– IN THE DEVIL`S TRIANGLE – SECRET GLASS PYRAMIDES ?


КАКВО СТАВА В “БЕРМУДСКИЯ ТРИЪГЪЛНИК“?


Едно от най-тайнствените и загадъчни места на нашата планета е било и си остава “Бермудския триъгълник”. В този регион на света, по свидетелствата на болшинството от очевидците стават много необясними събития, които с всяка година се увеличават и са причина на различни загадъчни произшествия. Голяма част от тях са необясними природни аномалии, изчезването на морски съдове и самолети, загубата на памет у хора, посетили региона – т.е, събитията, които едновременно предизвикват ужас и в същото време, привличат вниманието на учените и изследователите. Като термин “Бермудски триъгълник”, се появява на бял свят преди около 50-60 г., и тайните му продължават да не бъдат разгадани или обяснени, независимо, че притежаваме свидетелствата на стотици очевидци, наблюдавали извършващите се аномалии там.

Карта на „Бермудския триъгълник“

Самият триъгълник се намира недалеч от югоизточното крайбрежие на САЩ. Върховете му лежат върху Бермудските острови, Маями в щат Флорида и Сан-Хуан (Пуерто-Рико), като общата му площ е някъде около 925000 квадратни километра. Своето название, той получил от името на един от неговите върхове – “Островът на дявола”. Този остров бил заобиколен от множество скрити подводни рифове, които успяли да потопят не един десятък кораби. Любопитен е също и фактът, че “Бермудския триъгълник” не е отбелязан официално в географските карти на САЩ, той не присъства реално на картата, няма документи, които да потвърждават или отхвърлят тази таинствена и загадъчна област на света. Т.е., всичко, на което се опирали изследванията на учените, се градяло върху разказите на многобройните свидетели. Само през втората половина на ХХ век тук са загинали над 1000 човека. Независимо от прекрасното време, постоянно изчезвали яхти, кораби и самолети.

Първата новина за таинствените стъклени пирамиди

Но ето, че и това положение бе променено и е свързано с откриването в “Бермудския триъгълник” на нейните пирамиди. И нека сега оставим на страна многобройните полуфантастични хипотези и измислици, които се опитват да обяснят една малка част от явленията, протичащи в този аномален регион на океана.

Откриването на пирамидите

Увеличена снимка

Съобщения за съществуването на пирамидите, които се откриват периодично в района на «Бермудския триъгълник» постъпват постоянно. В документите на хидрографската служба на ВМФ на САЩ през август 1948 г., за първи път се споменава за планината «Американски разузнавач». Тази грамадна планина уж се издигала от дълбочина 4400 м. и достигала до 37 м от повърността на океана. Обаче старателните измервания, извършени през септември 1964 г., направени от американския научно-иследователски кораб «Атлантис-11», показали, че подобна планина не съществува. Геолозите стигнали до заключението, че сведенията за тази подводна планина са били получени в резултат на т.нар. «лъжливо дъно».

В средата на 80-те години на ХХ век, известният американски атлантолог Чарлз Белитз организира специална експедиция за изучаването на феномените, възникващи периодично в т.нар. “Бермудски триъгълник”. От своят изследователски кораб, с помощта на ехолот те регистрират на дълбочина от 400 м, релефно образование, което прилича удивително на пирамида. В следствие на по-нататъшни изследвания, членовете на експедицията стигат до удивителния факт, че това образование е точно копие на пирамидата на Хеопс в Египет. Височината и достигала 150 м и били съхранени равните дължини на страните и.

Така изглеждат двете неизвестни пирамиди на дъното на „Бермудския триъгълник

За откриването на различни пирамиди в региона на Бермудския триъгълник се пише в пресата доста често. И ето, през лятото на 1991 г., американските океанографи, при изследванията си на океанското дъно, откриват нова пирамида, която се намирала приблизително в средата на триъгълника, и чиито размери били три пъти по-големи от размерите на пирамидата на Хеопс. След обработването на постъпващите от апаратурата данни, те стигат до извода, че повърхността и е идеално гладка, и прилича на нещо подобно на стъкло или лед. Тази новина станала истинска сензация, която била обсъдена на специална пресконференция, провела се във Флорида.

Присъстващите на нея журналисти от различни американски и латиноамерикански печатни издания получили в свое разпореждане многобройни фотографии и ехограми с резултати от изследванията. Какво видяха те? Според хидролокаторите и чувствителните компютърни анализатори, монтирани от учените на изследователския кораб, се виждали обемни и идеално гладки, не зараснали с водорасли стени на пирамида. Самата тя нямала никакви шевове, нито вдлъбнатини или пукнатини. Отговорът на тази загадка най-вероятно се крие в това, че в този район се наблюдавали излитания на различни НЛО-та направо от водата или пък навлизането им в морските дълбочини. Било отбелязано, че спецслужбите водят наблюдение на тези полети на НЛО-та, които са доста често явление там. Те се появяват даже през деня с регулярността на самолетно разписание. Разузнаването на ВМС на САЩ смята, че района на Бахамските острови, разположени в района между южната част на триъгълника и Пуерто-Рико, НЛО-тата водят наблюдение на пусковете на изкуствените космически апарати на САЩ и на маневрите на техните атомни подводни лодки. Едновременно с това, по мнението на учените и различните сътрудници на спецслужбите на САЩ имащи достъп до специфичната по въпроса информация, аномалиите в региона на Бермудския триъгълник стават заради работата на много мощен по количество на енергията, на разположен под водата неизвестен комплекс. Те стигат до извода, че възможно точно “стъклената пирамида” представлява част от подобен енергиен комплекс, построен неизвестно кога и неизвестно от кого.

Подобна група съоръжения във вид на светещи пирамиди наскоро са били открити около южната част на крайбрежието на Чили, в падината Белинсхаузен, на дълбочина от 6000 метра.

Заснето навлизане на НЛО във водите на „Бермудския триъгълник“

В началото на 2003 година, светът узна за откриването на още две пирамиди в района на Бермудския триъгълник. Този път океанологът Верлаг Майер с помощта на специално оборудване се опитал да разбере от какво вещество са построени пирамидите. Той стига до парадоксалния извод, че те са конструирани от стъкло, като технологията на изпълнението им оставало тайна за учените и до днес. Сравнявайки данните от предишните и настоящи изследвания, учените стигат до извода че т.нар. “стъклени пирамиди”, са построени приблизително преди 500 години. Така че цялото човечество с нетърпение очаква да бъде открита тайната на този Бермудски феномен, като се изясни кога, от кой и с каква цел са били построени пирамидите. И най-вероятно, именно това откритие ще помогне за изясняването на много от природните аномалии на Бермудския триъгълник, загадъчните изчезвания на морските съдове и самолети и т.н.

