– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…


БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

Creative Commons License
THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”


ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.


ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

Creative Commons License
„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– RADUL MILKOV. „THE FIRST CELEBRATION OF THE BULGARIAN AVIATION“


ПЪРВИЯТ ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ


Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. В момента, тя е собственост на автора на статията – ст.н.с. Николай Котев.

По-надолу е подбран един интересен момент от ръкописа на прославения пилот, свързан с провеждането на първия авиационен празник в България – “Денят на Белите орли” на 18 ноември 1917 г.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица, лятото на 1917 г.

КАК БЕ ЧЕСТВУВАН ПЪРВИЯТ ВЪЗДУШЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ – “ДЕНЯТ НА БЕЛИТЕ ОРЛИ”

[…] Докато на Солунския фронт се водят сражения, в дълбокия български тил – в София, се правят авиационни тържества: “Денят на Белите орли”. По този случай във вестник “Военни Известия”, брой 254 от 10.ХI.1917 г. четем:

ПРОГРАМА ЗА ПРАЗНИКА “Денят на Белите орли”

Голямият празник “Денят на Белите орли” ще стане на 18-и т.м. Комитетът за покупка Аеропланна ескадра изработи следната програма за празника:

През деня из улиците, локалите, трамваите и пр. се устройва бой с конфети.
Авиаторите от въздушната отбрана вземат живо участие с хвърчането си и пускане над града цветя, конфети и пр.

Български и германски офицери от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица

Продажба през целия ден от ученици и ученички аеропланни значки. Също и специален брой от вестник “Аероплан”, написан от нашите поети и писатели. Забележително в него е таблото на нейните живи и покойни авиатори и картини от изгорения Солун и пр.
Изложба във Военния Клуб (сега ЦДНА) – много интересна. Там през целия ден свири музика.
Сутринта в Народния театър от 10-12 часа матине с разнообразна програма.
Градските кинематографски театри през целия ден дават патриотични картини в полза на Комитета. Вечерта две представления.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Гражданите, които посещават публичните заведения, като гостилници, бирарии, кинематографи, кафенета и пр., плащат в полза на Комитета допълнителна такса от 10 стотинки.
От 5-7 часа подир пладне се сервира от госпожи и госпожици във Военния клуб чай с пасти.
От 8½ до 10 часа в Народния театър се устройва Гала Представление с увеличени цени.
В градското казино, което се превръща в разкошна зимна градина, вечерта се устройва веселба със закуска, бира и музика. Веселието ще продължи до 4 часа през нощта. Там ще се продават с наддаване някои предмети от комитетската изложба.

Страница от непубликуваните никъде до днес спомени на Радул Милков

Оригинално шествие из улиците с подвижен аероплан на чело.
В градската градина вечерта ще има увеселение с разни забавни игри.
Летците от фронта нямаха възможност да присъствуват на празника “Денят на Белите орли”. От фронта аз лично взех участие само в специалния по случая брой на вестник “Аероплан” за нашата първа въздушна победа над английските въздушни сили на 8 юли 1917 г., извоювана от нашите смели летци – поручиците Балан и Узунов.

Искам да отбележа – за да напомня, че всички суми, които се получиха от това тържество, се внесоха в Народната банка в София, на името на Столичната община – фонд “Покупка аероплани”. На следующата 1918 г. – през лятото, в гр. Пловдив също беше устроено авиационно тържество, на което присъствувахме със самолети от Божурище с майор Таракчиев и двама ученици-наблюдатели, които изпълниха по една задача от своята подготовка – ориентиране. Приходът от тържеството също беше внесен на сметката на Софийска община.

 Български и германски офицери на летище Белица

През режима на Ал.Стамболийски, когато бях по избор законен помощник кмет в Централното управление на Столичната община (1922/1923), този фонд фигурираше по финансовите сметки на общината. Нека се потърсят тези суми. Те все ще послужат съответно на ВВС. […]

Ст.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE FIRST CELEBRATION OF BULGARIAN AVIATION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper “Българска армия” (“Bulgarian Army”), Sofia, 15th April 2011, p.19

– FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…


ФОККЕР, НА ЧИИТО САМОЛЕТИ ЛЕТЯХА БЪЛГАРСКИТЕ АВИАТОРИ…

Антон Херман Жерард Фоккер (Anton Herman Gerard Fokker), Антони (Тони) Фоккер, “Летящият Холандец”, е известен холандски изобретател и авиоконструктор. Той е роден на 6 април 1890 година в гр.Кедири (остров Ява, Индонезия) в семейството на плантатора Херман Фоккер. През 1894 г., баща му заедно със семейство си се прехвърля да живее в гр.Харлем (Нидерландите), за да може да даде европейско образование на децата си. Антон не успял да завърши висше образование, но още от малък проличал неговия интерес към техниката. През 1908 г. той разработва непробиваема пружинна «шина» за автомобилно колело. Обаче, когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало че такава вече има.

Антон Фоккер и неговият втори вариант на “Паяка”

През 1908 г. Антон Фоккер присъствува на демонстративен полет на Уилбър Райт, и неговият интерес преминал към самолетите. През 1910 г. баща му го изпраща в училище за механици в гр.Бинген (Германия), но там Антон не харесва начина на преподаването, поради което се премества в училище за шофьори в Залбах (Zahlbach). В училището имало автомобили, но нямало самолети, макар че се четял курс по аеродинамика и самолетостроене. Първият аероплан на училището бил конструиран от студентите под ръководството на преподавател от училището, но той не излязъл много сполучлив.
Своят първи самолет “de Spin” (Паяк) Антон Фоккер създава заедно с приятеля си лейтенант Франц фон Даум. Фон Даум бил два пъти по-възрастен от Фоккер и имал нужните пари за строителството на самолет. От своя страна, бащата на Антон също отпуснал 1500 марки за постройката на самолет. Но първият полет излязъл несполучлив – партньорът на Фоккер удря “Паяка” в едно дърво. Така че своят патент за пилотиране, Фоккер получава при създаването на своя втори самолет.

Антон Фоккер и неговият трети вариант на “Паяка”

В Нидерландите Фоккер става знаменитост след като с третия си “Паяк” на 31 август 1911 г. лети около кулата Sint-Bavokerk в гр.Харлем.
През 1912 г. холандецът се заселва около Берлин. Същата година, на 22 февруари той създава собствена авиокомпания Fokker Aeroplanbau, която се разполага около Берлин. Огромна е помощта и на баща му – той инвестира в компанията 50 000 марки. На следващата година той изгражда близко до гр.Шверин (Германия) авиационен завод. Компанията на Фоккер получила новото име «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до «Fokker Werke GmbH».
В Шверин бил построен хангар с размери 15 х 36 метра. Върху различни проекти, там работили 55 човека. И отново бащата на Фоккер, неговия чичо и бащата на приятеля му шеф-пилота Фриц Кремер инвестират във Fokker Flugzeug Werke GmbH 400 тысяч марки…
В началото на Първата световна война командването на въоръжените сили на Германия не се интересувало много от авиация. След демонстрацията на възможностите на Фокеровия модел – моноплана Militar 5 (М.5) пред германския министър на военното ведомство генерал фон Фалкенхайм, Германското командване му поръчва 114 самолета. Положението се изменя, след като през 1915 г. Антон Фоккер разработил синхронизатор, позволяващ на картечницата да стреля през витлото на самолета, което позволило на Германия да получи търсеното преди това превъзходство във въздуха. Заедно с това правителството на Германия взема под свой контрол завода на Фоккер. Фоккер останал директор и сега имал възможност да разработва самолети за Германската авиослужба (Luftstreitkräfte). През цялата война, за периода от 1914 до 1918 г., талантливият холандец произвежда около 3000 различни модификации на своите самолети. Неговите образци се произвеждали и в други авиационни заводи в Германия и Австро-Унгария. Нещо повече “Фоккерите” постепенно се превърнали в основния тип изтребител за авиацията на Централните Съюз. Така например, ако към края на юни 1918 г., в Централния Съюз, на въоръжение във фронтовите ескадрили имало 407 “Фоккера” и 604 “Албатроса”, то към края на август тази цифра вече била друга – 828 “Фоккера” срещу 307 “Албатроса”. Към момента на подписването на примирието, от 1200 изтребителя на Централния Съюз, числото на “Фокерите” било 900, а останалите 300 – на други типове машини (“Албатроси”, “Роланди”, “Сименс-щукерти”, “Юнкерси” и “Пфалци”).

Български офицери наблюдават стартирането на биплана “Фоккер” от летище край р.Вардар

Българската авиация също получила изтребители на Фоккер в годините на Първата световна война. Ако в началото на Първата световна война, Аеропланната дружина получила 3 едноместни изтребителя-моноплани “Фоккер” Е III, то през 1918 г. тяхното число се увеличило с още 8 едноместни самолета биплани “Фоккер” DVII. Това били отлични, силно въоръжени самолети, с мощни мотори (особено на “Фоккер” DVII, където бил поставен мотор BMW с 185 к.с. и достигащ таван на полет – 6000 км.). С появата на тези изтребители възникнало даже и понятието “Бичът на Фоккер” означаващ , че действията на авиацията на Антантата са били напълно парализирани от атаките им.

