– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…

БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”

ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

…

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.

ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV

НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА СЪДБАТА НА АВИАТОРА МАРКО ЩЕРЕВ БОНЧЕВ

Колкото и да е написано за историята на българската авиация, все има какво да се каже. Това се отнася преди всичко за периода на Първата световна война 1914-1918 г., т.е. за зората на създаването и бойното и използване. Не са толкова много пилотите, които са участвували в нея – те са около тридесетина души. Съдбата в много отношения не бе благосклонна за по-голямата част от тях – много от тях загинаха по бойните полета, така и да не се напише и ред за тях. Един от тях е и пилотът Марко Бончев.

Марко Щерев Бончев като пилот

Марко Щерев Бончев е роден на 24 юни 1893 г. в гр.Шумен. След завършването на прогимназиалното си образование, единствената негова съкровенна мечта е била да стане пилот от създаващата се българска военна авиация. Постъпва в подготвителния курс във Военното училище на 28 декември 1913 г., който завършил с успех и като произведен на 11 септември 1914 г. офицерски кандидат е изпратен за продължаване на службата си в 7-ми Преславски полк. По-късно, на 25 октомври 1915 г. е изпратен като взводен офицерски кандидат на 2-ра юнкерска рота във Военното училище в София. На 28 март 1916 г. е изпратен в Инженерната инспекция и два дни по-късно е произведен в “подпоручик”.

През април 1916 година, Марко Бончев постъпил в Аеропланното училище в Божурище като ученик пилот-авиатор на апарата “Албатрос”С.III *, което завършил през ноември същата година. Веднага след това, като добре подготвен пилот и формирането на Въздухоплавателната дружина бил изпратен на 1 октомври 1916 г. във Второ аеропланно отделение. Там е страж на Родината, много често излитал със своя апарат “Роланд” D.II **, за да прави разузнаване над неприятелските позиции на съглашенските войски, поради което се излагал на големи опасности и рискове.

При един полет през 1917 г. бил нападнат и атакуван от много неприятелски аероплани. В страхотна борба с един от тях, той се сблъсква. Комлата на един от неприятелските самолети се врязалa в крилото на неговия и той с разпокъсано и увредено крило успял благополучно да се приземи на аеродрома, но имал увреждане на челюстта и извадени няколко зъба.

По-късно подпоручик Бончев е изпратен в София в Аеропланното училище за учител-пилот на младите авиатори, които трябвало да подготви за защитници на Родината.

За бойни заслуги, на 31 януари 1917 г. е награден от германското командване с германски Железен кръст II степен и оставен за защита на столицата.

На 25 март 1918 г. е изпратен в Първо Аеропланно отделение (разположенo на аеродром “Белица”), където след много опасности и смели полети, при едно несполучливо летене претърпял отново катастрофа, от която силно пострадал ( строшаване на крака и силна контузия на главата). Но след оздравяването му, той не останал спокоен. Въпреки забраната да лети казвал: “На мен там не ми трябват крака, а ръце”.

Отново лети. За проявена смелост в боевете с авиацията на Антантата е награден със “златна авиаторска значка” на 17 април 1918 г.

Военният пилот-авиатор Марко Щ.Бончев. Аеродром “Божурище”, септември 1917 г.

Отива отново на фронта – при изпълнение на бойна задача над чужда територия, с аероплан “Роланд” на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и загива. На 26 юли 1918 г. е погребан в гр.Свети Врач.

1938 г. Панахида на гроба на поручик Марко Бончев. На снимката – сестра му Мика Бончева и брат му Антон Бончев.

Угасва завинаги една небесна звезда. Ето какво казва по-късно племенницата му Стоянка Димитрова Чипова:

“Когато изпращах Марко за последен път на фронта, той ми махаше с червена кърпичка. Обичах най-много Марко. Той имаше топли черни очи. Марко беше много добър и много весел, смел и решителен, разказваше майка му. В град Шумен като дете чувах да се говори всеки ден за него от неговата майка и сeстра Мика. Те така си говореха, като че ли той ей сега ще си дойде…”

Бележки:

