– THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977


СЕПАРАТИСТИ ИЗВЪРШВАТ ДВОЙНО ОТВЛИЧАНЕ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВЛАК СЪС ЗАЛОЖНИЦИ Е ПОХИТЕН ПРЕЗ 1977 Г.

В световните медии е прието, когато се описват различни примери за борба с прояви на тероризъм, да се говори, че в тях участвуват специални полицейски антитерористични подразделения. Но не винаги е така.

Много често обезвреждането се оказва сложен проблем, при което се намесват и специалните армейски подразделения, обучени да действуват в подобни условия. Подобен случай на терористични актове, които са взаимосвързани, бяха тези от май 1977 г., когато терористи от бившите колонии на Холандия, воювали десетилетия с нейните войски, а след това и с войските на Англия в джунглите на Суматра и Британско Борнео, решиха да извършат актове на вандализъм на територията на Холандия.

Молукските сепаратисти решават да извършат двоен удар – да вземат за заложници пътници в един влак, както и ученици в едно от местните училища.

Трудността по неутрализирането на терористите в тази акция идва от добрата подготовка и въоръжение на терористите. Освен това те говорели помежду си на своите родни диалекти, което затруднявало извънредно много провеждането на операцията по обезвреждането.

Терористичният инцидент става във влак, който се движел от гр.Асен в направлението на гр.Грьонинген. И двата града са разположени в района на Северна Холандия. Той е овладян в движение от девет молукски терористи на 23 май 1977 г. и спрян от движение между двата града, при което като заложници попадат 51 мирни граждани. Има някаква символика в този терористичен акт – молуксите се качили във влака от град Асен, в чийто район по време на Втората световна война се намирал концентрационният лагер за евреи „Вестербрук” (днес паметно място, което се посещава от много туристи). От него нацистите ги транспортирали в лагерите на смъртта. По същото време четирима молукски терористи отвличат 110 ученици, като ги задържат затворени в основното училище в с.Бовенсмилде.

Тук трябва да се отбележи, че няколко дни по-късно 106 от децата получили стомашно заболяване от неизвестен произход. Така и не се разбира дали става въпрос за някаква вирусна зараза или за масов стрес от преживяното.

This scene shows the blowing up of the doors of the train before the marines went in.

Полицията не е в състояние да се справи с тези два случая и повиква на помощ армейските елитни подразделения. Със случаите се заели Кралското нидерландско съединение на морската пехота за близък бой, съвместно с британските си колеги от САС – специалните части за борба с тероризма във Великобритания. Техен шеф по това време е сър Питър де ла Билиер, сам участник в сражения с малайските сепаратисти през 1965 г.

Холандците подготвят екипи, състоящи се от по 5 морски пехотинци, които трябвало да атакуват рано сутринта в 4,53 часа вагоните с терористите. Съветниците от ръководството на САС предлагат на командването на холандската морска пехота да използват при атаките им едно ново изобретение – „ослепяващите гранати” G 60. Те имат малко задимяване, но излъчват ослепителна светлина – около 300 000 кандела (cd). Независимо, че срокът на действие на излъчването на светлината е само 3-5 секунди, ефектът по временното ослепяване на противника е огромен. Междувременно с похитителите се водят интензивни преговори за отвличане на вниманието им. В тях участвуват не само психолози, но и специалисти по хранене. Те препоръчват на терористите

да се доставят в изобилие

всякакви захарни изделия – шоколади, торти и т.н. За пръв път при тази операция на практика е потвърдено, че захарта предизвиква сънливост и притъпява реакциите.

Реактивни самолети прикриват операцията на антитерористите.

Холандското командване предлага свое оригинално решение за отвличане на вниманието на терористите – да бъде използвана авиация за шумов ефект при атакуване на вагоните със заложниците и терористите. Използвани са шест изтребителя F-104 „Старфайтер”. Те трябвало да летят около вагоните на възможно най-ниско разстояние от земята и по такъв начин за известен период от време да не позволят на терористите да се ориентират във времето и пространството поради невъобразимия грохот на реактивните двигатели. В този момент морските десантчици нахлуват във вагоните със заложниците и терористите.