Български селяни гледат на летище “Белица”, как се подготвя за полет български изтребител “Фоккер”

В своя дневник, командирът на Аеропланната група майор Радул Милков отбелязва по повод получаването на новите самолети “Албатрос” С III следното: “…Нашите летци, “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото Фокерите (DVII) бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фоккер. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за летец-пилот в Берлин. Ловджийските самолети Fokker DVII и ние получихме към края на Първата световна война…”

Антон Фоккер демонстрира своята синхронизационна картечница.

През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по чиито клаузи на Германия е било забранено да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия обратно в Холандия. Същата година германо-холандската граница е прекосена от 350 ЖП вагона, натоварени със стругове, оборудване, полуфабрикати, авиомотори и друго имущество, което позволило на Фоккер да възстанови своето производство в Амстердам чрез новосъздадената фирма „Нидерландиш флюгтуиг фабрик“. През април 1920 г. холандското Бюро за въоръжение сключва голяма сделка с Антон Фоккер за около 100 самолета от различни типове Сделката била изпълнена още същата година, но този път вместо немските синхронни картечници “Шпандау” били поставени английските “Виккерс” и “Люис”.
През 1920 г. Фоккер заминава в САЩ, където става гражданин на САЩ и създава отделение на своята фирма. Компанията на Фоккер се превръща в една от водещите в производството на граждански самолети в света. През 1926 година с един от самолетите на Фоккер е осъществено прелитането на Северния полюс.

Понякога има и такива полети. Аварийно приземяване на български “Фоккер” Е III, в полосата на Южния фронт.

През 1927 г. Фоккер сключва в Нью-Йорк брак с Виолета Остман (Violet Austman), която загива две години по-късно при все още неизяснени обстоятелства.
Две години по-късно, General Motors Corporation изкупува 41% от акциите на компанията Fokker Aircraft Corporation, като главен инженер на компанията става австриецът А.Хаснер, който преди това е работил в “Албатрос”.
И все пак полосата на късмета като че ли тук го напуска . На 31 март 1931 г. един от неговите граждански самолети “Фоккер” F.10 попада в щорм. Самолетът се разбива, като загиват 7 души, сред които и един знаменит по това време футболен треньор на Университета Нотр Дам. След тази авария, авиокомпаниите започват да сменяват своите граждански “Фоккери” с други типове транспортни самолети. Поради тази причина знаменитият холандски (а сега и американски) авиоконструктор е принуден да напусне компанията. Още същата година, на 23 декември 1939 г. той умира в Ню-Йорк от усложнения, след незначителна хирургическа операция на носа му.
До началото на Втората световна война компанията на Фоккер продължава да строи в САЩ самолетите: Fokker Universal, Fokker Super Universal, Fokker C-2, F.9, F.10, F.11, F.14, F.32 (най-голямия пътнически самолет в САЩ), Fokker Hall H.51. Компанията му също така произвеждала по лиценз и транспортните самолети Douglas, които се доставяли на европейските потребители.

Така изглежда синхронната картечница, създадена от Фоккер през Първата световна война

Компанията банкрутира и престава да съществува на 15 март 1996 г. Но и до днес все още по различни световни авиолинии летят около 700 негови самолети, сред които със своята красота, дизайн и изящество се отличава най-вече гражданския “Фоккер” 100.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
„FOKKER, WITH HIS AEROPLANES FLAYED BULGARIAN AVIATORS…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 29th April 2011, p.28.

– THE AIR BATTLES OF BULGARIAN AVIATION DURING 1916-1918


ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ НА БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ ПРЕЗ 1916 – 1918 Г.

През Първата световна война 1914-1918 г., българска военна авиация взима дейно участие в бойните действия във въздушното пространство над Балканския полуостров. Групирана на бойните летища “Удово” (около с.Удово) и “Беласица” (днес около гр.Беласица), тя успява да нанесе многобройни бомбени удари върху разположението и тила на войските на Антантата, да заснима артилерийските им позиции и подвоза на подкрепления, като по такъв начин предугажда маневрите им. Заедно с това, тя води и много въздушни сражения с близо десет пъти по-многобройния авиационен противник – авиацията на Великобритания, Франция и Сърбия. Следните са боевете, които провеждат пилотите от двете Аеропланни отделения на Аеропланната група, по време на Първата световна война:

ПЪРВО АЕРОПЛАННО ОТДЕЛЕНИЕ

1. Пилот капитан Радул Милков, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Сражение на 25.VIII.1916 г., в пространството между моста Орляк и гр.Серес с двуместен английски биплан “Бритиш Експериментал” (“ВЕ”) – без резултат.

2. Пилот поручик Иван Узунов, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Сражение на 5.I.1917 г. над гр.Петрич. Свалят един английски изтребител, който паднал в английските позиции.

3. Пилот германския фелдфебел Ерих, с наблюдател поручик Христо Скутунов. Водят сражение на 5.I.1917 г. над селата Тополово и Елшан. Нашият самолет получил една пробойна.

4. Пилот капитан Пеню Попкръстев, с наблюдател подпоручик Петър Котев. Водят сражение с английски изтребител на 19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик – без резултат.

5. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Богомил Вакъвчиев. Отново се води сражение на19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик, но този път, нашият самолет получил 1 пробойна.

6. Пилот подпоручик Влайко Балан, с наблюдател поручик Христо Скутунов. Сражение на 19.I.1917 г. над с. Долен Чифлик – без резултат.

7. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов. Сражение със съглашенски изтребител, на3.IV.1917 г. над моста Орляк – без резултат.

Български авиатор със самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I), юни 1916 г.

8. Пилот капитан Продан Таракчиев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов. Сражение на 29.IV.1917 г. над с.Чавдаларе – без резултат.

9. Пилот подпоручик Влайко Балан. Провежда два въздушни боя на 7.VII.1917 г. – единият над Баракла Джумая, а вторият над Рупелското дефиле – без резултат.

10. Пилот подпоручик Влайко Балан и пилот поручик Иван Узунов. На 8.VII.1917 г., двата български изтребителя принуждават във въздушен бой над гр.Петрич, английски изтребител “ВЕ” да капитулира и да слезе в наша територия южно гр.Петрич в плен.

11. Пилот подпоручик Влайко Балан и пилот поручик Иван Узунов. Водят безрезултатен въздушен бой с английски изтребители на 20.VII.1917 г. над Демир Хисар.

13. Пилот поручик Христо Узунов. На 14.VII.1917 г., над Марно Поле участвува във въздушно сражение – без резултат.

14. Пилот подпоручик Марко Бончев с трофеен френски едноместен изтребител “Нюпорт”; пилот подпоручик Асен Йорданов с изтребител “Роланд” D II; Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Васил Кулев. Трите български изтребителя водят въздушен бой с 5 английски самолета на 26.VII.1917 г. над Марно Поле. Самолетът на подпоручик Йорданов получава пробойна в бензиновия резервоар и се приземява принудително в наша територия.

15. Пилот фелдфебел Тошо Цанков, с наблюдател подпоручик Васил Кулев. На 20.II.1918 г., българският изтребител води въздушен бой с 5 неприятелски самолета над гр.Солун, при което пулучава 5 пробойни. В друг бой от същата дата, този път над Марно поле, получават допълнително 13 пробойни, но успяват успешно да се приземят.

Свален английски аероплан, показан в гр. Гевгели, месец януари 1918 г.

16. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Андрей Шишков. На 26.IV.1918 г. води продължителен въздушен бой над Гюмюш-Дере, при който наблюдателят е ранен в десния крак под коляното, но успяват благополучно да се приземят на наша територия.

17.Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател подпоручик Барайр Диранов.На 29.IV.1918 г. водят бой с неприятелски самолет над с.Чавдалари – без резултат.

18. Пилот подпоручик Иван Узунов. На 1.V. и 15.V.1918 г. води два въздушни боя с 4 противникови самолети – без резултат.

19. Пилот майор Пеню Попкръстев, с наблюдател поручик Иван Иванов. На 5.V.1918 г., в небето южно от Беласица Планина, водят въздушен бой с един английски изтребител, при което успяват да го свалят. Английският самолет пада зад техните отбранителни линии.

20. Пилот капитан Иван Миланов. На 23.VI.1918 г., в небето над Демир Хисар води безрезултатен бой с 4 английски изтребителя.

21. Пилот капитан Иван Миланов. На 31.VII.1918 г., в сражение над Орман Чифлик (село до аеродром “Белица”) успява да свали един английски самолет “ВЕ”.

22. Пилот капитан Иван Миланов и пилот фелдфебел Тодор Рогев. И двамата с изтребители “Роланд” D II, нa 5.IX.1918 г,. над с. Рупел водят въздушен бой със 7 неприятелски самолети. На “Роланда” на Тодор Рогев са скъсани 3 кабела и пробит радиатора, при което той е принуден аварийно да се приземи на наша територия. При приземяването, самолетът се преобъръща и счупва витлото си.

23. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател капитан Атанас Попатанасов. На 25.IX.1918 г. над Влахина Планина води въздушен бой с 4 противникови самолети между Серес и Савияк, и въпреки упоритото им нападение и преследване до Демир Хисар, успяват да се завърнат на аеродром “Белица” с 9 пробойни в самолета.

