– „I SEE THE OBJECTIVE!!!“ ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER „HAMIDIE“ DURING 1912


“ВИЖДАМ ЦЕЛТА…” КАК БЕ ТОРПИЛИРАН ТУРСКИЯ БРОНЕНОСЕН КРАЙЦЕР “ХАМИДИЕ”.

Балканските войни от 1912-1913 г., дадоха на света стотици примери на безпределен героизмъм на българския войник и офицер. Рамо до рамо с тях дават своя принос и личния състав на младата българска флота.

Името на миноносеца “Дръзки” се свързва от поколенията с осъществяването на най-голямата морска победа на България – топрилирането на гордостта на Турция, – модерния броненосен крайцер “Хамидие”. Днес миноносецът заема достойно място в двора на Военноморския музей в гр. Варна.

Два от шестте български миноносци – “Дръзкий” и “Храбрий” на военния кей.

Шестте български миноносеца са построени във Франция от фирмата “Шнайдер и Сие” и представляват типов френски проект на “38-метров” миноносец. На 24.02.1904 г. е сключен договор с фирмата за доставка на 3 кораба. Корабите са транспортирани разглобени на части до Варна. Сглобяването им е извършено от български корабостроители под ръководството на френски инженер и осем механика. Вече след като са били сглобени първите три морски съда, на 14.01.1906 г. е сключен договор за доставката на още 3 кораба от същия тип. Хелингът за спускането на корабите на вода е завършен на 05.081907 г. и на 23.08. същата година са осветени първите три кораба. Те получават имената “Дръзки”, “Смели” и “Храбри”. Следващата партида е осветена през септември 1908 г. и получават имената “Шумний”, “Летящи” и “Строги”.

След падането на крепостта Одрин и издигането на българското знаме над нея, турската армия изпитвала изключителна нужда от ново въоръжение и боеприпаси. Помощта, която им изпращала Австро-Унгария и Германия стигала до румънското пристанище Кюстенджа, откъдето те били превозвани по море до Цариград. За тази цел се наемали корабите „Акдениз“ и „Карадениз“ под египетски флаг, които се охранявали от турската флота. Голяма била и опасността от турски десант и бомбардировки по населени пунктове на българския бряг. Нещо повече, командирът на броненосния крайцер “Хамидиe” Хюсеин Райф бей дори настоявал на 15 октомври 1912 г., Варна, Созопол и Балчик да се предадат, в противен случай щели да бъдат разрушени. Но това не станало – голяма роля за това изиграла дозорната служба водена от шесте български миноносеца във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до нос Емине, а по-късно и атаката на четири от тях на самия крайцер “Хамидие”.

След извършването на атаката се установява че той е торпилиран от миноносеца “Дръзки” в неговата носова част, при което се получила пробойна в размер на около 10 кв. метра, а поразената му по време на боя мачта се счупила пред Босфора. От екипажа на “Хамидие” са убити 8 и са ранени 32 души.

Ето как описва знаменитата атака на четирите български миноносеца срещу крайцера “Хамидие” в своя доклад до командващия флота, самия началник на отряда миноносци, капитан II ранг Димитър Добрев:

. “…Донасям Ви, господин подполковник, че на 7-ий т.м. в 10 ч. [и] 35 м. след пладне, след полученото от Вас в 9 ч. подир пладне съобщение по телефона за пътуването на египетските параходи “Черно море” и “Бяло море” под турски флаг с коне от Кюстенджа за Цариград, с Вашето разрешение с миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий” се снех от швартови от военния кей и се отправих в крейсерство за залавянето на поменатите транспорти. Преди тръгването бях събрал командирите и им дадох нужните наставления за в случай на среща с противника. Амбаркувах се на миноносец “Летящий”, с когото застанах начело на отряда, следващ в една килватерна колона.

Тренировка с кърмовия торпеден апарат на миноносец Дръзкий

В 11 ч. [и] 25 м. cл[ед] пл[адне] излязох през прохода на минното заграждение и легнах на S 47º E с[ъс] 180 оборота в машината. В 11 ч. [и] 30 м. след пладне легнах на S 65º E с 200 оборота в машината.

В 12 ч. и 30 м. (0 ч. след полунощ на 8-ий ноемврий) на 3 румба вдясно от курса в разстояние 1 ½ – 2 мили се показа тъмната маса на военен кораб без огньове.

Времето можеше да се счита прекрасно. Слабо лун[н]о осветление при покрито с перести облаци небе, почти никакво вълнение и вятър и 14º С температура на въздуха при доста голяма влажност.

В 0 ч. [и] 35 м. след полунощ, след като се достатъчно ориентирах, насочих “Летящий” върху кораба, като легнах S 7º E. Увеличих хода до 280 оборота, като предварително оповестих отряда за откриванието на противника и започванието на атаката. Неприятелският кораб се въртеше почти на едно и също място и за да мога да мина по борда му, принудих се да се склоня малко вляво. В този момент, 0 ч. [и] 43 м. след полунощ, приблизително в 500 метра разстояние, неприятелският кораб дохажда на траверза на “Летящий” с една от раковитите или крамболите си и командирът на миноносеца лейтенант Альов даде изстрела с мината от десния апарат. След изстрела на неприятелския кораб се изви една ракета, проблесна на мачтата му някакъв сигнал и след това се откри една отчая стрелба от всичките оръдия.

Тренировка с 47-мм оръдие на миноносец „Дръзкий“

В 0 ч. [и] 45 м. сл[ед] полунощ излязох на линията на курса на неприятелския кораб, за да се приготвя сам и дам време на другите миноносци да се приготвят и заемат местата си за втора атака. Курсът на “Летящий” S 70º E.

По вахтените журнали на миноносците вторият минен изстрел е бил даден от миноносец “Смелий” от десния му борт в разстояние 300 метра; третият изстрел от миносец “Строгий” от десния борт в разстояние 100-150 метра; четвъртият минен изстрел също от десния борт от миноносец “Дръзкий” в разстояние 50-100 метра. По вахтените журнали по твърдението на екипажите на миноносците имало е най-малко три попадения с мини. По твърденията на екипажите и по вахтените журнали на 4-тех миноносеца неприятелският кораб е бил крейсерът “Меджидие”.

Схема на атаката на българските миноносци „Летящий“, „Смелий“, „Строгий“ и „Дръзкий“

С[ъс] съзиранието на неприятелския кораб, по-точно силуета и масата му, аз поех водението и на “Летящий”, като командирът му лейтенант Альов застана на минните апарати. В този момент мен лично ми беше безразлично кой именно неприятелски кораб атакуваме, “Меджидие” ли, “Хамидие” ли или “Хайредин Барбароса” и [от] отряда, мен не ми оставаше време да броя из тъмнината тръбите и мачтите на противника, вследствие на което за обект на атаката приемах по вахтените журнали, че е бил крейсерът “Меджидие”. По следните причини аз бях принуден да прекратя наблюденията си за резултата от минния изстрел от миноносец “Летящий”.

В 0 ч. [и] 47 м. сл[ед] п[олуно]щ под вистрелите на противника и под впечатлението, че ме е взел в погоня, склоних курса вляво, за да го атакувам повторно и му пусна приготвената мина от левия борт. В този момент забелязах димовете на два от нашите миноносци, които се отдалечаваха от противника. Третият не се виждаше. Впоследствие се обясни, че “Строгий” имал замикание на проводниците на клотиковата лампа, която горела, а “Дръзкий” е приел това за сигнал от “Летящий” и го е последвал.

Така изглеждал турския броненосен крайцер „Хамидие“ преди да му бъде нанесен торпедния удар.

В 0 ч. [и] 57 м. след полунощ легнах на [курс] N 22º E приблизително по направление на удаляющите се наши два миноносеца.

От 1 ч. до 1 ч. [и] 30 м. след полунощ менявах оборотите в машината и курсовете, докато се ориентирам и прекратя пламъците от тръбите на миноносеца, които предизвикаха отново огъня на противника върху ми.