Тази тактика има успех. По време на започналата атака на холандските морски пехотинци шест от молукските терористи са убити, а трима други – ранени. Двама от заложниците, които по време на операцията изпаднали в паника, също загиват, а още един е ранен.

По същото време се провежда и операцията в зданието на училището в с.Бовенсмилде. Тук резултатите са значително по-добри от тези при атаката на влаковата композиция.

Трима от четиримата терористи са зашеметени и заслепени, когато морските пехотинци успели да пробият с бронята на БТР страничната училищна стена.

В крайна сметка и четиримата молукски терористи са заловени. Децата са освободени, без да пострада никое от тях.

Така завършва един малко известен факт за използването на елитни армейски подразделения – на холандската авиация и на холандски морски пехотинци за близък бой в съдействие с британските им колеги по САС, при обезвреждането на терористите молукси и неутрализирането на ехото на една стара война, започнала в джунглите на Индонезия през 1963 г. и завършила в Холандия през 1977 г.

След акцията отцепниците капитулират.

After 2,5 weeks the marines thought there wasnt going to be any action anymore just like the first time, they played cards, smoked a lot and were relaxed.

Извършителите на двойното отвличане се представят като бойци от „Фронта за независимост на Молукските острови”. Островите са част от Индонезия. По време на холандското владичество населението на този архипелаг е имало определени привилегии. През Втората световна война молуксите се сражават против японските окупатори, като за това им е обещано създаването на отделна от Индонезия държава. Това обещание не е изпълнено и радикалните елементи сред молуксите започват партизанска война както против правителството в Джакарта, така и против бившата метрополия. След акцията в Асен островяните се отказват от претенциите си за независимост и прекратяват своите терористични действия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3159 from 15th October 2001

Creative Commons License
„THE SEPARATISTS MADE DOUBLE KIDNAPPING. FOR THE FIRST TIME THE TRAIN WITH KIDNAPPING CITIZENS WAS IN 1977“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG_0004

Advertisements

– ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II


СЪЮЗНИЦИ В ШПИОНАЖА. МАЛКО ИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ СЪТРУДНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ БЪЛГАРСКОТО И ЯПОНСКО РАЗУЗНАВАНЕ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Историята на българо-японските връзки има една неизследвана страна. Тя се отнася до дейността на разузнавателните служби на двете държави в годините на Втората световна война. Основата на сътрудничеството е поставена през март 1941 г., когато правителството на Богдан Филов присъединява страната ни към хитлеро-фашистката ос.

Българското разузнаване тогава се придържа към един принцип, научен от ръководителите на руското военно разузнаване – контактите и дейността да бъдат осъществявани преди всичко на територията на други (в повечето случаи неутрални) държави. За установяване на контакти с японската разузнавателна служба е избрана територията на Турция заради стратегическото и положение. Тя е неутрална държава в района на Проливите, има възможност да наблюдава трафика през Суецкия канал, контролиран от англо-френските въоръжени сили – традиционен противник на въоръжените сили на Империята на изгряващото слънце. По такъв начин още от самото начало може да бъде отхвърлена една дълго битуваща легенда за това, че ръководството на японското разузнаване е установявало своите контакти с българското военно разузнаване преди всичко в самата столица на БългарияСофия.

Първата среща между ръководителите на двете служби

е още преди присъединяването на правителството на Богдан Филов към хитлеро-фашистката ос. В сведение от 1941 г. до началник-щаба на войската (ЩВ) и до началника на разузнавателното отделение (РО) тогавъшният шеф на българското разузнаване в Турция, той е и военен аташе, подполковник Димитър Желязков информира, че е предал част от своята осведомителна мрежа на тамошните военни разузнавачи от посолството на Япония в Турция, по-точно на сухопътния военен аташе полковник Татейши и на военноморския аташе капитан ІІ ранг Мацухара. Нещо повече, под контрола на двамата японски офицери са предадени и значителни финансови средства за заплати на сътрудниците от осведомителната мрежа – преди всичко суми в твърда валута. В замяна, в случай на бързото напускане на територията на Турция от страна на българския военен аташе, двамата японски специалисти в областта на военното и военноморското разузнаване се задължавали да му предоставят сведения за движенията на войските и за движенията на военноморските сили в района на Проливите.

