– THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES

ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“(„Word“), Sofia,  4th January 2003.

„THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

„¡No pasarán!“ Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис „България за българите – ако е възможно (Световната война)“.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к „Стандарт“, София, бр. от 4 юни 2001 г.

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 – see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к „Българска Армия“, С., 12 август 2011 г., с.16-17.

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II

СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на България – София.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай„

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.

КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES.

ХАРТАТА ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА СЕ НУЖДАЕ ОТ МНОГО ПРОМЕНИ. ДНЕС Е ВАЖНО КАК ЩЕ ЖИВЕЕМ, КОГАТО ИМА КОМПЮТЪРНО МИСЛЕНЕ И КОСМИЧЕСКИ ТЕХНОЛОГИИ.

Вярата в социалната справедливост и предаността на основните права и свободи на човека са внедрени в нашите традиции”. Това бе и камъкът, в който се разбиха атаките на нацистите срещу моралните убеждения. Желанието на Обединените нации бе след Втората световна война да създадат положение за народите, което да не допуска човечеството да бъде заплашвано. Тъкмо напротив – да се стреми към задълбочаване и сътрудничество на различните политикоикономически системи.

San Francisco Conference: Mr. Edward R. Stettinius Jr., Secretary of State of the United States and Chairman of the delegation, addressing the San Francisco Conference, and Mr. Harry S. Truman, President of the United States of America (left).

Конференцията в Сан Франциско през 1948 г. постави началото на голям диалог за смисъла на съществуването на международната общност като система. Но не като структура за оцеляване, а за сдържане и възпиране на всички опити на агресия, както и срещу потъпкването на конституционните права на човека. Новата програма ще предупреждава и премахва междунационалните и етническите конфликти, които биха се появили в бъдещето. Сериозно дипломатическо недоглеждане оставя отпечатък и до днес в историята на ООН. Следата се намира в текста на Всеобщата харта на правата и свободите на човека.

Още стои неподписан окончателен мирен договор между правителствата на тогавъшния СССР и на последната от нацистко-фашистката Ос държава – милитаристка Япония. Всичко това влияе и върху изработването на ръководните документи на ООН.

A. A. Gromyko, Acting Chief of the Soviet Delegation and Ambassador of the USSR to the United States (center front) and members of the delegation of the USSR. Seated (left to right): Prof. S.A. Golunsky, Rear Admiral K.K. Rodionov, S.K. Tzarapkin, A.A. Gromyko, K.V. Novikov, A.A. Sobolev and S.B. Krylov. Standing (left to right): Slusarenko, F.T. Orskhov, Lifanov, G.P. Arkadiev, G.N. Zarubin, A.A. Arutiunian and A.A. Roschin. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

Документът за правата и свободите на човека е подготвен и окончателно приет през 1948 г. Тежкото наследство на времето оказва влияние. Милиони военнопленници на чужди територии от загубилите войната държави, както и задържани без съд и присъда в различни лагери не могат да се радват на новата политическа ситуация. Това остава като трудна задача за новите министри на външните работи, сред които Вячеслав Молотов, Джон Фостър Далес, Андони Иден. Всеобщата харта на правата и свободите на човека е подготвена по тяхно време. Международният документ не е голям по съдържание. Но отговаря напълно на своето време. Тогава се редуват катаклизми, подготовка на различни мирни договори, създават се нови държави, неофициално се провежда политика на студена война. Процесите на промяна са динамични и като икономически модели, и като направления. Противопоставят се народи от цели континенти. Застава се срещу трансформации на отделни социални строеве, срещу културни и други влияния. Вече има нови виждания и осмисляния за най-кървавия конфликт в историята на човечеството. За това се налага да се създаде международен документ, който да защитава правата и свободите на човека.

San Francisco Conference, last public session: Edward R. Stettinius Jr. (left) and A. A. Gromyko.

Двадесет години по-късно от създаването на документа геополитическото положение на света е променено. Човешкото усещане за индивидуалност в национален и международен план също. Днес не един или двама учени и изследователи се завръщат там, откъдето Организацията на обединените нации бе започнала. Тя работеше за смисъла на човечеството. Искаше да му даде смисъл, като създаде неповторим конгломерат от индивидуалности. Редица източноевропейски инакомислещи като Андрей Д.Сахаров, ген. Пьотър Григоренко, академик Сергей Вавилов не един или два пъти се противопоставят на управляващите политически механизми. Те намират логиката на дисидентските движения за грешна. Те смятат, че голямата социална и културна политика на Запад е добре вмоделирана напоследък в конституционните права на гражданите от Европейския съюз.

