– LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки

РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Ако сте проследявали, както на вас ви се е налагало, по картата за движението на българската армия, което се извършвало със забележителна бързина и планомерност, то може да се допусне, че всички войскови части в правилен ред преминават от позиция към позиция. В действителност, това не е така. На дивизията, полка или на батальона се поставя задача да извърши преход по някаква линия. И сумирано като цяло, дивизията и полка изпълняват тази задача. Но вътре в големите войскови единици с обоз при тежки преходи, с тежки раници на гърба, с артилерия, която се налага да бъде измъквана от калта, редът въобще не се спазва – особено след големите сражения, когато войниците от една страна са уморени, а от друга, вече успели да свикнат, по-малко се страхуват да изпадат в паника и не изразходват толкова внимание върху това да се придържат към правилни колонни редове.

До Лозенград, около Петра например, работата още вървеше гладко, като по учебник. А след Лозенград, когато ние се движехме към Люле-Бургаз, редът съвсем се развали и, както показаха по-нататъшните събития, без загуби за делото. Нашият полк се разбърка с други четири, командването почти изчезна, аз например, въобще не видях през това време полковия командир, него някъде го взеха от нас, моя взвод изчезна и при мен под мое командване попаднаха 100 войника от различни полкове. Съществуваше твърдото убеждение, потвърждаващо се от слухове, идващи от всички страни, че в това направление се движат нашите, че те са много, но кой къде е – това не го знаеха нито войниците, нито аз. И тази неизвестност никого не потискаше, тя се допълваше от твърдата увереност, че ние ще стигнем там където трябва.

Дали е имало куриери от една част към друга? Та нали ви казвам, че аз дори не видях нашия полкови командир. Можеше ли да има правилна връзка между полковете, ако те са се разделили, разбъркали, а командирите бяха откъснати от нас и разместени. Впечатлението е такова, като че ли армията се движи стихийно, но тази стихийност се отнася само към движението на отделните групи и колони вътре в армията. А цялата армия се придвижва правилно, както трябва и накъдето трябва. В състава на тази тежка маса има хора, които знаят накъде да се върви, а всички останали се нагласяват към тях. Вие казвате, че при такъв ход на делото не може да има над войниците правилен контрол и отделни страхливци могат да напуснат полесражението? Не знам дали е имало такива опити. Но не вярвам, че това би било възможно. Общият план за действие е неизвестен на отделните войници. Къде е неприятелят, той не знае. Отдясно, отляво, отпред, отзад – са все свои. Той се държи към тях, бои се да се откъсне и иска – не иска, влиза в бой.

В учебниците по тактика всичко точно е посочено и предвидено: войсковата част е тук, началникът – там, неприятелската позиция е на еди колко си крачки, обходът на фланга е за толкова минути. И от всичко това, на третия, а дори и на втория ден не остава почти нищо. Аз не искам с това да кажа, че теорията на тактиката е излишно нещо. Не, ако нямаше предварително обучение, би се получила пълна анархия. А тук, именно благодарение на вложените във войниците елементи на организация и ред, в цялата тази хаотична на вид стихийност се съхранява своя планомерност. Но разликата между математическите абстракции на училишните учебници и живата реалност на движението и боя – е огромна. Един от запасните войници, когото аз преди похода в продължение на двадесет дни обучавах на воински движения и хватки, по пътя жлъчно ми се надсмиваше – какво, господин офицер, тук май не е точно така, както се дава по правилата.

В Лозенград ние влязохме без бой. Населението ни прие действително добре. Тук в официалното съобщение нямаше никакво преувеличение. Турците избягаха преди нашето пристигане, а на вратите на християнските къщи имаше навсякъде кръст, на някои с много ярка боя, за да се хвърля на очи. Очевидно, все пак се опасяваха. Много от християните, които носиха преди това фесове, сега ги захвърлили и тъй като нямат шапки, ходят гологлави.

В Лозенград нашият полк остана не повече от два-три часа. Само малко отдъхнахме и веднага тръгнахме на път за Кавакли. Там, няколко часа преди нас е имало турци. Те са избягали, както се вижда в паническо стъписване, изоставяйки целия провиант, всички свои бойни припаси. Трябва да се каже, че след Лозенград, ние през цялото време живеехме за сметка на турския провиант. В Кавакли дневувахме. Нощувахме там две нощи.Оттам направихме вилазка на 15 километра срещу две турски колони, които като че ли бяха излезнали от Одрин, но не открихме никого. Възможно е това да са били български войски, рекогносцировъчния артилерийски отряд по погрешка да ги е определил като турци.

В този бой около Люле-Бургаз аз и бях ранен, още в първия ден. Приближихме се ние към позицията на 15-и вечерта, нощувахме, а на заранта в понеделник започна сражението, и в пет и половина вечерта ме раниха. Работата беше така. Отрядът, който командвах, един и половина – два сборни взвода, имаше отначало сблъсък с турците в неголяма горичка, откъдето ги изтикахме. После овладяхме селото Караагач. Турците и оттук избягаха. След това имаше височина. Аз изкомандвах: „Напред, към височината!”, и войниците започнаха на малки групи да се изкачват. А там вече имаше наши. Беше видно с просто око, как те преследваха бягащите турци. Кой е на дясно от нас, кой е на ляво – аз също не знаех. При самото начало на изкачването аз се спрях и започнах да оглеждам местността, за да не се натъкна на някой изостанал турски отряд. Точно по това време аз и попаднах под куршума. Кой и откъде ме рани – естествено не знам. Само че куршумът е турски, вижда се по раната, и той разбира се не знаеше, че е ранил някого, ние с него се намирахме на разстояние не по-малко от 400 метра един от друг. Куршумът, както вие виждате е влязъл оттук, от лявата страна на лицето, около средата на носа, а е излязъл около дясното ухо. Веднага след изстрела аз паднах по очи, сигурно повече от изненада. Паднах и веднага вътрешно си казах: „раната трябва да е смъртоносна”, но някак си съвсем глухо за това си помислих, без всякаква…, как да кажа…, без всякаква сантименталност, значи умирам, помислих си, край, и имах при това само чувството на някаква досада към себе си, че това така просто става, нито една височайша мисъл не ми влиза в главата. На мен това ми се видя обидно. След това почувствувах болка и при това много силна, но не там, откъдето куршумът е влязъл, а откъдето е излязъл. Така че, аз първоначално бях решил, че куршумът е влязъл от дясно, около ухото. Много кръв изтече, цяла локва. След няколко минути се надигнах, извадих санитарния пакет и си направих сам на себе си превръзка.

След това започнах да търся санитари. Но със санитарите е беда: те идват много късно. Ранените винаги се възмущават от тях. И съвсем справедливо. Турците вече са избягали, няма никаква опасност, а санитарите, гледаш няма ги и няма. Появяват се след два-три часа, а по някой път и по-късно. Обяснявам си аз това по следния начин. Санитарите стоят не под огън, а около огъня, те не се чувствуват като сражаващите се, в такова положение, когато няма накъде да отидеш, защото всеки сантиметър от въздуха те заплашва със смърт. Те само виждат отблизо, как умират другите, затова чувството за самосъхранение у тях е изострено до крайност. Страхуват се да отидат под огъня – и това е. В подобно състояние излизат наяве най-лошите инстинкти. Някои от санитарите, вместо да отиват към ранените, пребъркват убитите. Направо гнусотия… А ако поставиш този санитар с пушка на бойна позиция, той ще се сражава добре и заедно с другите, когато е нужно, ще се хвърли напред „на нож”. Виждаш ли какво нещо е човекът! Нелепо е, наистина да се мисли, че от 200 хиляди войници всичките са герои, дори и в отделните, героично настроени хора, не всичко е героично. Военният героизъм, най-малкото в сегашните войни – е масов. Войската може да извършва героични действия, но това въобще не означава, че всички войници или офицери по отделно – са герои. Трябва само, армията като цяло да знае в името на какво се бори, за да може да смята целта на войната – за своя цел, – и героизмът вече израства от условията на самата война.

Вие питате, защо не ме вдигнаха моите собствени войници, щом не е имало санитари. Това е забранено. Войникът е длъжен да се сражава, докато не е ранен, а ако му се позволи да се грижи за ранените, никой няма да остане на линията. После, когато аз започнах да бродя по полето, един от моите войници, действително дойде при мен и ме хвана под ръката. Така аз с негова помощ и стигнах до санитарния пункт – точно шест часа след като бях ранен. Тук изгориха с йод отверстието, направиха превръзка и ме изпратиха назад с другите ранени към Лозенград.

Когато аз лежах в каруцата, най-много ме измъчваше не раната, а скърцането и тракането на десетките каруци. Това веднага възстанови в моя мозък звука на картечниците – това е знаете ли, най-лошия звук. На полята на сраженията първоначално този звук дори ми хареса: равен, спокоен, непрекъснат, а после започна да ме дразни, колкото по-нататък, толкова по-лошо. Уморява и омръзва до непоносимост, трещи без паузи и спирания… Подъл автомат! Нищо човешко няма в този звук. Тук-тук-тук-тук-тук – двадесет и четири часа без прекъсване. Оръдията са къде по-човечни. Когато се чува оръдеен изстрел, вие винаги чувствувате зад него някаква жива воля, някой е дръпнал за някакво въже. А картечницата е съвсем бездушна, – тя е – perpetuum mobile на убийства, изсипва куршуми, носи смърт, а човешкия дух зад това не се чувствува. Това е и най-ужасното.

Страх ли? Страх по време на сражението няма, т.е. – най-вече когато си под огън. А преди сражението и след сражението – страхът е голям, това е същото, само че в по-малък вид, когато си по време на изпити, и при изказвания от трибуната. По време на мобилизацията на никой не му се отиваше в огъня. Разбира се, при тържествените прегледи, когато чувствуват, гледат и викат като цяла маса, ентусиазмът е голям. Но когато разговаряха поотделно, на всеки му се искаше да го е минала тази „чаша сия”. А някои с такъв тон говореха, че аз дори се опасявах: не ще издържат, мислех си, те първата атака! А се оказа съвсем не така. Страхът насъвсем изчезна, него го сменява след известно време безразличието, а при страхливите и нервните се появяват на моменти такива взривове, които имат съвсем героичен вид.

