Nickolay G. Kotev, Anastassija D. Tasheva. – Some unknown evidences and documents about the Soviet-Afghanian War 1979-1989; in journal “Istoricheski pregled” (“Historical Review”), Sofia, 2006, № 1-2, p.107-150.
НЯКОИ НЕИЗВЕСТНИ СВИДЕТЕЛСТВА И ДОКУМЕНТИ ЗА СЪВЕТСКО-АФГАНИСТАНСКАТА ВОЙНА 1979-1989 Г.
Афганистанският филтър, съществуващ от периода на войната от 1979-1989 г. рядко пропуска информация по тази тема. Все пак има изключения. Интересът към войната нарасна отново след началото на бойните действия в Афганистан и в Ирак в края на 2001 г. По последни сведения бойните действия на територията на двете държави към началото на април 2006 г. вече са отнели живота на няколко хиляди американски военнослужещи и военни съветници1. Трудностите на бойните действия в Афганистан идват от неразвитата съобщителна инфраструктура – така например в тази държава не са познати железопътният и морският транспорт, което не позволява да бъдат прекарвани на нейна територия тъй нужните военновременни „ешелони” и „морски конвои”. Ако в динамически план тази война се сравни с предишната Съветско-афганистанска от периода 1979-1989 г., може да се допусне, че по ожесточеност на бойните действия и по кръвопролитие тя по нищо не се различават.
Развоят на военнополитическите събития в Афганистан в годините на войната е изследван в България2. В СССР (по-късно Руската федерация) също така излязоха редица публикации по темата, които допълват неизвестни страни от тази кръвопролитна война3. Войната не остана без внимание и от страна на западните учени4.
Представените по-долу документи и документални свидетелства разкриват редица неизвестни страни от начините на вземането на решенията за войната, а така също и за тактиката, оперативното изкуство и стратегията на бойните действия, които на няколко пъти се променят от съветското командване в хронологичен план, така че да не се получи „застой” в различните възникващи сложни периоди от войната.
Всички документи и информационни свидетелства в настоящата публикация имат нужната археографска обработка и са посочени източниците, от които е извлечена информацията. В края на материала авторите представят кратки биографични данни за някои основни политически, военни и държавни дейци, чиито имена са споменати в документите. Документалните свидетелства са подредени според хронологията на събитията. На места текстът е осъвременен в рамките на допустимото за подобен род публикации.
Всички документи се отпечатват за първи път в България. Преводът от руски език е осъществен от Николай Котев.
1 Само в Ирак към началото на март 2006 г. са загинали 2245 американски военнослужещи. – Granma International (La Habana), March 5, 2006, p. 14.
2 Котев, Н. Особености на бойните действия в Афганистан през 1979-1989 г. – Военен журнал, 2001, № 4, 114-118; Котев, Н., А. Котева. Военнополитически проблеми на десетгодишната Съветско-афганска война. – Международни отношения, 2002, № 1, 101-120; Някои въпроси от историята на Съветско-афганската война (1979-1989 година) – ИПр, 2002, № 3-4. 199-222; Международни реакции от навлизането на 40-та съветска армия в Афганистан – ескалиране на международното напрежение в света през 80-те и 90-те години на ХХ в. – ИПр. 2003, № 5-6, 142-171; Авиационните експонати, представени в експозицията на Националния исторически музей, в бойните действия в Съветско-афганистанската война (1979-1989 г.). – ИНИМ, ХIV, 2004, 321-334; Котев, Н. От афганистанското гнездо на осите към съвременния тероризъм (някои военнотехнически аспекти). – Международна политика. Издание на Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски”, есен 2004, бр. 1, 49-69. Матеев, И. Да се здрависаш със смъртта. С фрак в окопите или разказ на очевидеца за една загадъчна и непонятна война. С., 1992 и др.
3 Болтунов, М. Е. „Альфа” принимает бой. М., 2000; Войска специального назначения. Энциклопедия военного искусства. Под ред. на Д. Н. Дудинский. Минск, 1998; Волковский, Н. Л. История информационных войн. Ч. 1-2. Санкт-Петербург, 2003; Громов, Б. В. Ограниченият контингент. С., 2003; Дроговоз, И. Г. Воздушный щит Страны Советов. Минск, 2004; Танковый меч страны Советов. Минск, 2004; Дроздов, Ю. Вымысел исключен. М., 1997; Колпакиди, А., Д. Прохоров. Империя ГРУ. Очерки истории российской военной разведки. 2 кн. М., 2001. Красильников, Р. Новые крестоносцы. ЦРУ и перестройка. М., 2003; Крысько, В. Г. Секреты психологической войны. Цели, задачи, методы, формы, опыт. Минск, 1999; Лебедь, Ал. За державу обидно. М., 1996; Леонов, Н. С. Лихолетье. М., 1997; Ляховский, А. А. Трагедия и доблесть Афгана. М., 1996; Малая война. Организация и тактика боевых действий малых подразделений. Хрестоматия. Съст. и ред. А. Е. Тарас. Минск, 1999; Маргелов, А., В. Маргелов. Десантник № 1 генерал армии Маргелов. М., 2003; Марковский, В. Жаркое лето Афганистана. М., 2000; Мяло, К. Россия и последние войны ХХ века. К истории падения сверхдержавы. М., 2002; Никитенко, Е. Г. Афганистан: От войны 80-х до прогноза новых войн. М., 2004; Рогоза, С. Л., Н. Б. Ачкасов. Засекреченные войны 1950-2000 гг. Москва-Санкт Петербург, 2004. Хозиков, Вл. Информационное оружие. Санкт Петербург-Москва, 2003; Хозин, Г. С. Великое противостояние в космосе (СССР-США). Свидетельства очевидца. М., 2001; Шестаков, В. Террор -мировая война. М., 2003; Петров, М. Н. Механизмы государственных переворотов. Историко-теоретическое исследование. Москва-Минск, 2005; Борисенко, В., И. Морозов. Универсальные солдаты КГБ, М., 2005 и др.
4 Ratnam, P. Afghanistan`s Uncertain future. New Delhi, 1981; Misra, K. P. Afghanistan in Crisis. New Delhi, 1981; Sen Gupta, Bh. The Afghan Syndrome. How to live with Soviet Power. New Delhi. 1982;. Isby, D. Weapons & Tactics of the Soviet Army. London, 1988; Миллер, Д. Коммандос. Формирование, подготовка, выдающиеся операции спецподразделений. Минск, 1999; Бодански, Й. Талибы, международный терроризм и человек, объявивший войну Америке. М., 2002; Davies, B. The Complete encyclopedia of the SAS, London, 1998; Mitrokhin, V. The KGB in Afghanistan. (Introduced and edited by Christian F. Ostermann and Odd Arne Westad). , Woodrow Wilson International Center for Scholars, Working Paper № 40. Washington, D. C., February 2002; Nöjlstad, Ol., The US Response to the Soviet Invasion of Afghanistan: Reaction, Action or Overreaction? – Norwegian Nobel Institute Research Seminar. Oslo, 19th June 2001; Крофорд, С. Спецназ в боевыx действиях. М., 2003 и др.
№ 1
Из текста на Решението 176/125 на Политбюрото на КПСС, за навлизането на войските от ОКСВА (40-а армия) на територията на ДР Афганистан
Москва, 12 декември 1979 г.
„Към положението в „А[фганистан]”
1. ДА СЕ ОДОБРЯТ съображенията и мероприятията, изложени от др. Ю. В. Андропов1, Д. Ф. Устинов2, А. А. Громико3. Да им се разреши в хода на осъществяването на тези мероприятия да се внасят корективи от непринципиален характер. Въпросите, изискващи решението на ЦК [на КПСС], своевременно да се внасят в Политбюрото. Осъществяването на всички тези мероприятия да се възложи на др. Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико.
2. Да се поръча на др. Ю. В. Андропов, Д. Ф. Устинов, А. А. Громико да информират Политбюрото на ЦК за хода на изпълнението на набелязаните мероприятия”.
П 176/12.
[подпис:] Леонид И. Брежнев.
Аргументи и факты, М., № 47 (1100) от 21 ноември 2001 г., интернет-версия.
№ 2
Из спомените на шофьора на бензовоз Едуард Оганов за осъществяването на движението към гр. Кабул през превала Саланг.
Районът на гр. Термез, не по-рано от ноември 1981 г.
„Ние преминахме границата в 1979 година по понтонен мост. Пътувахме с КАМАЗи, бензовози. Всеки камион е с дължина около двадесет метра, 5 метра е разстоянието между камионите. И ето, 12o камиона, умножено по 25 е три километра – такава е дължината на колоната. От тях към края на службата (а аз служих там година и осем месеца) останаха само два – моят и на приятеля таджик.
Отначало пътувахме по пустинята. Пътят бе тежък, непознат,
да се пътува – трудно, не повече от 30-40 километра в час. По пътя някой даде заповед да се изключат фаровете. Пътувахме с габарити, а след това и въобще изключихме светлините… Да, забравих да кажа, че преди излизането зад граница ни взеха документите, а на гърдите ни окачиха медальони – там имаше кръвната група, резус фактора.
Първоначално медальоните бяха дървени, а след това ни дадоха метални. Та нали някой специално ги разработвал, правил, получавал пари. Значи, на някого това е било нужно. Моята работа? Аз знам само
един път – Саланг. Превалът Саланг се намира в провинцията Баглан, обект от първостепенна важност на основната магистрала Хайратон-Кабул. Ако се пътува към превала от север, то четири големи серпантини предшестват непосредствено преди тунела. На височина около 3,5 километра се намира тунел с дължина почти 2,7 км, с ширина 30 метра, с височина 4,7 метра. Над тунела има почти километър и половина скална маса. След тунела следва спускане в кабулската долина. Това трасе по-късно бе наречено „Пътят на живота”. Когато за първи път аз се качих там, от носа и ушите ми течеше кръв – имаше голяма разлика в налягането. А след това свикнах. По този път аз направил около 90 „изкачвания”.
На превала има тунел. Осветление имаше, но заради високото замърсяване на въздуха и отсъствието на тяга нямаше видимост. Приспособихме се. От кабината измъкваш пръчка, когато пътуваш на усет, тя драска стената . значи всичко е нормално. Ако престане да драска – волана завивай надясно. А до теб насрещната колона Шофьори в тунела не са загивали, а ето – 16 ракетчика се задушиха… * За службата ми в Афганистан много може да се разказва, но аз това не обичам. Служих – къде ще отидеш. Афганистан си е Афганистан. Веднъж в една от съвместните операции с афганистанско подразделение, техният командир ми подари Коран. „Дръж го – казва – при себе си. По пътя той ще те охранява”. Дойде време и нас ни „уволниха” по заповед през ноември 1981 година. Върнах се в родината от войната и, което най-много ме порази – това бе враждебното отношение към „афганистанците”. Във военния билет като „афганистанец” не съм отбелязан, там има само един печат на войсковата част ПП – 127717 и нито дума за пребиваването в ДРА и участието в бойните действия. „Изкарах” си свидетелство за правото на предимство на „афганистанците”. При нас така става… Но днес аз лично благодаря на тези хора, които, макар и малко, искат по някакъв начин да напомнят на живите за нас и за тези, които са останали от другата страна на войната. Вечна им памет. […]**”
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
* Става дума за произшествието, по време на придвижването на 2-ра зенитно-ракетната бригада „Круг”, извършено на 23 февруари 1980 г.
** Тук и по-нататък обозначението […] се използва в смисъл, че текстът не се отнася до темата.
№ 3
Свидетелство на афганистанец Карим ул Хам-джорд от гр. Джелалабад, за извършения десант от подразделенията на 103-а въздушнодесантна дивизия в авиобазата Баграм.
Баграм, края на декември 1979 г.
„През декември 1979 година аз гостувах при брат ми в Баграм. Между 18 и 19 часа на 25 декември на тукашното летище започнаха да се приземяват транспортни самолети, каквито аз по-рано не бях виждал. Те бяха много.
В 20,00 ч. неочаквано се прекратиха телевизионните предавания. По радиото звучеше само музика. Даже моят брат, военен пилот, не знаеше какви самолети се приземяваха на неговото летище. Че са чужди – това знаеха всички. През 5 минути самолетите излитаха във въздуха. Започна стрелба. И само на сутринта видяхме, че на летището се намират съветски, а не американски самолети, а по улиците се движат съветски танкове.
На нас, момчетата, ни бе интересно: притичвахме към колите, войниците ни подаряваха значки, кокарди, сменяваха продукти за цигари, дъвки. Първите наши приятели си заминаха след три дена. Тяхното място се зае от нови подразделения. А през нощта моджахедите ходиха по къщите и вземаха момчетата: „Да воюваш още не можеш, патрони ще подаваш!”
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
№ 4
Из съдържанието на работната тетрадка на началник-щаба на 40-а армия, генерал-майор В. М. Панкратов, за станало пътно-транспортно произшествие при преминаването на превала Саланг.
Кабул, не по-рано от 23 февруари 1980 г.
„На 23 февруари 1980 година, в 23,00 ч., при извършването на марша на зенитно-ракетната бригада и на 186-и М[ото]С[трелкови]П[олк], по време на преминаването на тунела (превала Саланг), водачът на един
от камионите удря автомобила в стената. Машините, следващи след тях, спряха. Създаде се тапа. В резултат на загазяването, в тунела започна паника. Отделни военнослужещи започнаха да стрелят. В резултат на това, 16 души се отровиха от отработените газове в тунела, в това число и двама офицера. Четирима души получиха огнестрелни рани, а на един е счупен кракът. Причината за даденото произшествие е лошата организация на марша, пропускането на колоната през тунела. За провеждането на разследването е изпратена Комисия под ръководството на първия заместник на командващия армията, генерал-майор Б[орис Иванович] Ткач*. С предприетите мерки, тапата е ликвидирана в 10,00 ч. Движението в тунела е възобновено”.
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
*По-късно генерал-лейтенант Борис Иванович Ткач става командващ 40-а отделна армия в периода от 23 септември 1980 г. до 7 май 1982 г.
