– И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ

                                И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ… (ОПЕРАЦИЯ „ДУНАЙ”)
Много хора с тъга си спомнят за събитията от 1968 г., когато съветските танкове влязоха в Прага и премазаха на практика започналия процес на движение на Чехословакия напред, ръководен от реформиста-марксист Александър Дубчек. “Пражката пролет” ще си остане в историята като пример за опит за политическо и културно либерализиране и стабилизиране в Чехословакия от 5 януари до 20 август 1968 г., завършила с въвеждането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор (ОВД), като опит за построяването на “социализъм с човешко лице”, подето от реформисткото крило на Чехословашката компартия (КПЧ), във връзка с нарастващия спад в икономиката и потискането на изявите на другояче мислещите, възникнали в интелигенцията.
Периодът в развитието на Чехословакия, влязъл в него като “Пражката пролет” започва през януари 1968 г., когато бил сменен президента на ЧССР и 1-ви секретар на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Вместо него е избран представителя на либералното крило на компартията Александър Дубчек, а за президент – героят от Втората световна война, генерал Лудвиг Свобода. Подетият от последните двама курс към т.нар. “демократично обновяване на социализма” предвиждал извършването на ограничени икономически реформи, като за изпълнението им се привличали и представителите на други чехословашки партии и обществени движения. Обществеността като цяло поддържала реформаторския курс на Александър Дубчек, тъй като то ясно съзнавало, че наложеният отвън модел на построяване на социалистическото общество не позволява да се достигне равнището на живот, създадено в развитите страни от Западна Европа. Първите стъпки, които били направени в това отношение, са премахването на цензура в държавата и признаването на правото на съществуване на гражданска опозиция. При това, запазеният граждански мир и единодушие по тези възлови въпроси в Чехословакия са и основните разлики от събитията в Унгария през 1956 г.
Всичко това предизвикало крайно негативна реакция от страна на ръководството на СССР – то не могло да допусне отстраняването на комунистическото управление в страната, допускането на “ухаещи на контрареволюция” реформи и било готово да използва дори при нужда военна сила. Това отговаряло на създадената към този период “Доктрина Брежнев”, която предвиждала използването на военна сила за съхраняването на съветското влияние в социалистическите и народнодемократични държави от Европа, независимо от суверенитета им и съществуващите международни норми.
През април 1968 г. на Априлския пленум на ЦК на ЧКП, Александър Дубчек запознава обществеността с т.нар. “Програма за действия на чехословашките комунисти”. В нея се предлагало партийното ръководство да се откаже от командно-административната система и да декларира пред обществото свободата на словото и печата. В страна се повели бурни дискусии, като най-много се засягал въпроса за премахването от власт на компрометиралите се държавни чиновници и активизирането на икономическите връзки със Запада.
Това извънредно много обезпокоило съветското военнополитическо ръководство. То предполагало, че чехословашкото ръководство се опитва да преориентира държавата към Запад, към алианс с необвързаната Югославия, с възможно по-нататъшното напускане на структурите на ОВД. Тогавъшните ръководители на държавите от социалистическото съдружество също разглеждали чехословашките тенденции за нормализирането на живота като “опасен вирус”, способен да “зарази” и другите държави. Най-вече, това се отнасяло до ръководствата на ГДР, Полша и България, а в по-малка степен Унгария, където се ширели изявите на модерния тогава специфичен “технократизъм” на управление.
Подготовката за въвеждането на войски от ОВД на територията на Чехословакия започва още през пролетта на 1968 г., последвало с провеждането на армейските учения “Шумава” (май-юли 1968 г.), според замисъла на които, две въздушнодесантни дивизии трябвало да навлязат на територията на Чехословакия. За тази цел се разучавала топографията на Чехословакия, внимателно се изучавали всички подходи към столицата на ЧССР – град Прага. На 18 юни 1968 г., специална оперативна група на Полевото управление на 38-а съветска армия (38-а СА) преминава границата с Чехословакия, а три дни по-късно тя е премината и от главните сили на армията, взимащи участие в учението. Но въпреки обещанията на на тогавъшния главнокомандващ войските на ОВД маршал И.И.Якубовски, тези войски да се завръщат веднага обратно на съветска територия, а остават там. Чак в началото на август 1968 г., след многократните настоявания на чехословашкото правителство, подразделенията от 38-а СА се установяват наново в месторазположението на своите гарнизони в СССР.
Политическото ръководство на държавите от ОВД (по-специално СССР, Полша, ГДР, България и Унгария) също вземат мерки от своя страна – в средата на юли 1968 г. то се събира във Варшава за обсъждането на положението в Чехословакия, като настоява за вземането на енергични мерки за въвеждането на “ред”. На съветско-чехословашката среща, проведена от 29 юли до 2 август, съветското ръководство вече твърдо настоявало премиер-министърът Александър Дубчек да прекрати настъпилият процес на реформи. В направеното по този случай комюнике, за първи път се отбелязало, че “защитата на социализма…е.. интернационален дълг на всички братски партии”.
Тъй като политическият натиск върху Александър Дубчек не дал някакъв положителен резултат, то на 16 август 1968 г., Политбюро на ЦК на КПСС взело решение за въвеждането на войските от ОВД на територията на Чехословакия и да смени чехословашкото политическо ръководство в процеса на “кратковременната” военна намеса. За ръководител на военната операция е назначен лично министъра на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко, като за участие в нея са привлечени войски от 5 държави-членки на ОВД.
По замисъл на ръководството, в продължение на първите три дни от операцията (започваща ориентировъчно на 20 август 1968 г.), на територията на Чехословакия трябвало да се въведат 20 дивизии от държавите от ОВД, а малко по-късно – още 10 дивизии. В случай на усложняването на международното положение, се предвиждало поставянето в повишена бойна готовност на още 85-100 съветски дивизии; в Полша, ГДР, Унгария и България се развръщали също така по щатовете на военното време, още около 70-80 дивизии.
През нощта на 20 срещу 21 август в ефира прозвучава сигнала “Влтава-666”. Веднага след излъчването му започва едновременното нахлуване от три страни в Чехословакия на съветските, полските, източногерманските, унгарските и българските дивизии, а така също и десантирането на 7-ма въздушнодесантна дивизия и 103-а въздушнодесантна дивизия на летищата в Прага и Бърно. Към утрото на 21 август съветските десантници поставят под свой контрол на много от възловите точки в Прага, а няколко часа по-късно е овладян и центъра на чехословашката столица – мостовете през р.Влтава, зданието на ЦК на КПЧ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и други стратегически точки. В помощ на съветските десантници в Прага са прехвърлени от състава на Групата съветски войски в Германия (ГСВГ) около четири хиляди танка и БТР-ра от състава на 1-ва танкова армия и 20-та гвардейска армия.
Все пак Радио Прага успяло да излъчи обръщението на Президиума на ЦК на КПЧ, че войски от пет държави-членки на ОВД, са завзели територията на страната без за това да бъде уведомен президента на ЧССР генерал Лудвиг Свобода и неговия премиер-министър и първи секретар на ЦК на КПЧ, Александър Дубчек. Към 7 часа сутринта на 21 август 1968 г., цялото чехословашко държавно ръководство е арестувано и натоварено на два бронетранспортьора и откарано на летището, откъдето е прехвърлено в Легница (Полша), в щаба на Северната група войски, а оттам – в Москва.
По подписаното в Москва (под прекия натиск на Леонид Брежнев) съвместно съветско-чехословашко съглашение, на територията на Чехословакия се разполагали съветски войски. Трагедията настъпила.
Все пак чехословашката армия не оказала съпротива – тя показала своята дисциплинираност и верност към изпълнението на заповедите на своите командири. Така били спестени огромните жерти, в случай на сблъсък с войските на ОВД. Но все пак жертви имало – в периода от 21 август до 20 октомври 1968 г. загиват 11 военнослужещи (в това число и един офицер), ранени или травмирани са 87 човека (в това число и 19 офицера). От чехословашка страна за периода от 21 август до 17 декември 1968 г. загиват 94, а ранения получават 345 граждански лица.
Независимо от факта, че малко по-късно Александър Дубчек се завръща в страната и запазва за известно време своя пост на премиер-министър, прогресивния ход на “Пражката пролет” е насилствено прекъснат, а самият той, както и неговите поддръжници – са отстранени от власт. В резултат на това много от реформаторите и представителите на чехословашката интелигенция (такива като Зденек Млинарж, Ян Прохазка, Милош Форман, Павел Кохоут и др.) поради несъгласие с нахлуването на войските, са принудени да емигрират. Всички по-нататъшни илюзии за възможно реформиране на социализма като система за премахнати, като че ли окончателно.

Целият демократичен свят, включително и левите сили в редица държави публично заклеймяват нахлуването на войските от ОВД в Чехословакия. Още в същият ден (21-ви август 1968 г.) в Съвета за сигурност на ООН, представителите на САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Дания и Парагвай, настояват “чехословашкия въпрос” да бъде разгледан на заседание на Генералната асамблея на ООН. Единствено “правото на вето”, използвано от представителите на Унгария и СССР, блокират изпълнението на това настояване. С осъждане на “военната намеса на петте държави” отделно се изказват Румъния, Югославия, Албания и Китай. Но тези протести имали по-скоро декларативен характер и не могли да окажат някакво влияние върху създалата се нова военно-политическа обстановка в Европа.
В много отношения погрешна била и позицията на редица от ръководителите на държавите от Западна Европа, които смятали “Пражката пролет” и възникналите въз основа на това разногласия в света – за “домашна кавга на комунистите”. По този начин те избягвали внимателно политиката на пряка намеса в делата на Източна Европа, което би могло да се приеме като нарушение на клаузите на Ялтинското и Потсдамското съглашение от 1945 г.
В продължение на много години обстановката в Чехословакия не успявала да се нормализира. Димът на танковите двигатели като че ли бе пропит от организмите на чешкия интелигент, който не забравяше постоянно да напомня за това.
През 1989 г. последният съветски ръководител – Михаил С.Горбачов официално признава пред света, че въвеждането на войските е бил незаконен акт на намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Този акт прекъснал демократичното обновяване на Чехословакия и нанесъл трудно заличими рани върху съветско-чехословашките отношения. От друга страна, изтеглянето пък през 1991 г. на Централната група войски от територията на Чехословакия довежда до демократизирането на процесите в Чехословакия. Малко по-късно страната се разпада на две суверенни държави (Чехия и Словакия), като по такъв начин и влиза в американската програма “за разширяването на НАТО на Изток”.
Чехословакия, 20 август 1968 г. … Да не забравяме тази дата!
Ст.н.с.Никола Котев, д-р по история

Printed in newspaper „Bulgarian Army“, N 32 (23711) from 16th August 2013, p.16-17

– ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава заповед № 21, според чийто текст, членовете на британските военни мисии, съюзническите разузнавателно-диверсионни групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване. Така съдбата на доброволците, участвуващи в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на един от най-трудните участъци на войната.
Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции, е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало в региони, където доминира английското влияние (Балканския полуостров, Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните натежавали повече нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужната топлина от страна на населението, но това не им пречи да изпълнят достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви, десни”, а меко казано – „…да слушат, какво ще каже народа” и по възможност да предоставят обективна информация по рназлични въпроси, интересуващи коалицията. Продължава да се изучава въпроса за тежката съдба на попадналите в плен военнослужещи от британските военни миси (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за съдбата на загиналите, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.
По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС:

Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка на черногорското крайбрежието, след което към 20 октомври достига района на гр.Петровац и осъществява радиовръзка с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович. Мисията се евакуира се от окупираната територия около 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през1940 г. той попада в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”). В списъка той е внесен под № 192 като “Hudson, brit. ND-Offizier (Taterkreis: Jens Dons), RSHA IV E 4, Stapo Kiel”

На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”) – по името на легендарната британска подводна лодка, прехвърляща антифашисти през акваторията на Средиземно море. В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.
На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.
На февруари 1942 г. е изпратена нова Британска военна мисия под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попада в плен на усташите на Анте Павелич.

