– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE


БАЛОНИСТИТЕ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА….

След края на Балканските войни от 1912-1913 г. и обявяването на демобилизацията на 1 август 1913 г. Балонното отделение е сведено в Балонна рота, която се намирала в състава на новосъздадения Въздухоплавателен парк. Последният, заедно с прожекторното и автомобилното отделение образували т.нар. Техническата дружина, намираща се под командването на майор Васил Златаров – първият български офицер летял с планер и аероплан (рекордът по първото издигане с управляем балон все още държи от подпоручик Георги Кънчев, който през 1892 г. на няколко пъти се издига и пътува заедно с Годар и балона му на демонстративните полети на Пловдивския панаир). Злощастният край на войните и липсата на достатъчно средства също оказват своето пагубно влияние върху реалното осъществяване на плановете за по-нататъшното разширяване на дейността в направлението на усвояването на въздушното пространство. По щат, те трябвало да разполагат с един дирижабъл, 6 змейкови балона и 48 самолета и с 87 офицери летателен състав, а в действителност не било така. Но усложнената международна обстановка и началото на Първата световна война внася своите корективи.

Български привързан балон

началото на бойните действия е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров (първият българин летял с планер и аероплан) и две отделения – аеропланно и балонно. Последното имало за командир пилота-балонист капитан Йордан Цанев Казанджиев, и със започването на бойните действия – прехвърлено край Цариброд. Отделението било разширено до 274 души личен състав, от които 2 офицери въздухоплавателеи и един привързан балон “Солун” с обем 750 кв.м.

При това положение, Балонното отделение могло да води наблюдение от височини 500-600 м, при ограничение на скоростта на вятъра до 14 м/сек.

Към началото на навлизането на България в Първата световна война през октомври 1915 г., отделението е готово за включване в бойните действия. Първото си издигане, Балонното отделение извършва успешно на 1 октомври край Цариброд, като успяло да разкрие разположението на позициите на сръбската пехота, артилерийските батареи, а така също и на придвижванията на различни подразделения от сръбските Тимошка и Моравска дивизия. Сведенията за противника са толкова важни, че те помагат на командира на 1-ва дивизия да овладее укрепените позиции по приграничните височини. Особено полезни са данните за 1-ви тежък артилерийски полк, в който са концентрирани над 70% от тежката артилерия на 1-ва армия и който успява да подави съпротивата още в първите часове.

На 18 октомври балонът “Солун” отново е издигнат, но този път на по предна позиция (1 км югоизточно от връх Планиница), за да коригира огъня на артилерията. Въпреки неблагоприятното време и противниковия обстрел, капитан Казанджиев успешно изпълнява наблюдението и посочените от него цели на връх Дрянова глава, са унищожени. При започналото преследване на противника Балонното отделение е изтеглено първоначално в Пирот, а по-късно – в Ниш, където остава до началото на 1916 г.

От Германия през май 1916 г. допълнително пристигат още два змейкови балона, но те не били от най-съвременните модификации, които се използвали на основните театри на военни действия – в Русия и Франция.

С въвеждането на новите военновременни щатове за инженерните войски, на 1 юни 1916 г. е формиран щабът на Въздухоплавателната дружина с командир подполковник Васил Златаров и в състав от три групи – аеропланна, дирижабълна и балонна (с балонно и с газодобивателно отделение). Прехвърленото още през февруари с.г. от Ниш в Русенския укрепен пункт балонно отделение, е намалено на 154 души, от които 2-ма офицери наблюдатели, 1 чиновник механик и 151 долни чинове, обслужващи 1 змейков балон. В строево и тактическо отношение то било подчинено направо на щаба на 3-а армия, дислоцирана в Южна Добруджа.

Усложняването на отношенията с Кралство Румъния е причина Балонното отделение да бъде придадено към 3-а армия, която прикривала направленията към североизточната граница.

Започналите боеве в Южна Добруджа активизират действията на Балонното отделение. Балонната рота, която е придадена малко по-късно към щаба на 4-а дивизия издига своя змейковия балон “Солун” край Русе, в близост наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт откъдето извършва наблюдение върху движението на речните съдове и на левия бряг на р.Дунав. На 5 септември 1916 г. то повторно издига балона в района на височина Меше махле (на 7 км югозападно от Тутракан). Този път извършените наблюдения са за щаба на 4-а дивизия. С тях се коригира артилерийската стрелба и по този начин се съдейства за овладяването на фортовия пояс – главната опора на крепостта Тутракан. По такъв начин е подпомогнато за овладяването на крепостта, при което от 40 000 румънска армия в плен попадат около 28 000 души с цялата си артилерия и останало въоръжение. Нещо повече – издигането на балона “Солун” оказало силно морализиращо въздействие върху румънците, тъй като чрез него съвсем точно се коригирала артилерийската стрелба на българските батареи.