В 1 ч. [и] 40 м. след полунощ подадох позивните си повторно, за да събера нашите миноносци. По курса ми се в[ъ]зви ракета и се отговори с позивни не наши.

Склоних курса на N 84º W, увеличих хода до 300 оборота и на открития по мен огън от неприятелския контраминоносец започнах да отговарям с 47-мм оръдие от десния борт. След като се разминах с неприятелския контраминоносец, по левия ми борт се откри още един миноносец, който заведе престрелка с контраминоносеца. Опасявайки се да не би да попадна в своя, след първия изстрел от левия борт прекратих стрелбата.

Пробойната в задната димова тръба на миноносец „Дръзкий“ от боя с турския броненосен крайцер “Хамидие”, снимка от 30-те години на хх век.

В 2 ч. след полунощ отнова започнах да подавам позивните си, за да се приберат миноносците в отряда. Нашите миносци на позивните ми не отговариха. Неприятелският контраминоносец се възползува от случая да открие огън отново срещу мен. Вляво и назад далеч негде из тъмнината се започна пак безталкова оръдейна стрелба по невидим и незнаен противник.

В 2 ч. [и] 10 м. след полунощ заглъхнаха последните изстрели от неприятелските кораби. В 2 ч. [и] 16 м. след полунощ легнах на S 30º W при 150 оборота в машината. В 2 ч. [и] 48 м. след полунощ под брега близо до N проход на минното заграждение на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Смелий”. Обезпокоен за съдбата на “Строгий” и съгласно инструкциите, които бях дал на командирите да чакат събиранието на отряда до разсъмване при N вход на заграждението, започнах да крейсерувам с променливи галсове между Балчик и Св.Константин.

В 4 ч. [и] 30 м. след полунощ на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Строгий”, които застанаха в килватер. Оказа се, че в 2 ч. [и] 48 м. след полунощ погрешно са били прочетени позивните на “Строгий” за тия на “Смелий”. В 6 ч. [и] 45 м. след полунощ, след като се разсъмна добре и се убедих, че по хоризонта не се вижда никъде “Смелий”, реших да влеза в порта за сведения, преди да тръгна в поиски.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В 7 ч. [и] 10 м. в[ъв] Варненския залив се зададе насрещу отряда миноносец “Смелий”, който предаде по семафора, че имал авария в руля и един ранен, който сдал на брега в порта. Заповядах му да встъпи в килватер.

В 7 ч. [и] 40 м. след полунощ с четиритех миноносеца застанах на швартови на военния кей в[ъв] Варна.

При огледа на миноносците и разпита на командирите се оказа:

  1. Миноносец “Летящий” – без всякакви повреди.
  2. Миноносец “Смелий” – ранен в крака с осколка от снаряд артилеристът II р[азред] Никола Делибашев, повредени незначително с осколки от снаряди предната димова тръба и кожухът на предния котел от лявата страна. Заклинена [е] рулевата машинка, вследствие на което миноносецът под огъня на противника е бил принуден да мине на ръчно управление.
  3. Миноносецът “Строгий” – малки огъвания на обшивките на носа в левия борт вследствие на стълкновение с “Дръзкий” по време на боя.
  4. Миноносец “Дръзкий” – простреляна задната димова тръба и спукана дървената лодка вследствие на стълкновение с[ъс] “Строгий” в[ъв] време на боя.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В похода и атаката присъствуваха като охотници* на миноносец “Строгий” лейтенант Серафимов и мл[адши] подофицер Младен Илчев, ефрейтор Васил Воденичаров и мл[адши] подофицер Костадин Дринев; на миноносец “Летящий” огнярът от бреговата команда младши подофицер Атанас Чолаков; на миноносец “Дръзкий” за вахтен началник флаг-офицерът мичман I р[анг] Минков и огнярите Никола Николов и Михаил Рупецов.

От съпоставлението на вахтените журнали с[ъс] сведенията, които постъпиха на другия ден след атаката от семафорните постове, заключението ми е, че през нощта на 7-ий срещу 8-ий т.м. броненосец “Хайредин Барбарос”, крайсер “Меджидие” и два контраминоносеца “Самсун” и “Едилиар Милет” са били по линията Калиакра-Камчия в прикритие на пътя Кюстенджа-Босфора за осигуряването на преминаването на египетските транспорти. По курса ми в счислимата широта 42º3´ N и дългота 28º29´ E от Грин[в]ича повереният ми отряд се натъкна на крейсера “Меджидие”, когото незабавно и атакувах. Какъв е резултатът от атаката, с достоверност мъчно може да се потвърди, тъй като по самия характер нощните минни атаки са съпрежени** с маса изненади при отстояванието на всякаква ориентировка и наблюдение. Нямам основания да се съмнявам в искреността на твърденията на екипажите на участвуващите в атаката миноносци, обаче опитът ме е научил, че достоверните сведения за резултатите от атаката ще се получат най-добре от достоверни източници от Цариград, гдето резултатът ще се знае най-добре и положително.

30 години след сражението. Курсанти от Военноморското училище на палубите на миноносците “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”, пристанище Варна, 1941 г.

За моралния удар и влиянието, което ще окаже върху по-нататъшните събития на морето тази атака, оставям на Вас да съдите, като от своя страна считам за неизменно в полза и в похвала на екипажите да добавя, че в случая изпълниха дълга си добросъвестно и действията на отряда бяха напълно целесъобразни, понеже най-сигурното средство за спирането на контрабандата е уничтожението на въоръжената морска сила на противника. Повереният ми отряд напълно целесъобразно предпочете да се прехвърли върху крейсера “Меджидие”, наместо да продължава проблематичната погоня за транспортите. Ако крайсерът “Меджидие” се окаже потопен или изваден от строя, чиновете от поверения ми отряд заслужават наградите, предвидени в орденските ситуации, и ще ходатайствувам да им се дадат, ако ли пък по волята божия атаката е излезла безрезултатна, екипажите при все това заслужават височайшата благодарност на августейшия ни шеф, в безпределната ревност на служението комуто показаха, че са готови живота си да положат.

Прилагат се: виписка*** от вахтените журнали – отрядния и на миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”. Чертежите за похода, атаката на крайсера “Меджидие” и срещата на миноносец “Летящий” с неприятелския контраминоносец са приложени към вахтения журнал на миноносец “Летящий”. Виписките на вахтените журнали на останалите миноносци са също придружени с по една скица за произведената атака; рапортите № 224, 239, 144 и 141.

Началник на подвижната отбрана и на отряда

Капитан II ранг (п) [Димитър] Добрев

Флагофицер [мичман I ранг] (п) [Кирил] Минков

[Резолюция на началника на флота от 10.ХI.1912 г.] : “1. Да се обяви на екипажа благодарност. 2. Да се съобщи в Щаба на Действуващата армия. 3. Ако се потвърди, че крейсерът е бил увреден по който и да било начин – с мина или артилерийски огън, – да се ходатайствува за награда на екипажите и офицерите”.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

* Доброволци.

** Съпроводени.

*** Преписка.

Cт.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Creative Commons License
“I SEE THE OBJECTIVE!!!” ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER “HAMIDIE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 5th August 2011 г., p.16-17.

