– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES


ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангерд-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

Creative Commons License
„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

IMG

IMG_0001

– THE АТTENTAT AGAINST HITLER, 20 JULY 1944


ЧЕТИРИДEСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ… (ОПЕРАЦИЯ „ВАЛКИРИЯ”)

Обединена Германия – колко много неща  се крият зад тези думи. История, изпълнена с превратности и противоречия, получила своя връх при канцлера Ангела Меркел. Памет, която не е заличена, а напротив – допълнена, съхранявана, благодарение на настъпилите демократични промени, благодарение на усилията на съществуващите многобройни исторически центрове… През 2007 г. в Германия се появи една малка пощенска марка, но колко много е написано на това късче хартия. Тя е посветена на двама герои от германската антинацистка Съпротива – граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и граф Хелмут фон Молтке – участници в неуспешния атентант срещу нацисткия идеолог и диктатор Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г.

Полковник Клаус Филипп Мариа граф фон Щауфенберг

Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг е роден на 15 ноември 1907 г. в баварския град Етинген. Той бил син на оберхофмаршала на вюртенбергския кралски двор и правнук на известния пруски генерал, военен теоретик и реформатор Август фон Гнейзенау. Клаус бил най-малкият от своите други двама братя-близнаци – историка Александър и юриста Бертолд. След завършването на гимназиалното си образование в Щутгарт, постъпва като кандидат-офицер в 17-и кавалерийски полк, който бил традиционно елитна военна част за германското дворянство. През 1930 г. Щауфенберг е произведен като лейтенант от един от ескадронните командири на полка – Хасо фон Мантойфел, станал по-късно танков генерал. През 1933 г. е произведен в чин обер-лейтенант, а през 1937 г. – в ротмистър. По време на Полската и Френската кампания на германския Вермахт служи като щабен офицер в 1-ва лека дивизия, след което воюва в групата войски в Северна Африка. На 7 април 1943 г., като началник на оперативния отдел на щаба на на 10-а танкова дивизия при въздушна бомбардировка той е тежко ранен и евакуиран със самолет в Германия. Той се оправя от раняването си, но остава еднорък и едноок.

Една рядка фотография – граф фон Щауффенберг (отляво) заедно със своя приятел полковник Албрехт Мерц граф фон Квирнхайм (Albrecht Mertz Graf von Quirnheim), който бе разстрелян с него в нощта на 20/21 юли 1944 г.

След излекуването си решава да замине отново на фронтовата линия, но е назначен за началник на щаба на Общото управление на сухопътните войски в Берлин. Имено към този момент може категорично да се каже, че той вече принадлежал към кохортата на най-решителните противници на германския фюрер Адолф Хитлер, с твърдото решение да унищожи последния. По-късно стават известни неговите думи „Щом генералите нищо не са успяли да постигнат, време е с това да се заемат полковниците!”

Дни преди взрива. Щаб-квартирата на фюрера в Растенбург, Източна Прусия. Отляво на дясно – полковник Клаус фон Щауфенберг, генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, Адолф Хитлер.

За да изпълни задачата си – да премахне фюрера от власт, той решил да използва своето ново положение на началник-щаб на резервната армия. За тази цел, той разработил план за премахването на нацисткото ръководство, като формално целта на плана предвиждала потушаването от подчинените му тилови войски, на евентуално въстание на милионите чужди работници, принудително работещи в германските предприятия.
През октомври 1943 г. подготовката на плана била завършена. С най-важната задача на германската антинацистка Съпротива в момента, – убийството на Хитлер, се заема самият еднорък и едноок полковник, който имал достъп до нацисткия диктатор. На 7 юни 1944 г. Клаус фон Щауфенберг за първи път вижда Хитлер в неговата резиденция „Бергхоф”. Тук, по време на аудиенцията, нацисткият диктатор разглежда разработеният план „Валкирия” и в заключение отбелязал пред обкръжението си, че той бил „съвършенно блестящо ” направен. Но нацисткият диктатор не знаел само едно нещо – че заедно с плана му, в чантата с документи на Клаус се намирала и една английска мина със забавено действие, подготвена за взривяване от един друг участник в бъдещия атентат – генерал-майор Щиф. Тази мина не била взривена единствено заради факта, че на съвещанието в резиденцията „Бергхоф”, в обкръжението на Хитлер липсвали Херман Гьоринг и Хайрих Химлер.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия.