Страхът е целесъобразен в човешкия живот; нова е психическата реакция на организма към заплашващата го опасност. Но ако тази опасност е непрекъсната и непреодолима, ако няма къде да избягаш от нея, ако всеки кубически сантиметър на въздуха може да бъде във всеки момент зает от куршум, – тогава страхът престава да бъде целесъобразен, той вече не предпазва, а разрушава организма. И тогава като негова смяна идва безразличието, като своего рода защитна психологическа обвивка.

Страх няма по време на сражението, затова пък има някакво чувство на нервна умора… Започва канонада на сутринта. Продължава непрекъснато. Слънцето се издига, ходиш, сидиш или лежиш – непрекъсната стрелба цял ден до ноща. А веднъж дори и цяла нощ. Живееш под това и нито за минута не се освобождаваш. На вас ви се е случвало вероятно да бъдете в полето при гръмотевична буря – гърми се над главата, стреля отгоре надолу мълнията, и няма къде да се скриеш. Сега пък си представете, че опасността се е увеличила хиляда пъти, че мълниите падат отгоре непрекъснато и че това продължава час, два, десет, денонощие, две денонощия, три… Страхът, като остър отклик на смъртоносната опасност изчезва, но расте в целия организъм, в мускулите и костите, изпитвате чувство на умора. Страшно е, непоносимо, адски омръзва…

В канонадата е същото безразличие, както и при гръмотевичната буря, – стихийната смърт те обсажда отгоре, отдясно, отляво. Трещи, свисти, ухае, обкръжава те с топлинни въздушни вихри, със земя, сваляте на земята и трещи по-нататък без край. Всеки ден към вечерта ти се струва: ето сега вече е краят, повече това няма да го издържа. Но настъпва следващия ден – и отново същото. От това и нараства в душата чувството на омраза към врага.

Архив на Л.Троцки, 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“|, Sofia, N 41 (23617) from 14th October 2011, p.15.

Пълният текст е публикуван във в-к „България“, Чикаго, САЩ, бр.44 от 5 ноември 2011 г.:

http://bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2791-demonut-jertva-trocki.html

– LEON TROTSKI. „THE ARMY OF THE VICTORS“. 6th December 1912.


АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Лев Давидович Троцки. (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер.

Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Той се намира в България като военен кореспондент и ги описва в ред свои репортажи до в.”Киевска мисъл” и до в.”Одеска мисъл”. Тук ви представяме един от неговите репортажи от първите дни на войната. Той е отпечатен в бр.338 на вестника „Киевска мисъл“ от 6 декември 1912 г.

Лев Троцки
АРМИЯТА НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

– Когато ще пишете за войната, казваше ми на сбогуване един интелигентен българин, участвувал като доброволец в три сражения и по болест върнал се малко преди това в София, – напишете непременно за една голяма истина: тези, които най-силно агитираха за война, които най-яростно се изказваха на митингите и в печата, нашите стамболовисти и другите патентовани патриоти, всички те по възможност се уредиха на безопасни позиции: като адютанти, в щаба, при цензурата… А идейните противници на войната, онези, които смятаха за свой политически дълг да се борят срещу въвличането на нашата страна в това страшно предприятие, всички те, всеки на своето място, честно и мъжествено изпълняваха своя дълг.
Това твърдение, което аз и преди това не веднъж бях чул и в отделни случаи имах възможност да проверя, по същество, не се нуждае в доказателство: до такава степен то е вътрешно правдоподобно. То разбира се, само ще спечели в своята убедителност, ако вие мислено го поставите според нашите руски нрави…

Неизвестен летец от Императорския Въздушен флот на Русия, старши унтер-офицер, участник в Балканската война от 1912 г., с български орден.
Писаха, че българският народ искал и настоявал за война. По-специално за това настояваха някои руски журналисти, които се осведомяваха за настроенията на народа в генералния щаб, ако не в щабовете на октомврийската партия. Но това не е истина. Народът не искаше война и не можеше да я иска. Селянинът, от който вземаха добитъка, продоволствието, каруците и когото изпращаха под Одрин; жената, която останала с децата в опустялата къща, – те не искаха война. Те биха били много радостни от мирното уреждане на нещата. Но командващите класи се оказаха неспособни да намерят друг изход от положението, освен взаимното изтребване на българските и турските селяни. И когато войната се оказала натрапена на народа от цялата предшествуваща политика на балканските правителства и европейската дипломация, българският войник прие войната, прие я съзнателно, като единствен изход от непоносимото положение, създадено от македонския хаос, от една страна, и българския милитаризъм – от друга. И тези съзнателно приели войната селяни и работници, грамотни и докоснати от школата на общото избирателно право, както показал опита, се оказали добър военен материал. Именно те осигуриха победата.


Съвсем друга картина представлявал българския офицерски корпус в своя горен пласт. България не беше водила войни в продължение на 27 години. За това време „героите” от cръбско-българската война в достатъчна степен успяха да привикнат към обстановката на покой, заможност и облаги. В страната растяло богатството, възниквали банки, нараствал бюджета, увеличавали се доставките, откривали се големи източници за забогатяване. Майорите и полковниците от 1885 година се превърнали в генерали – предимно в интендантски, търговски и банкови генерали. Култът към армията се превърнал за тях преди всичко в култ към собственото забогатяване. И техен бог отдавна не бил вече Марс, а Хермес, и при това – както показал процесът на стамболовисткото министерство – в своето двойно звание: бог на търговията и бог на кражбата.


Стамболовистите имат най-голямо от всички партии влияние във висшите кръгове на офицерството. Савов, главнокомандващ българската армия, бивш военен министър на стамболовисткото министерство, се ползвал сред офицерството с голяма популярност, която – много любопитна черта за българските политически нрави! – не била разклатена от отдаването на Савов под съд за злоупотреби. Последното стамболовистко министерство (1902-1907 г.) отпусна големи суми за армията, като на оръдие за „национални задачи”. Но някак си така стана, – природата на национализма не търпи празнина! – че значителната част от военния бюджет бе окрадена от министрите-стамболовисти ведно с френските сенатори и дипломатическия агент на Франция в София. Когато по-нататъшното пребиваване на стамболовистите на власт се оказало невъзможно, те сами препоръчали демократите на Фердинанд, като партия която е най-близка към тях по въпросите на външната политика. Намирайки се в опозиция, демократите настоявали за предаването на стамболовистите на безпощаден съд. Но поемайки властта, те всячески се стремяли да се отклонят от това. И само тогава, когато у самите тях им стана нечиста работата, във връзка с финансовите операции при изкупуването на източнорумелийския ЖП път, и положението им се разклатило, демократите били принудени да посегнат към последното средство, – и демократичният парламент разпоредил да се дадат под съд и двата стамболовистки кабинета: на Петков (убития) и на Гудев. Най-тежко компрометирани се оказали: министърът на търговията Генадиев, министърът на финансите Пайков и военния министър Савов. Следственната комисия работила около две години, и професор Данаилов съставил обвинителен акт от 2 хиляди страници. Дори вече тези размери на обвинителния акт свидетелствуват, че стамболовистите имали достатъчно причини да работят в направлението на войната, която би трябвало да доведе до углавно-политическа амнистия.

Български офицери и войници в окопно укрепление край Чаталджа

Главният представител на воинствуващият стамболовизъм на полето на журналистиката бил Симеон Радев. Тази фигура, получила – благодарение на военните кореспонденти, – всеобща известност, заслужава известно внимание. В началото на 1900-те години Радев бил „анархист” и издавал през 1901-1902 г. зад граница „Mouvement macedonien“ („Македонско движение“), където изявявал като привърженик и рекламист на македонския революционер Сарафов, убит по-късно от агента на СанданскиТодор Паница. Връщайки се в България, Радев се присъединил към стамболовистите, които открай време се отличавали с изкуството да греят ръцете си около македонския въпрос. В качеството си на неизгубил дарованията си и на свой ред неглупав журналист, Радев успял да се превърне в необходим за стамболовистите човек. И когато Савов, имайки зад гърба си роман от 2 хиляди страници, станал главнокомандващ, а другият стамболовистки генерал Фичев – началник на щаба, Симеон Радев се превърнал във фактическия хазяин на военната цензура. За това имаше и още една специална причина. Радев е автор на историческия „труд”: „Строители на България”. Най-близкият том на това съчинение ще бъде посветен на сегашната война. По такъв начин, онази мярка от слава, която историята трябва да увенчае победоносните полковници и генерали, в голяма степен зависи от Симеон Радев. И няма защо да се казва, че той се постарал да извлече всички изгоди от своето положение. Докопалият се до власт бивш „анархист” приложил всичките усилия на своята груба натура за това, да отрови съществуването на европейските журналисти, принудени да се докосват до него. Наистина, на някои той правил отстъпки – по общо убеждение, не безкористно. И единствено в самия край, когато Радев прекалено уж безцеремонно поставил и двата крака върху масата, – били принудени да го махнат.
Още един пример
За военен комендант на София бил назначен полковника от запаса Бонев, търговец, банкер и в най-висша степен подозрителен гешефтар. В качеството си на юначен, както се казва човек, Бонев не веднъж се хвалил, че би съумял да отнесе в джоба си цяла София, ако го бяха назначили за два месеца като кмет. Рушветчийството в комендантството става съвсем открито. А тъй като, освен всичко останало, комендантът има най-близко отношение към реквизицията, то може без голям труд да си представим, какво там става.
В едно софийско кафе на мен ми показаха бившия градоначалник на София, който, както си спомням също бил стамболовист, и който по свое време бил разобличен, че е агент на турското правителство. За да се избегне „скандала” тогава не го съдиха. А сега този субект отново носи офицерска форма и е с някакво звание при военното министерство.