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.
В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под команддването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Западна Тракия (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркр и Едуард Едмънс.
През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли. Непосредствено след своето приземяване, той установява връзка с движението на съпротивата на Дража Михайлович. С изпратените по-късно за поддръжка офицери от групата „Пещера” („Cave”) би могло да се приеме като шестата по ред БВМ. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.
На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова британска военна мисия в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, поради невъзможността да влезе във връзка със Съпротивата, те са били взети в плен от подразделение на 1-ви окупационен корпус и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.
На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат в качеството на ръководител британския майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Личният състав на мисията е прехвърлен с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения, германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно . В едно свое донесение под № „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.
На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”
На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.
На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.
На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:
Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според директивата на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока.

От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие].

Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата британска военна мисия, която успяла да влезе във връзка с ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. В нейния състав влизали британски военнослужещи. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септемвреи 1944 г.
Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на крайбрежието на Егейско море, със задача да установи връзка с ръководството на българското партизанско движение на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г. към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– “СПРЯТАННЬIЕ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ

              “СПРЯТАННЬIЕ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ                      

 

      В начале нашего нового десятилетия на белый свет появился текст британского секретного исследования, которое анализировало историю Управления специальных операций (УСО) в годы Второй мировой войны – одно из девяти секретных и по сей день британских разведывательных организаций. А для того, чтобы изготовить его – Уильям Джеймс Миллард Маккензи, должен был работать в существовавшем в то время Архиве организации приблизительно три года (1945-1947 гг.), что помогло ему близко ознакомиться с историей и деятельностью этой таинственной и мощнейшей организацией. Наконец, были напечатаны и направлены британским министерствам по одному экземпляру, причем на каждом экземпляре стоял гриф „Секретно”. Свои экземпляры получили Форин Офис, каждое министерство по видам вооруженных сил, секретариат Кабинета министров и основные секретные службы, которые не позволяли даже единым словом упоминать о существовании этого труда, и таким образом он не стал достоянием общественности.

      Позднее Уильям Маккензи становится преподавателем политических наук в нескольких престижных университетах, будучи профессором по государственному управлению, он преподает на кафедре политики и в Глазгоу, где и умирает в 1996 г.

      Проф. Маккензи сумел сохранить для себя два экземпляра своего труда. Один он подарил своему другу Браяну Чапману (бывшему агенту УСО в Италии) а другой временно уступил для работы видной исследовательнице Элизабет Баркер, которая является автором книги „Британская политика в Юговосточной Европе во время Второй мировой войны”. Именно эти два экземпляра сыграли роль катализатора, и этот труд вышел из печати в Великобритании.

      Итак, если читатель сумеет прочитать приблизительно все 900 страниц этого труда, то он ознакомится со сложной структурой руководства и действиями УСО в регионе Западной Европы и поймет, почему до сего дня не появилось серьезное документальное издание о деятельности УСО в государствах Бенелюкса. Как говорится „… здесь все недомолвки и замалчивания сплелись в такой плотный клубок, что даже историк с таким даром и именем как Маккензи, едва ли смог его размотать…”        

      Ниже представляем часть рукописи, где приводятся различные любопытные сведения о Голландии в канун освобождения от нацистской оккупации и о деятельности УСО там в годы войны. В прямых скобках даются необходимые пояснения.

[…]

                                               ГОЛЛАНДИЯ

      Хронология становления и развития движения Сопротивления в Голландии отлична от других стран Западной Европы. До весны 1944 г. все усилия УСО установить с ним связь заканчивались неудачей, и не было здесь неуклонной активизации деятельности от дней [военной операции] „Torch” до дней [военной операции] „Overlord”. Голландское движение Сопротивления было не в силах сколько-нибудь существенно способствовать операции „Overlord”, да, по счастью, не так-то много от него и требовалось. И все же за лето положение несколько улучшилось, и первый решительный перелом произошел во время Арнемской воздушно-десантной операции и операции „Market-Garden”. Арнемская операция не вполне удалась – десант понес большие потери, и Голландия, по необходимости оставленной союзниками, пришлось пережить самую лютую зиму за всю войну. Почти треть страны была свободна, остальная же территория была едва ли не сплошной линией фронта: даже когда армии останавливались, в Голландии подспудно шла жестокая война.

Немецкие евреи, емигрировшие в Нидерланды, арестованые в г.Амстердаме.

Дата 4 июня 1940 года

Источник Deutsches Bundesarchiv 

Идентификационный код Bild 183-L05168

Автор фотографии Weber

      Мы уже знаем, что зимой 1943/1944 г. полным крахом обернулись планы УСО. Эта катастрофа привела к основательной реорганизации в Лондоне. Британцы назначили капитана 2 ранга [П.Л.] Джонса в январе 1944 г., региональным директором по странам Бенилюкса, в феврале майора Бингэема заменил подполковник Добсон (раньше он работал в Бельгийском отделе), получив под свое начало Голландский отдел. С голландской стороны изменений в структуре секретной разведывательной службы (ВI) не произошло, она по прежнему оставалась полем деятельности Ван`т Санта, действовавшего через майора Сомера, зато военную структуру перетряхнули сверху донизу. Организация, до того известная как МID, стала Bureau Bjjzondere Opdrachten – Бюро особых задач (БОЗ). Полковника де Брюне в марте 1944 г. сменил генерал-майор ван Уршот, исчезла и большая часть старших офицеров; среди новых назначенцев, имевших опыт участия в движении Сопротивлении, выделялись личный помощник генерала ван Уршота капитан Клийзинг и один из создателей диверсионной организации CS VI капитан де Грааф. У генерала ван Уршота не было никакой власти на ВI, зато он был на дружеской ноге с майором Сомером.

      Злоключения УСО в Голландии не оставили движение Сопротивления совсем без связей с Лондоном, посколько в том же „поле” действовала и СИС. Однако связи эти были чрезвычайно ненадежнами и не предназначались (как связи УСО) для того, чтобы поддерживать боевые возможности организаций Сопротивления. В этом и заключалась одна из причин нерешительности движения Сопротивления в начале 1944 г., другая коренилась в психологии голландцев: их политика отличалась постоянством и в то же время упрямством и фракционностью, а третья причина – активная деятельность гестапо, которое использовало осведомителей и провокаторов, потому ни одна организация Сопротивления не могла считаться надежной. Обстановка действительно была сложная, хотя едва ли это может служить оправданием нерешительности.

      Во-первых, было три основных движения с „военизироваными” ответлениями:

1)      “Orde Dienst” (ОД), стоящая несколько справа. [ЧАСТЬ ТЕКСТА ИЗЪЯТА ПО СООБРАЖЕНИЯМ НАЦИОНАЛЬНОЙ БЕЗОПАСНОСТИ.]

2)      RVV [The Raad van Verzet, Совет Сопротивления – РВВ], появился к концу 1944 г., чтобы свести воедино различные движения, имевшие связи с прежними политическими партиями центра.

3)      „Knok Ploegen” (КП), возникла на местах для оказания помощи рабочим, уклонявшимся от немецкой трудовой повинности, и выросла до активной диверсионной организации рабочих. В Европе не было другой страны, как Голландия, где коммунисты почти не имели влияния, однако по взглядам КП находилась ближе всех к коммунистическому движению Сопротивления, и если кому-то потребовалось бы отыскать коммунистический жупел, легче всего его обнаружить в КП.

Нацистский контролер проверяет за нелегальными съестными продуктами крестьянскую повозку.

Дата 1941 год. 
Источник Nationaal Archief (Nederland) 
Идентификационный код Spaarnestad Photo/SFA022804332 
Место заснятия фотографии неизвестно.

К трем указанным движения следует прибавить небольшую организацию  CS VI, состоявшую из специалистов по диверсиям.

Во-вторых, были невоенные организации, так нечетко оформленные, что их и организациями не назовешь:

–         „Нелегальная печать”;

–         „Национальные фонды Steun”, финансовая организация движения Сопротивления;

–         „Landelijke Organisatie” (ЛО), в основном занималась подготовкой фальшивых документов и оказывала помощь живущим в подполье;

–         „Национальный комитет” (НК), занимался социальным обеспечением, помогая семьям тех, кто погиб или кого угнали немцы;

–         „Centrale Inlichtings Dienst” (СИД), должна была прежде всего следить за немецкими карательными службами; осуществила прокладку нелегальной телефонной сети, которая оказалась весьма ценной для движения Сопротивления на завершающем этапе.

Когда пришла пора налаживать деятельность в Голландии, УСО, понятное дело, прежде всего обратилось к РВВ, КП, CS VI – для организации военных действий и – от имени У[правления] П[олитической] В[ойны] – к „Нелегальной печати”. В середине февраля 1944 г. Лорду Селборну и генералу Габбинсу удалось убедить голландского военного министра М.Д.А.К. Лидсе де Жюде в необходимости нового подхода, а в марте разрешили возобновить воздушные операции, при условии, что пока все агенты будут десантироваться вслепую, дабы не было риска нарваться на „гестаповский прием”. Приоритетности в выделении самолетов не было – совсем не то, что получали во Франции, условия для воздушных операций оставались исключительно сложными, так что довольно легко перечислить группы, которые направлялись с заданиями до конца августа 1944 г., когда положение изменилось в связи с подготовкой Арнемской воздушно-десантной операции.

31 марта. К „Нелегальной печати” Т.Бялостерский („Шашки”) с радистом по кличке „Безик” (Дж.А.Стеман). При приземлении они потеряли рацию, но впоследствии получили другую. Бялостерский на некоторое время выежал в июле 1944 г., оставив вместо себя местного новобранца („Шашки II”) . Стеман оставался до конца, работая на рации в районе Гааги.

31 марта.   Одна група на связь с СS VI, другая – на связь с РВВ. Всех четверых агентов схватили в мае 1944 г., но они успели передать директивы, врученные им в Лондоне.

Апрель.     Операций не было.

31 мая.     Двух агентов послали организовать железодорожную диверсию в преддверии дня „Д”, но самолет был сбит над Голландией, и они погибли вместе с экипажем.

Июнь.        Операций не было.

5 июля.      Лейтенант Л.Малхолланд („Подекс”) – на связь с РВВ, лейтенант А. де Гед („Рамми”) – с КП. Они вместе со своим радистом („Костровище”) создали чрезвычайно важный пункт связи в Роттердаме. „Рамми” работал еще и в Амстердаме.

5 июля    Еще четверых направили в район Велюве, но их самолет сбили, и они погибли.

7 августа.   С. Постма („Гребля Шлюпочная”) направили с радистом на связь с ЛО в Велюве, в конце концов он обосновался в Утрехте. В ноябре-декабре 1944 г., он и его радист пропали, однако их работу продолжил Кьереман („Охота на Лисят”), который сохранял очень важную point d`apui, опорную точку, до самого освобождения.

9 августа.    Ф.Л.Дж. Гамильтон („Гребля Академическая”) со своей сестрой („Игра в Блошки”) были направлены доставить рацию Бялостерскому в Гаагу и помочь ему в нелегальной пропаганде. При приземлении мисс Гамильтон сломала ногу и пролежала в больнице (по легенде) почти до освобождения, ее брат с пользой работал на севере Голландии, базируясь в Амстердаме. Это, впрочем, не помогло созданию дополнительных радиоканалов.

28 августа.   Три агента, направлявшиеся в Эйндховен, находились в самолете, который был сбит. Двое остались в живых, но выполнять задание уже не могли.

