– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELD-MARSCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS

РУСКИ ЕМИГРАНТ – КОШМАРЪТ НА РОМЕЛ. БРИТАНСКИ КОМАНДОСИ ВЪЗКРЕСЯВАТ СПОМЕНИТЕ ЗА ЛОРЕНС АРАБСКИ. СПЕЦЧАСТИТЕ ОСТАВЯТ КОРПУСА НА ФЕЛДМАРШАЛА БЕЗ САМОЛЕТИ.

Преди 60 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на немския фелдмаршал Ервин Ромел, известен като „Лисицата на пустинята”. Това са британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. „Частна армия на Попски“ и полкът „L” на британските SAS.

Vladimir Peniakoff (Penyakov)

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф, известен с псевдонима „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите LRDG. Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на противникa.

THE SPECIAL AIR SERVICE (SAS) IN NORTH AFRICA DURING THE SECOND WORLD WAR : A close-up of a heavily armed patrol of ‘L’ Detachment SAS in their Jeeps, just back from a three month patrol. The crews of the jeeps are all wearing ‘Arab-style’ headdress, as copied from the Long Range Desert Group.

Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името „Частната армия на Попски“. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. 

A T1 Patrol Chevrolet of the Long Range Desert Group during the withdrawel from Operation Caravan; attack on Barce, September 1942.

По-късно „Частната армия на Попски“ се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Colonel Sir Archibald David Stirling, DSO, DFC, OBE was the Founder of the British Special Forces, the SAS or Special Air Service. He’s was a Scottish laird, mountaineer and a World War II British Army officer.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

T Patrol on Reconnaissance

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е

рейдът към Бенгази

от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

Преследване. SAS гонят Ервин до самия край.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец –дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Commemorative statue of Colonel David Stirling and a Colditz POW , who was the founder of the British SAS Regiment in 1941. This fledgling Force was purely experimental during WW2 when Churchill needed volunteers from the regular army units to go unaided behind enemy lines. This statue is located 3 miles from Dunblane in Stirlingshire. The SAS celebrated their 70th Anniversary in September 2011. Dave Forbes Photography’s photostream

Цялата история със самолетния обстрел е инсинуация на Гьобелсовата пропаганда за пред германското общество и армията, след която фелдмаршалът е изключително популярен. Всъщност Ромел е принуден да се самоубие заради участието си в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., като му е обещано, че семейството му няма да бъде преследвано.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Тhe article is printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3287 from 25th February 2002

„A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELDMARCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

 

– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR

БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979

КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

– THE INHERITANCE OF THE „SILVER BIRD“ („Silbervogel“)

НАСЛЕДСТВОТО НА “СРЕБЪРНАТА ПТИЦА”

Сребърната птица (на нем. «Silbervogel») е секретен проект на височинен частично-орбитален бомбардировач-космоплан, създаден от австрийския инженер доктор Ойген Зенгер (Dr Eugen Saenger), член на Германското ракетно общество, на територията на нацистка Германия в годините на Втората световна война. Това е бил първият в света подробен проект на хиперзвуков самолет и авиационно-космическа система (АКС). Този проект имал и други наименования – «Amerika Bomber», «Orbital-Bomber», «Antipodal-Bomber», «Atmosphere Skipper», «Ural-Bomber».

Д-р Ойген Зенгер

Дълго време в Германия съществувало мнението, че ракетите трябвало да се връщат в долните атмосферни слоеве под неголям ъгъл. Но през 1944 г., доктор Ойген Зенгер със сътрудничеството на математичката Ирена Брендт (която става по-късно негова съпруга) предлагат нова концепция, според която ракетите трябвало да се връщат под ъгъл, близък на правия. Техният научен доклад бил толкова важен, че бил веднага засекретен и в количеството на 100 екземпляра разпратен на най-големите учени и специалисти. По-късно, след края на втората световна война, няколко екземпляра от доклада, озаглавен «Далечен бомбардировач с ракетен двигател», били открити от специалните разузнавателни групи на съюзниците от антихитлеристката коалиция.

В доклада се привеждат следните данни за т.нар. ракетен «бомбардировач-антипод». Самолетът имал дължина 28 м, разпереност на крилете – около 15 м, и тегло с горивото – около 100 тона. Той бил разработен от Зенгер и Брандт без помощта на конструкторската група на Валтер Дорнбергер (която се занимавала със създаването на ракетите ФАУ, т.е. на «оръжието на възмездието»).

„Сребърната птица“ в готовност за изстрелване на стартована позиция (катапултата)

Бомбардировачът трябвало да стартира от шасито на катапулта с дължина от 3 км, задвижвано от ракетни двигатели, като след първите 10 секунди на работа на ракетните двигатели, самолетът трябвало да достигне скорост от 500 м за сек. След това бомбардировачът се отделял, включвал собствения си ракетен двигател и след общо 36 сек., трябвало да е на 12 км от мястото на излитането.

Главната задача на нацистките пилоти се състояла в достигането на територията на САЩ и стоварването от 3 до 6,5 тона бомбен товар върху цели като Ню-Йорк. Така хитлеристката авиация се надявала от една страна да извършва въздушни нападения срещу САЩ, а от друга да ги принуди да създадат собствена противовъздушна защита, а не да отделят зенитни средства за отбраната на Великобритания.

„Сребърната птица“ в полет към целта.

Теоретично максималната височина на полета на «Сребърната птица» е трябвало да бъде до 260 км, а скоростта – 6400 м/сек. По такъв начин бомбардировачът навлизал напълно в безвъздушното пространство на т.нар. близък космос.

Съществували няколко варианта за използване на космическия бомбардировач, от които най-успешен е следния, при който е замислено да бъде използван режима на «вълнообразното планиране», напомнящо движението на хвърлен камък, отразен от водната повърхност. Ракетопланът е трябвало при своето планиране от космоса да «рикошира» от плътните слоеве на атмосферата, като по такъв начин удължи разстоянието на възможния си полет до целта и обратно.

Така трябвало да изглежда бомбомятането на „Сребърната птица“

Днес е лесно да се разбере, защо високопоставените нацисти не предприемат сериозни мерки за осъществяването на тази идея – след опита за преврат срещу Адолф Хитлер в средата на 1944 г., става ясно, че е твърде късно за осъществяването на този мащабен и грандиозен проект.

Краят на Втората световна война преустановява поне за момент развитието на идеята за първия в света ракетоплан. Но тя е подхваната в следващите десетилетия от САЩ, СССР, Великобритания и дори, от самата Германия.

В СССР, лично Йосиф Сталин проявявал интерес към този проект. Нещо повече, той поръчал на своя син Василий Сталин и на съветския учен Григорий Токаев, да направят всичко възможно за да заловят талантливия Ойген Зенгер и да го прехвърлят на съветска територия. Обаче изпълнението на тези планове за залавяне не започнали веднага (а по-късно и въобще отменени), тъй като австрийския инженер успял да емигрира и по-късно да живее и работи във Франция, Великобритания, Швейцария и Западна Германия. В Лондон, на 4 септември 1951 г. той е избран дори и за ръководител на Международната Астронавтска федерация.

Съветският проект на АКС „Спирала„

През втората половина на 1945 г., полуразрушените от взривовете на отстъпващите германски войски циклопски съоръжения на стартовата позиция (катапултата), както и отделни части на ракетоплана «Сребърна птица» и някои негови чертежи, попадат в ръцете на съветското командване. Двадесет години по-късно (вече в космическата ера) – през втората половина на 1965 г., под ръководството на съветския Главен конструктор Глеб Е. Лозино-Лозинский, започва разработването на собствена АКС «Спирала» (известна също и като «Тема 50» или «105-205»), също хоризонтално стартираща и приземяваща се. Това трябвало да бъде двустепенна военно-многоцелева АКС на бомбардировач, можещ да доставя екипажи и товари на орбита. Въздушноорбиталната система по-късно останала на практика нереализирана, независимо, че били подготвени и опитни екипажи, сред които можем да срещнем фамилиите на космонавтите Титов, Фипченко и Куклин.

Така изглежда американския проект на АКС „Боинг Х-20„

В САЩ, учените още от декември 1954 г. започват също да разработват и създават подобна по своите цели и също така нереализирана до край военно-космическа система известна като Х-20. Тя обаче се базирала на вертикалния пуск с обикновена ракета-носител. Бил създаден и изпитан на практика и първият американски експериментален хиперзвуков самолет Х-15, стартиращ от друг самолет-носител. Първият полет с Х-15 се състоял на 8 юни 1959 г. И извършен от летеца изпитател на фирмата «Норд Американ» Скот Кросфилд. Но другите проекти на едностепенни АКС-космоплани (например X-30-NASP и др.) остават за сега на практика нереализирани.

В Германия и Великобритания също имал голям интерес към идеята на «Сребърната птица» на Ойген Зенгер и съпругата му. Така например, германските учени разработват през 1990-те – 2000 г. До положението на практическото изпълнение проекта на двустепенна АКС «Зенгер-2» с хоризонтален старт и приземяване. Пак по същото време, във Великобритания остава нереализиран разработеният до край проект за хоризонтално стартиращата едностепенна АКС «HOTOL». При това в един от нейните варианти се предполагало излитането да бъде осъществено пак с катапулта, както и при «Сребърната птица».

Британският проект на АКС «HOTOL».

Днес, след края на ерата на американските «Спейс Шатъл» учените отново се връщат на изходните си позиции. Но дали ще се върнат към идеите на «Сребърната птица», ще покаже бъдещето.

Николай Котев

Ст.н.с., д-р по история.

THE INHERITANCE OF THE “SILVER BIRD” (Silbervogel») by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in Bulgarian Newspaper „“ („Telegraph“), Sofia, 20 August 2011, p.33

– WHY THE NAZY GERMANY WAS NOT ABLE TO PRODUCE NUCLEAR BOMB ?

ЗАЩО НАЦИСТКА ГЕРМАНИЯ НЕ УСПЯ ДА СЪЗДАДЕ АТОМНА БОМБА?

Спектакълът по пиесата на британския автор Майкъл Фрейн “Копенхаген” е поставен за първи път през 2000 г. в ню-йоркския театър “Роял” от режисьора Майкъл Блекмор. Той впечатлява извънредно много тогавъшната световна културна общественост и интелигенция. В пиесата, на която веднага и бе присъдена престижната награда “Томми” за най-добро англоезично театрално произведение участвуват само три действуващи лица и липсват действия. Сюжетът се състои и е изплетен единствено от разговори и отново от разговори. И все пак пиесата държи до последната си минута зрителя в напрежение, правейки го непосредствен участник – тя разказва за едно реално станало събитие в историята на Втората световна война.

Атомният физик проф. д-р Вернер Карл Хейзенберг (Heisenberg, Werner Karl Prof. Dr.), 1933
Дата 1940 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive)
Идентификационeн код Bild 183-1986-0310-501
Автор на фотографията – неизвестен

През септември 1941 г., когато победата на германския Вермахт изглеждала за всички държави като окончателна (боевете се водили в подстъпите на съветската столица Москва, а Ленинград бил затворен в блокада), младият и талантлив германски физик, лауреатът на Нобелова премия Вернер Хейнзенберг пристига в окупираната столица на Дания – гр. Копенхаген при своя учител Нилс Бор. Тази среща изглежда е възловата в историята на развитието на проекта за създаването на ядреното оръжие в нацистка Германия, тъй като след разговора си с Нилс Бор, Вернер Хейзенберг не се отказва, а продължил своите изследвания в полза на нацистите, свързани с урановия проект. Но за какво са говорили двамата учени? Това и до днес не е станало известно. След войната германският физик предоставил на обществеността няколко свои версии на разговора, а Нилс Бор отказал да коментира случая и отнесъл със себе си тайната в гроба. Известно е само, че три месеца след завръщането на Вернер Хейзенберг от Копенхаген, върховното германско военно командване се отказало от изпълнението на ядрения проект, за който в Германия по това време, независимо от окупираните от нея държави, нямало достатъчно нито ресурси, нито кадри. Вместо създаването на атомна бомба е било решено да се развиват изследванията свързани със създаването на нова ракетна техника и авиация. И днес остава все още открит въпроса, дали немските физици не са могли или не са поискали да създадат атомната бомба.

Германският учен Вернер Хейзенберг изнася лекция

През февруари 2011 г., наследниците на великия датски физик Нилс Бор публикуват няколко негови незавършени и неизпратени писма. Те това направили, въпреки поставените собствени условия на мораториум, според който документите от личния архив на Нилс Бор могат да видят светлина не по-рано от 50 години след смъртта му, т.е. през 2012 г. Но в дадения случай, възникнали специални причини да бъде нарушено мълчанието – писмата помагат на световната общественост да се хвърли неочаквано по-различна светлина върху една от най-голямите загадки в света – защо нацистка Германия не успя да създаде собствена атомна бомба. И ключевият епизод на тази загадка е може би именно срещата между Нилс Бор и неговия ученик Вернер Хейзенберг в Копенхаген през 1941 г.

1934 г. Вернер Хейзенберг и Нилс Бор още докато бяха приятели

Кой е Вернер Хейзенберг?
Вернер Хейзенберг принадлежал към онзи тип германски интелектуали, които днес е прието да бъдат окачествявани като “честни националисти”. Болшинството от тях било във възторг от победата на нацисткото ръководство, начело с Адолф Хитлер, но в същото време приветствували възраждането на унижената от Версайския договор Германия и се гордеели от успехите на германското оръжие (решаването на Судетския проблем, на Аншлюса с Австрия и др.), не без основание предполагайки, че нейната алтернатива може да бъде единствено болшевизирането на държавите от Европа. Но идвайки през 1933 г. на власт в Германия, национал-социалистите посочили, че не се интересуват от наука, като организирали изгонването на евреите и антинацистки настроените учени от всички германски научни учреждения. Но както винаги се е случвало, и сред учените имало хора, които поискали при новия режим на нацистката власт, творчески да доразвият предначертанията и. Специално във физиката, като инициатори на кампанията “за арийска физика” се определят учените Филип Ленард и Йоханес Щарк – нобеловските лауреати за 1905 г. и 1919 г. През юли 1937 г. Йоханес Щарк дори публикувал разгромна за науката статия за наличието на “бели евреи в науката”, като в числото на последните е посочен и Вернер Хейзенберг. Последният бил обвинен, че е отказал да встъпи в редиците на НСДАП, че се отказал да подпише манифеста за поддръжка от учените на АдолфХитлер и не на последно място – че пропагандирал Айнщайновата теория на относителността. По-късно, Вернер Хейзенберг с много труд успял да докаже своята лоялност, след което бил допуснат да ръководи Института за физика при “Обществото на кайзер Вилхелм” (най-голямото финансирано от държавата научно-изследователско учреждение в нацистка Германия.

Германският учен нобелист Вернер Хейзенберг в последните години на живота си.

Разбира се, ако бе решил, той лесно би могъл да намери работа в емиграция. Но според апологетите му, той оставал германски патриот, стараещ се да не допусне разгрома на теоретичната физика в Германия. През лятото на 1939 г. той успява да посети САЩ. На въпрос на своя бивш аспирант Едуард Телър (бъдещият американски създател на водородната бомба), който след като му посочил какво вършат нацистите и му предложил да остане да работи в САЩ, Хейзенберг му отговорил по следния начин: “Ако моят брат открадне сребърна лъжица от масата, то той няма да престане да бъде мой брат, нали?”
Веднага след началото на Втората световна война на 1 септември 1939 г., германските учени, работещи в областта на ядрената физика били обединени в група, известна като Uranverein – “Урановия клуб”. Целта на клуба е била създаването на ядрен реактор, като този проект бил поставен под ръководството на известния германски физик Валтер Герлах, а теоретикът останал Вернер Хейзенберг.

Датският учен нобелист Нилс Бор в последните години на живота си

По същото време и по работата в подобен проект в САЩ, в Колумбийския университет се занимавал и италианския емигрант Енрико Ферми. И Хейзенберг и Ферми смятали, че създаването на атомното оръжие е дългосрочна перспектива и, че войната ще успее да свърши преди това. В началото на 1940 г., Хейзенберг за първи път изказал мисълта, че войната ще бъде спечелена не от германците или западните съюзници, а от руснаците.
Към лятото на 1941 г., “Урановия клуб” изпреварил своите конкуренти на Запад във въпросите по изследването на делението на атомното ядро. Как по-късно писал самия Хейзенберг: “… през септември 1941 година ние видяхме пред нас правия път към създаването на атомната бомба”. И този прав път го довел до прага на къщата на неговия учител Нилс Бор. Днес са много версиите, за това какво са си говорили двамата видни физици и защо те са се разделили от този момент до края на живота си.

Демонтиране от английските и американските окупационни власти на германския експериментален ядрен реактор в Хайдерлок, на 50 км югозападно от гр.Щутгарт. Април, 1945 г.

Haigerloch Uranbrenner, Abbau US-Truppen, 1945 © Library of Congress / Washington

Своята интерпретация на разговора със своя учител, германския физик по-късно много пъти успявал да доразвие и осъвремени, особено след смъртта на Нилс Бор през 1962 г. През 1956 г. на бял свят излиза книгата на Роберт Юнг “По-ярко от хиляди слънца”. Тази книга била възприета от световната научна общественост като своеобразна апологетика на германските физици от Третия Райх, които уж са саботирали изследванията по урановия проект, за разлика от своите колеги в САЩ и Великобритания, създали бомбите, хвърлени в Япония. След като прочел книгата Нилс Бор започнал да пише писмо до Хейзенберг, което така и останало недовършено – то било намерено между страниците на книгата на Роберт Юнг. И именно това недовършено писмо, което сега е предоставено от наследниците, хвърля светлина върху случая. Ето какво пише Нилс Бор:
Скъпи Хейзенберг,
Аз прочетох книгата на Роберт Юнг “По-ярко от хиляди слънца”, която наскоро беше публикувана на датски език. И трябва да Ви кажа, че съм дълбоко удивен, от това, как Ви е отказала паметта в писмото до автора на книгата.

Пощенска марка от Дания, посветена на Нилс Бор
Аз помня всяка дума от нашите беседи. По-специално, силно впечатление върху мен и Маргарет, както и върху всички в института, с които Вие и Вайцзекер сте разговаряли, е направила Вашата абсолютна убеденост, че Германия ще победи и затова е глупаво от наша страна да се проявява сдържаност по повод на германските предложения за сътрудничество. Аз също така много добре помня нашата беседа при мен в кабинета в института, по време на която Вие в мъгляви изрази съобщихте: под Ваше ръководство в Германия се прави всичко възможно за да се създаде атомна бомба. Аз мълчаливо Ви слушах, тъй като ставаше дума за един важен за цялото човечество проблем. Но това, че моето мълчание и тежък поглед, както Вие пишете в писмото, можеха да бъдат въприети като шок, направен от Вашето съобщение за това, че атомната бомба е възможно да бъде направена, – това е доста странно Ваше заблуждение. Още преди три години, когато аз разбрах, че бавните неутрони могат да предизвикат деление в уран-235, а не в уран-238, за мен стана ясно, че може да бъде създадена бомба, опираща се на ефекта на делението на урана. През юни 39-та аз дори изнесох лекция в Бирмингам по повод на делението на урана, в който говорих за ефекта от подобна бомба, като същевременно отбелязах, че техническите проблеми за реалното и създаване са толкова сложни, че е неизвестно колко време ще е нужно за да се преодолеят. И ако нещо в моето поведение и може да се интерпретира като шок, то това е реакция на известието, че Германия енергично е участвувала в гонката първа да притежава ядрено оръжие…”

Пощенска марка от Германия, посветена на Вернер Хейзенберг

Нилс Бор никога не прощава своя ученик, че е работил върху създаването на атомна бомба за Адолф Хитлер. И пътищата им се разделят. Те повече не се срещат, до края на живота си.
Съдбата е благосклонна към Нилс Бор. През есента на 1943 г., той успява да избяга със семейството си в Швеция. След това е прехвърлен с бомбардировач на територията на Великобритания, където става консултант на англо-американския атомен проект. През 1944 г. работи върху атомния проект на САЩ в Лос Аламос под името “Николас Бейкър”. Предвиждайки бъдещата политика на атомен шантаж, той се среща с американския президент Франклин Делано Рузвелт и дори успява да се скара с британския премиер-министър Уинстън Чърчил. До края на живота си продължава да поддържа идеята за международен контрол върху ядреното оръжие, като същевременно ръководи и Датската комисия за мирното използване на атома.
След като се отворят писмата от архива на Нилс Бор дали ще бъде закрита темата? За сега е неизвестно, но най-вероятно ще се задълбочат споровете и изследванията на въпроса, дали Германия е могла да създаде атомна бомба.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 30 September 2011, p. 16-17.

WHY THE NAZY GERMANY WAS NOT ABLE TO PRODUCE NUCLEAR BOMB ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI

ГОЛЯМАТА ИЗМАМА НА РЕЙ САНТИЛИ

Уфологията е свързана с изследването на много тайни, но може една, не много приятна за уфолозите е тази, с т.нар. Розуелски инцидент от 1947 г. и най-вече с филма „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, уж закупен от бивш военен оператор в САЩ и по-късно разпространен от британския музикант и продуцент Рей Сантили.

За първи път светът научил за съществуването на този филм на 13 януари 1995 г. Точно в този ден, в сутрешната част на телепрограмата на Би Би Си „Добро утро с Енн и Ник”, взел участие интересуващият се от неидентефицирани летящи обекти, много известния през шетдесетте години на ХХ век солист на групата „Троггз”, певеца Рег Пресли. Той бил поканен да участвува в предаването, във връзка със загадъчните кръгове, възникващи на житните поля във Великобритания и ролята на УФО в създаването им. Но Рег Пресли започнал отпуснатите му от водещите предаването пет минути по друг начин:

Британският музикант и продуцент Рей Сантили

– Тези дни аз разговарях с човек, току що е открил кинодокумент за аутопсия на пришълци-хуманоиди.

– Вие видяхте ли го сами?

– Да аз видях филма, той бе подложен на експертиза и действително е заснет през 1947 година.

– Какво е показано там? – попитала Енн.

– Извършване на аутопсия от хора на тяло на инопланетянин. Аз видях единия от инопланетяните, но знам, че има още трима.

Колкто и да звучи странно, пресата въобще много слабо отреагирала на това свидетелство, но казаното минало като приливна вълна през уфологичните кръгове и телевизионните компании. Кой ще хване първи сензацията? А най-главното, кой е истинския собственик на филма, на кого да се платят правата за излъчването му? Така през март 1995 година изплувало името на родения през 1957 г. и живеещ във Великобритания италианец, музиканта и продуцент Рей Сантили (Ray Santilli).

По такъв начин започнало победоносното шествие на един от най-голямите фалшификати на миналия век – на 17-минутен черно-бял филм с лошо качество, озаглавен „Аутопсия на пришелец-хуманоид”, който показвал медицинските операции върху тялото на хуманоид, попаднал на операционната маса след катастрофата на „летящ диск” около Розуел, Ню-Мексико на 2 юни 1947 г. По-късно самият Рей Сантили признал, че той бил откупен за около 100 000 долара от един непознат, бивш американски военен оператор, но отказвал да съобщи фамилията му.

За кратко време филмът бил продаден на телевизионните мрежи на повече от 30 държави в целия свят. Първото излъчване на филма било осъществено в Япония.

По такъв начин, 17-минутния филм се превърнал в икона на уфолозите и на голяма част от любителите на аномалните явления. Много от тях продължават да треперят от страх и вълнение и днес, когато наблюдават отделни моменти и кадри от него. Обаче в цялата тази история имало много странности и несъответствия, в резултат на което малко по-късно историята закономерно получила своя завършек, за който все още усилено се мълчи в СМИ и днес, вероятно страхувайки се от изпадане в позорно положение. Та нали всички с умен вид разсъждавали повече от 15 години за показаните във филма подробности от анатомията на пришълците-хуманоиди.

Първи се опитал да стигне до истината френския журналист Николас Майар, който заминал през 1995 г. в САЩ със задача да открие митичния военен оператор, продал филма на Рей Сантили. Трудността идвала също така и от факта, че британския продюсер оказвал да назове името и фамилията на продавача. Николас Майар не успял да открие нищо (а както по-късно се разбрало, това бил съвсем правилен резултат), а сензацията продължавала да шествува по телевизионните канали по света. Никой също така, не смущавал, че милиони и милиони долари за правото на показването на този филм отивали по сметката само на един човек – Рей Сантили. Нещо повече – виждайки наяве какъв огромен финансов успех донесъл филма, на пазара се появили огромно количество подражатели, които снимали и монтирали в различни любителски стидия подобни филми и се опитвали също така скъпо да ги продадат на различни телевизионни канали в много държави на света.

Но сгромолясването започнало чак през 2006 г. Именно тогава всички въпроси получили своите отговори. През тази година, британския скулптор и специалист по специални ефекти Джон Хъмфри (John Humphreys) разказал на Би Би Си следното: той самият създал трупа на пришелеца и дори изиграл ролята на един от „хирурзите”. За да бъде по-достоверна картината, за създаването на плътта на пришелеца-хумоид, той използва вътрешностите и крайниците на агне. Мозъкът бил взет от овча глава. В резултат на това се оказало че, цялото човечеството години наред треперело и се възхищавало от кадрите във филма, поставено реално в ролята на овни.

Много от хората ще започнат да говорят – как е възможно да се вярва на такъв човек? И кой е той? Но последната точка поставил не той, а самите създатели на филма.

Рей Сантили, притежаващ авторското право върху този филм, именно през същата година започнал изведнъж да заявява, че този филм от 1995 година е „ремикс на реална снимане”, което уж е било развалено след 45-годишно пазене.

И така истината е открита и, като че ли последната точка е поставена. Но филмът продължава да се върти, коментарите нарастват, а парите се наливат…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– THE BIG FRAUND OF RAY SANTILLI by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PART OF THE ARTICLE WAS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Стандарт“, („STANDART“) Sofia, N 6857 from 21 February 2012, p.22 – See: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-02-21&article=400408

 

– RADUL MILKOV. ‘THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA“

КАК БЕ ИЗВЪРШЕНА ПЪРВАТА НОЩНА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА НА БАЛКАНИТЕ

Радул Михайлов Милков е известен български военен авиатор, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на създадената през 1912 г. българска авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в град Йохенистер, Германия, след което преминава курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като пилот-авиатор, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действуващо при обсадата Одрин. Тук той извършва първата в света въздушна бомбардировка. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт, а по-късно, след формирането на Аеропланната дружина на 1 юни 1916 г. и – като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в килиите на Обществената безопасност.

Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.
През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Няколко пояснителни бележки.
През 1916 г., малобройната българска авиация получава новите германски двуместни самолети “Албатрос” С.III и едноместните изтребители “Роланд” D.II “Неifisch”. С тях тя имала за задача да отбранява столицата и да отразява нападенията на многобройната англо-френска авиация на Солунския фронт. Резултатите от появата на новите самолети не закъсняват. На 5 януари 1917 г. е постигната и първата въздушна победа – над гр. Петрич пилотът-авиатор поручик Иван Узунов с наблюдател подпоручик Вакъвчев от Първо аеропланно отделение, свалят първия английски изтребител. Месец по-късно, на 16 февруари 1917 г., пилотът-авиатор капитан Миланов с наблюдател капитан Дремсизов от Второ аеропланно отделение, свалят друг английски самолет.
И ето, в историята на бойните действия се случва едно от тези събития, които променят техния ход и хода на историята. На 26 януари 1918 г., на Струмския фронт, в разположението на българските войски по погрешка се приземява един английски двуместен биплан “Armstrong”, с № 6219 и с пилот майор Мур. Това става югоизточно от Круша планина, при с. Петрово. Веднага след това самолетът е поднесен като дар от българското командване на Първо аеропланно отделение. И ето, една вечер по време на честването на първия полет на подпоручик Асен Йорданов (бъдещия американски авиоконструктор Assen “Jerry” Jordanoff), на 28 април 1918 г., майор Радул Милков замисля да го използва за извършването на първата на Балканите нощна бомбардировка на противника. Ето какво пише той:
“…- Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15-годишен доброволец, днес е бойният пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.
– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:
– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)
– Изпълнителят ще бъде – повторих:
– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!
– Ура! – извикаха пак гръмко летците.
– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.
– Аз, господин майор! – мигновено извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.
– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще – опасно е такова летение.
– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.
Български авиатори в трофеен британски бомбардировачприлиния и да изоставят самолета, като след това успешно се завръщат при българските войски
– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, “англичанинът” да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:
– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!
А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:
– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.
Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се, за да се приготвиме за изпълнението на задачата.
Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:
– Господин майор! Моторът не работи добре.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.
В същност, намерението на механика да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!
Заехме местата си в самолета и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.
Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инак, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.
Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12 килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.
– Стига! – си помислих.
Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:
“Good evening my camarades, I am here.”

„Албатрос“ LVG C II

Дата между 1916 и 1918
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 104-0321
Автор Unknown

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългият гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.
Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.
Всички бяха радостни – ликуваше целият аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!
– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:
“Тези двама летци
са ненадминати храбреци”!
В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!
– Ура! -а! -а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци”.
Така бе извършено първото нощно бомбардиране на Балканите. И примерът е заразителен.
На 23 май 1918 г. пилотът-авиатор Узунов с наблюдател поручик Георги Попвасилев (по-късно о.з. генерал-майор), отново с помощта на трофейния английски биплан извършват второто нощно бойно летене над английския бивак в Гемюш Дере (до Тахино езеро) и хвърлят 25 км бомби.
В своите спомени майор Радул Милков отделя и не малко място за съдбата на пленения английски биплан “Армстронг”. При третата нощна въздушна бомбардировка на 23 май 1918 г. над Гемюш Дере, авиомоторът му е улучен от английската противовъздушна артилерия, повреден и се приземява в разположението на противника, в едно тресавищно предезерно разширение на река Струма. Авиаторът-пилот поручик Константин Узунов и наблюдателят поручик Геори Попатанасов (по-късно о.з. генерал-майор), успяват да се измъкнат от кабините му. За да не попадне самолетът в ръцете на противника, те колкото могат го разрушават, разхвърлят отделни негови части и тези на наблюдателската картечница във водата и след дълги небезопасни приключения успяват да достигнат и преминат в разположението на българските войски, в района на 2-ра дружина от 53-и пехотен полк на 8-ма дивизия. На следващия ден, т.е. на 24-и май, към 14 часа следобяд, затъналият в блатата самолет е окончателно унищожен от съглашенската авиация – пет тежки английски бомбардировача го обстрелват и хвърлят върху него от стотина метра височина авиобомби.

THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945

БЕРЛИНСКАТА ОПЕРАЦИЯ (16 април-2 май 1945 г.)

В световната история има дати, които човечеството никога не забравя. Едната от тях е празнуването на 8 май в западноевропейските държави и на 9 май в Русия, в която всяка година се отбелязва като Ден на Победата, а в Европа – като ден на освобождението на европейските държави от нацистко робство.

За окончателния разгром на нацистка Германия допринася подготовката и извършването на Берлинската настъпателна операция на съветските и полските войски, осъществена в периода от 16 април до 2 май 1945 г. Как е извършена тя?

Преди всичко, това е настъпателна операция, в която взимат участие войските от 2-ри Белоруски (маршал К.К.Рокосовски), 1-ви Белоруски (маршал Г.К.Жуков) и 1-ви Украински фронт (маршал И.С.Конев) при участието на Балтийския флот, а така също и 1-ва и 2-ра полски армии. Целта на операцията е да бъде разгромена групировката на противника, разположена на Берлинското направление, включваща в себе си 3-та танкова и 9-та полева армия от групата армии „Висла”(генералите Г.Хейнрици, след който е К.Типелскирх), 4-та танкова и 17-а полева армии от групата армии „Център”(генерал-фелдмаршал Ф.Шьорнер), да се овладее столицата на Третия райх – Берлин и да се излезе на рубежа на река Елба за съединяването със съюзническите англо-американски и френски войски. Советското командване сосредоточава на Берлинското направление 19 общовойскови (в това число 2 полски), 4 танкови и 4 воздушни армии (2,5 млн. човека, 41600 оръдия и минохвъргачки, 6250 танка и самоходно-артилерийски установки, 7500 самолета). В същото време голя помощ оказва и англо-американската авиация – от запад с непрекъснат интервал от време и на вълни летяли срещу столицата на Германия английските и американски бомбардировачи, които методично квартал след квартал унищожавали града, превръщайки го в руини.

„Ние никога няма да се предадем!“

Надявайки се на възникването на разногласия между съюзниците от антихитлеристката коалиция, германският фюрер Адолф Хитлер вземал всички мерки, за да задържи настъплението на съветските войски и да се договори в края на войната с американците за подписването на сепаратен мир. За тази цел в района на Берлин били съсредоточени срещу съветските фронтове над 1 милион германски военнослужещи, 10400 оръдия и минохвъргачки, 1530 танкове и щурмови оръдия, над 3300 самолета. На западната страна на реките Одер и Нейсе били създадени 3 отбранителбни полоси с дълбочина от 20-40 км, а Берлинският укрепен район бил построен и защитаван от три концентрични отбранителни полоси. В самата нацистка столица всички по-големи здания били превърнати в опорни пунктове, улиците и площадите препречени от мощни барикади, били поставени многобройни минни полета. В самият град с площ от 88 хиляди хектара, били създадени девет сектора за отбрана, като централният сектор в който влизали основните административни и държавни учреждения (тук влизали Райхстага и Имперската канцелария) били специално подготвени в инженерно отношение за отбрана. В града имало построени над 400 железобетонни ДОТ-ове, като най-големите били шестетажни и в тях могло да се укрият до хиляда човека. Стените на зданията били покрити с пропагандни лозунги на Гьобелс от рода „Wir kapitulieren nie!“ („Ние никога няма да се предадем!“), „Всеки германец ще защитава своята столица!“, „Да спрем червените орди до стените на Берлин!“, „Победа или Сибир!“ и др. Високоговорителите денонощно призовавали берлинчаните да защитават своята столица, като ги приканвали да се сражават до края. Но независимо от тази патетичност на пропагандата, навсякъде ясно се виждали белезите, че столицата е обречена и се вижда края на войната. За отбраната на Берлин германското върховно командване спешно формирало нови подразделения, прочиствайки своите тилове. Но особено тежко впечатление сред населението направил факта, че през януари-март 1945 г. на военна служба били призовани всички 16-17 годишни младежи.

Първите съветски успехи

В периода от 16 до 19 април съветските войски успяват да пробият одерско-нейсенския рубеж на отбраната на противника. Вземайки в предвид, че в полосата на 1-ви Белоруски фронт противника е разполагал с няколко силно укрепени полоси за отбрана, които забавили предвижването на войските от фронта, съветското командване бе решило да обкръжи берлинската групировка на германските войски, като я обкръжи със силите и средствата на другите два фронта – 2-ри Белоруски и 1-ви Украински.

Настъплението срещу столицата на нацистка Германия започнало през втората половина на април 1945 г., т.е. след завършването на основните операции на Червената армия в Унгария, Източна Померания, Австрия и Източна Прусия. По такъв начин германскаята столица е била лишена от поддръжката на другите най-важни селскостопански и промишлени германски региони. Или с други думи казано, Берлин е бил отрязан от възможността да получава ресурси и резерви, което несъмнено ускорило падането му. Излизайки към реките Одер и Нейсе, съветските войски успяли дълбоко да се вклинят в отбраната на противника, като на западния бряг на р.Одер били направени плацдарми, в това число особено важен бил този в района на гр.Кюстин. Едновременно с това от Запад успешно настъпвали и англо-американските войски.

За да успее ударът, който трябвало да унищожи германската отбранителна способност, е била използвана невиждана преди това плътност на артилерийския огън – 600 оръдия на 1 км фронт. Първият удар бил нанесен по германските войски, отбраняващи Зееловските височини. В 2 часа посред нощ на 16 април, 22 хиляди далекобойни оръдия и реактивни миномети БМ-13 започнали артилерийска подготовка на целия 115 километров участък от фронта, предвиден за пробив от съветските войски. Бомбардировачите и щурмовиците „Ил” нанасяли удари по възлите на съпротива, свързочните центрове и командните пунктове. Непосредствено след нея в атака тръгват стотици танкове „Т-34” и „ИС”, след които се придвижвала пехотата. Последната обаче успяла да се придвижи еднам на 1,5-2 км в дълбочина на противниковата отбрана, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на противника. Трябва да се отбележи, че най-тежките боевете били пред 1-ви Белоруски фронт, в сектора на Зееловските височини, прикриващи направлението към Берлин. Поради тази причина, за преодоляването на германската отбрана бил използван флангов маньовър на 3-а и 4-та танкови армии, от състава на 1-ви Украински фронт. За няколко дни те успяли да преминат повече от сто километра и да завръшат обкръжаването на Берлин. По същото време, армиите на маршал К.Рокосовски настъпвали в направлението на балтийското крайбрежие на Германия и по такъв начин прикривали десния фланг на фронта на маршал Г.К.Жуков. След ожесточени сражения и голями загуби, още на другия ден – 17-ти април, Зееловските височини са овладяни. В периода 21-25 април започнала същинската битка за Берлин, в чиято централна част била съсредоточена 300-хилядната групировка на противника, намираща се под командването на генерал Х.Вейдлинг. Това били остатъци от шест дивизии на 9-а армия, отделни съединения, части и подразделения от берлинския гарнизон. Боевете започнали веднага, след като на 25 април войските на съветските фронтове се съединили в района на гр.Потсдам.

Последните прегради на съпротива

Към края на април съветските въоръжени сили успяват да вземат Берлин в своите клещи. Безопасният коридор за германското отстъпление между войските на маршал Жуков и маршал Конев бил с ширина само от няколко километра. Много тежки боеве вече се водели в предградията на столицата, в района на летището Темпелхоф, и да кацне някакъв самолет там е било направо самоубийство.

Обкръжаването на франкфуртско-губенската групировка било завършено на 24 април. По такъв начин, на 25 април завършило окончателното обкръжаване от съветските войски на цялата берлинска групировка на противника, наброяваща приблизително 300 хиляди души. В същият ден, войските на 5-а гвардейска армия се срещнали с предните части на 1-ва американска армия.

Тук е уместно да се отбележи, че ако по отношение на противниковата групировка отбраняваща Будапеща, съветското командване отбягвало да използва за разгрома на противника стволна артилерия и авиацията, то при окончателния щурм на Берлин, боеприпаси не се пазели и жалели. По данни на самия маршал Г.К.Жуков, само за десетина дни (от 21 април до 2 май 1945 г.), по нацистката столица били направени почти 1,8 милиона артилерийски изстрела, което се равнявало на 36 хиляди тона метал. По столичния център, където се намирала Имперската канцелария и най-важните здания на нацисткия режим стреляли дори и крепостни оръдия, чиито снаряди тежали към половин тон.

На 26 април Кайтел изпраща радиограма до адмирал Дьониц и неговия щаб в гр.Плен, намиращ се на 80 км северно от Хамбург, имаща следното съдържание: „Битката за Берлин ще стане сражението за съдбата на Германия… Вие трябва да подпомогнете битката за Берлин… Войските трябва да се доставят с въздушен транспорт в самия град, а по суша и вода – на подстъпите към Берлин…” . Но за това, което настоявал германския генерал било вече много късно. Към сутринта на 27 април Берлин бил напълно обкръжен и последните негови две летища – Гатов и Темпелхоф, били превзети от съветските танкови подразделения. На 28 април групата армии „Висла” била практически напълно разчленена, а командването и вече не се подчинявало на получаваните от Берлин заповеди.

От 26 април до 1 май франкфуртско-губенската групировка на вермахта правила неуспешни опити да излезе от обкръжение, следствие на което била напълно унищожена. От друга страна, разчленяването и последващото унищожаване на берлинската групировка на противника непосредствено в града продължило до 2 май 1945 г. Берлин бил превърнат в море от огън. Но съветските войски неуморимо продължавали в чертите на града своето настъпление към Имперската райхсканцелария от три страни – изток, юг и север. През деня атакували първите ешелони на съединенията, а през нощта – вторите. Руските танкове стреляли постоянно по всеки прозорец, от където би могъл да се изстреля срещу тях германски „панцер фаустпатрон”. От повредения берлински уличен газопровод бълвали голями пламъци, осветявайки денонощно районите на кръвопролитните сражения. Улиците били непроходими от руините и разрушенията. От мазетата на зданията изкачали или изпълзявали смъртници фолксщурмоваци и хитлерюгендци с бутилки със запалителна смес в ръце и се хвърляли срещу съветските танкове и самоходни артилерийски установки, които в условията на градските квартали се превръщали в тяхна лесна мишена. Ръкопашните боеве се водели навсякъде – и на улиците, и в зданията, в мазетата, в тунелите, в берлинското метро, което по-късно по заповед на Хитлер било наводнено. Към обяд на 30 април 1945 г., Тиргартен също паднал. Едно от щурмовите съветски подразделения дори успяло да излезе на берлинска улица, намираща се в непосредствена близост до райхсканцеларията. Но дори самоубийството на Адолф Хитлер не успяло да спре веднага военните действия в града и той представлявал ужасно зрелище.

Подписването на „Акта за безусловна капитулация”

Именно поради това, ръководещият отбраната на Берлин генерал Кребс взема решение да капитулира с подчинения му гарнизон. Той заминава за щаба на 8-ма гвардейска армия. Но маршал Жуков е категоричен – безусловна капитулация! Това решение на командващия 1-ви Белоруски фронт е било предадено на генерал Кребс, който още същия ден се среща в щаба на 8-ма гвардейска армия в Темпелхоф с командващия я генерал Василий Чуйков. Предните съветски части вече се състезавали, кой ще превземе първи зданието на Райхстага, което се приемало като символ на Третия райх. Именно в тези часове и минути върху него било поставено знамето на Победата. Към 15 часа на 2 май съпротивата на германците в Берлин се прекратила, с изключение на отделни участъци където се намирали есесовски формирования. Борбата с опитващите се да се измъкнат от околностите на града към запад отделни групи на противника завършила чак на 5 май. През нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. представителите на германското военно командване подписали в Карлхорст „Акта за капитулация” на въоръжените сили на Германия, като от съветска страна това е направено от маршал Георгий Жуков, от английска страна от маршала на кралските ВВС сър Артър Тедер, от американска – от генерал Карл Спаатц, от френска страна – от генерал Жан дьо Латр дьо Тасини, а от германска – от генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел.

Общо по време на операцията са били разгромени от съветските и полските войски 70 пехотни и 23 танкови дивизии, взети в плен около 480 хиляди германски войници и офицери и пленени над 1500 танка и 4500 самолета. Загубите на съветските въоръжени сили били също огромни – 352 хиляди човека. По размера на денонощните загуби на личния състав и техника (над 15 хиляди убити и ранени, 87 танка и САУ, 40 самолета) битката за Берлин надминала всички останали от периода на Втората световна война. По своята интензивност на дадените загуби тя би могла да се сравни единствено с Курската битка.

Берлинската настъпателна операция на съветските войски била последната военна операция. Това бил изключително мощен удар по Третия райх, а с превземането на столицата, германските въоръжени сили се лишили от способността организирано да се сражават. Войната в Европа свършила.

Съветските въоръжени сили заедно със своите съюзници по антихитлеристката коалиция успяли да освободят окупираните от хитлеро-фашисткия агресор поробени държави в Европа. Но цената на тази победа за СССР била огромна – над 26 милиона само убити на фронта, разстреляни в плен, удушени в газовите камери на концлагерите и т.н. Само на територията на СССР били разрушени или напълно унищожени 1700 града и селища, над 70 хиляди села, опожарени над 6 милиона здания, разрушени 84 хиляди училища, 40 хиляди болници, 43 хиляди библиотеки, над 400 музея и др.

Нека не забравяме за това!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Приложение № 1

Соотношение на силите в Берлинската настъпателна операция

Съветски войски Германски войски

Личен състав, в хиляди 2500 1000

Оръдия и минохвъргачки 41600 10400

Танкове и САУ 6250 1500

Самолети 7500 3300

Приложение № 2

Директива на Ставката на върховното командване до командващите войските и членовете на военните съвети на 1-ви Белоруски и 1-ви Украински фронтове за промяна на отношението към германските военнопленници и към гражданското население.