„Популярен” генерал, когото не успяха да осъдят за кражба на държавни пари, – е в качеството на главнокомандващ; истински… престидижитатор – е в качеството на комендант; безцеремонен кариерист – е в качеството на военен цензор; турски агент в запаса – е като необходима фигура при военното министерство, – всичко това заедно хвърля достатъчно ярка светлина върху нравите на командващия състав на армията. От самосебе си се разбира, че началствующите направили съответния подбор на най-близките подчинени. Кумството при това играело решаващата роля. Кариеристите от средата на редовните офицери се уредили на безопасни, при това небезизгодни места. Командването над всички низши бойни единици, до ротите включително, било дадено предимно на офицерите от резерва, т.е. по същество на интелигентните граждани, много от които били принципиални противници на войнакта, но веднъж попаднали в отговорно положение, добросъвестно изпълнявали своето дело.

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия и щабни офицери, 1912 г.

Действително ли толкова добри са били стратегическите планове на българския генерален щаб, ми е трудно да кажа. Но предполагам, че работата въобще не била в тези планове. Слуховете, идващи от добре осведомени източници, твърдят, че командира на 3-а армия Радко Димитриев, близък до цанковистите, русофил, се намира през цялото време на нож със стамболовиста Савов и генералния щаб, изпълнявал най-важните операции на свой страх и по 3-4 дни държал Савов в пълна неосведоменост. Вече само това едно обстоятелство ни кара да се съмняване в пълната съгласуваност на военните действия под всеобхватния, като че ли контрол на генералния щаб. Но каквато и да е била сметката, съвсем ясно е, че за своите победи българите, както и сърбите, дължат на пълния морален распад и техническата неподготвеност на турската армия. Победата е осигурена от гражданите войници и гражданите офицери, честно изпълнили това, което те смятали за свой дълг.
Стремителното, така наречено (от г-н Немирович-Данченко) „скобелевистко” движение на армията на Радко Димитриев от Киркилис към Чаталджа е било предизвикано не от предварително разработен план, а от паническото отстъпление на турската армия, лишена от нравствената сила на съпротивата. В каква степен цялото това движение било малко предвидено, е видно от това, че то съвършенно не било съгласувано с тиловата служба. Доставката на продоволствие и транспорта за ранените било направено отвратително. Войниците по време на път не яли по два, по три дни. Ранените цели седмици оставали без превръзки, в раните им имало червеи. На всичко отгоре, достигналата в продължение на по-малко от две седмици от Киркилис до Чаталджа армия, съвсем изтощена, останала без бойни припаси. Генерал Димитриев се опитал да превземе от движение и Чаталджа, както Лозенград. Но напрасно той вкарал при Деркос трескавите войници по пояс и по гърди в калта и водата, където турците ги разстрелвали като патици: по-нататъшното движение било спряно. На измъчената армия и оставало само да умира от тифус и холера и да се гърчи от ревматични страдания. „Скобелевщината” се обърнала към победителите със своя друг край.

Българската пехота в поход

Същият този Радко Димитриев – и в това, той несъмнено действувал ведно с главнокомандващия, – внесъл отровата на ужасяващата деморализация в редиците на армията, тласкайки я по пътя на безчовечната разправа с ранените и пленените врагове. „Ако ранените и пленените турци затрудняват транспортите, – да се вземат мерки за отстраняването на препятствията”. Това било разбрано: ранените и пленниците започнали да се избиват – отначало със стотици, а след това с хиляди. Радко Димитриев всичко заложил на една карта: върху енергията на натиска. При това той, с късогледството си на генерал- храбрец, отлично владеещ хладното оръжие, ни най-малко се грижил за поддържането на висота на основния капитал на армията: нравственото самоосъзнаване на войниците. При все това, че не е от най-лошите генерали на българската армия, Димитриев обаче сам е дълбоко пропит от онези черти на кариеризъм, непридирчив хазарт и нравствен цинизъм, чието въплъщение бил антагонистът на Димитриев, главнокомандващия Савов.
Не благодарение на недоизказания още гений на своите генерали, чиито грешки са били очевидни, а заслугите им още изискват критична проверка, България е одържала своите победи. Ако военните победи създават чест, то по право тази чест принадлежи на издържливостта и съобразителността на българския селянин и работник-войник и на българския интелигент-офицер.

„Киевская Мысль“ N 338, 6 декември 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKI. “THE ARMY OF THE VICTORS”. 6th December 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– LEON TROTSKY. „AROUND KIRK-KLISE“. Archive from 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

ОКОЛО КЪРК КЛИСЕ
I. Превземането на Лозенград
Вчерашният ден беше за София ден на голям празник: вечерта в шест часа военния министър получил от главния щаб в Стара Загора телеграфическо известие за това, че е превзет Кърк клисе (Лозенград), турска крепост на изток от Одрин, на 60 километра от българската граница. Тази новина нетърпеливо я чакаха няколко дни, цивилните политици от кафене „България” вече няколко пъти в течение на последните дни получаваха от най-достоверни така да се каже източници известието, че Лозенград е превзет. Софийската преса също така вече неведнъж сривала Лозенград до основите. След първите, чисто второстепенни „победи” при Тъмръш, Джуман, Мустафа-Паша** и др., населението очакваше несъмнен, истински успех. Накрая, на 11-и, в 4 часа след обяд, Кърк клисе е действително бе превзет. Появиха се знамена.
Седейки вече тук, на балканска почва, аз не „вярвах” във войната, т.е. вътрешно още не я възприемах. След Кърк клисе аз това не мога да повторя. Война има. Аз я усещах. Аз бях в болницата на Червения Кръст и видях там първите български ранени в първите сражения от 5 октомври при превземането на Тъмръш и от района на Хасково. А в 5 1/4 ч., намирайки се в помещението на министерството на външните работи, узнах, че Кърк клисе е превзет.

Български войници на улица в Лозенград (дн. Kırklareli) след превземането на града в Първата Балканска война, октомври-ноември 1912 г.
В продължение на последните три дни уличните слухове доста често „превземаха” Лозенград. Но телеграмата на Генералния щаб всеки път оповестяваше само за новото приближаване на Източната армия към Лозенград. И само днес телеграмата от щаба донесла истинското известие за падането на първата сериозна турска позиция. Около 5 часа, някакъв майор извикал на тълпата тази вест от балкона на Военното министерство и разхвърлял къс печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжили Военното министерство. Скоро на улицата се появила манифестиращата младеж. Националните знамена се показали над тълпата, по прозорците и на покривите. Военният министър се показал от прозореца и каза неголяма реч в слава на България и българските юнаци. След четвърт част, електрическите токове на националния ентусиазъм пронизаха цялата атмосфера на София, тълпата напълнила улиците, минувачи отново и отново повтаряха радостната вест, поздравяваха един другиго, викаха „ура”, приветствуваха с бурни възгласи гръцкия посланик пред хотел „България”. Тълпата издигна на ръце гръцкия посланик и софийския кореспондент на лондонския „Таймс”, м-р Баучер, който тук се явява нещо като лорд-протектор на българския народ. Знамената се появиха над вратите, по прозорците, на покривите. Премина факелно шествие, юношите стреляха нагоре от револвери. Доближиха до Двореца, напрасно опитвайки се да извикат царицата (Фердинанд е в Стара Загора). Викаха „ура”, пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”. Минувачите се поздравяваха един друг и непрекъснато повтаряха кратката вест, стараейки се да изтискат от нея подробности, които тя в себе си не съдържала. 25 хиляди пленени! – ми съобщиха в пощата, където аз в невероятна блъсканица и суматоха подавах срочна телеграма.
– Колко са пленниците? – ме попита български журналист.

Български войници на улица в Лозенград след завземането на града, 1912 г.

– Казват, 25 хиляди.
– Не е вярно, – ми отговори с възмущение в гласа, – 35 хиляди!
А когато аз, след четвърт час, си пробивах път през тълпата към своя хотел, момчетата продаваха специална „притурка” (приложение) към „Камбана„, където се казваше: „пленниците са 40 хиляди, в това число и морския министър Мухтар паша , принц Абдул-Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузера, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада” и т.н и т.н.
Нямаше никакво съмнение, че тези данни са чудовищно преувеличени. Лозенград бил превзет в 4 часа през деня, „притурката” излязла тук на бял свят в шест и половина: за това кратко време победителите не можеха разбира се, да преброят своите пленници и своите трофеи, и нямаше защо да се удивляваме, ако съобщените от тях по първо впечатление данни се оказали преувеличени два, три или повече пъти. Точно така – дори повече пъти.


Превземането на Кърк клисе несъмнено представлява голям факт, в известен смисъл с този факт започва българо-турската война. Превземането на първата крепост – „след упорит бой”, – съобщава щабната телеграма, – трябвало силно да укрепи доверието на населението към армията и доверието на армията към командирите и към самата себе си. На изток от Одрин Източната българска армия получава опорен пункт и по такъв начин си облегчава настъплението срещу Одрин, от западната, по-малко защитена страна и движението на югоизток към Константинопол. В каква степен предаването на Кърк клисе е способно да деморализира турските войници, оттук е трудно да се прецени; но теоретично може да се приеме, че моралният плюс за българската страна трябва да се откликне с морален минус за турската. Би било обаче, голяма грешка да се приема онази оптимистична оценка на вчерашната победа и въобще на цялото положение, което тук се предава от уста на уста.
Софийската преса, която в по-голямата си част е направо безкрупулна в даването на фактическа „информация”, даде вчера съвършенно чудовищен каталог на лозенградските трофеи: 40 хиляди пленници, 40 хиляди пушки, стотици оръдия, милиони килограми провизии; сред пленниците са принцове, министри, паши… само принцеси и пауни липсват. Някои от европейските кореспонденти веднага телеграфираха на своите вестници тези сензационни данни и възможно е, че утре пленените принцове и паши ще пристигнат при вас по телеграфа вече от Берлин или Париж. А в действителност целият списък на трофеите е изсмукан от собствените нечисти пръсти на авторите на вестникарските „притурки”.

