– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”

ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

…

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.

КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER

ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

„THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE

БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES

ОГРАБЕНИТЕ СЪКРОВИЩА НА ЕВРОПА. ЕДНА БЕЗУМНА МЕЧТА, КОЯТО ФЮРЕРА НЕ МОГЪЛ ДА ОСЪЩЕСТВИ – С КРАДЕНИ ТВОРБИ ОТ МНОГО СТРАНИ ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕН ГИГАНТСКИ МУЗЕЙ НА ВСИЧКИ НАРОДИ.

С идването на власт на нацистите в Германия започва разработването на подробни планове за строителството на нова могъща държава – хилядолетен райх, като едновременно с това е обърнато сериозно внимание върху утвърждаването на нацистката идеология и духовна култура. Несъстоялият се художник и архитект Хитлер решава да реализира своите мечти с построяването на музей на всички народи, който да бъде издигнат в родния му град Линц, на брега на красивия Дунав. Световни шедьоври трябва да заемат своето място в него, но как се събират те?

Неизвестните известни крадци

В своя “Военен дневник” началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на нацистка Германия генерал-фелдмаршал Франц Халдер споменава името Ханс Поссе.

Д-р Ханс Поссе (Dr. Hans Posse)
Кой е Ханс Поссе? Tова е един от най-големите крадци на Европа, любимец на Хитлер, прекупвач на крадена стока за дребни монети, Посcе е директор на Дрезденската държавна картинна галерия, личен пълномощник на фюрера за Музея на всички народи в Линц, под чиято диктовка са били ограбени всички окупирани държави. Взети са картини, графики, акварели, църковна утвар, частни и държавни колекции и т.н. Той успява да се измъкне от заслужената бесилка в Нюрнберг само заради неочакваната си смърт през 1942 г.
Малко е известен фактът, че на Балканския полуостров с подобна дейност се занимава друг високопоставен нацист – военният аташе на Германия в София полк. фон Шьонебек. Археологът фон Шьонебек успява още преди войната да огледа подробно всички балкански музеи. С негова помощ хитлеристите с “научна цел” започват разкопки в търсенето на ценностите на Древна Гърция. Всичко намерено веднага се изпраща в Германия.

Какво представлява интерес?

На 28 януари 1941 г. Алфред Розенберг пише до райхфинансиста Шварц за проведена успешна конфискация в Белгия и Нидерландия. Във Франкфурт на Майн е най-голямата в света еврейска библиотека, наброяваща 350 хил. тома, и може да се допусне, че тук от Холандия са постъпили още приблизително 200 хил. тома.

Централният панел на Гентския Олтар: «Шествието на отшелниците и пилигримите».