* Двуместният самолет “Албатрос” С.III е биплан, с двигател Мерседес (Mersedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.), който имал максимална скорост от 140 км/час (87 мили/час); имал таван на полет от 3350 м (11000 фута) и максимална продължителност на полета – 4 часа; въоръжението му се състояло от един турелна картечница “Парабелум” с калибър от 7,92 мм, поставена в задната кабина на самолета и една предна картечница с калибър 7,92 мм; могъл да носи неголямо количество авиобомби. Започнал да се използва на Западния фронт от края на 1916 г. След влизането му в бойните действия, било забелязано, че без да не нарушат летателните му характеристики, би могло да се използва предна синхронна картечница за поддръжка на задната, от която водил огън летецът-наблюдател. С.III е бил един от първите германски самолети с подобно въоръжение, което било крачка в създаването на самолети-разузнавачи. Още една положителна негова черта е възможността да носи неголямо количество авиобомби във вътрешен отсек, разположен между двете кабини на самолета. Но отсъствието на прицелни приспособления при подобно бомбомятане, доставяли на противника повече безпокойство, отколкото реална опасност. Моделът С.III се произвеждал също така и по лицензията от компаниите “Остдойче Албатрос Верке” (Ostdeutsche Albatros Werke), “Дойче Флугцойгверке” (Deutschе Flugzeugwerke D.F. W.) и други.

** Самолетът L.F.G.“Роланд” D.I на компанията “Dipl. Ing. Tantzen” имал фюзеляж с неголям диаметър, поради което получил названието „Акула“ (Haifisch). Имал максимална скорост от 170 км/час (106 мили/час); продолжителността на полета му е била 2 часа; въоръжението му се състояло от две предни картечници LMG 08/15 с калибър от 7,92 мм (0,31 дюйма).Самолетът много свои качества отстъпвал на самолета от аналогичния тип “Албатрос” (Albatros), поради което се произвеждал в неголеми количества. В сравнение с модела C.II, той имал големи изменения – двете крила нямали “стъпенки”, придобили придобили неголяма “стреловидност” и вместо I-образните стойки са били използвани стандартни междукрилни стойки. D.I извършва своя първи полет през юли 1916 г. Неговият подобрен модел D.II имал опашно оперение с изменена конструкция и допълнителни усъвършенствувания, свързани с намаляването на челното въздушно съпротивление. Двете модели са снабдени с двигатели Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 л.с.). Като цяло подобен самолет D.IIa се появил в резултат на поставянето на по-мощен двигател Аргус (Argus) As.III. Тези изтребители започнали да се експлоатират в началото на 1917 г. Самолетите D.I/II/IIa не били много популярни сред пилотите, заради трудното управление и лошия обзор.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 13th May 2011, p.19.

UNKNOWN FACTS ABOUT THE FORTUNE OF THE AVIATOR MARKO SHTEREV BONCHEV by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

NEW DOCUMENTS:

№ 1
ДОПЪЛНИТЕЛЕН СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИКА БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ ДОПЪЛ[НЯЮЩИЯ] ТЕХНИЧЕСКИ ПАРК, ПРИКОМАНДИРОВАН ОТ 7-МИ ПЕХ.ПОЛК
[…]
2. Длъжност по служба. Ученик пилот авиатор в Аеропланното училище
[…]
Преминаване на службата. Прикомандирова се от 7-ми пех[отен] Преславски полк за следване Аеропланното училище за пилот-авиатори и показан по лице към ротата – Аеропланно училище и зап[овед] № 13 # 11 от 1916.III.26.
На основание Височайшата заповед № 4 от 12.III.1916 г. произведен в първи офицерски чин със заповед по Техническия парк № 19 # 05 от 1916.III.30.
По случай формирането на Въздухоплавателната Дружина от 1 октомври 1916 год[ина] е влязъл в Състава на същата и исключен от списъците на Парка със Зап[овед] 63 # 10 от 1916.Х.31.