Пленена турска артилерия – 75-мм скорострелно оръдие “Круп”,засегнато от български артилерийски снаряди по време на обсадата на Лозенград, 1912 г.

Никакви официални сведения за бройката на пленените, а също и за количеството на жертвите от българска страна и до сега не са получени от Главната квартира. А от превземането на Кърк клисе вече са минали повече от 30 часа. Пристигането от Мустафа-Паша на 320 пленници (от тях 20 православни българи, 2 арменци, 1 еврей-планинец, останалите – турци) отново повдигна настроението на уличната тълпа. Пленниците са с червени и сиви фесове, облечени са добре, а не са в дрипи. Тълпата се отнасяше към тях с оживено любопитство, момчетата викаха „ура”. Но към обяд, по-внимателните хора започнаха да се тревожат от отсъствието на каквито и да било по-нататъшни сведения от Кърк клисе. Можеше да се предположи, че българската армия е дала много жертви, и че за това не искат да съобщят на населението. Но защо в такъв случай се съобщава за трофеите, а се мълчи за жертвите? Очевидно е, че трофеите не са много.

Генерал Радко Димитриев
Във всеки случай, да се правят изводи от съдбата на Кърк клисе за съдбата на Одрин, както това се прави тук от вчерашния ден от почти всички, няма никаква разумна възможност. Кърк клисе по своята широка периферия е защитен от земни укрепления и само от три постоянни форта. Одрин пък има 17 форта, разположени на пространство от 40 километра. Към това е достатъчно да се добави, че в мирно време в Одрин има пет полка крепостна артилерия и два отделни батальона, докато в Кърк клисе – само един-единствен артилерийски полк. На Одрин турците гледат като на ключа към Константинопол, тук те несъмнено са съсредоточили сериозни сили, а отбраната в Кърк клисе се водила главно за да се спечели време, тъй като времето за тях е всичко. Преимуществата на българите се състоят в голямата скорост на мобилизацията и придвижването на армията, в нейната еднородност и въодушевление. Преимуществата на турците – в несравнимо по-големия човешки резервоар и по-големите финансови възможности. Всеки излишен ден позволява на Турция да мобилизира своите азиатски войски и да се приближава към главния театър на бъдещите военни операции: одринския вилает и чаталджанския мутесарифат.

Оръдия и муниционни коли в двора на лозенградския гарнизон, Лозенград, 1912 г.

Политически обекти на войната са Македония и Стара Сърбия. Но главен театър на военните действия трябва да бъде пространството между Одрин и Константинопол. Съобразно с това, главната тежест на войната ще носи върху себе си българската армия. Сърбите, черногорците и гърците имат като своя главна задача да държат във вързано състояние западната турска армия и отделните гарнизони в Македония и Албания, което разбира се не изключва и там да има сериозни сражения.
II. Стига победи!
Кърк клисе е превзет. Какво по-нататък?
Как гледат на военното положение командващите военните окръзи и властите, какво те очакват в бъдеще, това ние не знаем: би било смешно от тях да се очакват на тази тема откровенни признания. Но хората с ясни глави, политиците, които не се поддават на стихийните настроения, са съвсем чужди по отношение на онзи оптимизъм, по който пътят между София и Цариград изглежда като път на непрекъснати, блестящи победи.
Един от ръководните политици на партия, която сега не се намира на власт, – аз съм лишен от възможността да посоча името на моя събеседник, – ми казваше още преди превземането на Кърк клисе: „Ние имаме много добра армия, ние харчим за нея прекалено много пари, много повече отколкото можем, нашите хора са настроени воинствено, аз се надявам на победи. Тези победи са ни нужни. Ние прекалено много взимахме от народа за армията, която 28 години оставаше в бездействие. Ние се нагърбихме с отговорността за съдбата на Македония, едно десетилетие и половина този въпрос държи в напрежение общественото мнение на страната. Македонските преселници, – а те у нас са стотици хиляди и те играят голяма роля в търговската, политическата и вестникарска сфера, – не ни дават и ден да се отдръпнем от Македония. С надежда към нас се вдигаха многохилядни селски въстания в Македония, с надежда към нас там се създаваха чети, с името на Македония ние научихме народа да носи върху себе си тежестта на нашия военен бюджет. Македонският въпрос е фермент на постоянно кипене, безредици и неувереност в нашата страна. Ние се надявахме на младотурския преврат, повярвайте ми: искрено се надявахме, чакахме установяването на нормални отношения в Македония, мислехме, че можем да хвърлим от себе си планината от военни задължения: на нас са ни нужни средства за училища, железопътни пътища, мелиорация и много друго. Но младотурците не успяха да приближат Балканите към разрешаването на македонския въпрос. Пак се появиха чети, започнала масова емиграция в Америка, турците предложиха проект за заселването на Македония с мюсюлмани, нашите български македонци изпаднаха в отчаяние, започнаха заплахи към министрите и към цар Фердинанд, населението недоволствуваше, отказвайки се да признае значението на скъпа струващата армия, която е неспособна да освободи македонските братя, а към всичко това се добавило и изострянето на недоволството във военните кръгове, офицерството мрачно си шептеше, и би могло да се очакват усложнения по гръцкия образец. По такъв начин, войната беше за нас вътрешна политическа необходимост. Аз съм уверен, че самият факт за тази война – независимо дори от нашите победи или поражения, – ще измени към по добро положението в Македония, като накара накрая Европа да разбере, че това малко ъгълче, ако там не се въведе човешки ред, ще си остане постоянна заплаха за мира на Балканите и в цяла Европа. За разлика от нашите съюзници – сърбите, ние не си поставяме широки планове, които по-вярно е може би да се нарекат мечти. Ние искаме премахването от Македония на турските военни орди и въвеждането на нормално самостоятелно управление. Това Европа не може да не санкционира в резултат на нашата война. Но едно ли нещо е голямо. Именно поради това войната трябва да бъде прекратена колкото се може по-рано. Платоническите победи на нас ще ни излезат прекалено скъпо, и дълго ние не ще ги издържим. Главната тежест на войната, естественно, ляга върху България, а нашият враг е още много и много силен. Именно в това нашето сегашно правителство, което се състои от много предпазливи хора, несъмнено си дава ясна сметка. Турция има 23-24 милиона население, – това е много голям резервоар. А ние вече поставихме под оръжие всичко, каквото имахме. Ние сме 4 ½ милиона. Повече ние няма откъде да вземем войници. С енергията на натиска ние можем да изкубнем от турците няколко блестящи победи – и стига. Тъй като всяка по-нататъшна победа може да се окаже за нас примка. Къде у нас сили, за да задържим отвоюваното? Турция е бавна и неповрътлива, но тя има възможност да доставя от своите азиатски владения все нови войски, да кажем през Мидия, и да ги разполага при Одрин или по-нататък на югоизток, зад Атанасиевата стена, при непристъпните чаталджански укрепления. Тук е достатъчно да се разположат 50 хиляди войници, за да се заключи пътя към Константинопол на армия от 500 хиляди души. Голяма война с Турция ние не ще издържим нито във военно, нито във финансово отношение. Би било престъпление да се лъжем сами себе си. Колкото по-рано ние приемем политически нашите победи, толково по-добре ще бъде са нас. Намесата на Европа, а това значи преди всичко на Русия, е за нас жизнена необходимост. Русия трябва да побърза да ни викне на нас: „Стига победи, спрете!”


Лозенград, началото на ХХ век

Такова е мнението на български политик, един от тези, които сменяйки се, стоят тук при кормилато на властта. И това обаче не е единично мнение.
III. След Кърк клисе
Трагичното и всекидневното вече се съчетаха в някаква необходима за поддържането на живота пропорция, създаде се и известно неустойчиво равновесие на войната и мира. Войната всмуква в себе си все по-нови и нови свежи сили и ги изхвърля тук при нас като отработен човешки материал: ранени и пленници.
Кърк клисе беше превзет на 11-и. След това настъпиха няколко дни затишие. Какво ставаше на главния театър на военните действия, никой не знаеше. Тайна, която обкръжава операциите на българската армия, своего рода е поразителна – именно с това, че това е действително тайна. Кой я осигурява? Във всеки случай, не само цензурните мерки на Генералния щаб. Безпорно много по-голяма роля играе относителната малочисленост и малокултурност на населението от тези области, където се разгръщат военните операции. Никаква цензура не би могла да скрие направлението на армията, на която би се наложило да се движи през полетата на Франция и Германия. На 18-и вечерта Гешов запитал Главната квартира, какво се чува при Одрин, на него му отговориха, че работата сега не е в Одрин. Слухът за това моментално преминал през всички кафенета. И тук можеше да се наблюдава любопитно психологическо явление. След превземането на Кърк клисе всички мисли били устремени към „Одрин”. Тук силно преувеличаваха мощта на къркклиските укрепления за сметка на одринските. Дори най-внимателният опит да се внесе необходимата поправка в оценката на относителната сила на двете крепости срещал в разговорите крайно рязък отпор. „Може би, логически вие и да сте прави, – казваха най-уравновесените, – но нашата армия няма да помръдне на юг, ако не превземе Одрин. „Одрин – сега това е национална необходимост”. В навечерието на войната Савов казваше: „Ще изгубим 20 хиляди души, но Одрин ще превземем”. Когато българите заеха Бабаески и достигнаха до Люле Бургас, така че стратегическата ситуация можеше да се сметне за окончателно изяснена, възразяваха: „Това са само второстепенни сили, главната армия е при Одрин; утре-други ден ние ще получим телеграма за падането му”. Когато дойдоха достоверни сведения за съсредоточението на 1-ва и 3-а армия срещу турските позиции на река Ергене***, обществената мисъл безболезнено напусна одринските позиции и се премести на 50 версти на юг; никой не казваше повече, че незабавното превземане на Одрин е национална необходимост. Изразителна илюстрация към въпроса за ролята на фетишите и мнимите величини в обществената психолoгия!


