– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

Advertisements

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– HOUSTON, NOW WE HAVE A PROBLEM! (IN MEMORIAM OF NEIL ARMSTRONG 1930-2012)


– THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURY


НАЙ-ГОЛЯМИТЕ МАХИНАЦИИ В ЕВРОПА ПРЕЗ ХХ И ХХI ВЕК

Аутопсията на пришелеца от Розуел.

През 1995 г. английският музикант и продуцент Рей Сантили пуска в обръщение 17-минутен чернобял филм, на който уж е заснета аутопсията на мъртъв пришелец-хуманоид, открит след катастрофата на летящ диск в околностите на Розуел, САЩ през 1947 г.

По-късно става ясно, че фалшивия филм е с бутафорния хуманоид, е заснет по инициативата на самия Рей Сантили и негови приятели, които изигравали и ролята на лекари във филма. През 2006 г., този инцидент бил повторен блестящо от актьорите Антони МакПартин и Деклан Донели в британска телевизионна комедия.

Протоколите на ционските мъдреци.

„Протоколите на сионските мъдреци” е появил се през 1901 г. в Русия и получил по-късно широко разпространение в нашия свят сборник от текстове, представени от съставителите на сборника като документи за световен еврейски заговор. Някои от тях твърдяли, че това са протоколи на докладите на участниците в Ционистки конгрес, провел се в Базел, Швейцария, през 1897 г. В текстовете от книгата са дадени плановете за извоюване от евреите на световно господство, проникване в структурите за управление на държавите, поставянето на неевреите под контрол и изкореняването на другите религии. Макар че отдавна е доказано, че „Протоколите” са антисемитски мистификации, те и днес имат немалко привърженици, вярващи в достоверността им. Тази гледна точка най-вече е разпространена в ислямския свят. В някои от държавите, изучаването на „Протоколите” дори е включено в училищната програма.

Дневниците на Хитлер.

През 1983 година, авторитетното германско списание „Щерн” публикувало сензационни отделни части от уж откритите лични дневници на Адолф Хитлер. Закупуването на няколко от бележниците със „записките на фюрера” от периода 1932-1945 г. струвало на „Щерн” няколко милиона западногермански марки. Но много скоро след това се разбрало, че дневниците на Адолф Хитлер са изящно написан фалшификат. Самото разобличаване на аферата се оказало в Германия и в света още по-голяма сензация, отколкото самите текстове на дневниците. По-късно се изяснило, че зад направената мистификация стояли бивши нацисти, които се стремяли да реабилитират Адолф Хитлер.

Баламосване по време на Мюнхенската олимпиада от 1972 г.

По време на Олимпийските игри, които се провеждат в Мюнхен през 1972 г., изобретателният германски студент Норбърт Садхауз ловко се присъединил към четиридесет и два километровия маратон, когато до края му оставал около един километър. Той бързо надбягал уморените спортисти, достигнал финиша пръв и се оказал в центъра на всеобщото вниманише като „олимпийски шампион”. Действително, спортната му слава продължила не много дълго – длъжностните лица, осигуряващи провеждането на маратона бързо успяли да го разобличат. Но той влязъл в историята като много голям майтапчия.

Първата снимка на чудовището от Лох-Неси.

През 1934 година в английския вестник „Дейли мейл” се появила първата в историята на чудовището от Лох-Неси фотография, за което съществували отдавна легенди. Авторът на фотоса – лондонския хирург Уилсън, твърдял, че той заснел чудовището случайно, когато се разхождал в околностите на езерото. През 1994 година било открито, че отпечатаната фигура на Неси е фалшификат, направен от Уилсън и трима негови приятели. Двама от приятелите на Уилсън доброволно си признали в стореното, при което първото признание направено още през 1975 г., останало без внимание в обществеността, тъй като вярата в честността на доктор Уилсън, който като че ли нямал мотиви за лъжене, била непоколебима.

Кръгове на житните поля

Свидетелствата за таинствените фигури на пшеничните полета съществуват от много столетия. Особено богата в това отношение е Великобритания, и най-вече през последните десетилетия. През 1991 година, двама британски художника – Дейвид Чорли и Даг Бауер заявили на всички, че откритите през последните тринадесет години на английските царевични поля фигури, са създадени от тях. Те казали, че са успяли да излъжат учените, фермерските организации и правителствените ведомства. С помощта на прътове, дъски и въжета, художните създали напълно аутентичен кръг в царевично поле в графство Кент. В действителност това убедило малко хора – та нали става дума за пшенични, а не за царевични поля…

Пол е мъртъв.