За Командир на Допъл[няющия] Тех[нически] Парк
Капитан (п) [Радул] Милков

№ 2
СЛУЖЕБЕН СПИСЪК НА ПОДПОРУЧИК БОНЧЕВ МАРКО ЩЕРЕВ ОТ 7-МИ ПЕХ[ОТЕН] ПОЛК, ПРИКОМАНДИРОВАН КЪМ ВЪЗДУХОПЛАВАТЕЛНАТА ДРУЖИНА

1. Чин (кой клас за чиновниците), прякор, име и презиме Подпоручик Бончев Марко Щерeв*
2. Длъжност по службата  Военен Пилот  Авиатор
[…]
4. Денят, месецът и годината на раждането. 24 Юний 1893
5. Градът или селото, околията и окръгът, в който се е раждал гр.Шумен
6. Народност и вероизповедание Българин Източно Православен
7. В кое гражданско и военно учебно заведение е свършил и какви езици владее писменно.  Военното на Н[егово] B[еличество] Училище
8. Каква заплата е получавал на служба 2700 лв – годишно
Преминаване на службата. Съгласно заповедта по Действующата армия № 519/[1]916 г. Аеропланното училище влезе в състава на Дружината. Зачислен по списъците на Дружината и тия на Аеропланното училище Заповед по Дружината № 46 # 5, 1916.Окт[омври] 13
Съгласно телеграмата от Н[ачалника] на Инженерните войски при Щаба на Действующата Армия № 10989. Откомандирован във 2-ро Аеропланно отделение Заповед по Дружината № 51 # 5, 1916.Ноемв[ри] 15
Със старата телеграма от същия е назначен за 2-ро Аеропланно отделение, като завършил успешно Пилот Авиаторски курс Заповед по Дружината № 53 # 15, 1916.Ноемв[ри] 28
Награден с Германски ж[елезен] кръст II степен Заповед по Дружината № 60 # 8, 1917. Януари 31
Прикомандирован в Аеропланното училище за обучение с апарат “Роланд” и останал за отбрана на столицата. Явил се на 17 юлий, от която дата се счита прикомандирован. Заповед по Дружината № 104 # 11, 1917. Юлий 20
Заминал за 2-ро Аеропланно отделение и на лице при него.
Заповед по Дружината № 108 # 3, 1917. Август 5
Съгласно Височайшата заповед № 50 от 14 Октомврий н[астоящата] г[одина] повишен в чин “поручик”
Заповед по Дружината № 147 # 10, 1917. Ноември 14
Намиране вън от служба: Заболял
Показан болен със заповед по Дружината № 105 # 8. 1917.Юлий 23
Оздравял и на лице
Заповед по Дружината № 108 # 6, 1917. Август 5

Преминаване на службата: Въведен от Аеропланното училище за носене Службата в 1-во Аеропланно отделение
Заповед по Дружината № 187 # 6, 1918. II. 25
Награден с Авиаторска значка
Заповед по Дружината № 203 # 1, 1918. IV. 17
На 26 юлий 1918 г. при изпълнение бойна задача с аероплан на Южния фронт при местността “Марино поле” паднал и се убил.**
Изключен от списъците на дружината от 27 c[ъщия] м[есец]
Зап[овед] по Друж[ината] № 254 # 4, 1918. Юлий 27

Командир на Дружината
Военен Пилот-авиатор подполковник (п) не се чете
Адютант
Военен Пилот-авиатор поручик (п) Лазаров

Бележки:

**** В текста е дадено като “Щеров”
***** В текста е дадено като “се обил”.

– 60 YEARS AGO THE ENGLISHMEN WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE

ПРЕДИ 60 ГОДИНИ БРИТАНЦИТЕ СА ИЗТЛАСКАНИ ОТ СТРАТЕГИЧЕСКИ СРЕДИЗЕМНОМОРСКИ ОСТРОВ. КАК НЕМСКИТЕ ДЕСАНТЧИЦИ ОВЛАДЯХА „НЕПОТОПЯЕМИЯ САМОЛЕТОНОСАЧ” КРИТ.

Критската въздушнодесантна операция е една от малкото германски операции на парашутнодесантните войски, намиращи се под командването на генерал Курт Щудент, които доказаха на целия свят възможностите за бързо реагиране при вземане на стратегическо решение. Тя бе реализирана в края на т.нар. Балканска кампания от 1941 г. на германските войски и донесе успех, слава и почести на този военен елит в следващите десетилетия, когато ставало дума за да се посочи пример за овладяването на „непотопяем” самолетоносач (пример, който все пак има и своите ограничения, когато става дума за размера на територията му). С довеждането до успешен край на тази операция завършвал и първият период от историята на тази кръвопролитна и страшна Втора световна война .