Верлаг Майер все пак смята, че разкриването на тайните на странните пирамидални формирования на дъното на океана и то по-специално в центъра на условния триъгълник, ще пролеят нова и при това страшна светлина върху загадъчния “Бермудски триъгълник”. Нещо повече, на своята специална прес-конференция, проведена на Бахамите, ученият предоставил на желаещите своя отчет, карти с точните координати на пирамидите и графиките с изображенията им. Забележително е твърдението на учения, че на съвременната наука е неизвестна технологията, по която са създадени тези пирамиди и, че само подводното им изучаване ще позволи да се приемат или отхвърлят редица факти, за които трудно е да си помислим.

Още, още, още … по странно!

Имали все пак щастливци, които да са се измъкнали от това страшно място и да разкажат, какво всъщност става там? Капитан Ден Хенри трябвало да направи буксирането на празна баржа от Лодър-дейл до Пуерто-Рико. “Моят кораб беше с дължина 160 фута и с двигател с мощност от 2000 к.с. Дълбочината в това място на океана, съдейки по показанията на ехолота и картите, достигаше 1000 – 1200 метра дълбочина. Беше по обяд, времето ясно и топло. Аз бях каютата, когато чух ужасните вопли на моряците. Изкочих на капитанския мостик и погледнах компаса – стрелката му се въртеше. Аз не можех да разбера какво става. Дяволска работа. Като че ли водата се движеше във всички направления. Хоризонтът изчезна – не го виждахме, водата и небето се сляха. Електрическите генератори престанаха да дават енергия. Ние се опитахме да пуснем резервния генератор, но запалването му не проработи. Аз поставих указателите на командата “Пълен напред!”, за да се измъкна колкото се може по-бързо от този ад….”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“ („Word“), Sofia, 17th September 2011, p.28. see: http://www.duma.bg/duma/node/20433

Creative Commons License
IN THE DEVIL`S TRIANGLE – SECRET GLASS PYRAMIDES ? by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

 

– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR


БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

Creative Commons License
„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0004

IMG_0005

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979


КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

Creative Commons License
HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG_0002

IMG_0003

 

– THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS


НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДЕСАНТ С ВЕРТОЛЕТИ Е ПРЕЗ 1987 Г. ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА СССР ВСЕ ОЩЕ ТЪНЕ В МЪЛЧАНИЕ ЕДНА ОТ НАЙ-СТРАШНИТЕ ВОЙНИ НА МИНАЛОТО СТОЛЕТИЕ – СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА.

През 1979 г. по покана на афганистанското правителство, за осигуряването на мир в афганистанските и провинции на ДРА, започва прехвърлянето на бойна техника и войски.

Към февруари 1980 г. те са вече 85 хиляди души, които са сведени в различни подразделения на така наречения Ограничен контингент на съветските войски в Афганистан (ОКСВА).

През средата на 1985 г. числеността на този „ограничен” контингент достига 150 хиляди души. Като цяло конфликтът продължи цели десет години. Както във всяка модерна война значителна роля в него играят вертолетите.

Много са операциите, в които могат да се посочат примери как съветското командване използва вертолетите. Така например, бомбено щурмовите удари на осморка Ми-24Д през юни 1980 г. помогна да бъде превзета „Планината на крадците” – Санги Дуздан, разположена около Файзабад. Тя е знаменита с това, че в периода 329-327 пр.н.е. с населяващите я племена не могли да се справят войските на самия Александър Македонски по време на неговия прословут индийски поход. По време на Втората Панджшерска операция, която се провежда през май-юни 1982 г., са използвани 104 различни вертолета, които осигуряват огневата поддръжка на настъпателните действия на съветските и афганистанските правителствени войски и извършването на 20 тактически стоварвания на десантните батальони и спецназовците с общо число от 4200 души. Има и редица други операции, в които е показана силата,

ударната мощ и възможностите

на вертолетната авиация.

В операция „Пустиня”, проведена през юли 1987 г., по върховете на околните планини са извършени десетки тактически десанта на различни батальони с обща численост от 7000 десантчици и спецназовци. При въздушнодесантната операция „Язовирна стена” през есента на 1987 г. с вертолети са прехвърлени 12 000 души в Кунарския проход. Те осъществяват блокадата му в дълбочина от 170 км на противниковата отбрана. Това е навярно най-големият вертолетен десант във военната история. В друга армейска операция, ръководена от Борис Громов, известна като „Магистрала”, целяща деблокирането на стратегическя път към Хост и на самия град, е извършен десант от траспортни вертолети на съветски батальон и на една бригада афгански командоси. По време на тази десетгодишна война ОКСВА

дава тежки човешки загуби.

Официалните данни отчитат 14 453 загинали съветски военнослужещи и десетки хиляди ранени.

Инвазията в Афганистан предизвика сериозни сътресения в цялата съветска система. От нея пострада най-вече международният имидж на Москва, особено в лицето на страните от Третия свят.

Съпротивата на афганските моджахеди провокира националистическите настроения сред мюсюлманските народи на Средна Азия и Кавказ. А в чисто военен план конфликтът показа неподготвеността на съветската армия за справяне с партизанската война.

В Афганистан летят с временни знаци.

Авиационната поддръжка на войната с „моджахедите”, както се наричат антиправителствените партизански формации, се осъществява от 34-и смесен авиационен корпус. В неговия състав влизат и различен брой вертолетни полкове и ескадрили с военновременна номерация и условни обозначения.

През 1988 г. те наброяват 3331 г. те наброяват 331 машини – дозорни, транспортни, щабни Ми-8Т, Ми-8МТ и ударно-щурмови вертолети от типовете Ми-24А, Ми-24В, Ми-24Д и Ми-24П и др.

Soviet helicopters in Afghanistan, after an attack on a camel caravan from Pakistan.

Вертолетите на съвеитските въоръжени сили от ОКСВА и тези на афганистанските правителствени сили, изпълнявали по време на десетгодишната война, са разнообразни и извънредно сложни задачи.

