– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES.

ХАРТАТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СЕ НУЖДАЕ ОТ МНОГО ПРОМЕНИ. ДНЕС Е ВАЖНО КАК ЩЕ ЖИВЕЕМ, КОГАТО ИМА КОМПЮТЪРНО МИСЛЕНЕ И КОСМИЧЕСКИ ТЕХНОЛОГИИ.

Вярата в социалната справедливост и предаността на основните права и свободи на човека са внедрени в нашите традиции”. Това бе и камъкът, в който се разбиха атаките на нацистите срещу моралните убеждения. Желанието на Обединените нации бе след Втората световна война да създадат положение за народите, което да не допуска човечеството да бъде заплашвано. Тъкмо напротив – да се стреми към задълбочаване и сътрудничество на различните политикоикономически системи.

San Francisco Conference: Mr. Edward R. Stettinius Jr., Secretary of State of the United States and Chairman of the delegation, addressing the San Francisco Conference, and Mr. Harry S. Truman, President of the United States of America (left).

Конференцията в Сан Франциско през 1948 г. постави началото на голям диалог за смисъла на съществуването на международната общност като система. Но не като структура за оцеляване, а за сдържане и възпиране на всички опити на агресия, както и срещу потъпкването на конституционните права на човека. Новата програма ще предупреждава и премахва междунационалните и етническите конфликти, които биха се появили в бъдещето. Сериозно дипломатическо недоглеждане оставя отпечатък и до днес в историята на ООН. Следата се намира в текста на Всеобщата харта на правата и свободите на човека.

Още стои неподписан окончателен мирен договор между правителствата на тогавъшния СССР и на последната от нацистко-фашистката Ос държава – милитаристка Япония. Всичко това влияе и върху изработването на ръководните документи на ООН.

A. A. Gromyko, Acting Chief of the Soviet Delegation and Ambassador of the USSR to the United States (center front) and members of the delegation of the USSR. Seated (left to right): Prof. S.A. Golunsky, Rear Admiral K.K. Rodionov, S.K. Tzarapkin, A.A. Gromyko, K.V. Novikov, A.A. Sobolev and S.B. Krylov. Standing (left to right): Slusarenko, F.T. Orskhov, Lifanov, G.P. Arkadiev, G.N. Zarubin, A.A. Arutiunian and A.A. Roschin. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

Документът за правата и свободите на човека е подготвен и окончателно приет през 1948 г. Тежкото наследство на времето оказва влияние. Милиони военнопленници на чужди територии от загубилите войната държави, както и задържани без съд и присъда в различни лагери не могат да се радват на новата политическа ситуация. Това остава като трудна задача за новите министри на външните работи, сред които Вячеслав Молотов, Джон Фостър Далес, Андони Иден. Всеобщата харта на правата и свободите на човека е подготвена по тяхно време. Международният документ не е голям по съдържание. Но отговаря напълно на своето време. Тогава се редуват катаклизми, подготовка на различни мирни договори, създават се нови държави, неофициално се провежда политика на студена война. Процесите на промяна са динамични и като икономически модели, и като направления. Противопоставят се народи от цели континенти. Застава се срещу трансформации на отделни социални строеве, срещу културни и други влияния. Вече има нови виждания и осмисляния за най-кървавия конфликт в историята на човечеството. За това се налага да се създаде международен документ, който да защитава правата и свободите на човека.

San Francisco Conference, last public session: Edward R. Stettinius Jr. (left) and A. A. Gromyko.

Двадесет години по-късно от създаването на документа геополитическото положение на света е променено. Човешкото усещане за индивидуалност в национален и международен план също. Днес не един или двама учени и изследователи се завръщат там, откъдето Организацията на обединените нации бе започнала. Тя работеше за смисъла на човечеството. Искаше да му даде смисъл, като създаде неповторим конгломерат от индивидуалности. Редица източноевропейски инакомислещи като Андрей Д.Сахаров, ген. Пьотър Григоренко, академик Сергей Вавилов не един или два пъти се противопоставят на управляващите политически механизми. Те намират логиката на дисидентските движения за грешна. Те смятат, че голямата социална и културна политика на Запад е добре вмоделирана напоследък в конституционните права на гражданите от Европейския съюз.

