– INTERNATIONAL REACTIONS TO THE ENTRY OF THE 40th SOVIET ARMY IN AFGHANISTAN AND THE ESCALATION OF INTERNATIONAL TENSION IN THE WORLD IN THE 80s-90s OF THE 20th CENTURY

Nickolay G.Kotev (Bulgaria), Avrora G.Koteva (Nederland). – International reactions to the entry of the 40th Soviet Army in Afghanistan and the escalation of international tension in the world in the 80s-90s of the 20th Century – in journal “Istoricheski pregled” (“Historical Review”), Sofia, 2003, № 5-6, p.142-171, with summary on English language.

МЕЖДУНАРОДНИ РЕАКЦИИ ОТ НАВЛИЗАНЕТО НА 40-ТА СЪВЕТСКА АРМИЯ В АФГАНИСТАН И ЕСКАЛИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО НАПРЕЖЕНИЕ В СВЕТА ПРЕЗ 80-ТЕ и 90-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ В.

Николай Котев (България), Аврора Котева (Нидерландия)

Един от въпросите, които чакат своя анализ от историческа гледна точка, е този за международния отклик от навлизането на съветската 40-а армия в края на декември 1979 г. на територията на Афганистан (тогава ДР Афганистан) и настъпилата след това ескалация на студената война в света. Интересът към темата идва от факта, че изворовата база все още е сравнително малка, но дори и в този си вид, тя успява да даде характеристиките на редица явления, които са станали на международното поле на изявата нe само на СССР в контактите му със САЩ и другите велики сили, но и на тези на ООН.

Нарастването на напрежението на територията на Афганистан и усложняването на военно-политическата обстановка около републиката, става причина за провеждане на редица заседания и за вземане на различни решения от Политбюрото на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Решението за навлизането на територията на Афганистан не е било взето веднага – от първото обръщение за помощ на афганистанския ръководител Нур Мохамад Тараки към съветското правителство през март 1979 г. минава доста време. За неговото положително разрешаване повлиява фактът, че регионът би могъл да попадне под „прякото влияние на САЩ”, което било „крайно нежелателно от всякакви гледни точки”, особено като се вземе предвид фактът, че СССР граничи с Афганистан1.
Според една от съществуващите по-това време версии, въпреки мнението на тогавашния министър на външните работи на СССР Андрей Громико (известен в дипломатическите среди на ООН като „Mister Net”, т. е. Network), останалите трима членове на т. нар. комисия на четиримата (Л. И. Брежнев, Д. Ф. Устинов и Ю. В. Андропов) постоянно се придържат към мнението за нуждата от въвеждането на съветски войски на територията на Афганистан. По други сведения, в хода на дискусиите, тогавашният председател на КГБ Юрий Андропов, преразглежда мнението си и все повече се присъединява към линията на поведение на Андрей Громико – т. е. към желанието ръководството на СССР да не бъде намесвано във вътрешните работи на Афганистан. Независимо от това, извършеният от сподвижници на Хафизула Амин преврат и убийството на Нур Мохамад Тараки, принуждават към края на ноември 1979 г., членовете на „комисията на четиримата” да преминат към „неприятния за тях военен вариант” – т. е. към вземането на военнополитическо решение за въвеждане на подразделения на съветските войски на територията на Афганистан2.

Така изглежда решението на Политбюро на ЦК на КПСС за навлизане на територията на Афганистан

На 12 декември 1979 г. военнополитическото ръководство на СССР решава да разсече възела на противоречията – с Постановление на ЦК на КПСС № П 176/125 се одобряват „съображенията и мероприятията, изложени от другарите Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико”. Едновременно с това се задвижва целият военен механизъм на съветските въоръжени сили – от Генералния щаб на Съветската армия (ГЩ на СА) са направени повече от 30 различни директиви по предислокацията и развръщането на бойните подразделения и съединения на съветските въоръжени сили на Средноазиатския Театър на военните действия (ТДВ), попълването им с извикани от запаса военнослужещи, материално-техническа част и друго осигуряване3. За изследователя на военнополитическите взаимоотношения от този период от съществено значение е фактът, че до скоро не съществуваха в наличност документи, които да разкриват механизма на вземането на решение за въвеждането на 40-а армия от състава на Туркестанския военен окръг (Турк. ВО) на територията на Афганистан. Ето какво пише в своите спомени ръководителят на съветското външно разузнаване Л. В. Шербашин:
„Секретни документи, осветляващи процеса на приемане решението за свалянето на Х. Амин, за създаването на правителство начело с Б. Кармал и за въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били унищожени по личното разпореждане на Ю. В. Андропов. Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствал, че работата добре не ще завърши…” 4
През 1992 г., руски учен успява да открие в архива на бившето Политбюро на ЦК на КПСС листче хартия, на което имало следният текст, написан с почерка на Константин У. Черненко.
„За положението в „А”.
1. ДА СЕ ОДОБРЯТ съображенията и мероприятията, изложени от др. Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико. Да им се разреши в хода на осъществяването на тези мероприятия да се внасят корекции от непринципиален характер. Въпросите, изискващи решението на ЦК, своевременно да се внасят в Политбюрото. Осъществяването на всички тези мероприятия да се възложи на др. Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико.
2. Да се поръча на Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико да информират Политбюрото на ЦК за хода на изпълнението на набелязаните мероприятия”.
Това листче хартия получило статут на решение на Политбюро от 12 декември 1979 г., за което свидетелствува шифърът П 176/125 в десния долен ъгъл под подписа на тогавъшния Генерален секретар Леонид Брежнев. Допълнително бил поставен и грифът „Съвършено секретно”. Председателствал Л. И. Брежнев. Присъствали М. А. Суслов, В. В. Гришин, А. П. Кириленко. По-късно, почти до 25 декември 1979 г., т. е. когато вече съветските войски навлезли в територията на Афганистан, своите подписи поставили и други членове и кандидат-членове на Политбюро – Арв. Я. Пелше, В. В. Гришин, К. У. Черненко, Н. А. Тихонов, Кузнецов (кандидат-член на Политбюро, който го подписал в качеството на първи заместник на председателя на Върховния Съвет), Г. В. Романов, В. В. Щербицкий и др.5 Тук е уместно да се подчертае, че наличието на толкова много подписи, подкрепя факта, че Леонид Брежнев в никакъв случай не е искал да бъде въвлечен в бойните действия в Афганистан, като отдаде еднолично решение за навлизането на съветски войски на територията му. Към подобно мнение се придържали и висшите военни от съветското Министерство на отбраната. Така например, когато на заседанието на Политбюро на ЦК на КПСС бил извикан тогавашният началник на ГЩ на съветските ВС и му било разпоредено да подготви 75 хилядна бойна групировка, той възразил на това с думите, че „ние ще противопоставим срещу себе си целият източен ислямизъм и политически ще загубим в целия свят”. Той бил прекъснат от Ю. Андропов, който по думите на тогавашния главен военен съветник в Афганистан генерал-майор Майоров, заявил следното „Заемете се с военната страна! А с политиката ще се заемем ние, партията, Леонид Илич”6.

Пакистанският диктатор генерал Зия-ел-Хак се ръкува със съветника за национална сигурност на президента на САЩ. Збигнев Бжезински; От дясно – президента на САЩ Джими Картър. 3 октомври 1980 г.  

В международен план също са направени редица стъпки. Така например са проведени делови срещи между ръководителя на съветското военно разузнаване генерал-полковник П. И. Ивашутин и ръководителя на българското военно разузнаване генерал-полковник Васил Зикулов по специфични въпроси, свързани с началото на войната на територията на Афганистан7.
Протестите от навлизането на съветските въоръжени сили на територията на Афганистан предизвикват вълнение и напрежение сред по-голяма част от членовете на Организацията на обединените нации. На 5 януари 1980 г. в Съвета за сигурност на ООН започват дебатите по въпросите на Афганистан. На 7 януари 1980 г. представителят на СССР налага вето върху резолюцията на ООН по въпроса за незабавното изтегляне на „всички чужди войски от Афганистан”. На 14 януари 1980 г. Генералната асамблея на ООН със 104 гласа „за”, 18 гласа „против” и 18 „въздържали се”, приема резолюция, с която се осъжда съветската въоръжена намеса във вътрешните работи на Афганистан и се настоява за „общо изтегляне на чуждите войски” от територията на държавата8. В самите военнополитически среди на САЩ навлизането на съветските войски на територията на Афганистан предизвикват истерия – лично президентът на САЩ Джими Картър класифицира събитията в Афганистан като „най-голямата заплаха за всеобщия мир след Втората световна война”, като на 3 януари 1980 г. иска от Сената на САЩ да „замрази разглеждането на договора ОСВ-2” 9.
Създалата се ситуация на международно политическо напрежение в региона довежда и до ответните реакции на дипломатическото ведомство на Афганистан. За нейния съсед – Пакистан, от особено значение са опитите на новото правителството на Афганистан начело с Бабрак Кармал да започне процес на нормализиране на положението в региона на Югозападна Азия – нещо, което е категорично подчертано в изявленията на правителството на ДРА от 14 май 1980 г. и 24 август 1981 г. В тях са посочени и основните точки на програмата за нужните подходи и нужните мерки на заинтересуваните страни при регулирането на положението10.
В началото на януари 1981 г. е проведена голяма пропагандна акция на съветските военни органи по възстановяването на мира в региона. На 1 януари 1981 г. са разпространени листовки с изявление на новото правителство начело с Бабрак Кармал с призив към изселилите се на територията на Пакистан и Иран афгански бежанци да се върнат обратно в държавата. Броят на листовките е огромен – около 20 000 екземпляра: 15 000 на езика пущу и 5000 на езика дари, като в подготовката и осъществяването на операцията вземат участие 37 служители11.
Едновременно с това се разширява и пропагандата на държавите от НАТО, която според анализа на съветския учен А. Ч. Абаев се свежда до следните прокарвани в западните средства за масова информация идеи:
а) че Саурската революция в Афганистан, която е „внесена отвън”, няма почва в местното общество.
б) че идеите на Саурската революция от април 1978 г. са несъвместими и враждебни на исляма, на местните афгански обичаи и на традициите.
в) че революционният режим на Нур Мохамад Тараки е своего рода съветска „креатура”, а затова неговото съществуване се приема като незаконно12.