В България с подобна естетизация на човешките права и свободи дълго време се занимаваше философът естет Ради Овчаров.

May 5th meeting of the Executive Committee. Herbert Vere Evatt (left), delegate of Australia, Attorney General, and Minister for External Affairs, discusses the text of the proposal of Anthony Eden, Secretary of State for Foreign Affairs and Chairman of the United Kingdom Delegation
5/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

В последните десетилетия въпросите за правата и свободите на човека са на преден план във всички конфликти. Постепенно това води до отпадането на старите постижения на „дисидентските движения”. То е характерно за държавите, в които разбирането е напреднало, а разрешаването на въпросите за демокрацията е в ход. Промяната позволи на учените да напомнят, че такива понятия като държава и страна, открито и тайно, мир и свят, за и против позволяват да се спекулира със закона. И някои да припечелват от собствената си или пък на другите некомпетентност. На места човешкото познание преминава от национално в международно.

V.M. Molotov, Peoples Commissar for Foreign Affairs and Chairman of the Delegation of the USSR, and members of the USSR Delegation, meet the press after Molotov’s speech to the Soviet Union, celebrating the victory in Europe.
8/May/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg.

При препоръките за изменение на Всеобщата харта на правата и свободите на човека от 1948 г. мисълта на Андрей Сахаров може да се добави така: „Трябва да се стремим, макар и схематично, да си представим по-добър вариант на развитието на човешката мисъл по отношение на пътя, по който трябва да премине човечеството през ХХІ век. Така е устроен човекът, стреми се да събори стената, изградена в самия него”. Все още в Хартата на правата и свободите на човека не са определени мястото на такива въпроси като правата на гражданина в армейска униформа, използването на новите технологии в космическото пространство на макро- и микрониво. Търси се решение за появата на компютърното мислене, въздействието на политическите системи върху поведението на хората. Това са само малка част от постоянните въпроси, които чакат разрешаване пред представителите на Комисията за човешки права на ООН. Това е задача и на генералните секретари на ООН Даг Алмар Хамершилд, У Тан, Бутрос Гали и Кофи Анан в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“ („Standard“), Sofia, № 22 from 24th June 2001

„THE HUMAN RIGHTS CHARTER NEEDS MANY CHANGES. NOW A DAYS IT IS IMPORTANT HOW WE SHALL LIVE IN TIMES OF COMPUTER WAY OF THINKING AND SPACE TECHNOLOGIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Commission I, General Provisions, Committee 1, Preamble, Purposes and Principles. Committee meeting held 12 June 1945. Interpreters listen to the speech of the Rapporteur Farid Zeineddine (Syria). UN Photo/Mili.

Commission I, Committee 1 meeting held 12 June 1945. 12/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Herbert Evatt (Australia) and Harold Stassen (USA) arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. Herbert Evatt (left) of Australia and Harold Stassen of the United States arguing a point after the session of Commission I, Committee II, on 15 June 1945. 15/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Mili.

Field Marshal Jan Smuts addresses the audience at the dedication of the memorial plaque in honor of the late President of the United States, Franklin Delano Roosevelt, chief architect of the United Nations. [no date] 25/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Acme.

Ato Ambai Wold-Mariam, Vice Minister of Justice, member of the Delegation from Ethiopia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Faris El-Khouri, Prime Minister; Deputy for Damascus; Chairman of the Delegation from Syria, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

L. S. St. Laurent, M.P., Minister of Justice and Attorney General of Canada, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Celso R. Velazquez, Ambassador to the United States; Chairman of the Delegation from Paraguay, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Brigadier General Carlos P. Romulo, Resident Commissioner of the Philippines to the United States; Chairman of the Delegation from the Philippine Commonwealth, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Field Marshal Jan Christian Smuts, Prime Minister; Chairman of the Delegation from the Union of South Africa, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

Stanoje Simic, Ambassador to the United States, member of the Delegation from Yugoslavia, signing the Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McLain.

Ezequiel Padilla, Secretary of Foreign Affairs; Chairman of the delegation from Mexico, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Lundquist.

Mariano Arguello Vargas, Minister for Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Nicaragua, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945.
[For identification of delegates in background see UNCIO1108] 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Edward Reilly Stettinius, Jr., Secretary of State, Chairman of the delegation from the United States, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. At left is President Harry S. Truman. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/Yould.

Manuel C. Gallagher, Minister of Foreign Affairs; Chairman of the Delegation from Peru, signing the UN Charter at a ceremony held at the Veterans’ War Memorial Building on 26 June 1945. 26/Jun/1945. San Francisco, United States. UN Photo/McCreary.