№ 5
Из текста на спомените на генерал-лейтенант Ф. П. Черемнъх за началото на службата му в ОКСВ.
Без място, без дата (Б. м., б. д.)
„Аз служих в ЛенВО* като първи заместник на началник-щаба на окръга. След 27 декември 1979 година, след известно време ме извикаха от Ленинград в Москва. Там аз узнах за своето ново назначение – съветник на началника на Генщаба** на афганистанските въоръжени сили. Когато през февруари 1980 година аз пристигнах в Кабул и се потопих в изучаването на обстановката, при това все пак в доста сложни условия (антиправителствени вълнения в столицата), то разбрах: ние се сблъсквахме с остри противоречия. Нашите батальони и полкове се вмъкнаха в бойните действия против своята воля […]”
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
* Ленинградски военен окръг
** Генералния щаб на въоръжените сили на ДР Афганистан.
№ 6
Из текста на спомените на командира на 103-та Витебска въздушно- десантна дивизия генерал-лейтенант Иван Ф. Рябченко за посрещането на съветските военнослужещи в ДР Афганистан.
Б. м., б. д.
„Отначало нас ни посрещаха като герои – народът се радваше, ликуваше. Но той се радваше, от моя гледна точка, защото [Хафизула] Амин5 бе унищожен. Та нали той жестоко се разправяше с тези, коитo излизали срещу правителствените войски; пращаше наказателни отряди и с чисто източна жестокост се налагал ред, там всичко се изгаряло, унищожава […]
И най-правилното, най-целесъобразното би било да напуснем оттам веднага след онези задачи, за които се е водел разговор в началотo на афганистанската епопея – да се излезе на основните комуникации, които идват от Пакистан, Иран, да се прекъснат всички пътища и пътечки, да не се допусне прекарването на оръжие, преминаването на моджахеди*, душмани – онези противници, които се противопоставяли на централната власт. Тогава ние нямаше да се забъркаме в това клане, в тяхната борба на един срещу друг.” […]
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
* Моджахеди (муджахедини) . тези, които водят джихад; “свети воини” на исляма. В действителност – членовете на въоръжената съпротива на непримиримата опозиция на територията на ДР Афганистан и в бежанските лагери, разположени в съседните държави – Иран и Пакистан.
Из текста на писмото на водача Г. В. Гришаков за появила се епидемия на инфекциозен хепатит в полка, в който служи.
Б. м., б. д.
„Жълтеницата (хепатитът) пак както и преди събираше богата дан, която не беше взета предвид от сводките. […]. Малко за живота . полка. Сега имаме епидемия на жълтеница, в ротата за два месеца заболяха 12 души […]* Баня не сме имали вече четири месеца, мием се в аръците*. Но скоро и в тях вода не ще има”.
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
* Водни канали.
№ 7
Из текста на работната тетрадка на генерал-лейтенант В. М. Панкратов за нарастването на въоръжената опозиция в ДР Афганистан.
Кабул, 6 септември 1980 г.
„Гулбеддин* издигнал лозунг: Всяко момче трябва да вземе в ръце оръжие и да стреля на пътищата – така е угодно на Аллаха. А каквото вземе от ударената кола, това Аллах му дава като подарък”.
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710905685.
* Гулбеддин Хекматияр . Един от ръководителите на непримиримата опозиция и на Пешаварската седморка, който оглавява афганистанската ислямска организация „Хизб-и-Ислами.”
№ 8
Заповед № 126/03 на Министъра на отбраната на СССР маршал Димитрий Ф. Устинов, за провеждането на разпити на бивши военнослужещи, участвали в бойните действия на територията на ДР Афганистан
Москва, 25 март 1981 г.
„Министерство на отбраната на СССР
Заповед № 126/03 от 25. 3. 1981
ДО ВСИЧКИ ВОЙНИЦИ, СЕРЖАНТИ И ОФИЦЕРИ ОТ ЗАПАСА,
преминаващи службата си на територията на Афганистан
и подписали „Задължението за неразгласяване”.
С настоящото довеждам до ваше сведение, че на основание на решението на ЦК на КПСС от 24 март 1981 година и с цел осигуряването на безопасността на нашата Родина, на КГБ на СССР е разрешено да провежда разпити на бившите военнослужещи от Съветската Армия. Сътрудниците на КГБ след предявяването на своите документи имат право да получат от бившите съветски служещи пълна информация по всички въпроси, свързани с пребиваването им в Армията.
МИНИСТЪР НА ОТБРАНАТА НА СССР Д. Ф. УСТИНОВ
Маршал на Съветския Съюз.
Тополь, Э., Э. Тополь. Русская семерка, М., 1992, с. 24.
№ 9
Из текста на спомените на майор В. И. Павленко . командир на 8-а мотострелкова рота от състава на 70-а отделна мотострелкова бригада, за устроена засада в провинция Кандахар.
Провинция Кандахар, края на март 1981 г.
“Нашата отделна мотострелкова бригада завърши марша към новото място на дислокация през март 1981 г. Движението на бригадата се прикриваше от въздуха от група вертолети за огнева поддръжка. По същото това време разузнавателната група започна разузнаване на вражеските сили, разположени покрай пътя Кандахар-Шинданд.
В 18. 20 часа командирът на групата доложи, че колона от камиони за снабдяване на неприятеля се е вмъкнала в кишлака* Муса-Кала. След това известно количество моджахеди се съсредоточило около Муса- Кала, разположен на 20 километра от Кандахар. Представителят на разузнавателния отдел на бригадата също потвърди тази информация. Ние повече не можехме напразно да губим време. Кишлакът Муса-Кала е разположен близо до границата с Пакистан и се използвал от душманите като място за почивка и подготвителен пункт за развръщането на новите бази на моджахедите. През този кишлак оръжието и боеприпасите се доставяли за по-нататъшно изпращане в дълбочина на страната. Командирът на нашата бригада, подполковник Ю. П. Шатин, разработи следващия план. Той блокира кишлака от север и юго-запад с два мотострелкови батальона. След това използва батальон от десантно-щурмовата бригада** и подразделенията на афганистанската армия за претърсването на кишлака. По същото това време, с цел да се спре предвижването на колоната на противника на североизток, той изпрати усилена мотострелкова рота за устройването на засада.
Командирът на моят батальон – С. В. Антонов, назначи моята 8-ма мотострелкова рота като рота за засада. Аз по това време бях старши лейтенант и служих като командир на рота. Командирът на бригадата лично ми даде заповедта за изпълнението на дадената задача. В моята рота имаше три мотострелкови взвода. Командирът на бригадата ме подсили с три АГС-17*** с разчетите, с трима сапьори с двадесет мини и двама радисти с радиостанции. Седем транспортни вертолета Ми-8 трябваше да транспортират моята рота към мястото на предполагаемата засада. Аз имах два часа за подготовката на подразделението за провеждане на операцията.
В 20. 55 часа моята рота се натовари във вертолетите и в 21,30 часа ние се приземихме на 5 километра от мястото на предполагаемата засада. Разтоварването стана 15 минути преди настъпването на тъмнината. След десантирането аз събрах своята рота в точката на сбора, на 500 метра от зоната на засадата. Дочакахме настъпването на пълната тъмнина преди да се предвижим към предполагаемата засада. Аз изпратих патрул пред ротата. Всеки взвод бе разделен на две групи и се движеше рамо до рамо в две колони, за да може да се контролират всяка група и взвод, и периодично спирах, за да мога да определя направлението на движението. В 00. 20 часа моят преден пост доложи, че те са достигнали точката на предполагаемата засада и след 20 минути ротата достигна това място.
Аз разположих групите и взвода на предварително уговорени позиции, така че да блокирам входа и изхода към мястото на засадата, и концентрирах основната маса на силите в центъра на мястото на предполагаемия бой. На всички подходи към мястото на засадата се водило щателно наблюдение, моите войници започнали да се окопават и да маскират позициите. Сапьорите минирали пътя в точката на засадата. Около 04,30 часа, засадата подготвена от моята рота беше готова.
В 5 часа сутринта подразделението на бригадата блокира кишлака Муса-Кала и в 5,30 часа започна претърсването. Противникът, стреляйки в нашите войници, влизащи в кишлака, се стараеше да задържи тяхното предвижване, бързо натовари цялото снаряжение в камионите, и колоната потегли в направлението на засадата. В 6. 20 часа сутринта постъпи доклад от моя пост за това, че пет камиона се приближават към нас. Колоната приближи до мястото на засадата и първият камион се натъкна на мина. Първият и третият взвод веднага откриха огън по противника. Два камиона се опитаха да завият назад и да се изплъзнат. Ние взривихме един от тях с мина с дистанционно управление, а вторият взвод удари другия. Врагът бе в паника и неговият ответен огън беше слаб и неорганизиран. Някои моджахеди се опитаха да пробият, но ние ги притиснахме към земята. Боят беше кратък.
Резултатът от тази засада беше 26 убити и 20 взети в плен моджахеди. Осем човека от взетите в плен бяха ранени. Ние унищожихме пет камиона, натоварени с боеприпаси и продоволствие. Аз загубих един войник убит и пет – ранени”.
Art of War. М., 2001, интернет-версия
* Малко село.
** Става дума за 56-а отделна десантно-щурмова бригада.
*** Автоматична гранатохвъргачка.
№ 10
Из изказването на генерал-лейтенант И. Ф. Рябченко на срещата с Н. И. Прохорова . майка на загинал съветски военнослужещ в Афганистан
Б. м, б. д.
„Да, ние дойдохме в Афганистан, за да изпълним интернационалния си дълг и го изпълнихме. Това бе война, където или ти, или тебе. Хиляди загинали, осакатени, изчезнали без вест. Загиваха заради това, че не знаеха и не можеха да знаят обстановката, загиваха заради доверчивост. […] Раздават се още гласове, че тази война е била нужна на военните. Но именно на военните тя не беше нужна! Това ние ясно го осъзнавахме още в първите дни на пребиваването в Афганистан. Писаха, настояваха, но уви… Не ни слушаха, не приеха там – „горе”, единственото решение дори тогава, когато във въздуха се вдигнаха и взеха курс към родината първите „черни лалета”* […]
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710905685.
* Става дума за транспортните самолети, превозващи труповете и останките на съветските военнослужещи, загинали в ДР Афганистан.
№ 11
Из спомените на командващия 40-а армия, генерал Юрий Тухаринов, за преминаването на превала Саланг на подразделение от подчинените му войски
Б. м., б. д.
„Най-труден се оказа този преход. Предстоеше да се преодолем високопланинския Саланг. Повече от 4000 метра над равнището на морето. За цялото следвоенно време* нашите войски за първи път осъществяваха такъв преход.
Участъкът с продължителност от 94 километра беше отбелязан на командирските карти като особено опасен. През нощта пътят се заледи. По нанагорнището боксуваше колесната техника, а по нанадолнището верижната се пързаляше […]
Тунелът е 2700 метра. Неговата вентилация е пресметната за преминаването на коли с карбураторни двигатели. А тук тръгна дизелна , БМП-та**, танкове. Създаде се замърсеност с вредни газове. За да се кара техниката, на водачите се наложиха да бъдат с противогази. Предприеха се мерки за безопасност: на всеки 10 машини съществуваше твърдо сцепление, вървяха машини с пясък. Към назначеното време, първата дивизия от армията беше в Кабул. За съжаление, не минаха без загуби. В планините, на тесния път, армейска БМП пропускала афганистанска гражданска кола и… рухнула от склона – така загинаха първите 8 човека при това въвеждане на войски”.
Секретный командарм – Военный технолог, М., бр. 1, 2000, интернет-версия.
* Периодът след края на Втората световна война.
** Бойни машини на пехотата.
№ 12
Из сведение на полковник Г. А. Кочуров, за военната обстановка на територията на ДР Афганистан
Б. м., б. д.
„Съветските войски се срещнаха в Афганистан с добре организиран противник – афганистанските моджахеди. Личният състав на подразделенията на моджахедите преминавал обучение в специални учебни центрове под ръководството на чужди инструктори в Пакистан и в Иран, имаше съвременна техника и оръжие. Поради тази причина, специално място заемаха мероприятията по прикриването на границата, проверката на кервани с използването на дежурните вертолети с десант на борда. Такива бяха рейдовите действия с блокирането на отделни райони на местността съвместно с войските на афганистанската армия”.
Секретный командарм – Военный технолог, М., бр. 1, 2000, интернет-версия.
№ 13
Из текста на спомените на бившия член на Военния съвет на Туркестанския военен окръг, генерал-полковник Г. А. Стефановски.
Б. м., б. д.
„[…] Фамилиите, имената и презимената на загиналите вече запъстряха в различен род донесения, документи и справки, а в радиоефира прекъснатите животи вървяха под мрачния код „нула двадесет и едно”. След известно време ги обработят, завият в целофан, и ги заварят в цинковия гроб, като се остави малко прозорче и го заковат с дъски. Ще мине прощален траурен митинг. Бойните другари ще изпратят в последния път другаря, всеки ще си спомня кога и при какви обстоятелства се е виждал за последен път с живия старши лейтенант или сержанта.
След това ще ги натоварят в транспортния самолет. Бордмеханикът ще огледа големите запечатени дървени съндъци, с въздишка ще отбележи нещо в хартиите и ще отиде при командира на екипажа да докладва, че всичко е готово за извозването. От този момент самолетът се превръща от небесен труженик-камион, в „Черно лале”. „Черното лале” – това е радиопозивна. С тази позивна наричали самолетът.
„Товар двеста” – така по кода пък обозначавали загиналите. Гробът с тялото на загиналия се съпровождал от този, който бил с него в последния бой, или приятелят, или офицер от тази част, където той е служил. В самолета, който изпращали в Родината, освен екипажа нямало никой. Самолетът летял по ред в тези градове, селища и села, откъдето били загиналите.
А в Съюза, на някакво провинциално летище ще го изпратят на най-далечната стоянка и по-далеч от очите. Екипажът, измъчен от дългото прелитане и съпровождащите ще тръгнат да търсят столова и място за сън, а тъжната вест вече надига на крак военкоматовското* и гарнизонно началство. Започва обикновената суета по погребалната церемония на загиналите воини […]”
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
* Военен комитет, еквивалент на българското военно окръжие.