Леонид Брежнев и афганистанския ръководител Нур Мохамад Тараки в Москва

Много са случаите когато западните радиостанции пускат в ефир непроверени или измислени данни или излъчват неверни във фактологично отношение репортажи за военнополитическата обстановка на територията на Афганистан. Така например, по спомените на кореспондента на лондонския вестник „Тimes”, американската радиостанция „Voice of America” в един свой репортаж от 1980 г. съобщава, че в центъра на град Кабул „се води сражение със съветски войници”. Но когато британският журналист решил да излезе от стаята си и да провери това съобщение, се оказало, че в Балък Хисар (крепост в центъра на Кабул) и в самия град всичко е спокойно. Както пише по-късно съветския изследовател „американската радиостанция направи шум от нищо” 13.
Много са радиостанциите, които водят контрапропаганда срещу действията на ОКСВА на територията на Афганистан. Сред тях се отличават преди всичко „Voice of America”, радиостанцията на афганските контрареволюционери „Независимост”, която залива ефира на Средна Азия с лъжливи и непроверени сведения и др. Под формата на „защита на исляма” в региона започва да излъчва свои репортажи и коментари и новосъздадената радиостанция „Свободен Афганистан”14. С помощта на САЩ са преустроени и пуснати в експлоатация два мощни радиопредавателя в Египет на „Гласът на свободен Иран”, които излъчват информационни предавания срещу правителството на аятоллах Хомейни, както и срещу други мюсюлмански държави и населението с шиитско вероизповедание. Отделно от това, при резидентурата на ЦРУ в посолството на САЩ в Пакистан е създадена т. нар. Ударна група за Афганистан (УГА), в която влиза група от най-добрите американски специалисти по провеждането на .черна пропаганда. срещу съветските войски в Афганистан и които снабдяват с информация от първа ръка средствата за масова информация и по-точно, радиостанциите „Свобода” и „Voice of America” 15.
С помощта на Съвета за национална безопасност специалните служби на САЩ разработват проекта „Рамазан” имащ за цел създаването на широка многопланова операция по преустройството на мероприятията на масовата пропаганда на САЩ за региона на Средна Азия, организирането на дезинформационни и други мероприятия от идеологически характер, целящи подпомагането на афганските контрареволюционни сили и действията на отрядите на „непримиримата опозиция” срещу правителството на Бабрак Кармал. Репортажите трябвало да се водят, като се вземат предвид всички насоки и направления на американската външна политика за региона. За тази цел Управлението за международни връзки на САЩ, което отговаряло за външнополитическата пропаганда рязко увеличило своите асигнования – от 492 милиона US долара за 1981 г. до 561,4 милиона US долара за 1982 г., като обемът на враждебните радиопредавания срещу правителството на Афганистан (директно или индиректно финансиран от правителството на САЩ) нараснал по отношение на 1975 г. близо двадесет пъти16.

1986 или 87 год, лето. Подразделение спецназа Отдельного контингента советских войск в Афганистане (ОКСВА) на боевом задании в горах у горного ручья. Ближний боец обвешан флягами с водой; на спине у него ручной одноразовый огнемёт „Шмель„. У следующего на правом плече АК-74 откидной. Четвёртый обвешан лентами для крупнокалиберного пулемёта ДШК. Набирающий воду из ручья – в бронежилете.
Date Лето 1986 или 1987; 2009 (original upload date)
Source own scan photo E.Kuvakin by personal collection
Author Кувакин Е. (1986)

Още от началото на 1980 г. започнала атаката на западната пропаганда срещу мероприятията на правителствата на СССР и на тези на правителството на Бабрак Кармал на територията на Афганистан. През януари 1980 г. агенцията „Ройтер” разпространява по своите международни канали две съобщения имащи за цел да повдигнат напрежението в региона – първото, че съветските военнослужещи са превърнали уж афганските дворци (уникални и неповторими по своя стил паметници на архитектурата и културата, в „казарми” и второто – че уж афганските жени щели да бъдат откарани на територията на СССР за „превъзпитаване” 17.
Намесата на пропагандната машина на САЩ започва непосредствено след навлизането на бойните подразделения на 40-а армия (ОКСВА) на афганска територия. Така например, претендентът за мястото на Уолтър Кронкайт-младши (по това време коментатор и главен изпълнителен редактор (Chief Executive redactor) на външнополитическото предаване Вечерните новини на Си-Би-Ес с Уолтър Кронкайт*) в американската телевизионно журналистика, журналистът от американската телевизионна компания „Колумбия Бродкастинг Корпорейшън” (Си Би Ес) Ден Редър, пристига в първите месеци на 1980 г. в гр. Пешавар, откъдето съвместно със своя екип, състоящ се от шест оператори и асистенти, преминава нелегално на афганска територия, където заснема документален филм. Ето какво разказва той по-късно по този случай в американския вестник „Cristian Science Monitor”:
„Аз си пуснах брада, преоблякох се в афгански дрехи и заедно с оператора и с преводача проникнах през границата на Афганистан”.18 През август 1980 г. на света става известен потресаващият факт за заснемането от американски оператори на изпълнението на смъртни наказания от екзекутори, влизащи в състава на „непримиримата опозиция”. Тези факти стават известни от разпитите на арестуваните двама участници на бандформированията на „непримиримата опозиция” Муляби Мир и Модир Мохамед Гил. Те разказали, че оператори-граждани на САЩ заснели на кинолента убийството на трима строители (учители?) около селото Фатахабад в провинция Нангахар. Ето какво разказали пленените бандити в съда: „… Басмачите бяха решили да се разправят с тях. Американците, узнавайки за това, ги посъветвали да направят екзекуцията публична, като съберат на площада жителите на селото. Бандата изпълни „желанието на гостите”, а американците заснеха екзекуцията на кинолента. Отначало това бяха само мъчения, а след това „пленниците” бяха замеряни с камъни, след което им отрязаха главите.”19 Тези кинокадри предизвикаха огромен скандал по това време в световната общественост, който може би най-точно бе изразен двадесет години по-късно с думите на един от учените от Норвежкия нобелов институт, като „реакция, действие и свърхреакция”, която „не подлежи на цитиране” 20.
Паралелно с това трябва да се спомене, че на територията на ФРГ е съществувала също така и служба за подпомагането на опозицията, разположена на територията на ДРА. Това е т. нар. Бюро на майора от бундесвера Ерик Котни в гр. Щутгарт, което действа със знанието на командването на Бундесвера21. Този факт става известен с помощта на журналистите от берлинския вестник „Унзеере цайтунг”, които осведомяват за него световната общественост22.

Ограниченный контингент советских войск в Афганистане. 1986 год, лето. Подразделение спецназа (отдельная разведрота 56-й оДШБр Ограниченного контингента советских войск в Афганистане (ОКСВА) в провинции Вардак на боевом задании в горах (слева лежит снег). Допрос афганца (с бородой; он не был расстрелян, а был отпущен). На заднем плане по центру, между головами, видна пирамида сложенного крест-накрест трофейного оружия моджахедов: что-то типа старых пистолетов-пулемётов „Томпсон“ с отверстиями в стволе. На спине у нашего ближнего бойца автомат АКС.
Date 20-30 July 1989
Source own scan photo E.Kuvakin by personal collection
Author Кувакин Е. (1987)

Американските пропагандни служби в годините на управлението на президента на САЩ Роналд Рейгън направиха опит да докажат и “войнствеността” на руския народ като измъкнаха на бял свят и една стара фалшивка известна като „завещанието на Петър Велики”. Както информира генерал-майор Владимир Белоус, в този „опус, създаден още в началото на ХIХ в. в недрата на френската дипломатическа служба, се посочва, че една от най-важните задачи, стоящи пред бъдещето на Русия, е завладяването на Средния
изток и осигуряването на излаз към Индийския океан.23 Това бе своеобразен упрек по-скоро към онези, които все още бъркат пътешествието на руския император Петър Велики към нидерландския град Амстердам, с „измисленото пътешествие” до френския остров Амстердам, разположен в Индийския океан. Афганистанското правителство на Бабрак Кармал срещало не само отрицателни реакции, но и често пъти положителна подкрепа от редица държави или политически движения. За него е особено важна подкрепата, която получава от пакистанската коалиция на девет опозиционни партии известни като „Движение за възстановяване на демокрацията” ( съкр. „ДВД”) и от Комитета за пакистанско-афганската солидарност. Така например, през юни 1983 г. Комитетът за пакистанско-афганска солидарност се обръща към правителството на генерал Зия-ул-Хак с призив „безотлагателно да се вземат мерки за подобряване на отношенията с ДРА и да се забрани враждебната антиафганска пропаганда, която се води на страниците на десния печат”. От своя страна и „ДВД” нееднократно отправя призиви към режима на генерал Зия-ул-Хак с искания да се признае революционното правителство на Бабрак Кармал в Афганистан и да се прекрати подготовката на територията на Пакистан на контрареволюционните формирования срещу ДРА24.
Недоволство от навлизането на съветските съединения от 40-а армия (ОКСВА) на територията на Афганистан изказват и редица международни организации. Сред тях може би най-значимата е организацията на Социалистическия интернационал. Така например, на нейния ХV конгрес, провел се в гр. Мадрид от 13 до 16 ноември 1980 г., редица ръководители на различни държави правят изявления, в които прозира отрицателната реакция от възникналото ново огнище на напрежение в района на Азия (другото бе в Иран). Сред тях по-значими са изказванията на канцлера на ФРГ Вили Бранд, определил Афганистан като „жертва на интервенция, която ние остро осъдихме, както постъпи и ООН”, на президента на Австрия Бруно Крайски, солидаризирал се с оценките на онези, които свързват надпреварата във въоръжаването с „афганския въпрос”, на генералния секретар на Италианската социалистическа партия Бетино Кракси, оценил „нашествието в Афганистан” като факт отровил международния живот и породил „страх от катастрофални изгледи за бъдещето” и др.25
Има една важна особеност в дипломатическите отношения на СССР с държавите от Западноевропейския съюз по въпроса за престоя на 40-а армия на територията на Афганистан, която е от времето на навлизането на в края на 1979 г. От този период по-голямата част от посланиците на държавите от Западноевропейския съюз в знак на протест се въздържат да посещават парадите на въоръжени сили на СССР. Този факт става известен на изследователите на съветско-афганистанските взаимоотношения на съвременния етап от историята им от спомените на тогавашния посланик на Кралство Нидерландия в СССР (в периода 1986-1990 г.) Пит Бювалда.26

Ограниченный контингент советских войск в Афганистане. Группа специального назначения после выполнения боевого задания недалеко от местечка Тохрам. Афганистан
Дата 18 февруари 1988
Източниk RIA Novosti archive, image #827836, http://visualrian.ru/ru/site/gallery/#82783635 mm film / 35 мм негатив

Автор А. Соломонов

Позицията на СССР по въпроса за изтеглянето на съветския военен контингент бе категорично изразявана много пъти, но може би най-ясно това става от изказването на тогавашния Генерален секретар на Политбюро на ЦК на КПСС на ХХIV конгрес, започнал на 23 февруари 1981 г. (в Деня на Съветската армия). В тогавашният отчетен доклад се заявява: „Що се отнася до съветския военен контингент, ние ще бъдем готови да го изтеглим, съгласувайки това с афганистанското правителство. За тази цел трябва да бъде напълно прекратено изпращането на контрареволюционни банди в Афганистан. Това трябва да бъде скрепено чрез споразумения между Афганистан и неговите съседи. Нужни са сигурни гаранции, че няма да има нова интервенция. Това е принципната позиция на Съветския съюз и ние твърдо се придържаме към нея!”27
Тази принципна линия на поведение на съветското ръководство продължава и при новия Генерален секретар на ЦК на КПСС Ю. В. Андропов. На ХХХVII сесия на Генералната асамблея на ООН, съветският министър на външните работи А. А. Громико в своето изказване подчертава, че „се изисква само едно нещо: да се прекрати въоръжената интервенция отвън срещу Афганистан, да не се намесва във вътрешните работи на тази суверенна неприсъединила се държава”. Той също така заявява, че СССР се отнася положително към започналите преговори в Женева между представителите на ДРА и Пакистан, провеждани под егидата на личния представител на генералния секретар на ООН.28
България също се солидаризира с позициите на Афганистан и СССР за нормализиране на положението в региона на Югозападна Азия и за отпор на силите, които „оказват въоръжена и друга подкрепа на контрареволюционните банди и въздигнаха тази груба намеса в ранг на държавна политика”, като позицията на САЩ е определена като „път за никъде”. Тази позиция категорично бе подчертана по време на отчетния доклад на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков на ХII конгрес на БКП.29
Два са основните момента, които характеризират очерталата се криза и нарасналото противопоставяне на въоръжените сили на двата блока – НАТO и Варшавския договор през 1981-1982 г., т. е. в годините на управлението на Брежнев. Те изкристализират във вълненията в Полша (т. е. в оперативния тил на разположените на територията на ГДР, Чехословакия и Унгария армейски обединения и съединения от ЗГВ и от ЦГВ, и в нарастването извънредно много на напрежението в Близкия Изток, прераснало във война на територията на Ливан. В това отношение са особено важни позициите на ръководството на СССР по тези въпроси. Първият (отношението към Полша, може да се изрази накратко с едно изказване на министъра на външните работи на СССР Андрей А. Громико, който след съвещание на Политбюро на ЦК на КПСС на 15 септември 1981 г. заявява на своите колеги: „Полша бе спасена от Афганистан. Поляците в своите костели Аллаха трябва да благодарят!”30 По отношение на другия парлив момент – Близкият изток, може да се каже накратко следното. Започналото настъпление на въоръжените сили на Израел през юни 1982 г. на територията на Ливан, довело в последствие до разгрома на системата на ПВО на Сирия и до изтеглянето на палестинските съпротивителни отряди от територията на Ливан не изненада съветския Генерален щаб и ръководството на МИД на СССР. Особено важна е позицията на началника на ГЩ на СА, маршал Огарков, който на съвещание, проведено на 10 юни 1982 г. заявява, че „провеждайки твърда линия, трябва ясно да си представяме, къде минава онази гранична линия, зад която може да започне непосредственото вмъкване в близкоизточния конфликт. Тази гранична линия не трябва да се преминава. Две войни, в Афганистан и още на Близкия изток, Съветският съюз не ще издържи”.31