Замисълът на операцията „Меркюри“ предвиждал първоначално овладяването от германски парашутисти на летището Малеме и района Хания, намиращ се в непосредствена близост до важния залив Судабей, с последващото завладяване на гр.Ретимнон с полосата му за кацане и излитане и летището на гр.Ираклион. Всичко това трябвало да осигури по-нататъшното прехвърляне на главните германски сили с транспортни самолети. Oсвен тези три първостепенни обекта за атака се предвиждало да бъде извършен и морски десант със силите и средствата на командваната от генерал-майор Рингл 5-а планинска дивизия, подчинена в тази операция на командването на 11-и авиокорпус. Операцията „Меркюри” имала и своите стратегически особености, планирани от генерал Карл Штудент – германските десантчици трябвало да атакуват от материка територията на остров Крит откъм десния му фланг, докато италианските морски десанчици от района на Додеканезките острови) – да атакуват територията на остров Крит откъм левия му операционен фланг. За изпълнението на операцията е предвидено да се използват от командващия 4-и въздушен флот генерал-полковник Александър Льор, на 11-и въздушен корпус, включващ 7-а въздушнодесантна дивизия с три парашутнодесантни полка, 5-а бързопреносима планинска дивизия, отделни части от 6-а планинска дивизия заедно с командването и, 7-въздушен корпус с изтребителната и бомбардировъчната авиация и др. подразделения. Командването на същинската въздушнодесантна операция било поето от 50-годишния възпитаник на пруската школа и прославен генерал десантчик Карл Штудент, създал тези елитни германски въздушнодесантни части и командвал една година по-рано 7-а авиодивизия и 22-ра авиодесантна дивизия в операцията срещу белгийските и нидерландските кралски въоръжени сили.

Към началото на операциата срещу остров Крит освен постоянния му гарнизон от три гръцки пехотни батальона са били прехвърлени войски от континентална Гърция, като неговата численост по-късно нараснала с 30 хиляди военнослужещи от Британската общност, разполагащи вече с 35 самолета, 45 планински и полеви оръдия и 9 танка. Отделно на острова били прехвърлени от територията на континентална Гърция 14 хиляди души гръцки военнослужещи. Новозеландският командващ гарнизона генерал Бърнард Фрайбърг общо взето предварително знаел за подготовката на германската операция срещу Крит. На 15 май той бил информиран, че нейното начало се очаквало около 20-21 май. Поради тази причина генерал Б.Фрейбърг съсредоточил своите сили и средства за отбраната на трите възлови сектора – районът на Малеме и Хания и районите Ретимнон и Ираклион. От своя страна командването на британската флота в източната част на Средиземно море отделяло специална роля на военноморските съединения, тъй като очаквало преди всичко извършването на германо-италиански морски десант на брега на остров Крит. За отбраната на акваторията на острова са привлечени военноморски сили и средства в състав от 1 самолетоносач, 2 линейни кораба, 12 леки и тежки крайцера, около 20 ескадрени миноносеца и др. бойни и транспортни кораби. Задачата им за изпълнение била много тежка, тъй като те попадали в обсега на действие на германските и италианските бомбардировачи и торпедоносци, разположени на полевите летища на гръцките острови, намиращи се на разстояние от 120 до 140 км от критския бряг.

На 20 май 1941 г. след масирани въздушни бомбардировъчни удари в района на летищата Малеме-Хания, Ретимнон и Ираклион германските парашутисти успяват да заемат отделни плацдарми и веднага встъпват в бой с разположените там британски, новозеландски, австралийски и гръцки войски. Но до края на деня положението за парашутистите става критично – германските десанти при Ретимнон и Ираклион са напълно унищожени, а този в района на Малеме-Хания едвам удържа позициите си. Единствено отстъплението от този сектор през нощта на 5-а новозеландска бригада позволява на другия ден на генерал Карл Штудент да прехвърли допълнително резерви в помощ на закрепилите се там германски парашутисти и да развие своя успех в дълбочина на гръцката отбрана. Двете останали полеви летища – тези при Ретимнон и Ираклион, са овладени едва на 27 и 28 май.