20 април 1945 г.

Ставката на Върховното командване заповядва:

1. Настоявайте за промяна на отношението към германците както към военнопленниците, така и към гражнските. Да се отнася към германците по-добре. Жестокото отношение към германците предизвиква в тях страх и ги принуждава упорито да се съпротивляват, като не се предават в плен. Гражданското население, опасявайки се от мъст, се организира в банди. Подобно положение е неизгодно за нас. По-хуманното отношение към германците ще ни облегчи воденето на бойни действия на тяхна територия и, несъмнено ще понижи упоритостта на германците в отбрана.
2. В районите на Германия на запад от линията устието на река Одер, Фюстенберг, по-нататък река Нейсе (западно от нея) да се създават германски администрации, а в градовете да се назначават бургомистри – немци. Редовите членове на национал-социалистическата партия, ако те лоялно се отнасят към Червената армия, да не се пипат, а да се арестуват само лидерите, ако не са успяли да избягат.
3. Подобряването на отношенията към германците не трябва да води до снижаване на бдителността и приятелство с немците.

Ставка на Върховното командване

И.СТАЛИН

АНТОНОВ

BATTLE OF BERLIN, 16 ARPIL 1945 – 2 MAY 1945 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Подготовка на плана за Берлинската настъпателна операция. От ляво на дясно – генерал К.Ф.Телегин, маршал Г.К.Жуков, генерал М.С.Малинин и генерал И.С.Варенников.

Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков и други представители на висшето съветско командване по време на щабни учения преди началото на Берлинската настъпателна операция.

Звено съветски щурмови самолета „Ил“ в небето над Берлин.

Съветски оръдия ЗиС-3 обстрелват германските отбранителни позиции в района на Зееловските височини, Берлин, Германия (Seelow Heights, Berlin, Germany). 16-19 април 1945 г.
Източник: German Federal Archive
Идентификационен код: Bild 183-E0406-0022-012

Съветски реактивни минохвъргачки БМ-13 („Katyusha“ rocket launchers) водят огън на поражение по центъра на Берлин, Германия. Април 1945 г.

Американският лейтенант Уйлям Робертсън и съветския лейтенант Александър Силвашко се срещат близо до гр.Торгау, Германия (Torgau, Germany). 25 април 1945 г.
Фотограф: William E. Poulson
Източник United States National Archives

Уличен бой в столицата на Германия – гр. Берлин

Съветски автоматчици влизат в метростанцията на „Франкфурналее“ (Frankfurter Allee station) в Берлин, Германия. Краят на април 1945 г.

Пехотинцы водят бой в развалините на Берлин

Тежката артилерия в един от уличните боеве

Екипажът на танка от подразделението с командир Героят на Съветския Съюз полковник Н.П.Константинов прогонва хитлеристите от здание, разположено на „Лайпцихерщрасе“ в Берлин.

Германски пленници- фолкщурмисти, пленени от частите на 1-ви Белоруски фронт (1st Belorussian front), Берлин, Германия, 1945

Съветски пехотинци обстрелват противника. Краят на април-началото на май 1945 г.

Германският генерал Хелмут Вейдлинг (Helmuth Weidling) и други германски генерали след попадането им в съветски плен. Берлин, Германия, 2 май 1945 г.

Съветският войник Михаил Егоров (Mikhail Yegorov) от 756-и стрелкови полк закрепва съветско знаме върху покрива на Райхстага, Берлин, Германия, 2 май 1945 г.
Фатограф: В.Гребнев

Главният маршал на авиацията на Великобритания сър А.Теддер и Маршалът на Советския Съюз Г.К. Жуков преглеждат документите с условията на капитулацията на нацистка Германия.

Германският генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва „Акта за безусловна капитулации“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия

Командващият 1-ви Белоруски фронт Маршалът на Съветския Съюз Г.К.Жуков подписва „Акта за безусловна капитулация“ на всички въоръжени сили на нацистка Германия.

Така изглеждало зданието на германския Райхстаг в Берлин, непосредствено след капитулацията на нацистка Германия. 3 юни 1945 г.
Фотограф: Hewitt
Източник: Imperial War Museum

Британският премиер-министър Уинстън Чърчил седи на повредено кресло извадено от бункера на Адолф Хитлер. 16 юли 1945 г
Фотограф: Lockeyear & Malindine
Източник: Imperial War Museum

Среща на река Елба на съветски военнослужащи-конногвардейци от съединението на генерал-лейтенант от гвардията Н.С.Осликовски с войските от 13-ти американски пехотно-танков корпус

– НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT”

ШПЕРЦЪТ НА „НААRР” КЪМ „ФИЛАДЕЛФИЙСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ”

„Филаделфийският експеримент” (на англ. ез. – Philadelphia Experiment) или известен още като  „Проектът Дъга“ („Project Rainbow„) е може би една от най-странните истории не само в американската, в човешката история, но и в историята на науката. Странна, защото тя и до днес не е била нито официално опровергана, нито потвърдена от оторизираните специалисти от американския Пентагон или от техните ВМС. Става дума за някакъв таинствен експеримент, който уж е извършен от ВМС на САЩ на 28 октомври 1943 г., при което е изчезнал от зрителното поле на наблюдателите, а след това се е преместил на десетки километри от своето изходно местоположение ескадрения миноносец „Елдридж” (U.S.S. Еldridge), имащ на борда си екипаж от 181 човека. Слуховете за този експеримент десетилетия наред били толкова устойчиви, че са станали причина за създаването от Холивуд през 1984 г. на един наистина прекрасен игрален фантастичен филм, а през 1993 г. – дори е филмирано и негово продължение.

Раждането на легендата

В последните два месеца на отминаващата 1943 г., сред американските журналисти и учени, се разпространила информацията, че уж в охраняемата зона на американската военноморска база във Филаделфия, Пенсилвания, с ескадрения миноносец „Елдридж” имащ борден номер „DE 173” е извършен някакъв експеримент, който се базирал върху някои положения на Айнщайновата обща теория на полето – в дадения случай е била разработенаи изпробвана специална  електромагнитна система, направила за кратко време военния кораб невидим за очите на наблюдателите. Нещо повече, след началото на експеримента последвало постепенното изчезване на „Елдридж” в акваторията на филаделфийската база в Пенсилвания. След това той внезапно бил видян от много хора в акваторията на друга военноморска база – тази на Норфолк, Виргиния. „Призракът на „Елдридж” в Норфолк бил наблюдаван ясно близо 15 минути от много моряци, след което корабът отново се появил в акваторията на филаделфийската военноморска база.

Но най-страшното последвало след това – оказало се, че осъщественият електромагнитен експеримент е довел по-късно до тежки последствия за организмите на членовете на екипажа – много от моряците мъчително починали, други полудели и завършили живота си в тайни лудници. В ширещите се сред обществото слухове се съобщавало, че по време на експеримента е трябвало да се генерират мощни електромагнитни полета, които в случай на успех трябвало да предизвикат изкривяването на светлинните и радиовълните около самия миноносец. Нещо повече – по време на експеримента се наблюдавала възникването на зелена мъгла. След материализирането наново на есминеца, от екипажа,  състоящ се от 181 човека останали невредими само 21 човека, други 40 в буквалния смисъл на думата направо се влели в конструкцията на военния кораб, а 120 изчезнали и никога не се завърнали на родния бряг. Този печален завършек на експеримента принудил американското военно ръководство да се откаже от неговото повторение. Върху темата за темпоралното прехвърляне на цял военен кораб с екипажа му от едно място на друго било наложено табу, което само раздразнило журналистите и събудило тяхното любопитство.