Смяна на ръководството в Кремъл. „ТАЙМ“ – „След Брежнев. Андропов поема управлението“

Като продължение на започналото разрешаване на въпроса се оценява и състоялата се на 15 ноември 1982 г. среща в Кремъл между Генералният секретар на ЦК на КПСС Ю. В. Андропов и новия президент на Пакистан генерал М. Зия-ул Хак. В проведената между двамата беседа в принципен план са били засегнати различни въпроси, касаещи създалото се ненормално положение около Афганистан.32
Протестите от навлизането на съветските бойни съединения от ОКСВА (по-това време се приемало названието СВК) на територията на Афганистан рефлектират не само в държавите-членки на НАТО, но и в някои държави, членки на Варшавския договор – такива като ГДР. Опит да се обяснят причините за навлизането на съветските войски на територията на Афганистан е направен и от Юрий В. Андропов на срещата му с неговите избиратели от Приокския избирателен окръг в гр. Горки на 11 февруари 1980 г., като едновременно с това е посочен и един друг факт, говорещ за успехите на социалистическото строителство в СССР в предходната (1979) година – „в нови, благоустроени квартири са се преселили почти 10 милиона човека”.33 Няколко години по-късно става известна също така и отрицателната реакция на новия Генерален секретар на ЦК на КПСС Михаил С. Горбачов по въпроса за намесата на съветските войски във въоръжения конфликт и пребиваването на подразделенията от ОКСВА на афганска територия, като при това е продължена линията на поведение на премълчаване на фактите за началото на бойните действия на 40-а армия (ОКСВА) подета по времето на предходния Генерален секретар на ЦК на КПСС К. У. Черненко.34 От друга страна, в международен план във Великобритания (велика сила с традиционно влияние в Афганистан), със захлаждането на отношенията със СССР (поради настъпилата конфронтация в съветско-американските отношения заради провала на приемането на договора за ОСВ-2), и започването на бойните действия на територията на Афганистан, настъпва и смяната на т. нар. политическо време, т. е. влияние върху нея оказва руската позиция по преминаването от GMT към ЕМТ (Eastern Military Time – понятие, въведено в рамките на държавите-учредителки на ООН в първата година на нейното съществуване като организация). Противопоставянето в Европа както и започналата война на територията на Афганистан оказват сериозно влияние върху политическата борба, което се изразява най-вече в сериозните загуби на британската Лейбъристка партия през 1979 г. и 1983 г. в избирателната борба с представителите на Консервативната партия. Загубите понесени в лявото пространство на политическата борба във Великобритания (състоящо се от британската Лейбъристка партия и нейните партньори – Либералната партия и СДП) от политиката на „новите тори”, довежда по-нататък по думите на съветския учен С. П. Перегудов, до „решаването на проблемите, възникнали на „комунално” ниво.35
Трябва да се отбележи, че началото на Съветско-афганската война създаде определени трудности и в региона на дислокацията на Западната група войски (ЗГВ) – на територията на ГДР. На 9 март 1980 г., в знак на протест срещу намесата във вътрешните работи на Афганистан германецът Йозеф Кнайфел взривява бомбен заряд под съветски танк-паметник. Цензурата на ГДР забранява на собствените си средства за масова информация да коментират факта, но този случай, чийто истински претекст е протест срещу навлизането на войските от ОКСВА на територията на Афганистан, става известен макар и пет месеца по-късно (на 18-19 август 1981 г.) и бързо се разпространява сред населението на ГДР.36

Недалеко от Бараков-Бараков. 1987 год, май. Возвращение отдельного батальона спецназа Отдельного контингента советских войск в Афганистане (ОКСВА) с боевого задания (успешный перехват шедшего из Пакистана каравана душманов с оружием). На броне БТР-70 в центре сидит начальник штаба батальона.
Date May 1987; 2009 (original upload date)
Source own scan photo E.Kuvakin by personal collection
Author Кувакин Е. (1987)

В ГДР изказването на 11 февруари 1980 г. в гр. Горки на председателя на КГБ Юрий Андропов, което е направено в периода на разширяващото се международно напрежение и нарастването на конфронтацията между САЩ и СССР, рефлектира по много своеобразен начин. Решено е да се използват някои от старите средства на психологическо въздействие и преди всичко германския театър с неговия богат фонд. Може би една от най-интересните театрални постановки през 1981 г. е тази на известния немски културен деятел Клаус Хамел, който представя на вниманието на публиката своята театрална комедия „Прусаците идват”. Тя успява да вмести в определени рамки и с временна развръзка появилото се социално напрежение в този регион на Европа. Блестящата игра на актьорите Кристине Ван Зантен (в ролята на професор, директор на алегоричния „изследователски институт за реинтеграция на историческите личности”) и на Клаус Мартин (в ролята на Фридрих Втори), успява да сложи етикета „приключено” върху „жилищните сандъци” на редица известни германски исторически личности. По такъв начин е направен опит да се отхвърлят претенциите на т. нар. истински германци, търсещи реванш, отвъд река Елба.37
САЩ също имат огромни затруднения в региона на Азия – след завръщането от Франция на 1 февруари 1979 г. в Иран на имама Рухола Мусави Хомейни, поради стихийността на развитието на хомейнистката революция в Иран и падането на режима на шаха Мохамед Реза Пахлави и този на неговата тайна полиция САРАВАК на 11 февруари 1979 г., пострадали редица граждани на САЩ намиращи се на територията на Иран. На 4 ноември 1979 г. членове на иранската Организация на мюсюлманските студенти завземат зданието на Посолството на САЩ в гр. Техеран, като 53 от неговите служители са обявени за заложници, докато САЩ не предадат на Иран бившия шах Мохамед Реза Пахлави.38 Администрацията на САЩ начело с президента Джими Картър решава да ги освободи от плен, като за тази цел служителите от ЦРУ и Разузнавателното управление на министерството на отбраната (РУМО) подготвят операцията „The Eagle claw” („Орлов нокът”). За тази цел е трябвало да бъде прехвърлен с помощта на вертолети отряд на елитното подразделение .Делта., командвано от ветерана от войната във Виетнам полковник Чарлз Бекуит, в район намиращ се на 50 км югоизточно от Техеран, в пустинята Деще-Кевир. Операцията започва на 24 април 1980 г., но от осемте петдесетместни вертолета RН-53 „Sea Horse”, само пет достигат до точката на зареждане с гориво в пустинята Деще-Кевир. Тук поради грешка на пилотирането на един от вертолетчиците става нещастен случай, при което се взривяват приземилият се самолет-цистерна „Херкулес” и един от вертолетите. Този инцидент осуетява операцията по спасяването на заложниците от посолството на САЩ в Техеран. Останалите десантчици и пилоти са принудени да се завърнат обратно в района на Персийския залив.39 На другия ден – 25 април 1980 г., президентът на САЩ Джордж Картър прави изявление по телевизионните канали, в което поема отговорността за провала на операцията поради „технически грешки”, макар че тя имала „отлични шансове за успех”. 40 Единствено усилията на милиардера Рос Перо, председател на Съвета на директорите на корпорацията „Еlectronic Data Systems”, се увенчават с успех – чрез провеждането на самостоятелно планирана и проведена операция, той успява да спаси много от своите служители, работещи в клоновете на корпорацията на територията на хомейнистки Иран.41 Тук е уместно да се отбележи, че САЩ е била залята от „вълна от шовинизъм… във връзка със събитията в Иран (вземането в качеството на заложници на персонала на американското посолство в Техеран), навлизането на съветските войски в Афганистан, което способствувало за поврата във външната политика на САЩ на рубежа на 70-те и 80-те години., т. е. бил направен опит светът да бъде въвлечен във „втора студена война”.42

1985 год. В горах. Пленные моджахеды.
Date 1985; 2009
Source own scan photo E.Kuvakin by personal collection
Author Кувакин Е. (1985)

Особено тежки и опасни последствия в разширилата се информационна война изиграва случаят от 3 юни 1980 г., определен като „инцидент с къде по разрушителни последствия”. На тази дата в Белия дом се получава информация за изстрелването на двеста и двадесет съветски ракети, след това на две хиляди и двеста и на края, се изяснило, че причината за паниката станал сценарий на военни учения, по погрешка вложен в компютър на аерокосмическото командване на САЩ.43
От дипломатическа гледна точка подобни затруднения в Иран изпитва и СССР – в началото на март 1988 г. тълпи от безчинстващи елементи се опитват да нахлуят на територията на посолството в Техеран и на територията на генералното консулство в гр. Исфахан, и да повторят провокациите извършени навремето срещу дипломатическите представителства на САЩ там.44
През декември 1979 г. съветът на НАТО взема т. нар. двойно решение (своеобразна рефлексия от навлизането на съветските бойни подразделения на територията на Афганистан), а именно – ако предложените на Съветския съюз преговори по взаимното съкращаване на въоръжените сили и въоръжения в продължение на четири години не дадат резултати, то на територията на Европа ще бъдат разположени американските ракети със среден и малък радиус на действие. Американско-съветските преговори в гр. Женева по този въпрос продължават безрезултатно близо две години – от ноември 1981 г. до септември 1983 г.45
Правителството на САЩ също така решава да откаже доставката за СССР на 17 милиона тона хлебно зърно. В голяма степен това се дължи на факта, че в периода 1978-1979 г. и през 1980-1981 г. създалите се значителни климатични аномалии на територията на САЩ довеждат до сурови зими там. Влияние върху добива на хлебно зърно оказват и сушите, които настъпват на северноамериканския континент през 1977 и 1980 г. Тези две природни явления съществено повлияват върху икономическия експорт на САЩ за другите държави както и върху самата икономика на САЩ.
След серия от сериозни дискусионни срещи между Секретаря на Държавния департамент на САЩ Сайръс Ванс и министъра на външните работи на СССР Андрей Громико, във Виена на 18 юни 1979 г. между президента на САЩ Джими Картър и съветския ръководител Леонид Брежнев е подписан договорът за ОСВ-2, т. е. Договор за ограничаването на стратегическите настъпателни въоръжения (SALT-2**), под който попадат значителна част от стратегическите въоръжения и стратегически бомбардировачи. Това споразумение няма продължителен живот – шест месеца по-късно, неговото действие е спряно заради навлизането на съветските войски на територията на Афганистан.46 Нещо повече, през 1980 г. на територията на европейския континент командването на въоръжените сили на САЩ развръща голяма групировка състояща се от повече от 355 хиляди военнослужещи, като на позиции са поставени около 150 пускови установки на оперативно- тактически ракети (ОТР), 3400 танка, 2500 оръдия на полевата артилерия и минохвъргачки, повече от 5000 пускови установки на противотанкови управляеми ракетни снаряди (ПУ на ПТУРС), повече от 1000 бойни вертолета. Едновременно с това, на територията на европейските съюзници на НАТО, са прехвърлени повече от 750 бойни самолета, от които 400 са изтребители- бомбардировачи, „способни да нанасят ядрени удари по западните райони на СССР.47 Тук характерно за вижданията на командването на Варшавския договор е твърдението (а и реално съществуващата теза), че ударите на НАТО ще са в състояние да бъдат нанасяни само по западните райони, а не региони, което говорело за развитието и изграждането на сериозна противоракетна отбрана и противовъздушна отбрана на съветските въоръжени сили.