      Стоит подчеркнуть, сколь незначительны оказались результат,. Три из девяти самолетов были сбиты, остальным группам все же удалось создать четыре постоянных центра связи – в Гааге, Роттердаме, Утрехте и Овересье, – но до поры лишь три из них оказались полезными. Оружия доставлено совсем мало: семьдесят три „стена” и тридцать пять винтовок (если верить реестру, где подводится общий итог поставок на конец августа 1944 г.). У групп Сопротивления было немного своего оружия, теперь они находились, что называется, под рукой у союзников, однако было бы неразумно использовать их в ходе операции „Overlord”. Конечно же, были – в небольшом масштабе – диверсии на промышленных предприятиях, но никто не предполагал блокировать голландские железные дороги, которые мало что значили для передислокации немецких войск в Нормандии.

Проверка документoв голландского крестьянина нацистами

Nationaal Archief (Nederland), Spaarnestad Photo/SFA022804324

      Положение изменилось, когда британцы в последние дни августа прорвались за Сенну. 3 сентября они вошли в Брюссель, 4-го – в Антверпен, передовые отряды вступили на голландскую землю (несколько умерив скорость) 11 сентября. Казалось, если наступательный порыв разовьет Арнемская операция, то вся Голландия (или большая ее часть) будет освобождена одним ударом. Голландское движение Сопротивления, пусть и плохо вооруженное, уже готовилось к открытому восстанию, но было остановлено необычайно жестокими карательными акциями.

      31 августа приказом Ш[таба]Э[кспедиционных]В[ооруженных]С[ил] учреждены ГВВ – Голландские внутренние войска (Nederlandsche Binnenlandsche Strijdkraft), под командованием принца Бернарда*, который, в свою очередь, подчинялся непосредственно генералу [Дуайту] Эйзенхауеру. Об этом назначении объявили 3 сентября, а 9 сентября принц Бернард переехал в свой штаб в Брюсселе. Здесь ему помогали представитель Голландского отдела УСО¹ и сотрудники голландской гражданской разведывательной службы BI. В то же время в Лондоне учредили постоянный комитет голландских БОЗ и BI, британских УСО и СИС, который заседал ежедневно. Теперь, когда настало время решительных действий, уже не было серьезных трений между соперничающими организациями за пределами Голландии.

      К сожалению, внутри Голландии обстановка складывалась не так просто. Планом предусматривалось, что в ГВВ войдут военнизированные отряды ОД, РВВ и КП, которые, сохраняя свое политическое лицо, объединятся для решения военных задач. Руководство на оккупированной территории Голландии отдавалось в руки трех представителей, по одному от каждой организации:  Driehoek („Треугольник”), или Центр Дельта, располагавшийся в Амстердаме. Голландия была поделена на шесть зон и четырнадцать округов, в каждом из которых имелся один командир, располагающий по возможности прямой линией связи с союзниками. Осуществлялся этот план не гладко. Расхождения шли по обычным направлениям: с одной стороны, движение Сопротивления в целом претендовало на особые права в послевоенном мире, с другой стороны, оно само распадалось на правых и левых – ОД против КП, а РВВ в общем склонялась принять сторону КП. Эти расхождения сказывались и на делах лондонского правительства: 26 января 1945 г. Подало в отставку министерство внутренних дел, не согласившись с тем, как ведется преследование коллаборационистов, в феврале профессор Гербранди восстановил свой Кабинет. Внутри Голландии эти трудности так и не были преодолены, однако напряжение уменьшилось после назначения генерал-майора Коота единым командующим ГВВ на оккупированной территории Голландии.

      Голландия теперь в планах союзников обоснованно становилась более приоритетной, и воздушные операции уже не были так опасны, как прежде, поскольку союзники стояли на ее наземных границах. Здесь уместно взглянуть на данные статистики, иллюстрирующие интенсивность воздушных поставок в Голландию до ее освобождения.

                     Сентябрь  Октябрь  Ноябрь   Декабрь   Январь   Февраль   Март   Апрель

Самолето-

вылеты              86           130           83            22             10            18           40           79

Успешные         42             47           40            13               3              4            27          53

Контейнеры для:

УСО                 765          996           834           231           53            62           514       1179

СИС                   –              –                1               4              –              10            74           48

САС                   –              –                6               22            –                –               –             –

Упаковки для:

УСО                  71           108            83              25            14             14            92        190

СИС                   –               6               4                3              –               –              7            8

САС                   –               4                4               4              –               –              –             –

      Ясно видны: пик активности в сентябре и октябре, спад активности в зимние месяцы, когда погода была неблагоприятной, потому совершалось мало вылетов, затем – решающий рывок в марте и апреле 1945 г. Сброс оружия окончательно прекратился 24 апреля 1945 г., зато начался сброс грузов продовольствия.

      Еще в августе УСО начало сосредоточивать агентов в районе возможного наступления союзников: две группы были направлены в Велюве и одна в Эйндховен. Когда настало время Арнемской операции, четыре „джедбургских” группы (смешанного состава – голландцы, британцы, американцы) сопровождали воздушно-десантные соединения: одна – при штабе корпуса, и по одной – при каждой из задействованных дивизий; из них только первая, „Эдвард”, оказалось полезной в ходе боевых действий. Пятая группа – „Дадли” отправилась в Велюве до начала операции, в нее входили майор Бринкгрив (голландец), майор Олмстед (США) и сержант Остин, радист (британец). Из них в живых после войны остался только Олмстед, а Бринкгрив отличился в Овересье, где его группа (вместе с агентом „Щарады”) составляла ядро движения Сопротивления до самого освобождения. Наконец, 8 сентября Бялостерский („Шашки”), выполняя свое второе задание, направился с радистом в Амстердам устанавливать связь с „Треугольником” ГВВ. Сам агент „Шашки” в феврале 1945 г. Был смертельно ранен, но дело взял на себя завербованный на месте „Доктор Икс” (Аренд), продолжая работать с радистом по кличке „Нарды”. Это звено было совершенно необходимым в голландской схеме управления. Стоит добавить, что 15 сентября была заброшена с воздуха еще одна группа из четырех человек: двух инструкторов по диверсиям – для Роттердама, дополнительного радиста („Гребля”) – для Амстердама и агента Кьеремана („Охота на Лисят”), который впоследствии стал основным связным в Утрехте.²

В мае 1940 года, после нападения Германии на Голландию, королева Вильгельмина вынуждена была покинуть родину. В Великобритании она возглавила правительство Нидерландов в изгнании.Находясь в эмиграции, королева регулярно выступала на британском радио, вещающем на территорию оккупированной в Европы. Вот текст одного из ее выступлений 1942 года: „Сегодня все подданные Нидерландов поминают бесчисленных соотечественников, павших на улицах и площадях Амстердама, Харлема … Поминают тех, кого мучили и пытали фашисты в полицейских участках и концентрационных лагерях … Близким тех, кого больше нет с нами , мы осторожно передаем наше глубочайшее сочувствие …

… Мы подняли восстание на помощь еврейским семьям! Потому что мы – голландцы, терпимый народ. Потому что мы не потерпим, чтобы таких же людей как мы, еврейских мужчин и женщин, еврейских детей пытали и убивали. Вот почему мы восстали! „

В своих выступлениях королева нередко говорила о Гитлере как о «враге человечества». Уинстон Черчилль называл королеву Вильгельмину «единственным мужчиной в голландском правительстве». В 1944 году королева Вильгельмина стала второй женщиной в истории, награжденной Наиблагороднейшим Орденом Подвязки (высший рыцарский орден Великобритании).

      В назначенный день, 17 сентября, голландское правительство призвало к всеобщей забастовке на голландских железных дорогах, которые оставались в полной сохранности до мая 1945 г. По радио передали также обращение генерала Эйзенхауэра, в котором он наделил ГВВ статусом регулярных войск и призвал население района к югу от Лека прийти на помощь союзникам. На остальной территории страны такого рода акций пока проводить не предполагалось. В то же время были направлены тайные послания по каналам СИС и УСО, призывавшие к диверсиям на железных дорогах и дававшие подробные указания отнжсительно помощи в ходе воздушно-десантной операции союзникам у Арнема. Этими мерами, предпринятыми в последний момент, конечно, невозможно было всерьез воспрепятствовать передвижению немецких войск по дорогам, и все же впервые произошла серия железодорожных диверсий, специально приуроченных по времени и месту к наступлению союзников. „Piet van Arnhem” со своими людми вышли из подполья и оказали существенную помощь на местах. Появились первые сообщения о попытках групп Сопротивления уберечь от разрушения порт Роттердам: тогда были затоплены суда „Борнео”, „Вестердийк” и „Аксенфельс”, которые готовились перекрыть вход в порт.

      Провал операции „Market-Garden” стал очевиден 25 сентября, тем не менее волна диверсий не утихала до октября, и только в ноябре последовали ответные контрмеры немцев. Они, активизировали мероприятия по отправке в Германию трудоспособных людей, захваченых во время уличных облав. Таким способом было отправлено большое количество жителей изо всех крупных городов, за исключением Амстердама, где комендант гарнизона, видимо желал „подстраховаться”. Немало бойцов ГВВ попали в такие облавы. Наказания лиц, задержанных по подозрению в пособничестве союзникам, были жестокими, и карательные меры неизбежно следовали за любым „инцидентом”: как утверждают, 400 жизней было загублено после нападения на шефа гестапо Раутера*. Немцы действовали не только силой, но и хитростью. У них имелись доносчики, и они нередко использовали старую ловушку, вступая под тем или иным предлогом в переговоры с отдельными руководителями местного движения Сопротивления. К тому же население страны находилось под угрозой неминуемой голодной смерти.

      В конце октября поступили сообщения об арестах в Роттердаме. В ноябре в Утрехте был схвачен и убит агент УСО Постма („Гребля Шлюпочная”) вместе с ним погибли двенадцать местных руководителей. Малхолланд („Подекс”) случайно попал в облаву в Роттердаме, и его вывезли в Германию. В декабре в Роттердаме был убит глава КП „Фрэнк”, а УСО потеряло радиста „Дадли” в Овересье, радиста в Роттердаме и радиста в Утрехте; связь поддерживалась, но с трудом. Единственным достигением за эти три месяца стало внедрение хорошего агента, П.Тазелаара („Нежный”) с радистом во Фрисландии. Удалось также забросить второго радиста в Роттердам, в Амстердам в штаб ГВВ направили П. Де Бира, который, почти ничего не сделав, в январе 1945 г. Возвратился в Англию. Создалась ситуация, когда стало очевидно – сейчас лучше отступить. Население убеждали избегать активного противодействия. В конце ноября на некоторое время приостановили даже воздушные поставки, чтобы остановить карательные акции. Собственных сотрудников УСО предупредило: их професиональный долг – сохранить себя до весны, а все связи с движением Сопротивления прервать, за исключением тех случаев, когда это совершенно необходимо. Командованию ГВВ было предложено тщательно рассредоточиться по своим округам, а в каждом округе отделить рабочие группы диверсантов от военных резервистов, которые до мобилизации не должны принимать участия ни в каких открытых действиях.

      День, когда можно было бы вновь начать действовать, отодвинуло Рундштедтское наступление, и тяжелые времена тянулись до марта. В середине января произошла утрата партии оружия в Ротердаме. В феврале в Амстердаме был серьезно ранен и схвачен Бялостерский, в Роттердаме были убиты два инструктора и местный радист, в Овересье погиб местный руководитель Эверт, прокатилась волна арестов во Фрисландии. Положение с продовольствием становилось критическим.