Обсъждането на подготвения от полковник Щауфенберг оперативен план продължило месец по-късно – на 6 и на 8 юли 1944 г. Но удобен момент все не се появявал, макар че в резиденцията се намирали по това време много от участвуващите в заговора срещу Хитлер – генерал Фридрих Олбрихт, генерал Ерих Филхибел, генерал-полковник Фриц Линдеман и др.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. На фотографията – началника на Партийната канцелария на НСДАП Мартин Борман, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг и генерал-полковник от луфтваффе Бруно Лорцер оглеждат резултатите от взрива.

На 15 юли Щауфенберг се опитал да направи своята втора крачка към осъществяването на успешно покушение. На тази дата той бил извикан от Хитлер в бункера на фюрера известен като„Вълчето леговище”, намиращо се на 8 км от летището „Растенбург”. С помощта на своите другари Клаус отново успял да премине охраняваните от есесовци заградителни зони и да внесе английската мина. Сигналът за действие на заговорниците трябвало да подаде съпровождащият полковника, командващ Резервната армия генерал-полковник Ерих Фром. И отнова неуспех.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. Адолф Хитлер показва на Бенито Муссолини резултатите от взрива.

На 17 юли 1944 г., Щайфенбер и съратниците му разбират, че германското Гестапо е по петите им, че предстоят арести и че изпълнението на атентата повече не може да се отлага. За датата на последния е избран 20 юли, като с това се съгласяват и близо 30 от принадлежащите към кръга на заговорниците висши офицери – сред тях са генерал-фелдмаршал Ерих фон Вицлебен, генерал-полковник Хьопнер, военния комендант на Берлин Фрайтаг-Лорингхофен Хазе и др. Пристигайки във „Вълчето леговище”, по време на заседанието на нацисткото ръководство в т.нар. Картографска барака, полковник Клаус фон Щауфенберг успява да постави и включи за действие мината, която трябвало да се взриви в 12,44 часа. Веднага след включването на киселинния взривател на мината, той успява да напусне заседанието. И отново една банална случайност станала съобщник на нечовешката национал-социалистическа система. В тези минути на отстъствие на Клаус фон Щауфенберг чантата му с английската мина е преместена под тежката дъбова маса на известно разстояние от Адолф Хитлер и тя избухва в помещението, където се намирали 24-те участника в заседанието, като четирима са тежко ранени, като не успява да унищожи фюрера.

Така изглежда панталонът на Адолф Хитлер след атентата.

В минутите на паника, настъпили след взрива, полковник Щауфенберг успява да напусне заградителните зони на „Вълчето леговище” и да достигне летището, от което излита в направление на Берлин. Но преди това героят от антинацистката съпротива успява да се свърже със своя близък съратник по борба генерал-майор Олбрихт, да го информира че Адолф Хитлер е убит и да го накара да пристъпи към вземането на властта в нацистката столица.

Берлин, Бендлерщрассе. Войници и офицери от СС в “Бендлерблока”. Тук се докарвани арестуваните участници в атентата срещу Адолф Хитлер.

Но времето е изпуснато! В зданието на Бендлерщрасе (т.нар. Бендлерблок), където са концентрирани заговорниците, последните се двоумят, как да действуват. Чак в 18 часа коменданта на Берлин генерал фон Хазе отдава заповед за овладяването на правителствения квартал, където са съсредоточени повечето министерства. Там е изпратен охранителния батальон „Велика Германия” с командир майор Ремер, държан и в този важен за заговорниците момент в неведение. Пословично е и поведението на човека, който трябвало да поеме властта след Хитлер – генерал-фелдмаршал Вицлебен. Той се прибира в родовото си имение, където по-късно е арестуван от органите на Гестапо! В Париж другият заговорник – генерал-фелдмаршал Клуге също се колебаел, но все пак констатирал, че „историческият момент е настъпил”. Но неговият подчинен, генерал фон Щюплнагел, който отдавна е бил на страната на заговорниците е много по-решителен – той заповядва в Париж да бъдат арестувани 1200 есесовци и сътрудници на СД, операция за чието изпълнение отиват само няколко часа. Във Виена и Прага също се очертавал успех за въстанниците. Но докато в Париж успехът е налице, в Берлин това не било така. Генерал-полковник Ерих Фром се колебаел открито да се присъедини към антинацисткото въстание, комендантът на Берлин генерал Хазе пък все по се отдалечавал от изпълнението на задачите на първоначално приетия план. И тук заговорниците допускат невероятна грешка – в гебельсовското министерство на пропагандата, командирът на охранителния батальон „Велика Германия” майор Ремер, който трябвало да овладее правителствения квартал, успява с помощта на арестувания Гьобелс да се свърже по телефона с Хитлер и да разбере, че последният е жив. Заедно с това, той получава личната му заповед да арестува заговорниците. И адът настъпил!

