– THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language)


ВКЛАД РУССКИХ УЧЕНЬIX-ЭМИГРАНТОВ В ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКУЮ НАУКУ И КУЛЬТУРУ

Культура должна быть сохранена, она не может быть уничтожена – эта максима наилучшим образом характеризует историю российской эмиграции после Октябрьской революции 1917 г.
Интеллигенция послереволюционной эмиграции осела в основном в странах Европы и Америки, где она с неимоверным трудом продолжала заниматься своей научной и культурной деятельностью.

Волн российской эмиграции было несколько, и все они сопровождались большими трудностями, связанными с адаптацией к новому месту, содержанием семьи, поисками работы и жилья.
Большая часть российских ученых была с мировыми именами, но хронический кризис, наступивший после первой мировой войны, привел к колоссальному сокращению рабочих мест и закрытию многих отраслей экономики, что усугубило и без того тяжелое положение эмигрантов. К тому же значительная часть их отличалась специфическими взглядами на развитие капитализма, что было естественным отражением общественной жизни в последние годы существования Российской империи.
Тем не менее происходила определенная консолидация сил русской интеллигенции. А.М. Пешков (Горький), уехавший из России по болезни, помог впоследствии эмигранту-издателю З.И. Гржебину организовать собственное издательство в Берлине, где печатались книги и журналы литераторов белой эмиграции. Горький же, вернувшись на Родину, в начале 30-х годов осуществил свою давнишнюю мечту – издание серии «Жизнь замечательных людей». За период до 1987 г. в серии вышло около 680 названий, где довольно часто проскальзывали сведения о жизни и творчестве русской эмиграции. Несомненно, огромную роль в жизни эмигрантов-литераторов играли журнал «Современные записки» (Париж, 1920-1940) и газета «Возрождение». Редакторы М.В.Вишняк, И.И.Фондаминский («Современные записки»), П.Б. Струве («Возрождение») поддерживали морально и материально писателей-изгнанников. «Париж стал центром изгнанничества, – пишет Б.Зайцев. – К этому ему не привыкать: издавна был он средоточием свободы, и не зря на Плас-де-Альма бронзовый Мицкевич, хоть и невелик ростом на пьедестале своем, экстатически зовет куда-то. Бунин, Мережковский, Бальмонт, Куприн, Шмелев, Ремизов, Алданов, Осоргин – все они обитатели Пасси и Отей, большинство тут же в Париже и головушки свои сложило, успокоившись кто на кладбище Сент-Женевьев-де-Буа, кто на других».

Петр Бернгардович Струве
В начале апреля 1936 г. с приходом фашизма коммунистический теоретик, академик и редактор «Известий» Н.И. Бухарин побывал в Париже, где выступил с докладом, в котором пытался примирить политику СССР с той, которая проводилась большей частью прогрессивно настроенных эмигрантов и лево-настроенной интеллигенции. Его доклад был даже переведен на французский язык эмигрантом – А.Н. Рубакиным. Бухарин не был первым советским лидером, попытавшимся завоевать доверие эмиграции, намного раньше в этом направлении проявили себя такие видные деятели Советского государства, как Чичерин, Воровский, Литвинов. К сожалению, их усилия свелись на нет из-за начавшейся ленинской политики, так называемого красного террора.

Николай Бухарин, 1929 г.
Тяжелые годы изгнания не сломили дух русских эмигрантов. Они восстановили научные и культурные связи со своими западноевропейскими и американскими коллегами, а также расширили прерванные из-за революции научные связи между собой. Например, перед началом Второй мировой войны общество инженеров в Париже насчитывало более 3 тысяч, французское Общество химиков – более 200, а Общество врачей – несколько сот русских специалистов.
Особенно значительными были открытия, сделанные в области естественных и точных наук. Так, во всемирно известном центре французской науки – Пастеровском институте работало много российских ученых-эмигрантов. Из них самый известный – С.Н. Виноградский, почетный член Российской АН (с 1923 г.), член Французской АН и Лондонского королевского общества, один из основоположников микробиологии. С 1922 г. он жил во Франции и до конца своих дней руководил агробактериологическим отделом Пастеровского института. Его наиболее важные работы посвящены гемосинтезу и многим другим классическим исследованиям общей микробиологии и экологии почвенных микроорганизмов. В этом же институте работал над проблемами иммунитета у беспозвоночных, и главным образом у насекомых, один из учеников И.И. Мечникова и И.П. Павлова – С.И. Метальников. Его работы в этой области являются классическими для науки того времени. В Рокфеллеровском институте работал его ассистент – биолог Ф.М. Левин, помощник крупного американского бактериолога Саймона Флекснера и близкий друг еще одного знаменитого эмигранта – выдающегося ваятеля и художника ХХ века Сергея Коненкова.