Първата редица от ляво на дясно: сухопътния военен аташе на Япония полковник Татейши и военноморския аташе на Япония капитан ІІ ранг Мацухара.

Годините на Втората световна война

оставят сериозен отпечатък върху контактите на двете разузнавателни служби. Сериозна е помощта на двамата японски специалисти в областта на военното разузнаване – Татейши и Мацухара, преди всичко по отношение на доставянето на сведения от стратегическо естество, нужни за бъдещите планове на българското командване, както и за подготвянето на отговори на поставените въпроси от ръководителите на РО в София – полковник Ничо Георгиев и заменилия го по-късно полковник Стефан Недев. Такива са сведенията за положението на англо-американските войски в района на Египет, Палестина, Индия, Средния изток и др., за плановете на съюзниците да открият втори фронт в Европа и за евентуалните направления на дебаркирането им (които са удивително точни за времето си), информациите за военните аташета на СССР в България – генерал-майор Иван И.Иконников и сменилия го по-късно през май 1943 г. полковник Сергей Д. Зотов (получени по пътя на обмяната на информациите на Татейши и Мацухара с японския военен аташе в гр.Куйбишев), допълващи характеристиките на съветските офицери-дипломати, отразени в българския официоз „Зора”, сведения за устройството на съюзническите разузнавателни служби на Франция, Великобритания и САЩ в региона на Сирия и Ливан и др.

Особено внимание произведеният вече в звание „полковник” на 14 септември 1943 г. Димитър Желязков отделя на установяването и изграждането на

специализирана шифрована връзка

между двете разузнавателни служби, което става без знанието на дипломатите от българското Министерство на външните работи. Това е специална система за прехвърлянето на сведенията към или от РО-ЩВ по военновременен канал ( без участието на германската разузнавателна служба на адмирал Канарис), при която се използвали шифрования на българските телеграми с ключове „ДМ- №3” и „ТФ”. Това се прави по два начина, като и в двата случая шифрованите телеграми на полковник Димитър Желязков се получавали и обработвали от българския военен аташе в Будапеща, откъдето се изпращали до ръководството на РО-ЩВ или се получавали по обратния път в Турция. И при двата случая се използвали радиомощностите на радиопредавателите на японските легации в Турция и в Унгария, откъдето тамошния български военен аташе в Унгария получавал или изпращал сведения и друга информация за и от Димитър Желязков.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

По-късно една от възловите задачи на британското и американско военно разузнаване на

преговорите в Кайро в края на август

и началото на септември 1044 г. се свеждала до желанието им да получат от полковник Димитър Желязков колкото е възможно по-пълни сведения за устройството на разузнавателните служби на държавите от Оста и по-специално на японската, с която на англо-американските съюзници от антихитлеристката коалиция предстояло да водят нелека борба. Нещо повече, контраразузнавателната служба на САЩ, отговаряща за безопасността на американските дипломатически и други ведомства в чужбина и намираща се под ръководството на Едгар Хувър (Федералното бюро за разследване – FBI), също проявявала голям интерес към контактите на японската разузнавателна служба на територията на Турция. Самият ръководител на ФБР Хувър имал чин на кадрови подполковник от Управлението на стратегическите служби – УСС (американското военно разузнаване), присвоен му лично от неговия ръководител генерал Уйлям Донован, но за силата на мястото му в системата на американското разузнаване говорил преди всичко един друг факт –

Хувър се прикривал вече зад фигурата

на една друга личност – българския финансист Анджело Куюмджиев, който след бягството си от България бил произведен във военновременен чин „полковник от УСС”. Може би поради тези причини и полковник Димитър Желязков е бил предупреден от ръководството на РО-ЩВ и символично назначен за „технически представител” на преговорите в Кайро.

Контактите на българското военно разузнаване не свършвали дотук. Те продължавали с дейността на българския военен аташе в Япония капитан Кирков. Последният при всяка своя възможност рекламирал успехите на българската армия на Балканския полуостров пред японския морски Генерален щаб, прожектирал филми с пропагандно значение – такива като документалния филм „Златна Добруджа” и др., изяснявал подробностите пред специалистите от японското командване за тарана, извършен от Списаревски в небето над София, поднасял приветствия на българското командване за провеждането на някои успешни японски операции – такива като отбраната на блокираната японска база Бугенвил в района на Соломоновите острови през 1943 г. и т.н.