Город Гардез. 1987 год. Армейский УАЗ-469 56-й отдельной десантно-штурмовой бригады (ДШБ) 40-й армии Отдельного контингента советских войск в Афганистане (ОКСВА), дислоцировавшейся в Гардезе с 1982 по 1988 год. Слева с автоматом АКС водитель-рядовой, справа начальник службы вооружения бригады (РАВ), капитан. На заднем плане местный афганец и магазин.
Date 1987; 2009 (original upload date)
Source own scan photo E.Kuvakin by personal collection
Author Кувакин Е. (1987)

Новият президент на САЩ Роналд Рейгън решава да тръгне по пътя на невиждана преди това в света изнурителна и за двете супердържави и съюзниците им политика на въоръжаване и свърхвъоръжаване.48 В началото на октомври 1981 г., президентът Роналд Рейгън обявява своята „стратегическа програма” за периода на 80-те години. Тази програма за периода 1982-1987 година се оценява от Белия дом на астрономическата сума от 222 милиарда US долара. В своята реч от 23 март 1983 г., Рейгън се обръща към американския народ, като го информира за решението си да започне създаването на нов гигантски комплекс от противоракетно оръжие разположено на земята и в космическото пространство, който уж щял да осигури пълната безопасност за Съединените щати в случай на глобален ядрен конфликт. На 22 септември 1983 г. започва разполагането в Европа на 464 крилати ракети „BGM-109G” (Томахоук) и 108 ракети „Пършинг-2” със среден радиус на действие (развърнати на позиции предимно на територията на ФРГ, Италия, Белгия и Нидерландия). Като ответна мярка на СССР новият Генерален секретар на ЦК на КПСС Ю. В. Андропов предупреждава канцлера на ФРГ Вили Бранд, че СССР е „принуден да вземе мерки по неутрализирането на военната опасност”, а именно – започва да разполага своите ракети със среден радиус на действие БРНБ „РСД-10”, известни още като СС-20. Напрежението в Европа нараства извънредно много.49
Тази „имитация на война” среща сериозен отпор от страна на световната общественост. Можем да отбележим призивът на редица нобелови лауреати отправен към президента на САЩ след международната среща на учените на остров Майнау (Баденското езеро, Германия), който е подписан от девет лауреати на Нобелова премия – Ханес Алфвен и Кай Сигбан от Швеция, Алфред Кастлър от Франция, Лео Есуки от Япония, Пьотр Капица от СССР, Семюел Тинг и Тялинг Коопманс от САЩ, Джеймс Мид и Брайан Джозефсън от Великобритания. Твърда позиция заемат също така и световните религиозни ръководители, които на своята Световна конференция на религиозните ръководители, проведена в Москва от 10 до 14 май 1982 г. настояват за забраната на ядреното оръжие като едновременно с това създават и движението „Религиозни дейци от света срещу ядрената заплаха”. То е продължение и опора на борбата на американските религиозни движения, които предупреждават през януари 1981 г. Роналд Рейгън с Открито писмо на организацията „Обезпокоени свещеници и миряни”, в което политиката му в редица държави с военни режими се преценява „…като „зелена светлина” за потискането на законното инакомислие, за арести, мъчения и убийства в широки мащаби”. На IX световен метеорологичен конгрес, проведен през 1983 г. в Женева (Швейцария) в различни аспекти е изследвана темата „Ядрената война и климата”, като за опасността от последиците на евентуалния ядрен апокалипсис се изказва в своя доклад и самият президент на световната метеорологична организация доктор Роман Л. Кинтанар. На ХХХVI Световна асамблея на здравеопазването, проведена в Женева през същата година, особено страшна и отчайваща сензация става докладът на Международния комитет на експертите с ръководител професор С. Бьоргстрьом от Швеция, озаглавен „Последствията от ядрената война за здравето на населението и службите на здравеопазването”.**

Роналд Рейгън (Ronald Reagan), от дясно, и Михаил Горбачов (Mikhail Gorbachev) водят разговор по време на срещата в Женева, Швейцария (Geneva, Switzerland) на 21 ноември 1985 г.  

Особено опасна в международен план се оказва политиката на американската „нова религиозна десница”, чийто известен поборник сенаторът Джеси Хелмс излиза в изборите с лозунга че „постепенното морално падение е страховита заплаха за американците” и с настояването за нова цензура, която да изчисти от библиотеките заглавията с „антисемейна и богохулна насоченост”. Съществуващият американски азбучник на цензурираните книги включвал 67 категории книги, като в категория 43-та („Измет”) е включен известният роман на Дж. Селинджър „Спасителят в ръжта”, а в категория 44-а („Творби от съмнителни автори”) – такива като романите на американския историк и публицист Лангстън Хюз (известен с романите си „А Negrо looks at the Soviet Central Asia” от 1934 г., сборника от разкази „The ways of white folks” от 1934 г., „Tambourines to glory” от 1958 г. и др. , творчеството на Малкъм Икс, Огдън Наш и др.50
Едва на 8 декември 1987 г. във Вашингтон президентът на САЩ и Генералният секретар на ЦК на КПСС на СССР подписват „Договор между Съюза на съветските социалистически републики и Съединените американски щати за ликвидирането от тях на ракетите със среден радиус на действие и малък радиус на действие”, като военнополитическото ръководство на СССР и на САЩ се съгласяват в продължение на година и половина да унищожат РСРд (БРНБ и КрРНБ) и РМРд в общ обем от 2696 развърнати и неразвърнати на бойни позиции ракети и 1304 пускови установки.51 Особено важен е следният факт – СССР и САЩ се споразумяват да извършват на места в продължение на 13 г. инспекции за спазването на положенията на договора, като се проверяват изходните данни, ликвидирането и непроизводството на ракетите, проверки по потвърждаване на факта за ликвидирането на ракетните операционни бази и спомагателни обекти разположени на територията на СССР и САЩ, както и инспекции на някои предприятия – такива като машиностроителния завод в гр. Воткинск (Удмуртия) за производство на ракетите „РСД-10” (СС-20), „ОТР-22” (СС-12) и „ОТР-23” (СС- 23), от другата страна – заводът № 1 „Херкулес” в гр. Магна, САЩ за производство на ракетите „Пършинг-2”.52
Първоначалните успехи на Генералния секретар на КПСС М. С. Горбачов го подтикват да усили своята власт, като през октомври 1988 г. по примера на своите трима предшественика на този пост (Л. И. Брежнев, Ю. Андропов и К. У. Черненко) настоява за избирането си за Председател на Президиума на Върховния съвет.53 Разрешаването на въпросите за подписването на Договор за забрана на ядрените опити, спирането на разработките за провеждането на т. нар. звездни войни, а така също и въпросът за големите съкращения на ядрените запаси в света са възлов момент в дейността на редица световноизвестни учени борещи се за мир. През декември 1980 г. шест световноизвестни съветски и американски учени създават антиядрено движение на лекарите. Няколко години по-късно тази организация вече наброява повече от 500 хиляди човека. На своя III международен конгрес на медиците, проведен от 17 до 21 юни в Амстердам (Нидерландия) участват представители на повече от 40 държави, които се изказват категорично за спирането на надпреварата в ядреното въоръжаване и против илюзиите, че в евентуалната ядрена война някой може да победи и оцелее. В работата му участвуват съпредседателят на движението „Лекарите от света за предотвратяването на ядрената война” известният американски кардиолог Б. Лаун, председателят на Съветския комитет „Лекарите за предотвратяването на ядрената война” академик, професор Евгений И. Чазов, о.з. адмиралът от ВМС на САЩ Н. Хейлър, американският професор Г. Абрамс, действителният член на Академията на медицинските науки на СССР, професор Л. Илин, председателят на Подкомисията на западногерманския Бундестаг по разоръжаването и контрола над въоръженията Егон Бар и др.

                                 Академик Андрей Дмитриевич Сахаров
През октомври 1985 г. в Амстердам, от професора Джордж Уолд, (лауреат на Нобелова награда за физиология и медицина за 1967 г.) е поставено началото на изготвянето на Декларация към ръководителите на САЩ и СССР, която впоследствие е подписана от 57 учени, дейци и писатели – лауреати на Нобелови премии. Декларацията е връчена лично на ръководителя на СССР Михаил Горбачов, докато администрацията на Роналд Рейгън отказва да я приеме.54 Въпреки това западната дипломация допуска, че с идването на власт на новото ръководство на СССР начело с младия М. С. Горбачов ще има нов подход към решаването на афганския проблем както и към въпросите по разоръжаването.55
Независимо от реакцията на администрацията на президента на САЩ е поставено сериозно начало на успешното разрешаване между САЩ и СССР на въпроса за ограничаването на стратегическите въоръжения.
Във вътрешен план опитът за централизирането на властта в свои ръце – заради някои възникнали и неизяснени въпроси за бъдещето на СССР и войната в Афганистан, противопоставят М. С. Горбачов в теоретично отношение на идеите на носителя на Нобелова награда за мир академик А. Д. Сахаров (известен сред своите съмишленици като „Лъвът на дисидентството”****) и на неговите ученици. (А. Д. Сахаров по това време вече е освободен по личното разпореждане на М. С. Горбачов от домашния арест, под който е поставен в гр. Горки). Тук е уместно да се отбележи, че след принудителното въдворяване на академик Сахаров на местожителство в гр. Горки, известният физик, като гражданин на СССР и по силата на своето положение в света, предупреждава със свое открито писмо през 1980 г. Президиума на Върховния съвет на СССР, Председателя на Президиума на върховния Съвет на СССР Л. И. Брежнев, както и Генералния секретар на ООН и ръководителите на държавите – постоянни членки на Съвета за безопасност, за опасността от разрастване на трагични събития в региона на Средна Азия. Той заявява: „… Аз няма в това писмо да анализирам причините за въвеждането на съветските войски в Афганистан и предизвикан ли е той от законните отбранителни интереси или това е част от някакви други планове, била ли е това проява на безкористна помощ за аграрната реформа и други социални преобразования, или това е намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Може би има част истина във всяко от тези предположения… По мое убеждение, необходимо е политическо регулиране…” По-късно академик А. Д. Сахаров допълва казаното като заявява, че „…Афганистан е последният и най-трагичен пример за онази вреда, която донася това експанзионистично геополитическо мислене” и че нахлуването на територията на Афганистан трябва да се приема като „грешка, имаща огромни негативни последствия и външнополитически и вътре в държавата”. 56

Президентът на САЩ Роналд Рейгън (Ronald Reagan) приема „борците за свобода“-моджахеди в Белия Дом. 