Ето един малък и непълен списък на откраднатото само от Франция и то за периода от 5 май до 14 септември 1941 г. :
1. Колекцията на вдовицата Хирш (Hirsch), съпритежателка на банкерския дом Луи Хирш, Париж, състояща се приблизително от 30 произведения на изкуството, а също така и на нотна тетрадка с произведения на Рихард Щраус.
2. Колекцията на д-р Васерман (Wassermann), Париж, състояща се от 75 картини, изключително от нидерландски и фламандски мастори.
3. Колекцията на Херман, Жан и Исаак Хамбургери, състояща се от 39 картини, в това число и 4 платна на Рембранд.
4. Колекцията на Соломон Флавиан, състояща се от 26 картини, в това число много от работите на Курбе.
5. Колекцията на Зауербау (данни за нея няма).
6. Колекцията на д-р Ерлангер – д-р Розенфелд.
7. Колекцията на Тиери.
8. Колекцията на Оскар Федерер, състояща се от една картина на Клод Моне.
9. Колекцията на гърка или арменеца Ампарцумян. Става дума за три картини на Ван Дайк, Каналето и Антонио Пуги.
10. Колекцията на Андре Жан Зелигман от 27 картини, в по-голямата си част от ХVII-ХVIII век, в това число и три картини на Фрагонар.
11. От пет бронирани помещения на Банк дьо Франс и Креди Лионе в Париж е извадено наследството на Едмонд дьо Ротшилд, на Александрина и Джеймс-Арман дьо Ротшилд. Отделно са конфискувани различни съкровища не само в Париж, но и в техни имения в Бордо, Довий и др.
12. Колекцията на Леви дьо Бенцион.
13. Колекцията на Давид-Вейл.
14. Колекцията на Кан.
15. В Банк дьо Франс в Невер и Ангулем също е конфискувано имуществото на Александрина и Морис дьо Ротшилд, както и това на Едуард, Джеймс Арман, Робер, Филип и Ежен дьо Ротшилд – платна, рисувани от Диего де Веласкес, Франсиско Гоя, ван Дайк, на бащата и сина Тиеполо, на Антоан Ватто, Рейнолдс, Пол Сезан, Ван Гог и т.н. Списък от 22 страници посочва съдържанието на 42 сандъка, с перлени накити, пръстени, брошки, висулки, браслети, диадеми с брилянти и др.
16. Колекцията на Вил Пикар (Will Picard), състояща се от 124 картини на майстори с обща стойност приблизително 16-17 милиона франка.
17. Колекцията на Розенберг (Rosenberg), състояща се приблизително от 160 картини.
18. Колекцията на Щерн (Stern) от картини.
19. Колекцията на бившия австрийски генерален консул в Париж Вайс (Weiss).
20. Колекцията на пианистката Ванда Ландовска (Wanda Landowska) от исторически музикални инструменти, в това число и фортепианото на Шопен.
21. Колекцията на търговеца на произведения на изкуствата Вилденщейн (Wildenstain).
22. Колекцията на живеещата в Париж гражданка на САЩ госпожа Гулд (Gould).
През декември 1941 г. започва хитлеристката Акция М (мебел), по време на която във Франция са ограбени 69619 апартамента, от тях 38 хиляди в Париж. Всички мебели са извозени в 26 984 товарни вагона.
В търсенето на ценности хитлеристите ограбват много френски дворци, като само от двореца Шамбор са взети около 1500 картини. Стотици и стотици са имената и фамилиите на ограбените във Франция. Със специални транспорти са изпратени 53 предмета на изкуството за фюрера в Мюнхен и 594 предмета ( картини, скулптури, мебели, тъкани) за райхсмаршал Херман Гьоринг. От април 1943 г. до юли 1944 г. са изпратени 29 транспорта – 137 вагона с 4174 сандъка и поставени в шест хранилища.
Мащабите на ограбването на Европа са видни от следния факт – само починалият през декември 1942 г. Ханс Посе успял да събере за своя любим фюрер 1200 шедьовра.

American soldier inspects German loot stored in a church at Elligen, Germany, 24 April 1945

И все пак ценностите се връщат
Малка част от тези награбени съкровища са намерени. След капитулацията на Германия американските спецслужби откриват в шахтата Алтаусзее:
5350 картини на стари майстори,
220 рисунки и акварели,
1039 гравюри,
95 гобелени,
68 скулптури,
32 сандъка с монети,
128 образци на оръжие и рицарски доспехи,
64 уникални комплекта старинна мебел,
79 контейнера с изделия на художествен порцелан и стъкло,
237 съндъка с книги, свитъци, ръкописи и колекции от пощенски марки.
А такива шахти не са една или две, вероятно са десетки. Поради взривяването на входовете им, достъпът до тях е невъзможен.
И все пак тайната не може да бъде скрита. Така например, още през март 1945 г. американски агенти наблюдават прехвърлянето на един от “златните” колети на нацистите. То е извършено от Италия, като съдържанието му е внесено в бронираните убежища за ценности на швейцарски банки.

Gen. Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, accompanied by Gen. Omar N. Bradley, left, CG, 12th Army Group, and Lt. George S. Patton, Jr., CG, US Third Army, inspects art treasures stolen by Germans and hidden in a salt mine in Germany, 12 April 1945.