В България с подобна естетизация на човешките права и свободи дълго време се занимаваше философът естет Ради Овчаров.

May 5th meeting of the Executive Committee. Herbert Vere Evatt (left), delegate of Australia, Attorney General, and Minister for External Affairs, discusses the text of the proposal of Anthony Eden, Secretary of State for Foreign Affairs and Chairman of the United Kingdom Delegation
5/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

В последните десетилетия въпросите за правата и свободите на човека са на преден план във всички конфликти. Постепенно това води до отпадането на старите постижения на „дисидентските движения”. То е характерно за държавите, в които разбирането е напреднало, а разрешаването на въпросите за демокрацията е в ход. Промяната позволи на учените да напомнят, че такива понятия като държава и страна, открито и тайно, мир и свят, за и против позволяват да се спекулира със закона. И някои да припечелват от собствената си или пък на другите некомпетентност. На места човешкото познание преминава от национално в международно.

V.M. Molotov, Peoples Commissar for Foreign Affairs and Chairman of the Delegation of the USSR, and members of the USSR Delegation, meet the press after Molotov’s speech to the Soviet Union, celebrating the victory in Europe.
8/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

При препоръките за изменение на Всеобщата харта на правата и свободите на човека от 1948 г. мисълта на Андрей Сахаров може да се добави така: „Трябва да се стремим, макар и схематично, да си представим по-добър вариант на развитието на човешката мисъл по отношение на пътя, по който трябва да премине човечеството през ХХІ век. Така е устроен човекът, стреми се да събори стената, изградена в самия него”. Все още в Хартата на правата и свободите на човека не са определени мястото на такива въпроси като правата на гражданина в армейска униформа, използването на новите технологии в космическото пространство на макро- и микрониво. Търси се решение за появата на компютърното мислене, въздействието на политическите системи върху поведението на хората. Това са само малка част от постоянните въпроси, които чакат разрешаване пред представителите на Комисията за човешки права на ООН. Това е задача и на генералните секретари на ООН Даг Алмар Хамершилд, У Тан, Бутрос Гали и Кофи Анан в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“ („Standard“), Sofia, № 22 from 24th June 2001

„THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Commission I, General Provisions, Committee 1, Preamble, Purposes and Principles. Committee meeting held 12 June 1945. Interpreters listen to the speech of the Rapporteur Farid Zeineddine (Syria). UN Photo/Mili.

Commission I, Committee 1 meeting held 12 June 1945. 12/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Herbert Evatt (Australia) and Harold Stassen (USA) arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. Herbert Evatt (left) of Australia and Harold Stassen of the United States arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. 15/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Field Marshal Jan Smuts addresses the audience at the dedication of the memorial plaque in honor of the late President of the United States, Franklin Delano Roosevelt, chief architect of the United Nations. [no date] 25/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Acme.

Ato Ambai Wold-Mariam, Vice Minister of Justice, member of the Delegation from Ethiopia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Faris El-Khouri, Prime Minister; Deputy for Damascus; Chairman of the Delegation from Syria, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

L. S. St. Laurent, M.P., Minister of Justice and Attorney General of Canada, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Celso R. Velazquez, Ambassador to the United States; Chairman of the Delegation from Paraguay, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Brigadier General Carlos P. Romulo, Resident Commissioner of the Philippines to the United States; Chairman of the Delegation from the Philippine Commonwealth, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Field Marshal Jan Christian Smuts, Prime Minister; Chairman of the Delegation from the Union of South Africa, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Stanoje Simic, Ambassador to the United States, member of the Delegation from Yugoslavia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Ezequiel Padilla, Secretary of Foreign Affairs; Chairman of the delegation from Mexico, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Lundquist.

Mariano Arguello Vargas, Minister for Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Nicaragua, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945.
[For identification of delegates in background see UNCIO1108] 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Edward Reilly Stettinius, Jr., Secretary of State, Chairman of the delegation from the United States, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. At left is President Harry S. Truman. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Manuel C. Gallagher, Minister of Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Peru, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

H.R.H. Faisal Ibn Abdul Aziz, Viceroy of the Hejas and Minister of Foreign Affairs, Chairman of the Delegation of Saudi Arabia, and members of the delegation. UN Photo/Rosenberg.