От една страна, те извършват разузнавателно-ударни действия, свързани с издирването и ликвидирането на неприятелски опорни пунктове и кервани с въоръжение. Същевременно те охраняват съветските и афганистанските правителствени транспортни колони, движещи се на територията на ДРА, а също и провеждат спасителни операции.

Вертолетните части играят водеща роля в десантните операции и при транспортирането на търсещо-спасителни групи. На тях ляга и задачата по доставката на продоволствие, въоръжение и подкрепления за предните постове на съветските и правителствените части.

Независимо от загубите, понесени в афганистанската война, вертолетите доказват качествата си на машина, която не само извършва бойни операции, но и спасява живота на военнослужещи и цивилни лица в критични ситуации.

Руските загуби са малки.

Авиационният корпус губи 333 вертолета от различни класове. Те са свалени или унищожавани във въздуха от моджахедите главно с помощта на ръчно изстрелвани ракети „земя-въздух”. Те са най-различно производство – китайско, египетско, британско, френско и американско. Става въпрос за „Стингер”, „Блаупайп”, „Ред Ай”, „Джавелин”. Загубите на вертолети от руска страна са несравнимо по-малки от американските във Виетнам. Причината за това е откритият пустинно-степен релеф на Афганистан, поради който пилотите трудно могат да бъдат изненанадани от близо от ракетите.

Ст.н. с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3118 from 3rd September 2001

Creative Commons License
„THE BIGGEST LANDING WITH HELICOPTERS IS IN 1987. THE SOVIET HELICOPTERS DELIVERED IN CUNAR PASS 12 000 PARATROOPERS“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG

IMG_0001

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– THE АТTENTAT AGAINST HITLER, 20 JULY 1944


ЧЕТИРИДEСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ… (ОПЕРАЦИЯ „ВАЛКИРИЯ”)

Обединена Германия – колко много неща  се крият зад тези думи. История, изпълнена с превратности и противоречия, получила своя връх при канцлера Ангела Меркел. Памет, която не е заличена, а напротив – допълнена, съхранявана, благодарение на настъпилите демократични промени, благодарение на усилията на съществуващите многобройни исторически центрове… През 2007 г. в Германия се появи една малка пощенска марка, но колко много е написано на това късче хартия. Тя е посветена на двама герои от германската антинацистка Съпротива – граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и граф Хелмут фон Молтке – участници в неуспешния атентант срещу нацисткия идеолог и диктатор Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г.

Полковник Клаус Филипп Мариа граф фон Щауфенберг

Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг е роден на 15 ноември 1907 г. в баварския град Етинген. Той бил син на оберхофмаршала на вюртенбергския кралски двор и правнук на известния пруски генерал, военен теоретик и реформатор Август фон Гнейзенау. Клаус бил най-малкият от своите други двама братя-близнаци – историка Александър и юриста Бертолд. След завършването на гимназиалното си образование в Щутгарт, постъпва като кандидат-офицер в 17-и кавалерийски полк, който бил традиционно елитна военна част за германското дворянство. През 1930 г. Щауфенберг е произведен като лейтенант от един от ескадронните командири на полка – Хасо фон Мантойфел, станал по-късно танков генерал. През 1933 г. е произведен в чин обер-лейтенант, а през 1937 г. – в ротмистър. По време на Полската и Френската кампания на германския Вермахт служи като щабен офицер в 1-ва лека дивизия, след което воюва в групата войски в Северна Африка. На 7 април 1943 г., като началник на оперативния отдел на щаба на на 10-а танкова дивизия при въздушна бомбардировка той е тежко ранен и евакуиран със самолет в Германия. Той се оправя от раняването си, но остава еднорък и едноок.

Една рядка фотография – граф фон Щауффенберг (отляво) заедно със своя приятел полковник Албрехт Мерц граф фон Квирнхайм (Albrecht Mertz Graf von Quirnheim), който бе разстрелян с него в нощта на 20/21 юли 1944 г.

След излекуването си решава да замине отново на фронтовата линия, но е назначен за началник на щаба на Общото управление на сухопътните войски в Берлин. Имено към този момент може категорично да се каже, че той вече принадлежал към кохортата на най-решителните противници на германския фюрер Адолф Хитлер, с твърдото решение да унищожи последния. По-късно стават известни неговите думи „Щом генералите нищо не са успяли да постигнат, време е с това да се заемат полковниците!”

Дни преди взрива. Щаб-квартирата на фюрера в Растенбург, Източна Прусия. Отляво на дясно – полковник Клаус фон Щауфенберг, генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, Адолф Хитлер.

За да изпълни задачата си – да премахне фюрера от власт, той решил да използва своето ново положение на началник-щаб на резервната армия. За тази цел, той разработил план за премахването на нацисткото ръководство, като формално целта на плана предвиждала потушаването от подчинените му тилови войски, на евентуално въстание на милионите чужди работници, принудително работещи в германските предприятия.
През октомври 1943 г. подготовката на плана била завършена. С най-важната задача на германската антинацистка Съпротива в момента, – убийството на Хитлер, се заема самият еднорък и едноок полковник, който имал достъп до нацисткия диктатор. На 7 юни 1944 г. Клаус фон Щауфенберг за първи път вижда Хитлер в неговата резиденция „Бергхоф”. Тук, по време на аудиенцията, нацисткият диктатор разглежда разработеният план „Валкирия” и в заключение отбелязал пред обкръжението си, че той бил „съвършенно блестящо ” направен. Но нацисткият диктатор не знаел само едно нещо – че заедно с плана му, в чантата с документи на Клаус се намирала и една английска мина със забавено действие, подготвена за взривяване от един друг участник в бъдещия атентат – генерал-майор Щиф. Тази мина не била взривена единствено заради факта, че на съвещанието в резиденцията „Бергхоф”, в обкръжението на Хитлер липсвали Херман Гьоринг и Хайрих Химлер.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия.

Обсъждането на подготвения от полковник Щауфенберг оперативен план продължило месец по-късно – на 6 и на 8 юли 1944 г. Но удобен момент все не се появявал, макар че в резиденцията се намирали по това време много от участвуващите в заговора срещу Хитлер – генерал Фридрих Олбрихт, генерал Ерих Филхибел, генерал-полковник Фриц Линдеман и др.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. На фотографията – началника на Партийната канцелария на НСДАП Мартин Борман, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг и генерал-полковник от луфтваффе Бруно Лорцер оглеждат резултатите от взрива.

На 15 юли Щауфенберг се опитал да направи своята втора крачка към осъществяването на успешно покушение. На тази дата той бил извикан от Хитлер в бункера на фюрера известен като„Вълчето леговище”, намиращо се на 8 км от летището „Растенбург”. С помощта на своите другари Клаус отново успял да премине охраняваните от есесовци заградителни зони и да внесе английската мина. Сигналът за действие на заговорниците трябвало да подаде съпровождащият полковника, командващ Резервната армия генерал-полковник Ерих Фром. И отнова неуспех.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. Адолф Хитлер показва на Бенито Муссолини резултатите от взрива.

На 17 юли 1944 г., Щайфенбер и съратниците му разбират, че германското Гестапо е по петите им, че предстоят арести и че изпълнението на атентата повече не може да се отлага. За датата на последния е избран 20 юли, като с това се съгласяват и близо 30 от принадлежащите към кръга на заговорниците висши офицери – сред тях са генерал-фелдмаршал Ерих фон Вицлебен, генерал-полковник Хьопнер, военния комендант на Берлин Фрайтаг-Лорингхофен Хазе и др. Пристигайки във „Вълчето леговище”, по време на заседанието на нацисткото ръководство в т.нар. Картографска барака, полковник Клаус фон Щауфенберг успява да постави и включи за действие мината, която трябвало да се взриви в 12,44 часа. Веднага след включването на киселинния взривател на мината, той успява да напусне заседанието. И отново една банална случайност станала съобщник на нечовешката национал-социалистическа система. В тези минути на отстъствие на Клаус фон Щауфенберг чантата му с английската мина е преместена под тежката дъбова маса на известно разстояние от Адолф Хитлер и тя избухва в помещението, където се намирали 24-те участника в заседанието, като четирима са тежко ранени, като не успява да унищожи фюрера.

Така изглежда панталонът на Адолф Хитлер след атентата.

В минутите на паника, настъпили след взрива, полковник Щауфенберг успява да напусне заградителните зони на „Вълчето леговище” и да достигне летището, от което излита в направление на Берлин. Но преди това героят от антинацистката съпротива успява да се свърже със своя близък съратник по борба генерал-майор Олбрихт, да го информира че Адолф Хитлер е убит и да го накара да пристъпи към вземането на властта в нацистката столица.

Берлин, Бендлерщрассе. Войници и офицери от СС в “Бендлерблока”. Тук се докарвани арестуваните участници в атентата срещу Адолф Хитлер.

Но времето е изпуснато! В зданието на Бендлерщрасе (т.нар. Бендлерблок), където са концентрирани заговорниците, последните се двоумят, как да действуват. Чак в 18 часа коменданта на Берлин генерал фон Хазе отдава заповед за овладяването на правителствения квартал, където са съсредоточени повечето министерства. Там е изпратен охранителния батальон „Велика Германия” с командир майор Ремер, държан и в този важен за заговорниците момент в неведение. Пословично е и поведението на човека, който трябвало да поеме властта след Хитлер – генерал-фелдмаршал Вицлебен. Той се прибира в родовото си имение, където по-късно е арестуван от органите на Гестапо! В Париж другият заговорник – генерал-фелдмаршал Клуге също се колебаел, но все пак констатирал, че „историческият момент е настъпил”. Но неговият подчинен, генерал фон Щюплнагел, който отдавна е бил на страната на заговорниците е много по-решителен – той заповядва в Париж да бъдат арестувани 1200 есесовци и сътрудници на СД, операция за чието изпълнение отиват само няколко часа. Във Виена и Прага също се очертавал успех за въстанниците. Но докато в Париж успехът е налице, в Берлин това не било така. Генерал-полковник Ерих Фром се колебаел открито да се присъедини към антинацисткото въстание, комендантът на Берлин генерал Хазе пък все по се отдалечавал от изпълнението на задачите на първоначално приетия план. И тук заговорниците допускат невероятна грешка – в гебельсовското министерство на пропагандата, командирът на охранителния батальон „Велика Германия” майор Ремер, който трябвало да овладее правителствения квартал, успява с помощта на арестувания Гьобелс да се свърже по телефона с Хитлер и да разбере, че последният е жив. Заедно с това, той получава личната му заповед да арестува заговорниците. И адът настъпил!

Берлин. Есесовски войници на Бендлерщрассе (Bendlerstraße) охраняват „Бендлерблок“ (Bendlerblock). Двама офицери преминават строя на есесовците.

След атака на войниците от охранителния батальон в „Бендлерблока” били арестувани Щауфенберг, гененерал-полковник Бек, генерал-майор Олбрихт, полковник фон Мерц и другите заговорници. В двора на зданието на „Бендлерщрасе” веднага били поставени военни камиони, чиито фарове трябвало да осветяват тяхното ликвидиране. Арестуваните офицери са извеждани от зданието и поединично поставяни пред купчина пясък при осветени фарове – така последователно са разстреляни Олбрихт, раненият при ареста му Щауфенберг, неговият адютант фон Хефтен, фон Мерц и много други. А самият генерал-полковник Ерих Фром, който предал другарите си и който подписал заповедите за разстрелите на своите подчинени също не убягнал по-късно от наказанието – след ареста му, Хитлер единствено си позволил през март 1945 г. да смени определената му от Народния трибунал бесилка с куршум.

Участникът в заговора генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Веднага след провала на атентата, започнал най-големия лов на хора, предприет имено от онази система, която направила този лов всекидневен. Четиристотин гестаповци и сътрудници на криминалната полиция, събрани от 12 различни германски учреждения постъпили в разпореждане на „Специалната комисия по разследване на събитията от 20 юли” и започнали арести веднага навсякъде и по всяко време. И първите им жертви били не живите, а мъртвите герои на антинацистката Съпротива – Щауфенберг, Олбрихт, Мерц и др. Тяхните трупове били изкопани, изгорени, а пепелта разпръсната и днес неизвестно къде….Трагедията за въстаналите антинацисти била още по-голяма заради факта, че те не смятали че ще загубят борбата си и поради това не били подготвени за бягство. При това, кафявият нацистки режим искал не само смъртта на участниците в атентата, но и смърт най-жестока, с пълното изтребване на дворянските им родове. Така, най-малката жертва на кървавия нацистки режим се оказало бебе – внук на участника в атентата Гьорделер, а най-стария по възраст – 55-годишния баща на един от племениците на Клаус фон Щауфенберг.

Участникът в заговора граф Хелмут Джеймс фон Молтке пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Все пак много от участниците в атентата срещу Хитлер успяват преди ареста си или по време на него да се самоубият. Така те избегнали нечовешките изтезания, предприемани от следователите в Гестапо. Сред тях можем да посочим генерал Фелхибел, генерал Тресков, подполковник Вернер Шрадер, майор Улрих фон Йотцен и много други.
Макар че пазачите на кафявата нацистка система измисляли все по-нови и по-жестоки мъчения за арестуваните заговорници, Адолф Хитлер решил сам да покаже своята жестокост – той разпоредил останалите все още живи, да бъдат съдени от председателя на Народния трибунал Роланд Фрайзлер, като предварително военните преминат през т.нар. „съд на честта”, който трябвало публично да ги изгони от състава на германския Вермахт. Превърнати от нацизма в бездомни бродяги, небръснати, без зъбни протези, колани, те трябвало да бъдат унижавани, като държат с ръце панталоните си и да стоят по такъв начин пред „съдиите” на нацистката система.

Участникът в заговора Рудолф фон Мароня-Редвиц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Първите съдени осем участника, получили смъртна присъда – Вицлебен, Хазе, Щифт, Бернардис, Хаген, Клаузинт, Хьопнер и Йорк фон Вартенбург, били отведени в затвора Пльотцензее, където били обесени, а смъртта им филмирана за да се покаже на Хитлер.

… Сeди: Албрехт фон Хаген (Albrecht von Hagen), стои Петер граф Йорк фон Вартенбург (Peter Graf York von Wartenburg)

А в същото време кръга на арестуваните се разширявал и разширявал. Но дори и на предварителните следствия много от измъчваните показали такава духовна сила, която напълно отговаряла на моралните норми на антинацистксата Съпротива. Както по-късно признал един от участниците в атентата, граф Шлабрендорф, точно техните показания дадени по време или след мъченията, тяхното мъжество спасили не само на неговия живот, но и на много други.

Участникът в заговора Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Но отмъщението на нацистите по отношение на семействата на герои от антинацистката Съпротива било вече нескриваемо. Райхсфюрерът Хайрих Химлер открито заявил „Семейството на Щауфенберг ще бъде унищожено до последния неин член!” Децата на графа на възраст от три до осем години, племенниците и чичовците, близки и далечни роднини, тъщи и свекърви, дори само добри познати, се оказали зад телените огради на концлагерите. Същото станало и с членовете на семействата на другите активни участници – Хьорделер, Лендорф, Тресков, Хаген, Зайдлиц, Шверин фон Шваненфелд, Фрайтаг-Лорингхофен, Хазе, Линдеман, Хансен, Хофакер, Функх, Йорк фон Вартенбург, Бернардис, Хелмут фон Молкте, Остер, Донани, Дитрих Бонхьофер, Фриц-Дитлоф фон Шуленбург, Хьопнер, Льор и много други. Общо над 20 000 души от германската Съпротива били екзекутирани при кървата чистка, предприета от хитлеристкия нацистки режим от 20 юли 1944 г. до 9 май 1945 г.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. Д-р Роналд Фрейслер (Roland Freisler) произнася присъдите – гилотиниране, разстрел или обесване …

Все пак бременната съпруга на Клаус фон Щауфенберг успява да оцелее в концлагера. Нина фон Щауфенберг умира на 2 април 2006 г. в баварския гр.Бамберг,


Днес демократична Германия не е забравила и няма да забрави техния подвиг! За това имат грижата и трите изградени центъра, разказващи за историята на германската Съпротива в годините на Втората световна война – Plötzensee Memorial Center, Museum Otto Weidt’ s Workshop for the Blind и Silent Heroes Memorial Center

Ст.н.с. Николай Котев,
Д-р по история.

ХРОНИКА НА АТЕНТАТИТЕ СРЕЩУ АДОЛФ ХИТЛЕР

До завземането на властта, от 1921 до 1932 г.: 4 покушения, в това число и опит за отравяне с газ в хотел „Кайзерхоф”, 1930 г.
1933 г.: 19 покушения, в това число на неизвестен щурмовак на Оберзалцберг и това на групата на Карл Лугер в Кьонигсберг.
1934 г.: 4 покушения, в това число на Бепо Рьомер в Берлин и на Хелмут Милиус също в Берлин.
1935 г.: Д-р Паул Щюрмер в Берлин.
1936 г.: Хелмут Хирш в Нюрнберг.
1937 г. Йозеф Томас в Берлин.
1938 г. Ото Щрасер с група емигранти
Фридрих Вилхелм Хайнц – ударен отряд „Имперска канцелария”.
Александър Фут, Мюнхен.
Морис Баво, Оберзалцберг и Мюнхен (няколко опита)
1938-1939 г.: Ноел Макфарлайн, Берлин.
1939 г. Георг Елзер, Мюнхен.
Ерих Кордт, Берлин
1940 г. Ерих фон Вицлебен, Берлин.
1941-1943 г.: Николаус фон Халем;
Бепо Рьомер, Берлин (няколко опита)
1943 г. Хуберт Ланц;
Ханс Шпайдел;
Граф Гиацинт фон Щрахвиц, Валки (Румъния)
Фридрих Кьониг и барон фон Бьозелагер, Смоленск.
Хьонинг фон Тресков, Фабиан фон Шлабрендорф, барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, група армии „Център”
Неизвестен поляк във „Вълчето леговище”.
Барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, Берлин.
Барон Аксел фон дем Буше-Щрайтхорст, „Вълчето леговище”.
1944 г.: Евалд фон Клайст, „Вълчето леговище”.
Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, „Вълчето леговище” и Берлин (няколко опита).
1945 г.: Алберт Шпеер, Берлин.

THE ARTICLE IS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), N 29 (23657) FROM 20 JULY 20212, p.16-17

MORE PHOTOS:


Един от основните участници в атентата срещу Адолф Хитлер – генерал-фелдмаршал Ервин фон Витцлебен

Началник на щаба на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг, Адолф Хитлер и началника на Партийната канцелария на НСДАП, Мартин Борман. Фотографията е направена веднага след атентата срещу Хитлер — той търка повредената при взрива ръка.

Адолф Хитлер посещава болницата пострадалия при атентата адмирал Карл-Йеско фон Путткамер (Karl-Jesko von Puttkamer)

Участникът в заговора генерал-полковник Ерих Хьопнер (Erich Hoepner) пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Участникът в заговора Адам фон Тротт цу Золц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Съдът над участниците в заговора срещу Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г. Вторият от дясно седи Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг (Berthold Schenk Graf von Stauffenberg)

Участникът в заговора, посланика на Третия Райх в Италия Улрих фон Хассел (Ulrich von Hassell); седи Йозеф Вирмер (Josef Wirmer).

Участникът в заговора, културологът Адолф Рейхвейн (Adolf Reichwein), деец на Социалдемократическата партия на Германия (SPD).

Д-р Еужен Болц (Dr. Eugen Bolz) бивш стаатпрезидент на Вюртемберг изслушва смъртната си присъда.

… Отвеждат Петер граф Йорк фон Вартенбург.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. В средата на залата, със скръстени ръце седи ръководителят на РСХА обергруппенфюрер Ернст Калтенбруннер.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT”


ШПЕРЦЪТ НА „НААRР” КЪМ „ФИЛАДЕЛФИЙСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ”

„Филаделфийският експеримент” (на англ. ез. – Philadelphia Experiment) или известен още като  „Проектът Дъга“ („Project Rainbow„) е може би една от най-странните истории не само в американската, в човешката история, но и в историята на науката. Странна, защото тя и до днес не е била нито официално опровергана, нито потвърдена от оторизираните специалисти от американския Пентагон или от техните ВМС. Става дума за някакъв таинствен експеримент, който уж е извършен от ВМС на САЩ на 28 октомври 1943 г., при което е изчезнал от зрителното поле на наблюдателите, а след това се е преместил на десетки километри от своето изходно местоположение ескадрения миноносец „Елдридж” (U.S.S. Еldridge), имащ на борда си екипаж от 181 човека. Слуховете за този експеримент десетилетия наред били толкова устойчиви, че са станали причина за създаването от Холивуд през 1984 г. на един наистина прекрасен игрален фантастичен филм, а през 1993 г. – дори е филмирано и негово продължение.

Раждането на легендата

В последните два месеца на отминаващата 1943 г., сред американските журналисти и учени, се разпространила информацията, че уж в охраняемата зона на американската военноморска база във Филаделфия, Пенсилвания, с ескадрения миноносец „Елдридж” имащ борден номер „DE 173” е извършен някакъв експеримент, който се базирал върху някои положения на Айнщайновата обща теория на полето – в дадения случай е била разработенаи изпробвана специална  електромагнитна система, направила за кратко време военния кораб невидим за очите на наблюдателите. Нещо повече, след началото на експеримента последвало постепенното изчезване на „Елдридж” в акваторията на филаделфийската база в Пенсилвания. След това той внезапно бил видян от много хора в акваторията на друга военноморска база – тази на Норфолк, Виргиния. „Призракът на „Елдридж” в Норфолк бил наблюдаван ясно близо 15 минути от много моряци, след което корабът отново се появил в акваторията на филаделфийската военноморска база.

Но най-страшното последвало след това – оказало се, че осъщественият електромагнитен експеримент е довел по-късно до тежки последствия за организмите на членовете на екипажа – много от моряците мъчително починали, други полудели и завършили живота си в тайни лудници. В ширещите се сред обществото слухове се съобщавало, че по време на експеримента е трябвало да се генерират мощни електромагнитни полета, които в случай на успех трябвало да предизвикат изкривяването на светлинните и радиовълните около самия миноносец. Нещо повече – по време на експеримента се наблюдавала възникването на зелена мъгла. След материализирането наново на есминеца, от екипажа,  състоящ се от 181 човека останали невредими само 21 човека, други 40 в буквалния смисъл на думата направо се влели в конструкцията на военния кораб, а 120 изчезнали и никога не се завърнали на родния бряг. Този печален завършек на експеримента принудил американското военно ръководство да се откаже от неговото повторение. Върху темата за темпоралното прехвърляне на цял военен кораб с екипажа му от едно място на друго било наложено табу, което само раздразнило журналистите и събудило тяхното любопитство.

Историята продължава 

През 1955 г. в САЩ е отпечатена книгата на известния американски уфолог Морис К.Джесъп, озаглавена „Кутия за НЛО”. Малко по-късно той получава на домашния си адрес в Кенсигтън писмо от някой си Карлос Михел Аленде, който бил виждал и нещо и по интересно от „дисковете” – експеримент по телепортиране. Той описал с подробно случая с материализиращия се и изчезващ есминец, като споменал че това е подобно нещо което се случва с наблюдаваните летящи дискове. Нещо повече – той потвърдил, че наблюдавал появата в Норфолк на есминеца от борда на съседен нему кораб. Но писателят Морис К.Джесъп не приел на сериозно нещата.

На 20 април 1959 г. Морис Джесъп се самоубива, като смъртта му само наляла масло в огъня – веднага в уфологическото общество започнали разговори, че той е „отстранен” зариди това, че се е „доближил твърде много до истината” за експеримента. Този път със задачата по изясняването на истината се заели известните изследователи Чарлз Берлиц и Уйлям Мур, които въз основа на останалите след Джесъп бележки и писма на Аленде, отпечатват своя бестселър „Филаделфийския експеримент” през 1973 г., в която е дадената традиционната версия на експеримента.
А малко по-късно Холивуд създава и двата свои шедьовъра, за които стана дума по-горе.




Все пак съществуват и няколко смислени обяснения на въпросите, които възникнали около случая с есминеца „Елдридж”. Според едното обяснение, това е проведения опит по размагнитизирането на кораба, което в случай на успех би довел до създаването на технология, която би го направила „невидим” за неприятелските морски мини. По мнението на американското Управление на военноморските изследвания, в основата на легендата тиражирана от Карлос Аленде лежи имено този процес, правещ кораба „невидим” за военноморските мини с магнитен детонатор. Процесът даже получил и своето име – „дехаусизация” (от „хаус” – единица за магнитна индукция. Другото обяснение на причудливата история за „изчезването и телепортирането” на кораба е свързано с един друг експеримент, осъществен също през 50-те години на миналия век, но този път с военноморския кораб „Timmerman”. Тогава бил проведен експеримент, за да се провери ефекта създаден от монтиран на кораба малък високочастотен генератор имащ 1000 Хц, вместо стандартните 400 Хц, при което екипажът на кораба не бил в състояние да понесе ефекта от експеримента.