Международната общественост също наблюдава първите действия на новото правителство на Бабрак Кармал във вътрешен и международен план. За това говори и участието и в някои от първите афгански международни прояви както и отзивите и за първите афганистански правителствени актове. Сред тях могат да бъдат посочени проведената Първа национална селскостопанска конференция в Афганистан от февруари 1980 г., Първият учителски конгрес от май 1980 г., Първата национална конференция на улемите и мюсюлманите от юли 1980 г., Учредителният конгрес на афганистанските журналисти от септември 1980 г., Учредителният конгрес на артистите от септември 1980 г., Първият писателски конгрес от октомври 1980 г., Първата национална конференция на женското движение от ноември 1980 г., Първият конгрес на кооперативното движение в Афганистан от декември 1980 г. и др.57
Сложни са взаимоотношенията на САЩ с неговия бивш съюзник в региона – Иран, чийто управляващ режим изключително недружелюбно се отнася към политиката на президентите на САЩ – Джими Картър и Роналд Рейгън. През септември 1980 г. започва войната на Иран с Ирак.58 Тя продължава около осем години, оставя на заден план в Иран въпросите за съветското военно присъствие на територията на ДРА. Сложни са също така и личните взаимоотношения в самото Политбюро и в ЦК на КПСС по въпроса спрямо съветската политика за региона след падането на режима на президента Хафизула Амин. За по-бързото решаване на редица въпроси, към ЦК на КПСС е създадена също така и специална комисия, известна сред членовете на КПСС като комисия по Афганистан. В нейния състав първоначално влизат Брежнев, А. А. Громико, Д. Ф. Устинов и Ю. В. Андропов.
Според ръководителя на Оперативната група на Министерството на отбраната на СССР в ДРА, генерал-полковник В. И. Варенников, за връх на амплитудата на бойните действия на територията на Афганистан могат да бъдат определени 1984-1985 г., след което при новия Генерален секретар на ЦК на КПСС Михаил С. Горбачов е направена в Женева (Конфедерация Швейцария) преориентация към политическото разрешаване на въпроса за пребиваването на ОКСВА на територията на Афганистан.59 За тази тенденция на съветската външна политика споменава и в своя двутомник „Жизнь и Реформы” и самият президент на СССР до 1991 г. – Михаил Горбачов.60

                               Последният президент на СССР, Михаил Горбачов

Едновременно с това в Конгреса на САЩ били внесени редица предложения за по-нататъшното ограничаване на изпитанията на ядреното оръжие – това става на основата на 19-месечния мораториум на СССР върху ядрените изпитания, проведен от 6 август 1985 г. до 26 февруари 1987 г.61 В периода от 26 февруари 1986 г. до 9 ноември 1987 г. (когато става официалното откриване на преговорите в Женева по ограничаване на ядрените изпитания) са направени редица резолюции на Палатата на представителите към предложенията на президента на САЩ Роналд Рейгън и към различни законопроекти на Министерството на отбраната на САЩ, с които се изисква възобновяването на преговорите със СССР с цел сключването на Договор за всеобща забрана на изпитанията на ядрено оръжие. Настоява се да се предостави на Сената на САЩ за ратификация Договора за ограничаване на подземните изпитания на ядреното оръжие (ТТВТ) и на Договора за ядрените взривове за мирни цели (PNET).62
Заедно с това са направени и редица положителни стъпки към нормализирането на положението в Република Афганистан. Така например, министърът на външните работи на СССР Едуард Шеварнадзе прави посещение с голяма делегация в Афганистан, като след визитата си, в началото на януари 1988 г. заявява че „…Съветският съюз е готов до края на годината да изтегли войските си от тази страна, като в замяна на това трябва да бъде преустановена чуждата помощ за метежниците.”63 Подобна позиция заема и ръководството на САЩ като това е потвърдено в специално изявление от секретаря на Държавния департамент на САЩ Джордж Шулц. Потвърдено е, че през февруари 1988 г. на преговорите в Женева между Афганистан и Пакистан трябва да се достигне до споразумение, „при дадени гаранции на Съветския съюз и Съединените щати”. „След това, на 1 май би могло да започне изтеглянето на съветските войски”.64
Тази линия на поведение реално е потвърдена през 1988 г., когато СССР и САЩ, наред с конкретните участници в конфликта, успяват да подпишат „съглашение, откриващо пътя към политическото решение” на въпроса за Афганистан.65 Но Женевските мирни съглашения за Афганистан от 14 април 1988 г., в които взимат участие представители на СССР, Пакистан, САЩ и висшата администрация на ООН имат и няколко слабости. Първата се състои в това, че част от преките участници в съветско-афганския конфликт – ръководството на полевите афгански командири от „непримиримата опозиция. не били поканени на преговорите, за да изложат претенциите си и втората – в женевските съглашения „нямало нито един ред, посветен на съдбата на военнопленниците”. 66 Нещо повече, сключеното съглашение се класифицира от западните дипломатически служби като „победа на Запада”, тъй като както написал в своите спомени нидерландският посланик в Москва от това време – Пит Бювалда, „…от самото начало на нахлуването в Афганистан ние посочвахме на Съветите необходимостта от извеждането на войските и на това, че тяхната намеса в делата на тази страна е едно от главните препятствия по пътя към установяването на по-добри отношения в Света”. Направен е и кардиналният извод – „сред широката маса от населението такова решение несъмнено е популярно и съвършено очевиден е паралелът с извеждането на американските войски от Виетнам”.67

Пресс-конференция для афганских и иностранных журналистов. Слева направо: Герой Советского Союза, командующий ограниченным контингентом советских войск в Афганистане генерал-лейтенант Борис Громов и заместитель заведующего Отделом пропаганды ЦК КПСС Владимир Севрук. Афганистан, Кабул
Дата 1 май 1988
Източник RIA Novosti archive, image #660671, http://visualrian.ru/ru/site/gallery/#66067135 mm film / 35 мм негатив

Автор А. Соломонов

Общото събрание на ООН приветствува подписаните в Женева под егидата на световната организация за уреждането на положението в Афганистан „като важна стъпка към всеобхватно политическо решение на афганистанския проблем”. Без гласуване, на основата на консенсус, Общото събрание на ООН на 3 ноември 1988 г. одобрява резолюция за положението в Афганистан, която призовава към „строго съблюдаване, към добросъвестно изпълнение на женевските споразумения от всички заангажирани страни и към ненамеса във вътрешните работи на Афганистан”.68
Подписването на Женевските споразумения не донася успокоение за населението на Афганистан. Продължават с различен интензитет бойните действия в различни региони на държавата. По-късно по думите на самия президент на Република Афганистан Наджибула, в периода от Женевските споразумения от 14 април 1988 г. до средата на февруари 1989 г., от отрядите на „непримиримата опозиция” са извършени 557 нападения на военни обекти, градове и селища, взривени са 403 бомби на места, където се събират граждани, в резултат на което са убити почти 7 000 души и повече от 12 000 – ранени.69 Нещо повече, дори след изтеглянето на съветските бойни подразделения от територията на Република Афганистан, президентът Наджибула успявал здраво да държи в свои ръце властта в по-голямата част от територията на републиката.70
Усилията на М. С. Горбачов и неговия правителствен екип за мирното разрешаване на конфликта в Афганистан са продължени чрез редица международни конференции – едната от тях е проведена в периода 9-23 юли 1989 г. от МГИМО на МИД на СССР, съвместно с Института за глобален конфликт и сътрудничество на Калифорнийския университет и Университета в графство Съсекс (Великобритания), в която взимат участие учени от 14 държави. Единият от докладите по афганския проблем е този на В. В. Басов (МГИМО) и И. Ахмад (Хемпширски университет, САЩ), направили исторически анализ на военнополитическата ситуация в Афганистан и посочили няколко варианта за по-нататъшното развитие на събитията, като в предложенията се изказват за по-дълбоко сътрудничество на СССР и САЩ в разрешаването на този проблем.71 На по-друго равнище се провеждат също така и разговори между представители на съветското правителство и тези на афганската опозиция – в саудитския град Таиф, целящи намаляването на кръвопролитията и възстановяването на мира на територията на Афганистан. Тези разговори са осъществени от първия заместник-министър на външните работи и посланик на СССР в Афганистан Юлий Воронцов и от представителите на „алианса на седемте”.72 За отбелязване е, че в САЩ проявяват сериозен интерес към посочената тематика. Тринадесет години по-късно (през 2002 г.), вече след изтеглянето на съветските войски от територията на Афганистан, в Международния център за обучаващи се „Уудроу Уилсън” е отпечатано и изследването на Василий Митрохин, озаглавено „КГБ в Афганистан”, в което могат да се намерят много свидетелства за международните реакции от този период.

Войната оставя като наследство и редица свидетелства от една все още неизвестна своя страна – тази за компютърните войни, които се водят на територията на Афганистан и защитата му от евентуално нанасяне на ракетно-ядрен удар от страна на неговите врагове. Голяма помощ в това отношение оказва архивът на ТНК „Нортон антивирус”, който показва динамизма на взаимоотношенията по т. нар. енергоинформационни кабели между СССР, държавите от Варшавския договор и Афганистан. Ето една част от информацията за електронните вируси, които се използват по време на войната, имат за цел да разстроят „енергоинформационния кабел”, да проверят бойната готовност на съветските въоръжени сили при евентуален ракетно-ядрен удар или пък за защитата на някои от операциите на 40-а армия (ОКСВА) – независимо от това дали са на армейско и тактическо ниво. Ето как определя руският журналист Владимир Хозиков същността на електронните вируси: „Едновременно с това се появява и нов тип „електронна зараза” – полиморфни вируси, отличаващи се от предшествениците си със способността си да мутират, видоизменят без участието на човек, което правили съществуващите към този момент антивирусни програми малко ефективни. (Впрочем, разработващите антивируси скоро създават нови инструменти за защита.). 73

Име на вируса                 Вид          Дължина                                           Информация

Amin (x) „                                общ          1840 байта       Зигзаг унив.”, „Хело читай”,„Гудбай Амин”

Dede.1206                               общ          1206 байта        „Дъно = Еволюция”

Cossiga?!                                   рядък      1361 байта        „Косигин?! Не благодаря…”

WM.ShareFun.A.                  общ           1777 байта      „Имаш Гот и можеш да го прочетеш”

DataCrime.1168 (2)             рядък       1168 байта     „Вирус данни Крим”.„Реализация 1 март 1989 г.”