За усилването на своите ударни групировки германското командване подготвя допълнително прехвърляне на свои подразделения по море, но в резултат на активните действия на британската флота този вариант е отхвърлен. Пълното господство във въздуха на германската и италианска авиация над акваторията и територията на острова все пак принуждава, британските военноморски сили в източната част на Средиземноморието да започнат изтеглянето и прехвърлянето в направление на Александрия (Египег) на отслабените в продължителните боеве през април 1941 г. на територията на континентална Гърция войски на Британското съдружество и на Гърция, намиращи се на остров Крит. Към тази дата генерал Карл Штудент успява да прехвърли на острова около 16 хиляди души от личния състав на подчинените му дивизии.

В края на май от италианското командване е решено да се атакува десният фланг на войските на британското съдружество – за тази цел е подготвен конвой с морски пехотинци, които имали за задача след излизането си от базите, разположени на Додеканезките острови, да преминат канала Касо и да атакуват района на гр.Сития, като принудят британската флота да започне оттеглянето си към Александрия. След десанта на италианците в района на Сития британското командване решава да започне евакуирането по море в направление към Египет на британските, новозеландските, австралийските и гръцките войски, което преминава при изключителна напрегнатост и даване на много жертви от непрестанните атаки на германските пикиращи бомбардировачи „Щукас”, италианските бързи торпедни катери МАС и хидросамолетите „Кант” 3 606.

За резултатите от евакуацията можем да съдим от едно послание на Кънингам до британското адмиралтейство от 1 юни (неделя) 1941 г.: „17. 00 ч. Край на операцията. ОТ 22 000 ДУШИ ОТ БОЙНИТЕ КОРПУСИ УСПЕШНО СА БИЛИ ЕВАКУИРАНИ 16 500…” По време на боевете за остров Крит войските от Британското съдружество дадоха като жертви 1742 убити, 1737 ранени и 11 835 пленници. Към тази цифра могат да се добавят още около хиляда души като убити, ранени или пленени британци – жертви, които били дадени по време на германския десант в района на Ираклион. Големи загуби също така понася и личния състав на британската флота – обикновено като загуби се посочва цифрата от 2000 убити, но тук процентът на убитите е най-висок – 1828 души. В резултат на въздушните атаки на германските и италианските бомбардировачи са потопени крайцерите „Глоучестър”, „Фиджи” и „Калкута” и миноносците „Джуно”, „Грейхаунд”, „Кешмир”, „Кели”, „Империал” и „Хириуард”, а сериозни повреди получават самолетоносачът „Формидейбъл”, двата линкора „Уорспайт” и „Баръм”, както и други шест крайцера („Аякс”, „Орион”, „Дидо”, „Пърт”, „Наяд” и „Карлист”) и седем миноносеца („Келвин”, „Лекс”, „Хаувок”, „Кингстон”, „Низам” и „Нубиан”).

От своя страна гръцкият военноморски флот дава като загуби 1 броненосец, 12 есминеца, 10 торпедни катера и около 75% от плавателните съдове на търговската си флота. Общо в Критската въздушнодесантна операция гръцката армия дава като убити, пленени или ранени около 15 хиляди души. По-късно германците дават цифрата на своите жертви – те обикновено говорят за около 6000 души, като от тях най-малко 4000 души са убити. След войната германският генерал Кипънбергер посочва като най-убедителна за германските жертви цифрата от 4400 души.

Завършването на Критската въздушнодесантна операция не поставя точка на сблъсъците на различните военни концепции и теории, които тепърва предстояло да се проверят по време на Втората световна война. Нещо повече, 60 години по-късно тази въздушнодесантна операция все още предстои да бъде изучена и анализирана не само от военно-политическа, но и от нравствена гледна точка.

Ст.н.с. Николай Котев, д-p по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“, Sofia, 12 July 2001

„60 YEARS AGO THE BRITISH WERE PUSHED AWAY THE STRATEGIC MEDITERRANEAN ISLAND. HOW THE GERMANS LANDING TROOPS TOOK CONTROL OF THE “UNSINKABLE AIRCRAFT-CARRIER” CRETE„ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS

ПРЕЗ 1916 Г. РУСКАТА АРМИЯ ПРАВИ ПРОБИВ В КАВКАЗ

Въпросът за военните операции в региона на Кавказкия масив винаги са имали стратегическо значение за Руската империя. Сред много военни операции, които се провеждат там, може би от най-интересните за историка са тези от времето на Първата световна война.