A delegate from Saudi Arabia speaks at the Plenary Session. San Francisco , United States. UN Photo/x.

Hector David Castro, Chairman of the delegation from El Salvador, addressing the Conference at the Fourth Plenary Session. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg. http://www.unmultimedia.org/photo/

Poster of United Nations flags sent in by high school students. Delegates of fifty nations met at San Francisco between April 25 and June 26, 1945. Working on the Dumbarton Oaks proposals, the Yalta Agreement, and amendments proposed by various Governments, the Conference agreed upon the Charter of the United Nations and the Statute of the New International Court of Justice. The Charter was passed unanimously and signed by all the representatives. It came into force on October 24, 1945, when China, France, the USSR, the United Kingdom, and the United States and a majority of the other signatories had filed their instruments of ratification. San Francisco, United States. UN Photo/x. http://www.unmultimedia.org/photo/

An informal meeting at Stettinius’ apartment in the Fairmont Hotel in San Francisco. Left to right: Anthony Eden (United Kingdom), E.R. Stettinius Jr. (United States), V.M. Molotov (USSR), and T. V. Soong (China). San Francisco, United States. UN Photo/Eastman.

 

– THE ROAD TO THE ARMISTICE DURING OCTOBER 1944

ПЪТЯТ КЪМ ПРИМИРИЕТО ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1944 Г.

Превратът от 9 септември 1944 г. в София променя геополитическата ситуация на Балканския полуостров. Новоформираното правителство на Отечествения фронт (ОФ) начело с Кимон Георгиев повежда коренно нова политика – на дружба със СССР и нейните съюзници по антихитлеристката коалиция – САЩ и Великобритания. Още на същата дата новото българско правителство изпраща делегация в състав от Димитър Ганев, професор Михалчев, генерал Кирил Станчев и Райчо Славков, които установяват връзка в Букурещ с командването на 3-и Украински фронт и спират войната, обявена от СССР на България на 5 септември 1944 г.
Трябва да се отбележи, че последното буржоазно правителство на Константин Муравиев не направило реални опити да воюва с хитлеристите. В това отношение първи стъпки прави ОФ правителството, което още на 9 септември 1944 г. с прокламация към народа заявява, че “веднага ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюзници за изгонване на германците от Балканите”.

Маршалът от СССР Ф. Толбухин, командващ 3-и Украински фронт и председател на Съюзническата контролна комисия за България. София, oктомври 1944 г.

Обръщайки внимание на сложната обстановка в този момент, българското Главно командване решава да вземе първоначални отбранителни мерки, докато извърши съсредоточаване на войските, след което да предприеме решително настъпление. Върху това решение влияят два фактора: а) липсата на боеспособни български войски на българо-югославската граница поради дезорганизирането на българските бойни съединения в Сърбия и Македония и б) изолираното международно положение на България по отношение на силите, които воюват с хитлеристка Германия.
С подписването на 5 октомври 1944 г. на Крайовската спогодба между председателя на Националния комитет за освобождението на Югославия (НКОЮ) и делегацията на българското правителство на ОФ, официално се узаконяват военното пребиваване на българската армия на югославска територия и военното сътрудничество с ЮНОВ. Спогодбата се отнася до:
1. Военното сътрудничество в борбата против общия неприятел – германския окупатор и,
2. че всички въпроси, които произтичат от междусъседските отношения и приятелското сътрудничество между България и Югославия “ще се решават в духа на братските и общи интереси на народите на Югославия и България”.

Конференцията за примирието в Москва, 26 октомври 1944 г.

Тези първи действия на първото демократично правителство на България се възприемат като голям дипломатически пробив, но все пак той е недостатъчен за официалното му признаване от Великите сили – СССР, САЩ и Великобритания.
В тази сложна обстановка правителството на ОФ трябва да изпълни и една друга много важна задача – да подпише съглашение за примирие с Великите сили, като се постарае България да бъде призната за съвоюваща страна. Положителна роля за това изиграва нарасналата активност на българските войски, които съвместно със Съветската армия и ЮНОВ още от края на септември 1944 г. започват бойни действия срещу хитлеристките окупатори на югославска територия южно от р. Дунав, като по такъв начин помагат за успешното изпълнение на Белградската операция от 3-и Украински фронт, намираща се под командването на Ф.Толбухин.
Надеждата за изпълнението и оставаше в Москва!

