– THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE


ПРИЗРАЦИ В БЛИЗКИЯ КОСМОС, РАЗКРИВАТ УЧЕНИТЕ

Елфи, тайгери, синкави джетове, cпрайти – с такива полумистични имена учените кръщавали неясни за тях, тайнствени явления. Те възникват в близкия космос и свидетелствуват за съществуването в него на неясен и неизяснен все още добре от науката електромагнитен „живот”. Там на височина от 50 до 100 километра, където няма по разбираеми причини градоносни облаци, светят ослепителни и чудовищни по своите размери мълнии. По-точно, нещо което прилича все пак на тях, във вид на привидения или призраци, с причудливи форми.
Да се видят призрачните обитатели на околоземното пространство е практически невъзможно: те за много бързи. Възникват и изчезват действително за хилядни части от секундата. Само дългите нощни бдения по върховете на най-високите планини и от бордовете на орбиталните космически станции и апарати е възможно да се заснемат процесите, ставащи в тази малкоизучена все още област на атмосферата на Земята.
По-рано за появата на „нощните прозраци” учените регулярно се информирали от пилотите на авиацията. Но учените не им вярвали. Или по-точно приравнявали свидетелствата им към тези от типа на наблюдения на НЛО-тата. Първите достоверни свидетелства, за това, че космическите избухвания действително съществуват, били получени през 70-те години на миналия – ХХ век. Но само в началото на сегашното хилядолетие учените успяли да получат отделни изображения на тези таинствени електромагнитни обекти.

Електромагнитен „живот“ – неясен все още за нас

Така например, елфите избухват като огромен червен кръг. Спрайтите пък приличат на синкави медузи. А червените медузи, които се появявали на по-ниска височина от спрайтите пък били т.нар. тайгери. Синкавите джетове изглеждат като сини фонтани, разпръскващи своите „капки”.
Въоръжени със скоростни камери, наблюдателите първоначално уверявали учените, че спрайтите, тайгерите и джетовете „избиват” нагоре, тоест в точно обратно направление на обикновените мълнии.
Няколко дни преди катастрофата с американския космически шатъл „Колумбия” през февруари 2003 г., астронавтите намиращи се на борда му предават на Земята снимки с изображенията на субстанция с неизвестен произход, напомнящи формата на медуза. Нещо повече – тя излъчвала мощно червено светене. Обектът е бил заснет на височина 150 км над остров Мадагаскар. Първите сполучливи снимки с изображението на „спрайт” били направени през лятото на 2005 г., в Колорадо, САЩ, от сътрудниците на Пратовското инженерно училище при университета Дюк. Камерата, която правила 5 хиляди кадъра в секунда, успяла да покаже нещо, действително напомнящо на огромна медуза, чиято глава изстрелвала нагоре своите конци-пипалца – така изглеждали те от разстоянието на точката на заснемането.


Синкав джет

Обаче както по-късно се разбрало, и спрайта като явление не било много внимателно до днес разгледано. За да се види истинското поведение на призрака, е била нужна апаратура, която притежавала вече действително ненормална скорост на заснемане – 10 хиляди кадъра в секунда. Подобна камера успяли да открият и да използват специалистите по физика на атмосферата от университета в Аляска. И се оказало, че спрайтите въобще не са медузи, а подскачащи кълба. Ръководителят на изследователската група Ханс Нилсен, твърди, че ярките всплясъци напомнят кълбовидните мълнии с размери на футболно поле. Отначало те летят вертикално надолу, после – отвесно нагоре. Скоростта им при това е немислимата все още за нас – една десета от скоростта на светлината. На една от снимките се вижда, че електроматнитната субстанция нещо се изсипва. По мнението на Нилсен, космическите „призраци” са резултат от химически съединения, способни да въздействуват върху атмосферните процеси. Така например, заради тях може да се разруши озоновия слой и да се промени климата. Обаче нито Нилсен, нито неговите колеги от Европейското космическа агенция не са в състояние да изяснят същността на този феномен. Сега те планират да поставят свърхбързи камери на борда на Международна космическа станция, за да заснемат „призраците” в едър план и от близко разстояние.
Все още за природата на тези танцуващи над нас призраци, учените нищо не могат да кажат. Обаче се подозира и предполага, че тези тайнствени явления би трябвало силно да влияят върху процесите в атмосферата, върху озоновия слой на Земята, върху нейния климат, а така също и да създават темпорално неочаквани химически съединения.