H.R.H. Faisal Ibn Abdul Aziz, Viceroy of the Hejas and Minister of Foreign Affairs, Chairman of the Delegation of Saudi Arabia, and members of the delegation. UN Photo/Rosenberg.

A delegate from Saudi Arabia speaks at the Plenary Session. San Francisco , United States. UN Photo/x.

Hector David Castro, Chairman of the delegation from El Salvador, addressing the Conference at the Fourth Plenary Session. San Francisco, United States. UN Photo/Rosenberg. http://www.unmultimedia.org/photo/

Poster of United Nations flags sent in by high school students. Delegates of fifty nations met at San Francisco between April 25 and June 26, 1945. Working on the Dumbarton Oaks proposals, the Yalta Agreement, and amendments proposed by various Governments, the Conference agreed upon the Charter of the United Nations and the Statute of the New International Court of Justice. The Charter was passed unanimously and signed by all the representatives. It came into force on October 24, 1945, when China, France, the USSR, the United Kingdom, and the United States and a majority of the other signatories had filed their instruments of ratification. San Francisco, United States. UN Photo/x. http://www.unmultimedia.org/photo/

An informal meeting at Stettinius’ apartment in the Fairmont Hotel in San Francisco. Left to right: Anthony Eden (United Kingdom), E.R. Stettinius Jr. (United States), V.M. Molotov (USSR), and T. V. Soong (China). San Francisco, United States. UN Photo/Eastman.

 

– INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS

НЕВЕРОЯТНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АВСТРАЛИЙСКИТЕ И АМЕРИКАНСКИТЕ КИБЕРАРХЕОЛОЗИ

Марс винаги е привличал вниманието на нашето човечество. Още от древността, то е свързвало съдбата си с Червената планета. Днес НАСА и другите космически агенции имат възможност да изследват нейната повърхност и тектоника, подготвяйки се за първия полет до Марс и обратно.

От януари 2004 г., в продължение на редица години, на нейната повърхност работиха двете американски сонди на НАСА – “Opportunity” и “Spirit”, които успяха да изпратят стотици хиляди фотографии, обогатили знанията ни, в подготовката за първия полет до нея. Повечето от направените панорамни снимки попаднали в т.нар. Архив на дълбокия космос. В последните години учените решиха да се върнат към тях и да прегледат внимателно всичко от това, което е изложено в официалните сайтове на НАСА и другите космически агенции. И тук се направиха невероятни открития. Този път късметът бе на страната на виртуалните (кибер) археолози от Австралия и САЩ Майкл Мидълтон и Джоузеф Скипър, които откриха много удивителни неща, не влизащи в рамките на традиционните представи. Обикновено те “копаят” на Марс и на Луната, разглеждайки хилядите фотографии, изпратени от космическите апарати, като успяха да отделят няколко десетки от тях, да открият много артефакти, които предизвикали в последните години световен интерес.

Разпръснатите марсиански черепи

Самоходният робот “Спирит” при едно от своите пътувания по повърхността на планетата успял да заснеме и череп на хуманоид

Оригиналната снимка е направена от робота “Спирит” през 1526-я ден от престоя си на съседната планета и е поставена в сайта на НАСА, където желаещите могат да я разгледат. Австралийския киберархеолог Майкъл Мидълтон увеличил фотографията и успял да види там … череп. Сходството с него е поразително. Той е кръгъл, с човешки пропорции. Виждат се къде са били разположени очите и носа…. Долната челюст е скрита в пясъка.

– Черепът не се вързва с обкръжаващата природна среда, – подчертавал по-късно в едно свое интервю Майкл Мидълтон. – Той е ослепително бял, блести и изглежда като кост, изложена на слънце. И не е изработен от камък.

Заедно с това е обърнато внимание и на обекта, който е разположен долу в дясно. Той също прилича на нечия глава. Но не с човешка форма и не с цвят на кост. Тази сива глава е насочена на горе и раздута. Брадичката е малка, носовата впадина липсва, а впадините за очите – продълговати и непропорционално големи. Т.е като на “зелен човек”, както е прието да ги рисуваме на Земята. Много е удобно да се мисли, че откритите обекти са просто камън. А камъни ли са – прекалено са гладки за това. Но за сега да се обясни, как една до друга са попаднали главите на различни хуманоиди е невъзможно.

От близко разстояние фигурката, която се намира в кратера на Гусев с протегната ръка, изглежда като на човек.