Лошото време попречват до 17 септември да бъде издигнат наново за наблюдение балона. Чак на тази дата, преди щурма на Кубадинската позиция (позиция от Тузла на Черно море до Расова на р.Дунав) той отново е издигат в района на с.Гьолпънар за наблюдение.

Подготовката на атака на Кубадинската позиция от 3-а армия съвпада по време с формирането на 17 октомври 1916 г. на 2-ро балонно отделение с командир поручик Иван Минков. То разполагало с получения от Германия нов змейков балон, кръстен “Одрин” и осигурявало с навременна информация щаба на Сборната дивизия, настъпваща към Меджидия. От своя страна и 1-во балонно отделение давало своя принос като коригирало огъня на 2-ри тежък артилерийски полк на 1-ва конна дивизия. И двете отделения (роти) с навременните си наблюдения помагат на различни съединения от 3-а армия да извършат успешен пробив в отбранителната полоса на обединената румънско-руска Добруджанска армия. Но маневреният, динамичен характер на бойните действия, попречват на двете отделения пълноценно да се реализират. До достигането на делтата на Дунав те отчели за себе си само седем бойни дни. В края на декември с.г., след пристигането си в Тулча, те продължили да изпълняват задачи по наблюдение на движението по Дунав и нейните ръкави.

Пълнене на балон от войници на германско газодобивно отделение

Началото на 1917 г. започва с реформа в балонните подразделения. Със заповед № 58 от 31 декември 1916 г., те били сведени в т.н. Балонна група, поставена под командването на капитан Й. Казанджиев, който на 27 февруари е произведен в майор. Първо балонно отделение вече имало за командир поручик Стефан Зарзанов, второ – поручик Иван Минков и газодобивното отделение – поручик И.Гавазов.

Относителното затишие на бойните действия позволяват през април да се проведе курс за наблюдатели, като с подобряване на метеорологичните условия – отделенията се изнасят отново на позициите си край Исакча и Тулча. През юли и август 2-ро балонно отделение успява да реализира 18 успешни издигания. През втората половина на септември 1917 г., балонистите от Балонната група получават като подарък нов змейков английски балон, пленен преди това от германците на Западния фронт. Той позволявал осъществяването на наблюдение от 1000 м височина при сила на вятъра до 25 м/сек. Гондолата му била оборудвана с парашути за наблюдателите и с фотокамера с фокусно разстояние 120 см и размер на снимките 18х34 см.

Приготовления за издигане на наблюдателен балон, наречен “Солун” от 2-ро балонно отделение към 4-та пехотна дивизия, близо до село Кьоселер, Северна Добруджа, 1916 г.

Поради тази причина и заради своята износеност, змейковият балон “Солун” е иззет от експлоатация, а личният състав на 1-во отделение е разпределен между 2-ро и новоформираното 3-то отделение. На 25 октомври 1917 г. след получаването на нов трофеен английски балон е формирано ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Общо до сключването на примирие с Русия на 9 декември 1917 г., балонистите от Балонната група успяват да направят общо 105 бойни дни за годината. Поради изменилата се военно-политическа обстановка, през същия месец, те са разположени в районите на Тулча и Исакча, в очакването на нови задачи.

През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт. По заповед на началника на Инженерните войски т.нар. балонни станции били поставени от двете страни на р.Вардар – едната за съдействие на 9-а Плевенска пех. дивизия, а другата – на 5-а Дунавска пех. дивизия. Тук обаче те не успяли ефективно да се проявят. Второ балонно отделение било разположено в района на връх Фурка (южно от с.Фурка), зад центъра на Дойранската позиция (от с.Даутли до Дойранското езеро) , отбранявана от дивизията на полковник Владимир Вазов. То успяло да издигне своя змейков балон “Одрин” на 2 септември 1918 г., като наблюдателят предал няколко сведения за движенията на съглашенските подразделения и за разположението на артилерийските позиции. Но на следващият ден при преместването на балона се случило нещастие – разразилата се буря го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници и той изследва безследно в тила на противника. С това завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение се разполага на позиция при с.Конско (на Добро поле), където няколко дни по-късно издига трофейния английски балон. Наблюдателят успява да предаде няколко десетки сведения и да извърши коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана. Неговата съдба също е нерадостна – на няколко пъти е прострелван от картечниците на самолетите на съюзническата авиация, а на 15 септември 1918 г. при спускането на земята е улучен от артилерийски снаряд.

Германски привързан балон

Така тези балонни отделения престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т.нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на 1-ва Армия след отстъплението на 11-а Германска Армия, частта на Въздухоплавната дружина, намираща се в този регион също отстъпва, като при това Балонната група изоставя на заеманите позиции цялата си материална част. Именно поради тази причина (а и заради други), подполковник Казанджиев не става командир на Въздухоплавната дружина, а вместо него е посочен майор Радул Милков.

Подписването на Солунското примирие внесло нови елементи в съдбата на дружината. С Царски Указ № 1 от 4.Х.1918 г. е извършена обща демобилизация, като при това Дружината се демобилизира напълно на 11.ХI.1918 г.

И все пак балонистите успяли да изпълнят своя дълг. През целия период на Първата световна война, трите балонни отделения действуват общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 10th Juny 2011, p.16-17.

Creative Commons License
BULGARIAN BALLON`S COMPANIES DURING THE WORLD WAR ONE by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part one)


ДЕСЕТТЕ НАЙ-ГОЛЕМИ СЪВЕТСКИ ОРЪЖИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

76,2-мм дивизионно оръдие ЗИС-3 Грабин 1941 г.

„ЗИС-3 е една от най-гениалните конструкции в историята на стволната артилерия” – това записал в своя дневник след изучаването им, професор Волф, ръководител на артилерийския отдел на фирмата „Круп”. Съветското дивизионно оръдие обр.1942 г. станало не само най-доброто, но и най-масовото оръдие на Втората световна война – подразделенията на Червената армия в годините на войната получили от него повече от 48 хиляди от тези оръдия.

ЗИС-3, което било разработено в инициативен ред от конструкторското бюро на В.Г.Грабин, се произвеждало в малко количество още през 1941 г., но не веднага получило признанието си във военното ръководство на СССР. Само след възторжените отзиви на фронтоваците-артилеристи и оценката на Йосиф Сталин, че „това оръдие е шедьовър в проектирането на артсистемите”, тo била пуснатo в масово производство. По пътя на наслагването на 76,2 мм ствол от Ф-22УСВ върху лафета на 57-мм противотанково оръдие ЗИС-2, Грабин успял да получи удивителни резултати. Скоростта на ЗИС-3 била 23 изстрела в минута, а далечината достигала 13 км. В случая на нужда, оръдието могла да бъде задействувано само от един човек.

Огромното преимущество на новото оръдие била високата му технологичност. Ако дивизионното оръдие Ф-22 образец 1936 г. имало 2080 детайли, то ЗИС-3 имала само 719, а времето на изготвянето им не надминавало 475 часа. Това било първото съветско оръдие, позволяващо да се прави събирането му по поточен метод на конвейер.

76,2-мм снаряди от различен тип с eднакъв успех пробивали бронята на германските танкове, разрушавали полевите укрепления и поразявали пехотата на противника на бойното поле. Много от мерачите от разчетите на ЗИС-3 станали Герои на Съветския съюз за спечелeни единоборства с по няколко противникови танка. Благодарение на подресорния си ход, оръдието могло да се транспортира със скорост до 50 км/ч.

Производството на 76,2-мм оръдие на Грабин продължавало и след войната, а в някои държави от Азия и Африка все още се намира на въоръжение и днес.

Щурмовикът Ил-2

Бронираният щурмовик Ил-2 на конструкторското бюро на С.В.Илюшин е уникален боен самолет, който нямал аналози в нито една от воюващите държави в годините на Втората световна война. Самолети от този тип в годините на войната били произведени повече, отколкото от всеки друг тип – 36 163 машини. Той бил основната ударна сила на съветската авиация, който изиграл забележима роля и оказал огромно влияние върху хода на бойните действия на съветско-германския театър на военните действия.

Първият образец на Ил-2 бил създаден през 1939 г. Той имал мощен авиационен мотор, щампована нееднородна броня, бронестъкло (необходимо за защитата на екипажа), скорострелни авиационни оръдия и окачени реактивни снаряди. Екипажът се състоял от пилот и авиострелец. Първоначално на него бил поставен моторът АМ-35 с мощност от 1350 к.с., който по-късно бил сменен от по-мощния мотор АМ-38, създаден в конструкторското бюро на А.А.Микулин специално за този самолет.

Първите серийни бронирани щурмовици, получили марката Ил-2 започнали да се произвеждат през 1941 г., а първите бойни подразделения от тях били формирани непосредствено преди започване на войната.

Появата на Ил-2 по фронтовете на съветско-германския театър на военните действия било пълно неочакваност за противника. Независимо от факта, че тактиката на използването на бронираните щурмовици все още не е била добре отработена, те започнали да нанасят сериозни загуби на противника и деморализиращо действували върху него, който скоро го нарекъл Ил-2 – „черната смърт”. С голям успех през хода на цялата Втора световна война, подразделенията от Ил-2 действували срещу бронетанковите и мотомеханизираните части на противника.

Танкът Т-34

Танкът, който е създаден в конструкторското бюро на М.И.Кошкин излезе най-универсалния в света, като той взе участие във всички танкови сражения на Великата Отечествена война на СССР, демострирайки своите великолепни качества и превъзходство над противниковите машини. През юни 1940 г. от конвейерите излиза първият сериен съветски танк Т-34. Този танк безспорно е истински шедьовър в историята на развитието на военната техника. В него сполучливо били съчетани техническите елементи на бързото крейсерско движение, съчетано с голяма неуязвимост, присъщи на танк нужен за непосредствената поддръжка на пехотата. Появата на Т-34 на съветско-германския театър на военните действия се оказала огромна изненада за германските и на сателитите му войски.

По своите технически характеристики, Т-34 с пъти превъзхождал чуждите образци танкове от това време. За първи път танкът бил въоръжен с дългостволно 76-мм оръдие, чиито снаряди имали много по-голяма начална скорост, отколкото снарядите на всяко друго чуждо танково оръдие с калибър 75-76 мм. Съвсем нова била формата на купола, чиито голями наклони на бронята повишавали неуязвимостта на танка. Чуждите танкове от 30-те години имали бензинови двигатели. Танкът Т-34 имал дизелен двигател, който увеличавал значително хода на машината и намалявал опасността в пожарно отношение. Тук е уместно да се напомни, че най-голямите западни държави пристъпили към производството на специални танкови дизелни двигатели чак в края на 50-те и началото на 60-те години.

От германският танк Т-III съветският танк Т-34 се отличавал с много по-голямата си подвижност и проходимост. Освен това, запасът на хода му е бил няколко пъти по-голям, а въоръжението и бронята абсолютно превъзхождали германските. 37-мм оръдие на германския танк T-III не представлявало опасност за бронята на Т-34, докато 76-мм оръдие на Т-34 от всички възможни дистанции пробивала бронята на танка T-III. Кинетичната енергия на снаряда от оръдието на Т-34 била 7,6 пъти по-голяма от тази на снаряда от оръдието на Т- III. Още повече Т-34 превъзхождала по своите бойни свойства танк Т-IV, чието късостволно 75-мм оръдие въобще не ставало за борбата с Т-34.

По време на Втората световна война, са били произведени повече от 40 хиляди танка Т-34. Тази лавина помела германските дивизии от съветско-германския ТВД, които в продължение на три години се опитвали да противостоят на съветската военна мощ.

Противотанкови пушки „Дегтярьов” и „Симонов” – ПТРД и ПТПС

В условията на масираното настъпление на германските бронетанкови и мотомеханизирани части през първите месеци на войната срещу СССР възникнала необходимостта от създаването противотанкови пушки, способни да пробият бронята на германските танкове Т-II, Т-III и Т-IV. За тази цел, през юли-август 1941 г. се заели със създаването на прототипи на такива пушки в конструкторските бюра на Дегтярьов и това на Симонов, което било направено в изключително кратък срок – 22 дни. Противотанковите пушки били толкова добри, че Сталин разпоредил в производство да бъдат пуснати и двата модела.

Anti-tank rifle, a russian PTRS-41

Първите техни образци постъпили в армейските части още през септември 1941 г., като получили положителната оценка на военните. В краят на октомври – началото на ноември 1941 г. тези пушки започнали масово да навлизат в Червената Армия. 14,5 мм патрон пробивал леко бронята на немските танкове и бронетранспортьори, а характеристиките на мерните приспособления позволявали дори на воин с малка стрелкова подготовка да се чувствова снайпер на бойното поле. Най-ефективен огън по германските танкове и бронетранспортьори бил възможен от разстояние 150-200 м. В боевете за Курската дъга се открило още едно приложение на ПТР-а – с него лесно се сваляли противниковите бомбардировачи, в случай на попадение в тях.

Russian Antitank Rifle Crew in Blockhouse with a russian PTRD-41. August 1942

В своето писмо от 18 февруари 1942 г. до райхсминистъра на промишлеността Алберт Шпеер, началникът на Генералния щаб на сухопътните войски на Германия Франц Халдер пише: „Намиращите се на въоръжение при руснаците противотанкови пушки значително превъзхождат по ефективност нашите PzB-39 с калибър 7,92 мм. Необходимо е срочно да се разработи собствено оръжие с аналогичен калибър”.

Основното изискване на тактическото използване на противотанковата пушка е нейната маневреност във всички случаи и моменти на боя. Лекотата на пушката, удобството на пренасянето и, несложното оборудване на позицията и т.н. правели в повечето случаи разчета на ПТР-а неуязвим. За отбелязване е също така, че присъствието на противотанковите пушки оказвало огромна психологическа поддръжка на отбраняващата се пехота и позволявалао на последната да се се справя с т.нар. „танкострах”.

Торпеден катер „Г-5” по конструкцията на А.Н.Туполев

С помощта на торпедните катери не може да се спечели господството на морето, но противника може да бъде лишен от таково господство. Тези катери са в състояние да защитят транспортните кораби, да нарушат противниковата комуникационна система, да прекъснат блокадата, да поставят мини или да стоварят десант. Именно в този клас въоръжение се намират и създадените от конструкторското бюро на А.Н.Туполев торпедни катери „Г-5” („ГАНТ-5”). Първият катер преминава изпитанията и е пуснат от приемно-предавателната комисия през декември 1933 г. като се отбелязвало, че „торпедният катер „Г-5” е най-добрия от всички съществуващи както по въоръжение, така и по технически свойства”.

Катерът имал водоизместване 14,5 тона, и основното му оръжие се състояло от две 533-мм торпеди. Максималната скорост (без натоварване) достигала до 65,3 възела, а с пълен боезапас – 58 възела. Корпусът на катера се изготвял от специални алуминиеви съединения, създадени от инженера-металург В.А.Буталов. Катерът имал четири напречни водонепроницаеми отсека, като екипажът по щат бил от 6 човека, а понякога достигал и до 11 човека.

На страниците на военноморската история остава записана атаката на четири от торпедните катери „Г-5”, извършена срещу германско съединение на „Кригсмарине”, имащо в състава си крайцерите „Лайпциг”, „Емден” и есминците «Т-8», «Т-11», обстрелващи съветските войски на полуострова Сърве. Независимо от различното описание на тази атака, потвърден останал фата, че германските войски напуснали акваторията и повече не се върнали да обстрелват полуостров Сърве В болшинството от останалите случаи на бойното използване на тези торпедни катери, те действали за стоварване на тактически десанти, поставянето на минни заграждения, доставянето на товари, обстрелването на противниковото крайбрежие, противоборството с катерите и минните тралщици на противника. Производството им е прекратено през 1944 г.

Изтребител Як-1

Създаденият от конструкторското бюро на Яковлев модел на изтребител, известен като Як-1, по своите тактико-технически качества е бил определен като един от най-добрите в света изтребители

Изтребителят Як-1 на летеца М. Д. Баранов. Сталинградски фронт, есента 1942 года

Първоначално изтребителят бил известен като И-26, но след като бил пуснат в серийно производство, му бил присвоен марката Як-1. В първата половина на Великата Отечествена война, този самолет станал един от основните съветски изтребители, като общо за периода от 1940 г. до 1944 г. са били произведени от съветската авиационна промишленост 8720 самолета от този тип.

В първата година и половина на войната Як-1 бил най-добрия съветски изтребител. В него хармонично се съчетавали високите летателни характеристики и въоръжение. Ако се сравни с основния изтребител на хитлеристка Германия – Месершмит Bf-109E, то ще се види че Як-1 имал превъзходство по скорост, а така също и във всички видове летателни маневри. Обаче с появата на по-съвременните германски модели Bf-109F, летателните данни на Як-1 били вече недостатъчни. Тогава по инициатива на самия конструктор А.С.Яковлев е била направена модификация на мотора, благодарение на което на низките височини, т.е. там където предимно се водели въздушните единоборства, мощността на мотора на съветския изтребител съществено нарастнала. По такъв начин, с форсиран двигател Як-1 влязъл в серийно производство от лятото на 1942 г. Нещо повече – той не отстъпвал по скорост на малките и средните височини на германските изтребители Bf-109F и G, а по маневреност дори ги превъзхождал.

Въоръжението на Як-1 се състояло от едно оръдие 20-мм ШВАК, с боекомплект от 220 снаряда и от 2 картечници ШКАС с калибър от 7,62-мм и с боезапас от 1500 патрона. По-късно вместо двете картечници ШКАС били поставени крупнокалибрените картечници УБ с калибър от 12,7 мм. В хода на бойните действия съветския изтребител имал и някои модифицирания – била усъвършенствувана аеродинамиката, поставено радио и подобрен обзора от горната полусфера на пилотската кабина. Именно поради тези свои високи качества, изтребителят Як-1 продължавал да бъде на въоръжение на съветските ВВС до края на войната.

 

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG_0001

IMG

– 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO (part two)


Автомат „Шпагин” ППШ-1

Автоматът ППШ-1, който е разработен от оръжейния конструктор Г.С.Шпагин, е едно от най-масовите произвеждани оръжия на Втората световна война и основното автоматично оръжие в подразделенията на Червената армия.

Той е разработен в началото на Втората световна война, като за това повлияват преди всичко неудовлетворителните резултати от Съветско-Финландската война от 1939-1940 г. Наркоматът по въоръжението дава заявка към оръжейните конструктори за създаване на картечен пистолет, чиито части биха могли да се изготвят без много механична обработка /т.е. необходимост от употреба, предимно, на щамповъчни и пресови детайли/. Този картечен пистолет е трябвало да бъде толкова прост за производство, че при необходимост бързото му пускане в производство да може да започне в което и да е машиностроително предприятие.

Първият модел на ППШ е представен за резглеждане на комисията през есента на 1940 година и през същата година е подложен, заедно с други модели на полигонни изпитания. С оръжията е стреляно при ъгъл от 85 градуса, с допълнително запрашени и зацапани пълнители. Тестваните оръжия са били и несмазани – всичките им съставни части са обезмаслявани в керосин, след това изтривани с парцали. Допълнително от всяко оръжие са изстреляни по 5000 патрона, без оръжието да е почиствано. Живота на оръжието е указан на 30000 изстрела, при което автомата имал и по-нататък удовлетворителна прецизност и сигурност.

Технологичната оценка на представените образци започва в края на ноември 1940. Като най-добри са оценени образците на Г.С.Шпагин и Б.Г.Шпитални. На 21 Декември 1940 е одобрен картечния пистолет на Шпагин и взет на въоръжение в Червената армия. Въпреки, че по това време пресово-щамповъчни операции не се използват нашироко за направата на автомати, много от детайлите на ППШ се изработват именно чрез щамповане – съгласно поставените от комисията условия. ППШ-41 се състои общо от 87 отделни детайла, само на две места има резбови/винтови връзки. За изработката на 87-те детайла са били необходими общо 5,6 машиночаса. Автоматът на Шпитални се състои от 95 части, като за тяхното изработване са необходими 25,3 машиночаса /4 пъти повече/. Самото производство на ППШ не е било никак сложно, така че оръжието се е произвеждало, не само в оръжейните заводи, но и във всеки един завод, който е имал на разположение пресово-щамповъчни машини и базова екипировка. ППШ е произведен в около 5,4 милиона екземпляра. По настояване на Сталин освен плоския пълнител за 35 патрона, се взема в употреба /без изменения/ и дисковия пълнител от автомата на Дегтяров – ППД-34/40 за 71 патрона. Използваният боеприпас е 7.62-мм патрон 7.62х25 TT. Благодарение на този мощен патрон е достигната по-голяма дулна скорост от западните му аналози, използващи 9-мм Para и .45 ACP (490 м/с срещу 380 м/с при MP40).

В германския вермахт се употребяват също големи количества ППШ под наименованието MP717(r). Във вермахта под същото наименование са въведени на въоръжение и преработени на калибър 9 мм ППШ. Тъй като задната част на гилзата на 7.62х25 TT е почти идентична на тази на 9-мм Para /патронът на Маузер 7,63 × 25 е смятан за предшественик на 9 х 19 Para/, за смяната на калибъра на ППШ е било необходимо само да се смени цевта и да се преработи гнездото на пълнителя за поемане на пълнители на MP40.

БМ-13 „Катюша“

БМ-13 „Катюша“ е съветска реактивна система за залпов огън (РСЗО) от периода на Втората световна война. С галеното име Катюша, дадено от редовите войници, през този период са известни всички съветски бойни машини от подобен тип (БМ-8, БМ-13, БМ-31); това име остава и след войната като нарицателно за реактивните системи за залпов огън. Най-известна от съветските „Катюши“ от Втората световна война е БМ-13.

Работата по създаването на РСЗО в Съветския съюз започват през 1920 г., когато е положено началото на разработването на твърдогоривни реактивни снаряди. С тази цел през 1921 г. в Ленинград е създадена Газодинамична лаборатория (ГДЛ). В нея през периода 1929 – 1933 г. се разработват и изпитват реактивни снаряди от различни калибри, използващи за гориво бездимен барут. През 1934 г. ГДЛ е преместена в Москва и обединена с групата известна като ГИРД (в която работи и Сергей Корольов), изучаваща реактивното движение. Новообразуваното звено получава името РНИИ (на руски: Реактивный институт (научно-исследовательский), Реактивен институт, научноизследователски), по-късно преименуван на НИИ-3.

С доработката на създадените още през 1927 г. реактивни снаряди РС-82 (калибър 82-мм) и РС-132 (калибър 132 мм) се заема група под ръководството на Г. Е. Лангемак (работил и в ГДЛ) и през 1937 – 1938 г. тези снаряди са приети на въоръжение в съветските ВВС. Конструкторите И. И. Гвай, Ю. А. Победоносцев и А. П. Павленко от групата на Лангемак разработват Т-образни направляващи релси за реактивните снаряди, с чиято помощ те се монтират под крилата на изтребителите И-15 и И-16, намиращи се по това време на въоръжение в Червената армия. За първи път новото оръжие е използвано (успешно) по време на въздушните боеве над Халхин-Гол, Монголия, през 1939 г.