№ 14
Работен запис на част от заседанието на Политбюрото на ЦК на КПСС, касаещ увековечаването паметта на съветските воини-интернационалисти.
Москва, 30 юли 1981 г.
Специална папка. Съвършенно секретно
[…]
Суслов7. Бих искал да се посъветвам. Другарят Тихонов8 представи в ЦК на КПСС записка относно увековечаването на паметта на воините, загинали в Афганистан. При това се предполагало да се отделя за всяко семейство по хиляда рубли за установяването на надгробия върху гробовете. Работата, разбира се, не е в парите, а в това, че ако сега ще увековечаваме паметта, ще пишем за това на надгробията на гробовете, а на някои гробища такива гробове ще бъдат по няколко, то от политическа гледна точка това не е съвсем правилно.
Андропов. Разбира се, трябва да се погребват с почести, но да се увековечава тяхната памет, засега е рано.
Кириленко9. Сега не е целесъобразно да се поставят надгробни плочи.
Тихонов. Въобще, да се погребва трябва, но друга работа е дали да се правят надписи.
Суслов. Би трябвало да се помисли и за отговорите към родителите, чиито деца загинаха в Афганистан. Тук не трябва да има волности. Отговорите трябва да бъдат лаконични и по-стандартни.
[…]
Миранович, Г. Не стыдись, Россия, мужества своих сыновей – Военный технолог (Москва), 2000, № 1, интернет-версия.
№ 15
Из текста на спомените на майор В. Н. Попов*, за устроена засада от съветски взвод в района на гр. Айбак.
Б. м., края на април 1984 г.
„3-ти мотострелкови батальон осигуряваше безопасността на пътя между градовете Ташкурган и Айбак. Тръбопроводът за подаването на гориво от СССР в Афганистан минаваше през зоната на отговорност на батальона. Задачата на личния състав на батальона беше да не се допускат диверсии по тръбопровода, да се осигурява безпрепятственото преминаване на колоните и защитата на важни обекти в своята зона на отговорност.
През април 1984 година, градът Айбак беше подложен на системни минохвъргачни обстрели. Целта на обстрелите беше 9-а мотострелкова рота, която беше разположена на гарнизон в този град. Постояннитe обстрели не даваха на ротата възможността да изпълнява поставените им задачи и нанасяха загуби на местните жители, всяваха паника. Ние се опитвахме да унищожим противника с артилерийски огън, нa всички опити не носеха желания резултат. Противникът познаваше местността като петте си пръста. Те правеха от пет до осем минохвъргачни изстрела и след това сменяваха своята позиция, като по такъв начин отбягваха нашия ответен огън. По сведение на агентурното разузнаване ние узнахме, че групата извършваща минохвъргачните обстрели, която се състояла от осем или десет човека, се е придвижила към кишлака Какабулак за почивка и попълване с боеприпаси. Групата трябвало да се намира там в продължение на два дни. На нас също така ни бе известна пътеката, по която трябвало да минат моджахедите. Командирът на 3-и мотострелкови батальон, реши да устрои засада на пътеката, като използва един взвод, който да се прикрива в тила от 8-а рота.
Командирът реши да постави засадата през нощта преди очакваното излизане на противника на запад. 8-а мотострелкова рота се натовари в БТР-ите, които трябваше в случай на необходимост, да покрепят засадния взвод с пряк огън. За усилването на огневата мощ на засадния взвод, му се придаде АГС-17. За да бъде излъган противникът, ние проведохме рекогносцировка в района на Айбак и координирахме своите действия с афганистанските групи.
Задачата на засадния взвод беше да се стовари от движещите се бронетранспортьори, които патрулираха покрай тръбопровода, зад завоя, с пеши марш да се предвижи към мястото на засадата, да подготви засадата и да унищожи противника.
7-а мотострелкова рота, разположена в 40 километра, трябваше да предостави необходимите условия за тренировка на взвода за засада от 8-а мотострелкова рота. Командирът на ротата тренираше личния състав на засадния взвод в място, което приличаше на мястото на предполагаемата засада. В първия ден на занятията бяха разгледани няколко варианта на възможното развитие на събитията, в зависимост от това от коя страна ще подхождат моджахедите към мястото на засадата. В случай, че противникът открие засадата, остатъкът на 8-ма мотострелкова рота трябваше да осигури огневата поддръжка на взвода за засада. Личният състав на взвода за засада отдели специално внимание по координацията на действията между групата за залавяне и групата за поддръжка. Също така старателно беше отработено десантирането от БТР-ите по време на движението. По време на втория ден личният състав беше зает с подготовката на снаряжението и оръжието за осигуряването на засадата. През деня взводът се върна при 8-а мотострелкова рота.
Взводът се предвижи към мястото на засадата с два БТР-а от 8-а мотострелкова рота. Обикновено ние използвахме двата БТР-а за патрулирането на пътищата. В 21,00 часа бронегрупата отпътува за патрулиране. В 22,30 часа, когато времето за патрулиране приближаваше към края, личният състав на засадния взвод започна да десантира от бронята. Те се разсредоточиха и залегнаха в канавката, на 500 метра от пътя, очаквайки сигнала от командира на групата. Хората се намираха там в продължение на половин час, до тогава, докато командирът на групата не се убеди, че те не са били открити. След това той подаде сигнал, за да може групата да започне да се събира. Той изпрати два патрула пред взвода, всички те се предвижиха към мястото на засадата. Бяха необходими четири часа, за да може да се достигне мястото на засадата. В 2,30 часа подразделението за засада пристигна на мястото, разположено на около 3 км от Толагачи. След като взводът зае своите позиции, командирът на групата още веднъж обстоятелствено обясни задачата на всеки участващ в засадата. В назначеното време командирът на взвода подаде по радиото условния сигнал, означаващ, че всичко е готово за боя.
В 5,00 часа видяхме приближаващия се противник. Командирът на групата позволи на челния дозор безпрепятствено да мине неговите позиции, очаквайки основната група. Когато основната група влезе в зоната на огъня, ние с вик им предложихме да се предадат. Моджахедите не се предадоха и започнаха интензивно да стрелят. Боят започна. Командирът на групата веднага доложи по радиото на командира на батальона за завързалия се бой. Командирът на батальона по работата с личния състав поведе 8-а мотострелкова рота за блокирането на възможните опити на моджахедите да отстъпят и за да бъдат в състояние да поддържат с огън взвода за засада. Тъй като огънят беше достатъчно плътен, то моджахедите разбраха, че са в капан и се опитаха да се измъкнат от обкръжението. Независимо от това, 8-а мотострелкова рота пристигна на мястото точно навреме и блокира възможния път за изтегляне. Тясното взаимодействие между взвода за засада и ротата за поддръжка не позволиха на неприятеля да се измъкне.
Ние убихме 14 човека и взехме в плен четирима. Също така пленихме три минохвъргачки и, освен това, стрелково оръжие и боеприпаси. Трима от нашите хора бяха ранени”.
Art of War. М, 2001, интернет-версия.
* Майор В. Н. Попов – през 1984 г. служи в състава на ОКСВА като заместник-командир по работата с личния състав на 3-ти батальон от 122-ри мотострелкови полк на 201-ва мотострелкова дивизия
№ 16
Из сведение на генерал-полковник Г. А. Стефановский за бойните загуби от състава на ОКСВА през 1984 г.
Б. м., не по-рано от 1 януари 1985 г.
„ […] Бойните загуби и раняванията на офицерите почти два пъти (в разчет на хиляда човека) превишаваха цифрата на загубите сред войниците и сержантите. От една страна, за това си казваше думата избирателността, специалният лов на душманите на командния състав, а от друга (и това по моето наблюдение е главното) – офицерите не се криеха зад гърбовете на подчинените, лично ги водеха в бой. вдигаха ги в атака”.
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3749710901905685.
№ 17
Из сведение на генерал-лейтенант А. П. Горбачов . заместник началник на инженерните войски и член на оперативната група на Министерство на отбраната на СССР, за дейността на командващия 40-а армия генерал–лейтенант Юрий В. Тухаринов на територията на ДР Афганистан.
Б. м., б. д.
„Срещах се в Афганистан с командващия армията. Генерал-лейтенант Ю. В. Тухаринов напълно владееше обстановката, организираше строителството на военните градчета, разместването на воинските части, постоянно имаше информация за състоянието на бойната готовност на войските, за ставащите събития, с най-големи подробности се интересуваше от бита на войниците, намиращи се в най-тежки климатични условия. Организираше медицинската, санитарната служба, проявяваше грижа за болните и ранените… […]”
Секретный командарм. – Военный технолог (Москва), 2000, № 1, интернет-версия.
№ 18
Из текста на писмото на военнослужещия Валерий Г. Евсеев от военна част 42095, за службата му в редовете на ОКСВА, в района на афганистанско-пакистанската граница.
Ургун, 15 февруари 1985 г
„Здравей, мамо и Вовик! […] Както вече ви писах – попаднах в свързочния възел на Главния военен съветник в Афганистан. Пристигнахме тук с чужди паспорти. Нашите военноотчетни книжки се съхраняват в Москва в Специалния отдел. В [състава на] Съветската армия ние не влизаме […] Аз служа на точката* в гр. Ургун. Тук съветските не са много – 15 човека. Ургун е разположен на границата с Пакистан. Пакистан е направо зад планините. Наоколо е пълно с банди от душмани**. Обстрелванията са всеки ден. Мамо, ти не се вълнувай, всичко ще бъде добре […] Пиши, Валера.”
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 3942764289673305.
* „Точка”, „гореща точка” (армейски сленг) – режимна зона, в която се водят постоянни бойни действия.
** В провинция Ургун ръководител на обединената групировка от моджахеди по това време е известният полеви командир Джеллалуддин.
№ 19
Из текста на спомените на генерал-майор В. П. Куценко за похода към град Барикот
Б. м., не по-рано от юни 1985 г.
„Май-юни 1985 година. Походът към Барикот. Това градче се намира на два километра от границата с Пакистан. Живописно ъгълче на брега на река Кунар. Пътят към Барикот преминава през Асмер. Обстановката беше такава, че дори вертолет с боеприпаси и продоволствие вече не можеше да долети. Пътят над река Кунар е пробит в скалите на височина 70-100 метра. Разрушен от душманите и миниран. Друг път няма. За да се спаси гарнизонът, трябваше да се премине. Душманите се бяха заклели в Корана, че не ще ни пропуснат, но под ударите на съветските и афганистанските войски* отстъпиха и пропуснаха голяма колона от машини с боеприпаси, сол и хляб. […]”
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 3942764289673305.
* Тук беше дислоциран 55-и планински пехотен полк от 9-а планинска пехотна дивизия на афганистанската армия.
№ 20
Из текста на спомените на участниците-спецназовци в бойните действия при прохода Карера през януари 1986 г. *
Б. м., б. д.
Майорът от запаса Н. Зубков: „Една седмица преди операцията пристига Рома (командирът на 154-и О[тделен] От[ряд със] Сп[ециално] Н[азначение] капитан Роман Абзалимов**) и казва: „Гответе операцията срещу Карера”. Малко по-късно пристигна и Гриша (командирът на 334-ти ООтСпН капитан Григорий Бъков***). А трябва да се каже, че след Гоща, когато ние с два батальона при съдействието на Д[есантно] Щ[урмовия] Б[атальон] от 66-а мотострелкова бригада превзехме укрепения район, всички имаха силна еуфория, тъй като там взехме толкова трофеи… За по-накратко, опирайки се на положителния опит, решихме да провеждаме съвместни нальоти. На Гришкиния батальон тази война бе позната, те въобще само в състава на отряда така воюваха, и в тази Карера с променлив успех не веднъж са били, ние пък воювахме по друг начин. Ходихме като цяло в нальоти срещу обектите в .зелената зона.**** по целеуказания от М[инистерството на] Д[ържавната] С[игурност] на ДРА: стоварим се, час и половина-два часа отработим и на „въртушките” [вертолети (армейски сленг) [б. а., Н. К.] и обратно. Това по-късно, в хода на действията, си каза думата. Е, започнахме да планираме операцията, подготвихме карта. Комбригът с комбатите вземат решение, а аз на картата нанасям това, което Рома ми казва. Отработихме взаимодействието с 66-а о[тделна] м[ото]-с[трелкова] Бр[игада]. От огневите средства ни придадоха огневия взвод от 122-мм гаубици Д-30 и един „Град”.***** По замисъла, Гришата с батальона трябвало да се придвижи по единия хребет, където те са били по-рано, за да отвлекат .духовете.****** върху себе си, а ние трябваше скришно да се придвижим по другия. Към сутринта трябваше да се съединим при главния хребет Спина в района на височината Спинацука. В хода на движението се планираше да се унищожи противникът и неговите укрепления, да се заловят оръжието и боеприпасите, след съединяването да се задържим един ден и да си оттеглим под прикритието на нощта.
Като напук, по същото време в батальона имаше епидемия от инфекциозен хепатит и дори тогава, когато в строя поставихме готвачите, хляборезите и другите, насъбрахме за война най-много около сто и петдесет души. Най-пълнокръвна беше 3-та рота на Олег Мартиянов: около седемдесет човека, втора по численост беше 3-а рота*******, която се командваше от замкомрота Удовиченко********, а от 2-ра рота, която беше заедно с управлението на батальона, бяха останали само две групи. През нощта излязохме върху „бронята”********* и към сутринта пристигнахме до преправата през река Кунар. Започнахме да се прехвърляме. Цялото прехвърляне беше около четири часа: мършавият понтон беше в състояние да поеме не повече от една група. Веднага след Кунар започваше плато, недалеч се намираше едно кишлаче, а по-нататък бяха планините. Наклонът там бе много голям: от 600 метра на платото до 2000 метра над нивото на морето в планинския укреп[eн] район. До 1000 метра планините бяха „плешиви”, а по-нагоре – обрасли: дървета, алпийски ливади.