Printed in US newspaper „България“ (Bulgaria“), Chicago, USA, N 38 from 23th September 2011, p.26 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2662–vijdam-celta.html

– „LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…“


“ОПРЕДЕЛETE ГЛАВНИЯ ПРОТИВНИК…”

България влезе в Първата световна война на 1 октомври 1915 г., т.е. малко повече от една година след нейното започване. Но подготовката към встъпването на държавата на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) започнала много по-рано. Сериозно влияние за избора на позицията оказали негативните резултати от двете Балкански войни от 1912-1913 г., които не довели до очакваните от българския народ резултати. Пресен бил споменът за вероломното отношение на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния. Пресен бил споменът и за единодушието, което настъпило в българското общество при започването на военните действия срещу Турция. Всичко това рефлектирало върху нацията. Но позицията на правителството на Васил Радославов, а и самият монарх Фердинад Кобурготски, била преди всичко в търсенето на реванш, а той за тях бил възможен единствено в присъединяването към държавите от Тройния съюз. В средата на август и началото на септември 1915 г., последвало подписването на няколко важни съглашения – “Конвенцията по ректификацията на българо-турската граница” от 24 август 1915 г., “Тайната спогодба между България и Германия” от 24 август 1915 г., “Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България” и “Договора за приятелство и съюз между България и Германската империя” от 4 септември 1915 г. На 10 септември 1915 г. Фердинанд I издава указ, с който обявява обща мобилизация на въоръжените сили на България. Според една справка от края на август 1915 г. численността на българските въоръжени сили трябвало да достигне фантастичната цифра от 733 900 души, на конете – 122 500 и на воловете – 95 000. Това мобилизационно напрежение било огромен удар върху икономиката на страната, която все още не могла да се съвземе от печалните резултати на Междусъюзническата война.

Цар Фердинанд I Кобурготски

Не всички обаче приемали безропотно тази политика на монарха и министър-председателя Васил Радославов, напътствани в оценките им преди всичко от генерал-лейтенант Михаил Савов. Последният, който по време на Първата Балканска война бил назначен за помощник-главнокомандващ, още тогава внесъл дисхармония в Главното командване на армията. Той е един и от виновниците за авантюристичното започване на Междусъюзническата война. Срещу позицията на присъединяване към Тройния съюз се изказва и писателя Иван Вазов, и генералите Георги Вазов, Димитър Вълнаров и Никола Иванов, и обществениците и интелектуалците М.Сарафов, Николай Генев, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Христо И.Гешов, Александър Оббов, Георги Губиделников и много други, които призовават българските управници да се откажат от “една война за интересите и по волята на Германия”. Сред тях обаче не се вижда една важна фамилия – тази на началник-щаба на Действуващата армия генерал-майор Константин Антов Жостов, който направил всичко възможно за да спре въвличането на България във нова, при това непопулярна сред обществото война, евентуално срещу трима противника (нещо което и станало по-късно). Той е един от високоерудираните висши български офицери, отличаващи се с огромната си за времето щабна култура и подготовка, завършил Военна академия във Виена, бил военен аташе на България в Германия, Австро-Унгария и Франция, и познаващ досконално стратегическото имперско мислене на тези държави. За съжаление умира твърде млад – на 30 август 1916 г., на 49 годишна възраст.

На 21 септември 1915 г. генерал-майор Константин Жостов изпраща специален доклад до Министерския съвет. Ето какво пише в него началника на щаба на Действуващата Армия (стилът на автора е запазен изцяло):

“В началото на месец септември т.г., непосредствено преди нашата мобилизация, военнополитическата обстановка на Балканите се представляваше така: Сърбия воюва с Австрия и нейната армия се намираше по бреговете на Дрин, Сава и Дунава, всецяло ориентирана на север и запад; Гърция държеше в усилен състав частите си в Македония, очаквайки удобен момент да се намеси в една война на Балканите; Турция воюва против силите от Тройното съглашение на три фронта: на Кавказ, в Сирия и Дарданелите, но главното и внимание е фиксирано върху защитата на последните, гдето е привлечена половината от цялата турска армия; Румъния ту мобилизира, ту демобилизира в зависимост от хода на събитията покрай нейните северни граници.

Генерал-майор Константин Антов Жостов

Такава беше военнополитическата обстановка непосредствено пред нашата мобилизация.

С обявяването на нашата мобилизация (10-ий септември 1915 г.) военнополитическата обстановка рязко се измени, а именно:

А. СЪРБИЯ започна едно бързо прехвърляне на действуващата си армия от австрийската на нашата граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница има вече съсредоточени осем дивизии, групирани така: 3 дивизии в района на Враня-Ниш-Пирот (Моравска I позив, Тимошка I позив и Шумадийска I позив); 3 дивизии на линията Княжевац-Зайчар-Неготин (Дунавска I позив, Тимошка II позив и Комбинованата дивизия); Дринската дивизия I позив е съсредоточена около Кюприя и може да бъде насочена или към Зайчар, или към Ниш-Пирот; на Овчо поле има съсредоточени войски от I, II и III позив, които взети заедно възлизат на една дивизия.

Накратко: 8 дивизии от 11, които са мобилизирали сърбите, се намират вече почти съсредоточени на нашата западна граница. При това тук са притеглени всички първопозивни дивизии, които съставляват цвета на сръбската армия по подготовка, обучение, екипировка, командване и пр.

Великият български писател Иван Вазов, издигнал своя глас против бъдещата война.

Б. 24 часа след нашата мобилизация ГЪРЦИЯ отговори с обща мобилизация на своите сухопътни и морски сили. Нейните три корпуса в Македония, наполовина мобилизирани, са изпратени вече на нашата граница. На 17-ий септември т.г. е започнал транспортът на корпусите от Стара Гърция. За тази цел са реквизирани повече от 100 парахода. Нещо повече, гърците превозват в Македония войските си от Янина и южния Епир, които отиват за амбаркиране в Превоза и Санта Каранта. Това усилено транспортиране на войски към нашите южни граници ясно показва, че гръцката мобилизация е насочена изключително против нас, без да говорим даже за минали и настоящи политически връзки, които съществуват между Сърбия и Гърция.

В. РУМЪНИЯ спазва един благосклонен неутралитет по отношение на България, но паралелно с това тя трупа войски на нашата добруджанска граница. В настоящият момент в Добруджа са концентрирани около шест пехотни, два артилерийски и два кавалерийски полка – всичко една пехотна дивизия и една конна бригада почти напълно мобилизирани. Щабът на Действуващата армия има допълнителни сведения, че и други части се насочват към Добруджа. Следователно в недалеко бъдеще в Добруджа ще бъде съсредоточен цял корпус, преди още Румъния да е обявила официално мобилизация на своята армия.

Г. ТУРЦИЯ, както е известно, воюва заедно с Централните сили и засега, разбира се, не представлява никаква опасност.

На основание на гореизложеното военнополитическо положение в настоящия момент може да се скицира така:

а. СЪРБИЯ е групирала почти три четвърти от своите сили на нашата западна граница.

б. ГЪРЦИЯ бързо мобилизира и концентрира своята сухопътна армия в Македония на нашата южна граница.

в. РУМЪНИЯ, запазвайки благосклонен неутралитет, същевременно концентрира войски в Добруджа.

Вследствие на скицираната военнополитическа обстановка, която окръжава царството, нашата армия ще бъде развърната по следующия начин:

А. Една армия от 4 дивизии ще бъде развърната на линията Видин-Белоградчик-Цариброд-Трън за действие против главната сръбска маса.

Б. Втора една армия в състав на други 3 дивизии ще се развърне на фронта Кюстендил-Горна Джумая-Неврокоп за действие против гърците и по посока на Македония.

В. Трета една армия от две дивизии ще се развърне на линията Рахово-Свищов-Русе-Варна-Бургас – за наблюдението на Дунава и отбраната на добруджанската граница с черноморския бряг.

Г. 10-а Беломорска дивизия си остава на мястото за отбраната на Беломорския бряг и гръцката граница по долното течение на Места.

Император Вилхелм, цар Фердинанд I и група български офицери разговарят с немски войници.

С други думи, стратегическият фронт на нашата армия начева от една точка на Черно море про гр.Бургас и завършва при устието на р.Марица на Бяло море, като включва в себе си черноморския бряг, добруджанската сухопътна граница, Дунава и цялата сръбска и гръцка граница на едно протежение повече от 1200 км.

Политиката по отношение на стратегията има две главни задачи:

Да постави правилно политическата цел на войната и
2. Да гарантира пълна свобода на действията.
Първото условие налага ясно указване на противника; второто – чрез политически съюзи да се неутрализират останалите съседи, за да може Главното командване да хвърли и последния войник на главния театър на военните действия, както това направиха немците в 1870 г.