Сергей Николаевич Виноградский

Серьезные открытия были сделаны и в области геологии. Один из основоположников палеологии, член Петербургской АН Н.И.Андрусов, который с 1919 г. жил сначала в Париже, а потом в Праге, очень много сделал для развития французской геологии. По сведениям Национального училища по геологии и минных исследований в г. Нанси, среди его выпускников в 1921-1924 гг. было около 50 человек русских.
Среди кораблестроителей самым знаменитым считается инженер А.М. Петров, который после революции жил и работал во Франции и Бельгии, где стал известным конструктором и автором (вместе с В.И. Юркевичем) самого быстроходного для того времени гигантского турбоэлектрохода «Нормандия». Во время Второй мировой войны он вступил в одну из организаций Сопротивления во Франции.
Весьма плодотворной была деятельность различных русских ученых, исследователей и экспериментаторов в области физики, математики, астрономии, химии, металлургии и других наук. Известны всему миру имена академиков-химиков В.Н. Ипатьева (с 1927 г. он жил главным образом в США) и А.Е. Чичибабина, жившего с 1930 г. во Франции и много сделавшего для развития химико-фармацевтической промышленности, химика А.А. Титова – члена-корреспондента Французской АН.

Павел Рябушинский-младший (1871 – 1924)

Отдельной статьи заслуживает семейство российских предпринимателей Рябушинских, много сделавших для развития отечественной промышленности, в том числе положивших начало строительства в Москве в 1916 г. автомобильного завода (АМО). После революции все представители Рябушинских оказались в эмиграции. В частности, в области аэродинамики хорошо известно имя Д.П. Рябушинского (в 1904 г. он основал в имении Кучино под Москвой Аэродинамический институт). Авиаконструктор и промышленник И.И. Сикорский (кстати близкий друг А. Туполева), создавший многомоторные самолеты «Илья Муромец» и «Русский витязь», эмигрировал в 1919 г. в США. В 1923 г. он основал фирму, где под его руководством строились пассажирские и военные самолеты и вертолеты. Астроном Н.М. Стойло руководил международным метеорологическим бюро, строил корабли В.И. Юркевич, успешно трудился в области электронной физики В.К. Зворыкин – один из создателей телевидения. Известный ученый и инженер в области прикладной механики С.П. Тимошенко преподавал сначала в Загребском университете, а после переезда в США состоял научным консультантом компании Вестингауз, а затем – профессор Мичиганского и Станфордского университетов.

Авиаконструктор И.И.Сикорский
В эмиграцию отправились и прожили там многие годы видные географы и путешественники. Один из них – русский офицер морского флота и исследователь Арктики Б.А. Вилькицкий. В 1913 г. он руководил Гидрографической экспедицией в Северном Ледовитом океане на ледоколах «Таймыр» и «Вайгач». Открыл остров, названный его именем, и расположенный к северу от мыса Челюскина архипелаг императора Николая 11 (ныне – Северная Земля). Умер он 6 марта 1961 г. в Брюсселе.

Борис Андреевич Вилькицкий
По окончании Второй мировой войны многие потомки эмигрантов постарались восстановить утерянную связь с Родиной. Среди них сын известного врача императорской семьи – Чехова-Боткина французский хирург С.П. Чехов-Боткин. Его имя пользуется большим уважением во Франции, он воевал в рядах Сопротивления и награжден высшей наградой Франции – орденом Почетного легиона. После Второй мировой войны вернулся на Родину доктор А.Н. Рубакин (переводчик доклада Н. Бухарина) и многие другие эмигранты.
Память о вкладе русской эмиграции в западную науку не забыта. Во многих европейских музеях, институтах и высших учебных заведениях созданы специальные стенды, посвященные их трудному, но плодотворному пути в науку.

Николай Георгиев КОТЕВ,
София

Printed in holland newspaper Новости Бенилюкса”, Shiedam, Holland, N 3 (31), March 2003.

Creative Commons License
THE CONTRIBUTION OF THE RUSSIAN SCIENTISTS-EMIGRANTES IN WESTEUROPEAN SCIENCE AND CULTURE (on russian language) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

– POPSKI`S PRIVATE ARMY


                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Creative Commons License
POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

IMG

IMG_0001

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )


12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

IMG

IMG_0002