Български офицери и градски първенци в Лозенград

Само две денонощия по-късно официално съобщиха за завладените в Кърк клисе трофеи: 1200 пленници, 2 аероплана, 46 оръдия, 12 тежки оръдия и архива на гарнизона. Това във всеки случай е по-малко от това, което тук се очакваше… Мнимо-„достоверните” частни източници и съвсем недостоверните софийски вестници съобщаваха за десетки хиляди пленници, с пушки, продоволствени складове, палатки и т.н. За количеството на убитите и ранените от тази и от другата страна официалното известие не казва нито дума. В личен разговор министрите твърдят, че ранените са малко. Това е напълно вероятно, – т.е. че жертвите са относително малко, – тъй като всичко ни кара да предполагаме, че турците въобще не са се надявали да отбраняват Кърк клисе и се защищавали, главно за да спечелят време. Ако това е вярно, – значи турците са отстъпили своевременно, оставяйки за прикритие артилерийски батальон, който е и бил взет от българите в плен.

Ранени български бойци чакат разпореждания пред комендантството в Лозенград

Ширещата се тук характеристика на лозенградската крепост рязко се разминава с данните от европейския печат. Военният министър, генерал Никифоров направо заяви, че Лозенград – това е втори Плевен, че укрепленията са несравнимо по-съвършенни от одринските укрепления. Вестниците цитират подобно мнение на Голц-паша, макар че, вземайки в предвид характера на тукашните вестници, това въобще още не значи, че реорганизаторът на турската армия някога действително е казвал подобно мнение. Въпреки това, по много авторитетни европейски източници, Кърк клисе не може да се сравнява въобще с Одрин. По изработеният през 1882 година план, пътят към Босфора и Мраморно море трябвало да бъде преграден от четириъгълник от четири крепости: Одрин, Кърк клисе, Бабаески и Люле-Бургаз. От този план била осъществена само една негова част: оборудването на Одрин, разположен на 50 км от българската граница. Одрин е укрепен със 17 силни форта, разпределени на дължина от 40 километра. Що се касае Кърк клисе, отстоящ от границата на 60 километра, то той представлява широко развърнати земни укрепления само с три форта. Каква е била турската сравнителна оценка на Одрин и Кърк клисе, е видно от разпределението на военните сили в двете крепости. От тринадесет полка и седем батальона турска крепостна артилерия в мирно време са разположени: два полка – на Босфора, два – на Дарданелите, пет полка и два батальона в Одрин и само един полк в Кърк клисе. Тези данни, по наше мнение са съвсем достатъчни, за да не се приема широко разпространения и внимателно култивиран тук оптимизъм по отношение на скоръшната участ на Одрин.
________________________________________
И г-н Теодоров, сегашният министър на финансите и г-н Ляпчев, неговия предшественик, с голямо удовлетворение ми казаха за състоянието на българските държавни финанси. Националната банка може да предостави в разпореждане на държавата около 80 милиона франка в злато. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижките и нидерландските банки, като гаранция за изплащане по заемите. Остава още възможността за разширяване на хартиено-паричното циркулиране, но тази възможност има своите естествени предели, които емпирично се поставят с нарастването на ажиото на златото. На държавна издръжка се намират вече в продължение на почти четири седмици повече от 360 хиляди души, и това число все повече нараства, приближавайки се към 450 хиляди. Разходите за войника на ден се равняват приблизително на 5 франка. Това представлява ежедневен разход от 2 милиона франка, или 60 милиона в месец! Вече дори тази кратка сметка показва, че България, както и нейните съюзници, не могат да теглят войната в продължение на месеци, а трябва стремително да я завършат за седмици.
Но финансовата страна на работата, обаче не е най-важната. Съотношението на силите на България и Турция още по-властно изискват форсирано водене на кампанията. За това се говорило вече не веднъж: всеки излишен ден дава възможност на Турция да мобилизира своите азиатски резерви и да ги съсредоточава на онова пространство, където ще бъде решена съдбата на цялото балканско предприятие: между Одрин и Константинопол. От началото на мобилизацията изминаха вече 26 дни. Борбата за обладаването на Одрин трябваше да отнеме още седмици, а за това време Абдулах паша би могъл да доведе при фортовете на Одрин полева армия от 200-300 хиляди души. Затова цялата българска тактика може и трябва да разчита на бързината и натиска. А при такива условия съвсем естествено изглежда предположението, че главната българска армия няма да губи време под одринските стени. Оставяйки там отряд, който да държи във вързано състояние одринския гарнизон, сама ще се насочи (по-точно е да се каже: се е насочила) от Кърк клисе към юг – да търси сблъсъци с онази главна турска армия, която Абдулах-паша успял понастоящем да обедини под своето командване.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Старото название на гр. Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес)
** Дн. гр. Свиленград
*** Ергене (Ergene; Agrianes; Εργίνος, Erginos; Ergene Nehri) е река, която се влива в Марица в турската част на Тракия.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска Aрмия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 2 (23630) from 13 january 2012, p.16-17.

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “AROUND KIRK-KLISE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– LEON TROTSKY. „THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP“. 19th October 1912.


Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки.

БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ЦЕНЗУРА

Когато българският офицер на границата преглеждаше нашите паспорти, – по-рано това в Цариброд не го правиха, – аз направих от това онзи извод, че България иска да затрудни достъпа на своя територия на военни шпиони и въобще на подозрителни лица. Желанието беше съвсем естествено.

Когато софийската военна цензура забранява печатането и телеграфирането на всякакви сведения за комплектуването и придвижванията на войсковите части, за разпределението на бойните материали, за военните планове, аз го разбирам. Войната се води, за да се победи. А едно от условията е, както се казва, военната тайна. В каква степен последната се пази от телеграфната цензура, в каква степен враждебните щабове черпат своите сведения от съобщенията на вестникарските кореспонденти, а не от източници, които са къде по-непосредствени и надежни, – за мен това е въпрос.

Наистина, Молтке¹, както казват, първата вест за намерението на Мак Махон² да отиде в помощ на Мец получил от парижката телеграма на лондонския „Таймс„. Възможно е. Но би било любопитно да се направи справка в архивите на германското Военно министерство, от какви източници Молтке е получил втората вест, по-надежната, – онази, която определила неговите действия. Посочват японците, които направили своите подготвителни операции в най-голяма тайна – и победили. Но точен ли е обаче факта, че японската цензура е изиграла сериозна роля в онази всеобща неосведоменост, която проявила руския Генерален щаб? Най-малкото е съмнително. Генерал Ноги, от своя страна, е подготвял своите планове, би трябва да се мисли, не на базата на вестникарски телеграми, а върху по-здравия фундамент на шпионските донесения. Към това трябва още да се добави, че военните действия се развръщат на територия, чието население с едната си част е на страната на съюзниците, а с другата – на страната на турците. Какви се откриват оттук възможности за военно осведомяване е понятно и без думи.

Старата сграда на Централна гара в София, началото на ХХ век

Но аз съм готов да оставя всички тези съображения на страна: на мен ми е трудно да разбера значението на забраната, налагана върху мобилизационните и въобще върху чисто военните съобщения. Тук моята способност да разбирам достига своите предели.

А в същото време софийската военна цензура зад тези предели намира още много широко поле на дейност. Тя смята за свое право и свой дълг да изпразни от зрителното поле на европейската четяща публика всички онези факти и тълкувания, които по нейно, на цензурата, мнение, са способни да представят от неблагоприятна страна някоя от областите на българския обществен живот, граничеща или дори не граничеща с войната.

Преди два дни аз описах в телеграмата, която ви изпратих, поразителната по своя род картина на прехвърляне на патрони към софийската гара: по града се движеха като синджир стотици селски каруци, с впрегнати волове и буйволи; допотопни старци с цървули, с геги, – в качеството на каруцари; прегърбени опълченци в селски дрехи – в качеството на конвой; и този багаж, поставен в акуратни дървени сандъци с неголям размер… Но работата не е в това. Цензурата се усъмни.

– Извинявайте, – казвам аз, – та тук нито дума не се споменава, закъде отиват патроните. Или турците не се досещат, че вие имате патрони и че тези патрони е необходимо да се превозват?

– Това е така… Но от Вашата телеграма може да се направи извод, че ние още не сме готови. Щом превозваме патрони, тогава излиза, че ние още не сме готови.

– Нима вие искате да накарате света да мисли, че при вас всичките до един патрони се намират на мястото на бъдещите сражения?

Спорихме дълго. Цензорите отстъпиха.

Вестник от София, попаднал в ръцете на един ранен, е накарал всичките му бойни другари да се съберат около него, те слушат притихнали и с възгласи на радост почти заглъхналия глас на героя, който съобщава за голямата победа при Люле Бургас, извоювана от тях – славен спомен за техните рани, гарата в Ямбол, 1912 г.

Друг път телеграфирам, че софийската градска комисия в градския район „Юч Бунар“ е преброила около 1500 семейства с 12 000 члена (сега тези цифри аз ги нямам под ръка), лишени от от всякакви средства за съществуване.

– Откъде Вие знаете това?

– Знам.

– А ние това не знаем.

В знак на съжаление разпервам ръце.

– Неудобно е. Ще кажат, че у нас е голяма бедност.

– За голямата бедност нищо не съм казал, аз само посочвам точни цифри. При това, аз посочвам, че градът е отпуснал 500 000 лева за бедните семейства за период от шест месеца.

– Това може.

– Но ако ние ще съобщаваме само едни ободряващи факти, никой няма да ни повярва. Все пак ние не сме агенти на българското министерство или на Генералния щаб, ние сме независими журналисти.