С провала на стратегическата операция на войските и на военноморските сили на Антантата в района на полуостров Галиполи, на руската Ставка става известно намерението на военното ръководство на Турската империя да прехвърли 2-ра турска армия от района на Дарданелския пролив в помощ на 3-а турска армия, действаща на Кавказкия фронт. Усилена по такъв начин, последната трябвало да започне

настъпателни бойни действия

на Кавказ през пролетта на 1916 г. Докато съотношението на Кавказкия фронт на главните направления (Ереванското, Ерзерумското, Олтинското и Батумското) е приблизително еднакво, т.е. срещу 126-те руски императорски батальона действат 122 турски батальона, то по отношение на артилерийски средства е коренно различно – руското командване на Кавказкия фронт разполага с 320 оръдия, които имат срещу себе си 122 турски оръдия.

Генерал Николай Николаевич Юденич

Първата операция, подготвяна на този ТВД от руското командване, е известна в историята като Ерзерумската и се провежда от 28 декември 1915 г. до 3 февруари 1916 г. Тя започва веднага след евакуирането от фронта на Галиполийския полуостров в направлението на Солун на войските на Антантата, където трябвало да усилят създадения Солунски фронт срещу другите турски съюзници на Балканския полуостров – Царство България и Вилхелмова Германия.

Турската укрепена позиция е била с голямо значение, тъй като тя е опорният елемент на настъпателните операции на турските войски в района на Кавказкия масив и заедно с това – ключът на турската отбрана в дълбочина на Азиатския ТВД. За овладяването на крепостта Ерзерум руското командване на Кавказкия фронт решава да използва специална ударна армейска групировка. По отношение на жива сила тя имала значително превъзходство в сравнение със силите на турските войски, защитаващи подстъпите към или непосредствено крепостта Ерзерум. Срещу силите и средствата на руската ударна армейска групировка (наброяваща 76 хиляди войници и офицери, подкрепяни от 239 оръдия и близо 7000 кавалеристи) Турската империя разполага за отбрана на крепостта само с 60 хиляди войници и офицери, поддържани от около 100 оръдия и 4000 кавалеристи.

На 27-28 декември 1915 г., на Кавказкия фронт, от района на гр.Олти, първи в атака преминават предните части на 2-ри Туркестански корпус с цел да сковат усилията на противостоящите им турски табори от 10-и и 11-и армейски корпус (АК), т.е. към десния фланг на руската Кавказка армия. Два дни по-късно – на 30 декември 1915 г., в настъпление преминават и предните части от състава на 1-ви Кавказки корпус заедно с пехотните части на специално формираната ударна армейска групировка. То започва от рубежа на гр.Делибаба в направлението на гр.Чад има за цел излизането на оперативен простор в района на гр.Чули.

Възникнала заплаха

за прекъсването на пътните съобщителни връзки в района на Пасинската долина принуждава турското командване на това направление на Руския ТВД да започне на 3 (16) януари 1916 г. бързо изтегляне на заплашените от обкръжение и капитулиране свои части в направлението на гр.Ерзерум, като при това изоставя непокътнати редица продоволствени и муниционни складове. Тук завършва и първият период на планираната и осъществена руска настъпателна операция на Кавказ.

На 3 (16) февруари 1916 г., в условията на изключително ниски температури – близо минус 30 градуса, руските стрелкови и кавалерийски части след мощни и бързи удари по стиковете на турската отбрана овладяват крепостта Ерзерум, при което в плен попадат 8000 военнослужещи, пленени са 9 бойни турски знамена, големи запаси от продоволствие, въоръжение и всичките бойни оръдия, разположени за отбрана на града Ерзерум и на самата крепост. В следващите дни Кавказката армия, намираща се под командването на генерал Юденич, преследва отстъпващия противник и развива своя оперативен успех в дълбочина на турската отбрана.

Независимо от факта, че руските войски не получават някаква подкрепа от британските и френските си съюзници от Антантата на кавказкото направление, те продължават през пролетта и лятото на 1916 г. с голям успех настъпателните си операции, чийто връх е провеждането на операцията по овладяването на пристанищния град Трапезунд (днес град Трабзон в Турция). С овладяването на това черноморско пристанище руското командване получава възможността да създаде по-пряк (през акваторията на Черно море) морски път за подвоз на боеприпаси и продоволствие с помощта на корабите от Руския черноморски флот. Освен това с овладяването на този град и на пристанището му се подобрило

оперативното положение

На десния флант на руската Кавказка армия и възникнала заплаха за левия фланг на 3-а армия.