Офицери от японското контраразузнаване „Кeмпeйтай

В заключение трябва да се подчертае, че независимо от малкото сведения, които историците изследователи притежават за контактите и връзките на представителите на двете разузнавателни служби – японската и българската, в годините на Втората световна война, те ще останат като ярко свидетелство за това, как често пъти една държава може да има неочаквано сериозен съюзник, независимо че той се намира на хиляди километри от нея.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 7th December 2002.

Creative Commons License
ALLIES IN ESPIONAGE. SOME LITTLE KNOWN FACTS ABOUT THE COLLABORATION BETWEEN THE BULGARIAN AND JAPANESE INTELLIGENCE SERVICES DURING WORLD WAR II by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Sidney George Reilly, Margaretha Geertruida Zelle)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

СИДНЕЙ РЕЙЛИ

Сидней Рейли, други переводи Райлей, Рейлей (Жорж дьо Лафар), Райлле, (Соломон или Самуил или Зигмунд Розенблюм; англ. Sidney George Reilly) е роден в Одеса на 24 март 1873 г. Той е британски разузнавач, действуващ през 1910-1920 години в Русия и Близкия Изток.

От 1897-1898 г. се включвна в работата на британското разузнаване, когато започва да работи в британското посолство в Санкт Петербург. През 1898 г. Рейли е действувал в задграничната организация на руските революционери, през 1903 г. пребивава в Порт Артур под формата на търговец на дървесина. Тук той става доверено лице на руското командване и по такъв начин успял да открадне плана на укрепленията, който продал по-късно на японците. От 1905 до 1914 г. е бил помощник военен аташе на Великобритания н Русия, след което се прехвърля в Европа. След Октомврийската революция от 1917 г., през 1918 г. се появява отново в Петроград, като бил прикомандирован към военноморския аташе Кроми и към ръководителя на английската мисия там, Брюс Локарт. Заминава веднага след съветското правителство в Москва и води там разузнаване срещу него. През цялата година обикаля територията на Русия и подготвя метежи и въстания, по-голямата част от които се провалят. След убийството на германския посланик Мирбах и покушението срещу Ленин от 30 август 1918 г. организирани от него, на задочен съд през ноември 1918 г. в Москва, Рейли получава смъртна присъда и е обявен извън закона. Сидней Рейли успява да избяга от Русия във Великобритания, където става консултант на Уинстън Чърчил по руските въпроси и оглавява организацията на борбата срещу Съветската власт. В началото на декември 1918 г. е отново в Русия, но този път като член на съюзническата мисия при генерал Деникин. През април 1919 се евакуира с французите от Одеса в Константинопол, където остава на работа за известно време в британския комисариат. Участвува в работата на Парижката мирна конференция. При една от операциите проведени от съветското ОГПУ той е заловен след нелегалното му пристигане в Москва през август 1925 г. Той е откаран на Лубянка, където издава цялата система на английското разузнаване и всичко онова, което му е известно за американското. На 5 ноември с.г. е застрелян по пътя за Соколники.

      МАТА ХАРИ

Ма́та Ха́ри (Mata Hari, истинското и име е Маргарета Гертруда Зелле (нидерл. Margaretha Geertruida Zelle) е известна изпълнителка на екзотични танци, която се прославила с шпионската си дейност по време на Първата световна война.