Когато се прехвърляхме през реката, отнякъде се появи информация, че платото до планините е минирано. Заминахме да търсим кой го е минирал. Търсихме до падането на тъмнината, но като не открихме никого, продължихме нагоре в планината. И никой не се взриви. На командира на втора група от 1-ва рота черният дроб се разболя след хепатит. По съгласуване с комбата аз оглавих тази група. „Ласка-2” (нашата позивна) бе усилена от двадесетина ХАД-ци********** и бе поставена в ариегард.
Започна наклонът нагоре. На нас без навик ни бе тежко, но най-тежко бе на ариергарда. В планините да вървиш първи е нормално, а последните са принудени да „скачат като коне”. Но се оказа, че най-зле към изкачването са пригодени местните жители – „ХАД-ците”. Те първи започнаха да „пукат” от умора.Постоянно спираха без команда, правиха почивки. Да ги изоставя аз не можех, но не можех да изоставам и от главните сили. Когато тези воини ми дойдоха до гуша, аз се свързах с Роман и доложих ситуацията. Роман, без да мисли дълго, заповяда: „А бе, махай ги на… !”, което аз дословно и с удоволствие предадох на нашите „афганистански приятели”. Промените станаха веднага. Жалбите се прекратиха и ХАД-ците закатериха нагоре наравно с нас. Релефът беше сложен. На някои места за преодоляването на рубежа бяхме принудени да се качваме един на друг върху рамената.
Независимо от това, че на нас ни бяха дали водач от асадабадския батальон, ние все пак се заблудихме в тъмнината, а и започнахме да се качваме по друг хребет, по-надясно. Както се оказа, дори за по-добре, тъй като асадабадците по своя хребет се придвижвали с бой. „Духовете”, знаейки от опит, че те неотвратимо ще вървят само напред, ги дълбаеха от ДШК*********** и ЗГУ************ и по направлението на движението им, и от хребета, на който ни предстоеше да се изкатерим…
Майорът от запаса В. Особенко: На хребета, по който вървяли асадабадците, около полунощ се разгорял бой. От кишлака работеха безоткатни оръдия, ЗГУ, ДШК. Радиостанциите и при нас, и у 500-я отряд, за свръзка вътре в подразделението бяха еднакви, [модел] Р-392, и ние прослушвахме преговорите им. Ако може да се каже, асадабадците вървяха красиво. В преговорите – никаква нервност, суета – чисто работни моменти. Не знам кой от тях вървеше в челния дозо
р, но и днес помня неговите фрази: „Първи, тук Втори. По мен работи ДШК, ще се опитам да се доближа…” Пауза. След това: „Първи, тук Втори, работим с гранатите…” Пауза. Пак: „Първи, тук Втори, вървим по-нататък.” И ето, такава спокойна работа в море от огън.
От хребета, по който се качвахме, целият бой бе като на длан, и беше до сълзи обидно, че ние с нищо не можем да помогнем на хората. Така се получи, че „духовете” се увлякоха по 500-я отряд и се заеха само с него. А оттам, където ние се изкачвахме, нас въобще никой не ни очакваше…”
Майорите А. П-ц и А. З-н*************: 334-и отряд с настъпването на тъмнината, по моста в района на населения пункт Новобад премина на левия бряг на река Кунар и преминавайки по течението 10 км, започна изкачване по северното (по отношение на укрепрайона) разклонение на граничния хребет. Задачата на 334-и отряд беше: да се изкачи на доминиращата височина 2170 „Спинацука” и да се задържи там. При подхода към кота „1917”, челният дозор откри изнесен [напред] пост на противника, като от фланговете го притисна в клещи. Оставяйки едно безоткатно оръдие и двама убити, „духовете” отстъпиха на 50 метра назад, на запасни, оборудвани преди това позиции. От огневите точки на укрепрайона беше открит огън от безоткатни оръдия и крупнокалибрени картечници. Независимо от това, 334-и отряд продължи със силите на три групи да изтласква противника от хребета и неуморно се придвижи към височина 2170. По това време 154-и ООтСпН излезе незабелязан към укрепрайона и откри работещите огневи точки…
Майорът от запаса Н. Зубков: Когато се изкатерихме в планината беше тъмно, а излязохме на хребета – и пред очите ни се откри съвсем непривична картина: цялата долина беше в огньове, надалеч някакви самолети летят, преминават към приземяване. Тук е ХIV век, а там ХХ. Хребетът, по който ние се изкачихме, се казва Спина. Когато се изкатерихме на него, от дясно ни се падна доминиращата височина.
която на Рома бе предложено да овладее, но той по непонятни причини се отказа…
Майорът от запаса В. Особенко: Малко преди разсъмване най-после се изкачихме на хребета Гулирай (по схемата на Сухолеский**************, а в действителност на хребета Спина). Седим, решаваме какво да правим по-нататък… Спорът стана заради това, че командирът на 1-ва рота Мартиянов предложи да се остави една група на височината, Абзалимов категорично отказа и каза, че ние винаги можем да я овладеем. Именно от тази височина по-късно „духовете” ни дълбаеха с минохвъргачки… Седим, мислим. Изведнъж право над ушите ни зарева молла [мюсюлмански свещеннослужител – б. а., Н. К.]. Отначало ние не разбрахме каква е работата, а после се сетихме, че това бе високоговорител: настъпваше времето за сутрешен намаз [обичай у мюсюлманите – б. а., Н. К.]. Тук нас пак никой не ни очакваше.
3-та рота тръгна на щурм на огневите точки, открити през нощта, а ние по това време започнахме да блокираме хребета Спина. Преминахме напред, закрепихме се, седим. Тихо и спокойно. Скоро излезе на свръзка и 3-а рота: „Задачата е изпълнена. По-нататък чакаме”.
Майорът от запаса Н. Зубков: 3-а рота овладя бункер с ДШК. ДШК-то бе бетонирано на пода. Бункерът бе пълен с цинкове с боеприпаси, от бункера вървят ходове за съобщения и бетонирани окопи. Беше събота,
и затова повечето „духове” бяха при жените си в кишлака… И ние, и асадабадците към 4,00 сутринта на 30 март 1986 г. общо изпълнихме своите задачи. Резултатите се оказаха напълно прилични: пленени бяха и ДШК, и ЗГУ, и РПГ, и голямо количество стрелково въоръжение. Доложихме на командира на бригадата и поискахме по-нататъшни указания”.
Майорът от запаса В. Особенко: Започна да разсъмва. Да се напуска вече бе късно. Решихме да се укрепим, т. е. да действаме по предишния план. Малко преди завършването на изкачването, „Зуб” (Н. Зубков) ми предаде групата, тъй като след жълтеницата не се чувстваше напълно здрав. Групата я поех аз. Посъветвахме се с О. Мартиянов и решихме, че за нас най-добре е да се предвижим към височината, която на схемата на Сухолеский е обозначена като „червена” с цифрата 6. Това вече е територия на Пакистан, но именно от тази височина би могло да се контролират всички подходи към укрепрайона от страната на Пакистан. Още повече, че не е далеч – на 700 метра.
Разсъмна се. Тишина, слънчицето припича. Някъде около 7,30, Вася Войцеховский (заместник командир на групата) ме подбутва и казва:
„Другарю лейтенант, „духове!” Гледам – наистина, от Пакистан направо към нас се катерят по пътечката мъжаги, някъде около четиридесет души. Свързвам се с комбрига: „Идват! Какво да правя?” Той на мен: „Стреляй!” А мъжагите, трябва да се каже, вървяха уморено, кой автомата на рамо сложил и го държи за ствола, а на някои – въобще оръжието зад гърба висеше. Вървят, бърборят помежду си. Те и не си и помисляха, че в укрепрайона може да има някой, освен свои. Най-общо казано, допуснахме ги приблизително на 70 метра и загърмяхме с всички стволове. Някои изпопаднаха, а някои успяха да скочат
зад камъните. Отново тишина. Комбригът пита: „Е какво?” Аз отговарям: „Нормално, около 15 човека проснахме”. Най-общо казано, „духовете” съобразяваха около четиридесет минути. Гледам, в Пакистан се замоткаха. Няколко камиона излязоха от кишлака по посока на хребета, на който ние седяхме. Пак се свързвам с Бабушкин (по заповед на комрота аз работих направо с него), казвам: „Тука народът
се събира”. Комбригът пита: „Ще можеш ли да насочиш артилерията?”
– „Ще мога!” – „Е, давай”. Така и направих. И полетяха снарядите към пакистанска територия, и като че ли удачно. По това време „мъжагите”, които ние в началото поуплашихме, се прегрупираха, усилиха се – и се започна… Плътността на огъня беше такава, че главата си не можеш да повдигнеш. Лежим с Войцеховский опряни на земята и чисто на късмет, изваждайки автоматите от камъните, се озъбваме. Останалите бойци също.
Навярно все пак има някакъв вътрешен глас. Нещо ме накара да погледна в пролуката между камъните. А там, на 30-тина метра от нас, „духовски” гранатохвъргач стои на коляно, тръбата му гледа в моето направление, а помощникът му набутва гранатата в тръбата. Тука като че ли нещо ме подхвана. Показах се до пояс и стрелях от автомата от движение: за щастие попаднах в целта. По-нататък, повече. Чувствам, че вече не се търпи, патроните са „едвам-едвам”, – огънят по нас е шквален. Свързах се с Мартиянов, казвам: „Сега, Олег. аз те разбирам”. През февруари 1985 г. групата на Олег беше обкръжена от „Черните щъркели” и практически напълно унищожена. Живи останали само Олег, замкомандирът на групата и ранен радист. Общо казано, ние се сбогувахме с него. Звъня на комбрига: „Насочвай артилерията върху мен”. Той ми казва: „Ти какво, откачи ли?.”Аз го напсувах. Около 20 секунди в ефира имаше тишина, а след това отслабнал глас – „Е сине, лови ги!” Артилерията започна да работи по нас, а ние решихме да опитаме своя последен шанс. Отначало ние с Войцеховский се прехвърлихме на върха на височината (преди това седяхме на около двадесет метра). На върха, само от себе си огънят беше още по-силен. Допълват „духовете” от височината, която асадабадците така и не успяха да овладеят. Взех решение да отстъпим. Казвам на Войцеховский: „Васка, вземай един човек и отстъпвай”. Той на мен: „Не Вадим, първи ти”. Така ние „беседвахме” около три минути. След това видях, че ако аз не тръгна, никой няма да тръгне, така всички тук ще налягаме. Звъня на Олег: „Прикривай!” А как може той да ни прикрие? До нас са 700 метра. Накратко, побягнахме с прибежки. Дистанцията е прилична, при това с наклон на горе. Някъде по средата по нас вече добре се прицелиха. С периферното зрение виждам: боеца до мен го убиха. Да му помогна – с нищо не мога. Местността е абсолютно гола, нито храстче, нито камък по-голям от кокоше яйце. ( Ето така и побягнах. 20-30 метра пробягаш и паднеш. И не просто така, а от самото засилване, разперяйки ръце, за да помислят, че са уцелили… Олег после ми разказваше, че няколко пъти си помислял: „Край, няма да стане. Пропаднаха”. Но все пак дотичах. Олег с още живият тогава преводач на ротата Розиков (царство му небесно), укривайки се зад каменна стена, както можеха, прикриваха моето оттегляне с огън. Аз буквално паднах върху тях. Олег: „Отивай към дувала, идвай на себе си!” Аз на него: „Групата трябва да се измъква”. Тук Олег ми съобщи, че групата се оттегля по долчинката, с Войцеховский. Аз изтичах в дувала, а там – от бойците пет човека, ранени и седем живи. Дотичаха още няколко бойци, радистът на Мартиянов, бригадният медик. Мисля, ще отида към Олег, групата му за свръзка не отговаря. Изтичах и попаднах под силен огън. Лежи преводачът, а Олег го няма. Аз тръгнах към скалата – а там са „духовете”, аз – обратно. Едвам преминах. „Духовете” принудили Олег да отстъпи. Лежим в дувала, броим патроните. Картината беше тъжна”.
Майорът от запаса Н. Зубков: Особенко привлече огъня върху себe си. Едновременно с това на хребета, който ние не познавахме, излязохa „духовете” и започнаха да дълбаят нашия К[оманден] П[ункт] отгоре. В резултат на това, на нас ни се наложи да се преместваме по хребета в направлението на 500-я отряд. Долетялият „борд” [вертолет (армейски сленг) – б. а., Н. К.] ни съобщи, че „Ласка-2” повече я няма. Там всички лежат и не мърдат… Но „Ласка-2” беше още жива…
През цялото това време „духовете“ продължаваха да дълбаят нашето КП. Две групи от 2-а рота, прикриващи КП-то, започнаха да работят по този връх, едновременно предавайки на 3-а рота командата на комбата да прехвърлят две групи за помощ, 3-а рота даже не се и помръдна. Не зная кой бе виновен, Удовиченко или заместникът на комбата Вася Ф.***************, но командата на комбата дори никой и не се опита да изпълни. Върху плещите на оттеглящата се „Ласка-2” „духовете” нахлуха на позициите на 1-ва рота и след 2 и половина часа нея вече я нямаше като бойна единица. В разрива между нашия и 5-и батальон също се вклиниха „духове”.
Връзката на КП с подразделенията беше загубена и Роман ме изпрати и още един боец за 3-а рота. От помощта на боеца аз се отказах, ако с него нещо се случи, то аз няма да го изоставя, и тогава ние и двамата няма да стигнем. На един му е по-лесно. Мен ме прикриха с огън и аз побягнах в направлението на 3-а рота. Натъкнах се на „духове”, които ме подгониха. Кръжах като заек. В края на краищата те ме притиснаха с огън. Наложи се да се скрия зад огромен камък. Отстрелвах се. Когато духовете разбраха, че така лесно не може да ме хванат, започнаха да дълбаят от Р[ъчна] П[ротивотанкова] Г[ранатохвъргачка]-7 по камъка. Отначало като че ли бе нищо: камъкът надеждно прикрива, но след няколко изстрела, от ушите ми потече кръв, започнах лошо да съобразявам. От камъка не можех да отстъпи наникъде, по-нататък пропаст… Последното което помня, бе че летя в пропастта.