Берлин. Есесовски войници на Бендлерщрассе (Bendlerstraße) охраняват „Бендлерблок“ (Bendlerblock). Двама офицери преминават строя на есесовците.

След атака на войниците от охранителния батальон в „Бендлерблока” били арестувани Щауфенберг, гененерал-полковник Бек, генерал-майор Олбрихт, полковник фон Мерц и другите заговорници. В двора на зданието на „Бендлерщрасе” веднага били поставени военни камиони, чиито фарове трябвало да осветяват тяхното ликвидиране. Арестуваните офицери са извеждани от зданието и поединично поставяни пред купчина пясък при осветени фарове – така последователно са разстреляни Олбрихт, раненият при ареста му Щауфенберг, неговият адютант фон Хефтен, фон Мерц и много други. А самият генерал-полковник Ерих Фром, който предал другарите си и който подписал заповедите за разстрелите на своите подчинени също не убягнал по-късно от наказанието – след ареста му, Хитлер единствено си позволил през март 1945 г. да смени определената му от Народния трибунал бесилка с куршум.

Участникът в заговора генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Веднага след провала на атентата, започнал най-големия лов на хора, предприет имено от онази система, която направила този лов всекидневен. Четиристотин гестаповци и сътрудници на криминалната полиция, събрани от 12 различни германски учреждения постъпили в разпореждане на „Специалната комисия по разследване на събитията от 20 юли” и започнали арести веднага навсякъде и по всяко време. И първите им жертви били не живите, а мъртвите герои на антинацистката Съпротива – Щауфенберг, Олбрихт, Мерц и др. Тяхните трупове били изкопани, изгорени, а пепелта разпръсната и днес неизвестно къде….Трагедията за въстаналите антинацисти била още по-голяма заради факта, че те не смятали че ще загубят борбата си и поради това не били подготвени за бягство. При това, кафявият нацистки режим искал не само смъртта на участниците в атентата, но и смърт най-жестока, с пълното изтребване на дворянските им родове. Така, най-малката жертва на кървавия нацистки режим се оказало бебе – внук на участника в атентата Гьорделер, а най-стария по възраст – 55-годишния баща на един от племениците на Клаус фон Щауфенберг.

Участникът в заговора граф Хелмут Джеймс фон Молтке пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Все пак много от участниците в атентата срещу Хитлер успяват преди ареста си или по време на него да се самоубият. Така те избегнали нечовешките изтезания, предприемани от следователите в Гестапо. Сред тях можем да посочим генерал Фелхибел, генерал Тресков, подполковник Вернер Шрадер, майор Улрих фон Йотцен и много други.
Макар че пазачите на кафявата нацистка система измисляли все по-нови и по-жестоки мъчения за арестуваните заговорници, Адолф Хитлер решил сам да покаже своята жестокост – той разпоредил останалите все още живи, да бъдат съдени от председателя на Народния трибунал Роланд Фрайзлер, като предварително военните преминат през т.нар. „съд на честта”, който трябвало публично да ги изгони от състава на германския Вермахт. Превърнати от нацизма в бездомни бродяги, небръснати, без зъбни протези, колани, те трябвало да бъдат унижавани, като държат с ръце панталоните си и да стоят по такъв начин пред „съдиите” на нацистката система.

Участникът в заговора Рудолф фон Мароня-Редвиц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Първите съдени осем участника, получили смъртна присъда – Вицлебен, Хазе, Щифт, Бернардис, Хаген, Клаузинт, Хьопнер и Йорк фон Вартенбург, били отведени в затвора Пльотцензее, където били обесени, а смъртта им филмирана за да се покаже на Хитлер.