Не мина много време и светът беше потресен от поредната находка, направена на Марс от американския робот “Спирит”. Фотото на т.нар. “марсианка” обиколи моментално всички световни масмедии. Този път е видяла една от читателките на британския таблоид The Daily Mail – някоя си Marcela Bravo, която внимателно разглеждала снимките на Червената планета, поставени в официалния сайт на НАСА. Там се съобщавало, че снимката е съставена от няколко кадъра, направени с панорамна камера в кратера на Гусев в периода от 1366-я до 1369-я ден на престоя на робота на Марс (6-9 ноември 2007 г.). Действително, все пак снимката е била публикувана чак през януари 2008 г., като не са дадени някакви коментари на специалистите от НАСА и до днес. Но интересът към фигурката се възродил наново. Той бил създаден от известния изследовател на извънземните аномалии Джоузеф Скипър (Joseph P. Skipper). На своя сайт, озаглавен “MARS ROVER STATUE OR PERSON?”, той поставя силно увеличено фото на фигурата, получено от своя колега Ролф Варга (Rolf G. Varga) от Зимбабве, с помощта на технологии, използвани в криминалистиката.

Самият Варга посочва също така и на две светли точки, намиращи се на главата на марсианката. И предлага че са очи.

Експертите оценяват височината на фигурата на 30-50 сантиментра. Но Скипър и колегите му доброволци предполагат, че тя може и да е по-висока. По следите на робота, забележими на изходната снимка на НАСА, американският киберархеолог установил, че роботът е посещавал това място няколко пъти. И възможно е да е направил няколко снимки от различни ракурси. Поради това, може да се допусне, че учените знаят истината на тази марсианска загадка. И по някакви причини мълчат.
Кратерът на Гусев е пълен с чудеса – наблизо бе заснет още един череп. Така че, вече може да се каже, че те са три. И все различни… може и да е част от скулптура – нейната глава. А всичко останало да е зарито в пясъка.

Credit: NASA/JPL-Caltech/Cornell University NASA

Mars Exploration Rover Spirit captured this westward view from atop a low plateau where Spirit spent the closing months of 2007.

Експертите от НАСА въобще не коментират тези загадъчни фотографии. Може да се разбере защо: всяко изказване на тези сериозни специалисти със сигурност ще се обърне срещу тях. Ако признаят, че на Марс са открити руини от строителства и друга цивилизаторска дейност, ще се превърнат за обществото в лекомислени фантасти. Ако започнат да обясняват тези аномалии със случайната игра на светлината или със сянката на ерозията на повърхността – ще ги сметнат за ретрогради, или пък ще ги обвинят в укриване на информация.

Макар че за сега дейността на марсианските киберархеолози не се нуждае от никакви коментари! Още повече, че 2010 г. донесе още по-невероятни открития…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 7th May 2011, p.33.

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER

ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

„THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE

БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND

ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– FROM THE STALIN`S CAMPS TO THE SPACE ERA. SERGEY KOROLEV WORKED OUT THE GAGARIN`S FLIGHT AS POLITICAL PRISONER

ОТ ЛАГЕРИТЕ НА СТАЛИН ДО КОСМИЧЕСКАТА ЕРА. СЕРГЕЙ КОРОЛЬОВ РАЗРАБОТИ ПОЛЕТА НА ГАГАРИН КАТО ПОЛИТЗАТВОРНИК.

„Ех, ако го нямаше Корольов…” Думи на заместник-директора на американската космическа програма Уйлям Патерсън. На 13 април, преди точно 42 години, Патерсън и колегите му се събират на доста тъжно заседание – руснаците отново са ги изпреварили и първият космонавт в историята се нарича Юрий Гагарин, а не Алън Шепърд. В Америка свързват съветските успехи основно със Сергей Павлович Корольов, главния конструктор и двигател на космическата програма на СССР в продължение на три десетилетия. Едва ли обаче американците са подозирали, че техният най-сериозен конкурент е постигнал успехите си в сталинските лагери.

Сергей Королев по време на практика след завършването на първи курс на КПИ. Конотоп, лятото на  1925 г.

Мечтата за космическото пространство владее душите в Русия много преди появата на Корольов. Разработки по темата, зададена от патриарха Константин Циолковски, правят Ф.А. Цандер, Юрий Победоносцев, Михаил Тихонравов и много други. Но именно Сергей Корольов е човекът, превърнал мечтата в реалност.