Заспорихме. Цензурите и този път отстъпиха.

Трети път аз телеграфирах за онова невероятно напрежение на всички сили и средства, на които войната е обрекла тази неголяма и небогата страна. „С вълнение си помисляш, – писах аз, – за този страшен удар по младата българска култура. Само тук може да се оцени страшното престъпление на самонадеяната, късогледата и малодушна европейска дипломация”…

– Това въобще не може. Това е срещу войната. Вие направо казвате, че войната е удар срещу културата.

– Като първо, надявам се че това е неоспоримо. Като второ, аз не пиша за българите: във всеки случай на моя вестник вие не можете да попречите да развива тази гледна точка. А като трето, вашият министър на финансите на мен неотдавна ми каза: „войната – това е война преди всичко срещу финансите и икономическото развитие на страната”, и тези думи аз ги телеграфирах.

– Не може.

Спорих, но безрезултатно: „ударът по културата” беше зачеркнат.

Инвалиди от Балканските войни просят по улиците на София, 1912-1913 г.

Тези факти са дребни; до по-големите сега работа не достига: научени от опита на първите телеграми, ние не се опитваме да съобщаваме факти и тълкования, ни най-малко не нарушаващи интересите на България като воюваща страна, но явно намиращи се в противоречие с тенденциите на софийската военна цензура.

Освен тази военна цензура (макар че както виждате, тя разпространява своето влияние върху такива цивилни неща, като броя на бедняците в Юч-Бунар), съществува още и политическа цензура. Как тя е организирана и как действува – не знам, тъй като своите операции тя върши зад гърба ни. Но за час, а по някой път и за два, във всеки случай трябва да се мисли, тя забавя нашите телеграми.

В резултат, телеграфното кореспондиране се превръща в истинска борба с препятствията.

Написаната телеграма трябва да се занесе в Цензурния комитет. Там седят двама-трима офицери от запаса и двама-трима цивилни младежи с извънредно юношеска възраст. Те имат много работа, тъй като им се налага да цензурират и всички софийски вестници. Телеграмата отначало чака своя ред, след това се изчита от някой и, ако събужда съмнения, отива за преглед при професор Цончев. На одобрения текст се поставя подписа на цензора и печат: „Военно министерство – Щаб на армията”. С този текст вие отивате при телеграфа. Преди отпътуването на военните кореспонденти, при цензурата дежуреше специален телеграфски чиновник, получаващ нашите депеши. Сега това го няма заради недостига на чиновници (няколко от тях са при Главната квартира). Налага се да застанеш на опашка. А тъй като сега всяко българско семейство се тревожи и непрекъснато се измъчва за нечий живот, то количеството на телеграмите е огромно. По някой път се налага да чакаш половин час и повече. И накрая, след като сте подали телеграмата, вие не знаете още, какъв прием е приготвен от страна на политическата цензура.

Европейското обществено време, разбира се, няма да се даде да бъде обидено. Като коректив към телеграмите от София ще служат телеграмите от Константинопол. Публиката много скоро ще види, че българската информация е тенденциозо оцветена в ободряващ цвят, и ще се научи да внася към нея необходимата поправка. Много по-лошо стои работата с общественото мнение в самата България. Цялата преса тук е настроена с крайно мажорен тон. Съобщенията, които са от Главната квартира, – безкрайно общи и неопределени, – казват само за българските победи, за завладяните позиции, за убитите, ранените и пленените турци. За ранените българи, публиката имаше възможността да научи от правителственото съобщение за награждаването от Фердинанд на няколко ранени с орден „за храброст”. На мен вчера не ми позволиха да телеграфирам, че в тукашната болница към нощта се очаквало пристигането на около двеста ранени. С местната преса цензурния комитет постъпва още по-сурово: зачерква се всичко, което дори в най-малка степен живоописва тиловата страна на войната – смъртта, болестите, бедността. С тези мерки, четящата публика се настройва в направлението на крайно некритично, лекомислено-мажорно отношение към войната. Телеграфните сведения се изчистват и се допълват фактите, а слуховете удесеторяват телеграфните сведения. Още от първите дни на войната в кафене „България”, централната квартира на политиците, журналистите и политизиращите безделници, уверяваха, че Лозенград е превзет, и се нахвърляха с юмруци срещу онзи, който изразявал съмнение в това. „Ако работата така потръгне, ние след десет дни ще бъдем в Константинопол”, – ми каза след превземането на Лозенград български публицист. – Десант на турски отряд в Каварна? – Глупости, дреболия, абсолютна невъзможност. Като първо, турците нямат транспортни средства. Като второ, те нямат войници за десанта. Като трето, ние на Черноморското крайбрежие имаме големи сили. Като четвърто, Русия не ще позволи на Турция. Като пето, Гърция ще затвори Проливите и ще принуди с това държавите да неутрализират Черно море. Нито един турски войник не е преминавал нашата граница от началото на войната. Турците не са взели нито един пленник… В това направление върви обработката на общественото мнение чрез обединените усилия на щаба, цензурата и пресата.

Митинг в София по повод обявяването на Балканската война, 1912 г.

За сега ръководителите на курса са много доволни от резултатите на своята политика: в чуждата преса няма никакви известия за разпределението на българските сили, българската преса, – по-точно, полупреса, тъй като вестниците сега излизат в половин размер, – е заета изцяло с вариациите на теми от Генералния щаб; противниците на войната са поставени в пълно мълчание.

Публ. Във вестник „День” N 18, 19 октомври 1912

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история.

__

¹Молтке (1800 – 1891) – пруски генерал-фелдмаршал и началник на пруския Генерален щаб. Виден стратег и организатор на пруската армия. Участвувал в пруско-датската война от 1864 г., във войната с Австрия от 1866 г. и във франко-пруската война от 1870 – 1871 г.

²Мак-Махон (1808 – 1893) – маршал на Франция, по-късно президент на Френската република. Със започването на франко-пруската война от 1870 – 1871 г. е назначен за командир на на 1-ви френски корпус. На 1 септември 1870 г. в сражението при Седан, той заедно с цялата армия попада в германски плен

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE BULGARIAN MILITARY CENSORSHIP” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

 

– LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912.


ЛЕВ ТРОЦКИ. „ЧЕТНИЧЕСТВОТО И ВОЙНАТА“

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Йосиф Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканската война 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците ”Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България, откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

“ЧЕТНИЧЕСТВОTO И ВОЙНАTA”

„Вътрешната наша македонска организация – започна Христо Матов, вожд на едно от македонските революционни движения, – съществува непрекъснато от 1893 година. Но в първата епоха, от 1893 до 1902 година, нашата организация оставаше на легална почва. Впрочем, не мислете, че легално – значи в рамките на законите на Турция. Не. Но членовете на нашата организация, интелигенти и селяни, оставаха на своите собствени места, не прекъсваха своите постоянни занятия и не използваха бойни методи на действия. Легална ние наричаме тяхната дейност при съпоставянето им с четничеството. Четникът – това в повечето случаи е компрометирал се пред турските власти член на „легалната” организация: той скъсва със своята работа, със своето семейство, и с пушка на рамото отива в планините. Но четничеството възникнало по-късно. През 1903 година, у нас, както помните стана масово въстание. След разгрома на възстаналите селяни се разви четничеството, чиято дейност запълва четирилетието 1904-1908 г. Под влиянието на въстанието и четничеството, Турция бе принудена да пристъпи към финансова реформа в Македония, а Европа достигна до Ревелското съглашение.

Скопска чета на ВМРО. Правия комита в средата на снимката носи Български Национален Герб на калпака си,а седналия от дясно носи кокарда на Български войник. Тази кокарда представлява стилизирано Българско знаме-Бяло,зелено,червено

Това беше нашата огромна морална победа. Международната дипломация започна сериозно да се съобразява с нас. Но тогава стана турската революция. Четничеството се прекрати. Защо? Много от македонските дейци вярваха, че турската конституция ще даде възможност за легална и мирна борба, за широки реформи в Македония. Аз и моите приятели не повярвахме на това. Но другите повярваха. Сандански вярваше. Чернопеев. По-голяма част от четите слязоха от планините. Аз казах по това време на двамата свои войводи, Петър Ацев и Петър Чаулев: „Връщайте се в планините, задръжте останалите и съхранете във вашите ръце оръжието”. Те заминаха, но беше вече късно, и на тях им се наложи да се върнат. Тогава ние казахме: трябва поне легалната организация да запазим. А нашата сила винаги е била не в четите, а в масовата организация на селяните и отчасти на гражданите. Четите са само неголями бойни дружини, набиращи се от масовата организация.


Сборната чета на Скопския конгрес на ВМОРО през 1905 г. първи ред долу: войводите Ефрем Чучков, Мише Развигоров, Атанас Бабата, Стефан Димитров, Кръстьо Българията, Петър Ангелов, Константин Нунков и др.

Недоволството от младотурците се откри много скоро. Но тогава стана абдул-хамидовската контрареволюция, а след това, през април 1909 година, новата победа на комитета, при откритото съдействие на македонците. Младотурците ни казаха: „Поспрете малко, дайте ни срок, ние ще въведем в Македония реформи”. Аз продължавах да оставам недоверчив. Не можеше да не се направи опит. Нашите чорбаджии, богаташи, ни поддържаха и по-рано заради пръчката: сега те първи отидоха насреща на младотурците. С тях заедно – и много от нашите интелигенти. Много от революционерите вярваха, че по този път е възможен успех. Направиха опит: пристъпиха към създаването на легални македонски клубове. Едни – с пълна вяра, вторите – скърцайки със зъби. Ако не бяхме решили това да направим, ние щяхме да изправим срещу себе си широките кръгове от населението. Четите съвсем се изпразниха. За времето от 1908 година до пролетта на 1910 година, в Македония въобще не съществуваха чети. Войводите и четниците влязоха в клубовете или въобще се оттеглиха, изчаквайки.