Червен спрайт

Възможно е нищо свърхестествено да няма в тези „привидения”. Не толкова отдавна, доктора на физико-математическите науки, професора от Самарския муниципален университет Юрий Райтис публикувал книгата „Похвална дума за физиката”, в която се опитва да даде обяснение на по-голяма част от известните за нас аномални явления. От гледна точка на учените, НЛО-тата, кълбовидните мълнии, кръговете на житните поля и др., са проява на така наречената високотемпературна радиоактивна плазма. Т.е., те представляват сбор на радиоактивни вещества, концентриращи се в атмосферата. Но тогава остава открит въпроса, как да си обясним случаите на наблюдение на обектите с явно техногенен произход или епизодите, показващи разумното движение на НЛО-тата по сложни траектории?

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE SCIENTISTS DISCOVERED GHOSTS IN THE SPACE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, № 35 (6139) from 11th February 2012.- see –  http://www.duma.bg/duma/node/26767

IMG_0001

IMG

 

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI


ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

– Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

– Вие видяхте ли го сами?

– Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

– Какво е показано там? – попитала Енн.

– Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES


И СЪВЕТСКОТО ОГПУ СЕ ИНТЕРЕСУВАЛО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ ТЕХНОЛОГИИ

Всяка специална служба има своите тайни, на често пъти които са и доста нелицеприятни. Но с времето, обществото все пак успява да се информира за тях. Наскоро, в средата на 2011 г., световната общественост разбра за нещо невероятно – че съветското ОГПУ (Обединеното държавно политическо управление) е знаело за съществуването на НЛО-тата още от края на 1925 г. Това стана възможно покрай разсекретяването на няколко документа, разкриващи част от дейността на известния терорист Яков Григориевич Блюмкин (Симха-Янкев Гершевич Блюмкин, с псевдоними: Исаев, Макс, Владимиров), по-късно един от ръководителите на ВЧК и резидент на съветското разузнаване в редица азиатски държави – Турция, Иран, Монголия и др.

Яков Григориевич Блюмкин

Малко преди да свален от власт в СССР прословутия Лаврентий Берия, началникът на V отдел на ГУГБ на НКВД на СССР Деканозов, му изпратил информация за резултатите от съветската експедиция през 1925-1926 г. в Тибет. В нея се подчертава, че през септември 1925 г., по личното разпореждане на ръководителя на ОГПУ Держински, в столицата на Тибет – Лхоце, е изпратена експедиция от 10 човека. Тя е поставена под командването на Яков Блюмкин, един от водещите съветски чекисти, работещ по това време в научната лаборатория на ОГПУ (ръководена от Евгений Гопиус) в гр.Красково. Лабораторията, която се занимавала с проучването на неизвестни за света технологии, била част от спецотдела на ОГПУ, ръководен от известния чекист-мистик Глеб Бокий. Експедицията имала за цел да проучи за наличието в Тибет на технология на неизвестно оръжие, а така също да проведе сред тибетските лидери на съответната революционна пропаганда.
Първоначално изпълнението на задачата на експедицията е поставено пред провал – представилият се като “монголски лама” Яков Блюмкин е разобличен от тибетските монаси, и единствено личното послание на Дзержински до тогавъшния Далай лама ХIII, го спасява от арест и интерниране. През януари 1926 г. той е приет от Далай лама, който заради обещанието да получи оръжие и злато, се съгласява да го запознае с пазените от тибетските монаси тайни – технологии, намиращи се в подземията на неговия дворец Потала.

Страница от отчета на Яков Блюмкин
В докладната си записка до висшето съветско ръководство, Блюмкин пише, че след като минал съответната процедура на “посвещаване”, 13 монаси го съпроводили в подземието на двореца, в което съществувала сложна система от преходи и отваряне на потайни врати. За да направят това, всеки от монасите се настанявал на определено място и в резултат на “определени подвиквания”, в строга последователност е започнато издърпването на вериги, с помощта на които големите механизми, които са били скрити във вътрешността на планината отваряли тази или онази врата. Общо към тайната зала водели 13 врати. На Блюмкин били показани само две от залите, намиращи се в подземието. В едното от тях монасите пазели древното оръжие на “боговете” – ваджара – гигантски клещи, с помощта на които през 8-10 хил. г. до н.е. вождовете на древните цивилизации са извършвали широкомащабно изпаряване на злато при температура, равна на повърхността на слънцето, т.е. приблизително на 6-7 хиляди градуса по Целзий. По думите на монасите, при процедурата на “изпаряването” на златото, в продължение на няколко секунди се извършвала следната реакция: златото се запалвало с ярко избухване на светлината и се превращало на прах. С помощта на този прах известен сред монасите като “Ваджара”, древните управници са удължавали живота си със стотици години, употребявайки го с ядене и вино. Този прах се използвал също така и при строителството. С негова помощ, древните строители, по твърденията на монасите, са успявали действително да преместват по въздуха гигантски каменни монолитни плочи и да режат твърди каменни плочи и скални породи, издигайки каменни монументи и исторически постройки, които се съхранили и днес.