      С другой стороны, радиосвязи УСО никогда не прерывались ни с одним районом, на местах появились новые руководители групп Сопротивления (прежде всего „Роб”, руководитель КП в Роттердаме, и „Ричард”, член Руководящего комитета от РВВ), несколько спала политическая напряженность, поступили хорошие вести об операциях спасения и ряде диверсий, например, о том, что в Роттердаме затоплены судно-блокшив „Вестердам” и гигантский плавучий кран „Титан”. В январе – феврале было проведено всего две более или менее значимые операции: направили дополнительного радиста местному руководителю в Овересье, а в феврале в Роттердам вернулся „Роб”, руководитель КП (Ван дер Степ), с особым заданием от принца Бернарда – убедить несговорчивых принять власть командующего ГВВ.

      Но вот 7 марта американцы создали Ремагенский плацдарм, на 23 марта было назначено основное форсирование Рейна (операция „Спортивная команда”). Завершающие этапы подготовки к ней в Голландии зафиксированы в протоколах совещания УСО 19 и 20 марта. В зоне наступления канадцев, в Восточной Голландии, было довольно легко передать сообщения, призывавшие нападать на железные и шоссейные дороги, собирать данные тактической разведки и оберегать сооружения и технических специалистов. Труднее было это обеспечить в Западной Голландии, не вызвав разрушений и масовых карательных акций. Движение Сопротивления вполне сносно вооружилось, и искушение вступить в вооруженную борьбу было очень сильным, но все же дисциплину поддержать удалось даже в самый решающий момент.

      Следующие данные показывают, что именно и в каком количестве направляло УСО до 15 марта 1945 г. (многое, конечно, пропало):

      Взрывчатка                       20 905 фунтов

      „Стены”                             14 344

      Ружья                                   2 928

      Карабины                               765

      Пистолеты                           2 175

      Гранаты                              20 085

      „Брены”                                   362

      Гранатометы                           286

      Piats                                            14

      В апреле, по подсчетам ГВВ, они имели в активе 9350 вооруженных бойцов во все еще оккупированных округах.

      В марте в район боевых действий направили для подкрепления две группы – канадцы заняли эти районы в начале своего наступления. Направили еще одного радиста в Роттердам и туда же помощника Ван дер Стëпа. Очень важное задание выполнил майор Дж.Дж.Ф. Боргаутс („Посвист”), который раньше уже успел отличиться в совместных акциях с группами Сопротивления, а теперь вновь был послан в Амстердам в помощь командующему ГВВ генерал-майору Кооту – он сыграл важную роль в переговорах в последние дни.

      На востоке Голландии, в зоне наступления канадцев, все шло как по писанному, в уже знакомой манере. Отряды Сопротивления расчистили путь для наступления и взяли на себя ответственность за порядок. Агенты УСО в Овересье и Фрисландии оказались в безопасности, но были и потери – известный в этих краях „Дадли”, майор Бринкгрив, пал в бою за несколько дней до решающего наступления. К середине апреля восток Голландии и Алсмер были практически очищены от неприятеля, и канадский 1-й корпус повернул на запад. Задача теперь состояла в том, чтобы избежать сражения, а не вступать в него, и в конечном счете в середине апреля она была решена в результате чрезвычайно осторожных и сложных переговоров, в которых участвували [обергруппенфюрер СС Aртур] Зейсс-Инкварт, [генерал-полковник Йоханнес] Бласковиц, представители голландского правительства и движения Сопротивления, генерал Эйзенхауер, фельдмаршал Монтгомери, генерал [Чарльз] Фоулкс (1-й канадский корпус), а также многие другие.

      Если бы дело дошло до сражения, то борцам Соппротивления следовало воспрепятствовать попыткам немцев „предать огню” порты и затопить прибрежные территории Голландии соленой водой. Выполнение такой задачи сопрягалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы быстро сломить сопротивление немцев), то от этого зависело будущее Голландии. По счастью, до этого не дошло, и на деле вклад борцов Сопротивления заключался в налаживании связи через линию фронта, в особенности с помощью тайной телефонной сети, которая находилась в распоряжении принца Бернарда: он вел по ней с Амстердамом. К 25 апреля стало ясно, что немцы отступят, но лишь 4 мая фельдмаршал Монтгомери принял капитуляцию группы армий, находившихся в подчинении военного командования в Голландии.

      И последяя задача – поддержание порядка до тех пор, пока подойдут союзники и разоружат немцев, – вряд ли могла вызвать разногласия. Поначалу у ГВВ не было нарукавных повязок или иных отличительных знаков, и казалось (верно или неверно), что ни принцу Бернарду, ни генералу Фoулксу столкновений не избежать, если большое количество гражданских лиц с оружием в руках окажутся среди ненавистных им немцев – вооруженных куда лучше голландцев. Приказ внутренного движения Сопротивления не позволял появлятся на службе с оружием, пока не будут изготовлены какие-либо опознавательные знаки.

      Конечно существует опасность не дооценки вклада голландского движения Сопротивления в общее дело борьбы с оккупантами. Его помощь союзникам была не столь заметна – в основном оно снабжало их разведывательными данными и формально играло небольшую роль в военных действиях союзников. Причина тут отчасти в географии. А отчасти и в ошибочных действиях УСО на ранней стадии. Но и сами эти ошибки объяснялись географическим положением страны, что затрудняло проникновение агентов в Голландию. Голландцы, как выяснилось, в основном вели собственную подпольную войну, не очень-то обращая внимание на нужды союзников. И в этой трудной войне не щадили себя и своих жизней. Официально голландские потери во время войны составили 210 000 убитыми (в том числе около 104 000 голландских евреев), из которых 23 300 человек погибли, сражаясь в рядах движения Сопротивления.³

      В последний год войны УСО и его агенты работали хорошо и кое в чем преуспели, создав рабочую систему связи и подчинения. И все же сожаления достойно то, что нельзя было эффективнее соотнести усилия голландцев и планы союзников, что дало бы тем и другим больше военных преимуществ.

[…]

ЗАМЕТКИ К ТЕКСТУ

* Зять королевы Вильгемины, муж ее преемницы (королевы) Юлианы, летчик Королевских ВВС.

¹ УСО помагало доставлять в Бельгию по воздуху оружие для оснащения голландских войск, которые поддерживали порядок на освобожденной к тому времени части территории Голландии.

² В „Голландской истории”, подготовленной УСО, говорится также о группе САС („Риган”, позже „Фабион”), засланной в это время в район Дренте, 9 октября она была усилена „Порцией II” (позже „Гоббо”). Обе группы поддерживали радиосвязь до весны 1945 г. И благополучно возвратились. В „Истории” выражен некоторый скептицизм по поводу их обучения и надежности, тем не менее группы уцелели и выполнили работу определенной значимости. [„Фабиан” возглавлял Ж.С.Киршен, позже ставший старейшиной брюссельской гильдии юристов.]

** Г-А. Раутер, шеф СС в Голландии, едва не был убит в начале марта 1945 г., в отместку за это нападение произвел более 250 казней, сам был казнен по приговору суда в 1949 г.

³ „Манчестер гардиан” от 30 октября 1948 г. приводит данные голландского Центрального статистического бюро. Вот что сообщается:

Евреев угнано                                                                                                   104 000

Умерло в Германии насильственно вывезенных рабочих                             27 000

Участников движения Сопротивления:

казнено в Голландии                                                                                           2 800

умерло в концлагерях в Голландии                                                                   2 500

умерло в концлагерях в Германии                                                                    18 000

Убито гражданских лиц в ходе военных действий                                           20 400

Вооруженные силы и торговый флот                                                                   7 850

Лица невыявленной принадлежности                                                                 27 450

                                                        Все                                                                  210 000

– THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY

ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

– GENERAL ANDRANIK AND HIS COMPANY

ГЕНЕРАЛ АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД

Андраник Торосович Озанян (25 февруари 1865-31 август 1927) е един от лидерите на арменското национално-освободително движение в края на ХIХ и началото на ХХ век, национален герой на арменския и български народ. Известен е още като пълководецът Андраник, Генерал Андраник (на Запад) и Андраник-паша (на Изток). Произведен в чин генерал от руската армия през 1918 г. През 1912 г., със започването на войната на България, Сърбия, Гърция и Черногория срещу Османската империя, Андраник и подпоручик Гарегин организират от доброволци арменци и представители на други националности отряд в състав от 270 души, който по-късно действувал в състава на македоно-одринската група български войски. Тук, арменските воини проявили своя героизъм в сраженията за овладяването на градовете Мастанли, Узун, Мерефте, Шаркьой и др. Андраник и неговият отряд участвували също така и в разгрома на турския корпус на генерал Явер-Паша през декември 1912 г. при селото Мергамли, на брега на река Марица в Беломорието. За това свое сражение Андраник получил от българското правителство най голямата награда – „Златен Кръст за храброст”; за своето участие във войната той получил също така и сребърни кръстове III и IV степен, произведен е в офицерско звание, предоставено му е българско гражданство и му е отпусната пенсия. Арменският отряд е разпуснат на 28 май 1913 г.

[…]

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

[…]

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

– Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто. Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

– Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

– Разбира се.

– Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

– Защо?

– Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Ст.н..с.Николай Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 15 (23694) from 12th April 2013, p.16 (first part)

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 16 (23695) from 19th April 2013, p.18 (second part)

 

– СТОМАНЕНИТЕ МИШЦИ НА ПОБЕДАТА

СТОМАНЕНИТЕ МИШЦИ НА ПОБЕДАТА (КАК СССР ПОБЕДИ ГЕРМАНИЯ)

      Една от най-важните причини, които се посочват в историята на Втората световна война за това, защо германската армия не успя да превземе Москва през 1941 г. е настъпилата в началото на войната транспортна криза. Този факт се признава и от бившите германски военноначалници, ръководили военното настъпление срещу СССР. Какво се има предвид? Тук ще посочим две много важни техни свидетелства:

1. От записките на командващия групата армии „Център” генерал-фелдмаршал Фьодор фон Бок: „7.12.1941 г. За сегашната тежка криза са посочени три фактора… 2. Парализирането на железните пътища. Недостиг на коли, вагони, локомотиви и обучен персонал; недостаточна приспособяемост на локомотивите и колите към условията на руската зима”.

2. От изследването на известния немски историк Клаус Рейнхард „Повратът при Москва. Провалът на хитлеристката стратегия през зимата на 1941/1942 г.”: „Главната причина за тежкото положение на транспорта  трябва да се търси в това, че Германия влезе във войната с недостатъчен брой локомотиви и вагони… Паркът на възможните за експлоатация локомотиви, включително и на 1850 френски, наброявал към 10 август 1941 г. само 23400. Тъй като това количество не достигало за изпълнението на поставените задачи, със започването на кампанията на Изток мощността на локомотивите била увеличена с 11,2%, което по-нататък довело до бързото им излизане от движение…”

      Т.е., германския райхсбан имал само 23,4 хиляди локомотива и това се оказало недостатъчно? А колко пък имал Народният Комисариат за пътищата и съобщенията (НКПС) на СССР? Тук в историческите изследвания се посочва цифрата 25 хиляди, т.е. практически същата бройка. Тогава защо съветските железничари успяли със същото количество локомотиви да прехвърлят на Урал едва ли не половината от мощностите на държавата, а германците не успяли да организират снабдяването на войските си?

Труженикът на войната – съветския локомотив от серията „Е“

Съветски брониран влак от годините на Втората световна война.

      Трябва да се отбележи, че Русия била добре запозната с този проблем още от времето на Първата световна война. Независимо от поръчките за унифицирани машини, в транспортния и парк  имало около стотина серии от локомотиви, като при това те били прикрепени към определени региони и ЖП пътища и подходът към ремонта им не бил на нужната висота. По време на войната тази система забуксувала и още през 1915 г. царското правителство започнало да закупува локомотиви в чужбина, най-вече от САЩ. Независимо от това, унищожаването на ремонтната база постепенно нараствало и чакащите за ремонт локомотиви достигнали бройката от 60%.