Отначало работи в Париж като циркова ездачка под името „лейди Греша Мак-Леод”. От 1905 г. започва голямата и слава като танцьорка на танци „източен стил”, известна под псевдонима Мата Хари. Някои от танците и били близки до съвременния стрийптиз, което било непривично за западния зрител и предизвиквали огромен успех в Париж и другите европейски столици. Имала огромни връзки с редица високопоставени военни, политици и други влиятелни личности в много държави, включително Франция и Германия. По време на Първата световна война, Нидерландите останали неутрални и бидейки холандски гражданин, Маргарете Зелле могла да пътува от Франция в родината си и обратно. Тя използвала постоянно маршрута през Испания (където имала активна немска резидентура) и Великобритания, с която привлякла вниманието на съглашенското контраразузнаване. През 1916 г. във френското конраразузнаване се появили първите доказателства за това, че тя работи за каузата на Германия. Узнавайки за това, тя сама се появила във френските спецклужби и предложила своите услуги, като споменала името на един от своите любовници, известен като германски агент. Французите я изпращат с незначителна мисия в Мадрид, но подозренията на капитан Жорж Леду от френското Второ бюро, каойто водил делото и окончателно нарастват, след като е прехванат радиообмен на германски агент в Мадрид с Центъра, в който той посочва, че превербувания от французите агент Н-21 е пристигнал в Испания и получил от немската резидентура указание да се върне в Париж. Възможно е че радиопрехватът да е бил специално разсекретен от германците, с цел да се отърват от двойния агент, като го предадат на противника. На 13 февруари 1917 г., веднага след своето завръща в Париж, Мата Хари е арестувана и обвинена в шпионаж в полза на противника във военно време. Съдът над нея се провел при закрити врати, като тя е била обвинена в предаването на сведения, довели до унищожаването на няколко съглашенски дивизии. И до днес материалите по делото и са засекретени. На 15 октомври 1917 г. тя е разстреляна на военния полигон във Венсен.

IMG_0001

IMG

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Harold Adrian Russell Philby, Markus Johannes Wolf)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

КИМ ФИЛБИ

Ким Филби (англ. Kim Philby, полното му име е Харолд Адриан Ръсел Филби, англ. Harold Adrian Russell Philby) е роден в семейство на британски чиновник на 1 януари 1912 в Амбала, Индия. Той е бил един от ръководителите на британската разузнавателна служба, комунист и агент на съветското разузнаване от 1933 г. Баща му Сент-Джон Филби бил известен английски арабист и съветник на саудитския крал Ибн-Сауд. Ким Филби произхожда от един от старите родове на Англия – в края на ХIХ век, дядо му Монти Филби е притежавал в Цейлон кафеена плантация, а баба му Куинти Дънкан била от семейство на потомствени военни, един от които бил маршал Монтгомери. Прозвището Ким му е даден от родителите му, в чест на героя от едноименния роман на писателя Редярд Киплинг. Завършва с отличие Уестминстърското училище. През 1929 г. постъпва в Тринити колидж на университета в Кембридж, където става член на социалистическото общество. През 1933 г., с цел да активизира антифашистката си дейност, по линията на Комитета за помощ на бежанците от фашизма, действащ в Париж, пристига във Виена, Австрия, където участвува в работата на тамошната организация на МОПР. Предвиждайки скорото попадане под нацисткия ботуш на Австрия, се връща във Великобритания заедно с активистката на австрийската компартия Алис (Литци) Фридман, с която сключва брак през април 1934 г. През юни същата година е вербуван от съветския разузнавач-нелегал Арнолд Дойч. По-късно работи в таблоида „Таймс”, като спецкор по време на Гражданската война в Испания, изпълнявайки също така и задачи на съветското разузнаване. За последен път заминава в Испания през май 1937 г., като в началото на август 1939 г. се завръща в Лондон.

Благодарение на своя приятел Гай Бърджис, постъпва на служба в британската SIS през 1940 г., а година по-късно става и заместник-началник на контраразузнаването. През 1944 г. става ръководител на 9-тия отдел на SIS, занимаващ се със съветската и комунистическата дейност на територията на Великобритания. Само в периода на Втората световна война е предал на Москва 914 секретни документа. По различни информации се посочва, че благодарение на Ким Филби, съветското разузнаване успяло да минимизира загубите, понесени от предателството на Елизабет Бентли през 1945 г. Един или два дни след като тя дала показания пред американското ФБР, Ким Филби изпратил в Москва донесение с пълния списък на всички, които тя предала. От 1947 до 1949 г. оглавява британската резидентура в Истанбул, от 1949 до 1951 г. – мисията за свръзка във Вашингтон, където установява контакти с ръководството на ЦРУ и ФБР и координира съвместните операции на САЩ и Великобритания с комунистическата заплаха. През 1951 г. са „осветлени” първите двама участника от „Кембриджската петорка” – Доналд Маклийн и Гай Бърджис. Филби успява да ги предупреди за опасността надвиснала над тях, но и самият той попада под подозрение. През ноември 1952 г. той е разпитван от британското контраразузнаване МИ-5, обаче е пуснат поради недостиг на улики. Филби е поставен под наблюдение до 1955 г., когато си подава отставката. Но през 1956 г. той наново е приет в редиците на SIS, този път в МИ-6. Под прикритието на кореспондент на вестника The Observer и списанието The Economist той е изпратен в Бейрут, Ливан. На 23 януари 1963 г., поради опасност от разкриване на дейността му, Филби е изпратен нелегално в СССР, където до края на живота си живее в Москва. Тук той отново сключва брак – този път със сътрудничката на един от съветските НИИ, Руфина Пухова. В периода на живота си в Москва, често пъти е привличан за даване на специфични консултации. Умира на 11 май 1988 г. Герой е на Съветския съюз.