24. Пилот фелдфебел Тодор Рогев, с наблюдател поручик Христо Ченков. На 29.IX.1918 г. водят над гр.Серес въздушен бой с три неприятелски самолети, принудени са да се приземят наша територия около Серес, но понеже противниковите самолети продължават да ги обстрелват, са принудени отново да излетят и се приберат в аеродром “Белица”.

ВТОРО АЕРОПЛАННО ОТДЕЛЕНИЕ

1. Пилот капитан Радул Миланов, с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 16.II.1917 г. – над езеро Дойран води бой с един английски самолет, при което самолетът им получил 3 пробойни.

2. Пилот поручик Никола Божков, с наблюдател подпоручик Петров. На 2.IV.1917 г., над с.Тушин влизат в борба с два френски изтребителя “Нюпорт”, след което самолетът им е запален и те се разбиват близо до предната бойна линия.

3. Пилот капитан Манчо Манов. На 10.VII.1917 г. над Мая-Даг, влиза в борба с два френски самолета, но боя завършва без резултат.

Български войници и офицери пред свален британски аероплан, Южния фронт

4. Пилот капитан Манчо Манов. На 31.VII.1917 г., отнова влиза в бой с един френски изтребител “Нюпорт”, но боят завършва без резултат.

5. Пилот поручик Никола Василев, с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 5.VIII.1917 г., над връх “Дуб” влиза във въздушен бой с английски самолет, който коригирал неприятелската артилерийска стрелба. Поручик Василев се връща в аеродром “Удово” с пробит радиатор.

6. Пилот капитан Манчо Манов. На 9. VIII.1917 г., над Кара Сим влиза във въздушен бой с един английски изтребител – безрезултатно.

7. Пилот капитан Манчо Манов, с наблюдател офицерския кандидат Димитър Пенчев. На 30.VIII.1917 г., над с.Сиваево водят въздушен бой с 4 английски самолета. Благополучно се връщат на аеродрома “Удово” с пробит бензинов резервоар.

8. Капитан Марко Първанов с наблюдател капитан Никола Дремсизов. На 10.Х.1917 г. летят над гр.Солун. Водят бой с 12 английски самолети, наблюдателят Никола Дремсизов е леко ранен. Когато се завръщат на аеродрома, откриват във самолета си 18 пробойни.

9. Пилот Капитан Манчо Манов. На 12.ХI.1917 г., над Дойран води въздушен бой с 2 английски самолета, без резултат.

10. Пилот Капитан Манчо Манов. На 20.ХI.1917 г., над Мая-Даг води бой с два френски изтребителя – без резултат.

11. Пилот Капитан Манчо Манов. На 24.ХI.1917 г., над с.Мачуково води въздушен бой с два противникови самолета. Успява да простреля наблюдателя на единия от френските изтребители.

12. Пилот капитан Иван Миланов. На 5.II.1918 г., югозападно от Дойранското езеро води безрезултатен бой с 1 френски самолет.

13. Пилот капитан Иван Миланов. На 8.II.1918 г., води безрезултатен бой над Дойранското езеро с 1 френски самолет.

Български офицер със загиналия екипаж на свален в околностите на Дойран английски самолет, 1917 г.

14. Пилот поручик Константин Узунски, с наблюдател подпоручик Стефан Иванов. На 10.III.1918 г., над Килиндар води безрезултатен бой с 1 английски самолет.

15. Пилот поручик Василев, с наблюдател подпоручик Борис Киров. На 12.III.1918 г., над с. Мачуково води безрезултатен бой с 1 френски самолет.

  1. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател поручик

Васил Бандов. На 15.III.1918 г. води бой над Килиндар с 1 френски самолет – без резултат.

17. Пилот поручик Иван Маринов, с наблюдател поручик Тодор Пачев. На 30.IV.1918 г. над гр. Кукуш водят въздушен бой с 1 френски самолет – без резултат.

18. Пилот поручик Георги Попвасилев, с наблюдател капитан Георги Дамянов. На 6.V.1918 г. над Килиндар – Солун, към върха “Дуб” водят въздушен бой с 3 английски изтребители “Спад”, от които единия напуска боя, а след това и другите два самолета.

19. Пилот майор Никифор Богданов, с наблюдател подпоручик Стефан Иванов. На 6.V.1916 г. летят групово над с. Люмница, Аржанското езеро, над гр. Кукуш и над върха “Дуб” и “Кала Тепе”, след което към Дойранското езеро биват настигнати от 2 английски самолета. Резервоарът за бензин на самолета бил пробит, наблюдателят тежко ранен и пилотът майор Богданов слязъл принудително в наша територия при с.Валандово. Наблюдателят получил 14 куршума в тялото си. След грижливо лекуване, остава инвалид от войната.

20. Пилот капитан Марко Първанов. На 6.V.1918 г., охранява двата самолета – на майор Богданов и поручик Попвасилев. Води сполучливо охраната на двата самолета, отбива атаките на тримата англичани, даже единия от тях се отказва повече от въздушната борба, но фаталната грешка на майор Богданов да излезе от обсега на груповото летене и незабелязано се отдалечил, летейки изолирано, бил настигнат от бързите противникови самолети и изваден от строя.

21. Пилот поручик Иван Маринов, с наблюдател поручик Тодор Пачев – на 1.VI.1918 г. летят над Голяма Яребична, водят бой с един френски самолет, но безрезултатно.

22. Пилот ефрейтор Зарбев, с наблюдател поручик Тодор Пачев. На 20.VI.1918 г. над гр. Дойран един английски самолет ги настига, водят въздушен бой, но запалителни патрони попадат в бензиновия резервоар и подпалват бензина и самолета, вследствие на което двамата летци загиват.

23. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател подпоручик Григоров, водят бой на 2.VII.1918 г. над Сневча с един французки самолет, но безрезултатно.

24. Пилот капитан Петър Петрунов, с наблюдател поручик Никола Николов. На 4.VII.1918 г. водят бой над “Дова Тепе” с 1 английски самолет, но безрезултатно.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
‘THE AIR BATTLES OF BULGARIAN AVIATION DURING 1916-1918“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Bulgarian army“, Sofia, 27th May 2011, p.16-17.

– UNKNOWN PAGES BEQUEATHED TO THE GENERATIONS BY THE FIRST BULGARIAN PILOT – RADUL MILKOV


Nickolay G. Kotev. – Unknown pages bequeathed to the generations by the first bulgarian pilot – Radul Milkov” – in: “Voennoistoricheski sbornik” (“Military-Historical Journal”), Sofia, 2011, vol.1, p.135-156.

НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ, ЗАВЕЩАНИ НА ПОКОЛЕНИЯТА ОТ ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ПИЛОТ – РАДУЛ МИЛКОВ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия  и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Българският авиатор капитан Радул Милков със своя самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I) сериен №  B1510/15, юни 1916 г. 

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва през  на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. В момента, тя е собственост на автора на статията – ст.н.с. Николай Котев. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

На места текстът е осъвремен и съпроводен с нужните коментари.

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПИЛОТА-АВИАТОР РАДУЛ МИЛКОВ

[…]

След като получихме самолетите “Албатрос” С.III* – двуместни с мотор “Мерцедес” 160 к.с., с две картечници “Максим” за пилота, стрелящи синхронизаторски – напред, в посоката на летенето, по една картечница в ляво и дясно, в посоката на летенето, по една картечница в ляво и дясно над мотора. Старите апарати LVG (Ел-Фау-Ге) и “Otto” (Ото) бяхме върнали по въздушен път, обратно в Аеропланното Депо в София. В същото време бяха пристигнали и едноместни – ловджийски самолети – “Ролан[д]” D II – Хайфиш (Heifisch – Акула)**. Нашите летци,  “Фокери” наричаха тези самолети. Това не беше правилно, защото “Фокерите” (D VII) *** бяха друга система самолети, на световно известния самолетен конструктор Антон Фокер****. За него съм писал вече в моите исторически страници още когато се учих за пилот-летец в Берлин. Ловджийските самолети Fokker-DVII и ние получихме към края на Първата световна война – през месец aвгуст 1918 г. И не можаха да бъдат използвани на фронта, защото ни изпревари военното примирие.*****

За “Ролан[д]ите” нека прочетем какво пише в дневника си поручик Миланов Иван – на 31.VIII.1916 г.

“В това време имаше 3-4 души мои другари (поручиците Ив[ан] Узунов, Манчо Манов, Марко Първанов и Влайко Балан – бележка моя), които следваха курс на летене с едноместни апарати “Фокер”. Аз бях в Ксанти, когато тях ги отделиха за това. Действително те бяха добри пилоти, и аз не се съмнявам, че те ще оправдаят възложената на тях надежда, но мен ме силно гризеше честолюбието и амбицията, защо и аз да не съм в това число, но изглежда, че в очите на началството, аз не съм достигнал положението “добър пилот”, и това ме силно мъчеше. Аз вече си ги представлявам как берат слава по фронта със своите “Фокери”, и в това положение се поставях и аз, но тъй ми било писано – да си бъда простосмъртен кочияш. И тази мисъл ми отнемаше почти всички мисли и изместваше всяка друга”.

Изложени в гр.Гевгели останки на свален английски аероплан, месец януари 1918 г. 

От 6 септември до 13 октомври 1916 г., ето какво четем в дневника на поручик Миланов:

“В София бяха пристигнали нови апарати “Албатрос” С III от Германия. Трябваше да заменим старите с нови. Смяната трябваше да стане с прелитане и ние тръгнахме от Удово за София, обаче към Струмица се счупи разпределителната ос на мотора и се принудих да слеза. Отидох в София с трена. В София след като приех определения апарат, почнах да го изпитвам. Той бе добър и с предна картечница. Това за мен беше крепост и сигурен апарат, щом е и с предни картечници. Летях един път над София против неприятелските аероплани.

На 6.XI.1916 г. Поручик Миланов отлетял за Удово с поручик Дремсизов, като летял на 3500 м височина и пристига за два часа при “добро време”. Това летене било 21-во поред,  вписано в неговия дневник.  След като извършва още 3-4 бойни летения – на 10.ХII.  лети към с.Люмница-Хума и минал над един сръбски самолет, който като ги забелязал, веднага си отишъл.

– Кой ли е този сръбски “jyнак” – се питам (бележка моя).

27-то по ред летене на поручик Миланов с наблюдател поручик Дремсизов е едно от най-знаменитите му бойни прояви до тогава. То го издига високо върху пиедестала на героите. Дано не е последно!

Това летене е изпълнено на 17 декември 1916 г. Имаха задача: да летят към Островско езеро – Вертикьой – Солун – Удово за разузнаване. По случая, ето какво четем в дневника му:

“Bремето – облачно, ветровито. Височина на летенето 3400 м. Времетраене 3 часа 25 минути. Изминато разстояние 450 км”.

“Целта беше да се разузнае и фотографира, и особено параходите в Солун. Над Катерини, в подножието на Олимп, ходихме да разглеждаме дали гърци и французи се бият, тъй като в това време те бяха в конфликт. Олимп бе доста величествен и внушителен. С изключение на Верия и Катерини, бяхме обстрелвани доста добре от неприятелската артилерия”.

В своя дневник поручик Миланов малко е писал относно изпълнението на задачата и материала, който събрали и донесли. Донесеното обаче и приложените към него снимки е грандиозен принос към този техен боен успех. Благодарение на многобройните снимки, Главното Командване получи представа за движението на неприятелските войски, идващи да подсилят Солунския фронт. На другия ден това беше веднага проверено от съседното ни 38-о Германско аеропланно отделение от наблюдателя подпоручик Алфред Геснер, който също направи много сполучливи снимки. Това се провери и от други наши и германски наблюдатели и летци-пилоти: капитан Дамянов (Марков) и поручик Николов с пилотите поручик Попвасилев Георги и подпоручик Узунски Константин – наши смели летци. Разтоварването на войски се установяваше и от фотоснимките. С фотоснимките се установяваха и разните биваци зад бойните линии, които биваци бяха новообразувани от разтоварените войски. Така, от фотоснимките на аеропланните отделения, в Разузнавателните отдели в Щабовете на армиите, данните се нанасяха върху топографски карти и се правиха неделни карти за разположението и численността на противника. По тези карти се четеше намалението или увеличението на биваците, придвижването им към бойните линии и намерението на противника къде възнамерява да предприеме офанзива.

Български офицери и войници пред останките на свален британски свален аероплан със сериен № А 1478

Pro memoria повтарям: 1) с Височайша заповед № 33 от 20 юли 1917 г. бях повишен за изслужено време и на ваканция по Инженерните войски от капитан в майор; 2) със Заповед по Действуващата Армия № 1124 от 26.Х.1917 г. като офицер от Въздухоплавателната дружина бях назначен – Началник на Аеропланната група, която всъщност вече командвах от капитан от 1916 г.; 3) В мое подчинение бяха: Аеропланното училище, Аеропланната работилница, Аеропланното депо и допълващия към него взвод.

Още в началото на 1917 г. бях започнал реално да командвам подчинените ми части – да прилагам моята програма за обучението в Аеропланното училище. Най-напред смених началника на Аер[опланното] училище капитан Петров Симеон, като го назначих за началник на Аеропланната работилница.

Началник на Аеропланното училище назначих капитан Таракчиев Продан, пилот-авиатор в 1-во Аер[опланно] Отделение. Той беше подходящ за този пост, независимо от бойния опит, който придоби на фронта и участник в Балканската война. Макар че тогава беше пилот-балонист, той летя с мен като наблюдател при изпълнението на първото бойно летене над Одрин на 16 октомври 1912 г. Той беше завършил в Петербург (1915 г.) Въздухоплавателната школа и добре боравеше с теорията на летенето, както и летенето със самолет.

Без някой да подозира моята намеса, бях му дал за инструктор по летенето един опитен летец от фронта – поручик Миланов Иван. Това отличие на поручик Миланов обаче не продължи за дълго. Когато това узнал полковник Ранков от Главното Командуване на Инженерните войски, веднага го върнал на фронта: поради участието му в инцидента в увесилителното заведение “Нова Америка” с поручик Стоянов и поручик Агов. Тогава поручик Миланов замених с поручик Попвасилев Георги – един много добър пилот и отличен боец от 2-ро Аеропланно отделение. Този офицер също не можа да се задържи за дълго в Аер[опланното] училище, поради недоразуменията му с началника му. Това ще бъде изложено по-късно.

Голяма и здрава организация е Аеропланната група! Всичко за фронта! Жив материал – летци и наблюдатели, технически персонал, бойци, прислуги и материална част – самолети, облекло, храна. Всичко за крайната цел – победата!

Вражески английски аероплан BE12 (Royal Aircraft Factory B.E.12), свален в полите на Кожух планина, с пилот Пол Монтaнж  (Paul Denys Montange), октомври 1917 г.

 Летците се проявяваха: летяха, събираха сведения за противника, бомбардираха неговите биваци, сражаваха се във въздуха и му нанасяха победи. По този случай ето какво съм записал в моя дневник с дата

8 юний 1917 г.

Хубаво утро. Нещо необикновено като че ли кара човеко да се любува ненаситно на небесния лазур, в чиито висини се врязват заострените Пирински върхове и растлания дълъг гребен на Беласица планина.

Наистина, Пирин и Беласица – това са два планински гиганта, които си съперничат. Единият – все още необитаем и девствен, а другият – от две години изровен с неизброими окопи, опасан с телени мрежи и обитаван от хиляди войници.

Колко много са преживяли тези два планински гиганта – връстници на вековете, свидетели на неописуеми кървави драми!

В Щаба на Втора армия всички очакваха, че днес ще бъдат обезпокоени от неприятелски самолети: времето благоприятствуваше, пък и такива неканени гости отдавна не бяха ги посещавали.

Към 112 часа преди пладне, в Щаба на Втора армия въздухът се изпълни с продължителен камбанен звън. Това беше сигнал, че идат неприятелски самолети. По телефона се научаваме че летят шест самолета, между които има един голям самолет. По телефона предават: самолетите са над Баракла-Джумая… Сега са над село Ветрен… Насочват се към Рупел… Сега се насочват към Петрич!…

Български офицери наблюдават стартирането на двигателя на самолет Фокер (Fokker B.II) в германско аеропланно отделение “34″ край река Вардар 

Веднага след първото телефонно съобщение нашите два изтребителни самолета, пилотирани от поручиците Узунов Иван и Балан Влайко, излетяха и се насочиха срещу течението на река Струмица – на запад, с цел, в страни от неприятелските самолети да вземат височина и незабавно да се явят в тила им.

Нашите два изтребителни самолети летят на стотина метра един от друг. Необходима е връзка и взаимна помощ, защото борбата ще бъде неравна: двама срещу шест!

Едва стигнали 3000 м. височина, малко северозападно от Петрич, те завиват наляво към Петрич и виждат цялата неприятелска въздушна ескадра пред тях – на разстояние един километър и 500 м по-ниско от нашите. Виждат, че един от неприятелските самолети дава бял сигнален ракет, всички се нареждат в колона по един и започват бомбардирането на гарата Петрич. Веднага след това последва червен сигнален ракет, което значи: Внимание! … Неприятелски самолет!

Няма време за губене. Нашите два самолета взимат инициативата за атака и се нахвърлят стремително върху двата най-крайни самолета: поручик Узунов – върху големия двуместен двуплощник, а поручик Балан – върху един едноместен двуплощник.

Започна неравна борба с ужасен картечен огън. Поручик Узунов след като обстрелва своя противник с упорит картечен огън, завива на ляво, гдето поручик Балан води борба с неприятелския едноместник. За момент неприятелят е над поручик Балан. Но този смелчак, като съзира опасността, спуша се вертикално надолу. Завъртва се в свредел и избягва неприятелската атака. Имено в този критически момент идва му на помощ поручик Узунов, но за да избегне неприятелят изстрелите му, се спуща вертикално надолу, и изгубва около 1000 метра от своята първоначална височина. В същото време поручик Балан пак излиза високо над неприятеля си и се спуща над противника, който като схванал безизходното си положение – поставен от двамата български летци, намери за благоразумно да слезе на българска територия. Но да спаси живота си.

Поручик Балан, доволен от победата, побърза да отлети до летището си, защото разбра че в тялото на неговия самолет е пронизано от собствените му изстрели, а поручик Узунов остана да лети на 50 м над неприятеля – англичанин, да не повреди собствения си самолет, докато най-после дойдоха и го плениха наши войници.

Офицери и селяни гледат как изтребителят “Фоккер Е-III”, кацнал край Разлог стартира двигателя си 

Цялата тази въздушна борба наблюдавах с бинокъл от 15 км разстояние. Това като че ли не беше борба, а надпреварване в изкуството да се лети.

Наистина, с особено вълнение се наблюдава и следи борбата във въздуха. Когато видяхме, че неприятелският самолет слезе, неописуема радост изпълни сърцата ни!

Аз, разбира се – началството на тези славни летци – се чувствувах много силен, с крепко израстнали ми на рамената криле. Всички наоколо ме поздравяваха и ми стискаха ръката.

– Слава на героите! Слава на българските летци! Слава на тяхното началство! – мислено и аз поздравявах.

Датата 8 юли 1917 година ще остане паметна в Историята на българската военна авиация.

В Първата световна война българската военна авиация указваше ценни всестранни услуги на общото военно дело. Дотогава обаче, родната военна авиация не беше преживяла и тържествения славен момент – да наложи на противника своята воля, своята мощ и да застави противника да капитулира.

Датата 8 юли 1917 г. е денят на първата българска бойна въздушна победа – на българското военно надмощие над противника във въздуха.

Тази въздушна победа по-късно, когато вече боравих и се ровех из страниците на българската военна авиация, за да напиша няколко реда за смелостта на българските бойни летци при въздушните боеве под заглавие “Маневриране във време на въздушен бой”, по случай 75 годишния ми рожден ден (5 март 1883 г.) ето какво съм написал:

“През Първата световна война – в началото на 1917 г., с бързо темпо започнаха да се развиват методите за водене на въздушен бой, както и летене в големи въздушнеи групировки (ята и орляци).

Много въздушни боеве ставаха по нашите въздушни бойни фронтове: Беломорския, Струмския, Вардарския (Солунския) и Битолския, гдето съответно действуваха летци-изтребители (англичани, французи и сърби).

Български изтребител Фокер Е.III (Fokker E.III) след тежко приземяване и счупен колесник, някъде в полосата на Южния фронт.

На Струмския фронт се проявиха нашите летци – подпоручиците: Балан, Узунов, Миланов, Тончев, а на Вардарския – поручиците: Първанов и Манов.

В Русия, пръв който постави картечница на самолета беше Койловски през 1913, а в Германия – това направи холандецът – известният самолетен конструктор Фоккер, през 1914 г. ******

Въздушните бойни действия през Първата световна война стигнаха своsта кулминационна точка, едва през 1918 г. В бойните действия се включваха:

Разузнавания, придружени с фото и киноснимки

Бомбардиране на око и чрез визьор

Корегиране на артилерийска стрелба

Спускане шпиони в тила на противника

Въздушна преграда от самолети над бойните линии, т.е. патрулиране във въздуха за охранение на тила.

Въздушно охранение на нашите ята и орляци.

Българските бойни летци имаха много въздушни стълкновения с английските и французските бойни ВВСили по долината на р.Струма, над Круша планина, по долината на р.Вардар и по Кожух планина.

В началото на 1918 г., при малката скорост на нашите самолети, срещата с противниковите самолети беше неизбежна и боя ставаше наложителен. Да се спаси наш самолет от такъв наложителен бой, можеше да се дължи само на изкуството на пилота: зорко да лети, майсторски да маневрира и точно да стреля. Ако имаше и наблюдател, той трябваше да пази гърба на пилота: да стреля смело и съсредоточено. Само така нашите летци успяваха да се завърнат в базата си, а понякога и с пробойни в самолета – резултат на лошо маневриране. Летци, които в боя се объркваха и летеха в права линия, заплащаха с живота си като пренасяха в жертва и скъпия живот на другаря си – наблюдател. Така бяха убити поручиците: Божков (пилот) и Петров на 2 април 1917 г. при с.Тушино, пред Кожух планина; така беше ранен подпоручик Шишков Андрей, летейки с фелдфебеля Рогев (пилот) на 28 април 1918 г. над Гюмюш Дере; така бяха запалени и загинаха двамата летци: подпоручик Пачев Тодор и ефрейтор Зарбев (пилот) – на 20 юни 1918 г., в полите на Круша планина, над манастира “Св.Петка”.

Български и германски офицери край от Първо аеропланно отделение и група “34” край два от самолетите на летище Белица 

Срещу тези два случая на загуби, българските летци се радват на три знамените бойни победи.

Първата победа спечели поручик Първанов Марко на 30 септември 1916 г. При с.Своге (Софийско), гдето принуди да слезе един французки биплан “Бреге”******* с пилот – французския фелдфебел Роаябъл и наблюдател сърбин – Бранко Наумович. Самолетът се разруши, летците останаха живи.

Втората победа беше спечелена от поручиците Узунов Иван И Балан Влайко – на 8 юли 1917 г., благодарение на тяхното изкусно маневриране – като хищници принудиха английския летец на едноместен биплан “BE” (British Experimental) да се предаде, вместо да бъде убит, и слезе невредим при гара Петрич.

Третата победа беше спечелена от поручика Миланов Иван на 31 юли 1918 г. над с.Орман Чифлик, като изненадано напада и убива във въздуха двама летци с двуместния английски биплан “ВЕ”.

Към тези три въздушни победи трябва да прибавим още три (3) трофеи самолети: 2 французки моноплани-изтребители “Моран” – едноместни и 1 английски биплан – двуместен “Амстронг”********. Английският пилот майор Мур ни поднася този самолет подарък на 26.I.1918 г. при с.Петрово (Серско). С него извършиха две бойни нощни летения – на 28.IV. и  23.V.1918 г.

Бойните победи на българските летци се дължаха на майсторското им маневриране във въздуха, на зоркото им оглеждане на въздушното пространство, а при откриване на противника, смело го нападаха – до неговото унищожение.

Нашите летци смятаха летенето – борба във въздуха като спорт. Те бяха майстори на летенето.

Така погледната на въпроса, нашите летци със своето “майсторство на летенето”, при всеки въздушен бой имаха ¾ от победата. За да разчитат и на последната четвърт, самолетът им трябваше да притежава по-добри технически качества от тези на противника. Нашите летци нямаха това техническо преимущество, но имаха щастието, че притежаваха пламенния борчески български дух – духът на своите великани-революционери: Левски и Ботев. С този дух нашите летци спечелваха и последната четвърт от победата.

С бързо темпо започнаха да се развиват методите за водене на въздушните боеве, както и летенето в големи бойни групировки (ята и орляци).

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219).Младият британски пилот майор Мур със своя самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219), кацнал по грешка на българска територия след като излетял от съглашенското летище “Вертикьой” на  26 януари 1918 г. Майор (Ернст С.?) Мур имал преди това 7 въздушни победи.

Ние, ежедневно бяхме свидетели на въздушни боеве, защото аеродромите ни се намираха на 15-20 километра от бойните линии и бяхме обръгнали на такива сензации. Често ходехме до местата на свалени в нашия тил английски самолети, някои останали напълно здрави поради принудително слизане под натиска на нашите летци.

Преди малко стана дума за летения в големи групировки при изпълнение на бойни задачи. Имах възможност да видя груповото летене (geschwader) на 24 двумоторни германски самолети, които на 11 януари 1917 г. извършиха голяма въздушна бомбардировка върху френската въздухоплавателна база при с.Вертикьой. Самолетите излетяха от аеродрома при с.Раброво – североизточно от нашия аеродром при гара Удово и западно от с.Валандово.

Същата самолетна групировка (“Гешвадер”) при военния ни поход на север – в Румъния (1.IX.1916 г.) взе участие при бомбардировките на Букурещ, излитайки от Лудогорието – нашия Дели орман. Същата групировка преди е бомбардирала Лондон, излитайки от Фландрия.

По железопътната линия от Удово до Дедели, гдето в дървени постройки всред стара, дъбова гора беше скрит Щаба на 1-ва Армия, на новопостроени две железопътни линии бяха гарирани дълги железопътни композиции, в които бяха настанени, в спални вагони от френската кампания Wagons-lits, летците, командния, техническия и помощен персонал.

Без да подозирам, че в този ден се предприема далечна бомбена акция, бях отсъствувал от 2-ро Аеропланно отделение с механикът Тошо Цанков на един самолет “Ото” и кацнах при Германската самолетна групировка, близо до спалните вагони. Шефът на “Гешвадера”  много сърдечно ме прие във вагон-ресторант. Той ми каза, че миналата година били някъде около Разград, откъдето предприемали нападения към Букурещ.

Докато разговаряхме, всички самолети излетяха последователно, набраха височина над аеродрома и се отправиха на запад – покрай Кожух планина за Каймак Чалан и нататък.

Офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г.

Като се върнах в отделението, ставаше дума, че един самолет не беше се върнал в базата си. Те донесоха, че в Солун забелязали големи пожари. Впоследствие узнахме, че французите нарочно са запалили еврейския квартал, който напълно изгорял.

Относно бомбардирането на Вертикьой в книгата “ИСТОРИJA JУГОСЛОВЕНСКОГ ВАЗДУХОПЛОВСТВА” от Сава Микич, печатена в Белград през 1932 г., на стр.207 четем:

“На 11 януари 1917 г. неприятелят е отправил 24 от своите най-добри самолети със задача да унищожи нашите ескадрили и големия склад с муниции във Вертикьой. Неприятелят не е успял да унищожи нашата авиация, но успял да запали и унищожи една голяма част от нашия муниционен склад във Вертикьой. Тази голяма експедиция на неприятелската въздушна експедиция е постигнала добри резултати, но при този случай, неприятелят грубо е нарушил хуманните принципи, предвидени от Хаагската конференция********* – от малка височина са хвърлили няколко бомби в английската болница във Вертикьой. При този наред с човешките жертви, загинали и две английски медицински сести. Професорът от Лозанския университет д-р Раис, летял на 6 март 1917 г. и различил знаковете на Червения Кръст, които са били поставени на английските болници. Той установил, че неприятелят грубо е нарушил предписанията на Хагската конференция, защото от 4000 м не могат ясно да се видят знаците на Червения Кръст, а противникът от незначителна височина е боммбардирал Вертикьой и английските болници”.

* * *

Една вечер, в Щаба на 1-ва Армия се запознах с германския поручик Grashof – шеф на Германското ловджийско отделение, което охраняваше въздушното пространство на Вардарския фронт. Същата вечер, поручикът ме покани и заведе с колата си в неговото отделение. Навярно, той беше предупредил отделението си, защото, като пристигнахме, всред гора, колата спря пред една великолепна, едноетажна вила с веранда – изпълнена с пищна трапеза. Двадесетина млади, жизнерадостни летци се изопнаха, като от пружина и застанаха прави.

Авиатори от летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия

– Bitte, nehmen sie Plats, Herr Major (Моля вземете място, господин майор), – ми каза поручик Grashof, сочейки ми мястото в средата на масата, до неговия помощник подпоручик von Swinijarski (фон Свинярски), а поручик Грасхоф седна от другата страна на масата – точно срещу мен.

След като всички насядоха и настъпи тишина, подпоручик Грасхоф стана и каза:

– Господа! В този момент наш скъп гост е шефът на българските въздушни сили – господин майор Милков. Той е награден с II-a и I-ва класа [на] Железния кръст. Завършил своето първоначално обучение за пилот-авиатор в Йохенистер – при Берлин в 1912 г. и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Doberits при Шпандау. Той е летецът, който извършил първото бойно летене и първото бомбардиране със самолет. Ние високо ценим неговите бойни действия и успехи. По този случай му поднасяма чашата на честта, – завърши поручик Грасхоф.

Изричайки тези думи, подпоручик фон Свинярски ми поднесе един златен църковен потир с вино “Porto”, с обем към ¼ литър.

В лицето на поручик Грасхоф, като изказах сърдечна благодарност на присъствуващите “Рицари на честта”, изпих виното на потира “до дъно”. До дъно бяха изпили виното си и всички останали рицари.

Така в интимен разговор, продължи нощта – до разсъмване. Подпоручик Свинярски беше любезен, че с леката кола ме отведе до моя щаб във Второ аеропланно отделение. По пътя, подпоручик Свинярски се наведе към мен и тихо ми каза: обичам българите. Навярно моето лице е изразило учудване и той добави:

– Аз съм поляк… Ний сме славяни!…

Братски трепет ме обзе като чух тези думи. Исках да изрева от радост! Но фон Свинярски леко ми се закани с показалеца на дясната си ръка, – сочейки с глава шофьора, който беше германец. Със сърдечно стискане на ръце ние се разбрахме и уталожихме нашата славянска радост.

След една седмица поручик Грасхоф не беше жив. Във въздушен бой над с.Костурино – между Валандово и Струмица, рицарят на честта поручик Grashof беше убит!…

[…]**********

В края на 1917 година се забеляза засилена въздушна бойна дейност на противника. Това се дължеше на численото им превъзходство в летателните машини, следователно на летци и технически персонал, както и в превъзходството им в техническо отношение. Апаратите на противника имаха по-голяма скорост от нашите, затова въздушните срещи бяха неминуеми, а това пречеше на успеха на нашето въздушно разузнаване.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

В началото на 1918 г., западно от Вардара на Солунския фронт само в сръбската авиация са се числяли 62 офицери, 53 подофицери, 30 механици и 337 подофицери и войници. Срещу тях ние имахме 6 пилота и 6 наблюдатели офицери. Или около 15 офицери, 5-6 механика, 12-15 подофицери и около 40 войника.

Ако се вземе под внимание и числеността на френската авиация, която действуваше на същия фронт, както и на английската, която действуваше източно от Вардара и по Струмския фронт, става ясно че нашия противник е разполагал с голям брой летателен персонал и машини, които в съотношение с нашите са били най-малко 5:1.

* * *

На 26-и януари 1918 г., на Струмския фронт, англичаните поднесоха в дар на Първо аеропланно отделение един двуместен биплан “Armstrong” (“Армcтронг”). Летецът-пилот майор Мур с целия си багаж – състоящ се от походен креват и други вещи – поставени в мястото за наблюдателя. Той излетял от аеродрома при Вертикьой, както ни казваше, и трябвало да слезе на аеродрома “Ианеш” – недалеч от Кукуш и североизточно от реката Вардар и Аржанското езеро.

Англичанинът излетял сутринта от аеродрома Вертикьой при низка облачност и дълго време е трябвало да лети над облаците. Летейки все в източна посока, времето се малко разведрило: имало висока разкъсана облачност. Като забелязал англичанинът река и езеро, помислил че пристигнал и започнал да слиза. Долу – нямало никакъв аеродром, но понеже летателното му време надминавало с един час повече, без да държи сметка къде слиза, кацва източно от реката Струма при селото Петрово – за голяма негова изненада – в тила на българските предни позиции. И тук имаше река и езеро Тахино. Това наистина беше подобен на неговия обект, но не отговаряше по местност и по продължителност на летенето.

Англичанинът летец майор Мур (Moor) беше веднага пленен от разъезда на храбрия кавалерийски майор Пупешков Павел (Пачо) и отведен в Демир Хисар – в Щаба на 7-ма Рилска дивизия.

Осведомен от 2-ра Армия, потеглих от 1-во Аеропланно отделение за с.Петрово с главния механик Иван Каролев, като поканих да ме придружи и летецът-пилот капитан Таракчиев.

След като казах на капитан Попкръстев, началника на 1-во Аеропл[анно] Отделение – къде отивам, помолих го да ме замества и летците да са готови, и да дадат отпор, ако англичаните предприемат някаква акция – да открият самолета и да се опитат да го унищожат или да нанесат вреди на нашите самолети.

Излизайки от Рупелското дефиле и отминавайки гарата Демир Хисар, в Серското поле – в Южна посока, ние забелязахме самолета – красиво разперил двойни криле, недалеч пред село Петрово.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

Наближавайки самолета, радост обхвана душата ми. Самолетът се пазеше от трима кавалеристи, на които сърдечно благодарих за скъпия дар, който ни поднесоха.

– Great Britain– си мисля Велика Англия, а немощна – смирено стои пред краката ми. – Ще те яхна аз тебе! Да видиш как послушна ще бъдеш в ръката на българския летец.

Започнахме да оглеждаме самолета, който беше нов, кокетен и спретнат на вид.

От пръв поглед вниманието ни се спря върху надписа, поставен от двете страни и по средата на тялото. Там прочетохме надпис с големи червени букви:

Not to beflown before balanced

Този надпис беше подчертан с дебела, черна черта.

Като прочетох гласно този английски надпис, чухме че звучи на немски: nich beflogen bevor belasten, т.е. да не се хвърчи преди да бъде натоварен.

– Thank you very much (Много благодаря) – извиках на английски.

От този надпис разбрахме, че самолетът има “Тежък нос”, както казват конструкторите. Това значеше, че с този самолет можеше да се лети, само когато е натоварено и второто – наблюдателското място, инак, самолетът ще се стреми да забие нос в земята.

Всред тази озадаченост, ние тримата продължавахме внимателно и подробно да оглеждаме самолета и най-после, открихме отчасти баланса на конструктивната му грешка. Тя била голяма грешка, но я поправили до известна степен, а остатъка – до пълното балансиране на самолета ставало, като се натовари наблюдателското място със 70-80 килограма тежест.

И какво откриваме?

На опашния хоризонтален стабилизатор имаше надпис: “Armstrong” – фабричната марка на самолета. Но за нас вече се откриваше картината:

По средата на опашния неподвижен стабилизатор имаше закопчан един трапец (60см х 40см х 40см). Механикът откопча този трапецовиден капак, а в отвора – в опашката видяхме лежеше друг – металически трапец. Механикът откопча райберите му и с мъка измъкна една трапецовидна оловна плоча, която тежеше около 20 кг.