Но и в клубовете ние останахме верни на своята програма. Чорбаджиите и умерените въобще искаха съглашение с младотурците, каквото и да стане. Те бяха готови да намалят до крайност своите искания. Ние пък не вярвахме в практическите завоевания при младотурския режим и отвърляхме политиката на компромиси. Ние издигахме в клубовете програмата за пълно самоуправление на Македония. При това главното наше задължение беше да възпитаваме населението в недоверие към младотурците, да разрушим илюзиите, да революционизираме македонците. Така и стана. Искането за автономия веднага настрои враждебно младотурците срещу нас. Стана ясно, че съглашение е невъзможно. В такъв случай и клубовете губиха в нашите очи своето значение. Ние събрахме на конгрес делегатите от клубовете и решихме: легалната работа нищо не дава, младотурския комитет ни игнорира, българското правителство ни игнорира, населението е разочаровано, – тогава разпускаме клубната организация, преминаваме отново на революционен път. Но тук дойде известието, че турците искат да приемат закон, забраняващ националните организации. Тогава ние решихме: клубовете да не се разпускат, а да се принудят самите младотурци да се разпуснат, – добър урок за умерените! Вие вярвате господа в новия режим, та ето ви и вашата легална работа!

След прекъсване от 15 месеца, ние отново застанахме на стария път: започнахме да укрепваме селските организации и да възстановяваме четите.


Четата на войводата от ВМОРО Пандо Сидов (седнал с наметало), действала в Костурския революционен район, 1907 г.

При нас формите на организацията бяха изработени още в епохата преди турската революция. По този тип ние и строихме. В селата и градовете се възстановяха комитетските бюра, по възможност избирателни, най-малкото, от най-добрите, най-надежните елементи на населението. Изборите се провеждат в съгласие с четите. На някои места бяха създадени освен това съдебни бюра, арбитражни комисии – за разглеждането на всички недоразумения и претенции между самите македонци. До 1908 година подобни комисии съществуваха у нас във всички места. А след това – във всяко село милиция: войвода, подвойвода, 10-15 души мъжаги. По-рано при нас всички милиции бяха въоръжени. Но младотурците, както вие знаете, извършваха разоръжаване на населението: на едни вземаха пушките, другите сами ги предаваха. Затова с оръжието ние имахме затруднения. Но все пак се запазиха окръзите, почти изцяло въоръжени. Сега за четите. Във всеки участък на каазата (района) имаше 1 – 2 – 3 чети. Нормата за чета е 5 – 10 човека. Но през последните години много от членовете на нашата „легална” организация се компрометираха пред властите, – едни избягаха в България, другите отидоха в четите. Наложи се да разширим състава на четите. Разбира се всички четници са въоръжени.

– В какво се състоеше дейността на четите преди войната?

– Когато пристъпихме през 1910 към възстановяването на нашата бойна организация, ние си казахме: на нас не ни се налага да започваме отначало, както това беше през 1893 г., – зад нас е почти двадесетгодишно минало, зад нас е първия период на мирната работа, зад нас е въстанието от 1903 г., зад нас е четиригодишната дейност на четите. Въстанието принуди Турция да провъзгласи финансовата реформа, която беше по принцип началото на автономизирането на Македония. Четничеството докара дипломацията в Ревел. Това всичко е наш капитал. Ето защо на нас не ни се наложи да започнем с подготвителна работа. Опирайки се на нашето минало, ние можахме веднага да започнем с бойните действия. Но тъй като за големи масови излизания ние не бяхме още готови, то решихме да започнем с малки партизански действия. Нашата цел се състоеше в това, да приковем отново към себе си вниманието на Европа и България, да напомним на света, че ние сме живи, и че нищо не се е изменило. Най-близката задача беше да предизвикаме нова дипломатическа намеса. Аз ще Ви напомня за някои действия на четниците през това време.

Войводи на ВМОРО на съвещание в Осоговския балкан. Седнали от ляво надясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави от ляво на дясно – Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев, и куриерът Кольо Сарафчето.

През 1910 година беше взривен влакът между Куманово и Скопие, пътят бе разрушен, вагоните застанаха ребром. Тогава бяха направени още 3-4 атентата, по-малки.

През 1911 г., през зимата беше разрушен влака около Дойран, в Кичево беше взривен хекумата (правителствения дом), в Солун – банката, във Велес – гарата и т.н.

През лятото на 1912 година, отново започнаха редица атентати. Между Велес и Скопие бяха разрушени 17 вагона; за да възстановят движението, турците бяха принудени да прекарат паралелна линия. В Солун бяха разрушени: отначало австрийската поща, след това – трамвайното депо. В Крушево – хекумата. И тъй нататък.

Нас ни обвиняваха, че със своите атентати ние сме предизвикали клането в Щип и Кочане, от което, нали и сегашната война получила своето последно движение. В действителност в Щип ето какво беше станало: четникът носеше поставената за определен час бомба в хекумата, а къщата се оказала заключена. Да спре механизма четника не могъл. Ето защо той отнесъл бомбата в турско магазинче: „измерете ми, казва, колета, а аз по това време ще отида да погледна за магарето”. Бяха убити 3-4 човека, магазинчето – разрушено. Оттук и дойде клането.

– Вярно ли е, че през последните години македонското население започнало враждебно да се отнася към четите?

Не, не е вярно. Сега ние сме на война, действията станаха открити и да подобрявам действителното положение аз нямам основания. И Ви казвам: населението като цяло приветствувало възраждането на четничеството. Четите, както аз вече Ви казах, не съществуваха 15 месеца, в сладкото време на турската конституция. И започнахме ние да ги възстановяваме оглеждайки се: а как ще го приеме народа? – И какво се оказа? Селяните започнаха да ни укоряват: „Защо се криете? Нима ние сме предатели?” Наложи се на четниците да се покажат на населението. За това впрочем имаше и още една причина. Във всяко село имаше 2 – 3 чорбаджии, от които селяните се опасявали да не ги предадат. Тези чорбаджии се наложило насилствено да бъдат вкарани в организацията, да се се вържат с нея посредством кръгова отговорност. Прави се това просто: отива четата в къщата на чорбаджията и – иска ли той или не иска – нощува при него… Така за един месец четниците се разкрили на почти цялото население…

Тодор Александров, Христо Матов, Георги Мончев, Владимир Сланков и Никола Иванов в Димотика през Балканската война.

Когато четата идва временно в селото, то тя е посрещната от местната милиция и, под ръководството на един-двама четници, пази. В случай на турска потеря, милицията е задължена да се сражава заедно с четата… Ние мислихме, че селяните за времето на прекъсването са отвикнали като че ли, от боравенето с оръжие. Обаче се оказало, че не: в последно време имаше случаи, когато милицията от 5 – 6 човека успешно се сражавала с цял турски отряд, разбира се, из зад прикритие.

Казват, на селяните им е било трудно заради четите в материално отношение: турците опожарявали селата заради укривателство на оръжие, а пък четите налагали големи парични глоби за предаването на оръжието на турците. Разбира се, много неща са се случвали. Обаче е неверно, че четите са били в тежест на македонците. Точно обратното, точно икономическите интереси са принуждавали селяните да търсят четниците. До турската революция, селяните у нас, благодарение на организацията, станали пълноправни стопани в чифлиците, т.е. в именията на турските чорбаджии, бейовете. Бейовете като цяло бягали в градовете, страхувайки се за своя живот. Каквато и реколта селяните покажат на бея, с това той трябвало да се удовлетвори. А след конституцията и премахването на четите, бейовете осъзнавайки напълно своите права, се върнали в чифлиците и поставили свои порядъци. През 1908 г., аз сам наблюдавах такъв случай. В село Тръбарево (това е в Скопско) се върнал бея и заживял яко; за развлечение поканил в селото музиканти-цигани и циганки с дайрета, а за нощуване ги поставил при своите селяни. „Когато имаше чети, – ми казваха селяните, – беят и четири години тук не се показвал; изчезнаха четите – той и циганите ни докарал за нощуване”.


Дейци на ВМОРО приготвят бомби, началото на ХХ век

Четничеството принуждавало бейовете да продават своите чифлици, – и на никой друг, страхували се, а точно на своите селяни.

Под охраната на четите, нерядко селяните сами си откупували тежкия данък, десятъка, – за половин от онази сума, който по-рано се налагала върху селото им.

Беглекчията, т.е. преброителя на дребния добитък, върху който в Турция е наложен специален данък, така наречения беглик, трябвало да посочва в своите записи толкова овце, колкото му посочвали самите селяни.

Автономията на Македония за масата от селяните е далечен лозунг. Друго нещо са икономическите изгоди и защитата от произвола на бейовете и администрацията. А това им даваше четничеството.

Яне Сандански с български офицери. 1912-1913 г.

Изчезнаха през 1908 г. четите, изчезнаха всички тези изгоди. Преди това бейовете продаваха своите земи на македонците, а сега започнали да ги продават на младотурското правителство, което направило опит да ги засели с мухаджири, т.е. с мюсюлмански преселници от Босна, Кавказ, България и други места.

А когато четите се възстановили през 1910 г., започнало да се възстановява и предишното положение в чифлиците…

– Каква е ролята на четите в сегашната война?

На този въпрос, аз по напълно понятни причини, мога да Ви отговоря в най-общи черти. Ние действуваме заедно с българската армия. Не само в нейните интереси, но и под ръководството на нейните командири.

Не би било в интересите на делото да се вдига въстание по местата, които се намират далеч от театъра на военните действия: нищо освен клане не би довело това. Тук милиционерите под ръководството на четниците ще водят само конспиративна разрушителна работа: където е възможно ще прекъсват телеграфните жици, ще махат релсите и т.н.

