– HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL.

КОЛКО СТРУВАЛА ЕДНА ТАЛАНТА В РОБОВЛАДЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО? СТАВА ДУМА ЗА ПАРИЧНА МЕРНА ЕДИНИЦА БЕЗ МОНЕТНА ФОРМА, РАВНОЗНАЧНА НА ДЕСЕТКИ КИЛОГРАМИ ДРАГОЦЕНЕН МЕТАЛ.

Думата таланта, която имала първоначално значение на везни, е най-голямата парично-мерна и друг вид единица в античното робовладелско общество, която има вавилонско-финикийски произход. В историята на античното робовладелско общество се възприема като мерна и парична единица на територията на древна Месопотамия, Сирия, Персия, антична Гърция и на територията на някои други източни антични държави от Мала Азия.

В Древна Елада талантата нямала монетна форма (т.е. монетен израз). В антична Гърция като мерна единица талантата се деляла на 50 мини, мината на 100 драхми, а драхмата на шест обола. Съществуват няколко вида таланти, най-важните от които по отношение на метално съдържание са златните и сребърните, които имали различно тегло. За да се получи днес реална представа за теглото на сребърната таланта, може да се посочи фактът, че като парично-мерна единица атическата сребърна таланта по тегло днес приблизително отговаря на 1430 броя от масивните български 10-левови сребърни монети (емисия “Десетилетие на ООН за жените”, сечени в монетния двор в София през 1984 г.,) а егинската сребърна таланта приблизително по тегло отговаря на 1560 броя от българските 10-левови сребърни монети (емисия “Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ”, сечени в Монетния двор в София през 1979 г.). Древногръцкият историк Херодот в своята “История”, написана в средата на V век пр.н.е., посочва много сведения за използването на талантата като мерна и друг вид единица. Така например той писал, че след възцаряването на Гиг последният изпратил в Делфи в храма на Аполон Питейски, на питиите “…немалки дарове: колкото и да бяха направени от него сребърни приношения, по-голяма част от тях са в Делфи, а освен сребро, неизброимо множество донесе той и златни вещи, от които най-вече достойни за забележка са златните чаши, по число шест – имат те тегло 30 таланта, а стоят те в съкровищницата на коринтяните…”

Светилището на Аполон в Делфите

В друга своя част от “Историята” Херодот посочва като пример за използването на талантата жертвоприношението, направено от малоазийския лидийски цар Крез на делфийския бог през 546 г. пр. н. е. след разговор с двете питии прорицателници. В “Историята” си той съобщава, че Крез “…след завършването на жертвоприношението от безкрайно множество изсипвано злато заповядал той да се изработят полукирпичи, с дължина шест педи, с ширина три, с дебелина една педя, а числото им да бъде сто и седемнадесет. Четири от тях били от чисто злато, с тегло от по два таланта и половина, а останалите от бяло злато (електра), всеки с тегло от по два таланта. Той изваял от чисто злато и лъв с тегло от десет таланта… Изработвайки тези изделия, Крез ги изпратил в Делфи, а заедно с тях и много други. Били това две чаши с огромна големина, едната златна, другата сребърна, и златната поставена била от дясната страна на входа на храма, а сребърната отляво. Но и те след пожара са били пренесени на други места – златната, с тегло от осем и половина таланта и дванадесет мини, била поставена в съкровищницата на (малоазийските) клазоменяни, а сребърната, с вместимост от шестотин кофи, в ъгъла на предхрамието…”

A dekadrachm, or 10-drachma silver coin, from Syracuse, 400 BC. A talent was equivalent to 6,000 drachmae.

В географско отношение се различават съответно атическа (евбейска) таланта и егинска таланта, останали като парично-мерни единици на територията на Атика след реформите на Солон и на територията на гръцките полиси в Мала Азия в годините на управлението на Крез.

Използването на талантата като парично-мерна единица за обръщение в античното робовладелско общество е още едно доказателство за нарасналите производителни сили и производствени отношения в античното робовладелско общество, за процеса на търговията и паричното обръщение при различните антични робовладелски общества, тя все още не може да бъде показана или поставена като експонат в експозициите на музеите по история на античните робовладелски общества на различните държави.

Микеланджело Буанароти. Делфийската сибила. 1509, фреска.

Атическата сребърна таланта съответствувала по тегло на 26,2 кг, а егинската – на 36,2 кг на тогавашни отсечени, с костенурка (атрибута на Афродита Небесна), егински монети. Атическата сребърна таланта е възприета така също като мерна единица и на територията на гръцките полиси в Таренто и на остров Сицилия. При Александър Македонски талантата станала парична единица на македонската робовладелска монархия и се равнявала по тегло на 25,9 кг.