Свестих се – носят ме. Поогледах се – своите. Домъкнаха ме на пункта на сбора на базата на 3-та рота. Към това време „духовете” вече дълбаеха по него. „Въртушките” извикани за евакуация, да се приземят не могат, тъй като на тях щеше да им се наложи да се приземят между нас и „духовете”, а това всичко на всичко е 200-250 метра. Активно противодействие там нямаше, само че седяха „духовските” снайперисти и методично дълбаеха, доубивайки ранените. Някои от последните на пункта на сбора получиха още по 2-3 ранявания”.
Майорът от запаса В. Особенко: Лежим в дувала, тъгуваме. Изведнъж загърмяват вертолети. Свързах се с тях – нали при мен се
оказа радистът на Олег. „Духовете” по това време сериозно се заеха с нашето убежище. Докато снарядите попадаха в стените, не беше толкова страшно, но единият от тях влетя в прозореца и отлетя заедно с ъгъла на стената, под която аз лежах. След това ние така и пълзяхме, от стена към стена, периодично откопавайки един другиго. Та, когато „въртушките” долетяха, комбатът казва: „Работи с „въздуха” сам. Аз – на „крокодилите” [вертолети Ми-24, (армейски сленг) – б. а., Н. К.]
“Удряйте ги по този и този начин”. Отговарят ми: .Нямам право, държавна граница”. Най-общо казано, захождат на боен курс, но не работят. И подобни захождания имаше шест или седем. Аз вече не издържах. И изведнъж – спокоен „размразен” глас: „Аз, борд 25-и, започвам работа.
покажете ми целта”. Казвам: „Дувала виждаш ли го?” Той: „Духовете” къде са?” Аз: „На покрива” – „А вие къде сте?” „Под покрива…” А .духовете” наистина се бяха качили на покрива, с „ефки” [отбранителна граната модел „Ф-1” – б. а., Н. К.] ни замерят. Пред входа – „бум-буум!” Слава на бога, всички оцеляха. Някой от бойците хвърли граната през прозореца, но гранатата удряйки се в стената, падна между нас. Завинаги запомних този момент… Викaм „Край!” Лежа по очи, и инстиктивно съобразявам: какво да закривам с ръце – лицето или слабините.
Отново „Бум – буум!” Пак всички са оцеляли, само леко са одраскани от своите осколки. Така и се замеряхме един друг, докато „въртушките” не започнаха да работят, и работиха не така както бе писал Сухолеский, от горния предел, а по нашенски, така както трябва. Ако не бяха те, нямаше да можем да пишем тези редове… Те се приближават на бойна дистанция, „духовете” прехвърлят целия огън по тях, излизат – огъня прехвърлят върху нас, и така по ред.
Насочвах „въртушките” докато можех, после, някъде към края на деня, „покривът” започна да се движи от разриви, удари и тъй нататък. Дадох радиостанцията на медика. Аз му казах: „Повече не мога”. Той започна да работи с авиацията, а на мен ми даде някакви таблетки, направи ми инжекция [с „Промедол“] и аз загубих съзнание.
А защо пилотите веднага не заработиха, аз много по-късно разбрах, когато през април ръководният състав на двата батальона, бригадата и авиополка бяха извикани в Кабул „на килим”. Стоим на летището в Джелалабад в очакване на вертолет, пушим и говорим за това и онова. Е, и аз питам летците: „Мъжаги, кой е онзи козел у вас, с бордови номер 25?” Гледам, лицата им някак се измениха. А подполковник Целовалник казва: „По принцип, това съм аз, а в какво се състои проблемът?” Аз му казвам: така и така, колко бойни захождания си направил, а да работиш започна само след половин час. Защо? И той ми обясни всичко. Ние – казва той – само долетяхме, за да се презаредим, а нас вече мъжагите с „щитовете и мечовете” в петлиците, ни посрещат. Казват: „Обяснете, подполковник, с какво право вие водихте бойни действия зад пределите на държавната граница?” Пилотите – към тях – удивени очи: „Това не може да бъде”. А представителите на прокуратурата: „Та нали групата е зад границата, а вие с огъня я прикривахте!” Не може да бъде такова нещо, казват, прослушайте магнитофонните записи за обективен контрол. Провериха, а на тях е записано: „Запитване” – „отказ”, отново „запитване” и отново „от.каз”… Т. е. отначало записали преговорите, а след това започнали да работят. Така че, моят най-голям поклон към всички летци от джелалабадския полк, взели участие в онази война, за мъдростта и снайперската работа. Не е било лесно, мисля, на командира на полка да вземе подобно решение, но той го направи.
Свестих се от това, че Рома ме удря по бузите, пита: „Вадим, жив ли си? Жив ли си?” Изпълзях от дувала . тъмнина, чува се, че наоколо има много хора. Това бяха нашите, събираха ранените и убитите. Главата кънти, целият се треса в тръпки. Вмъкнах се в съседната пещера, там „духовете” – убити – лежат, разбутах ги, легнах между тях и пак изпаднах в безсъзнание. Чисто случайно пак ме намериха, задърпаха ме, започнахме оттегляне. Срещнах Войцеховский с остатъците от групата. Те имаха късмет. Когато „духовете” се отвлякоха по моето изтегляне, Васката успял да изведе останалите живи по долчинката към 2-ра рота”.
Майорите А. З-н и П-ц: .Само благодарение на поддръжката на авиацията и артилерията, 154-и отряд не бе напълно унищожен. Командирът на 334-и отряд поискал от ръководителя на операцията подполковник Бабушкин разрешение с част от отряда да се предвижи с цел оказване на помощ на 154-ти отряд, но го получил едва с настъпването на тъмнината. Съединявайки се с джелалабадците, веднага започнахме евакуация на убитите и ранените на хребета, с изход към височина „1917”, където беше подготвена площадка за вертолета”.
Майорът от запаса Н. Зубков: „През нощта две роти асадабадци започнаха да ни измъкват. На тях не им стигаха ръце, за да ни носят десет километра по планините към мястото, където можеха да се приземят вертолетите. Половината път върху себе си ме носеше Саша Кистен, докато аз не дойдох на себе си и сам не тръгнах. Излязохме на това малко парче земя – все едно си на края на покрива на небостъргач… Отдолу нашата „броня” стои… Въртушката не можа да се приземи – тя се закачаше с колесника, и в люка просто хвърляха убитите и ранените. Асадабадците се разделиха: една от ротите ни прикриваше, тъй като вече стана светло и „духовете” можеха да попречат на евакуацията, а другата издирваше убитите и ранените. Те изпълняваха задачата още едно денонощие и всичко бяха прегледали. По-късно при тях се приземил десантно-щурмови батальон от 66-и омсБр, но до върха не можаха да стигнат”.
Майорите А. З-н и П-ц: .Когато измъкнаха джелалабадците към кота „1917”, се преброихме. Изясни се, че четирима са изчезнали безследно. Решихме да евакуираме 154-ти отряд чрез вертолетен способ, с едновременното десантиране върху хребета, на дщб от 66-а бригада. Нашият батальон трябваше да се намира на кота „1917” и с настъпването на тъмнината – да се върнем в укрепрайона за издирването на изчезналите. Бе заповядано придвижването да започне след като д[есантно] щ[урмовия] б[атальон] се закрепи на хребета в подножието на височината [2170] Спинацука. Още когато наблюдавахме десантирането, ние се усъмнихме във възможностите на десантниците, тежко натоварени с разнообразно въоръжение, бронежилетки, каски и най-различни боеприпаси, навреме да излязат на посочения рубеж. Затова беше решено придвижването да започне с настъпването на тъмнината, като не се изчаква посочения рубеж. През целия ден артилерията и авиацията се насочваха срещу укрепрайона, за да се възпрепятства връщането на противника в него. С настъпването на тъмнината започнахме издирване. Както и се предполагаше, десантниците през цялата нощ бродеха по хребета, периодично пускайки сигнални ракети, събирайки изостаналите и заблудилите се. През нощта открихме ранен офицер, а заедно с него – и войник, който не изоставил своя командир. Укривайки се, те наблюдавали как независимо от огъня на артилерията и работата на авиацията „духовете” се върнали в укрепрайона и отстъпили само с приближаването на нашия отряд, без да влизат в бой. Издирванията бяха трудни. Две групи от 334-ти отряд излязоха на източната граница на укрепрайона, която се намира в непосредствена близост до граничната застава на Пакистан. Пакистанските граничари я напуснаха, за да бъдат по-далеч за всеки случай. На разсъмване издирването бе завършено…”
http. www. online. ru/SP/SOF/arx_sof. rhtm.
* В резултат на операцията са унищожени повече от 300 моджахеди от ислямския полк „Абдул Вакил”. Командирът на душманския полк и неговите заместници по-късно били разстреляни в Пакистан. За ръководенето на бойните действия в укрепения район на 31 март лично пристигнал председателят на ИПА (Ислямската партия на Афганистан) Гулбеддин Хекматиар.
** Роман К. Абзалимов, капитан (по-късно майор от запаса) . командир на 154-ти отряд със специално назначение (1-ви батальон, бившият „мюсюлмански”) от 15-а (Лашкаргахска) бригада на СпН в периода от август 1985 г. до октомври 1986 г.
*** Григорий В. Бъков, капитан (по-късно майор) – командир на 334-и отряд със специално назначение (5-и батальон) от 15-а (Лашкаргахска) бригада на СпН в периода от май 1985 г. до май 1987 г.
**** Зоната покрай стратегическите пътища, в която се водят бойните действия.
***** Реактивна установка за залпов огън.
****** Така са наричани на жаргон моджахедите от „непримиримата опозиция”.
******* Така е дадено в текста. Вероятно става дума за 1-ва рота.
******** По-късно майор В. М. Удовиченко е командир на 668 отряд със специално назначение (4-ти батальон) на 15-а (Лашкаргахската) бригада на СпН, в периода от август 1986 г. до април 1987 г.
********* В смисъл на БМП-2 или БТР 70/80, с които действали спецназовците (армейски сленг).
********** Представители на афганистанското Министерство на държавна сигурност.
*********** Крупнокалибрена картечница „Дегтярьов – Шпитални”.
************ Зенитно-планинска установка (крупнокалибрена картечница).
************* Тъй като офицерите продължават да служат в редовете на „Спецназ”, фамилиите им са изписани с инициали.
************** А. Сухолеский е автор на отпечатената статия „Карера” в списанието „Солдат удачи” (Москва), № 10 от 1996 г.
*************** Вероятно става дума за майор В. Ф. Воробьов, който по-късно е коман.дир на 154-и отряд със специално назначение от 15-а Лашкаргахска бригада на СпН в периода от ноември 1987 г. до май 1988 г.
№ 22
Из спомените на бившия командир на 22-ра (Джелалабадска) бригада със специално назначение, Д. М. Герасимов за операциите, проведени от личния състав на бригадата на територията на ДР Афганистан.
Б. м., б. д.
„Първото бойно излизане стана някъде в края на април 1985 г. Бойната група оглавяваше заместник-командирът на бригадата Михаил Петрович Масалитин. Според постъпилата информация, в района северно от Гиришка се намирала школа за подготовка на гранатохвъргачи. Боят беше ожесточен. При прехвърлянето през аръка бе ударена БМП (нея, наистина стана възможно да я измъкнат), имаше няколко ранени. Но ние нанесохме на противника значителни загуби, като унищожихме, по данни на агентурното разузнаване около 30 душмани, и школата фактически престана да съществува.
След това се научихме нормално да воюваме. Най-трудно бе на онези, които дойдоха в бригадата от други подразделения. Тъй като нея я формираха на бърза ръка, наложи се да вземем и мотострелковаци, и представители на други воински специалности. Те естествено нямаха навиците на действия в състава на групите за специално назначение – психологически не бяха готови за това, че няколко човека се стоварват на 100 километра от мястото на дислокацията, наоколо е чужда територия, врагове, и с тях трябва да се воюва. Но постепенно свикнаха, още повече, че всички бойни действия планирахме много щателно. Преди всяко излизане групите правеха макети на местността в която се разиграваха възможните епизоди, отработваха се вариантите на действия заедно с вертолетчиците и другите придадени подразделения. Изучаваше се опитът на разузнаването на мотострелковите подразделения.
Душманите също водели срещу нас разузнаване, те дори знаеха радиуса на действие на нашите вертолети, който по това време беше 120 километра от летището. По заповед на командващия ВВС на 40-а армия по това време допълнителните бакове бяха свалени от Ми-8, тъй като те увеличаваха вероятността от поражение на вертолетите. Но след това, вместо Ми-8 дойде Ми-8МТ с увеличен бак, където бе предвиден полиуретанов напълнител и горивото вече не се изливаше през пробойната. Тези вертолети бяха по-мощни, имаха усъвършенствана система срещу ПЗРК и можеха да извършват полети на разстояние до 180 км. Душманите също добре знаеха това.
За да се объркат душманските главатари, ние с командира на 6-и батальон Иван Михайлович Крот приехме решение за изпращането на усилена бронегрупа с горивовози в пустинята на разстояние 120 км от постоянното место на дислокацията. Вертолетите пък излитаха от летището, приземяваха се на подготвената площадка, напълваха баковете, а оттам излизаха дори в зоната на пакистанската и иранската граница. Така стана възможно достигането на доста сериозни резултати: ние унищожихме четири склада за боеприпаси, разположени на открити площадки. Най-малкото, според докладите, тези складове горяли половин месец. По заповед на Хекматиар, който по това време се намирал на територията на Пакистан, са били разстреляни 6 човека, които той е сметнал за виновни в такива крупни загуби.