В подземията, монасите пазели секретите на всички минали цивилизации, които някога са съществували на Земята. По твърдението на Яков Блюмкин те били пет, заедно с тази която съществувала и днес. Съгласно тайното учение Ва-джу, причината за гибелта на цивилизациите на Земята е било въртенето около Слънцето на още една планета (според някои това е именно несъществуващата вече планета Фаетон!), която била три пъти по-голяма от Земята, с голям вътрешен запас на топлина и вода, по елипсовидна орбита, с цикъл на завъртане около Слънцето 3600 г. Тая планета се завъртала по часовниковата стрелка, за разлика от Земята и другите планети и затова, когато влизала в плоскостта на завъртането на планетите от Слънчевата система, в резултат на мощен вихрев електромагнитен поток, на всеки 3600 г. на Земята се случвали гигантски природни катаклизми, в резултат на което човечеството и животните били поставени на границата на гибелта. При това, всеки четвърти цикъл на навлизането на тази планета в Слънчевата система, заплашвал с неизбежен световен потоп на Земята и гибелта на цивилизацията, заради характерната динамика на въртенето на планетите, които естествено се построяват със своите орбити в определена последователност.
Последният (трети цикъл) на въртенето на планетата-пришелец около Слънцето е било през 1586 г. до н.е. Поредното навлизане на планетата в слънчевата система се очаквало да бъде през 2009 г. или съответно през 2014 г. (ако се вземат предвид поправките на разликата между юлианския и григориански календар, календара на маите и тропическата година). По твърдение на тибетските монаси това щяло да бъде петия Армагедон (края на света), гибелта на днешната цивилизация и човечеството.
По твърдението на Яков Блюмкин, по тази причина, всички известни доисторически календари: шумерския, вавилонския и майския, който се отличавал с изключителна точност, завършват приблизително с тази дата.

Както се вижда от отчетите на Блюмкин, при тибетските монаси съществувало регламентирана определена процедура на “свещен избор” на избрана част от човечеството, които тибетците трябвало да спасят в подземните градове на Антарктида и в Тибет, които с някакъв своеобразен “проход-шлейф” били съединени под земята помежду си. В резултат на гибелта на всяка от цивилизациите, оста на Земята щяла да се измести срещу часовниковата стрелка от остров Пасхи (първия доисторически Северен полюс на Земята по време на на т.нар. “протогирейска цивилизация” с 6666 км. В резултат на предстоящия Армагедон, следващият Северен полюс на Земята трябвало да бъде територията на Северна Америка.
Независимо, че като резидент на съветското разузнаване Яков Блюмкин предприема няколко пътуввания в чужбина през пролетта и лятото на 1929 г., той изпада в немилост и по донос на своята любовница е арестуван, след опит да напусне Москва и избяга. Но най-вероятна причина за този арест са били апокалиптичните прогнози, донесени от далечния Тибет. Нещо повече, голяма част от тази информация станала известна и на служителите на германското и японското разузнаване. Така например, съветския разузнавач в Германия Савелиев, успял да се добере до германски сведения, които общо взето повтаряли сведенията на Яков Блюмкин. А през 1938 г. нацистка Германия организирала собствена експедиция “Аненербе”, с ръководител Ернст Шеффер, достигнала също до Лхоце, Тибет.

Яков Блюмкин като арестант
И все пак Блюмкин успял да каже в последните си дни на живот през септември 1929 г.,за какво става дума. В протокола на разпита му, на въпрос на следователя Черток “Какво сте получили в Тибет. Накратко!”, той отговаря:
“В Тибет аз получих сведения за хипертехнологии, които са скрити под ледовете на Антарктида, в подземни градове, останали след бивши цивилизации, които са отпреди стотици хиляди години. Тези технологи са ни недостъпни, в обикновения смисъл на думата. Там има летателни апарати, които беззвучно се придвижват в небето с огромна скорост и оръжие, което е способно за няколко секунди да унищожат големи градове…”

Няколко дни по-късно той е разстрелян, като отнася в гроба със себе си много от тайните на тибетските монаси.
Така приоритетът към тайните знания от Тибет останал в ръцете на нацистка Германия.

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Ръководителят и – Щурмбанфюрера от СС, д-р Ернст Шеффер
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-KB-14-082
Автор Krause, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Будистки монаси
Дата 1938(1938)
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive),
Bild 135-S-04-04-26
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет. Така изглежда Двореца Потала
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-27-09
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-12-19-45
Автор Schäfer, Ernst

Германска експедиция “Аненербе” в Тибет.
Дата 1938
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 135-S-13-08-26
Автор Schäfer, Ernst

Creative Commons License
AND SOVIET OGPU HAS INTERESTED FROM UNEARTHLY TECHNOLOGIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Стандарт” („STANDARD“), Sofia, N 7047 from 4th September 2012, p.22. See – http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-09-04&article=422776

IMG

IMG_0001

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916


       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …