– GENERAL ANDRANIK AND HIS COMPANY

ГЕНЕРАЛ АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД

Андраник Торосович Озанян (25 февруари 1865-31 август 1927) е един от лидерите на арменското национално-освободително движение в края на ХIХ и началото на ХХ век, национален герой на арменския и български народ. Известен е още като пълководецът Андраник, Генерал Андраник (на Запад) и Андраник-паша (на Изток). Произведен в чин генерал от руската армия през 1918 г. През 1912 г., със започването на войната на България, Сърбия, Гърция и Черногория срещу Османската империя, Андраник и подпоручик Гарегин организират от доброволци арменци и представители на други националности отряд в състав от 270 души, който по-късно действувал в състава на македоно-одринската група български войски. Тук, арменските воини проявили своя героизъм в сраженията за овладяването на градовете Мастанли, Узун, Мерефте, Шаркьой и др. Андраник и неговият отряд участвували също така и в разгрома на турския корпус на генерал Явер-Паша през декември 1912 г. при селото Мергамли, на брега на река Марица в Беломорието. За това свое сражение Андраник получил от българското правителство най голямата награда – „Златен Кръст за храброст”; за своето участие във войната той получил също така и сребърни кръстове III и IV степен, произведен е в офицерско звание, предоставено му е българско гражданство и му е отпусната пенсия. Арменският отряд е разпуснат на 28 май 1913 г.

[…]

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

[…]

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

– Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто. Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

– Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

– Разбира се.

– Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

– Защо?

– Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Ст.н..с.Николай Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 15 (23694) from 12th April 2013, p.16 (first part)

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 16 (23695) from 19th April 2013, p.18 (second part)