В местата, където се развръщат военните операции, четите ще попадат в непосредственото разпореждане на военноначалниците. Те са неоценими за рекогносцировките, отделните разрушителни работи и партизанските действия. Когато беше обявена мобилизация, от четите между българската граница и Кочане бяха разрушени два моста, изключително важни за турската артилерия. Преди войната пък беше разрушен моста в Кресненския проход при Джумая. От Кочане бригадният командир изпрати четниците в Щип – да режат жиците. Това действува върху отделните турски гарнизони и отряди крайно деморализиращо: изолирани с един удар от своите щабове, те нерядко предават голями позиции без бой. Четите също така ще отсичат турските обози и ще са постоянна опасност за турския тил. Начело на бойните македонски дружини стоят такива изпитани войводи като Ефрем Чучков, Христо Булгарията, Мишел Герджиков и др. Тези имена Вие още не веднъж ще чуете по време на войната.


Десет години по-късно. Комита от ВМОРО в четническа униформа

Към какво се стремим: към автономия на Македония или към присъединяването и към България? Въпросът е съвсем естествен. И ако Вие ми го бяхте задали преди войната, аз нямаше да се поколебая да Ви отговоря. Но сега, когато ние се борим в съюз със Сърбия и Гърция, аз ще Ви помоля да не отговарям на последния Ви въпрос. Желателна ли е намесата на Русия? И на този въпрос ми е трудно да Ви отговоря”.

Македонският революционер, динамитчикът, ми показа тук другото свое лице: лицето на дипломата. На пръв поглед може да се стори, че психологията на четника, който се опитва да разреши най-сложния политически проблем чрез поставянето на адски машини в хекуматите, не може да има никакви точки на съприкосновение с психологията на приспособяването към политиката на дипломатическите канцеларии… Но това съвсем не е така. Националните революционери, в противоположност на социалните, винаги се стремят да впрегнат своите заговорнически действия с действията на династиите или дипломациите, своите или чуждите. Когато става дума за териториално-държавното самоопределение на младата нация, тогава нетърпеливото карбонарство нерядко само предизвиква, допълва и подгонва бавните опити на династически-дипломатическите сили и при първа възможност придава на тези последните, политическа инициатива. Така беше с Мацини и Гарибалди в класическия пример на борбата за обединение на Италия. Старият републиканец-карбонарий Джузепе Мацини, признаващ само народа и бога, бе принуден в решителната минута да се отдръпне, за да може да остави между народа и бога място за

Снимка от 1923, на комитата Асен Милев Рупчев ,от Банско ,до негов приятел в Мехомия-(Разлог).

савойската династия. И ако унгарецът Кошут и италианеца Мацини апелираха толкова често към народа, както и към европейската дипломация, то толкова по-непосредствено тази тактика се налагаше на революционерите на малката и културно-изостанала Македония, стояща в центъра на пресичането на международните интереси. Македонските революционери и в минутите на своите най-големи успехи не можеха да се утешават с мисълта, че Македония е fara da se. Като венец на техните усилия винаги е било привличането на вниманието на европейската дипломация и българското правителство. Варварските аграрни отношения и подобни способи на „управления” бутаха македонците на пътя на отчаяни въстания и четничеството. А съвършенно виждащата се невъзможност да се разреши съдбата на Македония със собствени сили ги принуждаваше емпирически да осъзнават въжделенията на великите и малките държави и във всеки даден момент да избират линията на най-малката съпротива. В консулствата и посолствата тези заговорници бяха толкова свои хора, колкото и в планините, сред професионалните бойци. Приготвяйки адската машина, те предварително и при това неглупаво се ориентирали, какво ехо тя ще намери в „ръководещия” европейски печат и кой от дипломатическите алхимици ще превърне динамита им в нова „македонска” нота. Така се създавал този двойствен тип на отчаян динамитчик и дипломат в ума, съчетаващ заговорническата конспирация с канцеларската тайна.


Съвет на войводи : Антон Шипков (вдясно), Сотир Атанасов (в средата), зад него – Илия Карабиберов, 1903 г.

Войната разтваря в себе си македонския революционер. Тя изпраща „анархиста” Герджиков да реже телефонните жици, а на стария заговорник Гьорче Петров поръчва воденето на интендантството в македонския легион. Както и войната по-нататък да продължи, и както и да завърши, тя във всеки случай, веднъж и завинаги ще унищожи психологическите предпоставки на практиката и идеологията на македонското четничество. След този колосален по напрежение и жертви опит да се разсекат старите балкански възли, никой няма да бъде вече увлечен по пътя да поставя адски машини в македонските хекумати. Четничеството окончателно отминава. Христо Матов и неговите приятели представляват умираща политическа порода.

Публ. в в-к „Киевская Мысль“ N 293, 22 октомври 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
LEON TROTSKY. “THE CHETNIKS MOVEMENT AND THE WAR”. 22nd October 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER “Българска армия” („Bulgarian Army“), Sofia, N 11 (23639) from 16th March 2012, p.16.  

IMG_0001

IMG

 

– RADUL MILKOV. ‘THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA“


КАК БЕ ИЗВЪРШЕНА ПЪРВАТА НОЩНА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА НА БАЛКАНИТЕ

Радул Михайлов Милков е известен български военен авиатор, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на създадената през 1912 г. българска авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в град Йохенистер, Германия, след което преминава курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като пилот-авиатор, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действуващо при обсадата Одрин. Тук той извършва първата в света въздушна бомбардировка. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт, а по-късно, след формирането на Аеропланната дружина на 1 юни 1916 г. и – като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в килиите на Обществената безопасност.


Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.
През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Няколко пояснителни бележки.
През 1916 г., малобройната българска авиация получава новите германски двуместни самолети “Албатрос” С.III и едноместните изтребители “Роланд” D.II “Неifisch”. С тях тя имала за задача да отбранява столицата и да отразява нападенията на многобройната англо-френска авиация на Солунския фронт. Резултатите от появата на новите самолети не закъсняват. На 5 януари 1917 г. е постигната и първата въздушна победа – над гр. Петрич пилотът-авиатор поручик Иван Узунов с наблюдател подпоручик Вакъвчев от Първо аеропланно отделение, свалят първия английски изтребител. Месец по-късно, на 16 февруари 1917 г., пилотът-авиатор капитан Миланов с наблюдател капитан Дремсизов от Второ аеропланно отделение, свалят друг английски самолет.
И ето, в историята на бойните действия се случва едно от тези събития, които променят техния ход и хода на историята. На 26 януари 1918 г., на Струмския фронт, в разположението на българските войски по погрешка се приземява един английски двуместен биплан “Armstrong”, с № 6219 и с пилот майор Мур. Това става югоизточно от Круша планина, при с. Петрово. Веднага след това самолетът е поднесен като дар от българското командване на Първо аеропланно отделение. И ето, една вечер по време на честването на първия полет на подпоручик Асен Йорданов (бъдещия американски авиоконструктор Assen “Jerry” Jordanoff), на 28 април 1918 г., майор Радул Милков замисля да го използва за извършването на първата на Балканите нощна бомбардировка на противника. Ето какво пише той:
“…- Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15-годишен доброволец, днес е бойният пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.
– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:
– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)
– Изпълнителят ще бъде – повторих:
– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!
– Ура! – извикаха пак гръмко летците.
– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.
– Аз, господин майор! – мигновено извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.
– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще – опасно е такова летение.
– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.
Български авиатори в трофеен британски бомбардировачприлиния и да изоставят самолета, като след това успешно се завръщат при българските войски
– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, “англичанинът” да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:
– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!
А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:
– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.
Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се, за да се приготвиме за изпълнението на задачата.
Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:
– Господин майор! Моторът не работи добре.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.
В същност, намерението на механика да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!
Заехме местата си в самолета и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.
Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инак, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.
Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12 килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.
– Стига! – си помислих.
Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:
“Good evening my camarades, I am here.”

„Албатрос“ LVG C II

Дата между 1916 и 1918
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 104-0321
Автор Unknown

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългият гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.
Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.
Всички бяха радостни – ликуваше целият аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!
– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:
“Тези двама летци
са ненадминати храбреци”!
В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!
– Ура! -а! -а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци”.
Така бе извършено първото нощно бомбардиране на Балканите. И примерът е заразителен.
На 23 май 1918 г. пилотът-авиатор Узунов с наблюдател поручик Георги Попвасилев (по-късно о.з. генерал-майор), отново с помощта на трофейния английски биплан извършват второто нощно бойно летене над английския бивак в Гемюш Дере (до Тахино езеро) и хвърлят 25 км бомби.
В своите спомени майор Радул Милков отделя и не малко място за съдбата на пленения английски биплан “Армстронг”. При третата нощна въздушна бомбардировка на 23 май 1918 г. над Гемюш Дере, авиомоторът му е улучен от английската противовъздушна артилерия, повреден и се приземява в разположението на противника, в едно тресавищно предезерно разширение на река Струма. Авиаторът-пилот поручик Константин Узунов и наблюдателят поручик Геори Попатанасов (по-късно о.з. генерал-майор), успяват да се измъкнат от кабините му. За да не попадне самолетът в ръцете на противника, те колкото могат го разрушават, разхвърлят отделни негови части и тези на наблюдателската картечница във водата и след дълги небезопасни приключения успяват да достигнат и преминат в разположението на българските войски, в района на 2-ра дружина от 53-и пехотен полк на 8-ма дивизия. На следващия ден, т.е. на 24-и май, към 14 часа следобяд, затъналият в блатата самолет е окончателно унищожен от съглашенската авиация – пет тежки английски бомбардировача го обстрелват и хвърлят върху него от стотина метра височина авиобомби.

Creative Commons License
THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )


               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва


Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?

Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор:
Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор:
Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор:
По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор:
Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор:
Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор:
За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор:
През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор:
В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор:
Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор:
След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор:
Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор:
За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор:
Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор:
С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор:
Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор:
Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор:
Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор:
По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор:
Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор:
За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор:
Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор:
Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор:
Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор:
Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:

1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

Creative Commons License
ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.