Идеята на стратегията е: един противник, един театър, една армия (в смисъл съсредоточена маса), една операционна линия, едно командване.

Ако приложим този мащаб към групировката на нашата армия, то ще видим, че ние имаме три маси, ориентирани в три различни посоки, групирани на три различни театра, а като последствие от това – три оперативни посоки, които отиват в три екцентрични посоки.

Това вече показва, че ние нямаме една маса, която да бъде предназначена за главни действия на главния театър. Напротив, всяка една група съставлява почти една трета част от мобилизираните наши сили и в оперативно отношение се получава такава картина: една армия е предназначена за оперативни действия, а другите две – за обезпечение на фланга и тила на тази армия. Не ще съмнение, че това се дължи на неясната политическа обстановка, която ни обкръжава. В резултат – нашата армия е разхвърлена на едно грамадно пространство, по цялата територия и при липсата на удобни железопътни и обикновени съобщения, групирането на войските в един даден момент на един даден пункт е трудно изпълнимо и свързано с много време, за да не кажа невъзможно.

Премиер-министърът д-р Васил Радославов, взел съдбоносното решение

Това последно условие налага една по-определена политическа обстановка, за да може Главното командване да определи главния противник, главния театър, а заедно с това там да съсредоточи и главната маса, без което решителни резултати са невъзможни.

На основание гореизложеното моля почитаемият Министерски съвет да ми укаже ясно политическата и военната цел на войната; да определи главния противник, да ми покаже поведението на останалите съседи, а по такъв начин въз основа на точни политически данни да се направи най-целесъобразно групиране на армията, която е основния залог за правилното развитие на операциите и благоприятния изход на войната.

Генерал-майор (п) Константин Жостов

На това недвусмислено предупреждение, направено от младия и талантлив генерал, министър-председатела Васил Радославов лично отбелязва само “Получ[ено]: на 11 часа преди обед на 21 септ[ември 1]915”.

Коментарите са излишни!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
“LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 26 August 2011, p.13.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, N 31 from 5th August 2011, See – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2512-mojeshe-li-bulgaria-da-ne-uchastva-v-purvata-svetovna.html

 

– THE ANTIQUE GIANTS – MITH OR REALITY?


СЪЩЕСТВУВАЛИ ЛИ СА АТЛАНТИ В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО?

През март 2007 година, в индийското месечно издание Hindu Voice били публикувани няколко фотографии, които се превърнали в обичайната и дългоочаквана сензация за годината. Те се появили в много от интернет блоговете и дори в някои издания на СМИ. Ставало дума за откриването на факти за съществуването на 12-метрови хора. Според информацията, скелетите на тези хора са били открити от Индийското национално географско общество, което при поддръжката на индийските въоръжени сили извършвало рутинни изследвания в индийската пустиня, в район наречен “Пустинната четвърт”.

На мястото на погребението са били намерени глинени таблички с писмени знаци, които били подложени на дешифриране от индийските учени. Съгласно дешифрираните текстове, откритият скелет бил на един от великаните, създадени от Брахма (Сварог) в началото на създаването на човечеството, за да поддържа ред в човешкото общество и да не допуска войни между хората. Тези великани били много високи и силни. Древната митология гласи, че гените на тези великани се носели в организма на един от братята Пандави – сина на Бхима. Обаче по-късно, великаните се опълчили срещу Боговете и повели война срещу тях. Затова великаните били унищожени от Бог Шива. Националното географско общество допускало, че е открило скелета на един от тези великани.

Фотографиите на гигантските скелети са толкова впечатляващи, че било невъзможно да не се повярва на факта, че Земята някога е била обитавана от високи и силни хора, които били в състояние да изскубнат дори растящо дърво с корените му. Обаче сензацията имала и своята огледална история – открило се, че на страниците на индийския Hindu Voice фотографиите са попаднали не от архивите на индийското Национално географско общество, а от един интернет-сайт, в който показвали своите работи майсторите на популярната днес графическа програма Photoshop. Авторът на сензационните кадри се оказал някой си IronKite, който не пожелал да си каже истинското име и фамилия, но това не му попречило през 2002 година да получи третото място в конкурса “Археологически аномалии 2”, чиито участници се състезавали най-вече в изобретяването на фотофалшификации на различни велики открития. Фотографиите се препращали тайно един на друг от ползвателите на Интернет, след което по чисто случайност попаднали в ръцете на журналистите, които и подарили “втори живот” на гигантите.

“По някой път хората така искат да повярват на нещо, че са готови дори да излъжат и себе си” – пояснил IronKite. От друга страна, главния редактор на Hindu Voice, г-н П. Деивамуту побързал да съобщи, че в неговото издание е направено съответното опровержение. В него той писал: “Ние сме против това, да се разпространява лъжлива информация и да “пускаме мухи” на читателите. Нещо повече, нашата аудитория се състои от умни хора, които не ще приемат добре подобни глупости…”

Тази история с гигантските скелети напомня и за една друга фалшификация, станала в действителност столетия преди появата на Photoshop – през 1869 г. Тогава в американския град Кардиф (щат Ню Йорк) била изровена триметрова каменна фигура, която според твърденията на виделите я, била на вкаменен човек, т.е. на един от гигантите от Библията. По-късно се разбрало, че “Кардифския великан” е статуя изсечена от гипсов камък по поръчката на някой си Джордж Хъл. Демонстрирайки своя гигант, този американец успял да спечели около 100 хиляди американски долара…

Но истината е винаги някъде по средата…

Историческите хроники от ХIX век често пъти съобщават за находки в различните краища на Земята, на скелети на хора с аномалено висок ръст.

През 1821 г., в щат Тенecи (САЩ) били открити развалини на древна каменна стена, под която се намирали два човешки скелета с височина от 215 см. В Уисконсин, по време на строителството на зърнохранилище през 1879 г., били намерени огромен гръбнак и кости на череп с “невероятна дебелина и размер”, както свидетелствува една бележка в пресата.
През 1883 г., в щат Юта пък били открити няколко погребения, в които имало скелети на много високи хора – по 195 см, които били най-малкото с 30 сантиметра по-високи от средния ръст на тогавъшните индианци-аборигени. По признания на последните, погребенията не са тяхно дело и не са могли да съобщят никаква информация за тях. През 1885 г., в Хастервил (Пенсилвания) в голям могилен хълм бил открит каменен склеп, в който бил намерен скелет на човек с височина от 215 см. Върху стените на склепа са били издялани примитивни изображения на хора, птици и животни.

През 1899 г., миньорите от Рурската област в Германия откриват вкаменените скелети на хора с височина от 210 до 240 см.

През 1899 г., в Египет, археолозите откриват каменен саркофаг с глинен гроб в него, в който се намирала мумията на двуметрова рижава жена с бебе. Чертите на лицето и телосложението на фигурата, кардинално се различавали от тези на древните египтяни. Подобни мумии на мъж и жена с рижави коси са били открити и в Лоулок (Невада), в пещера, издълбана изкуствено в скала. Височината на мумифицираната жена докато е била жива достигала два метра, а на мъжа – около три метра.

Австралийски находки

През 1930 г., близо до Басарста в Австралия, иманярите и търсачите на минерала яспис, често пъти откривали вкаменените отпечатъци на огромни човешки крака. Расата на гигантите, чиито останки били открити в Австралия, били наречени от антрополозите мегантропуси. Техният ръст бил от 210 до 365 сантиметра. Мегантропусите приличали на гигантопитеците, чиито останки били открити в Китай. Съдейки по фрагментите на челюстите и множеството зъби, височината на китайските гиганти била от 3 до 3,5 метра, а теглото достигало невероятните 400 килограма. Близо до Басарста, в речните наноси често пъти се откривали каменни артефакти с огромно тегло и размер – тояги, боздугани, ножове, брадви и др. Едва ли съвременния Homo sapiens би могъл да си служи с такива инструменти, чието тегло било от 4 до 9 килограма.