… Сeди: Албрехт фон Хаген (Albrecht von Hagen), стои Петер граф Йорк фон Вартенбург (Peter Graf York von Wartenburg)

А в същото време кръга на арестуваните се разширявал и разширявал. Но дори и на предварителните следствия много от измъчваните показали такава духовна сила, която напълно отговаряла на моралните норми на антинацистксата Съпротива. Както по-късно признал един от участниците в атентата, граф Шлабрендорф, точно техните показания дадени по време или след мъченията, тяхното мъжество спасили не само на неговия живот, но и на много други.

Участникът в заговора Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Но отмъщението на нацистите по отношение на семействата на герои от антинацистката Съпротива било вече нескриваемо. Райхсфюрерът Хайрих Химлер открито заявил „Семейството на Щауфенберг ще бъде унищожено до последния неин член!” Децата на графа на възраст от три до осем години, племенниците и чичовците, близки и далечни роднини, тъщи и свекърви, дори само добри познати, се оказали зад телените огради на концлагерите. Същото станало и с членовете на семействата на другите активни участници – Хьорделер, Лендорф, Тресков, Хаген, Зайдлиц, Шверин фон Шваненфелд, Фрайтаг-Лорингхофен, Хазе, Линдеман, Хансен, Хофакер, Функх, Йорк фон Вартенбург, Бернардис, Хелмут фон Молкте, Остер, Донани, Дитрих Бонхьофер, Фриц-Дитлоф фон Шуленбург, Хьопнер, Льор и много други. Общо над 20 000 души от германската Съпротива били екзекутирани при кървата чистка, предприета от хитлеристкия нацистки режим от 20 юли 1944 г. до 9 май 1945 г.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. Д-р Роналд Фрейслер (Roland Freisler) произнася присъдите – гилотиниране, разстрел или обесване …

Все пак бременната съпруга на Клаус фон Щауфенберг успява да оцелее в концлагера. Нина фон Щауфенберг умира на 2 април 2006 г. в баварския гр.Бамберг,


Днес демократична Германия не е забравила и няма да забрави техния подвиг! За това имат грижата и трите изградени центъра, разказващи за историята на германската Съпротива в годините на Втората световна война – Plötzensee Memorial Center, Museum Otto Weidt’ s Workshop for the Blind и Silent Heroes Memorial Center

Ст.н.с. Николай Котев,
Д-р по история.

ХРОНИКА НА АТЕНТАТИТЕ СРЕЩУ АДОЛФ ХИТЛЕР

До завземането на властта, от 1921 до 1932 г.: 4 покушения, в това число и опит за отравяне с газ в хотел „Кайзерхоф”, 1930 г.
1933 г.: 19 покушения, в това число на неизвестен щурмовак на Оберзалцберг и това на групата на Карл Лугер в Кьонигсберг.
1934 г.: 4 покушения, в това число на Бепо Рьомер в Берлин и на Хелмут Милиус също в Берлин.
1935 г.: Д-р Паул Щюрмер в Берлин.
1936 г.: Хелмут Хирш в Нюрнберг.
1937 г. Йозеф Томас в Берлин.
1938 г. Ото Щрасер с група емигранти
Фридрих Вилхелм Хайнц – ударен отряд „Имперска канцелария”.
Александър Фут, Мюнхен.
Морис Баво, Оберзалцберг и Мюнхен (няколко опита)
1938-1939 г.: Ноел Макфарлайн, Берлин.
1939 г. Георг Елзер, Мюнхен.
Ерих Кордт, Берлин
1940 г. Ерих фон Вицлебен, Берлин.
1941-1943 г.: Николаус фон Халем;
Бепо Рьомер, Берлин (няколко опита)
1943 г. Хуберт Ланц;
Ханс Шпайдел;
Граф Гиацинт фон Щрахвиц, Валки (Румъния)
Фридрих Кьониг и барон фон Бьозелагер, Смоленск.
Хьонинг фон Тресков, Фабиан фон Шлабрендорф, барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, група армии „Център”
Неизвестен поляк във „Вълчето леговище”.
Барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, Берлин.
Барон Аксел фон дем Буше-Щрайтхорст, „Вълчето леговище”.
1944 г.: Евалд фон Клайст, „Вълчето леговище”.
Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, „Вълчето леговище” и Берлин (няколко опита).
1945 г.: Алберт Шпеер, Берлин.

