– THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001

– VERDUN`S BATTLE FROM 1916


       БИТКАТА ПРИ ВЕРДЮН ОТ 1916 г.

      Третата година на Първата световна война – 1916 г., се характеризира с яркото противопоставяне на двете противоборстващи групировки,  с изключителната ожесточеност на сраженията на всички театри на военните действия и с провеждането на редица операции, една от които е и отбраната на Вердюн, който била “ключът” към отбраната на войските на Антантата на френска територия и, от която се нуждаел кaйзеровото върховно командване. Тогавъшният началник на германския Имперски щаб, генералът от инфантерията Ерих фон Фалкенхайн добре знаел, че ако не се овладее тази френска крепост, е невъзможно да бъде продължено настъплението на германските войски към Париж, да се излезе в тила на войските на Антантата, удържащи фронта от към Белгия, да се прекъснат комуникациите им и така да се принудят да капитулират.  От друга страна, евентуалното излизане на германските съединения на рубежа на десния бряг на река Маас, би позволило на  германското Имперското командване да свие фронтовата линия и усили с освободените сили и средства оставащите първоешелонни съединения. С попадането в ръцете на германското Върховно командване на този възлов елемент от отбраната на войските на Антантата на Западноевропейския ТВД, каквато е крепостта Вердюн, щял да нанесен огромен морален удар по престижа на командването на войските на Антантата.

      От германска страна, срещу войските отбраняващи френската крепост Вердюн, активните бойни действия е трябвало да започнат в първите месеци на 1916 г.

       В същото време, пред съюзниците от Антантата предстояла за изпълнение голямата задача по синхронизирането на войсковото управление, а оттук и поставянето под общо командване на планирането, подготовката и провеждането на бойните действия. По замисъл на съюзническото командване това е трябвало да стане чрез подготовката на предварително разработени от генерал-щабните офицери планове за провеждането на настъпателни фронтови операции срещу въоръжените сили на Централните сили на съответните два европейски ТВД-та. Тази линия на поведение и предложението за този начин на действие е поставено още преди 1 януари 1916 г. – на проведената от 6-ти до 9-ти декември 1915 г. във френския град Шантили  (на река Уаза, близо до град Крейл)  конференция, с участието на представителите на Република Франция, Кралство Белгия, Кралство Италия, Кралство Великобритания,  Кралство Сърбия и императорска Русия. На конференцията се постига съгласие за крайната цел на войната – осъществяването на икономическия и военен разгром на държавите от Централните сили и, даването на първостепенно значение на общите настъпателни или отбранителни фронтови операции преди всичко на основните два ТВД-та на Европейския континент, които да не позволят прехвърлянето на противниковите резерви от един фронт на друг.  Но и тук не минава без противоречия, особено що се касае въпроса за направлението на решаващия удар, тъй като всяка една от държавите-съюзнички от Антантата, защитавала предимствата,  възможностите и особеностите на своя театър на военните действия (ТВД). Тук, на тази конференция за първи път генерал Жофр признава отговорността на съюзниците за разгрома на Сърбия и се разглеждат различни въпроси за евентуалното помощ на Русия и Франция за защитата на интересите на Сърбия и предоставянето на сектор от съюзническия фронт на сръбската армия. На новата съюзническа конференция в град Шантили (на 14-ти февруари 1916 г.) е взето решението за сроковете за настъпление на армиите от Антантата срещу армиите на Централните Сили (1 юли 1916 г.) – като настъплението на британските и френските войски е трябвало да бъде предшествувано от настъпление на войските на генерал А.А.Брусилов на Руския ТВД към 15 юни 1916 г., с цел отвличане вниманието върху себе си.

      Как вървяло осъществяването на плановете на двете противоборстващи коалиции от държави?

      Руската императорска армия, която поема основният удар по армиите на Централните Сили в Североизточна и Югоизточна Европа, независимо от дадените през 1915 г. огромни по своята численост човешки и материални загуби, и след изтощаването на възможностите си в дълбочината на своя ТВД, успява да се укрепи на рубежа гр.Рига, гр.Двинск, гр.Пинск, гр.Тарнопол (дн. гр.Тернопол), гр.Черновици (дн.гр.Черновци). Тук, заради изтощителните и големи по своя размах бойни действия, германските войски и тези на съюзничката му по коалиция – Австро-Унгария, не са в състояние да продължат по-нататъшното си настъпление към Санкт Петербург и Москва. Поради тази причина, военнополитическото ръководство на Централните сили решава да обърне своя поглед към Западноевропейския ТВД, където германското имперско командване се заема с планирането и подготовката на настъпателна операция на най-отговорния му сектор – Вердюнския.

