– THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– PAVEL OSIPOVICH KOVALEVSKIJ. Expert of the brush. Pictures from Russo-Turkish War 1877-1878.


ПАВЕЛ ОСИПОВИЧ КОВАЛЕВСКИЙ. Майстор на четката. Картини от Руско-турската война 1877-1878 г.

Павел Осипович Ковалевски е известен руски художник, професор, военен кореспондент в Руско-турската война (1877-1878) и един от най-голямите майстори на четката в баталната живопис. Рядко срещан талант, който успява да нанесе върху платното динамизма на сраженията и битките, като в същото време отразява и чертите на характерите на всеки негов герой поотделно.Роден е през 1843 г. в гр. Казан, Русия в семейството на професора от Казанския универитет Осип Михайлович (Юзеф) Ковалевский (Kowalewski). Последният бил известен руски учен-изтоковед от полски произход; монголовед и тибетолог, академик от Петербургската АН от 1847. Занимавал се е с изучаването на историята, езиците, литературата и етнографията на монголските народи, като е автор и на редица научни трудове по будизъм.

Имащият сериозни заложби към живописта, Павел Осипович Ковалевский избира за по-нататъшно изучаване баталния класс, когато през 1863 году постъпил в Императорската художествена академия, която завършил през 1871 г. В този период от време, в Академията били създадени определени традиции зв обучението по батална живопис, за чийто мощен тласък на развитие била преди всичко изминалата Отечественната война от 1812 г. Тук той учи в класа по батална живопис при известния художник и педогог Б. П. Вилевелд. В периода на обучението си получава следните медали: през 1863 г. – 2-ри сребърен; през 1865 г. – 2-ри сребърен; през 1869 г. – 2-ри златен за картината „Преследването на турските фуражири от казаците, около Карс”, а през 1871 г. му е присъден голямия златен медал за картината „Първият ден от битката при Лайпциг през 1813 г.“

През 1873 г. Павел Ковалевски е изпратен в чужбина като академичен пенсионер, където успява да посети и разгледа Мюнхен, Венеция, Рим и Париж. В Рим нарисувал намиращата се днес в музея на Александър III, картина „Археологически разкопки в околностите на Рим“, за която получава званието академик. (1876). След завършването на пътуването по Италия, пътешества по Кавказ. За отбелязване е, че това било място, което привличало най-много погледите на тогавъшните художници-баталисти. Неговите карти, създадени малко по-късно по кавказките ескизи, било сериозен етап в работата му по време на руско-турската война 1877—1878 г.

Взема участие в Руско-турската война (1877-1878) като доброволец-военен кореспондент и художник в Действуващата Руска армия. Аташиран е в свитата на великия княз Владимир Александрович, който бил по това време президент на Императорската художествена академия. Преминава през р. Дунав с военните части, с минната лодка „Никопол“. Пребивава през цялата война в България, като взема участие и в реални бойни действия. Ранен в битката при Мечка-Тръстеник. По време на бойните действия, успява да направи много скици и ексизи. Рисува на място картини отразяващи войната. Това са известните му платна „Штабът на 12-и корпус в България (Пленени турци)“ (1878), и „12 октомври 1877 година (Превързочен пункт)“ (1878).

След войната голямият руски баталист живее и работи предимно в Санкт Петербург, където рисува батални и жанрови платна, прави рисунки и илюстрации. През 1880-те и 1890-те години се премества да живее в гр.Киев.

През 1880-е години запазените ескизы от Балканската кампания на Руската армия са били използвани от Пьотр Ковалевски при нарисуването на платната за Военната галерия на Зимния дворец: „Сражението при река Лом от 12 октомври 1877 година“, „Кавалерийската атака при Тръстеник и Мечка на 14 ноември 1877 година“, „Нощният бой при Карагач от 4 януари 1878 година“.

Други негови известни платна са – „Боят при Иваново-Чифлик”, „Преминаването на р. Дунав“, „Героичната защита на Шипка, август 1877 г.“, „Почивката на 140 – и Зарайски пехотен полк“ и др.

След войната създава множество картини посветени на руската действителност. Макар че художникът рисувал и жанрови сцени, неговата сила и любов били в батализма. Именно заради това, ставайки професор през 1881 г., в Императорската художествена академия, той от 1897 г. оглавява баталното студио на Академията и ръководи и напътства бъдещите художници-баталисти до последните си дни. През 1898 г. става неин действителен член. Освен в различни академични изложби, Ковалевски взема участие и в различни световни изложби – такива като изложбата в Париж (златен медал през 1878 г.), Мюнхен и Берлин. По-късно до смъртта си през 1903 г. ръководи студиото за батална живопис на Петербургската художествена академия.

Неговите работи са в най-известните руски галерии и музеи – Зимния дворец, Държавната Третяковската галерия в Москва, Руския държавен музей в Санкт Петербург, Киевския музей на руското изкуство и др.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
PAVEL OSIPOVICH KOVALEVSKIJ. Expert of the brush. Pictures from Russo-Turkish War 1877-1878. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian nespaper „Balgarska armija“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 10 (23638) from 10th March 2012, p.17

Боят при Иваново-Чифлик от 2 октомври 1877 г.“ 1887

English: „Fight near Ivanovo Chiflik on 2nd October 1877.“ 1887

„Преминаването на р. Дунав“, 1880

„Почивката на 140 – и Зарайски пехотен полк от 35-а пехотна дивизия. 1877 г.“ 1880-е години

Атаката на руската кавалерия срещу турски обоз.