Аз запомних още един епизод, когато пленихме 14 тона суров опиум. Когато групата за проверка излетя за оглеждането на пустинята, видяхме, че върви колона. Вертолетите направиха захождане, и колите започнаха да се разделят и карат в различни страни. Вертолетчиците ги спряха с огън, приземиха се и стовариха групите да проверка. Оказа се, че всичките 8 коли до краен предел са били натоварени със суров опиум. Тях ги докараха в частта, а когато доложиха за „находката” на началника на щаба на 40-а армия генерал-майор Сергеев, той не повярвал. Изпрати самолет Ан-24 (по това време ние вече построихме почвена излитащо-приземяваща се полоса), взеха образци и ги откараха в Кабул. Там ги провериха, действително се оказа суров опиум, при това от най-високо качество. Но какво да правят с него, не знаеха. Съветският Съюз нямаше фабрики за неговата преработка за полезни нужди. На нас ни заповядаха да унищожим наркотика. Ние го изнесохме на брега на Гилменд, покрихме го със стари автомобилни гуми, обляхме го с бензин и го запалихме. Част от неизгорялата маса се наложи я избутваме с трактор в реката.
Веднъж групата за проверка от 6-и батальон бе пленила два чувала с пари. Както после се изяснило, там имало повече от 2 милиона афгани, които били предназначени за разплащания с душманите. Докараха чувалите в частта, преброиха парите в присъствието на началника на Специалния отдел, подполковник Петър Олексенко. После ги прехвърлили в полевата банка в Кандахар.
Епизоди за бойни действия могат да се посочат много. Към това време аз имах своя агентура дори на територията на Пакистан, по-точно един белудж, когото ни разрешиха материално да заинтересоваме, много успешно работеше за нас. Условието беше такова: той ни предава пет кервана и от последния, най-хубавата кола си избира за себе си. Всичко, каквото се намира в нея, става негова собственост, с изключение на оръжието и боеприпасите. И той много щателно подхождаше към формирането и съпровождането от територията на Пакистан на този последен „обоз”. Един път, когато керванът се изплъзваше, дори помогна в неговото задържане. Заради материална заинтересованост работеха и много други агенти.
Доста резултатна се оказа операцията, извършена от 3-и батальон със специално назначение в района на Аргандабското водохранилище, където беше убит американският военен съветник Торнсън, който вървеше в състава на голям керван от територията на Пакистан. Ние го намерихме по кървавата диря: той пропълзял около четиристотин метра, опитвайки се да се укрие в невисоката ръж. У него бяха намерени подробни записи, в това число описание на маршрута, по който те се придвижвали. Както след това се изяснило, те са влезли в Кандахар, изкачвайки се от юг на север. Те идвали от север, изкачвали се на юг, след това се спускали към Кандахар. По-късно ние можахме напълно да пресечем този маршрут.
На бригадата принадлежи успехът по пленяването на първия трофеен „Стингър”. Командването отдели на тази задача много внимание и обещаваше да присвои званието Герой на Съветския Съюз на този, който направи това. Със задачата се справиха групата за проверка начело със заместник командира на 7-и отряд майор Сергеев*. Наистина, той получи значително по-скромна награда – орден „Красная Звезда”.
По хода на развитието на събитията, бригадата водеше не само разузнавателно-издирвателни действия, но и участваше в мащабни бойни действия. По-специално, 3-и батальон съвместно със 70-а мотострелкова бригада превзе мощен укрепрайон в планините. Операцията се ръководеше от началник-щаба на Туркестанския военен окръг генерал-лейтенант Гусев. Там имаше огромни складове с оръжие, разположени в пещери с естествен произход. Само от реактивните снаряди ние извозихме оттам 1100 броя. На третия ден душманите започнаха активни бойни действия, обстрелваха този район, затова се наложи да бъде извикана инженерно-сапьорната рота, която минира и взриви всичко. Практически базата гореше месец. На душманите беше нанесена огромна загуба […]”
Герасимов, Д. М. 22-я бригада – гроза душманских караванов. „Спецназ“ (Москва), 2000. № 4-6, интернет-версия; Степаков, В. Спецназ России. СПб, 2003, 212-215.
* По принцип е прието да се смята, че първият ПЗРК .Стингър. е пленен от съветските подразделения на 5 януари 1987 г., когато двойка вертолети Ми-8 МТ с дежурната група на майор Е. Сергеев разгромява моджахедска транспортна колона при кишлака Шахджой и пленява един подготвен за стрелба ПЗРК. Трябва да се отбележи, че три месеца по-рано близо до Кандахар разведгрупата от спецназ на майор Белов успява да залови три броя ПЗРК „Стингър”, но също не получава обещаната награда, тъй като той бил „забелязан да употребява на алкохол и да се държи рязко в разговорите с началството”.
№ 23
Из спомените на главния военен съветник на ВС на ДР Афганистан, армейски генерал Валентин Варенников10 за провеждането на операцията срещу укрепения район на моджахедите при Джавара през април 1986 г.
Б. м., б. д.
[…]
Готвейки щурма на Джавара – най-мощната военна база на душманите, аз взех решение да разположа нашия основен команден пункт непосредствено в района на бойните действия – като база за КП бяха взети развалините на кишлака Тани (на 15 км югоизточно от Хост). Запасният команден пункт направихме в Хост, тук бе и главният възел за свръзка, чрез който ние поддържахме контакти с целия свят и можехме да го използваме за дублиране на командите в подчинените части, ако изведнъж нашата пряка свръзка от Тани с тях бъде разрушена.
В Хост всичко бе направено, зарито, защитено, осигуряваше се и управлението, и бита. А в Тани всичко се правeше от „чист лист”. Там нямаше нищо, освен три полуразрушени кирпични къщи. Едната от тях взехме с генерал Греков и, като изровихме в съседство една редица окопи, като ги съединихме с дома с траншеи, получихме това, което трябва. Вътре в къщата, която се състоеше от една оцеляла голяма стая с дебели кирпични стени, разположихме свързочния възел и оперативно-разузнавателната група. А горе, на плоския дебел покрив, разположихме наблюдателния пункт, където освен нас, разузнавачите с приборите за наблюдение и свързочниците, бяха и артилеристите, и авионаводчиците.
В другите две къщи, на 50-60 метра от нас, се разположи командният пункт на генерал Гафур. Ние имахме с него визуално общуване и ако нямаше обстрел, то можехме да разговаряме – той разбираше руски, при това имахме и преводачи. Гафур, приблизително като нас. беше оборудвал, по-точно приспособил своите къщи за военни нужди, в тила си имахме дълбок изсъхнал арък, където се помести целият бат. медицински пункт и неголеми складове с имущество, а също така – подразделенията за охрана, БТР-ите и бойните машини за пехота (БМП). Нашите къщи, заедно с наблюдателните пунктове, бяха укрити с маскировъчни мрежи с пясъчен цвят, които съответстваха на местността – наблизо нямаше никъде никаква растителност. Между прочем, тръгвайки по полевия път-пътека от Хост в Тани с бронетранспортьор, ние пресякохме неголямата рекичка Вурзихвара, която имаше твърдо дъно от чакъл и почти пустинни брегове.
Нашето неголямо плато се намираше на височина 1200-1300 метра над нивото на морето. На север неговата граница преминаваше от Хост на около 10 километра към Айуюхейл на изток, а на запад – също в пределите на 10 километра от Ходжа-Рахим. На юг платото се простираше на около 20 километра, като приблизително в неговия център се намираше и Тани. По-нататък, там където завършва платото, на височина 2500-3500 метра започваха планините. В подножието на планините, в процепите и неголемите долини, растяха неголями дървета и храсталаци.
Подножията на всичките планини, техните склонове и върхове бяха заети от душманите. Затова по време на подготовката на нашите действия, приблизително от 7 април 1986 г. и до началото на настъплението, ние бяхме принудени да съсредоточим цялата бойна авиация на 40-а и на Афганистанската армия тук. От 7-ми до 12-и април избутвахме. „духовете” от предгорието и от планините, разположени източно от платото: тук бяха заседнали бандформированията и тук се намираха подстъпите към укрепения район на Джавара.
Избутвайки противника в планините и придвижвайки на определените рубежи афганистанските войски, ние успяхме напълно да заемем платото, предгорието и склоновете на планините, обърнати към нас. В „темето” им бяха поставени нашите подразделения, при това между тях беше установена проводна и радиосвръзка. Естествено, обща за всички беше таблицата от сигнали. Вземайки предвид, че на войските ще се наложи по пътя към Джавара да пробиват фактически три отбранителни рубежа, които са били добре оборудвани в инженерно отношение, аз приех решението направо тук, недалеч от Тани, в предгорието и на склоновете на планините да се проведе показно батальонно тактическо учение с бойна стрелба. За тази цел оборудвахме минно поле и проведохме с един от батальоните на 56-а десантно-щурмова бригада тактическо-строеви занятия. А от 12 април събрахме всички командири на роти, батальони и полкове на Афганистанската армия, оставяйки вместо тях кадрови офицери. Поканени бяха и офицери от нашите части.
Това бе голям, дори двоен риск. Първо, останали без своите непосредствени командири, подразделенията силно намаляваха своята устойчивост. Второ, провеждайки занятията в предпланините и по склоновете на планините, ние вече се намирахме в зоната на интензивните обстрели с [неуправляеми] реактивни снаряди. Ако до Тани противникът с малко не достигаше, то предгорието той ежедневно и многократно обстрелваше по всички основни направления. Обаче, като изучихме в продължение на няколко дни тази стрелба, установихме, че противникът имаше система, а в тази система имаше „прозорци”, когато обстрелът не се водеше. Ето в такъв „прозорец” ние и направихме своето занятие.
Разбира се, ако беше разгадал нашия замисъл, противникът напълно можеше да ни нанесе огромен ущърб, като унищожи целия команден състав – нашия и на нашите афганистански приятели. Но той не из-
ползува тази възможност. Сигурно не е имал данни и не е оглеждал онзи участък, където ставаше учението. Военните знаят какво е това тактическо учение с бойна стрелба на артилерията, на танковете, на всички видове стрелби и на бомбови-щурмовите действия на бойните самолети и вертолети. А за всички останали аз ще изясня: всичко става като в боя, използва се цялото въоръжение и бойна техника, на стрелбата се води по мишени. При това се отработва взаимодействие, то на всички подразделения помежду им, както и съгласуването на действията им с огъня на артилерията и авиацията. Това е архиважно и архисложно да се направи в реалните действия. И това е опасно дори без присъствието на реален противник.
За да могат всички офицери добре да усвоят как се изпълнява този или онзи тактически прийом, в хода на ученията ние правехме паузи и пояснявахме. А ако имаше молби да се покажат още веднъж, то ние изтегляхме подразделенията на определения рубеж и повтаряхме прийома.
Като цяло, учението премина нормално и, разбира се, изигра своята роля в бъдещето. Обаче в неговия ход аз бях напрегнат до краен предел, опасявайки се от обстрел, макар че ние бяхме „провентилирали” капитално в този ден всички възможни площадки на противника откъдето се извършваха пусковете на реактивните снаряди.
Специално внимание отделих не само на методите на щурмовите действия (които ни очакваха при щурма на Джавара), но и на използването на артилерийските коректировчици на огъня и на авионаводчиците. В останалото до 17 април време препоръчах на всички, които могат и на който позволява обстановката, да проведат по ротно подобно учение с бойна стрелба, но набързо. Едновременно с това казах, че ще бъде още по-добре, ако до назначеното време (до 17.04 [1986 г.]) с отделни боеве (съгласувайки това със съседите и съветските командири, които се намират във втората линия) се успее да се подобрят собствените позиции и се излезе към първия обръч на отбраната на Джавара.
Фактически така и бе направено. Към изхода, на 15 април войските вече се подготвиха за щурм. 16-ти април бе даден за уточняването на задачите и взаимодействието, за попълването с въоръжение и боеприпаси, продоволствие, медикаменти и т. н. През целия ден на 16 април авиацията нанасяше бомбови-щурмови удари по първата позиция и по отделни цели – в дълбочина. Далекобойната артилерия и реактивните установки „Град” и „Ураган” стовариха своите удари непосредствено по каньона, където се намираше базата Джавара, а така също – и по целите на територията на Пакистан. […]
Ето защо от мен се взимаха решенията за нанасянето на огневи удари по обекти, представляващи опасност и разположени на територията на Пакистан. Разбира се, посоченото по-горе обоснование, така да се каже, не бе основно. Главното бе в друго. В граничната зона приблизително в полосата до 5-7 километра от границата, противникът, като правило, съсредоточаваше своите отряди или кервани преди преминаването на територията на Афганистан. Тук се намираха граничните складове (оръжие, боеприпаси, продоволствие, имущество). В края в тази полоса като правило се намираха огневите позиции на реактивните установки или площадките за реактивните снаряди и далечина на действие до 20 километра, т. е. те прекрасно прострелваха приблизително 15 километра от афганистанската територия. Пита се, в условията, когато аз разполагах с достоверни данни за наличието на такава цел, трябва ли да се действа или да се седи без да се използват ръцете? Разбира се, че трябва да се действа! Та ако душманите, а и маликите (доброволните гранични подразделения, намиращи се на служба в пакистанската армия) постоянно от „своята” територия обстрелват частите на правителствените войски на Афганистан, то защо ние трябва да спазваме някакви правила.
Разбира се, аз на никой не разрешавах да взема решение за обстрелването на обектите на територията на Пакистан, за да не се поставят командирът или началникът в сложно положение, ако този въпрос вземе остър обрат. Затова ударите на артилерията (в това число и на реактивната) и на бойната авиация се нанасяха само по мое решение и с мое съгласие. […]
И така, на 17 април, заемайки фактически по целия фронт изходнo положение непосредствено преди първия рубеж на отбраната на противника, след артилерийската и авиационната подготовка на атаката, преминахме в настъпление. Трябва веднага да се отбележи, че нашите учения и като цяло подготовката към действия се оказа ефективна и в продължение на деня ние овладяхме отбранителните съоръжения фактически по целия фронт. За това способстваше и времето. Но по-нататък афганистанците престанаха да се движат. Те добре се устроиха в окопите и блиндажите, завладяха неголеми трофеи и очевидно решиха да завършат всичко с това. На нас ни се наложи да загубим цяло денонощие, за да ги убедим, в това число и офицерите, че трябва да се върви до край. Накрая генерал Гафур ми каза откровено: „Ние през миналата година и до днес не сме излизали даже на този рубеж. Прогонвахме душманите от Хост и докладвахме, че Джавара е превзета. А в действителност никой не е бил там. Ограничавахме се с нейния обстрел с далекобойни средства, в това число и с авиацията. И това го помнят много от участниците на тези събития, в това число и офицерите. Ето защо сега битува такова настроение. Но сега трябва нещо да се предприеме. Аз напълно поддържам вашето решение – Джавара трябва да се овладее”.