Легендата за смъртта на Пол Маккартни, известна като Paul is dead (Пол е мъртъв) твърди, че Пол Маккартни от групата „Битълз” е загинал още през 1966 година и е бил сменен с двойник с подобна външност и глас. Привържениците на легендата свързват прекратяването на концентните изцяви на групата през тази година имено със смъртта на Пол (макар че концертите прекъснали преди предполагаемите дати на смъртта на Макартни”). В качеството на доказателства привържениците на легендата използват „ключове” в творчеството на „Битълз” (музиза, текстове, оформление на кориците на албумите), уж включени там специално с цел на намекването за смъртта на Пол. Сред тези доказателства са различни звуци, уж чувани при превъртането на записите назад, различен вид неясни метафори в песните, двусмислени изображения и т.н. Няко от тези „ключове” не се съгласуват един с друг или пък с известни факти от живота на Макартни и другите участници в групата. Не винаги става ясно дали е някаква „шега” или става дума за „теория на заговора”. Легендите за смъртта на Пол Макартни неведнъж са били обект на изследване от различни социолози. Твърдяло се също, че слуховете за смъртта на Пол се пускали от самите битълси, като мистификация или рекламен трик. И четиримата участници обаче неведнъж са отричали това.

Торинската плащеница

За много от вярващите, Торинската плащеница, пазеща се в църквата „Йоан Кръстител” в Торино е неоспорима светиня, но на будния научен ум не му са достатъчни религиозните догми, а се стреми да достигне до истината във всяка от нейните подробности. Многобройните научни изследвай – започвайки от исторически и свършвайки с радиовъглеродния метод, – поставяха под съмнение оригиналността на плащеницата. Но да се отхвърли фактът достатъчно убедително, нито пък да се подтвърди истинността на плащеницата по научен път за сега никой не е успял. Към дадения момент съществуват май-малкото 1300 фиксирани хипотези за Торинската плащеница. Според една от най-популярните версии, плащеницата е дело на Леонардо да Винчи, на на нея е отбелязан самият средновековен гений (това, например, се потвръждава от радиовъглеродния метод, отнасящ времето на създаването на плащеницата към периода на живота на да Винчи).

Пилтдаунския човек

През 1912-1913 г. английският любител-археолог Чарлз Даусън представил на научния свят части от черен на ранен хоминид, което уж било липсващото звено между човека и приматите, а също така и каменни оръдия на труда, уж намерени при разкопките в околностите на селището Пилтдаун. Находката станала една от главните научни сензации на века и била такава до 1949 г., когато се разбрало, че Пилтдаунския човек е ловка мистификация. Частите от черепа принадлежали на човек и орангутан, а каменните оръдия било на възраст от 2-3 хиляди години. Целият комплекс от находките бил боядисан със специална боя в тоновете на изровена пръст, а зъбите на челюстта били специално изпилени. Обаче и до днес вината на Даусън не е доказана. Някои твърдят, че Даусън бил единственият сред археолозите-аферисти, който не подозирал какво става в действителност.

Creative Commons License
THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– IN THE WORLD OF THE LIGHTNINGS


 

В СВЕТА НА МЪЛНИИТЕ

Във всеки момент на времето, в различни точки на нашата Земя блестят мълниите на повече от 2000 мълниеносни бури. От друга страна, всяка секунда в повърхността на земята се удрят около 50 мълнии, а средно всеки неин квадратен метър се поразява от мълния около шест пъти в годината. Още Бенджамин Франклин беше казал, че мълниите, „стрелящи” по земята по време на мълниеносните бури, са електрически заряди, които пренасят върху нея отрицателен заряд с величина от няколко десетки кулона, а амплитудата на тока при удара на мълнията е около 20 до 100 кА. Супербързото фотоснимане показало, че разряда на мълнията продължавал няколко десетки части от секундата и се състои от няколко още по-кратки нейни разряди. Учените отдавна се интересуват от природата на мълнията, но и днес все още малко се знае за нея, т.е малко повече отколкото се знаело преди 250 години, макар, че те вече са били открити и видяни на повърхността на други планети.

ВКАМЕНЕНАТА МЪЛНИЯ

Както днес е известно, при разреждането на мълнията се отделят десетки милиарди джоули енергия. По-голямата част от тази енергия се губи в създаването на ударна вълна (гръм), за нагряването на въздуха, за светлинно избухване и други електромагнитни вълни. И само неголяма част от нея се отделя там, където мълнията влиза в земята. Мълнията може да разгорещи канал, по който тя се движи, до невероятната температура от 30 000° С. Температурата пък вътре в мълнията в този момент, когато тя навлиза в земята е значително по-ниска – от 1600 до 2000 ° С. Но тя е все пак е по-висока от температурата на топенето на пясъка. И ако мълнията е мощна и продължителна, то тя предизвиква раждането на фулгуритите – кухи цилиндри от разтопен и след това вкаменен пясък. Думата „фулгурит” произлиза от латинското „fulgur”, което означава мълния. Най-дългите от разкопаните фулгурити са отивали под земята на повече от пет метра дълбочина.

Обикновено фулгуритите, състоящи се от разтопен кварц, представляват конусообразни тръбички с дебелината на молив или пръст. Вътрешната им повърхност е гладка или обгорена, а външната е създадена от залепнали към разтопената маса песъчинки. Цветът на фулгуритите зависи от примесите на минералите в пясъчната почва, Болшинството от тях имат оранжево-кафяв, сив или черен цвят. Обаче се срещат и зеленикави, бели и дори полупрозрачни фулгурити.