В края на XX век, под натиска на САЩ и международните еврейски организации, в много от държавите са създадени правителствени комисии по нацистките “златни” колекции. Един любопитен факт: през 1999 г. френската комисия открива такава колекция… в официалната резиденция на самия президент на Франция – Елисейския дворец. Тя се оказва съставена от художествени картини на стари майстори, конфискувани от нацистите от френските евреи.
Днес много от смятаните за изчезнали експонати се намират в различни банки. Не е известно дали те ще бъдат някога разкрити, но да не губим надежда.

Ст.н.с. II ст. Николай Г.Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), № 28 (4638) from 3rd February 2007.

„THE STOLEN TREASURES OF EUROPE. A MAD DREAM WHICH THE FUHRER COULD NOT SEE COME TRUE: A GIGANTIC MUSEUM OF ALL PEOPLES WITH STOLEN WORKS OF MANY COUNTRIES“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Manet’s „Wintergarden“ A painting by the french impressionist Edouard Manet, titled „Wintergarden“, discovered in the vault at Merkers, Germany, 25 April 1945.

General Dwight D. Eisenhower, Supreme Allied Commander, and General Omar N. Bradley, CG, 12th Army Group, examine a suitcase of silverware, part of German loot stored in a salt mine at Merkers, Germany, 12 April 1945.

Bradley, CG of the 12th Army Group; MG Manton Eddy, CG, XII Corps, and COL Bernard Burnstern, tours German salt mines in which stolen treasure was hidden. Germany, 12 April 1945.

ReichsBank wealth, SS loot, and Berlin Museum paintings that were removed from Berlin to a salt mine vault located in Merkers, Germany. The 3rd U.S. Army discovered the gold and other treasure in April 1945.

Chaplain Samuel Blinder examines one of the hundreds of „Saphor Torahs“ (sacred scrolls) part of a cache of Hebrew and Jewish books that were stolen and collected from every occupied country in Europe. Germany, 6 July 1945.

Six trucks with part of the half billion dollars worth of Florentine art treasure, which was taken to Bolsano by retreating Germans, arrives at Piazzo Dei Signoria, Florence, Italy and passes by reviewing stand of American, English and Italian officials. Italy, 21 July 1945.

One of the trucks that transported the art treasures to Florence, Italy. The paintings had been stolen by the German Army and recovered by the U.S. Army and returned to the city of Florence. Italy, 23 July 1945.

The Hungarian Royal Crown jewels have been in the custody of the Seventh U.S. Army along with the Hungarian guard. The jewels are going to the U.S. Army repository at Frankfort, Germany for safe keeping. 3 August 1945.

The Diego Velazquez Painting „Philip IV King of Spain“, being examined by GEN Mark W. Clark, CG USFA, who was the host to allied leaders, and the Austrian people during a ceremony where art treasures recovered by the U.S.Army were returned to the rightful owners. LT. GEN Emile Marie Bethourart of France, LT. GEN. R.L. McCreery of Britian, Mr. Figl, Chancellor of Austria, and COL. GEN. Alexеy Sergeevich Zheltov, The assistant to the Supreme commissioner of the USSR in Austria, were guests of GEN Clark. Austria, 19 December 1948. 

The Alfred Rosenberg (ERR) files in a room of the Neuschwanstein Castle. The largest Nazi art loot cache was found by units of the 7th U.S. Army when they explored tunnels under the castle. Germany, 13 May 1945. 

M. SGT Harold Maus of Scranton, PA is pictured with the Durer engraving, found among other art treasures at Merker. Germany, 13 May 1945.  

An unknown Rembrant recovered safe in Munich, Germany, 13 May 1945.  

– THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH?

“ЛЕТЯЩИЯТ ДИСК” – НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА НА ТРЕТИЯ РАЙХ?