      Революцията от Октомври 1917 г. променила всичко в положителен план. След назначаването на Лев Троцки през 1920 г. за Нарком на пътищата и съобщенията, ремонтната база била специализирана за определени серии от локомотиви и за сметка на това била повишена производителността на ремонтните предприятия и най-важното, било съществено повишена производителност на запасните части и материали за тях. От този опит Троцки направил един съдбоносен извод, за който информирал делегатите на 8-мия Всерусийски конгрес на съветите:

      „Количеството на необходимите локомотивни разновидности трябва да се сведат до минимално число, до три-четири. Разбира се, при такова положение, ремонтът, цялата работа трябва да се ускори няколко пъти… Задачата, която е поставена със заповед № 1042 е: да се разгърне фронт на масово ремонтиране в заводите, които да се специализират така по отделните части, че да може в края на краищата то да се превърне в ново локомотивостроене, в производство на нови еднотипни съветски локомотиви”.

Германският кригслокомотив от серият „52“

Германски брониран влак от годините на Втората световна война.

     Именно тази мисъл на Лев Троцки застанала в основата на по-нататъшната политика на германския „Райхсбан”. От януари 1943 г., в редица предприятия на Германия и окупираните страни започнало масовото производство на военния локомотив от серията „52”, чийто прототип бил построен в края на 1942 г. от завода Борзиг. До края на войната били пуснати в експлоатация рекордно число от тях – над 6500 локомотива. Така всъщност, германците повторили съветския опит за производство на локомотивите от серията „Е”, които в този съдбоносин хронологичен отрязък от време били произвеждани от близо 30 различни заводи.

      Но дори и това не спасило от разгром Германия. Получил се парадокс – грандиозната програма на пускането в експлоатация на кригслокомотивите, откъснала огромни средства и производствени мощности от изпълнението на други военните поръчки, а най-главното – на тъй нужния за продължаването на войната метал, който катастрофално не достигал. Стигнало до там, че Херман Гьоринг в положение на отчаяние, предложил съвсем сериозно на германския министър Шпеер да строи локомотиви от бетон, тъй като липсвала стомана.

      След края на Втората световна война, в качеството на трофеи били взети от СССР повече от две хиляди кригслокомотива, и много от тях оцеляли в СССР на запасните бази до началото на 80-те години.

      Подготвил    ст.н.с. Николай Г. Котев, д-р по история

THE SOVIET RAILWAY ENGINE “E” AGAINST THE GERMAN KRIEGSLOCOMOTIVE “52″ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Извършване на десант от германски брониран влак. Върху челната бронирана площадка е поставена зенитната установка 2 cm Flakvierling 38 — четворен вариант на 20-мм зенитно оръдие FlaK 38.

Зенитчици от съветския брониран влак „Железняков“(брониран влак № 5 от Бреговата отбрана на гр. Севастопол) с 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (картечниците са монтирани върху морски тумби). На заден фон се виждат 76,2-мм оръдия от корабните куполни установки 34-К.

Севастополският брониран влак „Железняков“ в боен рейд. На фотографията се виждат корабните куполни установки 34-К с оръдия с калибър 76,2-мм и 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (Дегтярьов-Шпагин крупнокалибрен). Бронираният влак водил бойни действия от 7 ноември 1941 г. като направил 140 бойни рейда на предния край. Бронираният влак загива на 28 юни 1942 г. под рухналите сводове на Троицкия тунел

Севастополският брониран влак «Железняков» в боен рейд. На фотографията се виждат три корабни куполни  установки 34-К с оръдия с калибър 76,2-мм и 12,7-мм крупнокалибрени картечници ДШК (Дегтярьов-Шпагин крупнокалибрен).

Германски пехотинци върху трофеен съветски брониран влак. Бронираният влак принадлежал на 57-ми полк от 4-а дивизия за охрана на железниците от войските на НКВД и бил изгубен по време на бой. Групата армии „Юг“, юли 1941 г.

Германски брониран влак № 28, въоръжен с трофейни френски танкове. На переден план  — «Сомюа» S35. Бронираният влак първоначално се намирал в подчинение на групата армии „Център“ и се използвал за усилването на охраната на ешелоните, и по-късно бил усилен с две трофейни съветски бронирани площадки.

Съветски брониран влак, краят на 1941 г.

Soviet armoured train No.2 „Yuzhnouralskiy Zheleznodorozhnik“ (South-Ural Railroad Man), of 38th Armoured Train Unit, Briansk front, abandoned at Marmyzhi 29 June 1942 (OB-3 type)

Das Foto zeigt einen Panzerzug des Typs BP 42,der erste (PZ 61)wurde im Dezember 1942 ausgeliefert.

 

– GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT

ФИГУРИ НА ПОЛЕТА, ИЛИ ВЪПРОСЪТ ЗА ПЪРВИЯ КОНТАКТ

На 17 ноември 1974 г. с помощта на един от най-мощните по-това време радиотелескопи – този в Аресибо (Пуерто-Рико) било излъчено в космическото пространство изображение-сигнал в бинарен код, което символизирал човека, обитаването му на Земята и неговото ДНК. Сигналът на телескопа, разположен в кратера на загаснал вулкан бил излъчен в рамките на международната програма СЕТИ (Търсене на извънземен разум) – SETI (Search of Entra-Terrestral Intellect). В една част от съобщението бил изобразен самия радиотелескоп, излъчващ сигнала. В друга – показан строежа на Слънчевата система и разположените около Слънцето планетите Меркурий, Венера, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Плутоний. Човечеството било посочено чрез една човешка фигура, като от ляво и дясно от нея са показани спиралите на веригите ДНК, които са основа на нашия генотип. Била включена също така и синтезирана информация за химическия състав на атмосферата на планетата Земя, сведения за десетичната система на изчисляване, намираща се в основата на маематиката на човечеството.

И ето, близо тридесет години по-късно, през април 2001 г., в района на Чимболтон (Южна Англия) на едно от засетите със зърнени култури полета, в близост до един от британските радиотелескопи, се появили две рисунки. За разлика от другите рисунки (а те са над 10000 в целия свят), те не били кръгли или овални, а имали правоъгълна форма. В едната от тях се наблюдавал човекоподобен образ, а другата имала доста ясна пиктограма с различни сведения.

Using the Arecibo Telescope, scientists sent this coded message toward a giant cluster of stars – the globular cluster M13 shown in this photograph

Когато учените-уфолози ги анализирали, те не успяли да сдържат своето удивление и вълнение. Получаването на излъчената пиктограма от радиотелескопа в Аресибо било потвърдено и върнато с някои характерни отличия, показващи наличието на друга форма на живот, отличаващ се от нашия. Станало ясно, че изпращачът на отговора се намира в рамките на Слънчевата система, а не извън нея.

В получената пиктограма се показвала фигурка с голяма глава (по-голяма отколкото на обикновения човек), голями очи, малки ръце и крака. Т.е, това бил обобщен образ на пришелец, познат на уфолозите.

В нея се показвали наведнъж три планети – Земята, Марс и Юпитер. Изображението на Юпитер от четири страни се допълвало с неголями квадратчета, т.е. показвало се, че “нашите братя по разум” се намират не на самия Юпитер, а на четирите от неговите най-голями спътници.

Другото отличие се състояло в линиите на ДНК от двете страни на фигурката. Ако дясната верига била точно на нашата, то лявата се отличавала ясно с допълнителната си рисунка.

Що се касае другата рисунка, то човекоподобния образ напомнял марсинанския образ от Кидония, която била фотографирана от американските космически изследователски сонди и наречена “сфинкс, гледащ в небето”. Това би могло да бъде свидетелство, че основния исторически център на обитаване на “пришълците” е Марс и това е гигантско изображение на лицето, гледащо в откритото космическо пространство, което стои на повърхността на червената планета в обкръжението на редица от пирамиди.

Това, което било отпечатано на полето в Чимболтон, не влизало в рамките на нито една от групите “рисунки”, отпечатвани преди това, най-вече заради факта, че те били с правоъгълна форма. Друга била и технологията на изготвянето на “рисунките”.

Независимо, че вече има хиляди “рисунки”, които съдържат не само кръгове, но и различни символи, интересът към тях не намалява. За сега е ясно, че те не са просто продукт на полет на НЛО над полетата, тъй като много от свидетелите подчертават факта, че са наблюдавали падането на стъблата веерообразно в равни кръгове от 5 до 20 секунди! В книгата на известния журналист-уфолог Фреди Силва (“Всичко това са направили двама пенсионера, нали? Кратък курс за кръговете на полетата за начинаещи”) се посочват десетки аналогични случаи. На често пъти този процес на “рисуване” е съпроводен с характерен скърцащ звук. Когато все пак този шум бил записан, специалистите от НАСА успяли да определят изкуствения му произход.

Не всички приемат този феномен. Позициите на скептиците най-добре са изразени в статията “Кръгове на полетата, призив към здравомислие” на представителя на организацията UFOIN (Мрежа на изследователите на НЛО) Джени Рендълз. Независимо, че тя е написана преди случката на полето в Чимболтон, нейните положения са приложими към всяка група явления от подобен род. По-важните от тях са:

1. Сложните геометрични фигури и изображения са започнали да се появяват след като към тях започнали да проявяват интерес средствата за масова информация.

2. Нужно е достатъчно силно доказателство, за да се докаже, че “рисунките” са дело на извънземен разум, а не на човек.

3. Има достатъчно доказателства, че те са дело на човек.

4. В същото време има и достатъчно доказателства, че те имат естествен произход и са резултат на действието на атмосферни сили, такива като вихри, смерчове и електростатика.

5. Записите на наблюденията за появата на кръговете водят началото си едва от първите ръкописни отчети от началото на ХХ век. Практически във всеки от тях се наблюдавал формирането на прости кръгове и никъде не се упоменава за нещо, което (според нашето мислене!) да прилича на извънземен космически механизъм .

В същото време поддръжниците на извънземна намеса подчертават факта, че те са създадени от сила, която е неизвестна на съвременната наука. Проблемът на фалшификаторите се състои в това, че те не могат да натиснат стъблата на пшеницата с някакъв физически обект, без да не счупят стъблата. В истинските фигури от “рисунките” те не са счупени, а само са извити на няколко сантиметра от земята, точно там където са техните първи коленца. Като че ли зърнените култури са подложени на кратко въздействие с топлина, която ги размеква и ги накланя почти под прав ъгъл към почвата. На човечеството до днес не е известна технология, която да може да бъде използвана за подобно нещо. И имено този метод е основен при определянето на истинността на дадена фигура! При това в истинските фигури се наблюдават изменения на ниво клетъчна структура, като при това растението не загива, а продължава да расте. Нито в една фалшива “рисунка” не е могло да се получи това!

И така, днес е доказано, че тези явления са реални. Те не могат да бъдат прехвърлени само върху действията на човек. Нещо повече, трудно е да се обяснят от него и днес същността на много от изобразените символи. В същото време той не може да ги отвърли към тезата, че са игра на силите на природата, поради информативния им характер. И ако една от групите “кръгове” може да бъде обяснена с действията на НЛО-та над полетата или с извършването на електромагнитни процеси, то другата трябва да бъде обяснена с нещо по-различно. И именно в тази група влизат двете “рисунки” от полето в Чимболтон. Възможно с целенасоченото творчество на нечовешки разум, или по-точно на извънземен разум. Не е ли именно това да е Контактът, към който се стреми нашето човечество?