Но какво именно да се предприеме, за да се вдигнат войските в атака, никой нищо не предлагаше. Макар че всички офицери и войници на афганистанските подразделения бяха съгласни, че душманите трябва да бъдат изхвърлени от Джавара. Като оцених обстановката и срещайки се с много от офицерите, а така също изпращайки генерал Греков непосредствено на предния край на нашите и афганистанските войски с цел изучаване на истинската обстановка, аз достигнах до извода, че афганистанските войници и офицери просто се страхуват да вървят по-нататък в настъпление – и противникът е силен, и местността е много тежка. За да се излезе и атакува втория рубеж, трябваше приблизително около километър човек да се спуска по стръмния скалист склон, а след това също толкова да се качва нагоре. Разбира се, ако противникът не се унищожи, той сто пъти ще убие всеки настъпващ.
Взех решение: всички наши батальони да влезат в траншеята, която заемат афганистанските войски и с огън от място, от всички видове картечници (в това число и от крупнокалибрените), от 88-мм минохвъргачки и ПТУРС-ове* по особено важните цели (ние също ги използвахме – ефектът бе отличен) напълно да притиснем противника и да не му позволим дори да повдигне глава. При това да се стреля до тогава, докато афганистанските подразделения не се доближат до противника и не преминат в атака. По това време, артилерията от закрити позиции също ще нанася огън – отначало по предния край, а след това – по сигнал, ще прехвърли удара в дълбочина. Авиацията ще провежда бомбови-щурмови удари по третия рубеж и непосредствено – по базата Джавара. За всичко беше детайлно разяснено във всяко афганистанско подразделение и това оказа влиянието си. Но какъв адски труд бе това.
Между впрочем, аз много преживявах, когато пращах някого с вертолет в планините по-близо към предния край. В частност, няколко пъти летя и Ю. Греков. Този мъжествен, безстрашен човек и в последващите операции се проявяваше безстрашно. Но всеки път, когато вертолетът с него отлиташе и кръжеше вече далече над върховете на скалистите планини, аз целият бях в напрежение и се молех той да не бъде свален. А това много лесно можеше да стане.
С идването на нашите подразделения в подразделенията на афганистанците, на последните веднага им се оправи настроението. А когато им бе разяснен планът на нашите по-нататъшни действия, то вече се появиха и усмивки, и вицове. Войниците си разменяха значки, пилотки и други неща.
Настъплението се възобнови и вторият рубеж беше превзет без особени загуби. По същия начин ние действахме и при настъплението срещу третия основен рубеж. Тук обаче беше по-сложно. Противникът се защитаваше фанатично и, независимо от нашия ураганен огън, жестоко се съпротивляваше.
Но след като овладяхме и третия рубеж, за нас всичко изведнъж се застопори. А вече настъпи 21-ви април. Никой не можеше да ми обясни защо афганистанските подразделения, заемайки последния рубеж, не искат да направят последното хвърляне и да заемат непосредствено базата. Та нали вече „с ръка можеш да я докоснеш”, целта – ето я, тя е до нас! Възможно е думата да са си казали загубите при щурма на третия рубеж, не е изключено, да е оказало влияние и отсъствието на нашите войници, които оставихме на втория рубеж, откъдето те и поддържаха нашите приятели – афганистанците.
На мен ми се искаше афганистанските части сами да превземат Джавара и по такъв начин да повдигнат своя боен и морален дух, да се утвърдят с мисълта, че те са способни самостоятелно да изпълняват най-сложни задачи. Затова не ми се искаше да въвеждам на третия рубеж наши подразделения. Още повече, това вече беше съвсем близко до Пакистан, затова артилерията на противника можеше да води прицелен огън. Но какво да се прави, за да може още веднъж да се повдигне духът и стимулират активните действия? Казвам на генерал Гафур:
– Е, разтълкувайте най-накрая на войниците и офицерите, че главната задача – пробивът на отбраната – вече е решена! Сега трябва само да се спуснете от планините в каньона и с дружна атака и да овладеете базата. И ние ще имаме победа.
– Ние именно така и разказахме. Всички се съгласяват, но сигурно от нещо се страхуват…
– Та от какво има да се страхуват, когато там всичко е убито. Само днес са направени около 100 самолетоизлитания.
– Страхуват се.
– Гафур, ами ако се каже на войниците, че там, в Джавара, има несметни богатства и всичко каквото те пленят, могат да си го вземат? – аз повече нямах аргументи и се реших на тази постъпка. Но гледам и генерал Гафур целият разцъфтя.
– Генерал Варенников, вие отлично познавате афганистанския войник. Отлично! Аз мисля, че това ще ги вдигне задължително.
Машината се завъртя. Гафур разговаря с всички командири. Всички отлично възприеха тази идея. Като се взе предвид, че денят вече вървеше към своя край, атаката беше насрочена за другия ден сутринта.
На сутринта, получавайки докладите за готовността, ние предварително нанесохме мощен огневи удар, а след това всичко се помръдна напред. Наблюдавайки тази картина с бинокъла, аз не можех да разбера какво става там. Затова започнах да извиквам при апарата нашите офицери, намиращи се с афганистанските части на предния край. Те докладваха, че действително всичко помръднало напред, обаче никаква бойна верига няма и никой – нито противникът, нито войниците на правителствените войски – не стрелят. Противникът частично е унищожен, а частично е изоставил позициите си и е напуснал. Рядко тук-таме се „озъбвали” заслоните. Що се касае до афганистанските войници, то те се събрали на групи от по 3-5 човека и, окачвайки автоматите на рамо, се хвърлили напред. Те „очаквали” трофеите. Аз казах на генерал Гафур за това и го предупредих, че може да попадне в капан, но той ме успокои: „Всичко ще бъде добре”.
След два часа командирът на 25-а пехотна дивизия от афганистанската армия ми доложи, че са нахлули в Джавара. В отговор на това аз му предадох, че излитам при него с вертолет, който имах вече „подгрян” на летището в Хост – до нашия команден пункт имаше 5 минути полет. Като събрахме неголяма група, ние полетяхме. Уговорихме се, че ще се приземяваме без захождане и кръжене, което правехме в случай на голяма опасност.
Обикновено веднага, без да изключваме двигателите изскачаме, като по такъв начин не даваме на противника да се събере и да ни обстреля. Но този път не се получи така. Подлитайки към набелязаната площадка, видяхме, че тя цялата е в дим и прах, извършваше се обстрелване с реактивни снаряди и минохвъргачки. Бяхме принудени за малко „да отстъпим”, да направим двойка кръгове встрани и когато според нас, обстрелът малко затихна, преминахме към приземяване – друга, запасна площадка нямахме. Веднага щом като вертолетът докосна земята, ние като грахови зърна се изсипахме на земята – и побягнахме на всички страни – и войниците, и генералите.
Оказа се, че обстрелът продължава. След като вертолетът стовари нашия десант, се издигна нагоре и потегли към летището. Дотичвайки до края на площадката, аз със скок паднах надолу. И се случи така, че веднага попаднах на командира на 25-а пехотна дивизия и на неговия съветски военен съветник, полковник С. Коренной.
Привеждайки себе си в ред и като успокоих дишането си, аз поисках да ми доложат обстановката, а за себе си помислих: „Добре, че аз не побягнах в друго направление”. След 5-10 минути започнахме поотделно да събираме тези, които бяха в нашата група. Оказа се, че всички са невредими, ако не се смятат синините и цицините. По-късно хем на шега, хем на сериозно аз все пак казах, спомняйки си този епизод: „Добри бяха бойните другари – изоставиха началника и се разбягаха по храстите и процепите”. Естествено, аз разбирах, че никой не е искал това, но ситуацията внезапно се сложи именно така, че трябваше да се спасяваме.
Командирът на 25-а пехотна дивизия ми съобщи, че особена съпротива не са срещнали. И добави: „Но тези, които ни попаднаха в ръцете, ние унищожавахме, в плен никого не взимахме”. Аз премълчах, а след това отидохме да оглеждаме съоръженията. Ето я, знаменитата Джавара! Това беше мощна, от съвременен тип база. Във вертикална каменна стена бяха изсечени много проходи от типа на тунелите, с дълбочина до 50 и дори 100 метра. Тук се намираше и командният пункт с пултовете за телефонна и радиосвръзка. Между впрочем, самият команден пункт беше оборудван с ултрасъвременна мебел. Аз мисленно си представих как тук е седял предводителят на племето джадран, който отговаряше за съхраняването на базата. Само тежкото нараняване в бедрото и контузията (между впрочем, на него му обгоряла брадата) в боевете за Джавара отдръпнаха от него тежкото наказание, което той трябваше да понесе за загубата на тази база.
В базата се намираха много различни складове, работилници. В един от тунелите бе открита линия за стъкмяване на патрони. Тук беше разположена болница, столова, душ. Пред входовете в повечето от тунелите, които на свой ред се затваряха, в продължение на няколко метра беше построена солидна каменна стена с височина повече от два метра. По такъв начин, ако снарядът или бомбата се взривяват в каньона, то стената би могла да прикрие от осколките входовете в тези укрития. Но беше съвършено непонятно защо караулното помещение и библиотеката бяха разположени в тоя каньон в отделни къщички.
Всичко беше разхвърляно, изпочупено. Афганистанските войници лазеха по тези тунели необръщайки внимание нито на своите началници, нито още по-малко на нас. Командирът на дивизията доложи, че боеприпасите, въоръжението и въобще имуществото в базата е в малко количество. Оказа се, че цялата последна нощ противникът е извозвал от базата всичко каквото е възможно в най-близкия учебен център – Мирам-Шах. Аз се поинтересувах откъде има такива данни, а командирът на дивизията ми отговори.
„- Това бяха показанията на пленник.
– Доведете ми го, аз ще побеседвам с него.
– За съжаление това е невъзможно, тъй като го разстреляха.
– Кой и за какво го е разстрелял?
– Войниците. След разпит. Мисля, че за това, че моджахедите извозиха имуществото…”
Напълно вероятно е, че именно заради това афганистанските войници са могли да го пречукат, тъй като са предвиждали да забогатеят неимоверно, а тук изведнъж от тях бяха измъкнали всичко изпод нос.
Независимо от това, че душманите успяха да извозят много от нещата, в базата бяха открити значително количество боеприпаси, в това число реактивни снаряди и дори и преносими зенитно-ракетни комплекси (ПЗРК) „Блаупайп”. Непосредствено в базата бяха оставени от противника БТР-и, но изгорени (сигурно подпалени умишлено при изтеглянето), а отгоре, непосредствено пред каньона, бяха пленени няколко здрави танка на противника, от които водейки огън с право мерене, той беше нанесъл големи загуби на афганистанските войски. Със снаряда на един от тези танкове, в прекия смисъл на думата, бе разкъсан съветският военен съветник на 21-ва пехотна дивизия – подполковник Куленин – забележителен човек и прекрасен офицер…
Приблизително след два часа генерал Гафур се завърна от Джавара. Сияещ, в обкръжение на кореспондентите той дойде към мен и докладва, че моите указания са изпълнени: заснети са всички съоръжения, а така също и отделни елементи, представляващи специална ценност, боеприпасите (преди всичко РС-вете и ПЗРК “Блаупайп”) и дори бронираната техника. В заключение Гафур излезе пред телекамерите, както аз му и препоръчах. Между прочем, генералът, бидейки като цяло остроумен човек, обичаше да оригиналничи: и този път той не измени на своите принципи . изказването си започна с думите:
„- Рейгън11, чуваш ли ме? Това съм аз, Гафур! Аз говоря от Джавара. Ти със своите приятели Зия-ул-Хак** и Гулбеддин Хекматиар я обяви за непристъпна, а ние направихме на прах цялата отбрана и унищожихме всички нейни защитници! Така ще бъде с всички, които ще пречат на нашия народ да живее спокойно!”
И в този смисъл той говори още 20 минути. Аз прегледах и прослушах касетата със записа на неговото изказване и дойдох до извода, че то е направило отлично впечатление. Естествено, ако преди и след това се направи необходимия коментар”.
„Та афганская война. Генерал армии Валентин Варенников. Отрывок из мемуаров „ в-
http://ari. ru.
* Противотанкови управляеми реактивни снаряди.
** Има се предвид държавният ръководител на Ислямска република Пакистан.
№ 24
Из беседата на писателя А. Ляховский с генерал Ю. Греков за един момент от овладяването на укрепения район Джавара, на афганистанско-пакистанската граница през април 1986 г.
Б. м., б. д.
„[…] Генерал-майор Ю. Греков, спомняйки си Джавара, ми разказа как те попаднали под минохвъргачния обстрел на метежниците и, както се казва, едва се измъкнали: .Когато ние се приземихме с вертолета на площадката за подскок, то забелязахме, че на нея ту тук, ту там са се отбелязвали избухванията на снарядите. Аз видях началника щаба на 56-а О[тделна] Д[есантна] Щ[урмова] БР[игада] майор В. Евнеич*, който седеше под самотно дърво и ни махаше с ръка, за да бягаме към него. На края на поляната, в яма, седеше войник и също подаваше знаци, опитвайки се да привлече вниманието към себе си.
Когато вертолетът се приземи, хората от него започнаха да се разбягват кой на където види. Аз отначало исках да побягна към Евнеич, но виждайки, че армейски генерал В[алентин] Варенников затича към войника, също се метнах след него. Скачайки в ямата, ние дълго не можахме да успокоим дишането си – своята дума си казваше високопланинският характер на местността. Когато обстрелът завърши, Варенников благодари на войника, като каза, че той е избрал най-доброто място за укритие.