Маршал Ф.Толбухин подписва Съглашението за примирието с България, 28 октомври 1944 г.

В началото на октомври 1944 г. по покана на съветското военнополитическо ръководство, в Москва пристигат английският премиер-министър Уинстън Чърчил и неговият министър на външните работи Антони Идън. Целта на тяхната визита е уеднаквяването позициите по някои възлови въпроси на заключителния етап на войната в Европа. В състоялите се разговори, поради започналата кампания за президентски избори не може да вземе участие президентът на САЩ Франклин Рузвелт. Вместо него в разискванията участвува посланикът на САЩ в СССР Аверил Хариман. Основните въпроси, поставени за разглеждане и очакващи разрешението си, се касаят преди всичко за положението на Полша и балканските страни. За дневния ред на конференцията дава данни едно сведение на Чърчил до Рузвелт от 29 септември 1944 г., в което се посочва, че “… двете важни цели, които ние ще вземем предвид, се заключават в следното: първата – във встъпването на СССР във войната срещу Япония; втората – в изработването на удовлетворително съглашение за Полша. Има и други точки, отнасящи се за Югославия и Гърция, които ние ще обсъдим…” Тук трябва да отбележим, че американското ръководство възприема без особен ентусиазъм срещата на високо равнище, поради появата на опасност Чърчил да влезе в споразумение със Сталин по някои въпроси, които могат да обвържат външната политика на САЩ. Това налага президентът на САЩ да предупреди специално Сталин, че английският премиер-министър не е упълномощен да говори от името на Съединените Щати.

Маршал Ф.Толбухин подписва Съглашението за примирието с България, 28 октомври 1944 г.

В хода на състоялите се разговори, съветското ръководство се отнася отрицателно към използването на английските въоръжени сили в разрешаването на политическия си конфликт в Гърция с ЕАМ-ЕЛАС, независимо от положението, че СССР признава значението на Гърция за английските интереси в региона. Решен е също така и въпросът за сферите на влияние между Великобритания и СССР на Балканския полуостров. Постигнато е споразумение между страните-съюзнички и за условията, които трябва да се предявят към България, след чието изпълнение ще бъде подписано примирие. На 11 октомври 1944 г., съветският министър на външните работи Вячеслав Молотов информира британския си колега за взетите решения относно разделянето на Балканския полуостров на сфери на влияние – за Унгария и България процентното отношение е 80 към 20 в полза на СССР и 50 към 50% спрямо Югославия. Приетият в Москва текст е предаден на българското правителство още същия ден, като в него се подчертава, че първото условие, което трябва да изпълни българското правителство, за да влезе в преговори за примирие, е българските военни сили да бъдат изтеглени съответно от гръцка и югославска територия, като това изтегляне трябва да се осъществи в срок от 15 дни. За упражняването на надзор по изпълнението на това условие е упълномощена създадената Съюзническа контролна комисия (СКК), намираща се под ръководството на съветската страна.
Българското правителство на Кимон Георгиев приема със задоволство взетите решения. В своя отговор, то официално заявява, че е започнато изтеглянето от гръцка територия, а що се отнася до продължаващото пребиваване на българските съединения на югославска територия, то те остават там в съгласие с условията на Крайовската спогодба.

Генерал-лейтенант Джеймс Хамел подписва Съглашението за примирие с България, 28 октомври 1944 г.