Те си спомнят
Тук е уместно да се отбележи, че като че ли последната точка върху загадката с есминеца „Елдридж” поставят самите членове на екипажа му. През 1999 г., останалите живи 15 моряка, които служили в годините на войната на кораба се събрали на възпоменателна среда в Атлантик-Сити. Сред моряците бил и капитана на кораба Били ван Ален. На състоялата се среща станало дума и за т.нар. „Проект Дъга”. Ето както обяснение дали някои от тях:

84-годишният капитан Били ван Ален – „Нямам представа как е възникнала тази история”.
74-годишният Ед Уайз – Смятам, че някой е измислил това, след като се е напушил с трева”.
Морякът Тед Дейвис – „Никакви опити над нас никога не са правени”.
Морякът Рей Периньо – „Когато хората ме питаха за „експеримента” аз се съгласявах и им казвах, да аз съм изчезвал. Но по-късно те съобразяваха, че ги разигравам”.

USS Eldridge, a 1240-ton Cannon class destroyer escort built at Newark, New Jersey, was commissioned in August 1943. She was employed on escort duties in the Atlantic until May 1945, when she departed for service in the Pacific. Eldridge was decommissioned in July 1946 and placed in the Reserve Fleet. In January 1951, she was transferred to the Greek Navy, in which she served as Leon into the 1990s.

И отново „HAARP“…

До тук като че ли бяха поставени всички точки, но това щеше да е краят, ако тези дни не се появи една нова, при това доста революционна по своите измерения теория, свръзана с преди всичко с въздействието и видимите резултати на американската програма „HAARP”, за която писа вестник „Дума” на 16 април 2011 г. Тази теория е създадена от бразилския физик д-р Фран де Акино (обявен още от сега за „най-опасния жив човек”, заради неортодоксалните му възгледи), а резултатите и потвърдени от гръцкия физик от атинския ТЕI д-р Димитриу Ставрос (Dimitriou Stavros). Блестящият бразилски физик публикувал своето изследване, като цитирал 30 други много сериознви източници, които показват че всъщност HAARP има невероятно големи и дълбоки замисли, за които по-голямата част от изследователите на тази високочастотна енергетична технология дори не подозират. Става дума за това, че HAARP в много отношения може да управлява и контролира времето и пространството. А това идва от неговия, на Фран де Акино (Dr. Fran De Aquino) извод, че научните кръгове, стоящи зад HAARP са в състояние още сега да деформират времето. Така например, популярно казано, той посочва, че ако структурата на определен обект бъде обработена с еднородно електромагнитно поле по технологията ЕLF, масата му може да се придвижи към различно бъдеще време по отношението на външните наблюдатели. И това действително се извършва!

„Най-опасния жив човек”: бразилският физик  Dr. Fran De Aquino
Аналогията, която д-р Акино прави в своето изследване е свързана с голям океански кораб. Той обяснява, че корабът е направен от стомана, но ако той бъде подложен на въздействието на еднородно магнитно поле по технологията ЕЛФ с определена интензивност и честота, то корабът ще извърши преход от нашето време към друго време. Но обаче, ако той не бъде еднороден в своята маса, то всяка част от кораба ще извърши своя преход, но към различни времена в бъдещето. За електромагнитното поле е важно, всички части на кораба да са от една структура. Но за разлика от кораба, хората, които се намират на него ще извършат преходите си към различни времена в бъдещето, поради по-различния коефициент на проводимост и плътност на човешкия организъм от този на кораба.
Забележителното в случая е, че това е почти същият сценарий за извършването на „Филаделфийския експеримент”, описан през 1955 г. от предполагаемия свидетел на случилото се подписал се като Карлос М. Аленде (Carlоs Allende), в действителност пенсилванеца Карл М.Ален. Сега смятаната като измислена история за извършения експеримент с кораба „Елдридж” през 1943 г. и имаща военновременното название „Проект Дъга”, може да получи съвсем смислено обяснение. Теорията, направена от бразилския физик напълно покрива тезите на защитниците на историята, които настояват, че при извършването на експеримента, от американското правителство са използани скритите и до днес записи на великия изобретател и недосегаем гений Никола Тесла. Военният екcперимент целял да се получи пълна невидимост, но той завършил неуспешно и трагично, заради това че корабът все пак пространствено се е транспортирал, но отделните негови части „са били хванати в капана на времевите аномалии”. Нарастнало също така и изключително много подозрението, че по-голямата част от технологиите на НААRР са осъвременени и подобрени варианти на изследванията и заключенията на Никола Тесла, които се опират и върху последните научни знания от ХХI век за този невидим свят.

Никола Тесла
И така на път е да бъде разгадан тайната на „Филаделфийския експеримент”. Но все още остава тревожен един друг въпрос – как ще бъде използвана програмата НААRР – за атмосферни войни ли, за предизвикването на геофизични аномалии, за манипулиране на силата на тежестта, за деформирането на времето и пространството ли, а оттам и пробив към бъдещето… Тази технология и днес вече подлудява хората, че времето може да има своите собственици – първите започват уж да „получават сигнали” от някъде, не са в състояние реално да анализират средата около себе си и т.н. Но затова само учените ли са виновни? По някой път и тяхния „хляб” е много горчив…

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
НААRP-S MASTER-KEY TO “PHILADELPHIA EXPERIMENT” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

 

– HOUSTON, NOW WE HAVE A PROBLEM! (IN MEMORIAM OF NEIL ARMSTRONG 1930-2012)


– THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURY


НАЙ-ГОЛЯМИТЕ МАХИНАЦИИ В ЕВРОПА ПРЕЗ ХХ И ХХI ВЕК

Аутопсията на пришелеца от Розуел.

През 1995 г. английският музикант и продуцент Рей Сантили пуска в обръщение 17-минутен чернобял филм, на който уж е заснета аутопсията на мъртъв пришелец-хуманоид, открит след катастрофата на летящ диск в околностите на Розуел, САЩ през 1947 г.

По-късно става ясно, че фалшивия филм е с бутафорния хуманоид, е заснет по инициативата на самия Рей Сантили и негови приятели, които изигравали и ролята на лекари във филма. През 2006 г., този инцидент бил повторен блестящо от актьорите Антони МакПартин и Деклан Донели в британска телевизионна комедия.

Протоколите на ционските мъдреци.