МАРКУС (МИША) ВОЛФ

Ма́ркус Иоха́н Волф (нем. Markus Johannes Wolf) е роден на 19 януари 1923 г. в гр.Хехиген, Германия, в семейството на известния германски лекар, писател и комунист Фридрих Волф. Той е генерал-полковник от държавна сигурност и ръководител на външното разузнаване на ГДР в периода от 1952 до 1986 г.

През 1934 г. след идването на НСДАП на власт в Германия, Маркус заедно със семейството си и по-малкия си брат Конрад (станал по-късно известен режисьор), емигрира първоначално в Швейцария, а по-късно в СССР. В Москва завършва образованието си в немското училище „Карл Либкнехт” и руското училище „Фритьоф Нансен”. Със започването на войната срещу СССР, той и семейството му са евакуирани в Казахстн, откъдето Маркус Волф е изпратен в школа на Коминтерна, подготвяща агентура за прехвърляне в тила на противника. Заради многото провали на агенти е решено, основните кадри от младите немски емигранти да бъдат запазени за работа в следвоенна Германия. Маркус Волф постъпва да се учи в Московския авиационен институт, който не успява да завърши. През 1945 г. е изпратен на работа в Германия заедно с „групата на Валтер Улбрихт”, който трябвало да подготви идването на комунистите на власт през следващите години. Работи като кореспондент на радиостанцията «Berliner Rundfunk», където информирал за хода на работата на Нюрбергския процес срещу главните военни престъпници. През 1949 г. е назначен за помощник на посланика на ГДР в СССР. През 1951 г. е отзован в ГДР за започване на работа в „Института за научноикономически изследвания”. В действителност, този институт бил само прикритие на възникващото външно разузнаване на ГДР. През декември 1952 г. Маркус Волф е официално назначен за ръководител на външното разузнаване на ГДР. Първоначално числото на сътрудниците и агентите е било малко – по думите на самия Маркус Волф, в края на 1953 г. в чужбина работили 12 внедрени агенти и още 30-40 се подготвяли за внедряване. Сложността на работата идвала от факта, че много от държавите отказвали да признаят юридически ГДР и е било нужно да се използват само нелегални методи на работа (не е имало посолства, в които легално агентите да работят). През 60-те години на миналия век, външното разузнаване на ГДР съвместно със съветското КГБ осъществяват „експорт” на революционното и национално-освободително движение в държавите от Азия, Африка и Латинска Америка. През 1968 г. външното разузнаване на ГДР разполагало вече с около 1500 внедрени агенти, като в това число не влизала легалната агентура от посолствата на ГДР и спомагателните агенти. Някои от неговите сътрудници имали и много високо положение в чужбина – например, агентът Гюнтер Гийом работил като помощник на канцлера на ФРГ Вили Брандт. През 1986 г., заради възникнали политически разногласия с ръководителя на „Щази“ Ерих Милке, Маркус Волф си подава отставката. С падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. и обединението на Германия, емигрира в СССР, но след августовския опит за преврат там от 1991 г., поисква политическо убежище в Австрия. През септември 1991 г. решава да се върне в Германия, където е арестуван и държан 11 дни в единична камера. Освободен е под гаранция. През 1993 г. е осъден на 6 години лишаване от свобода, но през 1995 г. присъдата е заменена на условна. През 1995 г. Федералният конституционен съд на Германия изнася решение, с което освобождава офицерите от разузнаването на ГДР от преследвания с обвинения в държавна измяна и шпионаж. По думите на самия Маркус Волф, на разпитите той не е издал нито един от известните му агенти на външното разузнаване на ГДР. През 1997 г. съдът в гр.Дюселдорф увеличава присъдата му с още две години условно и глоба от 50 хиляди марки. До края на живота си се занимава с литературна дейност – пише мемоари и проза. Книгите му са преведени на много езици. Умира на 9 ноември 2006 г. в Берлин.