Римската (италическа) таланта (на латински език – talentum) съответствувала по теглото си на шест хиляди сребърни римски денари. Във финансовата система на античната Римска република (а по-късно и в античната Римска империя) са известни като парично-мерна единица, така наречените голяма и малка таланта, които се отнасяли една към друга в пропорция 5 към 3,75.

По-късно с появата на библейските сказания в писмената си форма, като паметници на духовната култура на човека, се появяват и нови версии за названието на таланта като парично-мерна единица и за нейното използване. Така например в църковно-славянския текст на Евангелието от Матея, в глава ХХV (14-30), се дава добър философски пример как е била използвана талантата като парично-мерно средство за обръщение.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Standart“, Sofia, № 12 from 25th March 2001.

„HOW MUCH DID ONE TALENT COST IN THE SLAVERY SYSTEM? IT WAS A MONETARY UNIT WITHOUT A MONETARY FORM, EQUAL TO TENS OF KILOGRAMS OF VALUABLE METAL“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER

ПЪТЯТ КЪМ ПОБЕДАТА. ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТИТЕ НА ГЕОРГИЙ ЖУКОВ И ДУАЙТ АЙЗЕНХАУЕР

Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяше съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях особено се открояват образите на двама висши военачалници, които спечелиха войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер и маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков.

Биографиите им не се различават много, може би само във факта, че Жуков е участник в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И двамата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят особено внимание на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.

MARSHAL ZHUKOV (Center) POURS A TOAST at the 5 June 1945 meeting in Berlin. General Eisenhower (left) departed immediately after the toast. On. the right are Field Marshal Montgomery and General de Lattre de Tassigny Дата 5 юни 1945(1945-06-05)

И двамата главнокомандващи са натрупали уменията си в локални конфликти преди Голямата война. Жуков си създава име с бойни операции срещу японските милитаристи в района на Халхин Гол (Монголия), а Айзенхауер трупа опит с разнородни войскови единици на Филипините – опит, който ще му послужи после в англо-американо-канадския десант в Нормандия през 1944.

Любопитен факт от биографията на Георгий Жуков е, че в стратегическата игра на Съветския генерален щаб през януари 1941 той е принуден да заеме ролята на евентуалния противник, неприятелските „западни сили” – и печели упражнението! В доклада му „Характер на съвременната настъпателна операция” (1940) се разглеждат въпроси, неизвестни за тогавъшната военна теория.

И Жуков, и Айзенхауер показват завидна сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Двамата командващи независимо един от друг стигат до извода, че победата е възможна само чрез съвместни действия и едновременни удари върху Германия от Изток и Запад.

В операциите и двамата са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен. Айзенхауер дори влезе в конфликт с британските си съюзници, като зачеркна тяхната теория за периферийността и без притеснения остави зад гърба си блокирани германски гарнизони (Лориен, Сен Назар, Брест).

Георгий Жуков прави същото с Курландската и Кримската групировка на Вермахта. Постепенно съветският маршал започва да обръща сериозно внимание върху провеждането на десантни операции откъм морето (донесли успех на Айзенхауер в Северна Африка, Италия и Франция).

И нещо любопитно – съществува мнение, че в края на войната Жуков лично е наградил със „Златна звезда на Герой на СССР” Айзенхауер за спасяването на живота на стотици хиляди съветски военнопленници и насилствено преместени лица. Двамата колоси имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946. Биографите на Айзенхауер твърдят, че двамата запазили дълбока симпатия един към друг в годините на студената война.

May 7, 1945: In Frankfurt, Germany, Allied commanders including British Field Marshal Bernard Montgomery, U.S. Gen. Dwight D. Eisenhower, Soviet Marshal Gregori Zhukov and others celebrate the German surrender.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Duma„), Sofia, 10th May 2003.

„THE ROAD TO THE VICTORY. STROKES FROM THE PORTRETS OF GEORGIY ZHUKOV AND DWAIT EISENHOWER“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License. Based on a work at kotev25.wordpress.com. Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

„THE VISITING-CARDS“ OF THE DISAPPEARING CIVILIZATIONS

„ВИЗИТКИТЕ” НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Oopart (Out Of Place ARTifact) е английският термин за обозначаването на няколко десетки доисторически обекти, които са открити в различни точки на нашата земя. Нивото на технологиите, които са използвани за създаването им, по принцип се се съгласуват с възрастта им, определяна от физическите, химическите и/или геологическите показатели. Тези находки често пъти сриват вярата в консервативно настроените учени и предизвикват възторг в напредничевите изследователи и в тези, които се интересуват от алтернативни теории.