„Генерал Йосиф Гурко на Балканите“, 1891 г.

„Героичната защита на Шипка, август 1877 г.“

IMG

 

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001

– RUSSIAN SCIENTISTS AND BRITISH KING`S SOCIETY (on russian language)


 

РУССКИЕ УЧЕНЬIЕ И БРИТАНСКОЕ КОРОЛЕВСКОЕ ОБЩЕСТВО

15 июля 1662 г. в годы правления английского короля Карла II была подписана хартия об основании КОРОЛЕВСКОГО ОБЩЕСТВА – английской академии наук. Девизом общества были избраны слова из оды римского поэта Квинта Горация Флакка – Nullins in verbo” буквально (“Ничего со слов”), а поставленной перед членами Королевского общества задачей – “Совершенствовать познание природы путем опыта”. Членами Лондонского Королевского общества были ряд выдающихся ученых того времени, среди них химик и физик, теоретик и экспериментатор Роберт Бойль, естествоиспытатель Роберт Гук, архитектор классического направления Кристофер Рен и др.

Самым знаменитым президентом Лондонского Королевского Общества был Исаак Ньютон. В начале ХVІІІ века, он в продолжение 24 лет занимал этот пост. Одной из лучших сторон деятельности Лондонского Королевского Общества является организация общедоступных лекций и из них может быть самые известные это лекции М.Фарадея – “История свечки” и “Сила материи и их взаимоотношения”, прочитанные в 60-х гг ХІХ века. Наряду с английскими учеными, членами общества становились и много выдающихся мировых иностранных ученых и среди них мы находим имена Бэра, Чебышева, Менделеева, А.О.Ковалевского, Мечникова, Павлова, Тимирязева, Капицы, И.Виноградова, Несмеянова и др.

Вот краткие данные о трех из русских ученых, которые в разные годы XIХ и ХХ веков были выбраны в члены Лондонского Королевского общества:

Дмитрий Иванович Менделеев (1834-1907) – известный русских химик, открывший периодический закон химических элементов, являющийся естественно-научной основой современного учения о веществе. Окончил естественно отделение физико-математического факультета Главного педагогического института в Сант-Петербурге. Работал два года в Гейдельберге. В 1861 г. опубликовал труд “Органическая химия” – первый русский учебник органической химии. В 1868 г. при деятельной помощи Менделеева было создано Русское химическое общество. В 1876 г. он был избран член-корреспондентом Петербургской Академии наук. В годы своей творческой деятельности открыл елементы скандий и германий. Проводил работы по метеорологии и исследовал упругость газов, нефти, растворов.

Пять русских университетов избрали Менделеева своим почетным членом; Кембриджский, Оксфордский и другие старейшие университеты Европы присвоили ему почетные степени; он был избран членом Лондонского Королевского общества, Римской, Парижской, Берлинской и других академий.

Иван Петрович Павлов (1849-1936) – великий русский физиолог, создатель материалистического учения о высшей нервной деятельности животных и человека, член-корpеспондент с 1901 г. и ординарный академик Петербургской АН с 1907 г. Окончил Петербургский университет и впоследствии Медико-хирургическую академию. Работал в терапевтической клинике С.П.Боткина. Стажировался в лабораториях Людвига и Р.Гейденгайна в Лейпциге и Бреславле. Работал 45 лет в Институте экспериментальной медицины. В годы своей творческой деятельности разработал новые принципы физиологического исследования, обеспечивающее познание деятельности организма как единого целого, находящегося в единстве и постоянном взаимодействии с окружающей его средой. За свои оргинальН,е исследования в области медицины, в 1904 г. получил Нобелевскую премию. В 1935 г. на 15-м Международном конгрессе физиологов (Ленинград-Москва), он был увенчаным почетным званием “старейшины физиологов мира”. При жизни ему были присвоены почетные звания многочисленных отечественных и иностранных научных учреждений, академий, университетов и различных обществ и среди них и Лондонское Королевского общества.

Илья Ильич Мечников 1945-1916 – выдающийся русский биолог, один из основоположников сравнительной патологии, эволюционной эмбриологии, микробиологии и иммунобиологии, член-корреспондент с 1883 г. и почетный член Петербургской академии наук с 1902 г.

Окончил физико-математический факультет Харьковского университета. После окончания университета, работал в Германии на острове Гельголанд и в городе Гисене. В 1865 г. переехал в Италию, где в Неаполе вместе с А.О.Ковалевским выполнил ряд класических исследований по эмбриологии позвоночных. В периоде 1870-1872 г. был профессором зоологии и сравнительной анатомии в Новороссийском универеситете в г.Одесса. В эти годы, развивая эволюционное направление в эмбриологии, Илья Мечников создал теорию развития многоклеточных организмов и заложил основы учения о фагоцитозе. Позднее совместно с русским ученым Н.Ф.Гамалея организовал в Одессе первую в России и вторую в мире, бактериологическую станцию для прививок против бешенства. В 1888 г. по приглашению Луи Пастера переежает в Париж, где в Пастеровском институте организовал лабораторию, в котороюй работал до конца жизни. В 1908 г. Мечников совместно с П.Эрлихом защищавшим и обосновавшим гуморальную теорию иммунитета, была присуждена Нобелевская премия.

За свои открытия в области медицины и биологии, он был избран членом ряд обществ, академий, научных институтов, научных конгрессов и среди них не на последнем месте – членом Лондонского Королевского общества.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
RUSSIAN SCIENTISTS AND BRITISH KING`S SOCIETY (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.