– THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES


ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“(„Word“), Sofia,  4th January 2003.

Creative Commons License
„THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

– MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941


МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

¡No pasarán!“ Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис „България за българите – ако е възможно (Световната война)“.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к „Стандарт“, София, бр. от 4 юни 2001 г.

IMG_0005

IMG_0006

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 – see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к „Българска Армия“, С., 12 август 2011 г., с.16-17.
IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0004

– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS


НЕВЕРОЯТНИТЕ ОТКРИТИЯ НА АВСТРАЛИЙСКИТЕ И АМЕРИКАНСКИТЕ КИБЕРАРХЕОЛОЗИ

Марс винаги е привличал вниманието на нашето човечество. Още от древността, то е свързвало съдбата си с Червената планета. Днес НАСА и другите космически агенции имат възможност да изследват нейната повърхност и тектоника, подготвяйки се за първия полет до Марс и обратно.

От януари 2004 г., в продължение на редица години, на нейната повърхност работиха двете американски сонди на НАСА – “Opportunity” и Spirit”, които успяха да изпратят стотици хиляди фотографии, обогатили знанията ни, в подготовката за първия полет до нея. Повечето от направените панорамни снимки попаднали в т.нар. Архив на дълбокия космос. В последните години учените решиха да се върнат към тях и да прегледат внимателно всичко от това, което е изложено в официалните сайтове на НАСА и другите космически агенции. И тук се направиха невероятни открития. Този път късметът бе на страната на виртуалните (кибер) археолози от Австралия и САЩ Майкл Мидълтон и Джоузеф Скипър, които откриха много удивителни неща, не влизащи в рамките на традиционните представи. Обикновено те “копаят” на Марс и на Луната, разглеждайки хилядите фотографии, изпратени от космическите апарати, като успяха да отделят няколко десетки от тях, да открият много артефакти, които предизвикали в последните години световен интерес.

Разпръснатите марсиански черепи

Самоходният робот “Спирит” при едно от своите пътувания по повърхността на планетата успял да заснеме и череп на хуманоид

Оригиналната снимка е направена от робота “Спирит” през 1526-я ден от престоя си на съседната планета и е поставена в сайта на НАСА, където желаещите могат да я разгледат. Австралийския киберархеолог Майкъл Мидълтон увеличил фотографията и успял да види там … череп. Сходството с него е поразително. Той е кръгъл, с човешки пропорции. Виждат се къде са били разположени очите и носа…. Долната челюст е скрита в пясъка.

– Черепът не се вързва с обкръжаващата природна среда, – подчертавал по-късно в едно свое интервю Майкл Мидълтон. – Той е ослепително бял, блести и изглежда като кост, изложена на слънце. И не е изработен от камък.

Заедно с това е обърнато внимание и на обекта, който е разположен долу в дясно. Той също прилича на нечия глава. Но не с човешка форма и не с цвят на кост. Тази сива глава е насочена на горе и раздута. Брадичката е малка, носовата впадина липсва, а впадините за очите – продълговати и непропорционално големи. Т.е като на “зелен човек”, както е прието да ги рисуваме на Земята. Много е удобно да се мисли, че откритите обекти са просто камън. А камъни ли са – прекалено са гладки за това. Но за сега да се обясни, как една до друга са попаднали главите на различни хуманоиди е невъзможно.

От близко разстояние фигурката, която се намира в кратера на Гусев с протегната ръка, изглежда като на човек.