Историята продължава 

През 1955 г. в САЩ е отпечатена книгата на известния американски уфолог Морис К.Джесъп, озаглавена „Кутия за НЛО”. Малко по-късно той получава на домашния си адрес в Кенсигтън писмо от някой си Карлос Михел Аленде, който бил виждал и нещо и по интересно от „дисковете” – експеримент по телепортиране. Той описал с подробно случая с материализиращия се и изчезващ есминец, като споменал че това е подобно нещо което се случва с наблюдаваните летящи дискове. Нещо повече – той потвърдил, че наблюдавал появата в Норфолк на есминеца от борда на съседен нему кораб. Но писателят Морис К.Джесъп не приел на сериозно нещата.

На 20 април 1959 г. Морис Джесъп се самоубива, като смъртта му само наляла масло в огъня – веднага в уфологическото общество започнали разговори, че той е „отстранен” зариди това, че се е „доближил твърде много до истината” за експеримента. Този път със задачата по изясняването на истината се заели известните изследователи Чарлз Берлиц и Уйлям Мур, които въз основа на останалите след Джесъп бележки и писма на Аленде, отпечатват своя бестселър „Филаделфийския експеримент” през 1973 г., в която е дадената традиционната версия на експеримента.
А малко по-късно Холивуд създава и двата свои шедьовъра, за които стана дума по-горе.

…

Все пак съществуват и няколко смислени обяснения на въпросите, които възникнали около случая с есминеца „Елдридж”. Според едното обяснение, това е проведения опит по размагнитизирането на кораба, което в случай на успех би довел до създаването на технология, която би го направила „невидим” за неприятелските морски мини. По мнението на американското Управление на военноморските изследвания, в основата на легендата тиражирана от Карлос Аленде лежи имено този процес, правещ кораба „невидим” за военноморските мини с магнитен детонатор. Процесът даже получил и своето име – „дехаусизация” (от „хаус” – единица за магнитна индукция. Другото обяснение на причудливата история за „изчезването и телепортирането” на кораба е свързано с един друг експеримент, осъществен също през 50-те години на миналия век, но този път с военноморския кораб „Timmerman”. Тогава бил проведен експеримент, за да се провери ефекта създаден от монтиран на кораба малък високочастотен генератор имащ 1000 Хц, вместо стандартните 400 Хц, при което екипажът на кораба не бил в състояние да понесе ефекта от експеримента.

Те си спомнят
Тук е уместно да се отбележи, че като че ли последната точка върху загадката с есминеца „Елдридж” поставят самите членове на екипажа му. През 1999 г., останалите живи 15 моряка, които служили в годините на войната на кораба се събрали на възпоменателна среда в Атлантик-Сити. Сред моряците бил и капитана на кораба Били ван Ален. На състоялата се среща станало дума и за т.нар. „Проект Дъга”. Ето както обяснение дали някои от тях:

84-годишният капитан Били ван Ален – „Нямам представа как е възникнала тази история”.
74-годишният Ед Уайз – Смятам, че някой е измислил това, след като се е напушил с трева”.
Морякът Тед Дейвис – „Никакви опити над нас никога не са правени”.
Морякът Рей Периньо – „Когато хората ме питаха за „експеримента” аз се съгласявах и им казвах, да аз съм изчезвал. Но по-късно те съобразяваха, че ги разигравам”.

USS Eldridge, a 1240-ton Cannon class destroyer escort built at Newark, New Jersey, was commissioned in August 1943. She was employed on escort duties in the Atlantic until May 1945, when she departed for service in the Pacific. Eldridge was decommissioned in July 1946 and placed in the Reserve Fleet. In January 1951, she was transferred to the Greek Navy, in which she served as Leon into the 1990s.

И отново „HAARP“…

До тук като че ли бяха поставени всички точки, но това щеше да е краят, ако тези дни не се появи една нова, при това доста революционна по своите измерения теория, свръзана с преди всичко с въздействието и видимите резултати на американската програма „HAARP”, за която писа вестник „Дума” на 16 април 2011 г. Тази теория е създадена от бразилския физик д-р Фран де Акино (обявен още от сега за „най-опасния жив човек”, заради неортодоксалните му възгледи), а резултатите и потвърдени от гръцкия физик от атинския ТЕI д-р Димитриу Ставрос (Dimitriou Stavros). Блестящият бразилски физик публикувал своето изследване, като цитирал 30 други много сериознви източници, които показват че всъщност HAARP има невероятно големи и дълбоки замисли, за които по-голямата част от изследователите на тази високочастотна енергетична технология дори не подозират. Става дума за това, че HAARP в много отношения може да управлява и контролира времето и пространството. А това идва от неговия, на Фран де Акино (Dr. Fran De Aquino) извод, че научните кръгове, стоящи зад HAARP са в състояние още сега да деформират времето. Така например, популярно казано, той посочва, че ако структурата на определен обект бъде обработена с еднородно електромагнитно поле по технологията ЕLF, масата му може да се придвижи към различно бъдеще време по отношението на външните наблюдатели. И това действително се извършва!

„Най-опасния жив човек”: бразилският физик  Dr. Fran De Aquino
Аналогията, която д-р Акино прави в своето изследване е свързана с голям океански кораб. Той обяснява, че корабът е направен от стомана, но ако той бъде подложен на въздействието на еднородно магнитно поле по технологията ЕЛФ с определена интензивност и честота, то корабът ще извърши преход от нашето време към друго време. Но обаче, ако той не бъде еднороден в своята маса, то всяка част от кораба ще извърши своя преход, но към различни времена в бъдещето. За електромагнитното поле е важно, всички части на кораба да са от една структура. Но за разлика от кораба, хората, които се намират на него ще извършат преходите си към различни времена в бъдещето, поради по-различния коефициент на проводимост и плътност на човешкия организъм от този на кораба.
Забележителното в случая е, че това е почти същият сценарий за извършването на „Филаделфийския експеримент”, описан през 1955 г. от предполагаемия свидетел на случилото се подписал се като Карлос М. Аленде (Carlоs Allende), в действителност пенсилванеца Карл М.Ален. Сега смятаната като измислена история за извършения експеримент с кораба „Елдридж” през 1943 г. и имаща военновременното название „Проект Дъга”, може да получи съвсем смислено обяснение. Теорията, направена от бразилския физик напълно покрива тезите на защитниците на историята, които настояват, че при извършването на експеримента, от американското правителство са използани скритите и до днес записи на великия изобретател и недосегаем гений Никола Тесла. Военният екcперимент целял да се получи пълна невидимост, но той завършил неуспешно и трагично, заради това че корабът все пак пространствено се е транспортирал, но отделните негови части „са били хванати в капана на времевите аномалии”. Нарастнало също така и изключително много подозрението, че по-голямата част от технологиите на НААRР са осъвременени и подобрени варианти на изследванията и заключенията на Никола Тесла, които се опират и върху последните научни знания от ХХI век за този невидим свят.

Никола Тесла
И така на път е да бъде разгадан тайната на „Филаделфийския експеримент”. Но все още остава тревожен един друг въпрос – как ще бъде използвана програмата НААRР – за атмосферни войни ли, за предизвикването на геофизични аномалии, за манипулиране на силата на тежестта, за деформирането на времето и пространството ли, а оттам и пробив към бъдещето… Тази технология и днес вече подлудява хората, че времето може да има своите собственици – първите започват уж да „получават сигнали” от някъде, не са в състояние реално да анализират средата около себе си и т.н. Но затова само учените ли са виновни? По някой път и тяхния „хляб” е много горчив…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.