Още преди подписването на клаузите на примирието в Москва, българското правителство изтегля частите на 2-ри окупационен корпус (VII армия) от региона на Западна Тракия и Егейска Македония, а с подписването на споразумението на 5 октомври 1944 г. в Крайова, урежда положението на българските войски на югославска територия, сражаващи се срещу хитлеристките войски във взаимодействие с ЮНОВ и Съветската армия. Така се създават благоприятни условия за подписването на примирието и се парализират англо-гръцките усилия да се наложат тежки условия на България. Благодарение на СССР, отрицателната позиция на Великобритания към България да не допусне участието на българската армия във войната срещу хитлеристка Германия и нейните съюзници е преодоляна. Това създава обективни предпоставки да се изпълни и другата важна задача, стояща пред отечественофронтовското правителство – да се признае България от Великите сили за съвоюваща страна.
Конференцията по примирието се провежда в Москва от 26 до 28 октомври 1944 г. между правителствата на СССР, САЩ и Великобритания, от една страна, и България – от друга. Съветското правителство упълномощава за свой представител маршал Ф.И.Толбухин, а правителствата на Великобритания и САЩ – генерал-лейтенант Джеймс Хамел. Българската делегация на преговорите за примирие се състояла от Петко Стайнов, Добри Терпешев, Никола Петков и П.Стоянов. Българската делегация заминава за Москва още на 14 октомври 1944 г., на 16 октомври тя пристига в Москва и е посрещната от А.Я.Вишински и други съветски дипломати. Още на следващия ден тя е приета от съветски министър на външните работи В.М.Молотов.

Министърът на външните работи на България Петко Стайнов подписва Съглашението за примирие, 28 октомври 1944 г.

“Много нови гробове на млади български бойци покриват вече дивите скали на многострадалната наша съседка Югославия, много нова, млада българска кръв е пролята вече по нейните опустошени долини…” – се изтъква в декларацията на председателя на българската делегация Петко Стайнов на първото заседание на Конференцията за примирие, която се провежда на 26 октомври 1944 г. в Москва.
След обсъждането на проекта за споразумение и след разясняване по молба на българската делегация, ръководена от министъра на външните работи Петко Стайнов, на някои точки от него, страните го подписват на 28 октомври. Трябва да се подчертае, че изработването на клаузите на примирието преминава в оживена, напрегната дипломатическа борба на участвуващите в конференцията съветски и западни дипломати, тъй като последните настояват за включването на предявените преди това на българските представители в Кайро и Анкара искания. Но в името на междусъюзническите отношения, все пак са отклонени парливите настоявания за окупиране на страната, установяването на пълен контрол над нейните ресурси и замразяването на българските активи. Вместо това е прието в текста на съглашението за примирие, искането на западните съюзници участието на България във войната срещу Германия да не бъде отбелязано и да не се посочва числото на войските, които тя трябва да включи в тази война.
Споразумението за примирие съдържало 19 члена. То определяло широк кръг от задълженията на България за участието и войната. За контрол на изпълнението на споразумението се създавала Съюзническа контролна комисия, съставена от представители на СССР, Великобритания и САЩ (от страна на САЩ – генерал Крейн, а на Великобритания – генерал Уолтър Оксли), поставена под председателстването на маршала от СССР Ф.И.Толбухин.

Министър Добри Терпешев подписва Съглашението за примирие, 28 октомври 1944 г.

Приетите клаузи на примирието говорят ясно за умерения му характер. Но в същото време отстъпките на съветската дипломация, направени пред САЩ и Великобритания при разрешаването на българския въпрос, му помагат напълно успешно да защити своята линия и българските интереси, тъй като Великобритания с разрешаването на въпроса за изтеглянето на българските войски в Гърция и Македония става по-отстъпчива по другите въпроси, засегнати в подписания договор.
Изтеглянето на 2-ри корпус от гръцка територия преди 26 октомври 1944 г. позволява на българското правителство, ръководено от Кимон Георгиев, да провали опитите, целящи сключването на примирие при тежки условия, включително и окупирането на България. Това се оказа и първият голям външнополитически успех на отечественофронтовското правителство и облегчи по-нататъшната му борба за международно признание. Нещо повече, България се оказа единствената държава от бившата хитлеро-фашистка ос, върху чиято действаща парична емисия не бе поставен печат “Красная комендатура” (“Червена Комендатура”), така както бе направено по отношение на емисиите на другите държави.

Предстоеше още една трудна военна година – година на бъдещата победа. И тя настъпи – на Парада на победата в Москва, на фланга на 3-и Украински фронт с гордо вдигната глава марширува и командващият 1-ва Българска армия – генерал Владимир Стойчев!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE ROAD TO THE ARMISTICE DURING OCTOBER 1944 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.