IMG_0001

IMG

 

– 12 LEGENDARY INTELLIGENCE OFFICERS DURING ХХ CENTURY (Rudolf Rößler, Alfred Redl, Zoja Voskresenskaja)


Казват, че според една служебна статистика, направена след завършването на Втората световна война, от изпратените в тила на противника на всеки 1000 разузнавача, в края на първата година в нелегалност, оцелявали едва 100 души. Това е така и това още повече увеличава подвига и приноса на неизвестните бойци на тихия фронт. По-надолу се постарахме да подберем биографиите на дванадесет от разузнавачите, чията дейност промени в много отношения света, в който днес живеем.

РУДОЛФ РЬОСЛЕР

Рудолф Рьослер (нем. Rudolf Rößler) е роден на 22 ноември 1897 г. в гр.Кауфбойрен, Бавария в семейство на чиновник от горското ведомство. 22 ноября 1897, Кауфбойрен, Бавария. Той е един от най-ефективните разузнавачи от времето на Втората световна война, осъществявал сбор на разузнавателна информация в полза на Швейцария, Великобритания, САЩ и СССР. Рьослер имал агентурен псевдоним Люци (нем. Lucy) и бил най-скъпоплащаният агент на съветското разузнаване в годините на войната.

Завършва образованието си в Аугсбург. Взема участие в Първата световна война. Имено тук той се сприятелява с офицерите, които по-късно заемайки висши длъжности в хитлеристкото командване, го снабдяват със свърхценна информация. След края на войната работи като журналист и литературен критик и става противник на национал-социализма. Тук в Берлин, той се сприятелява с швейцарския журналист доктор Хавиер Шнипер. След идването на Хитлер на власт, двамата (Рьослер и Шнипер) решават да напуснат Германия и да се преместят в Люцерн, Швейцария. Там Рьослер успява да открие малко издателство „Вита-Нова”. Започва да работи за съветското разузнаване от май 1941 г. Отначало го смятали за провокатор. Но веднага след получаването на първото съобщение (предупреждениято за подготвяното от Германия нападение на 22 юни 1941 г.), той започва да доставя данни с гриф от най-голяма секретност. И до днес не са известни, кои са били неговите информатори, тъй като до края на живота си отказва да говори за тях. Неговият колега по работа Александър Фут по-късно пише: „В действителност, що се отнася до Кремъл, наличието на такъв агент като „Люци” в качеството на източник на информация е било равносилно на наличието на добре осведомени агенти в трите разузнавателни щаба плюс в германския генерален щаб плюс във военния кабинет на министрите. Обаче по-късно, когато подобна информация е била получена от тези източници, станала очевидна нейната огромна ценност. И ценността и увеличавала онази скорост, с която тази информация попадала при нас… В МНОГО СЛУЧАИ НИЕ Я ПОЛУЧАВАХМЕ САМО ДЕНОНОЩИЕ СЛЕД КАТО ТЯ СТАВАЛА ИЗВЕСТНА В БЕРЛИН. Въпросът за куриер или безопасен маршрут дори не бил поставян. Информацията „Люци” получаваше по радиото и неговите източници, които и да бяха те, трябваше едва ли не на бегом да тичат от служебните телетайпи до радиопредавателите, за да ни изпратят информацията”. Именно Рьослер предава в Москва тактико-техническите данни за новия тежък танк „Пантера”, включително сведенията за дебелината на бронята, особеностите на въоръжението, обемите на производство, точните адреси на заводите от където излизат танковете и т.н. През 1943 г., чрез разузнавача Шандор Радо предава на съветското разузнаване данни за операцията „Цитадела” (известна по-късно като Курската битка). Според Рьослер, данните идвали от високопоставени членове на германското командване, които той познавал много отдавна. На Нюрнбергския процес, бившият началник-щаб генерал-полковник Алфред Йодъл заявил, че сведенията за операцията са се появили в Москва по-рано, отколкото на неговото бюро. Съвествува версия, че Рьослер е работил и за британското разузнаване и получавал сведения от него. Известно е, че той е поддържал контакти с участници от Заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., и с отдела за пачат на британското посолство в Берн. След войната Рьослер продължил своята дейност, предавайки разузнавателни данни получавани от Западна Германия, за което бил арестуван и осъден на една година затвор в Швейцария. Умира скоро след освобождението си – на 11 декември 1958 г.