Антропологическата експедиция, която специално изследвала този район в 1985 г., за наличието на останки от мегантропуси, направила разкопки на дълбочина до три метра от повърхността на земята. Между другото, австралийските изследователи открили и зъб с височина от 67 и ширина 42 мм. Притежателят на зъба е трябвало да има ръст най-малкото 7,5 метра и тегло от 370 килограма! Анализът извършен с помощта на въглеводородния метод определил и възрастта му – почти девет милиона години!

През 1971 г., в Куисланд, фермера Стивън Уолкър, когато изоравал едно свое поле, се натъкнал на голям фрагмент от челюст със зъби, имащи височина 5 см. През 1979 г., в Мегалонг Валей, местните жители пък намерили огромен търчащ над повърхноста камък, на който се виждал част от отпечатък на огромно ходило с пет пръста. Напречният размер на пръстите бил 17 сантиметра. Ако този отпечатък се бе запазил напълно, той би имал 60-см дължина или казано с други думи, – височината на човека е трябвало да бъде около 6 метра.

Близо до Малкоа пък били открити също три огромни отпечатъка на ходило с дължина от 60 см и ширина – 17 см. Дължината на крачката на гиганта е трябвало да бъде 130 см. Следите се запазили във вкаменилата се лава в продължение на няколко милиона години, т.е. още преди на австралийския континент да се появи Homo sapiens (ако се смята за достоверна теорията на еволюцията на човека). Огромни следи били открити и в кредитното русло на реката Горен Маклий. Отпечатъците на пръстите на тези следи имат дължина от 25 см, а ширината на ходилото достигало 10 см. Явно е, че аборигените на Австралия не били първите жители на континента. Интересното е, че във фолклора им има запазени легенди за хора-гиганти, обитавали някога тези територии.

Следата от Адам?

В Шри-Ланка, на остров Цейлон има конусовидна планина с височина 2240 метра, която е почитана от привържениците на четирите световни религии. Причината за това почитание е находката на отпечатък на човешки крак в скалната природа на самия връх. Съгласно преданията, тази планина е разположена до Рая. На планината Адам (така се нарича върха), в сухия период на сезона всяка година се качват хиляди почитатели – будисти, индуисти, христиани и мюсюлмани. Тъй като изкачването под палещите лъчи на слънцета е доста тежко, почитателите го правят нощно време. Най-краткият път предвижда изкачването на 5000 изсечени стъпала.

Доста необичаен е размерът на отпечатъка на човешкото ходило, което е с дължина от 160 и ширина – 75 см.

Разказват, че когато изгоненият от Рая Адам слязъл на Земята, той стъпил с крака си на върха на планината. Знаменитият пътешественик Марко Поло предполагал, че точно тук е и гробът на Адам. Индуиститите пък вярват, че отпечатъкът от ходилото е принадлежал на бога Шива, който минавал веднъж оттук. Те наричат планината Шива Нади Падан. Будистите пък смятат че някога тук е минавал Буда Бодхисатва. А по мнението на някои от католиците, тази следа е оставена по време на мисионерската си дейност в Южна Азия, от самия апостол Тома. Все пак трябва да бъдем точни – макар и Буда Шакямуни и апостол Тома да са били високи хора и да са оставили огромна следа в историята на човечеството, те все пак не са били великани и надали са оставили толкова голяма следа в камъка.

Кой e ловувал динозаври?

Подобни следи има и в други райони на света. Така например, в началото на ХХ век, южноафриканския фермер Стоуфъл Катци намерил гигантска следа от ляв крак. Той бил отпечатан в една от скалите на дълбочина от 12 см и имал дължина 1,28 метра. Възрастта на този отпечатък се изчислявал на стотици милиони години!

Арехеолозите на често пъти намират и огромни оръдия на труда. В щат Охайо (САЩ) е намерена дори медна брадва с тегло от 30 килограма.

През 1960-те години, по време на разкопки в Сибир, съветските археолози станали притежатели на една доста интригуваща находка – кости на динозавър с търчащ в нея огромен накрайник на стрела. Един от интернетните сайтове дори твърди, че палеонтолога и писател-фантаст Иван Ефремов, работейки в пустинята Гоби, в съседството със скелетите на динозаври открил костите на човекоподобно същество и няколко високотехнологични метални предмети. Любопитното е, че някои от костите на динозаврите имат явно отвори, направени от куршуми. И вече, съвсем наскоро в областта Саравак, в Малайзия, където отдавна битуват различни легенди за гиганти, в джунглата били открити огромни вкаменили се дървени талпи с размер от 2,5 до 9 метра дължина. Може би, това да са били инструменти на хората-атланти?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE ANTIQUE GIANTS – MITH OR REALITY? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 271 (6077) from 26-27 November 2011, p. 14, 27. See – http://www.duma.bg/duma/node/23469

 

– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)


СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES.


ХАРТАТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СЕ НУЖДАЕ ОТ МНОГО ПРОМЕНИ. ДНЕС Е ВАЖНО КАК ЩЕ ЖИВЕЕМ, КОГАТО ИМА КОМПЮТЪРНО МИСЛЕНЕ И КОСМИЧЕСКИ ТЕХНОЛОГИИ.

Вярата в социалната справедливост и предаността на основните права и свободи на човека са внедрени в нашите традиции”. Това бе и камъкът, в който се разбиха атаките на нацистите срещу моралните убеждения. Желанието на Обединените нации бе след Втората световна война да създадат положение за народите, което да не допуска човечеството да бъде заплашвано. Тъкмо напротив – да се стреми към задълбочаване и сътрудничество на различните политикоикономически системи.

San Francisco Conference: Mr. Edward R. Stettinius Jr., Secretary of State of the United States and Chairman of the delegation, addressing the San Francisco Conference, and Mr. Harry S. Truman, President of the United States of America (left).

Конференцията в Сан Франциско през 1948 г. постави началото на голям диалог за смисъла на съществуването на международната общност като система. Но не като структура за оцеляване, а за сдържане и възпиране на всички опити на агресия, както и срещу потъпкването на конституционните права на човека. Новата програма ще предупреждава и премахва междунационалните и етническите конфликти, които биха се появили в бъдещето. Сериозно дипломатическо недоглеждане оставя отпечатък и до днес в историята на ООН. Следата се намира в текста на Всеобщата харта на правата и свободите на човека.

Още стои неподписан окончателен мирен договор между правителствата на тогавъшния СССР и на последната от нацистко-фашистката Ос държава – милитаристка Япония. Всичко това влияе и върху изработването на ръководните документи на ООН.

A. A. Gromyko, Acting Chief of the Soviet Delegation and Ambassador of the USSR to the United States (center front) and members of the delegation of the USSR. Seated (left to right): Prof. S.A. Golunsky, Rear Admiral K.K. Rodionov, S.K. Tzarapkin, A.A. Gromyko, K.V. Novikov, A.A. Sobolev and S.B. Krylov. Standing (left to right): Slusarenko, F.T. Orskhov, Lifanov, G.P. Arkadiev, G.N. Zarubin, A.A. Arutiunian and A.A. Roschin. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

Документът за правата и свободите на човека е подготвен и окончателно приет през 1948 г. Тежкото наследство на времето оказва влияние. Милиони военнопленници на чужди територии от загубилите войната държави, както и задържани без съд и присъда в различни лагери не могат да се радват на новата политическа ситуация. Това остава като трудна задача за новите министри на външните работи, сред които Вячеслав Молотов, Джон Фостър Далес, Андони Иден. Всеобщата харта на правата и свободите на човека е подготвена по тяхно време. Международният документ не е голям по съдържание. Но отговаря напълно на своето време. Тогава се редуват катаклизми, подготовка на различни мирни договори, създават се нови държави, неофициално се провежда политика на студена война. Процесите на промяна са динамични и като икономически модели, и като направления. Противопоставят се народи от цели континенти. Застава се срещу трансформации на отделни социални строеве, срещу културни и други влияния. Вече има нови виждания и осмисляния за най-кървавия конфликт в историята на човечеството. За това се налага да се създаде международен документ, който да защитава правата и свободите на човека.