На 7 юни 1952 г., вестникът France Soir публикува едно малко интервю с германски аероинженер, бивш полковник от луфтвафе Рихард Мите (Richard Miethe), което предизвиква изключителен интерес в световната общественост.

В своето изказване, полковник Мите споменава, че през април 1943 г., в градовете Есен, Щетин и Дортмунд се водели работи по създаването на немско “тайно оръжие”. Нещо повече, той лично взимал участие в тях и успял да построи през 1944 г. в Бреслау (днес гр.Вроцлав) летящ диск, известен като V7. В интервюто си той споменава, че моторите от летящия диск останали неунищожени в тила на настъпващата съветска армия, след заемането на Полша от съветските войски. Той не назовал имената и фамилиите на шестте инженера, работили върху проекта, но споменал, че трима от тях загинали, а другите трима – попаднали в руски плен.

Полковникът от луфтвафе Рихард Мите

Така на повърхността изплува още една тайна на Третия райх – освен ракетите “Фау”, германските конструктори са работили и върху проекти по създаването на “летящи дискове”.

Изгубените тайни

Както стана известно напоследък, в годините на Втората световна война, в нацистка Германия съществувала програма за създаването на “летящи дискове”. Първите сведения за тази секретна програма на нацистите за създаването на нов тип летателен апарат (“летящ диск”) идват непосредствено след края на Втората световна война. Независимо от ниското ниво на технологиите, фактът за съществуването на подобен план не буди съмнение. В проекта за създаването на “летящи дискове” взема участие австрийския учен Виктор Шаубергер, като ръководството е поето от доктор Рихард Мите.

В същото време по аналогичен проект започва работа и офицерът-авиоконструктор Рудолф Шривер (Rudolf Schriever). Идеята за този летателен апарат му идва през 1940 г., когато служи като старши пилот в Бохемия.

Първият модел т.нар. “летящо колело”, построен от Шривер имал височина около 1,8 метра и бил с дистанционно управление. Той го създава съвместно с инженера Хабермол (Habermohl) още през 1940 г., но го изпитва близо до Прага през февруари 1941 г. Смята се, че неговият диск е първият в света летателен апарат с вертикално излитане. След показването му на представителите на германските ВВС, германският учен получил разрешение да създаде в заводите на “БМВ” пълномащабен пилотиран модел. Неговият проект е известен като “Марк І”. По-късно Шривер, съвместно с група авиоконструктори започват работа и по реализацията на проекта “Марк ІІ” – диск с височина около 2 метра и с диаметър от шест метра, с пресечен корпус и капковидна кабина за пилота.

През пролетта на 1943 г. “Марк ІІ” бил готов за първото изпитание, но той успял да се откъсне от земната повърхност на един метър и да прелети само 300 метра. Отстранявайки дефектите, Шривер създава и един модернизиран вариант – “Марк ІІІ”. С напредването на хода войната, на Шривер е предложено да започне разработването на нов “летящ диск”, но този път под ръководството на инженера-конструктор Рихард Мите, един от разработчиците на ракетите “Фау-2” По своята конфигурация, “летящия диск” на Мите, се отличавал принципиално от диска, създаден от Шривер. Той имал диаметър около девет метра, и се състоял от широко колело, което се въртяло около куполообразна кабина. По-късно на нея бил монтиран реактивен двигател. Мите успял да конструира два прототипа на своето “Хаунебу”. Паралелно с това, Шривер работи и по създаването на нов модел “летящ диск” известен като “Марк ІV”, който през зимата на 1945 г. се вдига във въздуха и прелетява разстоянието от 120 метра.