Не мина много време и светът беше потресен от поредната находка, направена на Марс от американския робот “Спирит”. Фотото на т.нар. “марсианка” обиколи моментално всички световни масмедии. Този път е видяла една от читателките на британския таблоид The Daily Mail – някоя си Marcela Bravo, която внимателно разглеждала снимките на Червената планета, поставени в официалния сайт на НАСА. Там се съобщавало, че снимката е съставена от няколко кадъра, направени с панорамна камера в кратера на Гусев в периода от 1366-я до 1369-я ден на престоя на робота на Марс (6-9 ноември 2007 г.). Действително, все пак снимката е била публикувана чак през януари 2008 г., като не са дадени някакви коментари на специалистите от НАСА и до днес. Но интересът към фигурката се възродил наново. Той бил създаден от известния изследовател на извънземните аномалии Джоузеф Скипър (Joseph P. Skipper). На своя сайт, озаглавен “MARS ROVER STATUE OR PERSON?”, той поставя силно увеличено фото на фигурата, получено от своя колега Ролф Варга (Rolf G. Varga) от Зимбабве, с помощта на технологии, използвани в криминалистиката.

Самият Варга посочва също така и на две светли точки, намиращи се на главата на марсианката. И предлага че са очи.

Експертите оценяват височината на фигурата на 30-50 сантиментра. Но Скипър и колегите му доброволци предполагат, че тя може и да е по-висока. По следите на робота, забележими на изходната снимка на НАСА, американският киберархеолог установил, че роботът е посещавал това място няколко пъти. И възможно е да е направил няколко снимки от различни ракурси. Поради това, може да се допусне, че учените знаят истината на тази марсианска загадка. И по някакви причини мълчат.
Кратерът на Гусев е пълен с чудеса – наблизо бе заснет още един череп. Така че, вече може да се каже, че те са три. И все различни… може и да е част от скулптура – нейната глава. А всичко останало да е зарито в пясъка.

Credit: NASA/JPL-Caltech/Cornell University NASA

Mars Exploration Rover Spirit captured this westward view from atop a low plateau where Spirit spent the closing months of 2007.

Експертите от НАСА въобще не коментират тези загадъчни фотографии. Може да се разбере защо: всяко изказване на тези сериозни специалисти със сигурност ще се обърне срещу тях. Ако признаят, че на Марс са открити руини от строителства и друга цивилизаторска дейност, ще се превърнат за обществото в лекомислени фантасти. Ако започнат да обясняват тези аномалии със случайната игра на светлината или със сянката на ерозията на повърхността – ще ги сметнат за ретрогради, или пък ще ги обвинят в укриване на информация.

Макар че за сега дейността на марсианските киберархеолози не се нуждае от никакви коментари! Още повече, че 2010 г. донесе още по-невероятни открития…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
INCREDIBLE DISCOVERIES OF THE AUSTRALIAN AND US CIBERARCHAEOLOGISTS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Телеграф“ („Telegraph“), Sofia, 7th May 2011, p.33.

– PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND


ПЕТЪР ВЕЛИКИ ТЪРСЕЛ СЪЮЗ С МАЛТИЙСКИЯ ОРДЕН. РИЦАРИТЕ РАЗПОЛАГАЛИ С ВЪЗМОЖНОСТ ДА ВЪОРЪЖАТ 60 000 ДУШИ. РУСИЯ НЕ УСПЯВА ДА УСТАНОВИ ПРИСЪСТВИЕ НА СТРАТЕГИЧЕСКИЯ ОСТРОВ.

„Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна в името на Христа”, отбелязва руският дипломат Толстой. През 1798 г. Наполеон предлага Малта и командването на Ордена на руския император Павел, за да го скара с англичаните.

В годините на управлението на император Петър І (1689-1727) Русия се превръща във велика държава. Това е съпроводено от изключително активна дипломатическа кампания. Санкт-Петербург се стреми към контакти с колкото се може повече страни – малки и големи, за да провежда една наистина имперска политика.

Portrait of Peter the Great (1672-1725) (oil on canvas) by French School, (18th century)
oil on canvas, Chateau de Versailles, France

Така са установени връзки и с Малтийския орден. То е направено от специалния пратеник Петър Андреевич Толстой, който оставя интересни спомени за тази си мисия.