San Francisco Conference, last public session: Edward R. Stettinius Jr. (left) and A. A. Gromyko.

Двадесет години по-късно от създаването на документа геополитическото положение на света е променено. Човешкото усещане за индивидуалност в национален и международен план също. Днес не един или двама учени и изследователи се завръщат там, откъдето Организацията на обединените нации бе започнала. Тя работеше за смисъла на човечеството. Искаше да му даде смисъл, като създаде неповторим конгломерат от индивидуалности. Редица източноевропейски инакомислещи като Андрей Д.Сахаров, ген. Пьотър Григоренко, академик Сергей Вавилов не един или два пъти се противопоставят на управляващите политически механизми. Те намират логиката на дисидентските движения за грешна. Те смятат, че голямата социална и културна политика на Запад е добре вмоделирана напоследък в конституционните права на гражданите от Европейския съюз.

В България с подобна естетизация на човешките права и свободи дълго време се занимаваше философът естет Ради Овчаров.

May 5th meeting of the Executive Committee. Herbert Vere Evatt (left), delegate of Australia, Attorney General, and Minister for External Affairs, discusses the text of the proposal of Anthony Eden, Secretary of State for Foreign Affairs and Chairman of the United Kingdom Delegation
5/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

В последните десетилетия въпросите за правата и свободите на човека са на преден план във всички конфликти. Постепенно това води до отпадането на старите постижения на „дисидентските движения”. То е характерно за държавите, в които разбирането е напреднало, а разрешаването на въпросите за демокрацията е в ход. Промяната позволи на учените да напомнят, че такива понятия като държава и страна, открито и тайно, мир и свят, за и против позволяват да се спекулира със закона. И някои да припечелват от собствената си или пък на другите некомпетентност. На места човешкото познание преминава от национално в международно.

V.M. Molotov, Peoples Commissar for Foreign Affairs and Chairman of the Delegation of the USSR, and members of the USSR Delegation, meet the press after Molotov’s speech to the Soviet Union, celebrating the victory in Europe.
8/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

При препоръките за изменение на Всеобщата харта на правата и свободите на човека от 1948 г. мисълта на Андрей Сахаров може да се добави така: „Трябва да се стремим, макар и схематично, да си представим по-добър вариант на развитието на човешката мисъл по отношение на пътя, по който трябва да премине човечеството през ХХІ век. Така е устроен човекът, стреми се да събори стената, изградена в самия него”. Все още в Хартата на правата и свободите на човека не са определени мястото на такива въпроси като правата на гражданина в армейска униформа, използването на новите технологии в космическото пространство на макро- и микрониво. Търси се решение за появата на компютърното мислене, въздействието на политическите системи върху поведението на хората. Това са само малка част от постоянните въпроси, които чакат разрешаване пред представителите на Комисията за човешки права на ООН. Това е задача и на генералните секретари на ООН Даг Алмар Хамершилд, У Тан, Бутрос Гали и Кофи Анан в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“ („Standard“), Sofia, № 22 from 24th June 2001

Creative Commons License
„THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Commission I, General Provisions, Committee 1, Preamble, Purposes and Principles. Committee meeting held 12 June 1945. Interpreters listen to the speech of the Rapporteur Farid Zeineddine (Syria). UN Photo/Mili.

Commission I, Committee 1 meeting held 12 June 1945. 12/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Herbert Evatt (Australia) and Harold Stassen (USA) arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. Herbert Evatt (left) of Australia and Harold Stassen of the United States arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. 15/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Field Marshal Jan Smuts addresses the audience at the dedication of the memorial plaque in honor of the late President of the United States, Franklin Delano Roosevelt, chief architect of the United Nations. [no date] 25/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Acme.

Ato Ambai Wold-Mariam, Vice Minister of Justice, member of the Delegation from Ethiopia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Faris El-Khouri, Prime Minister; Deputy for Damascus; Chairman of the Delegation from Syria, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

L. S. St. Laurent, M.P., Minister of Justice and Attorney General of Canada, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Celso R. Velazquez, Ambassador to the United States; Chairman of the Delegation from Paraguay, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Brigadier General Carlos P. Romulo, Resident Commissioner of the Philippines to the United States; Chairman of the Delegation from the Philippine Commonwealth, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Field Marshal Jan Christian Smuts, Prime Minister; Chairman of the Delegation from the Union of South Africa, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Stanoje Simic, Ambassador to the United States, member of the Delegation from Yugoslavia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Ezequiel Padilla, Secretary of Foreign Affairs; Chairman of the delegation from Mexico, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Lundquist.

Mariano Arguello Vargas, Minister for Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Nicaragua, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945.
[For identification of delegates in background see UNCIO1108] 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Edward Reilly Stettinius, Jr., Secretary of State, Chairman of the delegation from the United States, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. At left is President Harry S. Truman. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Manuel C. Gallagher, Minister of Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Peru, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

H.R.H. Faisal Ibn Abdul Aziz, Viceroy of the Hejas and Minister of Foreign Affairs, Chairman of the Delegation of Saudi Arabia, and members of the delegation. UN Photo/Rosenberg.

A delegate from Saudi Arabia speaks at the Plenary Session. San Francisco , United States. UN Photo/x.

Hector David Castro, Chairman of the delegation from El Salvador, addressing the Conference at the Fourth Plenary Session. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg. http://www.unmultimedia.org/photo/

Poster of United Nations flags sent in by high school students. Delegates of fifty nations met at San Francisco between April 25 and June 26, 1945. Working on the Dumbarton Oaks proposals, the Yalta Agreement, and amendments proposed by various Governments, the Conference agreed upon the Charter of the United Nations and the Statute of the New International Court of Justice. The Charter was passed unanimously and signed by all the representatives. It came into force on October 24, 1945, when China, France, the USSR, the United Kingdom, and the United States and a majority of the other signatories had filed their instruments of ratification. San Francisco, United States. UN Photo/x. http://www.unmultimedia.org/photo/

An informal meeting at Stettinius’ apartment in the Fairmont Hotel in San Francisco. Left to right: Anthony Eden (United Kingdom), E.R. Stettinius Jr. (United States), V.M. Molotov (USSR), and T. V. Soong (China). San Francisco, United States. UN Photo/Eastman.

IMG_0002

IMG

 

– WELCOME DILMA!


ДОБРЕ ДОШЛА, ДИЛМА !

В първите дни на октомври 2011 г., на територията на България ще стъпи един дългоочакван от народа ни гост – президента на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф. Тя е от онази кохорта на латиноамериканските държавни ръководители, дошли на власт през първото десетилетие на ХХI век, които са преминали през концлагерите и затворите и са изпитали върху себе си тежката и начесто пъти нерадостна съдба на ръководител с леви убеждения. Достоен неин съратник в това отношение е и днешният 40-и президент на Източна Република Уругвай г-н Хосе Алберто Мухика (поел поста от 1 март 2010 г.), бивш член на уругвайското градско партизанско движение “Тупамарос”, който след залавянето му лежал над 14 г. в различни уругвайски затвори.

Дилма Вана Русеф

Бразилия: живот и борба

Дилма Вана Русеф (Dilma Vana Rousseff) е родена в гр.Белу-Оризонти (щат Минас-Жирайс) на 14 декември 1947 г. в семейството на българския юрист и предприемач Петър Русев (Педро Русеф) и бразилската учителка Дилма Силва. Баща е бил активен член на Българската комунистическа партия от 1920 г. По-късно, поради настъпилите през 1923-1925 г. в страната политически преследвания, той се премества да живее във Франция. В Бразилия се появява през 1930 г., вече като Педро Русеф. Тук той се запознава с Дилма Силва, и след сключването на брак с нея, се преместват да живеят в гр.Белу-Оризонти, където постига успехи в работата му с различни недвижимости. Това позволява след смъртта му през 1962 г. да остави на семейството си неголямо наследство.