След края на войната на територията на Афганистан и изтеглянето нa съветските подразделения от 40-а армия, на страниците на съветските списания се разгръща дискусия, свързана с някои етично-философски и политически въпроси, останали неразрешени. В това отношение особено характерно е писмото на Ерик Хан-Пира до списанието „Знамя” от септември 1990 г. В него се анализират някои от категориите, използвани в печата в периода на войната – такива като „опозиция”, „фракция”, „номенклатура”, „велик прелом”, „замайване на главата от успехите”, „спецзаселници”, както и на фрази като „няма такива крепости” и „кадрите решават всичко”. Всички тези категории са разгледани и анализирани от различни позиции, включително и от семантична гледна точка.74
След края на бойните действия интересът към международните реакции спрямо тях не свършват. Плоскостта на изследванията вече се премества като че ли на по-сериозна, преди всичко научна основа, като едновременно с това започва да се изследва и психологическата страна на войната. Особено интересни са изданията на българските средства за масова информация, които по ред причини имат възможността да получат сведения за войната от първа ръка (както се казва по-късно лаконично в едно от българските издания – „в този свят”), преди всичко по каналите на Българската телеграфна агенция, но по ред причини са цензурирани. Трудността на изследването на проблемите касае преди всичко периода на самата Съветско-афганска война от 1979-1989 г.

22.11.198. CSU-Parteitag in der Bayernhalle in München.
Дата 22 ноември 1987
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), B 145 Bild-F076926-0029
Автор Storz

От западна гледна точка, в периода на съветско-афганската война в периода 1979-1989 г., темата също е била табу що се касае до опитите да се анализират нейната хронология, история, военно-политически операции, замисли на върховното ръководство на двете държави – СССР и Афганистан. Съдейки по съдържанието на реномираният швейцарски годишник „International Bibliography of Military History”, № 5-21 (от 1978 г. до 2000 г. вкл.), отпечатван в Берн и съдържащ анотации на отпечатаните книги на военна тематика, като отражение на войната за меродавни се признавали само няколко заглавия, а именно: „Вооруженная борьба народов Азии за свободу и независимость. 1945-1980”. Москва, 1985; на швейцареца Pierrе Allan et all, „Sowijetische Geheimdokumente zum Afghanistankrieg (1978-1991)”. Universitеten Genf und Zurich, Schweizerisches Afghanistan-Archiv, Zurich, (Strategische Studien, vol.8, 1995; някои въпроси за Афганистан в Cold War International History Project Bulletin, Issues 8-9, Washington, 1997; за дейността на военния контингент на миротворците от ООН в Jarl Kronlund and Juha Valla “Suomi rauhanturvaajana 1956-1990”, Poorvo, 1996, книгата на Brian Robson (ed.) за ранното развитие на европейско-афганските конфликти “Roberts in India: The Military Papers of Field-Marshal Lord Roberts 1876-1893” (Army Records Society), Sutton, 1993, касаеща въпросите за ранната кариера на лорд Робертс, който по-късно участвува в Първата англо-афганската война от 1879 г.; монографията на Francois Thual, „Le dеsir de territoire”, Paris, 1999, третираща някои въпроси за взаимоотношенията между Русия и народите от Средна Азия, изповядващи исляма. Всичко това подсказва, че и тук темата е все още табу за нейните изследователи и че е наложена желязна дисциплина, (т. нар. информация под карантина), която се прилага при получаването на фактология и разрешение за нейното отразяване (даже и на страниците на неутралните средства за масова информация каквито са швейцарските). Но швейцарските историци оставят на изследователя една отворена вратичка като информират читателя на IBMH, чрез съхранената през вековете сентенцията на философа Сенека, че е „човешко да се греши” („Errare humanum est”).
В САЩ също има голям интерес към проблемите на Съветско-афганската война от 1979-1989 г. Статии по различни проблеми на войната са публикувани на страниците на американското военно списание „The Journal of Slavic Military Studies”, такива като направеният анализ на тактиката нa бойните действия в периода на съветско-афганската война от специалисти от Академията „М. Фрунзе”, различни въпроси от структурата на въоръжените сили, тактика, тиловото осигуряване на съветско-афганската война и т. н. – статии, направени в периода 1988-1990 г. и в периода 1994-1995 г. В по-голямата си част те са подготвени или редактирани от видния американски специалист по проблемите на бъдещото развитие на практиката и военната теория на съветските въоръжени сили, полковникът от ВС на САЩ Дейвид Гланц.75

Швейцарската линия на поведение на дипломатично поднасяне на информацията се продължава и в някои доклади на отделни световноизвестни институти, такива като докладът за реакцията на САЩ относно навлизането на съветските въоръжени сили в Афганистан на Олаф Ньолштад от Норвежкия Нобелов институт в гр. Осло, който носи грифа „Draft only, not for Citation”.76 „Историята не може да бъде преписана” бе заявил през 1975 г., М. Чудаков в своята книга „Беседа за архивите” и това мото най-добре важи за архивите на Съветско-афганската война от 1979-1989 г. Във всеки случай за сега едно нещо е сигурно – както казва в своята статия Юрий Корнилов това е изводът, че „решението за въвеждането на войските в Афганистан не е взето от компютрите, не от автоматическите механизми, на които е разпоредено да действат механически по предварително разработена програма. То е взето от шепа облечени практически с безгранична власт партийно-държавни дейци, имащи имена и фамилии.77 Нещо повече, след изтеглянето на войските на 40-а армия от територията на Афганистан, политологът Георгий Хаценков допуска тезата, че развръщането на Съветско-афганската война е плод на „импулси на колективен разум”, който е известен с „нефиксираността на реалните решения”.78 Тези изявления в съветския печат се дължат по-скоро на факта, че след края на войната на територията на ДР Афганистан, партапаратът на КПСС „…не се нуждаел от учени-ерудити”, а от „прагматически интерпретатори”, което по това време е практика на могъщата партийна машина на съветската власт.79 За разпада в началото на 90-те години на механизма и принципите на управление в съветските въоръжени сили, изградени от маршал Г. К. Жуков след Втората световна война, говорят редица факти. В някои отношения това се изразява в появата на т. нар. съвременни „умствени напътствия” и „пусторечия” (такива като „нови виждания на мира и отбранителната достатъчност”, „какви интереси ние защитаваме” и т. н.), свеждащи се до сентенции от рода, че „военнослужещият овладява за 2-3 години навиците на военната професия, която често пъти е по-сложна от гражданската”, че критиците на армейските порядки често пъти се опитват да „вържат непопулярността на военната служба”, че има нужда от „доброволческа армия” с „добро заплащане” като по такъв начин „военният бюджет ще излезе в своя истински вид”, а „съдържанието на професионалната армия няма да плаши нашите ръководители” и т. н.80 Появилата се напоследък вълна от данни органично довежда и до създаването на нови философски теории и политически хипотези (такива като на Виктор Топоров и Стивен Лерреби), като бойните действия на 40-а армия (ОКСВА) се приравняват грубо казано към бойните действия на кубинските военнослужещи- интернационалисти по време на гражданската война в Ангола (1974-1975) и Мозамбик, и на съветските военни специалисти в Египет и Сирия (по време на арабо-израелските войни от 1967-1974 г.) и в сомалийско-етиопската война от 1977-1979 г. (по време на бойните действия в етиопската провинция Огаден).81 Според съветския философ Виктор Топоров, върхът на амплитудата на бойните действия на съветските въоръжени сили в Афганистан всъщност e краят на т. нар. Трета световна война от 1946-1985 г., който показа краха на системата на перманентната революция, чиито социални характеристики в глобален мащаб са маркирани от т. нар. световна перманентна социална революция от 25 октомври 1917 г.82 Десет години след края на Съветско-афганската война последва нова вълна от свидетелства, които се опитват на научна основа да анализират развитието на бойните действия и вземането на решенията на съветското военно-политическо ръководство като се започне от политическата линия, провеждана от Политбюро на КПСС и ръководено от неговия генерален секретар Л. И. Брежнев и се завърши с политическата линия на поведение на Политбюро на КПСС, ръководено от М. С. Горбачов. Но те отново недостатъчно пълно повдигат завесата на секретността върху различните операции на бойните подразделения и съединения от състава на 40-а съветска армия. Тук може би най-интересен е фактът, че в едно от първите си интервюта за средствата за масова информация – това за вестник „Правда” от 7 април 1985 г., – младият генерален секретар на Политбюро на ЦК на КПСС Михаил С. Горбачов, наред с другите свои размисли за различни международни въпроси, нито дума не споменава за продължаващата Съветско-афганска война и за евентуалното изтегляне на войските от 40-а армия (ОКСВА) от територията на Афганистан.83 Много по-късно стана известно, че точно през този месец става водораздел между т. нар. втори и трети период на Съветско-афганската война (април 1985 г. и май 1985 г.) Няколко години по-късно, през февруари 1988 г., тогавашният водещ дипломат на съветската външна политика Евгений Примаков се опита да замаже тази нелепа грешка на младия ръководител на СССР (става дума за неспоменаването на наследството, което му е оставено) като даде специално интервю за списанието „Мировая экономика и международные отношения”. На изказването на един от американците, че Гражданската война исторически никога не завършва с национално примирение, няма в историята такива случаи., академик Евгений Примаков заявява: „Това е действително нелесен въпрос. Но никога по-рано в такива конфликти не е присъствувал в такава огромна степен – ставайки понякога доминиращ – международният, чуждонационалният елемент. И това променя ситуацията. Аз сериозно се надявам на успех на процесите на националното помирение. Но ето Ви друг пример. При обсъждането с американците на афганския проблем ние се натъквахме на много свидетелства за това, че далеч не всички в САЩ искат нашият контингент да напусне Афганистан. Прекалено много смятат, че съхраняването на военното присъствие отслабва СССР. Защо например те достигнаха пика на доставката на оръжие за душманите точно сега? Защо именно сега американците не искат да се съобразяват с това, че би могло по пътя на прекратяването на доставките на оръжие от тях да се направят по податливи, по гъвкави основните групи душмани, които отказват да влязат в коалиционно правителство?” 84

«Первый этап вывода советских войск из Афганистана».Возвращение советских воинов-интернационалистов из Демократической Республики Афганистан. Туркменистан, Кушка
Date 20 October 1986
Source RIA Novosti archive, image #644461, http://visualrian.ru/ru/site/gallery/#644461 35 mm slide / 35 мм слайд
Author Юрий Сомов