След като успешно се промъква между алжирските и турските кораби, на 19 юли 1698 г. Толстой успява да достигне столицата на Малтийския орден – град Малта, прекръстен по-късно в Ла Валета в памет на великия магистър Жан дьо ла Валет, прославил се с отбраната на острова срещу турците през 1556 г.

Велик магистър на малтийския Орден на йоанитите по това време бил португалецът Раймунду Перелуш Рокафул. Той и останалите рицари от Ордена посрещат изключително гостоприемно представителя на руския император. На Толстой е позволено да разгледа на острова всичко, каквото пожелае. По време на престоя си на острова на негово разположение е предоставена карета и съпровождач – рицарят Хосе Маноел.

Толстой естествено се интересува преди всичко от военната мощ на ордена. Той с интерес наблюдава работата на майсторите оръжейници, разглежда различни образци собствено и трофейно въоръжение. Особено впечатление му прави един от пленените турски топове,

излят от около 1 тон мед

и обшит с телешки кожи. Арсеналът на ордена е имал въоръжение и боеприпаси за около 60 000 воини.

Според доклада на руския дворянин, Малтийският орден разполагал за борба с флотата на Турската империя и с алжирските пирати със седем големи галери, като една от тях се командвала от генерал, а останалите шест – от капитани. Самата Ла Валета се защитавала от система от осем форта, на които били поставени „700 големи оръдия, всичките медни”, защитени от специално направени покриви, за да не се мокрят фитилите по време на стрелба. Много от тях са турски оръдия, взети като трофеи в постоянните морски сражения на йоанитите с Турската империя.

Орденът притежавал и „хоспитал” – болница за 1000 души. Храната се сервирала изключително със сребърни прибори – от тях били направени чиниите, лъжиците, блюдата, чашите, солниците. „Всяко успокоение правят на заболелите от общата хазна заради Христа”, отбелязва руският дипломат. Всеки болен или ранен имал отделно легло и постеля, а в построената в съседство малка църква службата се водела от

благородници от различни държави,

които се сменяли всеки ден. В „хоспитала” се приемал всеки, който бил дошъл, „стига да е християнин”. Към „хоспитала” имало и голяма градина за разходки.

Медицинска помощ се оказвала и на пленените „басурмани” (мюсюлмани), но в отделни помещения.

Внушително било богатството на малтийците, което вижда Толстой – огромно количество златни и сребърни съдове, големи количества диаманти и други скъпоценни камъни и църковна утвар, сред които и огромен златен кръст с повече от 500 инкрустирани на него диаманта – символ на могъществото на Ордена. Особено ценени били реликвиите на християнската вяра, които притежавал Малтийският орден на йоанитите – изсушената и обкована в злато и сребро ръка на Йоан Кръстител, част от кръста Господен с пирон, на който бил разпънат Исус Христос, част от трънения венец, образът на Пресветата Богородица, нарисуван от ръката на евангелист Лука и т.н.

Portrait of a commander of the Order of Malta, by Jean-Marc Nattier.

Установените от Толстой отношения между Русия и Малтийския орден траят точно сто години. По ирония на историята завзелият през 1798 г. острова Наполеон Бонапарт предлага титлата Велик магистър на ордена на тогавъшния руски император Павел (1796-1800). Но на Русия е съдено да се сдобие с тази изключително ценна база в Средиземно море. След две години островът е окупиран от англичаните, които го владеят чак до 1969 г.

Флотът е бил гордостта на воините йоанити.

Галерите на генерала и на 4 от капитаните се задължавали целогодишно да воюват на страната на венецианската флота срещу турците, а останалите две галери – да контролират и пазят непрестанно морския път между Сицилия и Малта. Път, който бил нападан от алжирските и турски морски пирати. Когато и седемте галери се прибрали у дома, 4 от тях се поставяли близо до капитанските, а 3 – до моряшките къщи, което позволявало при появата на неприятелската флота екипажите им да излизат много бързо от залива. На галерите обикновено служели около дванадесет малтийски кавалери, около 90-100 войници, въоръжени с мускети, и около 300 галеоти (по 6 души на весло).