THE ARTICLE IS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), N 29 (23657) FROM 20 JULY 20212, p.16-17

MORE PHOTOS:


Един от основните участници в атентата срещу Адолф Хитлер – генерал-фелдмаршал Ервин фон Витцлебен

Началник на щаба на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг, Адолф Хитлер и началника на Партийната канцелария на НСДАП, Мартин Борман. Фотографията е направена веднага след атентата срещу Хитлер — той търка повредената при взрива ръка.

Адолф Хитлер посещава болницата пострадалия при атентата адмирал Карл-Йеско фон Путткамер (Karl-Jesko von Puttkamer)

Участникът в заговора генерал-полковник Ерих Хьопнер (Erich Hoepner) пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Участникът в заговора Адам фон Тротт цу Золц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Съдът над участниците в заговора срещу Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г. Вторият от дясно седи Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг (Berthold Schenk Graf von Stauffenberg)

Участникът в заговора, посланика на Третия Райх в Италия Улрих фон Хассел (Ulrich von Hassell); седи Йозеф Вирмер (Josef Wirmer).

Участникът в заговора, културологът Адолф Рейхвейн (Adolf Reichwein), деец на Социалдемократическата партия на Германия (SPD).

Д-р Еужен Болц (Dr. Eugen Bolz) бивш стаатпрезидент на Вюртемберг изслушва смъртната си присъда.

… Отвеждат Петер граф Йорк фон Вартенбург.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. В средата на залата, със скръстени ръце седи ръководителят на РСХА обергруппенфюрер Ернст Калтенбруннер.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– THE ROAD TO THE ARMISTICE DURING OCTOBER 1944


ПЪТЯТ КЪМ ПРИМИРИЕТО ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1944 Г.

Превратът от 9 септември 1944 г. в София променя геополитическата ситуация на Балканския полуостров. Новоформираното правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев повежда коренно нова политика – на дружба със СССР и нейните съюзници по антихитлеристката коалиция – САЩ и Великобритания. Още на същата дата новото българско правителство изпраща делегация в състав от Димитър Ганев, професор Михалчев, генерал Кирил Станчев и Райчо Славков, които установяват връзка в Букурещ с командването на 3-и Украински фронт и спират войната, обявена от СССР на България на 5 септември 1944 г.
Трябва да се отбележи, че последното буржоазно правителство на Константин Муравиев не направило реални опити да воюва с хитлеристите. В това отношение първи стъпки прави ОФ правителството, което още на 9 септември 1944 г. с прокламация към народа заявява, че “веднага ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюзници за изгонване на германците от Балканите”.

Маршалът от СССР Ф. Толбухин, командващ 3-и Украински фронт и председател на Съюзническата контролна комисия за България. София, oктомври 1944 г.

Обръщайки внимание на сложната обстановка в този момент, българското Главно командване решава да вземе първоначални отбранителни мерки, докато извърши съсредоточаване на войските, след което да предприеме решително настъпление. Върху това решение влияят два фактора: а) липсата на боеспособни български войски на българо-югославската граница поради дезорганизирането на българските бойни съединения в Сърбия и Македония и б) изолираното международно положение на България по отношение на силите, които воюват с хитлеристка Германия.
С подписването на 5 октомври 1944 г. на Крайовската спогодба между председателя на Националния комитет за освобождението на Югославия (НКОЮ) и делегацията на българското правителство на ОФ, официално се узаконяват военното пребиваване на българската армия на югославска територия и военното сътрудничество с ЮНОВ. Спогодбата се отнася до:
1. Военното сътрудничество в борбата против общия неприятел – германския окупатор и,
2. че всички въпроси, които произтичат от междусъседските отношения и приятелското сътрудничество между България и Югославия “ще се решават в духа на братските и общи интереси на народите на Югославия и България”.

Конференцията за примирието в Москва, 26 октомври 1944 г.