Тази вълна от нови публикации като че ли бе подтикната от едно изказване на носителя на Нобелова премия за мир от 1975 г., по-късно депутат от Първия конгрес на народните депутати на СССР (юни 1989 г.), академик Андрей Дмитриевич Сахаров*****, който в интервю за канадския вестник „Оttava Citizen” непосредствено преди конгреса заяви за наличието на сведения за „разстрели от съветски вертолети на попаднали в обкръжение в Афганистан свои войници, за да не могат да се предадат в плен”.85 Изказванията на академик Андрей Д. Сахаров предизвикват голямо недоволство сред част от съветското общество, особено неговите по-късни изявления за даването на компенсации на моджахедините, за това че ги нарича „партизани” и за това, че „изнася на показ боклуците извън къщата”, настоявайки запоемането на отговорност от „някои” за Съветско-афганската война. Те се възприемат нееднозначно от интелигенцията в СССР – както споменава по-късно журналистката Виктория Чаликова от в. „Московская трибуна”, чрез изказванията си, „…настоявайки за истината за Афганистан, той ни защитава от още по-голяма лъжа. Пристъпвайки през ненавистта към душманите, убили нашите младежи, той защитава правото на всеки народ да решава своята съдба без намеса отвън, колкото благостно и пристойно тя да ни се показва…”. 86
Голямото достойнство на тези изследвания се състои във факта, че са ориентирани към определени тематики – такива като ‘психологически операции в условията на гражданската война”, „малката война”, „ролята на разузнаването в условията на въоръжен конфликт”, „строителството на въоръжените сили на чужда територия” и т. н. 87 Те като че ли се опитват да прикрият онази празнота в знанията и глупостта, бликнала от вътрешната война, която поведе срещу военните ветерани от съветско-афганската война, т.нар. съветски елит „ходещ на причастие при Мавзолея на Владимир Илич Ленин”******. Съветската художествена интелигенция реши да издигне своето кредо чрез различни пълнометражни художествени филми, които като че ли се опитаха да изкривят историята на военно-политическите събития след завръщането на съединенията от 40-а армия на територията на СССР и да покажат не много сполучливо морала и етиката на военнослужещите и тяхната акомодация към икономическите условия и политическия живот в СССР – такива като „Роковая ошибка”, „Помилуй и прости”, „Дни затмения” и др., показващи сексуални сцени на безкраки ветерани от войната, преследванията от войници на „полудели офицери”, появата на „момчета- светии”, търсещи истината и т. н., замисли, по-късно еволюирали от ХХ в ХХI век във авангардисткия пълнометражен художествен филм „Мюсюлманин” на държавната киностудия на РФ. Тази линия на поведение продължава да проличава в редица изписани с пикантни художествени епитети сюжети от Съветско-афганската война от 1979-1989 г. и от времето след нея, които са разпространявани от отделни представители на съветската интелигенция. Но трябва да се признае, че някои от отделните събития в тези игрални филми са построени на действителна основа. Такъв е случаят за опитите на политорганите на съветските въоръжени сили да вкарат в т. нар. психушка един от ветераните на Съветско-афганската война – подполковник Александър Север, който не бил съгласен с провежданата политическа линия на КПСС в първите години след края на Съветско-афганската война, като въвежда в своята стратегия и своеобразни „северни акорди” 88 Заедно с това трябва да се отбележи, че държавната съветска (а в последствие и руската) киностудии направиха и редица добри филмови продукции за войната в Афганистан и за влиянието и върху съветско-афганската граница, въоръжените сили и обществото, като някои от тях са и с участието на чужди актьори, включително и италиански. Такъв е и художественият пълнометражен филм „Караван смерти” с отличната игра на изявените актьори Елена Кондулайнен и Георгий Стоянов, пресъздаващ на екрана истински сюжети от историята на охраната на съветско-афганистанската граница. Такъв е и филмът „30-го уничтожить” (с блестящата игра на актьора Игор Ливанов), разкриващ успешно неизвестни страни от дружбата, приятелството и взаимопомощта на ветераните-участници в бойните действия по време на Съветско-афганската война от 1979-1989 г.
Все още не е изяснен характерът и влиянието на редица статии, посочващи „моралът на ветераните от бойните действия в Съветско-афганската война”, в които се описват сцени като ветеран, „разрушил своята къща на ул. „Обуховская” № 41” и т. н., повечето от които са отпечатвани на страниците на съветското седмично списание „Огоньок” и др. В тези години като че ли съветските журналисти изчакваха различни часове от времето, за да подадат през изградената стена на недоверие някой нов „жълт” материал, при което се изчервяват не толкова ветераните, колкото административно-партийното ръководство на СССР.

Последняя колонна советских войск из Афганистана пересекает границу СССР. Афганистан
Дата 1 октомври 1989
Източник RIA Novosti archive, image #58833, http://visualrian.ru/ru/site/gallery/#58833 35 mm film / 35 мм негатив
Автор А. Соломонов

В заключение трябва да се подчертае, че войната в Афганистан бе като че ли само елемент от нарасналия глобален сблъсък между двете супердържави – СССР и САЩ, по редица глобални въпроси – започвайки от влиянието в третия свят, и свършвайки с темповете на развитие на тогавашните военни доктрини. Международният отклик и световните реакции се опитаха да тушират проблемите, но за съжаление не в техния зародиш, а много по-късно – тогава, когато реакцията бе вече необратима и прехвърлянето на съветските войски на територията на Афганистан е извършено. Независимо от това, световната реакция на интелигенцията и на различни части от международната общественост спомогна, макар и със закъснение, за осигуряването на ползотворни преговори между ръководствата на СССР и САЩ по редица проблеми, които не бяха докосвани с десетилетия, от които може би най-важният бе намаляването на надпреварата във въоръжаването и възстановяването на доверието между свърхдържавите.

БЕЛЕЖКИ

1 В. Стародубов. Супердержавы ХХ века. Стратегическое противоборство. М., 2001, с. 318. Това становище на Виктор Стародубцев, че подготовката и вземането на решение за преминаването и извършването на възможно силово въздействие върху ситуацията в Афганистан е започнало да се провежда няколко месеца преди завземането на властта в страната от Хафизула Амин, е подкрепено и от друг руски изследовател Виктор Степаков. Виж: В. Степаков. Спецназ России. М., 2003, 203-204.
2 Ю. Дроздов, В. Фартышев. Юрий Андропов и Владимир Путин. На пути к возрождению. М., 2001, с. 30.
3 Пак там, с. 30.
4 Л. В. Шербашин. Рука Москвы: Записки начальника советской разведки. М., 1992, с. 201.
5 Как началась „наша” афганская война. – Аргументы и факты, интернет-версия, 21 ноября 2001, № 47 (1100) .
6 Приказано перейти границу. – Аргументы и факты, интернет-версия…, № 47; Афганская война: от Брежнева до Горбачова. – Кузбас, Кемерово, № 023, 9 февраля 1999.
7 По спомен на бившия началник на военното разузнаване, генерал-полковник Васил Зикулов, разказан на един от авторите на статията – Николай Котев.
8 V. Мitrokhin. The KGB in Afghanistan (Introduced and edited by Christian F. Ostermann and Odd Arne Westad). – Woodrow Wilson International Center for Scholars, Working Paper № 40. Washington, D. C. February 2002, 15-16.
9 И. Павлов. Америка тревожних лет. Документальные очерки внутренней жизни и внешней политики США в 70-80 годы. М., 1984, 137-138.
10 Н. Алганов. Пакистан в начале 80-х годов. – Новая и новейшая история, М., 1983, № 5. с. 164.
11 V. Мitrokhin. Op. cit., p. 146.
12 А. Ч. Абаев. Апрельская революция 1978 г. в Афганистане в освещении буржуазной историографии. – В: Сб. Академии Наук Узбекской ССР. Институт Востоковедения им. Абу Райхана Беруни. Фальсификаторы истории (критика буржоазной историографии Средней Азии и стран зарубежного Востока). Ташкент, 1985, с. 78.
13 С. Каменев. Диверсанты в эфире. – Молодая гвардия. М., 1985, № 9, с. 276.
14 В. Г. Крысько. Секреты психологической войны. Цели, задачи, методы, формы, опыт. Минск, 1999, с. 411.
15 Р. Красильников. Новые крестоносцы. ЦРУ и перестройка. М., 2003, 249-250.
16 Д. В. Валиева. Ислам и попытка империалистической реакции использовать его в своих целях. – В: Сб. Академии Наук Узбекской ССР. Институт Востоковедения им. Абу Райхани Беруни…, с. 169.
17 А. Ч. Абаев. Цит. съч., с. 7.
* За биографията на Уолтър Лейланд Кронкайт-Младши, виж по-подробно: Н. С. Бирюков. Телевизионная империя. – США – экономика, политика, идеология. М., февраль 1976, № 2 (74). с. 89.
18 Гр. Оганов. ТV по-американски. М., 1985, с. 215.
19 Пак там, с. 216.
20 Ol. Njolstad. The US Response to the Soviet Invasion of Afghanistan: Reaction, Action or Overreaction? – Norwegian Nobel Institute Research Seminar. Oslo, 19th June 2001, p. 1.
21 Вечерни новини, бр. 294 (9988), 14 дек. 1984.
22 Пак там.
23 В. С. Белоус. Противоракетная оборона и оружие ХХI века. М., 2002, с. 65.
24 Т. Рузиев. Некоторые вопросы истории формирования и борьбы рабочего класса Пакистана и попытки их фальсификации. – В: Сб. Академии наук Узбекской ССР. Институт Востоковедения им. Абу Райхана Беруни…, с. 115.
25 Н. Ананиева. ХV конгрес на Социалистическия интернационал (Мадрид, 13-16 ноември 1980 г.). – Информационен бюлетин на ИССТ при президиума на БАН, 1981, № 1, 13-14.
26 П. Бювалда. Дневник дипломата. Записки Чрезвычайного и Полномочного Посла Королевства Нидерландов в Москве 1986-1990 годы. М., 2000, 16-17.
27 Работническо дело, C., бр. 55, 24 фев. 1981.
28 Н. Алганов. Цит. съч., с. 165.
29 Работническо дело, C., бр. 91, 1 апр. 1981.
30. О. Гриневский. Сценарий для третьей мировой войны. Как Израиль чуть не стал ее причиной. М., 2002, с. 26.
31 Пак там, с. 185.
32 Н. Алганов. Цит. съч., с. 165.
33 Юр. Андропов. Избранные речи и статьи. М., 1983, с. 182, 187-188.
34 Ответы К. У. Черненко на вопросы корреспондента американской телевизионной компании Эн-Би-Си М. Кэлба. – США – экономика, политика, идеология, 1984, № 12 (180), 3-4.
35 С. П. Перегудов. Изменения в расстановке политических сил в Великобритании и „коалиция центра” (70-e . 80-х годов). – В: Проблемы британской истории 1984. М., 1984, с. 89.
36 Дж. Кёлер. Секреты ШТАЗИ. История знаменитой спецслужбы ГДР. Смоленск, 2000. с. 172-175. Точно десет години по-късно, от власт падна първият президент на СССР Михаил Сергеевич Горбачов, а от купола на танк Т-72, пред Дома на правителството, през август 1991 г., бъдещият президент Б. Н. Елцин защити завоеванията на руската демокрация.
37 М. Ньосиг. Диалектика на миналото и настоящето. „Прусаците идат” от Клаус Хамел. – Лик, 27 ноември 1981, № 48, с. 13-15.
38 С. И Демкин. Великие тайны спецслужб ХХ века. М., 2002, с. 396.
39 М. Е. Болтунов. „Альфа” принимает бой. М., 2000, 118-119; Същият. Короли диверсий. История диверсионных служб России. М., 2002, 118-120.
40 С. И. Демкин. Цит. съч., 400-403.
41 За този случай, виж по-подробно: К. Фоллетт. На орлинных крыльях. М., 1992.
42 В. С. Белоус., Цит. съч., с. 52.
43 В. И. Хозиков. Информационное оружие. Санкт Петербург-Москва, 2003, с. 328.
44 Работническо дело, C., бр. 67, 7 март 1988; А. Котева, Н. Котев. Някои въпроси от историята на Съветско-афганската война (1979-1989 г.). – ИПр, 2002, № 3-4, 205-206.
45 Юр. Дроздов, В. Фартышев. Цит. съч., 46-49.
** Предишният Договор между СССР и США за ограничаването на системите за противоракетна отбрана (ПРО) и Временното съглашение за някои мерки в областта на ограничаването на стратегическите настъпателни въоръжения е подписан на 28 май 1972 г., което бе голям успех на съветската и американска дипломация, в намаляването на напрежението в света. Съветско-американският договор ограничи надпреварата в ядрените въоръжения и по такъв начин способства за намаляването на опасността „от възникването на всеобща война”. Виж по-подр.: Г. А. Трофименко. Советско-американские соглашения об ограничении стратегических вооружений. – США – экономика, политика…, 1972, № 9 (33), 3-16; В. В. Ларионов, Л. С. Семейко. Ограничение стратегических вооружений: взгляд с Запада. – США – экономика…, 1973, № 10 (46), 61-63.
46 В. С. Белоус. Цит. съч., с. 165.
47 Пак там, с. 85.
48 Ст. Кондрашов. Из мрака неизвестности. Проблески гласности в царстве военных тайн. – Новый мир. М., август 1989, № 8, с. 190.
49 В. В. Журкин. Стратегия ядерной агрессии. – США – экономика…, сентябрь 1984, № 9 (177), с. 8; Юр. Дроздов, В. Фартышев. Цит. съч., с. 46, 50.
*** Докладът е съставен въз основа на редица изследвания на световноизвестни учени, сред които можем да посочим тези на професор Дж. Ротблат от Великобритания (Физическите последствия на използването на термоядреното оръжие), на професор А. Лиф от Централната болница на Масачузетс в САЩ (Въздействието на ядрената война върху обкръжаващата среда), на японските учени Х. Като и И. Шигемацу за тоталните последствия от радиационното облъчване в резултат на атомната бомбардировка на Хирошима и Нагазаки и др.
50 А. Горо. Шекспир под забрана. Новата десница в културата на САЩ. – Лик, 13 ноем. 1981, № 46, 16-18. Краткая литературная энциклопедия. Т. 8. М., 1975, с. 358.
51. В. Барановский. Комментарий к Договору. – Мировая экономика и международные отношения. М., 1988, № 2, 24-25.
52 О. Быков. Новое политическое мышление в действии. – Мировая экономика…, 14-15. В. Барановский. Цит. съч., 21-30.
53 Ал. Рар. Владимир Путин. „Немец” в Кремле., М., 2001, с. 49.
54 Дж. Уолд. Всяко творчество е игра. – Поглед, бр. 48, 28 ноем. 1988, с. 11.
55 П. Бювалда. Цит. съч., 22-23.
**** Така той е наричан в спомените на нидерландския дипломат Пит Бювалда. Виж: П. Бювалда. Цит. съч., с. 50.
56 В. Белецкая. Взывающий. – Огонек. 4-11 марта 1989, № 8 (3213), с. 31; А. Д. Сахаров. Открытое письмо Президенту Академии наук СССР А. П. Александрову. – Огонек, 10-17 март 1990, № 11 (3269), 26-27.
57 Аfghanistan today. (Под редакцията на Хайдар Масуд и Андрей Н. Сахаров) Кabul-Moscow, 1981, 206-222.
58 М. Рамадан. Тень Саддама Хусейна. М., 2000, с. 43.
59 На територията на Конфедерация Швейцария, Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил С. Горбачов започва първите преки преговори с ръководството на САЩ по въпроса за изтеглянето на съветските въоръжени сили от ОКСВА и на съюзниците им от територията на Афганистан. Виж по-подр.: М. С. Горбачев. Жизнь и реформы. В два тома. Кн. 2. М., 1995, с. 14. За това каква ерозия върху политическия живот на обществото в СССР нанася Съветско-афганската война от 1979-1989 г., говори и фактът, че за периода до средата на 80-те години на ХХ век Михаил С. Горбачов е четвъртият избран Генерален секретар на ЦК на КПСС (след смъртта на Л. И. Брежнев през 1982 г., за кратко време такива стават Ю. Андропов и К. У. Черненко, който е Генерален секретар от февруари 1984 г. до смъртта си през 1985 г.)
60 Пак там.
61 Конгресс США. Управление технологии. Сейсмический контроль за соблюдением договоров о ядерных испытаниях. Ред.: Н. В. Адушкин и А. А. Спивак. М., 1992, с. 42.
62 Пак там, 42-43.
63 П. Бювалда. Цит. съч., с. 55.
64 Пак там.
65 Пак там, с. 129.
66 Н. Гульбинский, М. Шакина. Афганистан… Кремль… .Лефортово….? М., 1994, с. 194.
67 П. Бювалда. Цит. съч., 68-69.
68 Вечерни новини, C., бр. 233 (11151), 4 ноем. 1988.
69 Поглед, C., бр. 6 (1422), 6 февр. 1989.
70 По спомен на бившия български военен аташе в Република Афганистан капитан I ранг Янул Александров, разказан на един от авторите на статията – Николай Котев.
71 Ю. А. Дубинин. Международный семинар „Восток-Запад: всеобщая безопасность и контроль за вооружениями”. – Новая и новейшая история, 1989, № 6, с. 221.
72 Работническо дело, C., бр. 348, 13 дек. 1988.
73 Вл. Хозиков. Информационное оружие. Санкт-Петербург-Москва, 2003, с.312.
74 Э. Хан-Пира. Языковый факт и идеологическое сито. – Знамя, сентябрь 1990, № 9, 238-240.
75 Д. М. Глэнц. Обзор „Журнала славянских военных исследований” (The Journal of Slaviс Military Studies). – Отечественная история. М., (июль-август) 1997, № 4, 124-128. Списанието е създадено от полковник Дейвид Гланц, по това време ръководител на изследователски отдел, а по-късно директор на Центъра на армията на САЩ по изучаването на Съветската армия във Форт Левенуърт, щата Канзас, който през 1990 г. е трансформиран в Център за чужди военни изследвания. Списанието започва да излиза от 1988 г.
76 Ol. Njolstad. Op. cit.
77 Юр. Корнилов. Только ли с „механизма” спрос? – Огонек, 4-11 ноября 1989, № 45, с. 30.
78 Ал. Щербaков, Г. Хаценко. Из плена мистификаций. – Огонек, 24-31 марта 1990, № 13, с. 3.