„Протоколите на сионските мъдреци” е появил се през 1901 г. в Русия и получил по-късно широко разпространение в нашия свят сборник от текстове, представени от съставителите на сборника като документи за световен еврейски заговор. Някои от тях твърдяли, че това са протоколи на докладите на участниците в Ционистки конгрес, провел се в Базел, Швейцария, през 1897 г. В текстовете от книгата са дадени плановете за извоюване от евреите на световно господство, проникване в структурите за управление на държавите, поставянето на неевреите под контрол и изкореняването на другите религии. Макар че отдавна е доказано, че „Протоколите” са антисемитски мистификации, те и днес имат немалко привърженици, вярващи в достоверността им. Тази гледна точка най-вече е разпространена в ислямския свят. В някои от държавите, изучаването на „Протоколите” дори е включено в училищната програма.

Дневниците на Хитлер.

През 1983 година, авторитетното германско списание „Щерн” публикувало сензационни отделни части от уж откритите лични дневници на Адолф Хитлер. Закупуването на няколко от бележниците със „записките на фюрера” от периода 1932-1945 г. струвало на „Щерн” няколко милиона западногермански марки. Но много скоро след това се разбрало, че дневниците на Адолф Хитлер са изящно написан фалшификат. Самото разобличаване на аферата се оказало в Германия и в света още по-голяма сензация, отколкото самите текстове на дневниците. По-късно се изяснило, че зад направената мистификация стояли бивши нацисти, които се стремяли да реабилитират Адолф Хитлер.

Баламосване по време на Мюнхенската олимпиада от 1972 г.

По време на Олимпийските игри, които се провеждат в Мюнхен през 1972 г., изобретателният германски студент Норбърт Садхауз ловко се присъединил към четиридесет и два километровия маратон, когато до края му оставал около един километър. Той бързо надбягал уморените спортисти, достигнал финиша пръв и се оказал в центъра на всеобщото вниманише като „олимпийски шампион”. Действително, спортната му слава продължила не много дълго – длъжностните лица, осигуряващи провеждането на маратона бързо успяли да го разобличат. Но той влязъл в историята като много голям майтапчия.

Първата снимка на чудовището от Лох-Неси.

През 1934 година в английския вестник „Дейли мейл” се появила първата в историята на чудовището от Лох-Неси фотография, за което съществували отдавна легенди. Авторът на фотоса – лондонския хирург Уилсън, твърдял, че той заснел чудовището случайно, когато се разхождал в околностите на езерото. През 1994 година било открито, че отпечатаната фигура на Неси е фалшификат, направен от Уилсън и трима негови приятели. Двама от приятелите на Уилсън доброволно си признали в стореното, при което първото признание направено още през 1975 г., останало без внимание в обществеността, тъй като вярата в честността на доктор Уилсън, който като че ли нямал мотиви за лъжене, била непоколебима.

Кръгове на житните поля

Свидетелствата за таинствените фигури на пшеничните полета съществуват от много столетия. Особено богата в това отношение е Великобритания, и най-вече през последните десетилетия. През 1991 година, двама британски художника – Дейвид Чорли и Даг Бауер заявили на всички, че откритите през последните тринадесет години на английските царевични поля фигури, са създадени от тях. Те казали, че са успяли да излъжат учените, фермерските организации и правителствените ведомства. С помощта на прътове, дъски и въжета, художните създали напълно аутентичен кръг в царевично поле в графство Кент. В действителност това убедило малко хора – та нали става дума за пшенични, а не за царевични поля…

Пол е мъртъв.

Легендата за смъртта на Пол Маккартни, известна като Paul is dead (Пол е мъртъв) твърди, че Пол Маккартни от групата „Битълз” е загинал още през 1966 година и е бил сменен с двойник с подобна външност и глас. Привържениците на легендата свързват прекратяването на концентните изцяви на групата през тази година имено със смъртта на Пол (макар че концертите прекъснали преди предполагаемите дати на смъртта на Макартни”). В качеството на доказателства привържениците на легендата използват „ключове” в творчеството на „Битълз” (музиза, текстове, оформление на кориците на албумите), уж включени там специално с цел на намекването за смъртта на Пол. Сред тези доказателства са различни звуци, уж чувани при превъртането на записите назад, различен вид неясни метафори в песните, двусмислени изображения и т.н. Няко от тези „ключове” не се съгласуват един с друг или пък с известни факти от живота на Макартни и другите участници в групата. Не винаги става ясно дали е някаква „шега” или става дума за „теория на заговора”. Легендите за смъртта на Пол Макартни неведнъж са били обект на изследване от различни социолози. Твърдяло се също, че слуховете за смъртта на Пол се пускали от самите битълси, като мистификация или рекламен трик. И четиримата участници обаче неведнъж са отричали това.

Торинската плащеница

За много от вярващите, Торинската плащеница, пазеща се в църквата „Йоан Кръстител” в Торино е неоспорима светиня, но на будния научен ум не му са достатъчни религиозните догми, а се стреми да достигне до истината във всяка от нейните подробности. Многобройните научни изследвай – започвайки от исторически и свършвайки с радиовъглеродния метод, – поставяха под съмнение оригиналността на плащеницата. Но да се отхвърли фактът достатъчно убедително, нито пък да се подтвърди истинността на плащеницата по научен път за сега никой не е успял. Към дадения момент съществуват май-малкото 1300 фиксирани хипотези за Торинската плащеница. Според една от най-популярните версии, плащеницата е дело на Леонардо да Винчи, на на нея е отбелязан самият средновековен гений (това, например, се потвръждава от радиовъглеродния метод, отнасящ времето на създаването на плащеницата към периода на живота на да Винчи).

Пилтдаунския човек

През 1912-1913 г. английският любител-археолог Чарлз Даусън представил на научния свят части от черен на ранен хоминид, което уж било липсващото звено между човека и приматите, а също така и каменни оръдия на труда, уж намерени при разкопките в околностите на селището Пилтдаун. Находката станала една от главните научни сензации на века и била такава до 1949 г., когато се разбрало, че Пилтдаунския човек е ловка мистификация. Частите от черепа принадлежали на човек и орангутан, а каменните оръдия било на възраст от 2-3 хиляди години. Целият комплекс от находките бил боядисан със специална боя в тоновете на изровена пръст, а зъбите на челюстта били специално изпилени. Обаче и до днес вината на Даусън не е доказана. Някои твърдят, че Даусън бил единственият сред археолозите-аферисти, който не подозирал какво става в действителност.

Creative Commons License
THE BIGGEST MACHINATIONS IN EUROPE DURING XX AND XXI CENTURIES by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.