Борба срещу военната диктатура на генерал Кастелу Бранку

През 1965 г. на петнадесетгодишна възраст Дилма постъпва в държавната Централна висша школа, студентите от която били известни със своите протести срещу военната дистатура в страната. Още след две години тя започва да взима участие в дейността на фракцията на Социалистическата партия на Бразилия (POLOP). Скоро след това фракцията се разпаднала и Дилма преминала на страната на привържениците на въоръжената борба срещу военното правителство, а именно – към организацията Comando de Libertacao Nacional (съкратено – Colina). Преди всичко за нейното решение да премине на страната на градските партизани оказват влияние забранените по това време за прочит книга на левия френски философ Режи Дебре (съратник на Че Гевара, Инти Передо, Нато и Помбо от партизанското движение в Боливия) “Революция в революцията?” и книгата на идеолога на бразилското партизанско движение Карлос Марихела “За бразилската революция”. По същото време тя се запознава и с члена на POLOP Клаудио Галено Линарес, един от участниците във въстанието на бразилските моряци срещу военния преврат на генерал Кастелу Бранку.

Корица на книгата на Режи Дебре „Революция в революцията?“ По-късно Режи Дебре става министър на културата във Франция, при управлението на президента Франсоа Митеран. 

Една година по-късно след запознанството си, те сключват брак.

Дилма не е взимала пряко участие във въоръжената борба, тя е известна по-скоро в студентското движение и сред ляво настоената интелигенция като преподавател по проблемите на марксизма и като главен редактор на вестник “Стачен Патрул”. Независимо от легалната си дейност, тя се научава да борави с леко огнестрелно оръжие и е била запозната с тактическите прийоми на партизанската война. В началото на 1969 г. групата на Colina в щат Минас-Жерайс е била поставена на границата на оцеляването в резултат на действията на полицията и военните. Поради тази причина Дилма и Клаудио се прехвърлят да живеят и работят в Рио-де-Женейро. Тук Дилма се занимава с транспортирането на оръжие и пари за участниците в градското партизанско движение, а съпругът и заминава да създаде ново нелегално движение в гр.Порту-Алегри. По време на една от своите конспиративни срещи, Дилма се запознава с Карлос Араужо, адвокат и ръководител на група в Комунистическата партия на Бразилия. Той имал възможността много да пътешествува, да се среща лично с кубинския ръководител Фидел Кастро и латиноамериканската легенда д-р Ернесто Че Гевара, както и да вземе непосредствено участие във въоръжената борба срещу военната диктатура в Бразилия. През същата 1969 г. неговата групировка се обединява с Colina, като по такъв начин възниква организацията “Въоръжен Революционен Авангард” (VAR). Властите на страната, които преследвали дейността на новата организация, смятали Дилма Русеф за един от организаторите на нелегалната дейност на организацията, отговорна за планирането на нападения срещу банкови клонове и изземването на парични средства, нужни за финансирането на стачните действия и подпомагането на семействата на арестуваните партизани и нелегални дейци. Това бил изключително труден период – в борбата срещу военния режи загиват десетки партизани, включително и техните изтъкнати ръководители офицера Карлос Ламарка и бившия член на ЦК на Бразилската компартия и теоретик на градското партизанско движение Карлос Марихела, той и автор на книгите “Кратко пособие за организиране на градско партизанско движение” и “За Бразилската революция”.

Снимка на Дилма Русеф, направена след задържането и от полицията

През 1970 г., Дилма Русеф е арестувана от органите на полицията по време на среща с член на VAR. В нея е открито оръжие, което доказвало непосредствената и връзка с членовете от въоръженото градско нелегално движение. В продължение на 22 дни тя е подложена на побоища и мъчения, включително и с такива с електрически ток. Обаче тя успява да запази в тайна имената на членовете на организацията. Тя е осъдена на 2 години и 2 месеца затвор, а също така е лишена от използването на политическите си права за цели 18 години. Излизайки от затвора през 1972 г., Дилма Русеф се преселва да живее в Порту-Алегри, къде постоянно посещава в затвора своя съратник Карлос Араужо, който бил арестуван няколко дни по-късно след нейния задържане. Карлос Араужо е освободен чак през 1974 г.

Партизанският командир Карлос Ламарка с други партизани

Идеологът на бразилското градско партизанско движение Карлос Марихела

Корица на книгата на Карлос Марихела „Миниучебник на градския партизанин“

Политическа кариера

След постъпването си във Федералния университет Риу-Гранди-ду-Сул, намиращата се под наблюдение на полицията Дилма Русеф не взема активно участие в дейността на студентското движение. Тя успява да завърши специалността “икономика” в университета през 1977 г. Една година по-рано и се ражда дъщерята Пола. След завършването на университета работи в различни икономически учреждения на щата, а политическата и дейност е свързана преди всичко с дейността на единствената позволена опозиционна партия “Демократично движение”.

В началото на 80-те години, с премахването на двупартийната система в страната, Дилма и Карлос Араужо вземат участие във възстановяването на Демократичната Работническа Партия, като обединяват своята теоретичната база с идеите на лидера и Леонел Бризола. Политическият алианс излиза успешен и още през 1985 г., Дилма Русеф е допусната да работи в муниципалните органи на властта. Започвайки от длъжността на секретар по финансите в муниципалитета на щат Порту-Алегри, Дилма след победата на нейната партия на изборите за губернатор, достига до поста на министър на енергетиката в щат Риу-Гранди-ду-Сул.

o

Част от корицата на латиноамериканския теоретичен орган „Pensamiento Critico“  (Критическа мисъл)

През 1998 г., Партията на работниците се при поддръжката на Демократическата Работническа партия спечелва изборите за губернатор в щат Риу-Гранди-ду-Сул и Дилма Русеф отнова става министър на енергетиката на щата. Именно в този отговорен за бъдещето на латиноамериканската континентална революция период, тя се запознава и с лидера на Партията на работниците Луис Инасиу Лула да Силва. След своята победа на президентските избори през 2003 г., той я поканва като изявен активен политик и опитен ръководител в състава на своето национално правителство, на длъжността министър на енергетиката. На този свой пост Дилма Русеф последователно и неотклонно отстоява интересите на народа и държавата в преговорите с представителите на частния бизнес. Тя успява да реализира и няколко успешни програми за подобряването на електроснабдяването на отдалечените селски райони и региони от територията на Бразилия. След като се убеждава в своя правилен избор, през юни 2005 г. Луис Инасиу Лула да Силва назначава Дилма Русеф за ръководител на президентската администрация. Нещо повече, вече като бивш министър на енергетиката, тя става и член на съвета на директорите на държавнага бразилската петролна компания „Petroleo Brasileiro S.A.“ (Petrobras). Последната притежавала 64 находища и добива 2,583 млн. барела нефт и 428 000 барела природен газ (в нефтен еквивалент) ежедневно.

Дилма Вана Русеф: в борба за президентския пост

На 13 юни 2010 г. Дилма е издигната като официален кандидат за президент от името на Партията на трудещите се. В качеството на своя платформа, тя посочила продължаването на успешната вътрешна и външна политика на тогавъшния правителствен кабинет. Неин основен съперник се оказал бившия губернатор Жозе Серра на щат Сан-Паулу, когото тя успяла да изпревари по популярност и поддръжка на избирателите. Провелите се избори на 3 октомври 2010 г. потвърдили това – в историята на Бразилия начело на президентското управление застала за първи път жена – Дилма Русеф. На официални си пост тя стъпи от 1 януари 2011 г.

Президентът на Федеративна Република Бразилия г-жа Дилма Вана Русеф със своето семейство

Добре дошла сред народа ни, Дилма!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License

WELCOME DILMA! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper“Българска Армия“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N from 21st September 2011, p.18.