Рудолф Шривър работи върху проекта на „летящ диск„

В последните месеци на войната Мите и Шривер конструират нов модел на “летящ диск”, известен като “Хаунебу Марк V”, който по своята мощност не отстъпвал на четири бомбардировача “Юнкерс” взети заедно. Този модел бил възпроизведен в реалност в завода “Ческо Морава” и получил названието “Дисколет”. На него бил монтиран реактивен двигател “Валтер”, а главния ротор се привеждал в движение с помоща на сопла, разположени на края на лопатките. Първите изпитания се провели на 14 февруари 1945 г., и са ръководени от самия Шривер. По сведения на един очевидец – Георг Клайн, отпечатени в един от швейцарските вестници, – дискът за три минути набрал височина от 13 хиляди метра и развил скорост, превишаваща скоростта на звука.

“Хаунебу”-то представлявал дискообразен брониран апарат с диаметър от 25,5 метра и с мощна силова установка с неизвестна контрукция, която била способна да осигури полет за около 55 часа при скорост от 6000 км в час (?!). Според останалите след него сведения, екипажът му се състоял от 9 човека и имал на въоръжение 6 корабни 200-мм установки за залпов огън в долните три въртящи се кули и едно 280-мм оръдие в горната кула.

Дискът на Белонце

Конструкторите на Третия райх създават и един нов апарат, който по признанията на учените днес, дори изпреварил своето време. Това бил т.нар. “Диск на Белонце”, върху чиято разработка работили едновременно трима германски конструктора – Белонце, Шривер и Мите. Дискът бил създаден в два варианта – съответно с диаметри от 38 и 68 метра. По краищата на диска били разположена установка от 12 наклонени турбореактивни двигатели – вероятно серийно произвеждащите се по това време от нацистките заводи двигателите “Jumo-004” или “BMW-003”. Най-голямо внимание заслужавал преди всичко главният двигател на апарата, който бил създаден от австрийския изобретател Виктор Шаубергер, който позволявал на диска съвсем спокойно да се издига на определената височина.

Много по-късно (през август 1958 г.), Шаубергер пише до един свой приятел:

“Моделът, който бил изпитан през през февруари 1945 г. е бил построен със сътрудничеството на първокласни инженери-специалисти по взривове, от числото на концлагеристите в Матхаузен. След това ги закарали в лагера, за тях това бил края. Аз вече след войната чух, че се води интензивно развитие на дискообразните летателни апарати, но независимо от изминалото време и грамадното количество пленени в Германия документи, държавите, които ги разработвали, не са успяли да създадат дори нещо, което да прилича на моя модел. Той бил взривен по заповед на Кайтел…”

Виктор Шаубергер (фотото е направено след края на Втората световна война).

Съдбата на прототипите днес е изяснена. В едно интервю, дадено от Шривер през 1952 г., всички прототипи на “Марк” и на “Хаунебу” са били унищожени по време на настъплението на съветската армия на територията на Германия. За последния модел – “Хаунебу-Марк V”, се предполага, че е взривен по заповед на СС, а документацията е скрита някъде в едно от подземните хранилища с тенденцията, моделът да бъде възстановен по-късно. За съжаление документацията не е открита и до днес. В много отношения се допуска и фактът, че информацията е скрита на някоя от нацистките консервирани бази в Антарктида.

Съдбата на учените

След завършването на войната в Европа, в Германия се създал вакуум на властите. Навсякъде се правели проверки, както в частния сектор, така и в държавните промишлени предприятия – издирвали се следите на функционерите на бившите нацистки организации, а така също и “чудо-оръжието”. И тъй като върху Германия по това време не били наложени репарации, както това се случило през 1918 г., правителствата на победителите от антихитлеристката коалиция разглеждали технологичните новости и специалистите, които ги създали като своего рода компенсанция за причинените им щети.

Каква е съдбата на учените, участвували в проектите по създаването на “летящите дискове”?

Жената на преден план е Мария Орсик — „Сигрун“, медиум на Vril Gesellschaft. Личността и е установена по други фотографии от времето на Втората световна война, където Сигрун стои пред изтребители Fw 190.