Ст.н.с. Николай Котев ,д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, N 155 from 9th July 2011 г., p.28. – See: http://www.duma.bg/duma/node/17132

GEOMETRICAL FIGURES OR QUESTION FOR THE FIRST CONTACT by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– КЪДЕ „ПОТЪНА” НАЦИСТКОТО ЗЛАТО?

     След завършването на войната в Европа, през 1945 г., в американската окупационна зона в Германия бил арестуван един немски офицер, служил по-рано във войските на СС. У него било открито писмо, подписано от групенфюрера от СС Фрелих, в което са дадени следните цифри: „166 млн швейцарски франка, 300 млн американски долари, 31 милиарда в златни кюлчета, 5,5 милиарда в наркотици…” Къде са разположени тези огромни суми и къде са тези ценности, и до днес никой не може да даде отговор. Не е трудно човек да се досети, че става дума за укрити по време на Втората световна война ценности, откраднати от нацистите. Днес е известно, че с приближаването на краха на нацистка Германия, нейните ръководители успяват да укрият на най-невероятни места награбеното от цяла Европа – най-вече злато и брилианти за милиарди долари, хиляди безценни произведения на изкуството, като по-голямата част от тях така и не са открити.  Вече почти 70 години историците и различни изследователи се опитват да оценят на каква сума са били откраднати от нацистите в различните европейски и северноафрикански държави и по-късно укрити така нар. „Съкровища на нибелунгите”. Според едни сумата надвишава 500 милиарда долари, но тази цифра не се приема като сериозна. През май 1945 г. само от хранилището в Алт Аусзее (Германия), от дъното на солните шахти били извлечени ценности за около 10 милиарда марки. В иззетите от резиденцията на шефа на РСХА Калтенбрунер и в други негови тайници, са извлечени съкровища за около милиард марки. И това е само капка в морето. Както по-късно свидетелствуват текстовете на различни секретни документи на Третия райх, в района на планините около езерото Топлиц (Австрия) са били съсредоточени основните тайници-убежища за културни ценности. Тук, в този район са били изпратени около 1000 германски транспортни средства с упаковани сандъци с ценности. А експедицията от 1958 г. успяла да извади от дъното на самото езеро само 16 сандъка. И в тях били открити милиарди френски франкове, които … се оказали фалшиви. И все пак за някои от тези нацистки и есесовски хранилища днес е добре известно

     СЛУЧАЯТ С РУДНИКА КАЙЗЕРРОДЕ

     Може би една от най-фрапантните операции на американските въоръжени сили свързани с така нар. „спасяване” на културни ценности е тази по изкарването на различни съкровища от рудника Кайзеррод в района на Меркерс-Кизелбах, Тюрингия, намиращ се на 300 км югозападно от Берлин. Именно тук, през март 1945 г. в една от солните шахти на рудника, нацисткото ръководство на Германия укрива златото на германския Райхсбанк, валутата на различни държави и много произведения на изкуството.

Когато през април 1945 г. предните отряди на 3-а американска армия влезли в Меркерс-Кизелбах, отговарящите за съхранението на ценностите лица (в това число ръководството на рудника, представителя на Райхсбанк и представителя на германските музеи) били арестувани. Но тайната била разкрита на американски военен патрул на 6 април от две французойки, които казали, че „това е шахтата, където германците крият злато”.

     На 7 април група американски офицери се спуска на дълбочина от 640 метра и открива там в солна пещера оставените от нацистите човали с милиард райхсмарки. Взривявайки с динамит стоманената врата на зала № 8 те попадат в помещение с дължина от 46 метра, ширина 23 метра и височина от 3,5 метра, където се намирали още 7000 номерирани човали. В подземното хранилище се намирали 8527 златни кюлчета, човали със златни монети от Франция, Швейцария и САЩ, множество пачки тяхна валута. Златната и сребърна посуда била смачкана, за удобство при съхранението на метала и поставена в сандъци. Куфари, пълни с брилианти, и други скъпоценни камъни, откраднати от затворниците в лагерите на смъртта, в съседство се намирали човали пълни със златни коронки и пломби. И много, много британски, норвежски, турски, испански и португалски банкноти… Ако всичко се събере заедно, ще се окаже, че това е една от най-богатите съкровищници в света, в която били скрити невероятните 93,17 % от всички златни резерви на нацистка Германия в края на войната. По-късно в други тунели са открити произведения на изкуството с общо тегло от 400 тона, в това число картини на Рафаело, Рембранд, Дюрер, Ван Дайк и др., собственост на 15 берлински музея, а така също и ценни книги от библиотеката на Гьоте във Ваймар. Всички тези съкровища, наброяващи 11750 сандъка били натоварени на 32 десеттонни камиона и при усилена охрана прехвърлени във Франкфурт.

А от 12 до 17 април съкровищата били тайно изнесени от американските военни в неизвестно направление. Именно в онези априлски дни американската преса писала за огромните „съкровища на нибелунгите”, попаднали в ръцете на войниците от 3-а американска армия, командвана от генерал-лейтенант Джордж Паттон. Но тайната на тази армейска операция по изнасянето на ценностите потъва по-късно със смъртта на Патон, който загива на 21 декември 1945 г. в автомобилна катастрофа.

     Съдържанието на още 667 нацистски хранилища в самата американска окупационна зона също попаднали при американците и много скоро след това – изкарани зад океана.

     Един от многобройните примери за присвояването на чужда собственост бил примерът с изземването на рисунките на Дюрер от мюнхенския събирателен пункт за културни ценности през 1948 г. Те били съветска собственост и били откраднати от нацистите от Лвовския музей, където се намирали от 1840-те години. След капитулацията на Германия, директорът на Мюнхенския събирателен пункт Стюърт Леонард през трето лице ги изнася в Ню Йорк, и сегашното им местонахождение е неизвестно.

 

    Показателна е историята за връщането от американските военна администрация на 40 сандъка (иззети от едно нацистко хранилище) с експонати от музея в кримския град Керч през 1948 г.  При отварянето на сандъците се открива, че най-ценните предмети са изчезнали. Въпросът се изяснил едвам след като била открита в един от сандъците на една бележка на руски език със следния текс „Внимание! Важно. Съобщавам, че всички археологически колекции от Крим и други градове на СССР се съхранявали по време на войната в замъка Хохщадт в Южна Бавария. И всичко беше в образцов ред. Замъкът беше зает от американските войски на 22 април 1945 г. От това време никой не можеше да влезе в хранилището, и много от вещите бяха откраднати от американските войници. Всичко това, което е опаковано е събирано на пода, намерено в боклука. Някои от нещата уцеляха. Привет на Родината. 3 октомври 1945 г.” Така, с помощта на неизвестен човек, знаещ руски език, кражбите били открити. Но претенции нямало към кого да се отправят…

    И В ИТАЛИЯ НЕ Е ПО-РАЗЛИЧНО

     От американските военнослужащи пострадали и много от италианските градове. Огромни загуби били нанесени на музеите в Неапол. Веднага след навлизането на англо-американските войски в града били разорени минералологичните, зоологическите и други колекции на Университетао в Неапол. Кралският дворец бил превърнат в офицерски клуб с кафене и барове. В гигантския дворец в гр.Казерта, в който били окачени многобройни уникални творения на италиански майстори на четката, се нанесъл Главния щаб на съюзническите войски. И естественно след напускането на щаба, много голяма част от окачените експонати изчезнали безследно. А служителите от Пинакотеката се жавалвали на началството си, че „грубите военни… бягат, отнасяйки със себе си книги, антични и средновековни монети от различни колекции и произведения на изкуството”.

     Музейните колекции, които били открити в различните подземните хранилища били особено добре приемани от американските музейни работници. Веднага след получаването на достъпа до колекциите, те започнали да подбират произведенията на изкуството за попълването на фондовете на вашингтонската Национална галерия, ню-йоркския музей „Метрополитен” и други художествени центрове, разположени в различни американски градове. Първоначално тези експонати били показвани на американските ценители като „подвижни изложби”, след което потъвали в различни музейни фондове. Фактически САЩ си присвояват тези трофейни ценности, нямайки никакви права върху тях, тъй като на нейна територия не са се водили бойни действия и законите за реституция не се разпространявали върху САЩ.

     През 1946 г. американското военно командване успява да прехвърли на територията на САЩ 8722 картини на германски художници-баталисти. На всяка картина бил поставен печат със следния текст: „Този знак е правителствена защита срещу възможни бъдещи германски настоявания за връщането на всякаква вещ”. По такъв начин картините на германските художници-баталисти били обявени за американска собственост. По-голям късмет имала унгарската светиня – хилядолетната корона на първия християнски крал на Унгария Ищван I (Свети Стефан), която попаднала в ръцете на военнослужещите от 7-ма американска армия. Дълги години тя се намирала в американското златно хранилище във форт Нокс. А на официалните искания на унгарското правителство, американците винаги отговаряли:

     „За разлика от останалите кралски ценности и друеи съкровища, похитени от унгарските фашисти и изнесени в Австрия, короната на Свети Стефан (Ищван) не попада под действието на член 30 от Договора за реституция, тъй като тя не е била иззета насилствено, а била предадена за безопасно съхраняване на властите на Съединените Щати, които се грижат за нея.”

 

    Веднага след завършването на военните действия в Европа, САЩ и съюзниците и се опитали да завладеят онази част от златния запас на нацистка Германия, който се пазел в швейцарските банки. Но за да избегнат участието на СССР в подялбата му, те се отказали от своите намерения, веднага след като получили от Швейцария авансово сумата от 780 милиона долара. Обаче златото, което било изнесено от нацистите от Нидерландите, Белгия, Полша, Чехословакия, Югославия и др. окупирани държави, все пак останало в ръцете на американските финансисти.

     ДЕЛА, ДЕЛА, … НО БЕЗ ДОКУМЕНТИ

     От 1945 до 1962 г. в американските съдилища по исковете на потърпевшите са били доказани кражбите от американски военни в окупационните зони в Германия и Италия на 3978 произведения на изкуството. Но съдбата на много от тези трофейни ценности си останала неясна. Нещо повече, през 60-те години на ХХ век следствените и съдебните материали по тази категория дела неизвестно защо били унищожени.

     През 1990 г., една част от съкровищата изненадващо изкочили от там, където човек най-малко е очаквал – Тексас, САЩ, като героите този път били наследници на безизвестен ветеран от войната.

      Собственикът на магазин Джо Т.Мидор, съдейки по наличните свидетелства съхранявал безценно ръкописно Евангелие от IX век, в своя дом в гр.Уайтрайт, на 100 км северно от Далас. Украсеният с орнамент и илюстриран 1100-годишен манускрипт в обложка от злато и сребро, принадлежал на църквата в немския град Кведлинбург. Неочаквато той бил обявен за продажба в Швейцария.

     Манускриптът, чиято ориентировъчна цена е била 30 милиона долара, е с шест века по-стара от Библията на Гутенберг. Той съдържал всичките четири Евангелия, била написана със злато за нуждите на императорския двор и в края на Х век подарен на старинния град-крепост, възможно от император Отон III. Манускриптът и други съкровища били изнесени от Кведлинбургската църква и скрити в една шахта. През април 1945 г., ако се вярва на документите на американските военни, официалните лица се убедили, че тези ценности са все още там. Обаче няколко дни по-късно било открито че част от ценните предмети изчезнали, а разследването, което продължило три години – не дало резултат. Най-вероятно Джо Мидор, по това време лейтенант от американската армия е присвоил ценностите и ги изнесъл нелегално в САЩ, като по такъв начи извършил една от най-големите кражби на произведения на изкуството през ХХ век. Той искал да стане учител по рисуване, но обстоятелствата го принудили да стане собственик на магазин. След смъртта на Мидор, когато наследниците започнали да предлагат за продажба съкровищата от Кведлинбург, Данъчното управление на САЩ и ФБР започнали разследване. След няколко месеца юридически спорове, наследниците се съгласили да се откажат от всичко което получили в наследство за сумата от 2,75 млн долара. Сделката е много критикувана по това време, но все пак съкровищата успяват да се върнат в Германия през 1992 г.

     ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ НА АМЕРИКАНСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

     Три дни след настъпването на 2001 г., в западната преса се появила една любопитна бележка, загатващ за един много пазен в тайна дипломатически скандал:

     „ДЪРЖАВНИЯТ СЕКРЕТАР ПОПАДНАЛА ПОД РЕСТИТУЦИЯ

     Държавният секретар на САЩ Мадлен Олбрайт се отказва да връща картини на предишните им собственици, някога нелегално изнесени от Прага от баща и.

     В интервю за австрийския вестник „Neue Kronen Zeitung”, Мадлен Олбрайт заявила, че двадесет картини на холандски майстори от ХVIII век и колекция от сребро са законно наследени от нея от баща и и се явяват собственост на семейството на Олбрайт. По мнение на държавния секретар на САЩ, австрийското семейство, които притежавало тази колекция до 1945 г., днес няма никакво право върху нея.

     Скандалът около картините на Мадлен Олбрайт  се разгорял, когато наследниците на австрийския промишленик и земевладелец Карл Небрих и изпратили ултиматум, в който настоявали да им бъдат върнати принадлежащите им картини.

     Няколко години преди това Мадлен Олбрайт, тогава още американски посланик в Унгария, имала глупостта да посети в Прага къщата, в която през 1945 г. живял баща и Йозеф Корбел, чиновник в следвоенното чешко правителство.

     Както се оказало, почти до този момент, когато Прага била заета от съветските войски, в това здание живеело семейството Небрих-Хармер. През 1945 г., членовете на семейството бягат от комунистите в Австрия – за всеки случай, тъй като никой от семейството не е сътрудничел с фашистите.

    В опразненото здание е заселен Йозеф Корбел със семейството си и с десетгодишната си дъщеря Мадлен. Половин година по-късно Корбел е преместен в Белград. Той взима със себе си картините и среброто от зданието; същият този багаж съпровожда дипломата, когато той емигрира в САЩ.

     Австрийското семейство Хармер вече използвало всички начини на въздействие върху американската „желязна лейди”. Започнали от коректното „Ние не вярваме, че семейството на държавния секретар на САЩ получава удоволствие от неща, които не им принадлежат”.

     Завършили с агресивното „Нейния баща действувал отвратително, заплашвал и ни е взел картините”. Членовете на семейство Хармер специално посочват това, че Мадлен Олбрайт се проявява като защитник на връщането на незаконно преместените предмети на изкуството на предишните им собственици, в частност на жертвите на холокоста.

     При това наполовин еврей бил точно бащата на Мадлен Олбрайт, който бил принуден да бяга от Чехия по време на нацистката окупация, а Хармери са чистокръвни германци.

     Сегя, нямайки политическата поддръжка от страна на австрийското правителство практически прекратили борбата си срещу държавния секретар на САЩ. Нея я обвиняват в двоен стандарт. Като държавен секретар тя е за реституцията, като колекционер – против.

     И нейната близка отставка, вероятно само ще я укрепи в желанието и нищо и на никого да не дава.”

     Малко по-късно Държавният секретар на САЩ си подава отставката.

     Любопитно нали?

– HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОФИЛИ.

Генерал Иван Данилович Черняховский

Армейски генерал Иван Данилович Черняховский е роден в украинското село Вербовка през 1906 г. Талантливият военачалник започва военната си кариера като редица други съветски военачалници, започвайки от командир на взвод, и достига до званието армейски генерал. Първоначално обаче се премества в Киевското артилерийско военно училище, след завършването на което е разпределен в 17-и корпусен артилерийски полк в гр. Винница. През май 1931 г. бъдещият армейски генерал постъпва в Ленинградската военнотехническа академия “Феликс Е. Дзержинский”, където слуша лекции на факултета “Механизация и моторизация”. По-късно този факултет е развърнат във Военна академия за механизация и моторизация на РККА.

22 юни 1941 г. 28-а танкова дивизия посреща северно от гр.Шауляй, намирайки се във втория ешелон на 8-а армия. Още в първите дни на Великата Отечествена война, използвайки особеностите на местността, той с дивизията си контраатакува противника на всички възможни направления.

Много често самият командир на дивизията – И. Д.Черняховский лично влиза в бой с танка си, като дава пример за мъжество и храброст. Към края на 5-ия ден от войната от състава на дивизията остават годни за воденето на бойни действия около 40 танка. Но дори и с тези налични средства обезкървената от първите мощни германски удари 28-а дивизия успява да прикрие изтеглянето на съединенията на 8-а армия. Особено поучителна е операцията по унищожаването на германската охрана на моста при Мадона, при което ариегардът на дивизията успява да се изтегли.

През август 1941 г. 28-а дивизия е прехвърлена в състава на Северозападния фронт, в района на гр. Новгород, като на 14 август заема полосата за отбрана, разположена на 4-6 км от западните покраинини на гр. Новгород. Срещу него е хвърлен в бой 1-ви армейски корпус на 16-а германска армия на генерал-полковник Ернст Буш. Независимо от тежките сражения, талантливият полковник Черняховский успява да задържи силите на противника с едно денонощие, като същевременно запазва високата дисциплина и боеспособност на поверената му дивизия.

Армейски генерал Черняховский ще влезе в историята на военното изкуство, като военачалник, който налага свой стил на воденето на бойните действия, отнел стратегическата инициатива от противника в един от онези важни моменти на войната, които доведоха впоследствие до победата на 9 май 1945 г.

Генерал Ервин Йов фон Вицлебен

Многотомните хроники на Втората световна война рядко споменават името на немския генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен. А той е един от онези принципно антинацистки настроени висши офицери на Германия, които се противопоставят на тоталитарната държава, запазват убежденията си и мъжествено посрещат смъртта, като дават достоен пример на бъдещите поколения.

Ервин Йов фон Вицлебен е роден на 4 декември 1881 г. в гр. Бреслау (днес Вроцлав в Полша). Получавайки военно образование, на 22 март 1901 г. той постъпва в германската армия със званието младши лейтенант в 7-и лейбгвардейски полк, разположен в силезкия град Лигниц. Тук той служи около десет години, опознавайки до най-малките подробности механизмите и ценностите на пруско-германската военна система на Вилхелм II.

В края на 1908 г. е назначен за адютант на войсковото командване “Хиршберг”, а една година по-късно е произведен в оберлейтенант. Началото на Първата световна война (1914-1918 г.) посреща като адютант на 19-а резервна бригада. Вече като капитан, той воюва на Западния фронт, където получава Железен кръст I степен. Като честен и мъжествен човек, той трудно приемал първите стъпки на нацизма вътре в страната и на международната арена той твърдо се противопоставял на “щурмовите отряди” на Ернст Рьом, като бил готов да използва своите войски срещу партийните военизирани отряди на Хитлер.

След “Нощта на дългите ножове”, разбирайки, че са убити генералите в отставка Курт фон Шлайхер и Курт фон Бредов, той заедно с генералите Ерих фон Манщайн, Герд фон Рундщед и Ритер фон Лееб настоява за назначаването на военнополеви съд и провеждането на разследване на обстоятелствата за смъртта на двамата генерали, като е готов да използва намиращите се в негово подчинение войски. Нацистите първоначално се страхуват от авторитета на генерал Ервин Вицлебен в германските въоръжени сили. И може би затова го засипват с чинове. В края на 1934 г. той е вече генерал-лейтенант, а от 1 октомври 1936 г. – генерал от инфантерията.

Английска пропагандна марка с портрета на убития от нацистите Ервин Вицлебен

С избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. генерал Вицлебен взема участие във военните кампании срещу Полша и Франция като командващ различни обединения, и на 19 юли 1940 г. е произведен в генерал-фелдмаршал. На 21 август 1942 г. изненадващо е уволнен, като повече не е привикван на действителна военна служба.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian Army„, Sofia, № 15700 from 6th October 2003.

„HISTORICAL PROFILES. GENERAL OF THE ARMY IVAN DANILOVITCH CHERNAHOVSKIY. FIELD-MARSCHAL ERWIN YOV VON WITZLEBEN“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– „I SEE THE OBJECTIVE!!!“ ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER „HAMIDIE“ DURING 1912

“ВИЖДАМ ЦЕЛТА…” КАК БЕ ТОРПИЛИРАН ТУРСКИЯ БРОНЕНОСЕН КРАЙЦЕР “ХАМИДИЕ”.

Балканските войни от 1912-1913 г., дадоха на света стотици примери на безпределен героизмъм на българския войник и офицер. Рамо до рамо с тях дават своя принос и личния състав на младата българска флота.

Името на миноносеца “Дръзки” се свързва от поколенията с осъществяването на най-голямата морска победа на България – топрилирането на гордостта на Турция, – модерния броненосен крайцер “Хамидие”. Днес миноносецът заема достойно място в двора на Военноморския музей в гр. Варна.

Два от шестте български миноносци – “Дръзкий” и “Храбрий” на военния кей.

Шестте български миноносеца са построени във Франция от фирмата “Шнайдер и Сие” и представляват типов френски проект на “38-метров” миноносец. На 24.02.1904 г. е сключен договор с фирмата за доставка на 3 кораба. Корабите са транспортирани разглобени на части до Варна. Сглобяването им е извършено от български корабостроители под ръководството на френски инженер и осем механика. Вече след като са били сглобени първите три морски съда, на 14.01.1906 г. е сключен договор за доставката на още 3 кораба от същия тип. Хелингът за спускането на корабите на вода е завършен на 05.081907 г. и на 23.08. същата година са осветени първите три кораба. Те получават имената “Дръзки”, “Смели” и “Храбри”. Следващата партида е осветена през септември 1908 г. и получават имената “Шумний”, “Летящи” и “Строги”.

След падането на крепостта Одрин и издигането на българското знаме над нея, турската армия изпитвала изключителна нужда от ново въоръжение и боеприпаси. Помощта, която им изпращала Австро-Унгария и Германия стигала до румънското пристанище Кюстенджа, откъдето те били превозвани по море до Цариград. За тази цел се наемали корабите „Акдениз“ и „Карадениз“ под египетски флаг, които се охранявали от турската флота. Голяма била и опасността от турски десант и бомбардировки по населени пунктове на българския бряг. Нещо повече, командирът на броненосния крайцер “Хамидиe” Хюсеин Райф бей дори настоявал на 15 октомври 1912 г., Варна, Созопол и Балчик да се предадат, в противен случай щели да бъдат разрушени. Но това не станало – голяма роля за това изиграла дозорната служба водена от шесте български миноносеца във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до нос Емине, а по-късно и атаката на четири от тях на самия крайцер “Хамидие”.

След извършването на атаката се установява че той е торпилиран от миноносеца “Дръзки” в неговата носова част, при което се получила пробойна в размер на около 10 кв. метра, а поразената му по време на боя мачта се счупила пред Босфора. От екипажа на “Хамидие” са убити 8 и са ранени 32 души.

Ето как описва знаменитата атака на четирите български миноносеца срещу крайцера “Хамидие” в своя доклад до командващия флота, самия началник на отряда миноносци, капитан II ранг Димитър Добрев:

. “…Донасям Ви, господин подполковник, че на 7-ий т.м. в 10 ч. [и] 35 м. след пладне, след полученото от Вас в 9 ч. подир пладне съобщение по телефона за пътуването на египетските параходи “Черно море” и “Бяло море” под турски флаг с коне от Кюстенджа за Цариград, с Вашето разрешение с миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий” се снех от швартови от военния кей и се отправих в крейсерство за залавянето на поменатите транспорти. Преди тръгването бях събрал командирите и им дадох нужните наставления за в случай на среща с противника. Амбаркувах се на миноносец “Летящий”, с когото застанах начело на отряда, следващ в една килватерна колона.