АЛФРЕД РЕДЪЛ

Алфред Редл (нем. Alfred Redl). Роден на 14 март 1864 г. в гр.Лвов. Той е австроунгарски офицер от контраразузнаването, началник на агентурното отделение на разузнавателното бюро на генералния щаб, полковник, началник на щаба на 8-ми Пражки армейски корпус. Ръководил е военното контраразузнаване на Австро-Унгария в годините преди Първата световна война и бил известен с внедряването в разузнавателната практика на най-новите технически средства. В историята на разузнаването и шпионажа по-скоро е известен като един от най-циничните двойни агенти.

През 1903 г. е бил вербуван от варшавското отделение на руското военно разузнаване под заплахата да бъдат огласени неговите хомосексуални връзки. В продължение на десетина години е посочвал на руското командване австроунгарските агенти в Санкт-Петербург, а също така успял да предаде и оперативния план на бъдещото австроунгарско нахлуване в Сърбия. Точно тези действия позволили на сърбите с успех да се противопоставят на австроунгарската империя в началния период на Първата световна война, при което Австро-Унгария дава около половин милион убити. След напускането на контраразузнаването случайно е бил разобличен от свой бивш подчинен, който проследявал разпределението на пристигащите от Руската империя във Виена сенчести финансови потоци. Издава го една дреболия – забравен в такси футляр от джобно ножче. Опасявайки се от разобличение, на 23 май 1913 г. полковник Редъл се самоубива. Императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф бил направо шокиран от случилото се, а в унгарската преса този инцидент провокирал буря от възмущение от липсата на патриотизъм и нравите на виенските военнослужещи.

ЗОЯ ВОСКРЕСЕНСКАЯ

Зо́я Ива́новна Воскресе́нская (по мъж — Ръбкина) е родена на 15 (28) април 1907 г. Тя съветски разузнавач и известен детски писател. Лауреат на Държавната премия на СССР от 1968 г.

От август 1929 г. започва да работи във външния отдел на ОГПУ – външното разузнаване. Първоначално действува в Харбин, където Зоя Ивановна продължение на две години успешно изпълнявала отговорни задачи, поставяни от Центъра. От 1932 г. оглавява Чуждия отдел на постоянното представителство на ОГПУ в Ленинград. След което последователно се намира на разузнавателна работа в Латвия, Германия и Австрия. От 1935 до 1939 г. е заместник резидент на НКВД във Финландия. В Москва се връща преди началото на войната с Финландия и се заема с аналитична работа. Воскресенская-Ръбкина станала един от основните аналитици на разузнаването, като в по-голята част анализирала сведенията, постъпващи от представителите на известната организация „Червената капела”. От 1941 до 1944 г. се намира в Швеция като прес-секретар на съветското посолство. По това време посланик на СССР в Швеция била А.М.Колонтай, която работила с нея в тясно сътрудничество. Двете, всяка по своя линия съдействували за това Финландия да скъса съюза си с нацистка Германия и на 20 септември 1944 г. да подпише примирие със СССР.  След края на войната продължава да работи в централния апарат на разузнаването, става началник на немския отдел, пътувала е в Берлин за изпълнението на оперативна задача. През 1955 г. е уволнена от разузнаването, а през 1956 г. се пенсионира като полковник от МВД на СССР. През 1965 г. става член на СП на СССР. Само в периода от 1962 до 1980 г., нейните книги са излязли в тираж от около 22 милиона екземпляра. Умира в Москва на 8 януари 1992 г.

IMG_0001

IMG