Бившият полковник от луфтвафе Рихард Мите попада в САЩ. Той е включен в т.нар. списък “Кламер”, по който на територията на САЩ са прехвърлени над 600 германски учени, където продължават своята научна дейност. Но Мите не заминава там като специалист по “летящите дискове”, а като участник в бъдещата американска ракетна програма и то, по протекцията на “ракетния барон” Вернер фон Браун. Работата е в това, че през 1945-1946 година, главната и единствена задача на американския военнопромишлен комплекс е била създаването на ракетни технологии, а не на някакво “неясно” съоръжение, какъвто бил “летящия диск”.

Авиационният инженер Клаус Хабермол е единственият специалист от екипите по създаването на “летящите дискове”, който попада на територията на СССР. Тук той е прехвърлен заедно с 3000 други германските специалисти. И както в случая с Рихард Мите – не работи по своята тема. Той участвува в разработването на обикновени реактивни двигатели, нужни за съветската авиация. За създаването на “летящ диск” липсали както нужните чертежи, така и професионален екип от инженери-тесни специалисти, за създаването му.

Австрийският конструктор Виктор Шаубергер първоначално попада в американски лагер за германски военнопленници, къдетo престоява около половин година. През 1957 г. той заминава в САЩ по извършването на научна дейност, но не по създаването на нов “източник на свободна енергия”, както е бил известен в специализираните среди конструкцията на двигателя му. Пет дена след като се завръща от САЩ, той мистериозно умира. Загадката около смъртта му не е разкрита и днес.

За останалите – Джузепе Белонце и Шривър – няма сведения.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE FLYING DISK – THE BIGGEST SECRET OF THIRD REICH? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Компютърно възпроизведен модел на „Хаунебу“.

Компютърно възпроизведен модел на полети на „Хаунебу“ в региона на Антарктида.

„Хаунебу“ в подготовка за експериментален полет (1945 г.)

Оригинално фото на експериментален полет на „Хаунебу“ (1945 г.)

Така изглеждал дискът на Шривър

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy I„

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy II“

Секретен документ на германската СС за проекта „Хаунебy III„

No comments…

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проект

В такива подземни заводи Третия райх изготвял своите проекти

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 19th August 2011, p.12

„THE VISITING-CARDS“ OF THE DISAPPEARING CIVILIZATIONS

„ВИЗИТКИТЕ” НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Oopart (Out Of Place ARTifact) е английският термин за обозначаването на няколко десетки доисторически обекти, които са открити в различни точки на нашата земя. Нивото на технологиите, които са използвани за създаването им, по принцип се се съгласуват с възрастта им, определяна от физическите, химическите и/или геологическите показатели. Тези находки често пъти сриват вярата в консервативно настроените учени и предизвикват възторг в напредничевите изследователи и в тези, които се интересуват от алтернативни теории.

„ЛОНДОНСКИЯТ” ЧУК

През 1934 г. американските туристи Макс и Ема Хан по време на една от своите разходки в околностите на градчето Лондон (щат Тексас) сред местните скали обърнали внимание на един скален отломък със много странно вложение в него. Първоначално те не поввярвали на очите си: в лежащия варовиков къс имало най-обикновен чук. Той бил единно цяло с отломъка и се виждало че е попаднал във варовика в момент на образуването му. Металическата част на чука имала дължина от 15 см и диаметър от около 3 см. Дървената дръжка при опипване напомняла на камък, което потвърдило факта, че е вкаменена отдавна. Туристите веднага разбрали, колко е важна тази парадоксална находка и я взели със себе си.