      Вердюнския укрепен район (УР) на френско-британската  отбрана срещу Централните сили е бил с дължина от 112 км и се явявал възловият пункт от цялата отбранителна система на Франция, изградена на този ТВД. Укрепеният пункт е изграден по проект на известния архитект и военен инженер Вобан на базата на 25 дълговременни фортификационни съоръжения (някои от тях с по няколко етажи в дълбочина), съчетани на места с междинни укрепления. Общо в отбранителната система на Вердюнския укрепен район  са изградени два фортови пояса. Първият е бил на разстояние от 2,5 до 6,5 км от ядрото на крепостта и е изграден от фортовете Белвил, Сен-Мишел, Сувил, Таван, Белрюп, Регре, де-ла-Шом, построени от 1874 г. до 1880 г. Най-важен за отбраната на самата крепост Вердюн е външния фортови пояс, намиращ се от ядрото на крепостта на разстояние от 5 до 8 км. Той се състоял от построените около 1880 г. и бетонираните в периода от 1888 до 1897 г. фортове Дюмон, Во, Муленвил, Розелие, Годенвил, Дюни, Ландрекул, Сартел, Буа Бур-рю, Мар, поста Бел Епин и укреплението Шарни. В периода от 1910 г. до 1914 г. е построен на северния фронт на крепостта Вердюн и фортът Вашеровил. Общо в отбраната на този отговорен сектор са предислоцирани от дълбочина, осем пехотни дивизии от състава на 2-ра френска армия, намираща се под командването на генерал Ер (Herr), които заемат отбранителната полоса както следва – на източния участък от УР-а се разполагат 2-ри и 30-ти армейски корпуси (АК) – общо шест пехотни дивизии с 338 оръдия с различни системи, а на западния участък на Вердюнския УР – 7-ми АК (две пехотни дивизии с 294 оръдия) (28). Южно от крепостта Вердюн се разполагат три пехотни дивизии, които също се дават в подчинение на началника на УР-а – генерал Ер. Допълнително, при нужда и в интерес на френската отбрана на този сектор (отбраната на крепост в състава на общоармейски фронт) е могло да бъдат използвани и резервите на френското Върховно командване – 1-ви, 3-ти и 20-ти френски АК, разположени в района на с.Бар де Люк и с.Сен мен.

      За овладяването на Вердюнския УР, германският командващ фронта, генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм, подготвя от състава на 5-а Германска армия ударна групировка, състояща се от 7-ми резервен корпус (РК), 18-и армейски корпус  (АК), 3-и АК, 5-и РК и 15-и АК – общо 17 дивизии. Германската групировка имала в състава си приблизително 1 милион военнослужещи. От групировката, в първи ешелон на настъплението се разполагат 7-и РК, 18-и АК и 3-и АК, а 15-и РК имал за задача да скове действията на противника на левия фланг на армията, а 5-и РК се развръща на рубежа между направленията на германския главен и спомагателен удар. На определения от германското имперско командване за пробив 13-км участък от белгийско-френско-германския фронт, който се отбранявал от две френски дивизии, командващият 5-та Германска армия генерал-лейтенант кронпринц Вилхелм съсредоточава за атака шест  дивизии (и три дивизии в резерва), като в бойните редове на германците се разполагат 1762 оръдия, 542 от които са  тежки. По такъв начин, на направлението на главния удар е постигнато от германска страна превъзходство в хора близо 3 пъти, а по отношение на артилерия се постига покритие от 1 тежко оръдие на 21 линейни метра и от 1 леко оръдие на 10,5 линейни метра.