79. А. Авторханов. Брежнев: опыт политической характеристики. – Огонек, 30 июня – 7 июля 1990, № 27 (3285), с. 19.

80 Г. Кунадзе. Об оборонный достаточности военного потенциала СССР. – Мировая экономика и международные отношения, 1989, № 10, 81-83; В много отношения тази линия на поведение води началото си от неудачния опит да се обобщи от съветското ръководство, наследството на комунистическото движение, завещано от К. Маркс и Ф. Енгелс на поколенията.
81 В. Топоров. После поражения. Политическая гипотеза. – Нева, Ленинград, 1990, № 6. с. 162; Ст. Лэррэби. Уроки для СССР и США в „третьем мире”. – Международная жизнь, 1990. № 5, с. 28. Тези уроци от семантическа гледна точка се изразяват в появата на 22 варианта на испанския език, заложени след войната в компютърните софтуерни продукти на „Мicrosoft”.
82 В. Топоров. Цит. съч., с. 162, 167.
83 „СССР е водил и ще води активна политика за укрепване на мира”. Разговор на Михаил Горбачов с редактор на в. „Правда”, 7 април 1985 г. – Международни отношения, 1985, № 4, 3-5.
84 Прорыв в Вашингтоне. Интервю академика Е. М. Примакова журналу „МЭ и МО”. – Мировая экономика и международные отношения, 1988, № 2, 6-7.
***** Академик Андрей Дмитриевич Сахаров е роден на 21 май 1921 г. От 1948 г. е включен в научно-изследователската група по разработването на термоядреното оръжие, като ръководител на групата е станалият по късно лауреат на Нобелова премия за физика академик Игор Евгениевич Там. Издигната от двамата и разработена през 1950 г. идея на магнитен термоядрен реактор станала основата на работите в СССР по управляемия термоядрен синтез. Бъдещият лауреат на Нобелова награда за мир е удостоен на три пъти (1953 г., 1956 г., 1962 г.) със званието Герой на Социалистически труд. Той е също така лауреат на Държавна (1953 г.) и Ленинска (1956 г.) награда. На академик А. Д. Сахаров принадлежат редица основополагащи идеи по въпросите на физиката на елементарните частици, по космология и теорията на привличането. Той е един от създателите на водородната бомба. Заради инакомислието си е въдворен на местожителство в гр. Горки, от където е освободен в края на 1986 г. по разпореждането на тогавашния ръководител на СССР – М. С. Горбачов. Умира в края на 1989 г. За идеите, мненията и дейността на академика, виж по-подробно: Уроки А. Д. Сахарова. – Знамя, февраль 1990, 3-30, в които са включени неговите писма до Президента АН на СССР от 16 януари 1985 г. „За писмото на Александър Солженицин”, „До вождовете на Съветския съюз” от 3 април 1974 г. и „Паметна записка до Генералния секретар на ЦК на КПСС др. Л. И. Брежнев” от юни 1972 г.
85 А. Собчак. Хождение во власть. М., 1991, 42-43.
86 В. Самойлов. Разгул сахаровщины. – Молодая гвардия, 1990, № 9, с. 261; Ал. Никишин. Похороны академика А. Д. Сахарова. – Знамя, 1990, № 5, с. 186. От друга страна е особено поучително изказването на бившия вице-президент на РФ, Героят на Съветския съюз генерал-майор Александър Руцкой, който във връзка със заетата от академик Андрей Д. Сахаров позиция, бе казал следното: „Пред Сахаров аз се прекланям – това е нравствено могъщ човек… Ние афганците (става дума за съветските ветерани), няма да забравим, че той бе единствен, който повдигна глас срещу войната, на която ни изпратиха”. Виж: Неизвестный Руцкой: политический портрет (съставители академик РАЕН А. И. Подбрезкин, В. В. Штоль, Н. И. Кротов, Д. А. Майоров). М., 1994, с. 25.
87 В. Г. Крысько. Секреты психологической войны. Цели, задачи, методы, формы, опыт. Минск, 1999; Малая война. Организация и тактика боевых действий малых подразделений. Хрестоматия (съставител и редактор А. Е. Тарас). Минск, 1999; М. Болтунов. „Альфа” не хотела убивать. Санкт-Петербург, 1995; Л. Б. Шербаршин. Рука Москвы: Записки начальника советской разведки. М., 1992 и др.
******* Става дума за мавзолея на основателя на съветската държава Владимир Илич Ленин, а не на „руския съветски лидер и президент Николай Ленин”, както е определил на с. 653 в своите спомени бившият посланик на САЩ в СССР Джоузеф Дейвис. Вж. J. Davies. Mission to Moscow. United States Ambassador to the Soviet Union from 1936 to 1938. A record of confidential dispatches to the State Department, official and personal correspondence, current diary and journal entries, including notes and comment up to October, 1941. New York, 1941.
88 Юр. Дьяконов. Кому нужно перевернутое кино? – Молодая гвардия, 1990, № 9, 279-281. В. Курицин. О чем думает “саперная лопатка”? (Афганский опыт: песни, стихи, проза.) – Знамя, 1990, № 5, с. 212 и др.; Д. Кленский. Офицерская честь. – Огонек, 17-24 июня 1989, № 2. (3230), с. 29.

INTERNATIONAL REACTIONS TO THE ENTRY OF THE 40th SOVIET ARMY IN AFGHANISTAN AND THE ESCALATION OF INTERNATIONAL TENSION IN THE WORLD IN THE 80s-90s OF THE 20th CENTURY

Nikolai Kotev (Bulgaria), Avrora Koteva (The Netherlands)

One of the questions waiting for analysis from a historical viewpoint is that of the international repercussions of the advance of the Soviet 40th Army in late 1979 into the territory of Afghanistan (then the Democratic Republic of Afghanistan). The interest in the subject arises from the fact that the source base continues to be comparatively small but even in its present condition it succeeds in providing the characteristics of a number of phenomena that have taken piece in the international field of the manifestations not only of the USSR in its contacts with the USA and the other Great Powers but also of those of the United Nations.
The present paper throws light on numerous aspects of this important theme subject also to future investigation and treatment.