– SIR HERBERT WELLS WAS TRAVELLED WITH „TIME-MACHINE“


СЪР ХЪРБЪРТ УЕЛС ПЪТУВАЛ С „МАШИНА НА ВРЕМЕТО“

Руски агенти правят и невъзможното, за да се доберат до тайните на знаменития английски писател-фантаст

Реални ли са пътешествията във времето? Този въпрос продължава да вълнува не само любителите на фантастиката, но и много учени със световноизвестни имена. Тук ще ви разкажем за една тайна от безкрайната мозайка на познанието.
На всички е известно името на британския писател-фантаст сър Хърбърт Уелс, който няколко пъти посещава Русия. Неговото посещение през 1920 г. предизвиква огромен интерес сред ръководството на ВЧК, и по-специално у чекиста-мистик Глеб Бокий, смятан по това време за широко образован човек, отлично ориентиращ се във върховите постижения на техниката, блестящ математик и генератор на много фантастични идеи, включително и на доста мрачни от днешна гледна точка (например създаването на системата от лагери ГУЛАГ).

Сър Хърбърт Джордж Уелс през 1943

Предполага се, че именно по идея на Глеб Бокий са оборудвани първите секретни лаборатории и институти в Съветска Русия, където се разработват темите за откриване на подходите към генната инженерия и изучаването на скритите възможности на човешкото съзнание и мозък. Именно Глеб Бокий закриля известния мистик, петроградския писател Александър Барченко, и чекиста-авантюрист и терорист Яков Блюмкин, участник в знаменития есеровски метеж и убийството на немския посланик Мирбах, в търсенията им на легендарната тайнствена земя Шамбала в Тибет.
Но тези корифеи на шпионажа
каквито били Яков Петерс (заместник-председател на ВЧК) и Глеб Бокий, се интересуват не от романите на знаменития писател-фантаст. Първият има идеята да получи чрез Хърбърт Уелс разузнавателна информация от висшите слоеве на британското общество, а Бокий се интересува преди всичко от ръкописа на първия фантастичен разказ на сър Хърбърт Уелс „Аргонавтите на Хронос“.

Ленин в разговор със сър Хърбърт Уелс


Както разказва самият сър Хърбърт, като малко момче той е принуден да работи при един търговец на манифактура. Не издържайки на постоянните навиквания на собственика, Хърбърт бяга от него и гладен, без жилище, се скита по улиците, без да има някаква надежда за бъдещето. Тогава сър Хърбърт започва да се моли на Бог, призовавайки Всевишния да го пренесе някъде другаде и в друго време, където той ще бъде добре. И провидението, Бог ли или Всевишният Разум, чуват молбите му! Този тайнствен, невероятен, приказен пренос се осъществява! Обаче сър Хърбърт никога и на никого не разказва за това.
Възможно ли е някой да го е накарал да мълчи
И кой?
Много по-късно сър Хърбърт Уелс написва своя първи фантастичен разказ „Аргонавтите на Хронос“, който издателите първоначално отхвърлят заради многото ненужни и неинтересни формули, математически извлечения и неразбираеми технически подробности. Уелс не се отказва от ръкописа на разказа си, преработва го в роман, който озаглавява „Машина на времето“. Книгата му донася широка известност.

Чекистът-„мистик“ Глеб Бокий

И точно тогава се появяват фигурите на изключително образования чекист-мистик Глеб Бокий и дълго време живелия във Великобритания и свободно владеещ английски език Яков Петерс. Двамата дочуват нещо за старата, вече станала почти легендарна история с първия разказ на писателя. За разлика от британските издатели, те се интересуват най-вече от всички „ненужни“ технически подробности, формули и математически извлечения, описани в него. ВЧК-ГПУ-НКВД имат необикновено остър нюх към всичко необикновено, ново и перспективно. Писателят е предразполаган няколко пъти към разговор на тези теми, като всичко става незабелязано и внимателно, но успех при това второ посещение през 1920 г. не е постигнат. Обаче чекистите не губят надежда и упорито вървят към целта си, умеейки да изчакват. И времето идва.
В средата на 30-те години на ХХ век чекистите успяват да внедрят при сър Хърбърт Уелс един от своите задгранични суперагенти – владеещата три езика графиня Мария Закревска, известна като умна, много ловка,
преминала през огън и вода жена

Хърбърт Уелс, Максим Горки и Мария Закревская

и отличаваща се с авантюризъм, цинизъм и пълна безпринципност.
Дамата попада в полезрението на болшевиките, които чрез Яков Петерс я вербуват за своята кауза. Самозваната графиня се оказва талантлива разузнавачка – тя участва активно и ползотворно в редица сериозни операции, в това число и при разкриването на „Заговора на посланиците“, като става любовница на английския дипломат и разузнавач Брюс Локарт. По-късно, с помощта на чекистите, тя попада в близкото обкръжение на писателя Максим Горки, в чийто дом за първи път се среща с Хърбърт Уелс. Когато Максим Горки заминава на лечение зад граница, ВЧК-ОГПУ намира начин да изпрати при него своята суперагентка Мария Закревска. През 1933 г., осъзнавайки все по-нарастващата заплаха от разпространението на фашизма, пролетарският писател и поет се завръща в СССР, но Мария Закревска не заминава с него, макар че дълги години изпълнява задълженията на негов личен секретар и на негова любовница.
Като секретен агент на НКВД Мария Закревска заминава за Лондон, където по заповед на Москва нейна цел този път става сър Хърбърт Уелс. Чрез Закревска в СССР се надяват да окажат нужното влияние върху известния британски писател-фантаст. На „Лубянка“, както и по-рано, се интересуват горещо от тайните на Хронос, възможно известни на британския фантаст. И Мария Закревска надминава себе си – тя става съпруга на Уелс!

Лондон. Мария Закревская

Днес са известни няколко политически
донесения на съветската суперагентка
но какво точно съобщава за тайните на Времето, способни да направят НКВД най-могъщата организация на света, така и остава голяма загадка.
Мария Закревска живее до дълбока старост и умира през 1974 г., като преди това унищожава целия свой личен архив. А ВЧК-ГПУ-НКВД-КГБ никога не се отличава с излишно говорене.
Обаче не за призраци ловуват рицарите на плаща и кинжала от московската „Лубянка“. Нещо повече: след смъртта на Хърбърт Уелс през 1946 г., преглеждайки останалите му документи, неговият приятел и адвокат мистър Пинк се натъква на неизвестни преди това автобиографични записки на световноизвестния британски писател, в които той потвърждава, че в детството си е попаднал в „машина на времето“ и
успява да види бъдещето със собствените си очи
Може да не се вярва на Уелс и на неговия приятел Пинк, но в близо 70-те книги на великия писател се открива многобройна любопитна информация. При това много бързо се сбъдват (към 80%) от предсказанията на Хърбърт Уелс – и за появата на бойния и медицинския лазер, и за ядреното оръжие, и за магнитофоните, и т.н.
В началото на 90-те години на ХХ век, в обстановката на изключителна секретност, руските учени и инженери от Московския авиационен институт, завода „Хруничев“, НПО „Энергия“ и „Салют“ създават първия действащ модел на „машина на времето“. Изпитанията преминават успешно, апаратът е модифициран и усъвършенстван.
При по-нататъшните експерименти с него времето на поставения вътре часовник изостава точно с четири часа, а едновременно с това приборите фиксират магнитни колебания четири часа преди началото на експеримента. Какво се случва по-нататък не е известно, така, както не са известни и подробности за действията на агентурата на ВЧК-НКВД спрямо английския писател Хърбърт Уелс и „Аргонавтите на Хронос“.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Един от вариантите на „машината на времето“ – най-голямият в света колайдер.

Фотография, направена от „хронос-проектор“.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 103 from 6 May 2011. See –http://www.duma.bg/duma/node/14361

Creative Commons License
SIR HERBERT WELLS WAS TRAVELLED WITH „TIME-MACHINE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.