Паралелно с подготовката за използването на реактивните снаряди като оръжие за самолетите се правят проучвания за използването им и от наземни пускови установки. Решение за разработването на такава пускова установка е взето в края на 1938 г., но близо година усилията не дават задоволителен резултат, тъй като се работи по групово използване на различни установки. През 1939 г. И. И. Гвай предлага да се създаде единен залпов апарат, който да се монтира на механизирано шаси. Не след дълго се появява прототипът МУ-1 (съкратено от названието на руски език „механизированная установка, 1-й образец“), който представлява пакет от 24 направляващи двуметрови релси, монтирани перпендикулярно на шасито на камион ЗИС-5. При изпитанията се отчитат много недостатъци като голямата нестабилност и люлеене на установката при стрелба, водещи до прекомерно разсейване на попаденията; повредите по машината, нанасяни от горещите газове на излитащите снаряди; неудобното зареждане (снарядите се зареждат от предната част на направляващите); опасността за екипажа в кабината, както и ниската проходимост и устойчивост на шасито. В резултат се появява МУ-2 на шасито на триосния ЗИС-6. Артилерийската част е от осем направляващи релси (всяка е за два снаряда – един отгоре и един отдолу) с дължина 5 м, разположени по надлъжната ос на шасито. През това време се появява и доработеният за нуждите на сухопътните войски снаряд М-13 на базата на авиационния РС-132, който дотогава се използва при изпитанията (авиационият РС-82 пък е доработен като М-8).

В началото новото оръжие има много противници сред висшите кръгове на съветското командване. Дори през ноември 1940 г. директорът на НИИ-3 М. Слонимер е свален от длъжност заради произвеждането на първите машини (опитните образци), а в началото на 1941 г. финансирането на проекта е спряно. Въпреки това новата РСЗО преминава полигонни изпитания през март 1941 г., на които се представя доста по-задоволително, а на 18 юни 1941 г. конструкторите успяват да демонстрират творението си на прегледа на новите образци въоръжение, където прави потресаващо впечатление на присъстващите и няколко дни по-късно е приета на въоръжение под името БМ-13-16 (или БМ-13). Постановлението за пускането на новата машина в серийно производство е подписано на 21 юни 1941 г. – буквално няколко часа преди началото на Великата отечествена война

Два дни след нахлуването на Нацистка Германия в Съветския съюз, на 24 юни, в РНИИ е получена заповед всички намиращи се там РСЗО да бъдат предадени на експериментална бойна част с командир капитан И. А. Фльоров. В нощта на 30 юни седемте съществуващи до този момент БМ-13 заминават за фронта. Установките са добре замаскирани и с тях се движат камиони с 3000 реактивни снаряда. С цел маскировка придвижването се извършва само нощем, като през деня машините са прикрити в горите, където двама от конструкторите запознават личния състав с новото оръжие и провеждат обучение по използването му, тъй като никой от войниците, начело с командира си, няма и най-малка представа от устройството и бойното използване на системата.

На 14 юли 1941 г.в хода на боевете при Смоленск, експерименталната батарея нанася първия си удар, а 16 юли по железопътния възел Орша. За няколко секунди са изстреляни 112 реактивни снаряда, които превръщат железопътния възел в огнено море. Немската артилерия и авиация нанасят бързо ответен удар по позициите на батареята, над които още се стеле дима от залпа на реактивните снаряди, но благодарение на мобилността си, пусковите установки вече са далеч.

На следващия ден батареята обстрелва немска преправа през река Оршица, след което веднага се прехвърля към района на гр. Рудня, където обстановката е усложнена след немския пробив и завземането на Ярцево. Там БМ-13 изстрелват 3 залпа (336 снаряда) по походните колони на противника, след които немците два дни извозват убити и ранени. Изпълняващият длъжността командващ на Западния фронт генерал-лейтенант А. И. Ерьоменко е възхитен от качествата на новото оръжие и препоръчва бързото му пускане в масово производство.

Огънят на новите РСЗО действително има силен ефект върху противника. Макар и не особено точни, изстрелваните едновременно реактивни снаряди за няколко секунди буквално преорават обстрелваната площ. Допълнително оглушителният вой, съпровождащ полета им, оказва силно психическо въздействие върху противниковите войници. Тези, които не загиват по време на обстрела, често не са в състояние да оказват съпротива, тъй като са оглушени и деморализирани от воя и взривовете. Има и случаи когато немски войници, напълно дезориентирани и зашеметени от действието на мощните 132-мм снаряди, тичат към руските предни позиции, търсейки спасение. През август 1941 г. немското командване издава директива, която изисква да се докладва за всяка поява на реактивна артилерия на който и да е участък от фронта.