Сергей Павлович се е родил на 12 януари 1907- в Житомир, в семейството на учител по руски език. Серьожа обаче никога не споделил хуманитарните увлечения на баща си – от малък го увличали машините, а на 17 години създал първия си проект за безмоторен самолет. Старият Павел Корольов окончателно се отказал от

амбицията да направи сина си писател

и го записал в Киевския политехнически институт. Сергей го завършил с отличие, а междувременно се запознал с още няколко млади конструктори, увлечени от идеите на Циолковски.

Когато през 1931-а било поставено началото на съветската ракетна и космическа програма, Корольов вече бил достатъчно известен и получил покана да се включи в екипа. Едновременно били създадени московската Група по изучаване на реактивното движение (ГИРД) и Газодинамичната лаборатория в Ленинград (ГДЛ). И двата колектива били поставени под ръководството на прочутия учен и военен теоретик М.Н.Тухачевски. Две години по-късно в резултат на усиления труд в космическото пространство били изстреляни първите съветски ракети с двигатели с течно гориво – „09” и „ГИРД-Х”. След това двте групи били обединени в Ракетния научноизследователски институт (РНИИ).

Корольов заедно с други видни учени – Г.Лангемак, И.Клейменов, В.Глушко – започнал работа по създаването на съветския ракетоплан (проект РП-318). Напредъкът обаче бил спрян през 1938 г. от пагубната вълна от репресии на НКВД, заляла цялата страна. Между жертвите и били Лангемак и Клейменов,

разстреляни като врагове на народа

и самият Корольов. Лъжливо обвинен по „делото Тухачевски”, той бил осъден на 10 години затвор и излежал 18 месеца обикновена каторга в Магадан, преди да бъде включен в работната група на А.Н.Туполев. Това на практика била смяна на един затвор с друг – учените били изолирани в селце за политзатворници, само че вместо физически труд работели върху бомбардировача Ту-22.

Това обаче прекъсвало работата на самия Корольов, затова той опитал да докаже невинността си, като писал лично до Сталин. Резултат не последвал и Великата отечествена война заварила конструктора в същата „шарашка” (лагер) в село Болшево. Там освен него били Туполев (обвинен в организирането на „руско-фашистка партия”), летецът и конструкторът Роберто Бартини, създателят на тежката артилерия на руския флот и автор на „формулата на Беркалов” Е.А.Беркалов, видният механик Некрасов, конструкторът на подводните лодки Касациер, физикът Карл Сцилард и др.

Вече в хода на войната Корольов имал възможността да продължи своите изследвания върху ракетната техника в Казан – преди всичко по проекти, нужни за фронта.

Генералният конструктор С. Королев и първият в света космонавт Ю. Гагарин беседват. 1 септември 1966 г.

Но истинското развитие на съветската ракетна техника започва след освобождението на прочутия конструктор на 27 юли 1944-а Веднага след войната приоритетите на ракетчиците са да повишат отбранителната мощ на СССР, за целта Корольов е командирован за две години в Германия, за да се запознае с

разработките на Вернер фон Браун.

През 1946 е създадено специално конструкторско бюро за ракети (т.нар. ОКБ-1), което работи много активно до 1957 – началната година на космическата ера. Тогава е извършено извеждането в космическото пространство на първия изкуствен спътник на Земята. Няколко месеца по-късно екипът на Корольов праща в

Гениите на СССР – Сергей Павлович Корольов, Игор Василиевич Курчатов и Мстислав Келдиш заедно, по време на разходка в гората.

космоса първото живо същество – кучето Лайка. През 1959 апаратът „Луна-3” е изведен в окололунна орбита и заснема обратната страна на спътника. Корольов върши много работа за военните – създава междуконтиненталната балистична ракета, ново поколение ракетни прехващачи и така нататък, но никога не забравя старата мечта на Циолковски за пилотиран космически полет. След хиляди опити е създадена ракета-носител, способна да изведе в орбита космически кораб. Първата такава капсула, наречена „Восток”, е завършена през ранната пролет на 1961. На 12 април 1961 в 9.07 часа на космическа орбита за първи път е изведен човек – майор Юрий Гагарин. Същият ден, след като обикаля земното кълбо, той се приземява на 110 км от Сталинград. Космическата ера започна!

През 2007 г., във връзка със 100-годишнината на Сергей П.Корольов, Банката на Русия пуска в обръщение паметна сребърна монета с номинал от 2 рубли от серията „Выдающиеся личности России“

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma“), Sofia, 12 April 2003

„FROM THE STALIN`S CAMPS TO THE SPACE ERA. SERGEY KOROLEV WORKED OUT THE GAGARIN`S FLIGHT AS POLITICAL PRISONER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.