Тези първи действия на първото демократично правителство на България се възприемат като голям дипломатически пробив, но все пак той е недостатъчен за официалното му признаване от Великите сили – СССР, САЩ и Великобритания.
В тази сложна обстановка правителството на ОФ трябва да изпълни и една друга много важна задача – да подпише съглашение за примирие с Великите сили, като се постарае България да бъде призната за съвоюваща страна. Положителна роля за това изиграва нарасналата активност на българските войски, които съвместно със Съветската армия и ЮНОВ още от края на септември 1944 г. започват бойни действия срещу хитлеристките окупатори на югославска територия южно от р. Дунав, като по такъв начин помагат за успешното изпълнение на Белградската операция от 3-и Украински фронт, намираща се под командването на Ф.Толбухин.
Надеждата за изпълнението и оставаше в Москва!

Маршал Ф.Толбухин подписва Съглашението за примирието с България, 28 октомври 1944 г.

В началото на октомври 1944 г. по покана на съветското военнополитическо ръководство, в Москва пристигат английският премиер-министър Уинстън Чърчил и неговият министър на външните работи Антони Идън. Целта на тяхната визита е уеднаквяването позициите по някои възлови въпроси на заключителния етап на войната в Европа. В състоялите се разговори, поради започналата кампания за президентски избори не може да вземе участие президентът на САЩ Франклин Рузвелт. Вместо него в разискванията участвува посланикът на САЩ в СССР Аверил Хариман. Основните въпроси, поставени за разглеждане и очакващи разрешението си, се касаят преди всичко за положението на Полша и балканските страни. За дневния ред на конференцията дава данни едно сведение на Чърчил до Рузвелт от 29 септември 1944 г., в което се посочва, че “… двете важни цели, които ние ще вземем предвид, се заключават в следното: първата – във встъпването на СССР във войната срещу Япония; втората – в изработването на удовлетворително съглашение за Полша. Има и други точки, отнасящи се за Югославия и Гърция, които ние ще обсъдим…” Тук трябва да отбележим, че американското ръководство възприема без особен ентусиазъм срещата на високо равнище, поради появата на опасност Чърчил да влезе в споразумение със Сталин по някои въпроси, които могат да обвържат външната политика на САЩ. Това налага президентът на САЩ да предупреди специално Сталин, че английският премиер-министър не е упълномощен да говори от името на Съединените Щати.

Маршал Ф.Толбухин подписва Съглашението за примирието с България, 28 октомври 1944 г.

В хода на състоялите се разговори, съветското ръководство се отнася отрицателно към използването на английските въоръжени сили в разрешаването на политическия си конфликт в Гърция с ЕАМ-ЕЛАС, независимо от положението, че СССР признава значението на Гърция за английските интереси в региона. Решен е също така и въпросът за сферите на влияние между Великобритания и СССР на Балканския полуостров. Постигнато е споразумение между страните-съюзнички и за условията, които трябва да се предявят към България, след чието изпълнение ще бъде подписано примирие. На 11 октомври 1944 г., съветският министър на външните работи Вячеслав Молотов информира британския си колега за взетите решения относно разделянето на Балканския полуостров на сфери на влияние – за Унгария и България процентното отношение е 80 към 20 в полза на СССР и 50 към 50% спрямо Югославия. Приетият в Москва текст е предаден на българското правителство още същия ден, като в него се подчертава, че първото условие, което трябва да изпълни българското правителство, за да влезе в преговори за примирие, е българските военни сили да бъдат изтеглени съответно от гръцка и югославска територия, като това изтегляне трябва да се осъществи в срок от 15 дни. За упражняването на надзор по изпълнението на това условие е упълномощена създадената Съюзническа контролна комисия (СКК), намираща се под ръководството на съветската страна.
Българското правителство на Кимон Георгиев приема със задоволство взетите решения. В своя отговор, то официално заявява, че е започнато изтеглянето от гръцка територия, а що се отнася до продължаващото пребиваване на българските съединения на югославска територия, то те остават там в съгласие с условията на Крайовската спогодба.

Генерал-лейтенант Джеймс Хамел подписва Съглашението за примирие с България, 28 октомври 1944 г.