По време на четиригодишната бойна служба храната на рицарите се заплащала от капитаните на галерите. Сред кавалерите все още се ширел споменът за героичната отбрана срещу турските войски през 1565 г., когато лично малтийският велик магистър Жан дьо ла Валет с откъснати по време на сражението крака, седейки в кресло и въоръжен с „два пистолета, не допускал до себе си турците, докато не го убили”.

On this day, 26 October 1530, the Order of Malta took possession of the Island of Malta which had been given to them by Emperor Charles V in agreement for an annual tribue of one Maltese falcon. This image by Rene Berthon shows Phillipe Villiers de l’Isle-Adam, the 44th Grand Master of the Order taking possession.

За влизане в Ордена се внасяла и такса.

Особено интересни са сведенията на Толстой за управлението и структурата на Малтийския орден на йоанитите. Най-важните решения великият магистър взимал съвместно с 40 „стари и честни” малтийски кавалери – т.е. с влиятелните членове на Малтийския орден, известни като „гранкруци” (на италиански – „големи кръстове”), в двореца на великия магистър. Той бил построен през 1569 г. По проект на архитекта Касаро. За разлика от останалите кавалери на Малтийския орден гранмейстерът и гранкруците носели черни дрехи, като на лявото им рабо е бил зашит голям бял кръст. Останалите кавалери носели различни дрехи, но нямали право по заповед на великия магистър от 1696 г., да носят златни или сребърни копчета. Или те да бъдат обшити със злато, „за да не харчат от хазната и да пазят парите за война и за военни доспехи”. За да служат под командването на великия магистър, на остров Малта пристигат дворяни от цяла Европа. Към тях има редица изисквания – да са католици, да имат свидетелство, че са дворяни по бащина и майчина линия до четвърто коляно, да са неженени и да са дали обет за безбрачие до края на живота си. Също да са внесли в малтийската хазна 125 испански златни дублона, да служат съответно по две две години на галерите „в помощ на венецианската армада”, воюващи срещу флотата на Турската империя, и две години – на галерите, патрулиращи между Малта и Сицилия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standart“), Sofia, № 3245 from 14th January 2002.

Creative Commons License
„PETER THE GREAT WAS LOOKING FOR AN ALLIENCE WITH THE MALTESE ORDER. THE KNIGHTS COULD ARM 60 000 PEOPLE. RUSSIA DID NOT MANAGE TO ESTABLISH ITS PRESENCE ON THE STRATEGIC ISLAND“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0001

IMG

– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…


ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.

– THE „EAGLE“ HAS LANDED!


“ОРЕЛЪТ” СЕ ПРИЛУНИ…

На 20 юли 1969 г., в 16.10 часа по атлантическо време на САЩ, “Аполо-11” направи кацане на Луната. Малко по-късно, на повърхността на естествения спътник на Земята, излезе командира на “Аполо-11”астронавта Нийл Амстронг. В историята ще останат неговите думи “Малка крачка за един човек, но огромен скок за цялото човечество”. Така завърши голямото надпреварване между CССР и САЩ, спечелено от американците. Днес, приблизително 40 години по-късно, човек трудно би отговорил на въпроса, “Кой е най-голямият успех на човечеството за изминалото столетие?” ако тази дата не съществуваше. Но тя съществува и свързана с едно от най-големите постижения на американската нация в откритото космическо пространство – прилуняването на американски космически екипаж на повърхността на Луната, в района на „Морето на благоденствието” и връщането му на 24 юни на Земята.

Една от големите и амбициозни задачи, което миналото столетие САЩ поставят пред НАСА, е подготовката и извършването на космически пилотируеми полети до Луната, известна като програма „Аполо”. Общо за програмата, която трябвало да осигури престоя на първите хора на Луната – граждани на САЩ, се изразходват повече от $ 25 млрд.