След нанасянето на артилерийския удар от главния калибър на корабите от съединенията на Руския черноморски флот и преодолявайки съпротивата на турския противник, руските стрелкови и пластунски части достигат на 15 км от гр.Трапезунд, където спират настъплението си, за да се прегрупират и подготвят непосредствено за щурм на града.

На 3 (16) април 1916 г. след опасност от попадането в обкръжение турските войски изоставят намерението си да отбраняват града и се оттеглят без бой от него. Навлизайки в града, руските войски вземат големи трофеи от продоволствие и въоръжение. По-късно Трапезундският плацдарм на руските войски е разширен на 20-25 км западно и югозападно от неговото пристанище.

Ст.н.с. Николай Котев , доктор по история

DURING 1916, RUSSIAN ARMY MADE ONE`S WAY THROUGH THE CAUCASUS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 11th October 2001.

– VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE

ВЕРДЮН СТАВА „МЕСОМЕЛАЧКА” НА ЗАПАДНИЯ ФРОНТ. СЛЕД ЕДИН МИЛИОН ЖЕРТВИ, ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ НЕ СЕ ПРОМЕНЯ.

Третата година на Първата световна война се характеризира с изключителна ожесточеност на сраженията при провеждането на операции – с милиони жертви, но без особен ефект.

Такава знаменита е и отбраната на Вердюн, която била ключът към отбраната на войските на Антантата на френска територия и от която се нуждаело кайзеровото върховно командване. Началникът на Германския имперски щаб, генерал Ерих фон Фалкенхайн, добре знаел, че ако не се овладее тази крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.

Вердюнският укрепен район е бил с дължина от 112 км. Той е изграден на основата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения с няколкоетажни каземати, съчетан с укрепления от полеви тип.

За овладяването на Вердюн германският командващ фронта кронпринцът (престолонаследникът) Вилхелм подготвя общо 17 дивизии, сведени в пет армейски и резервни корпуса. В първия ешелон кронпринцът съсредоточава шест и половина дивизии срещу две френски дивизии. В бойните редове на германците се разполагат 1960 оръдия. По такъв начин на направлението на главния удар е постигнато превъзходство в хора три пъти, а по отношение на артилерия – 1 оръдие на десетина линейни метра фронтова полоса. Френското главно командване съсредоточава на източния участък на Вердюнската крепост три дивизии в направлението на главния удар – 3 дивизии и западно от река Маас – 2 дивизии.

При това срещу острието на германския атакуващ клин са разположени само две дивизии, а в дълбочина на френската отбрана – само 21-ви армейски корпус от състава на 3-та френска армия. Германската атака започва на 12-и февруари 1916 г. За няколко дни тежки боеве германските дивизии успяват да се вклинят във френската отбрана, да овладеят форт Дуомон и да принудят французите да отстъпят от предварително подготвените позиции. На 25-и февруари 1916 г. те излизат пред четвъртата поред позиция на френската отбрана. Но като цяло дълбочината на германското вклиняване не надвишавало 6 км. На мястото на 10-а френска армия в района на Арас е прехвърлена британска армия, което позволява на французите да използват още четири свои корпуси на други направления.

На 6-и март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции. Резултатите за Германия от продължилите близо 70 дни кръвопролитни боеве са плачевни – получено е вклиняване само на 7 км дълбочина във френската отбрана. През май-юни същата година войските на Кайзерова Германия пак атакуват Вердюн, като отново се вклиняват във френската отбрана.

Френското главно командване осъществява към септември 1916 г. операция за възстановяването на предишното положение при Вердюн. Операцията, под командата на генерал Филип Петен е успешна и 2-ра френска армия овладява форта Дуомон и селищата Во и Дампле. В средата на декември 1916 г. французите излизат на рубежа Безонво-Шамбре. Положението на фронта от февруари с.г. е възстановено.

Франция и Германия се обезкървяват.

В битката за Вердюн и двете страни дават огромни жертви. Армиите на Антантата губят около 358 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Хвърлените срещу тях 70 германски дивизии дават 600 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали. Така тази битка влиза в историята под названието „Вердюнската месомелачка”. През същото лято започва и битката при Сома. Тя продължава също до края на 1916 г. В нея от двете страни загиват още 1 300 000 души.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3055 from 2nd July 2001.