Още преди подписването на клаузите на примирието в Москва, българското правителство изтегля частите на 2-ри окупационен корпус (VII армия) от региона на Западна Тракия и Егейска Македония, а с подписването на споразумението на 5 октомври 1944 г. в Крайова, урежда положението на българските войски на югославска територия, сражаващи се срещу хитлеристките войски във взаимодействие с ЮНОВ и Съветската армия. Така се създават благоприятни условия за подписването на примирието и се парализират англо-гръцките усилия да се наложат тежки условия на България. Благодарение на СССР, отрицателната позиция на Великобритания към България да не допусне участието на българската армия във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници е преодоляна. Това създава обективни предпоставки да се изпълни и другата важна задача, стояща пред отечественофронтовското правителство – да се признае България от Великите сили за съвоюваща страна.
Конференцията по примирието се провежда в Москва от 26 до 28 октомври 1944 г. между правителствата на СССР, САЩ и Великобритания, от една страна, и България – от друга. Съветското правителство упълномощава за свой представител маршал Ф.И.Толбухин, а правителствата на Великобритания и САЩ – генерал-лейтенант Джеймс Хамел. Българската делегация на преговорите за примирие се състояла от Петко Стайнов, Добри Терпешев, Никола Петков и П.Стоянов. Българската делегация заминава за Москва още на 14 октомври 1944 г., на 16 октомври тя пристига в Москва и е посрещната от А.Я.Вишински и други съветски дипломати. Още на следващия ден тя е приета от съветски министър на външните работи В.М.Молотов.

Министърът на външните работи на България Петко Стайнов подписва Съглашението за примирие, 28 октомври 1944 г.

“Много нови гробове на млади български бойци покриват вече дивите скали на многострадалната наша съседка Югославия, много нова, млада българска кръв е пролята вече по нейните опустошени долини…” – се изтъква в декларацията на председателя на българската делегация Петко Стайнов на първото заседание на Конференцията за примирие, която се провежда на 26 октомври 1944 г. в Москва.
След обсъждането на проекта за споразумение и след разясняване по молба на българската делегация, ръководена от министъра на външните работи Петко Стайнов, на някои точки от него, страните го подписват на 28 октомври. Трябва да се подчертае, че изработването на клаузите на примирието преминава в оживена, напрегната дипломатическа борба на участвуващите в конференцията съветски и западни дипломати, тъй като последните настояват за включването на предявените преди това на българските представители в Кайро и Анкара искания. Но в името на междусъюзническите отношения, все пак са отклонени парливите настоявания за окупиране на страната, установяването на пълен контрол над нейните ресурси и замразяването на българските активи. Вместо това е прието в текста на съглашението за примирие, искането на западните съюзници участието на България във войната срещу Германия да не бъде отбелязано и да не се посочва числото на войските, които тя трябва да включи в тази война.
Споразумението за примирие съдържало 19 члена. То определяло широк кръг от задълженията на България за участието и войната. За контрол на изпълнението на споразумението се създавала Съюзническа контролна комисия, съставена от представители на СССР, Великобритания и САЩ (от страна на САЩ – генерал Крейн, а на Великобритания – генерал Уолтър Оксли), поставена под председателстването на маршала от СССР Ф.И.Толбухин.

Министър Добри Терпешев подписва Съглашението за примирие, 28 октомври 1944 г.

Приетите клаузи на примирието говорят ясно за умерения му характер. Но в същото време отстъпките на съветската дипломация, направени пред САЩ и Великобритания при разрешаването на българския въпрос, му помагат напълно успешно да защити своята линия и българските интереси, тъй като Великобритания с разрешаването на въпроса за изтеглянето на българските войски в Гърция и Македония става по-отстъпчива по другите въпроси, засегнати в подписания договор.
Изтеглянето на 2-ри корпус от гръцка територия преди 26 октомври 1944 г. позволява на българското правителство, ръководено от Кимон Георгиев, да провали опитите, целящи сключването на примирие при тежки условия, включително и окупирането на България. Това се оказа и първият голям външнополитически успех на отечественофронтовското правителство и облегчи по-нататъшната му борба за международно признание. Нещо повече, България се оказа единствената държава от бившата хитлеро-фашистка ос, върху чиято действаща парична емисия не бе поставен печат “Красная комендатура” (“Червена Комендатура”), така както бе направено по отношение на емисиите на другите държави.

Предстоеше още една трудна военна година – година на бъдещата победа. И тя настъпи – на Парада на победата в Москва, на фланга на 3-и Украински фронт с гордо вдигната глава марширува и командващият 1-ва Българска армия – генерал Владимир Стойчев!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE ROAD TO THE ARMISTICE DURING OCTOBER 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.