Президентът на САЩ Джон Ф.Кенеди – човекът поставил на крака проектите на НАСА

Реализирането на програмата „Аполо” започва с 15-минутен изпитателен космически полет над Земята по балистична траектория, след което програмата „Аполо” продължава с няколко изпитателни космически полета на околоземна орбита. При това по програмата „Аполо” основно целели гарантиране на успешни полети и завръщането на екипажите на Земята.

За извършването на „пеши” разходки от американските астронавти и за събирането на проби от повърхността на Луната е предвидено да бъдат използвани еластични скафандри, със свалящи се ранцеви животоосигуряващи системи. Едновременно с това НАСА пристъпва към разработването на ранцеви установки за маневриране в космическото пространство. С изпълнението на тази задача се заема американската фирма LTV, която успява да създаде през 1966 г. подобна установка за маневриране. Тя е доставена на околоземна орбита от космическия кораб „Джемини-9”, но не била изпитана.

Допълнително към програмата „Аполо” са включени няколко спомагателни програми – през 1965-1966 г. „Джемини” (изследване на медико-биологичните аспекти на пилотируем от астронавти космически кораб за срок от две седмици с всички допълнителни към него операции – сближаване към обект, ръчна стиковка и т.н.); през 1966-1968 г. „Лунар Орбитър” (извеждането на автоматични междупланетни станции на окололунна орбита и фотозаснемане на лунната повърхност) и през 1966-1968 г. „Сървайвър” (прилуняването на космически автоматически станции на лунната повърхност и изпращането до НАСА на телевизионни изображения и на данни от физико-химическия анализ на лунната почва).

Въпреки смъртта на трима астронавти вследствие пожар на кораб „Аполо” през януари 1967 г., НАСА продължава с програмата.

От 11 до 22 октомври на земна орбита се намира „Аполо”-7, с който се проверяват натоварванията върху основния блок на космическия кораб и полетът на човека по геоцентрична орбита. На 21 декември 1968 г. излита „Аполо”-8 с астронавтите Ф.Борман, Дж.Лоуъл и У.Андерс, които преминават на окололунна орбита на 24 декември 1968 г. и след това се завръщат на Земята. На 28 декември „Аполо”-8 се завръща на Земята. Пет месеца по-късно НАСА извършват второ облитане на Луната.

Първото прилуняване на тежащата 14,7 тона космическа кабина (съставна част от космическия кораб) става на 21 юли 1969 г. с американските астронавти на борба и (Нийл Армстронг и Едуин Олдрин) от състава на космическия кораб „Аполо”-11, с екипаж Майкъл Колинз, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин. На лунната повърхност двамата астронавти монтират научни прибори, лазерно-радарен отражател, телевизионна камера и събират 22 кг екземпляри от лунната почва. В памет на загиналите космонавти Ю.Гагарин, Вл. Комаров и астронавтите У.Гриссъм, Е.Уайт и Р.Чафи, на лунната повърхност са оставени пет паметни медала с техните ликове. По това време на окололунната орбита в основния блок на космическия кораб „Аполо”-11 остава астронавтът Майкъл Колинз. След успешно стиковане и полет до Земята тримата астронавти се приводняват благополучно в района на Тихия окeан.

Следват още няколко полета до Луната. В крайна сметка НАСА изпраща на лунна орбита общо 26 астронавти, като 12 от тях успяват да се прилунят и да извършат редица експерименти и изследвания. Само един от тях – Ю.Сернън, е бил два пъти там в състава на екипажите на „Аполо”-12 и „Аполо”-17.