Като че ли първото описание на фулгуритите и връзката им с ударите на мълниите е било направено през 1706 година от пастор-изследовател Дейвид Херман (David Hermann). По-късно, много пъти са намирани фулгурити близко до хора, които са били поразени от мълния. Чарлз Дарвин по време на своето околоземно пътешествие с кораба „Бигъл” открил в пясъчния бряг близо до град Малдонадо (Уругвай) няколко стъклоподобни тръбички, потъващи в пясъка вертикално надолу на дълбочина повече от един метър. Той описал размерите им и свързал тяхното създаване с разрядите на мълниите.

Появата на стъклоподобни тръбички в пясъка при разреждането на мълниите е свързано преди всичко с факта, че между песъчинките винаги има въздух и влага. Електрическият ток на мълнията за част от секундата разкалява въздуха и водните пари до огромни температури, предизвиквайки взривообразен ръст на налягането на въздуха между песъчинките, с последващото му разширяване. Разширяващият се въздух образувал цилиндрична кухина вътре в разтопения пясък. Настъпилото след това бързо охлаждане фиксирало създаването на фулгурит – стъклоподобна тръбичка в пясъка.

Често пъти изкопаният внимателно от пясъка фулгурит по своята форма напомня корен на дърво или на клон с многобройни израстъци. Такива клонести фулгурити се създават, когато разряда на мълнията попадне във влажен пясък, който както е известно има по-голяма електропроводимост, отколкото сухия. В такива случаи тока на мълнията влизайки в почвата, веднага започва да се разтича в различни страни, създавайки структура подобна на корен на дърво, а раждащият се при това фулгурит само повтаря формата му. Фулгуритът е много крехък и опитите той да бъде очистен от полепналия по него пясък, често довежда до разрушението му. Това се отнася най-вече до клонестите фулгурити, които са създадени във влажен пясък.

КАК ФРАНКЛИН ОТКЛОНИЛ МЪЛНИЯТА

За щастие повечето от разрядите на мълнията стават между самите облаци и затова заплаха за нас те не представляват. Обаче е доказано, че всяка година мълниите убиват повече от хиляда хора по целия свят. Най-вече на територията на САЩ, където се прави подобна статистика. Всяка година там пострадват от ударите на мълния повече от 1000 души, като малко повече от сто – загиват. Учените отдавна правят опити да защитят хората от това „боже наказание”. Например, изобретателят на първия електрически кондензатор – „лайденската стъкленица”, Питер ван Мусхенбрук (1692-1761) в една своя статия за електричеството, написана за знаменитата френска Енциклопедия, защищавал използването на традиционните начини на предотвратяването удара на мълнията – камбанен звън и стрелбата от артилерийски оръдия, които както той смятал са доста ефективни.

Бъдещият президент на САЩ, Бенджамин Франклин, опитвайки се да защити Капитолия на столицата на щат Мериленд, през 1775 г. закрепил към зданието дебел железен прът, който се издигал над купола на няколко метра и бил вкопан в земята. Ученият се отказал да патентова своето изобретение, желаейки то колкото се може по-бързо да да достигне и помогне на хората.

Веста за мълниеотвода (погрешно се казва „гръмоотвод”) на Франклин бързо достигнала Европа и той бил избран във всички научни академии, включително и в състава на Руската. Самата мисъл, че човек успял така леко да укроти главното оръжие на „божия гняв”, изглеждала на много хора кощунствена. Поради това на различни места хората, кипрещи се с благочестие чупели масово мълниеотводите. За един любопитен случай станал през 1780 година в малкия град Сен-Омер, северна Франция, споменава известния руски физик академик Пьотър Капица. Някой си господин дьо Виссери решил да увенчае къщата си с мълниеотвод, но изплашените съседи веднага завели в съда делбо срещу него. Съдът предизвикал много шум и продължил от 1780 до 1784 година. Младият адвокат, който защитавал мълниеотвода от нападките на мракобесите, построил своята защита върху тезата, че и разумът на човека и неговата способност да покоряват силите на природата имат божествен произход. Всичко онова, което помага да се спаси живота е благо, добро – доказвал младият адвокат. Той спечелил делото и се прочул във Франция. А адвокатът се казвал Максимилиан Робеспиер. А най-куриозното е, че от страна на истците бил поставен като адвокат Жан-Пол Марат, който смятал мълниеотвода за много опасен и вреден експеримент.

Бенджамин Франклин

И днес, портрета на създателя на мълниеотвода – Бенджамин Франклин е най-желаната репродукция в света. Тя украсява известната на всички ни американска стодоларова банкнота.

Ст.н.с. Николай Котев , д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението „В СВЕТА НА МЪЛНИИТЕ“ създадено от Николай Георгиев Котев ползва Криейтив Комънс Признание-Без производни 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.