Войници спускат с въжета българския лек бомбардировач “Otto C.I“, изправил се на нос при несполучливо кацане, Южния фронт. В състава на Аеропланната група имало 2 такива бомбардировача.  Летище Удово.

– Каква идеална конструкция! – извиках на подигравка. – Може ли такава дефектна машина да се дава за бойни действия!

– Недобросъвестен доставчик, но и още по-недобросъвестна приемателна комисия, – каза механикът Каролев.

– Като се посребрат ръцете на членовете на комисията, всичко може, – добавих аз. А сега казвам: буржоазни приеми. В демократичните страни, в страните със социалистическо управление*********** няма такова ласкателство, няма такива приеми.

Най-после, пристъпихме към работа, като съобщихме предварително – по телефона, до щаба на 7-а Рилска дивизия да предупреди войсковите части, че български летец ще лети към аеродром “Белица” с пленен английски самолет.

Механикът изпита мотора. Имаше още 30 литра бензин, който беше достатъчен за ¼ часово летене.

От своя страна, аз изпитах командите на самолета. Всичко беше в ред.

Поставихме 60 килограма камъни на мястото на наблюдателя, за което механикът Иван Каролев постла предварително шинела си. Тази предохранителна мярка направихме съгласно червения надпис: “Да не се хвърчи, преди да бъде натоварен”.

Излетях в 12 часа по обяд и благополучно кацнах на аеродрома “Белица”. Летейки над Демир Хисар, плененият англичанин изказал учудването си в щаба на дивизията, че българските летци така бързо се справили с английския самолет и го прибрали по въздушен път в своя аеродром.

Като кацнах в “Белица”, всички летци бяха радостни. Още същият ден, всички летци се изредиха и казваха, че е удоволствие да се лети с такава машина.

На другият ден, на път за пленническия лагер, английският майор Мур ни беше гост в аеродром “Белица”, гдето с него направихме много снимки.

Такава е съдбата на всеки безразсъден, невнимателен, несъобразителен и непохватен летец.

И ние сме попадали в грешки, но сме се поправяли.

Обърнал се по гръб при приземяване български лек бомбардировач “Otto C.I”, със сериен номер С.3577 на летище Удово, Южния фронт

Както казвам: попадали сме в грешки, искам да изтъкна една моя моя грешка, която може би щеше да ми струва живота. Ето! Слушайте!

Бях отишъл в София от аеродрома “Белица” за да получа един нов “Албатрос” С III и с него да прелетя към фронта.

Щях да отлетя подир обяд сам, а в наблюдателското място щяха да поставят и за пренеса две квадратни плоски съндъчета с 1000 патрона всяко съндъче – за картечниците на самолетите. От София се обадих по телефона в “Белица” – да ме чакат.

Великолепно време. Летя за удоволствие. Летя и се наслаждавам на природните земни прелести от 4000 метра високо. След Благоевград************, като настигнах Кресненското дефиле, започнах да слизам. Намалих действието на мотора до минимум и с един постоянен наклон запланирах към аеродром “Белица”. Бях вече 500 м от аеродрома, на петдесетина метра високо, и понеже не можех да достигна началото на летателния терен, дадох газ. Но моторът не пое работа. Светкавичното мое решение и турянето му в изпълнение ме спаси от неминуемата катастрофа. Именно, – спуснах самолета надолу за да развие голяма скорост и светкавично завих надясно, след което изравних самолета на десетина метра над р.Струма и хлъзнах колелата на “Албатрос” по голямата ливада край десния бряг на Струма – рулирайки близо 300 метра. Дойдоха механикът Иван Симеонов, прегазиха Струма и други механици, фелдшерът бай Петър с брадичката, както и много летци – да видят какво е станало с началството им, а в това време, аз се разхождам спокойно пред самолета, пушейки цигара.

Какво щеше да бъде моята участ, ако не бях завил надясно – към ливадите? Щял да се друсам върху каменистото сухо корито на планинския поток – широко стотина метра и край!

Finita la comedia (свършена е комедията).

– Късмет, – казват старите хора.

Не е това късмет, а съобразителност, ловкост, похватност и воля за спасението на летеца.

Коя беше причината, че моторът не пое работа?

Вследствие малкия ход на мотора, всмукателният вентил за въздух и вкарването му в бензиновия резервоар за налягане и изтласкване към подхранване на мотора беше парализирал действието на винтила. Грешката беше моя, че от време на време не давах повече газ на мотора, за да не се намали налягането в бензиновия резервоар. Бях на 10-15 километра от аеродрома, през което време забравих да подхранвам налягането в бензиновия резервоар. Това повече не ми се случи в последствие с този самолет. Вниманието ми беше пълно.

Механикът нацърка бензин в цилиндрите на мотора, мотора да проработи, и отлетях на аеродрома…

Несполучливо кацане на български аероплан със сериен № С 4713, 4 август 1917 г.

От това следва, че при самолетни катастрофи над 90 процента от случаите, трябва да се търсят причините у летеца-пилот. Малък е процентът на конструкцията и въобще на други причини – запалване от късо съединение, повреда на мотори и пр.

* * *

Искам да вярвам, че всички си спомняте за малкия Асенчо – доброволецът от Балканската война и конструкторът на първия български самолет (1915 г.), който имах щастието да изпитам в летене. Асенчо завърши II М[ъжка] Гимназия в София и постъпи в Школата за запасни офицери в Скопие (1917/1918). Той стана офицер и по моя молба беше изпратен в Аеропланното училище в Божурище и стана пилот-авиатор. Сега той вече сам хвърчи, и, ако си построи самолет, няма да тича, да се моли на този – на онзи, – а сам ще лети и ще изпитва своя самолет и ще регистрира неговите технически и летателни качества.

Подпоручик Асен Йорданов направи първото си бойно летене на 28 март 1918 г. И получи своето първо бойно кръщене в Първо Аеропланно Отделение – под началството на майор Попкръстев Пеню. Голяма радост и голям празник беше за него – вече възмъжал летец пилот, боец на Струмския фронт, под покровителството и закрилата на неговия стар боен другар и началник от Балканската война – тогава поручик Милков – началник на Първо Аеропланно отделение, а сега – майор Милков – началник на Аеропланната група.

По този случай, вечерта имахме Гала вечеря. […]*************

– Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа, – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15 годишен доброволец, днес е бойния пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.

Инспекция на Щаба на II армия на Първо аеропланно отделение в летище Белица. Южния фронт, 1917 г.

– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:

– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)

– Изпълнителят ще бъде – повторих:

– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!

– Ура! – извикаха пак гръмко летците.

– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.

– Аз, господин майор! – мигновенно извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.

– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще, – опасно е такова летение.

– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.

– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, англичанинът да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:

– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!

А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:

– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.

Български пилот Марко Щерев Бончев, който летял на трофеен френски самолет-биплан Нюпорт ХХIVbis (Nieuport ХХIVbis). Аеропланът е с демонтирана крилна картечница и сериен № N 5346

Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се за да се приготвиме за изпълнението на задачата.

Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:

– Господин майор! Моторът не работи добре.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.

В същност, намерението на механикът да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!

Заехме местата си в самолета, и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.

Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха  през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инък, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.

Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12½ килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.

– Стига! – си помислих.

Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде  да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:

“Good evening my camarades, I am heer”

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългия гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.

Германски или български самолет, преобърнал се при кацане, 1917 г.

Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.

Всички бяха радостни – ликуваше целия аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!

– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:

“Тези двама летци

са ненадминати храбреци”!

В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!

– Ура! –а! –а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци.

БЕЛЕЖКИ:

* Двуместният самолет “Албатрос” С.III е биплан, с двигател Мерседес (Mersedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.), който имал максимална скорост от 140 км/час (87 мили/час); имал таван на полет от 3350 м (11000 фута) и максимална продължителност на полета – 4 часа; въоръжението му се състояло от един турелна картечница “Парабелум” с калибър от 7,92 мм, поставена в задната кабина на самолета и една предна картечница с калибър 7,92 мм; могъл да носи неголямо количество авиобомби.  Започнал да се използва на Западния фронт от края на 1916 г. След влизането му в бойните действия, било забелязано, че без да не нарушат летателните му характеристики, би могло да се използва предна синхронна картечница за поддръжка на задната, от която водил огън летецът-наблюдател. С.III  е бил един от първите германски самолети с подобно въоръжение, което било крачка в създаването на самолети-разузнавачи. Още една положителна негова черта е възможността да носи неголямо количество авиобомби във вътрешен отсек, разположен между двете кабини на самолета. Но отсъствието на прицелни приспособления при подобно бомбомятане, доставяли на противника повече безпокойство, отколкото реална опасност. Моделът С.III се произвеждал също така и по лицензията от компаниите “Остдойче Албатрос Верке” (Ostdeutsche Albatros Werke), “Дойче Флугцойгверке” (Deutschе Flugzeugwerke D.F. W.) и други.