      Първоначално за ден на германската атака е определен 12-ти февруари 1916 г. Независимо от факта, че френският началник на ГЩ маршал Жозеф Жак Сезер Жофр допуска, че направлението на удара на германското командване ще бъде в направление на областта Шампан, френското върховно командване решава да съсредоточи на източния участък на Вердюнската отбрана съответно три дивизии от състава на 2-ри АК, а в направлението на главния удар – 3 дивизии от състава на 30-и АК и, западно от р.Маас – две дивизии от състава на 7-и АК. При това, срещу острието на германския клин, който е от три АК, са разположени само две френски дивизии. Непосредствено в дълбочина на френската отбрана е разположен като резерв само 20-и и 1-и АК от състава на 3-а френска армия.

      След 9-часова артилерийска подготовка, при която са нанесени удари с всички налични артилерийски средства по френската полоса за отбрана, германските войски атакуват на фронт с дължина от четиридесет км. За няколко дена ожесточени и упорити боеве, първоешелонните дивизии на германските корпуси успяват да се вклинят във френската отбрана, да принудят французите да отстъпят от рубежа – село Кот-дьо-Талу, височината Морт-ом и да овладеят форта Дюмон. На 25-ти февруари 1916 г., те успяват да овладеят, определяният от генерал Анри Филип Петен като  крайъгълния камък на Вердюнската защита – форта Дюмон, който бил отбраняван от 3 оръдейни разчета и 56 картечари, като постигат крупен оперативен успех. По такъв начин се излиза пред четвъртата позиция на френската защита. Но като цяло, дълбочината на германското вклиняване във френската отбранителна полоса не надвишавало повече от 6 км, което попречило на настъпващите дивизии да овладеят Вердюнския УР от първия път. По този начин, изпълнението на германския оперативен план, изграден на принципите на ускорената атака и нанасянето на внезапен удар, пропада. За неуспеха на изпълнението на плана голяма роля изиграва и навременното въвеждане на оперативни резерви от дълбочината на отбраната на френската армия, към застрашения район. Намиращият се първоначално под командването на генерал Анри Филип Петен (а от 1-ви май 1916 г. заместен от генерал Робер Жорж Нивел) 2-а френска армия, е прехвърлена към мястото на пробива на германците, като заедно с това успява да организира и снабдяването на отбраняващите се части по така нареченият “Свещен път” (шосето Вердюн – Бар-льо Дюк).  Едновременно с това, на мястото на 10-та френска армия в района на гр.Арас е прехвърлена една английска армия, което дава на френското командване възможността да използва на други застрашени направления, още четири корпуса.

      На 6-ти март 1916 г. е направен втори опит за пробив на френските позиции – този път в района на западния бряг на р.Маас. То се подготвя от командването на 6-ти германски резервен корпус. Целта на германското настъпление е била овладяването на господстващите в района височини “304” и “Морт-ом” (“Мъртъв човек”), от чиито склонове френската полева артилерия успешно прострелвала фланга на германските бойни редове, които са разположени на десния бряг на река Маас. Тук, между 8-и и 11-и март 1916 г., личният състав на германските съединения преминават в настъпление срещу френския отбранителен участък на фронта в района на селищата Гардомон – Во. Бойните действия имат ожесточен характер и са с различен успех и за двете страни.  Фалкенхайн отдава заповед за спирането на германските атаки срещу Вердюн чак на 11-и юли, във връзка с развитието на офанзивата на река Сома.

      Резултатът за германския Райх от тези, продължили близо 70 дни кръвопролитни боеве е плачевен – германските войски успяват да се вклинят в дълбочина на френската отбрана само на 7км-10 км. През май-юни с.г., войските на Кайзерова Германия отново се опитват да овладеят Вердюнския укрепен район, като се вклиняват на отделни места във френската полоса за отбрана. Общо загубите към средата на юни 1916 г. и от страна на двете противостоящи си групировки от армии, достигат близо половин милион души, а към края на годината, на този участък, Германия дава като жертви около 600 хиляди души, а Франция – 358 хиляди души. По други данни, само в операцията по овладяването на Вердюнския укрепен район германците за 6 месеца бойни действия дават 336831 човека като убити, ранени и безследно изчезнали, докато загубите на французите възлизат общо на 362000 души.

      Сражението за Вердюн завършва на 16 декември 1916 г. Но с тази битка войната не завършва. Предстояли още две дълги години, преди Антантата да успее да изкове своята победа.

Ст.н.с.Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
VERDUN`S BATTLE FROM 1916 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

WILL BE PRINTED IN …