Подразделенията, въоръжени с РСЗО се използват повсеместно и масово на всички фронтове по време на Втората световна война. Първите 8 полка от по 36 машини са сформирани на 8 август 1941 г. През есента на 1941 г. половината (33 дивизиона) от състава на наличната реактивна артилерия е съсредоточена на направленията отбраняващи Москва. Към края на 1942 г. в Съветската армия има 57 полка (216 батареи) реактивна артилерия (от тях 56 % са БМ-13). А само за щурма на Берлин в края на войната са съсредоточени 1260 мобилни РСЗО. Към края на войната в действащата армия има 40 отделни дивизиона, 105 полка, 40 бригади и 7 дивизии реактивна артилерия.

За периода на Втората световна война са произведени 6800 установки БМ-13, от които са загубени 3400 броя от тях.

Приемопредаващата радиостанция „Север“

«Се́вер» — е съветска преносима късовълнова радиостанция, използвана масово по време на Втората световна война

Радиостанцията е разработена през 1939-1940 г. В Научноизследователския институт по свързочна техника на Червената армия (НИИТС КА). За нейна основа послужил дипломния проект на Б.А.Михалин. По време на разработването проектът е бил известен като «Омега». След войсковите изпитания, радиостанцията е била приета под името «Север». До края на 1941 г. Са били изработени 1000 броя от нея, а към края на 1943 г. Темпът на производство достигнал 2000 броя месечно. От 1942 г. е започнато да се произвежда модернизирания вариант «Север-бис». Радиостанцията «Север» до края на войната се използвала във войските (в това число и в качеството на лични радиостанции на командващите фронтовете и армиите), разузнавателните групи, партизанските отряди, от метеорологичните постове, в геологическите експедиции и др. Основните и преимущества са в малките габарити, високата икономичност и пределната простота на устройството и.

Приемопредаващата радиостанция «Север-бис» (1942 г.)

Рейдът на кавалерийския корпус Доватор по немските тилове през зимата на 1941 г. е осигуряван със станциите „Север”.

Част от радиостанциите се изготвяли с надписи на английски език, с използването на чуждестранни детайли, като от детайлите съветско производство е била премахната маркировката. В описанието на изданието за «Север» от 1942 г. са посочени английските наименования на ключовете и копчетата за управление. По една от версиите съществуващи днес, това било направено за дезориентиране на противника в случай на залавянето на съветски разузнавачи-нелегали и апаратурата.

Най-близкият аналог на радиостанцията «Север» е английската рация «Paraset», с която в годините на Втората световна война били снабдявани разузнавачите и дейците от Съпротивата.

Далечината на свръзката е до 400 км и повече в благоприятни условия. Габаритите на радиопредавателя са 180×150×100 мм. Теглото му е 2 кг, а на захранващите източници – 6 кг. Теглото на пълния комплект на радиостанцията «Север» е 10 кг.

Лека картечница «Дегтярьов»

Леката картечница ДП (Дегтярьов, Пехотна, индекс на ГАУ – 56-Р-321) – е лека картечница, разработена от В.А.Дегтярьов и приета на въоръжение в РККА през 1927 г. ДП станал един от първите образци на стрелковото оръжие, създадено в СССР. Картечницата масово се използвала в качеството на основно оръжие за огнева поддръжка на пехотата в звеното „взвод – рота” до края на Втората световна война.

Soldiers in the trenches on the Leningrad Front before an offensive.

Трофейните образци от ДП се изпозваолили и от Вермахта (под обозначението «7,62mm leichte Maschinengewehr 120(r)»). Освен това, за сметка на пленените в Зимната война от 1939-1940 г. и по-късно трофеи, това бил един от най-масовите образци на ръчна картечница във финландската армия в периода на Втората световна война, поради същественото превъзходство на финландската картечница Лахти-Салоранта.

A Soviet 7.62 mm DMP company MACHINE GUN with a flat drum magazine.

През 1944 г., под ръководството на Дегтярьов в завода № 2 се вършели изследвания по усъвършенствуването на картечницата ДП, а по-точно за повишаването на надежността и управляемостта на картечницата. Новата модификация получила названието ДМП («Дегтярьов пехотна модернизирана», с индекс на ГАУ — 56-Р-321М). Бил отстранен проблемът със загряването на възвратно-бойната пружина (тя била поставена в специална тръбичка в спусковата рамка над приклада), подобрен спусъчния механизъм и се появила възможност за смяна на ствола на бойната позиция при нужда.

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Криейтив Комънс договор
Произведението 10 LEGENDARY SOVIET WEAPONS DURING WORLD WAR TWO създадено от Nickolay Georgiev Kotev ползва Криейтив Комънс Признание-Споделяне на споделеното 3.0 Нелокализиран договор.
Базирано на следната творба:kotev25.wordpress.com.
За разрешения извън обсега на този договор, проверете на kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001