В сравнение с американската програма космическата програма на СССР по онова време предвиждала изпращането до Луната и обратно на безпилотни автоматически апарати и станции. Според руския публицист Л.В.Бобров, извършването и излизало близо 100 пъти по-евтино от извършването на пилотируем полет до Луната. Това се потвърждава и от руския изследовател Юрий Карош който пише, че за СССР “… разходите, подобни на разходите на САЩ за програмата “Сатурн-Аполо”, бяха невъзможни…”. Основната разлика между съветската и американската космическа програма от онези години е в това, че съветските автоматически космически станции използвали преди всичко фототелевизионни системи за предаване на изображения от повърхността на Луната, докато американските астронавти след завръщането си можели да опишат какво са почувствували и видели със собствените си очи – нещо, което техниката не могла да предаде. Така се премахвала опасността от създаването на ненужни никому в последствие илюзии.

Д-р по история Николай Г. КОТЕВ

Първи крачки на Луната

Поглед към повърхността на Земята (Earthrise ) от Командния модул „Колумбия“ (Command Module Columbia). Тази снимка на повърхността на Земята е направена скоро, след като „Колумбия“ прелетяла над „Морето на Уйлям Хенри Смит“ (Mare Smythii) (1.3° с. ш. 87.5° изт. д.). Вижда се Земята (Earth), отляво се пада Австралия (Australia), точно над лунния хоризонт. Фотосът е направен на 20 юли 1969. (NASA Johnson.)

В средата – създателят на американската космическа праограма Вернер фон Браун, отдясно – президентът на САЩ Джон Кенеди.

Подполковникът от ВВС на САЩ Майкъл Колинс (Michael Collins)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Полковникът от ВВС на САЩ Баз Олдрин (Buzz Aldrin)

Прелитане югозападно от кратера Дедал (Crater Daedalus). Фото: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Landing site: Sea of Tranquility.
Landing Coordinates: 0.67409 degrees North, 23.47298 degrees East
(Source: National Space Science Data Center)

Second photo of Buzz’s second soil-mechanics bootprint.

Нийл Армстронг в Лунната кабина (LM) след прилуняването в района на Морето на спокойствието. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Вестниците в САЩ – изпълнени с информация за първия полет на „Аполо“ 11 до Луната .

Базата в района на „Морето на спокойствието“ – от илюминатора на Лунната кабина се вижда флагът на САЩ. Фотос: Science and Analysis Laboratory, NASA-Johnson Space Center.

Така изглежда Луната по време на обратния полет на „Аполо“ 11

Така изглежда Земята по време на обратния полет на „Аполо“ 11.

Екипажът на „Аполо“ 11 и морските спасатели в района на централния Тихи океан. Сканирано от Kipp Teague.

Екипажът на „Аполо“ 11 по време на карантинните действия след пристигането на борда на самолетоносача „Хорнет“ (U.S.S. Hornet), по време на спасателните операции в централния Тихи океан. Сканирано от Ed Hengeveld.

Колинс, Олдрин и Армстронг в тържественото посрещане на астронавтите в гр.Ню Йорк. Пред Бъз седи администраторът на НАСА Томас Пейн (NASA Administrator Thomas Paine is). Фотото е от 13 август 1969 г.

Колинс, Олдрин и Армстронг по време на тържественото посрещане на астронавтите в гр.Чикаго. Фотосът е от 13 август 1969 г.

Колинс, Армстронг, Олдрин и ръководителят на Пощенската служба на САЩ Уинтън М.Блаунг показват пощенската марка, посветена на полета на „Аполо“ 11. Фотосът е от 9 септември 1969 г.

Майк и Пат Колинс (отляво), Нийл и Джейн Армстронг, Баз и Доан Олдрин пред ловджийската къща на норвежския министър на отбраната Ото Грейг (Otto Greig), на 40 км от Осло, по време турнето „Гигантска стъпка – Аполо 11“. Фотографията е от 11 октомври 1969 г.

IMG_0001

Creative Commons License
THE “EAGLE” HAS LANDED! by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Публикувано във в-к „България“, Чикаго, бр.30 от 30 юли 2011 г.

IMG_0002

IMG