** Самолетът L.F.G. “Роланд” D.I  на компанията “Dipl. Ing. Tantzen” имал фюзеляж с неголям диаметър, поради което получил названието „Акула“ (Haifisch). Имал максимална скорост от 170 км/час (106 мили/час); продолжителността на полета му е била 2 часа; въоръжението му се състояло от две предни картечници LMG 08/15 с калибър от 7,92 мм (0,31 дюйма).Самолетът много свои качества отстъпвал на самолета от аналогичния тип “Албатрос” (Albatros), поради което се произвеждал в неголеми количества.   В сравнение с модела C.II, той имал големи изменения – двете крила нямали “стъпенки”, придобили придобили неголяма “стреловидност” и вместо I-образните стойки са били използвани стандартни междукрилни стойки. D.I извършва своя първи полет през юли 1916 г. Неговият подобрен модел D.II имал опашно оперение с изменена конструкция и допълнителни усъвършенствувания, свързани с намаляването на челното въздушно съпротивление. Двете модели са снабдени с двигатели Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 л.с.). Като цяло подобен самолет D.IIa се появил в резултат на поставянето на по-мощен двигател Аргус (Argus) As.III. Тези изтребители започнали да се експлоатират в началото на 1917 г. Самолетите D.I/II/IIa не били много популярни сред пилотите, заради трудното управление и лошия обзор.

*** През 1918 г. Рейнхолд Плятц разработил нов експериментален едноместен лек самолет-биплан “Фоккер” D.VII, който имал много общи черти с успешния модел Dr.I. Неговият фюзелаж и шасито останали същите по форма и конструкция, но опашното оперение било модернизирано. Желанието да се използва по-мощен и по-тежък мотор за постигането на по-високи летателни характеристики означавало, че на този биплан са били необходими крила с голям размах и площ. Конструкцията им била подобна на свободноносещите крила на модела Dr.I, ноте били много по-голями. На биплана бил поставен двигател  Мерседес (Mercedes) D.III с мощност 119 кВт (160 к.с.) и имал въоръжение – две предни картечници LMG 08/15  с калибър 7,92 мм (0,31 дюйма).Аппаратите от по-късните серии имали по-мощен двигател БМВ III (BMW) с мощност 138 кВт (185 к.с.). Достигал максимална скорост на височина 1000 м (3280 футов) 200 км/час (124 мили/час); достигал височина 5000 м (16405 фута) за 16 минути; имал практически таван  7000 м (22965 футов); продължителност на полета – 1 час и 30 минути. През януари 1918 г. самолетът “Фоккер” D.VII постъпил в серийно производство. Неговите характеристики като цяло били толкова по-добри от характеристиките на самолета “Албатрос” (Albatros) D.V, че  компанията  “Альбатрос Верке ГмбХ” (Albatros Werke GmbH) започнала да произвежда този самолет на два от своите заводи по допълнителен контракт. Към края на войната (11 ноября 1918 г.) били ппроизведени повече от 700 самолета D.VII. При союзниците от Съглашението със съпоставими на CD.VII характеристики имали само английския самолет “Сопвич Снайп” (Sopwith Snipe) и френския самолет “Спад” (Spad) XIII. Потенциалът на “Фоккер” бил такъв, че според клаузите на мирния договор се предвиждало предаването на всичките самолети на съюзниците от Антантата. Но конструкторът Фоккер успял тайно да прехвърли няколко самолета и агрегатите им от Германия в родната Холандия, където създал нов завод. След войната, производството на самолетите D.VII продолжило още няколко години.

**** Антон Фоккер (нидерл. Anton Herman Gerard (Anthony) Fokker, 1890—1939, Ню-Йорк) е известен холандски авиаконструктор. Роден през 1890 г. на остров Ява в семейството на кафейния плантатор Херман Фоккер. През 1895 г. се премества заедно със семейството си в Харлем (Нидерландите). Още като дете се увличал от техниката, изготвял модели на влакчета с миниатюрни двигатели. През 1908 г. разработил собствен модел на пружинна «шина» за автомобилно колело. Но когато Фоккер се опитал да патентова своята разработка, се оказало, че подобна конструкция вече е патентована от друг човек. През 1908 г. Фоккер вижда демонстративният полет на Уилбур Райт, и интересът му към самолетите се увеличил много. Своят първи самолет Фоккер създава през 1911 г. През 1912 г. се заселва около Берлин. През 1913 г. Фоккер създава около Шверин (Германия) свой авиационнен завод. Компанията на Фоккер получила названието «Fokker Flugzeugwerke GmbH», по-късно съкратено до Fokker Werke GmbH». По време на Първата световна война Фоккер строи самолети за германската армия. През 1919 г., след подписването на Версайлския мирен договор, по който на Германия се забранявало да има ВВС и авиопромишленост, Фоккер се премества да живее от Германия в Амстердам. През 20-те години на ХХ век Фоккер се премества в САЩ, където създава отделение на фирмата си. Компанията на Фоккер става една от водещите компании по производството на граждански самолети в света. През 1926 г. с един от самолетите на Фоккерите е бил осъществено прелитането на Северния полюс.

***** На 29 септември 1918 г. командващият силите на Антантата на Балканите,  маршал Луи Феликс Мари Франсоа Франше д`Еспере, подписва с Андрей Ляпчев Солунското примирие, с което България излиза от войната.

****** Още през 1913 г., анализирайки резултатите от маневрите на войсковата авиация на Киевския военен окръг, пилотите Владимир Гартман и Петр Нестеров посочвали за необходимостта от въоръжаването на самолетите с картечници. През 1915 г., френският летец Ролан Гарро за първи път поставил на своя изтребител картечница и започнал да печели победа след победа. Картечницата на Гарро имала приспособление, позволяващо да се стреля през винта (синхронизатор). След известно време французите споделили за откритието си със съюзниците. Скоро за синхронизатора узнали и германците. За тази цел те сваля самолета на Гарро и го взимат в плен. Германците закарват пилота и остатъците от самолета в Берлин, където приспособлението на Гарро предизвикала сензация. Бил срочно повикан работещият за германците холандски конструктор Антон Фоккер, на който било поръчено да съедини синхронизатор с пехотната картечница “Парабелум”. Фоккер бързо се справил със задачата и още през юни-юли 1915 г. самолетите с изобретението му било пуснато в масово производство. Към началото на 1916 г. авиациата на всички воюващи даржави имали изтребители с вградено бордно оръжие.

******* Експерименталният самолет “Бреге” SN3  на компанията “Бреге” спечелва през октомври 1915 г. конкурса за проекти на бомбардировачи. Този тристоечен биплан е създаден на базата на самолета BU3, и бързо постъпил в производство под обозначението  “Бреге” 4 (BrM.4). Това представлявал двуместен бомбардировач с четириколесно шаси, а един голям рул за насочване се допълвал от два малки кила. Максималното бомбово натоварване на самолета било 290 кг (639 фунтов). По късно бил създаден и дмустен изтребител за съпровод (вариант изтребителя BrM.4 B.2) който имал обозначение Bre.5 Ca.2 и бил въоружен с 37-мм оръдие Хотчкисс (Hotchkiss) и картечница Луис (Lewis) с калибър 7,7 мм (0,303 дюйма). Той бил въоръжен с двигател Рено (Renault) 12Fb с мощност 164 кВт (220 к. с.); Максималната скорост на височина 2000 м (6560 футов) била 133 км/час (83 мили/час); практическия таван бил 3700 м (12140 фута); продължительността на полета била 6 часа и 15 минути.

******** За замяната на апаратите B.E.2c британският конструктор Кулховен проектира през  1916 г. двуместен самолет с общо назначение “Армстронг Уитуорт” F.K.8, който като цяло бил по здрав и имал значително увеличен фюзелаж. В него се намирал пилотът и наблюдателят за осигуряването на взаимодействието с наземните войски. Максимальната му скорост на равнището на морето била 153 км/час (95 мили/час); времето за издигане на височина 1980 м (6500 фута) било 19 минути; практическият таван бил 3960 м (13000 фута); продължителността на полета била 3 часа.  Въоръжението му се състояло от една синхронна картечница  “Виккерс” (Vickers) с калибър  7,7 мм (0,303 дюйма) и една картечница “Луис” (Lewis) с калибър 7,7 мм (0,303 дюйма) закрепена в задната кабина. Самолетът F.K.8 за първи път се издига във въздуха през май 1916 г. През август 1916 г. компанията “Армстронг Уитуорт” получила контракти за повече от 700 машини, още 950 летателни апарати трябвало да се произведат от компанията  “Ангус Сэндерсон” (Angus Sanderson). Серийното производство на самолетите  F.K.8 на завода “Армстронг Уитуорт” в края на 1917г. бил от 80 до 100 машини месечно,  и така продължавало до юли 1918 г., когато компанията получила контракты за строителството на изтребителя “Бристол Файтер” (Bristol Fighter), а отговорността за производството на самолетите F.K.8 напълно предала на компанията  “Сандерсон”.

********* Хагската конвенция е приета през 1907 г.

********** Текстът не се отнася до темата

*********** Ръкописът е подготвян в периода 1957-1959 г.

************ В периода на Първата световна война, градът се е казвал Горна Джумая.

************* Изпуснати са маловажни за военноисторическата наука подробности.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
UNKNOWN PAGES BEQUEATHED TO THE GENERATIONS BY THE FIRST BULGARIAN PILOT – RADUL MILKOV by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.