„ЛОНДОНСКИЯТ” ЧУК

През 1934 г. американските туристи Макс и Ема Хан по време на една от своите разходки в околностите на градчето Лондон (щат Тексас) сред местните скали обърнали внимание на един скален отломък със много странно вложение в него. Първоначално те не поввярвали на очите си: в лежащия варовиков къс имало най-обикновен чук. Той бил единно цяло с отломъка и се виждало че е попаднал във варовика в момент на образуването му. Металическата част на чука имала дължина от 15 см и диаметър от около 3 см. Дървената дръжка при опипване напомняла на камък, което потвърдило факта, че е вкаменена отдавна. Туристите веднага разбрали, колко е важна тази парадоксална находка и я взели със себе си.

Първоначално учените се отнасят доста скептично към тайнствената находка, като допуснали, че тя е майсторски направен фалшификат. На никой не му минало през главата, да повярва в реалността на съществуването на доисторическия чук, та нали възрастта на варовика, в който той се намирал, бил на около 140 млн години (някои допускат, че е и от по-рано – дори от геологичния период Ордовик или Силур)…. Та нали не са могли да го направят динозаврите?!
Тази находка не изчезнала във времето – желанието на учените да разкрият наглата мистификация, ги накарало да се заемат по-обстойно с нея и да и направят по-подробни изследвания. Точно тук те били принудени по-дълбоко да се замислят. Работата се състояла в това, че дървената дръжка на чука се оказала на практика вкаменена, а вътрешността и дори се превърнала във въглен. Да се фалшифицира това нещо е било практически невъзможно. След като предметът бил открит в географската зона, позната като Плато Едуардс, изминали цели десет години, преди закрепената към дървената дръжка скала да бъде внимателно премахната, за да се разкрие главата на чука във вътрешността й. Намерен обвит в скалата, той бил убедително доказателство, че трябвало да е бил изработен преди скалата да бъде формирана около него (процес, който според някои отнема десетки милиони години).

Не по-малко сензационни данни били получени и при изследването на металическата част на инструмента, което било направено в Металургичния институт в гр.Колумбус (щат Охайо). Според сведенията на креационистите Ланг (1983) и Макуей (1985), се оказало, че чукът се състоял от 96,6% желязо, 2,6% хлор и 0,74% сяра. Никакви други примеси, характерни за продукцията на съвременната металургия не били открити. Поразявало качеството на желязото, което било изключително високо дори за днешните мерки. След рентгенографско изследване се видяло, че в желязото няма никакви мехурчета, не били открити и следи от въглерод, който присъствува практически във всички земни местонахождения на желязна руда. Поразително било и високото съдържание в желязото на хлор. Качеството на желязото дори по съвременните мерки е изключително високо и продължава да предизвиква много въпроси, тъй като не са открити като примеси такива метали, които се използват в металургията – калий, никел, волфрам, молибден и др.
Освен това, това парче желязо не ръждясвало. Още когато през 1934 г., туристката Ема Хан отчупвала варовиковото парче с чука, тя одраскала силно неговата металическа част, но дори и след 70 години по това място на повреда не се виждат някакви следи на корозия. Съвременните научни знания въобще твърдо отстояват позицията, че човечеството се е научило да правите такива средства на труда приблизително преди 10 хиляди години!
Сега този загадъчен чук е изложен в Музея на Сътворението (Creation Evidence Museum), близо до Глен Роуз, Тексас., а неговият директор Карл Е.Бауг, който откупил находката през 1983 г., я датира като елемент от най-ранния кредитен период (преди 140-65 млн. години). За съжаление, за този чук не пишат в учебниците по история, а учените предпочитат днес да не си спомнят, тъй като ще им се наложи да отговарят на крайно нежелателни за тях въпроси. За сега най-добрият отговор остава този на д-р Ханс Йоаким Цилмер от Германия, подробно изследвал загадъчната находка „Този чук е изготвен по неизвестна за нас технология”.
БОЛТ В КАМЪКА
Подобни открития днес са направени и на територията на Русия. А този знаменит камък с вкаменен болт в него е намерен също съвсем случайно – когато сътрудници на експедицията на Центъра „МАИ-Коспоиск” търсили в южната част на Калужска област парчета от метеорит. При прегледа на различни осколки, служителят на Центъра Дмитрий Курков открива каменен образец, в който неизвестно как е попаднал малък болт с размер около 1 см. При това, той имал и гайка. Как е попаднал вътре в камъка е неизвестно, геолозите от своя страна авторитетно съобщили, че той е попаднал в камъка още когато той е бил утаечна глина, т.е. преди около 300-320 млн години!

Направеният по-късно анализ посочил, че за изминалото време атомите на желязото успяли да дефундират, т.е. да преминат вътре в камъка на дълбочина от един и половина сантиметра, а на тяхно място застанали излязлите от камъка атоми на силиций-51. В резултат на това се създал естественият за този процес „кокон”. За палеонтолозите и геолозите това явление е съвсем нормално – те много добре знаят, че всичко което се намирало в камък, рано или късно също се превръщало в камък.
Звучи невероятно? Но само да звучеше!

ст.н.с. Николай Г.Котев,
д-р по история