Първоначално учените се отнасят доста скептично към тайнствената находка, като допуснали, че тя е майсторски направен фалшификат. На никой не му минало през главата, да повярва в реалността на съществуването на доисторическия чук, та нали възрастта на варовика, в който той се намирал, бил на около 140 млн години (някои допускат, че е и от по-рано – дори от геологичния период Ордовик или Силур)…. Та нали не са могли да го направят динозаврите?!
Тази находка не изчезнала във времето – желанието на учените да разкрият наглата мистификация, ги накарало да се заемат по-обстойно с нея и да и направят по-подробни изследвания. Точно тук те били принудени по-дълбоко да се замислят. Работата се състояла в това, че дървената дръжка на чука се оказала на практика вкаменена, а вътрешността и дори се превърнала във въглен. Да се фалшифицира това нещо е било практически невъзможно. След като предметът бил открит в географската зона, позната като Плато Едуардс, изминали цели десет години, преди закрепената към дървената дръжка скала да бъде внимателно премахната, за да се разкрие главата на чука във вътрешността й. Намерен обвит в скалата, той бил убедително доказателство, че трябвало да е бил изработен преди скалата да бъде формирана около него (процес, който според някои отнема десетки милиони години).

Не по-малко сензационни данни били получени и при изследването на металическата част на инструмента, което било направено в Металургичния институт в гр.Колумбус (щат Охайо). Според сведенията на креационистите Ланг (1983) и Макуей (1985), се оказало, че чукът се състоял от 96,6% желязо, 2,6% хлор и 0,74% сяра. Никакви други примеси, характерни за продукцията на съвременната металургия не били открити. Поразявало качеството на желязото, което било изключително високо дори за днешните мерки. След рентгенографско изследване се видяло, че в желязото няма никакви мехурчета, не били открити и следи от въглерод, който присъствува практически във всички земни местонахождения на желязна руда. Поразително било и високото съдържание в желязото на хлор. Качеството на желязото дори по съвременните мерки е изключително високо и продължава да предизвиква много въпроси, тъй като не са открити като примеси такива метали, които се използват в металургията – калий, никел, волфрам, молибден и др.
Освен това, това парче желязо не ръждясвало. Още когато през 1934 г., туристката Ема Хан отчупвала варовиковото парче с чука, тя одраскала силно неговата металическа част, но дори и след 70 години по това място на повреда не се виждат някакви следи на корозия. Съвременните научни знания въобще твърдо отстояват позицията, че човечеството се е научило да правите такива средства на труда приблизително преди 10 хиляди години!
Сега този загадъчен чук е изложен в Музея на Сътворението (Creation Evidence Museum), близо до Глен Роуз, Тексас., а неговият директор Карл Е.Бауг, който откупил находката през 1983 г., я датира като елемент от най-ранния кредитен период (преди 140-65 млн. години). За съжаление, за този чук не пишат в учебниците по история, а учените предпочитат днес да не си спомнят, тъй като ще им се наложи да отговарят на крайно нежелателни за тях въпроси. За сега най-добрият отговор остава този на д-р Ханс Йоаким Цилмер от Германия, подробно изследвал загадъчната находка „Този чук е изготвен по неизвестна за нас технология”.
БОЛТ В КАМЪКА
Подобни открития днес са направени и на територията на Русия. А този знаменит камък с вкаменен болт в него е намерен също съвсем случайно – когато сътрудници на експедицията на Центъра „МАИ-Коспоиск” търсили в южната част на Калужска област парчета от метеорит. При прегледа на различни осколки, служителят на Центъра Дмитрий Курков открива каменен образец, в който неизвестно как е попаднал малък болт с размер около 1 см. При това, той имал и гайка. Как е попаднал вътре в камъка е неизвестно, геолозите от своя страна авторитетно съобщили, че той е попаднал в камъка още когато той е бил утаечна глина, т.е. преди около 300-320 млн години!

Направеният по-късно анализ посочил, че за изминалото време атомите на желязото успяли да дефундират, т.е. да преминат вътре в камъка на дълбочина от един и половина сантиметра, а на тяхно място застанали излязлите от камъка атоми на силиций-51. В резултат на това се създал естественият за този процес „кокон”. За палеонтолозите и геолозите това явление е съвсем нормално – те много добре знаят, че всичко което се намирало в камък, рано или късно също се превръщало в камък.
Звучи невероятно? Но само да звучеше!

ст.н.с. Николай Г.Котев,
д-р по история