„VERDUN TURNS INTO A MEAT-CHOPPER AT THE WESTERN FRONT. AFTER ONE MILLION CASUALTIES, THE FRONT LINE DIDN`T CHANGE“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE

БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– RADUL MILKOV. „THE FIRST CELEBRATION OF THE BULGARIAN AVIATION“

ПЪРВИЯТ ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. В момента, тя е собственост на автора на статията – ст.н.с. Николай Котев.

По-надолу е подбран един интересен момент от ръкописа на прославения пилот, свързан с провеждането на първия авиационен празник в България – “Денят на Белите орли” на 18 ноември 1917 г.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица, лятото на 1917 г.

КАК БЕ ЧЕСТВУВАН ПЪРВИЯТ ВЪЗДУШЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ – “ДЕНЯТ НА БЕЛИТЕ ОРЛИ”

[…] Докато на Солунския фронт се водят сражения, в дълбокия български тил – в София, се правят авиационни тържества: “Денят на Белите орли”. По този случай във вестник “Военни Известия”, брой 254 от 10.ХI.1917 г. четем:

ПРОГРАМА ЗА ПРАЗНИКА “Денят на Белите орли”

Голямият празник “Денят на Белите орли” ще стане на 18-и т.м. Комитетът за покупка Аеропланна ескадра изработи следната програма за празника:

През деня из улиците, локалите, трамваите и пр. се устройва бой с конфети.
Авиаторите от въздушната отбрана вземат живо участие с хвърчането си и пускане над града цветя, конфети и пр.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица

Продажба през целия ден от ученици и ученички аеропланни значки. Също и специален брой от вестник “Аероплан”, написан от нашите поети и писатели. Забележително в него е таблото на нейните живи и покойни авиатори и картини от изгорения Солун и пр.
Изложба във Военния Клуб (сега ЦДНА) – много интересна. Там през целия ден свири музика.
Сутринта в Народния театър от 10-12 часа матине с разнообразна програма.
Градските кинематографски театри през целия ден дават патриотични картини в полза на Комитета. Вечерта две представления.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Гражданите, които посещават публичните заведения, като гостилници, бирарии, кинематографи, кафенета и пр., плащат в полза на Комитета допълнителна такса от 10 стотинки.
От 5-7 часа подир пладне се сервира от госпожи и госпожици във Военния клуб чай с пасти.
От 8½ до 10 часа в Народния театър се устройва Гала Представление с увеличени цени.
В градското казино, което се превръща в разкошна зимна градина, вечерта се устройва веселба със закуска, бира и музика. Веселието ще продължи до 4 часа през нощта. Там ще се продават с наддаване някои предмети от комитетската изложба.

Страница от непубликуваните никъде до днес спомени на Радул Милков

Оригинално шествие из улиците с подвижен аероплан на чело.
В градската градина вечерта ще има увеселение с разни забавни игри.
Летците от фронта нямаха възможност да присъствуват на празника “Денят на Белите орли”. От фронта аз лично взех участие само в специалния по случая брой на вестник “Аероплан” за нашата първа въздушна победа над английските въздушни сили на 8 юли 1917 г., извоювана от нашите смели летци – поручиците Балан и Узунов.

Искам да отбележа – за да напомня, че всички суми, които се получиха от това тържество, се внесоха в Народната банка в София, на името на Столичната община – фонд “Покупка аероплани”. На следующата 1918 г. – през лятото, в гр. Пловдив също беше устроено авиационно тържество, на което присъствувахме със самолети от Божурище с майор Таракчиев и двама ученици-наблюдатели, които изпълниха по една задача от своята подготовка – ориентиране. Приходът от тържеството също беше внесен на сметката на Софийска община.

 Български и германски офицери на летище Белица

През режима на Ал.Стамболийски, когато бях по избор законен помощник кмет в Централното управление на Столичната община (1922/1923), този фонд фигурираше по финансовите сметки на общината. Нека се потърсят тези суми. Те все ще послужат съответно на ВВС. […]

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

THE FIRST CELEBRATION OF BULGARIAN AVIATION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, 15th April 2011, p.19

– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…

ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.