Тренировка с кърмовия торпеден апарат на миноносец „Дръзкий„

В 11 ч. [и] 25 м. cл[ед] пл[адне] излязох през прохода на минното заграждение и легнах на S 47º E с[ъс] 180 оборота в машината. В 11 ч. [и] 30 м. след пладне легнах на S 65º E с 200 оборота в машината.

В 12 ч. и 30 м. (0 ч. след полунощ на 8-ий ноемврий) на 3 румба вдясно от курса в разстояние 1 ½ – 2 мили се показа тъмната маса на военен кораб без огньове.

Времето можеше да се счита прекрасно. Слабо лун[н]о осветление при покрито с перести облаци небе, почти никакво вълнение и вятър и 14º С температура на въздуха при доста голяма влажност.

В 0 ч. [и] 35 м. след полунощ, след като се достатъчно ориентирах, насочих “Летящий” върху кораба, като легнах S 7º E. Увеличих хода до 280 оборота, като предварително оповестих отряда за откриванието на противника и започванието на атаката. Неприятелският кораб се въртеше почти на едно и също място и за да мога да мина по борда му, принудих се да се склоня малко вляво. В този момент, 0 ч. [и] 43 м. след полунощ, приблизително в 500 метра разстояние, неприятелският кораб дохажда на траверза на “Летящий” с една от раковитите или крамболите си и командирът на миноносеца лейтенант Альов даде изстрела с мината от десния апарат. След изстрела на неприятелския кораб се изви една ракета, проблесна на мачтата му някакъв сигнал и след това се откри една отчая стрелба от всичките оръдия.

Тренировка с 47-мм оръдие на миноносец „Дръзкий“

В 0 ч. [и] 45 м. сл[ед] полунощ излязох на линията на курса на неприятелския кораб, за да се приготвя сам и дам време на другите миноносци да се приготвят и заемат местата си за втора атака. Курсът на “Летящий” S 70º E.

По вахтените журнали на миноносците вторият минен изстрел е бил даден от миноносец “Смелий” от десния му борт в разстояние 300 метра; третият изстрел от миносец “Строгий” от десния борт в разстояние 100-150 метра; четвъртият минен изстрел също от десния борт от миноносец “Дръзкий” в разстояние 50-100 метра. По вахтените журнали по твърдението на екипажите на миноносците имало е най-малко три попадения с мини. По твърденията на екипажите и по вахтените журнали на 4-тех миноносеца неприятелският кораб е бил крейсерът “Меджидие”.

Схема на атаката на българските миноносци „Летящий“, „Смелий“, „Строгий“ и „Дръзкий“

С[ъс] съзиранието на неприятелския кораб, по-точно силуета и масата му, аз поех водението и на “Летящий”, като командирът му лейтенант Альов застана на минните апарати. В този момент мен лично ми беше безразлично кой именно неприятелски кораб атакуваме, “Меджидие” ли, “Хамидие” ли или “Хайредин Барбароса” и [от] отряда, мен не ми оставаше време да броя из тъмнината тръбите и мачтите на противника, вследствие на което за обект на атаката приемах по вахтените журнали, че е бил крейсерът “Меджидие”. По следните причини аз бях принуден да прекратя наблюденията си за резултата от минния изстрел от миноносец “Летящий”.

В 0 ч. [и] 47 м. сл[ед] п[олуно]щ под вистрелите на противника и под впечатлението, че ме е взел в погоня, склоних курса вляво, за да го атакувам повторно и му пусна приготвената мина от левия борт. В този момент забелязах димовете на два от нашите миноносци, които се отдалечаваха от противника. Третият не се виждаше. Впоследствие се обясни, че “Строгий” имал замикание на проводниците на клотиковата лампа, която горела, а “Дръзкий” е приел това за сигнал от “Летящий” и го е последвал.

Така изглеждал турския броненосен крайцер „Хамидие“ преди да му бъде нанесен торпедния удар.

В 0 ч. [и] 57 м. след полунощ легнах на [курс] N 22º E приблизително по направление на удаляющите се наши два миноносеца.

От 1 ч. до 1 ч. [и] 30 м. след полунощ менявах оборотите в машината и курсовете, докато се ориентирам и прекратя пламъците от тръбите на миноносеца, които предизвикаха отново огъня на противника върху ми.

В 1 ч. [и] 40 м. след полунощ подадох позивните си повторно, за да събера нашите миноносци. По курса ми се в[ъ]зви ракета и се отговори с позивни не наши.

Склоних курса на N 84º W, увеличих хода до 300 оборота и на открития по мен огън от неприятелския контраминоносец започнах да отговарям с 47-мм оръдие от десния борт. След като се разминах с неприятелския контраминоносец, по левия ми борт се откри още един миноносец, който заведе престрелка с контраминоносеца. Опасявайки се да не би да попадна в своя, след първия изстрел от левия борт прекратих стрелбата.

Пробойната в задната димова тръба на миноносец „Дръзкий“ от боя с турския броненосен крайцер “Хамидие”, снимка от 30-те години на хх век.

В 2 ч. след полунощ отнова започнах да подавам позивните си, за да се приберат миноносците в отряда. Нашите миносци на позивните ми не отговариха. Неприятелският контраминоносец се възползува от случая да открие огън отново срещу мен. Вляво и назад далеч негде из тъмнината се започна пак безталкова оръдейна стрелба по невидим и незнаен противник.

В 2 ч. [и] 10 м. след полунощ заглъхнаха последните изстрели от неприятелските кораби. В 2 ч. [и] 16 м. след полунощ легнах на S 30º W при 150 оборота в машината. В 2 ч. [и] 48 м. след полунощ под брега близо до N проход на минното заграждение на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Смелий”. Обезпокоен за съдбата на “Строгий” и съгласно инструкциите, които бях дал на командирите да чакат събиранието на отряда до разсъмване при N вход на заграждението, започнах да крейсерувам с променливи галсове между Балчик и Св.Константин.

В 4 ч. [и] 30 м. след полунощ на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Строгий”, които застанаха в килватер. Оказа се, че в 2 ч. [и] 48 м. след полунощ погрешно са били прочетени позивните на “Строгий” за тия на “Смелий”. В 6 ч. [и] 45 м. след полунощ, след като се разсъмна добре и се убедих, че по хоризонта не се вижда никъде “Смелий”, реших да влеза в порта за сведения, преди да тръгна в поиски.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В 7 ч. [и] 10 м. в[ъв] Варненския залив се зададе насрещу отряда миноносец “Смелий”, който предаде по семафора, че имал авария в руля и един ранен, който сдал на брега в порта. Заповядах му да встъпи в килватер.

В 7 ч. [и] 40 м. след полунощ с четиритех миноносеца застанах на швартови на военния кей в[ъв] Варна.

При огледа на миноносците и разпита на командирите се оказа:

1. Миноносец “Летящий” – без всякакви повреди.
2. Миноносец “Смелий” – ранен в крака с осколка от снаряд артилеристът II р[азред] Никола Делибашев, повредени незначително с осколки от снаряди предната димова тръба и кожухът на предния котел от лявата страна. Заклинена [е] рулевата машинка, вследствие на което миноносецът под огъня на противника е бил принуден да мине на ръчно управление.
3. Миноносецът “Строгий” – малки огъвания на обшивките на носа в левия борт вследствие на стълкновение с “Дръзкий” по време на боя.
4. Миноносец “Дръзкий” – простреляна задната димова тръба и спукана дървената лодка вследствие на стълкновение с[ъс] “Строгий” в[ъв] време на боя.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В похода и атаката присъствуваха като охотници* на миноносец “Строгий” лейтенант Серафимов и мл[адши] подофицер Младен Илчев, ефрейтор Васил Воденичаров и мл[адши] подофицер Костадин Дринев; на миноносец “Летящий” огнярът от бреговата команда младши подофицер Атанас Чолаков; на миноносец “Дръзкий” за вахтен началник флаг-офицерът мичман I р[анг] Минков и огнярите Никола Николов и Михаил Рупецов.

От съпоставлението на вахтените журнали с[ъс] сведенията, които постъпиха на другия ден след атаката от семафорните постове, заключението ми е, че през нощта на 7-ий срещу 8-ий т.м. броненосец “Хайредин Барбарос”, крайсер “Меджидие” и два контраминоносеца “Самсун” и “Едилиар Милет” са били по линията Калиакра-Камчия в прикритие на пътя Кюстенджа-Босфора за осигуряването на преминаването на египетските транспорти. По курса ми в счислимата широта 42º3´ N и дългота 28º29´ E от Грин[в]ича повереният ми отряд се натъкна на крейсера “Меджидие”, когото незабавно и атакувах. Какъв е резултатът от атаката, с достоверност мъчно може да се потвърди, тъй като по самия характер нощните минни атаки са съпрежени** с маса изненади при отстояванието на всякаква ориентировка и наблюдение. Нямам основания да се съмнявам в искреността на твърденията на екипажите на участвуващите в атаката миноносци, обаче опитът ме е научил, че достоверните сведения за резултатите от атаката ще се получат най-добре от достоверни източници от Цариград, гдето резултатът ще се знае най-добре и положително.

30 години след сражението. Курсанти от Военноморското училище на палубите на миноносците “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”, пристанище Варна, 1941 г.

За моралния удар и влиянието, което ще окаже върху по-нататъшните събития на морето тази атака, оставям на Вас да съдите, като от своя страна считам за неизменно в полза и в похвала на екипажите да добавя, че в случая изпълниха дълга си добросъвестно и действията на отряда бяха напълно целесъобразни, понеже най-сигурното средство за спирането на контрабандата е уничтожението на въоръжената морска сила на противника. Повереният ми отряд напълно целесъобразно предпочете да се прехвърли върху крейсера “Меджидие”, наместо да продължава проблематичната погоня за транспортите. Ако крайсерът “Меджидие” се окаже потопен или изваден от строя, чиновете от поверения ми отряд заслужават наградите, предвидени в орденските ситуации, и ще ходатайствувам да им се дадат, ако ли пък по волята божия атаката е излезла безрезултатна, екипажите при все това заслужават височайшата благодарност на августейшия ни шеф, в безпределната ревност на служението комуто показаха, че са готови живота си да положат.

Прилагат се: виписка*** от вахтените журнали – отрядния и на миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”. Чертежите за похода, атаката на крайсера “Меджидие” и срещата на миноносец “Летящий” с неприятелския контраминоносец са приложени към вахтения журнал на миноносец “Летящий”. Виписките на вахтените журнали на останалите миноносци са също придружени с по една скица за произведената атака; рапортите № 224, 239, 144 и 141.

Началник на подвижната отбрана и на отряда

Капитан II ранг (п) [Димитър] Добрев

Флагофицер [мичман I ранг] (п) [Кирил] Минков

[Резолюция на началника на флота от 10.ХI.1912 г.] : “1. Да се обяви на екипажа благодарност. 2. Да се съобщи в Щаба на Действуващата армия. 3. Ако се потвърди, че крейсерът е бил увреден по който и да било начин – с мина или артилерийски огън, – да се ходатайствува за награда на екипажите и офицерите”.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

* Доброволци.

** Съпроводени.

*** Преписка.

Cт.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

“I SEE THE OBJECTIVE!!!” ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER “HAMIDIE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 5th August 2011 г., p.16-17.

Printed in US newspaper „България“ (Bulgaria“), Chicago, USA, N 38 from 23th September 2011, p.26 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2662–vijdam-celta.html