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army“, Sofia, № 15171 from 31st August 2001

Creative Commons License
THE NASA PROJECT “MERCURY” REPLIED TO THE SOVIET CHALLENGE. THE GARLAND OF THE US SPACE PROGRAMME by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE STRUGGLE FOR THE MOON. NOT ONLY THE AMERICANS AND THE RUSSIANS, BUT THE CHINESE, TOO , HAVE AMBITIOUS PROGRAMMES FOR ITS CONQUERING IN 20-30 YEARS


БИТКАТА ЗА ЛУНАТА. АМЕРИКАНЦИ, РУСНАЦИ, НО И КИТАЙЦИ ИМАТ АМБИЦИОЗНИ ПРОГРАМИ ЗА НЕЙНОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ СЛЕД 20-30 ГОДИНИ.

Първите предложения за съвместно американо-съветско изследване на Луната (Селена) са направени от 34-ия президент на САЩ Дуайт Айзенхауер. При това от съветска страна трябвало да бъдат използвана по-модерната ракетна технология, а от американска прецизната електроника, намираща се в космическите капсули и кораби.
Президентът Джон Кенеди, който поставя началото на програмата “Аполо” създава специална Оперативна група по международното сътрудничество в космоса. Тогава се предлага да бъде осъществено съвместно съветско-американско “рандеву на Луната”, предвиждащо строителството на международна база на естествения спътник на Земята.


Студената война, която настъпва в света, променя първоначалните планове за сближаването на двете суперсили по въпроса за съвместното изучаване на близкото космическо пространство, т.е. в рамките на Слънчевата система. В света започват Карибската и Берлинската кризи, идва поражението на кубинските контрареволюционери през април 1961 г. в “Залива на свинете” и изграждането на Берлинската стена.
В периода между тези възлови събития на студената война, на 25 май 1961 г., 43-годишният президент на САЩ Джон Кенеди поставя пред нацията амбициозната задача до края на 60-те години на ХХ век да бъде осъществено прилуняването на американец на Луната и осъществяването на благополучното му завръщане на Земята.
За много кратко време, но същевременно и с много усилия НАСА успява. Системата на носителите от типа “Сатурн”, включително нейният най-мощен представител “Сатурн-V”, е използвана преди всичко за осъществяването на лунната програма. През 1968-1972 г. са извършени 11 полета, от тях 2 – на земна орбита, 2 – към Луната, и 7 – непосредствено на Луната, включително “Аполо-13″, чийто екипаж заради авария на борда на кораба не се прилунява на повърхността на спътника на Земята.

Всяка американска експедиция се състои от трима астронавти. Изборът на “Сатурн-V” за ракета-носител е труден процес. Учените от САЩ се отказват и от разработването на друга ракета- носител, и от създаването на ядрен ракетен двигател.
След завършването на лунната програма “Аполо”, една ракета-носител “Сатурн-V” издига през 1973 г. на околоземна орбита първата американска орбитална станция “Скайлаб”. През 1973-1974 г. периодично изпращат до нея три екипажа, всеки от които се състои от трима астронавти.

СПЕЦИФИЧНИЯТ ПЪТ НА СЪВЕТСКАТА И РУСКАТА НАУКА

По ред причини съветските учени избират друг път за изследване на Луната – чрез използването на автоматични механизми и роботи-автомати. Този тип изследвания е десетки пъти по-евтин от американския, но и не донася толкова слава, както американския.
Първият апарат напуска околоземното пространство и преминава на 6000 км от Луната през 1959 г. Следващият достига лунната повърхност. “Луна-3″ пък доставя първия фотос на обратната страна на Луната. До 1966 г. СССР извършва 21 ракетни пуска до Луната. От тях само в три е постигнат пълен успех, а в един – частичен.
70-те г. на ХХ век са много плодотворни за съветската наука и техника. От 12 до 24 септември 1970 г. е осъществен полетът на “Луна-16″ до Луната и обратно, при което са взети образци от лунната повърхност. През ноември с.г. от “Луна-17″ на лунната повърхност е доставен първият автоматичен луномобил, известен още като “Луноход-1″. Неговото пътешествие продължава повече от 10 месеца и половина, при което той преминава над 10 км. На Земята са изпратени около 250 000 фотоса от лунната повърхност.
През 1963 г. СССР напуска “лунната гонка” със САЩ. Приема се, че за това решение повлиява преди всичко Н.С.Хрушчов. Засилена е ролята на военно-промишления комплекс. Започва създаването и извеждането на редица космически апарати и осъществяването на редица експерименти с военно предназначение. Сред тях са извеждането в орбита на пилотирания орбитален прехващач “Союз-ППКФ” , разработката на военноизследователския кораб “Союз-ВИФ”, който може да се стикова с военната орбитална станция “Алмаз”, извеждането на космически апарати, известни още като “Изтребители на спътници”, на спътници-прехващачи.

И все пак съветските конструкторски бюра разработват и осъществяват на практика редица конструкторски проекти, насочени към изучаването на Луната.

ЗАЩО ПРЕЗ ХХI ВЕК ИНТЕРЕСЪТ Е ОГРОМЕН

Началото на ХХI век отбелязва голямо нарастването на интереса към Луната и към създаването на дълговременна лунна база. На какво се дължи това?
Оказва се, че лунната почва е неизчерпаем резервоар за енергетиката на бъдещето. Известно е, че решението на енергетичните проекти се крие в управляемите термоядрени процеси. В основата на тези процеси се намира реакцията на синтеза на ядрата, притежаващи ефективно отделяне на енергията при малки експлоатационни разходи и практическото отсъствие на радиоктивни материали. Една от тези реакции е и сливането на ядрата на дейтерия с изотопа на хелий-3. На Земята този изотоп се среща извънредно рядко. По оценка на специалистите, неговите достъпни запаси са около 500 кг. От друга страна, на Луната в продължение на 4 млрд. години лунната почва попивала хелий-3, донасян от слънчевия вятър. Резултатът от анализите на образците от лунната почва показва, че на Луната се натрупани милиони тонове от хелий-3 – това количество може да стигне не само за захранването с електроенергия на лунната база, но и на цялото човечество в продължение на 5 хил. години!


Може би точно затова и китайската космическа наука, която се развива със светкавични темпове, предвижда след 20-30 години да построи своя база на Луната.

ФАНТАСТИЧНИТЕ БОГАТСТВА НА ЕДНА КАРИЕРА

Изследванията сочат, че само в една лунна кариера с размери 100х100 м и с дълбочина 10 м, има твърде много полезни материали. Още днес подобна кариера може да осигури получаването на 40 хил. тона силиций, удобен за използването на слънчеви батерии. Това количество е достатъчно за изготвянето на силициеви фотоелектрически преобразуватели с обща площ около 12 кв. км. При съвременната ефективност на типовите слънчеви батерии подобна хелиоелектростанция по своята мощност се равнява например на мощността на Ново-Воронежката АЕЦ или повече от три пъти надминава мощността на Днепрогес.

Тази лунна кариера може да осигури и 9 хиляди тона титан, нужен за изготвянето на носещите конструкции с усилена здравина. За производството на електроарматурата или другите елементи на космическите съоръжения на Луната и в околното, близкото космическо пространство в кариерата могат да бъдат открити от 15 до 30 хиляди тона алуминий и от 5 до 25 хил. тона желязо. Към това количество следва да се добави също и известно количество магний, калций, хром и др. химически елементи.

ПРОБЛЕМЪТ С КИСЛОРОДА

По последни данни от същата кариера е възможно да се извлекат и 80 до 90 хил. тона кислород. Получаваният кислород ще бъде използван в системите за животоосигуряване на самата лунна база, в различни технологични процеси и в качеството на един от компонентите на ракетното гориво. Американската фирма “Карботек” по контракт с НАСА е разработила проекта на голяма установка на лунната повърхност за получаването на кислород в количества, позволяващи да бъде използван като ракетно гориво в двигатели от водородно-кислороден тип.

Светът се подготвя да посети отново Луната. Тази програма ще бъде осъществена вече с изковано през последното десетилетие международно сътрудничество. Но дори и тук се появяват новини – частният сектор също прегърна присърце идеята за осъществяването на полети в близкото космическо пространство. През 2004 г. разработеният от Елберт Барт Рутан частен космически кораб за туристи на три пъти напуска границите на земната атмосфера. Космическият ракетоплан с името “Спейсшипуан” (”Космически кораб едно”), пилотиран от 63-годишния летец-изпитател Майк Мелвил, се издига на височина от 100 км, на 29 септември с.г. – на 109,1 км височина, а на 4 октомври 51-годишният пилот Браян Бинни – дори на височина 112,2 км.
Последните два полета донасят на групата единомишленици на Рутан наградата “Прайз Анзари” на сума от 10 млн долара. Общо за наградата се борят 25 групи от седем държави, в това число Великобритания, Русия, Канада, Германия и Аржентина. Видно е, че не е далеч времето, когато и частни ракетоплани ще летят до Луната и обратно. Американска компания е решена още след 5 години да изпрати в космоса своя първи лунен кораб. За организирането на тази експедиция са нужни не по-малко от 1,5 милиарда долара, но ръководството на компанията смята възможно да ги събере…

И нещо много важно в заключение – ако през ХХ век при полетите до Луната е валидна максимата “Да поседим и да помислим”, днес ХХI век я сменя с нова максима – “Да поседим и да погледаме”!

Любопитно

Американските астронавти, започвайки от полета на астронавта Джон Глен, получават месечна надбавка към заплатата си в размер на 245 US долара за осъществен пилотиран полет в космическото пространство.

Според протокола при връчването на правителствените награди и премии в СССР за осъществяването на космически проект, първо наградите и премиите се връчвали на учените, след което следвали инженерите, след това се награждавали техниците и най-накрая – работниците.

Знаменитата ракета-носител “Союз”, проектирана от конструктора С.Корольов през 50-те г., продължава да лети в космическото пространство и днес, като запазва всички шансове да извършва това до 2015 г. Започвайки от издигането на първия изкуствен спътник на Земята (ИСЗ) през 1957 г. до края на 2004 г., Союз-ите са стартирали повече от 1660 пъти.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma“), Sofia, № 76 (4686) from 31st March 2007.

Creative Commons License
„THE STRUGGLE FOR THE MOON. NOT ONLY THE AMERICANS AND THE RUSSIANS, BUT THE CHINESE, TOO , HAVE AMBITIOUS PROGRAMMES FOR ITS CONQUERING IN 20-30 YEARS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.