Два дни по-късно, при щурма на Джавара, аз изведнъж забелязах, че едно оръдие стреля настрани и разривите на снарядите попадат в местата на разположението на афганистанската дивизия, където отиде армейски генерал Варенников. Аз веднага взех мерки да спра стрелбата, и то точно навреме, тъй като после се изясни, че мерачът на оръдието сгрешил, установявайки прицела на едно деление по-наляво. Проверяващите също не забелязали грешката. От нашите никой не пострада, но от афганистанците загинаха 11 човека. Варенников, напускайки обстрела и след като се увери в какво е работата, само каза.
„Нещастен случай”. […]”
Ляховский, А. Трагедия и доблесть Афгана. М., 1996, с. 306.
* По-късно Герой на Съветския Съюз.
№ 25
Из текста на личния дневник на старши лейтенант Юрий Головнев, загинал в бойните действия на територията на ДР Афганистан
Б. м., не по-рано от 14 юни 1986 г.
„[…] 8 юни – 14 юни 1986 г. След като построи пред Обелиска на славата подразделението, заминаващо за бойни действия, командирът на полка изясни оперативната обстановка, запозна с предстоящата задача и даде заповед: „Вие ще поведете колоните на съветските и афганистанските машини с продоволствия за Файзабад*, който дълго време бе отрязан от душманите. Възможно е вас да ви посрещат с цветя… Щастливо да се върнете на всички… По колите!”
Под звуците на полковия оркестър колоната се насочи към превала
Саланг. Отначало на пътя бе Чарикар, центърът на провинцията Параван. Този град е голям, нашироко разхвърлян, обкръжен от скали и обширна „зельонка”**, оживен път; наброява около 100 хиляди души. Централната улица бе изцяло покрита с всевъзможни дюкяни и народа навсякъде се чуваше непрекъснат шум и сигнали на коли.
Пътят към превала Саланг преминава като цяло сред живописни скали, надвисващи с гигантски шапки над шосето. На пътя навсякъде се виждаха следи от боеве: дупки в шосейното платно, маслени и изгоряли петна от гориво, взривени и изгорени коли отстрани на шосето… и паметници покрай шосето, обикновени и строги, на мястото на гибелта на съветските войници и офицери, във вид на издигащи се към небето парчета на тръбопроводни тръби, едри парчета от авиобомби, комендантски шлемове и жезли на каменните плочи или просто каменни късове от скали с изсечени на тях фамилии…”
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 980769916396032.
* Бойните действия по защитата на движението на транспортните колони за Файзабад се ръководели лично от командващия 40-а армия, генерал-лейтенант В. П. Дубинин. Общо за провеждането на тази операция са били привлечени 37 батальона – 15 съветски и 22 афганистански. Армейската операция се провела от 9 юни до 14 юли 1986 г. и е осъществена на три етапа.
** Залесена местност, в която устройвали своите засади моджахедите.
№ 26
Из спомените на генерал-лейтенант И. М. Коробейников, началник на едно от управленията на граничните войски на КГБ
Б. м., б. д.
„[…] По молба на афганистанското ръководство беше въведен неголям контингент на граничните войски на КГБ на СССР в северните провинции на Афганистан за охраната на нашата граница. Участваха […] сборните бойни отряди на Средноазиатския и Източен граничен окръг. Като правило, в тях събираха доброволци. […] Мястото на дислокацията в Афганистан се избираше като се вземе предвид активността на действията на моджахедите, така че да им се пречи за излизането към съветската граница. Отначало това бяха Памирското и Пянджското направление, след това постепенно беше създадена зона на отговорност на граничните войски, включваща в себе си част от територията на всички северни провинции на Афганистан на дълбочина някъде до сто километра.
Външно, ние военните не се отличавахме от 40-а армия. Единствената особеност бе, че всички служби от тила и за осигуряването на бойните действия, а също така и цялата гранична авиация се намираха на съветска територия, в местата за разполагане на граничните отряди.
Ние воювахме на територията на съседната държава и охранявахме същата граница както обикновено. Фактически Средноазиатският граничен окръг носеше двойно, ако не и тройно натоварване. В отрядите числеността на личния състав до 3-4 пъти превишаваше онази, която беше „преди войната”. Ние правехме всичко, за да не допуснем диверсии на нашата граница. По молба на афганистанските власти участвахме и в бойните действия. Съвместно с афганистанците и частите на 40-а армия, за целия период от време проведохме редица големи десантно-войскови операции в нашата зона на отговорност и като цяло – по разгрома на крупните банд[итски] формирования близо до границата.
И ако оценката на цялата афганистанска война е работа на историци и политици, то мисля, че тя не трябва да засяга войниците. За своята тежка работа те заслужават най-високи думи на благодарност” […].
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 621847105303498.
№ 27
Из изказването на на Маршала на Съветския Съюз Сергей Ф. Ахромеев12, направено на заседанието на Политбюрото на ЦК на КПСС
Москва, 13 октомври 1986 г.
„[…] Няма нито една военна задача, която като е била поставена, да не се е решавала, а резултат няма. Цялата работа е в това, че военните резултати не се закрепват с политически. В центъра власт има, а в провинциите – няма. Ние контролираме Кабул и провинциалните центрове, но на завоюваната територия не можем да създадем власт. Ние загубихме войната за афганистанския народ. Правителството се поддържа от по-малката част от народа. Нашата армия воюва вече пет години. Тя и сега е в състояние да удържи властта на същото ниво, на което съществува. Но в тези условия войната ще продължава дълго.” […]”
http://u253. 61. spylog. com/cnt?f=3&p=1&rn=0. 9807699163960328.
№ 28
Из интервюто на кореспондента Бари Питерсън на американската телевизионна компания Си-би-ес, дадено на журналист от вестник „Комсомольская правда”
Москва, 10 февруари 1989 г.
„Аз видях със собствените си очи, че Съветите напускат Афганистан, при това достатъчно бързо, колкото е възможно. Аз видях, че хората там остават доволни от извеждането и не искат повторното връщане на вашите войници. Обстановката в столицата е напрегната но търпима. Правителството [на Мухамад Наджибулла] като цяло, контролира ситуацията. Що се касае до перспективите на развитието на обстановката в страната, то мога да кажа следното: на мен ми се струва, че в продължение на цялата история на Афганистан, племената, които го населяват, постоянно воюват помежду си. Мисля, че тази война ще се повтори и този път”.
http://u253. 61. spylog. com/cnt/f=3&p=1&rn=0. 621847105303498.
№ 29
Из изказване на Йозеф Бодански*, директор на Центъра по борба с тероризма и нетрадиционни методи на бойните действия при Правителството на САЩ, за войната в Афганистан през 1979-1989 г.
Б.м., б.д.
„Ние помагахме на афганистанските моджахеди – това бяха съюзниците в „студената война” срещу СССР… Аз, старият войник на „студената война”, мислех, че Съветският съюз в това направление действа грамотно. Аз много уважавах вашите експерти и спецслужби, работещи в това направление. Въобще, у вашите специалисти разбирането на Изтока беше по-добро от нашето, Брежнев, Черненко13, може би не винаги правилно са използвали знанията на тези хора, но препоръки вашите експерти даваха къде по-разбираеми, отколкото нашите” […].
Барынкин, В. „Заложники Саурской революции. 12 декабря 1979 года Политбюро ЦК КПСС приняло закрытое постановление о направлении группировки советских войск на территории соседнего Афганистана. Через две недели первые соединения и части развернутой 40-й армии пересекли афганскую границу. Так началась афганская война, длившаяся более 9 лет…” – Военный технолог (Москва), 2000, № 1, интернет-версия.
* Американецът Йозеф Бодански повече от 10 години ръководи Оперативната група по борба с тероризма и специалните методи за водене на война при правителството на САЩ. Той интензивно изучава международния тероризъм като явление повече от 25 години, от които 15 години изследва дейността на терорист № 1 в света Усама бен Ладен. Автор е на книгата „Талибы, международный терроризм и человек объявивший войну Америке”, излязла в Москва през 2002 г.
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
1. Юрий Владимирович Андропов (1914-1984) – роден в ст. Нагутская, Ставрополския край. Завършва техникум за воден транспорт. Преди Великата Отечествена война е заемал редица ръководни постове в органите на ВЛКМС. Пред 1953-1957 г. е извънреден и пълномощен посланик на СССР в Унгария. През 1967-1982 г. е председател на КГБ на СССР. Армейски генерал. През 1982-1984 г. е Генерален секретар на ЦК на КПСС и Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. Умира през 1984 г.
2. Дмитрий Фьодорович Устинов (1908-1984) – маршал на СССР от 1976 г., два пъти Герой на социалистическия труд (1942, 1961 г.). От 1941 г. до 1953 г. – нарком, министър на въоръжението. От 1953 до 1957 г е министър на отбранителната промишленост. От 1952 г. е член на ЦК на КПСС. В периода 1957-1965 г. е заместник, а по-късно и първи заместник на Председателя на Съвета на Министрите на СССР и председател на ВСНХ на СССР. От 1965 до 1976 г. е секретар на ЦК на КПСС. От 1976 г. е министър на отбраната на СССР.
3. Андрей Андреевич Громико (1909-1989 г.) – съветски държавен и партиен деец, дипломат. Член на КПСС от 1931 г. От 1939 г. е на дипломатическа работа. В периода от 1943 до 1946 г. е посланик на СССР в САЩ. До 1948 г. е постоянен представител на СССР в Съвета за сигурност на ООН. От 1949 до 1952 г. и от 1953 до 1957 г. е посланик на СССР във Великобритания. От 1957 до 1985 г. е министър на външните работи на СССР.
4. Леонид Илич Брежнев (1906-1982) – съветски държавен и партиен деец, маршал на СССР от 1976 г., четири пъти Герой на СССР (1966, 1976, 1978, 1981 г.). След завършването на Курския земеустройствено-мелиоративен техникум е работил в Белорусия, Курск и в Урал. През 1931 г. постъпва в Металургическия институт в Днепродержинск и едновременно работи като стругар в Днепровския металургичен завод. От 1935 до 1936 г. е на военна служба: политрук на танкова рота в Забайкалския ВО. От 1937 г. е заместник председател на Изпълкома на Держинския градски съвет. Като доброволец заминава на фронта. През 1944 г. получава званието генерал-майор. През 1950-1952 г. е Първи секретар на Молдавския ЦК на КПСС. През 1955-1956 г. е секретар на ЦК на КП на Казахстан. От 1956 г. е секретар на ЦК на КПСС. От 1960 до 1964 г. е секретар на Президиума на Върховния съвет на СССР. По-късно е Генерален секретар на ЦК на КПСС.
5. Хафизула Амин (1927-1979) – афганистански държавен деец. Роден в провинция Пагман. Завършва висшето педагогическо училище и научния факултет на Кабулския университет. Работил е като преподавател. През 1957 г. заминава за САЩ, където получава степента магистър. След връщането си в Афганистан, известно време преподава, бил е директор на висшето педагогическо училище, завеждащ отдел за начално образование в Министерството на просветата. През 1962 г. заминава наново в САЩ. След връщането си в Афганистан, през 1965 г. установява тясна връзка с Н. М. Тараки. След разкола в редиците на НДПА твърдо поддържа Тараки. През 1967 г. е въведен в състава на ЦК на НДПА „Халк”. След идването на власт на М. Дауд преминава на организационно-партийната работа. През лятото на 1977 г. е избран за член на обединения ЦК на НДПА. През 1978 г., подготвя армията за овладяването на властта в Афганистан. С идването на власт на НДПА е назначен за заместник премиер-министър и министър на външните работи на ДРА. Избран е за член на Политбюро и е въведен в състава на секретариата на ЦК на НДПА. По-късно, с помощта на свои хора, отстранява от власт и убива Н. М. Тараки. В резултат на операцията „Щорм-333” на съветските въоръжени сили, на 27 декември 1979 г. той е свален от власт и убит при превземането на правителствената резиденция Дар-ул-Аман. Не му бе простено осъщественото от него убийство на законно избрания преди това ръководител на НДПА и на ДР Афганистан, Нур Мухамад Тараки, а също и извършените многобройни безчиства и зверства срещу афганистанския народ.
6. Юрий Владимирович Тухаринов – генерал-полковник, първият командващ на 40-а армия в ДРА. Започва военната си служба като курсант в Саратовското пехотно училище. Получава първото офицерско звание през 1949 г., а по-късно завършва Военната академия „М. В. Фрунзе” и Военната академия на Генералния щаб. 40-а армия командва като генерал-лейтенант от въвеждането и на територията на ДРА през декември 1979 г. до 23 септември 1980 г.
7. Михаил Андреевич Суслов (1902-1982) – съветски политически деец. В периода от 1931 до 1936 г. работи в апарата на ЦК на КПСС и в Комисията за съветски контрол. От 1939 до 1944 г. е Първи секретар на Ставрополския крайком на партията. От 1941 г. е член на ЦК. От 1944 до 1945 г. е председател на Бюрото на ЦК на партията на Литовската ССР. От 1947 г. е секретар на ЦК на КПСС. В периода от 1949 г. до 1950 г. е главен редактор на вестник „Правда”. Член на Политбюро на ЦК на КПСС в периода 1952-1953 г. и в периода 1955-1982 г. Два пъти Герой на социалистическия труд (1962, 1972 г.). Главен идеолог на КПСС.
8. Николай Александрович Тихонов – съветски партиен и държавен деец. Роден през 1905. Два пъти Герой на социалистическия труд, доктор на техническите науки. Член на КПСС от 1940 г. Завършва през 1930 г. Днепропетровския металургически институт. От 1930 г. е инженер в института „Гипросталь” в гр. Днепропетровск. В периода 1941-1947 г. е главен инженер на Новотръбний завод в Первоуралск. През 1976-1980 г. е Първи зам. председател на Съвета на министрите на СССР. От октомври 1980 г. е Председател на СМ на СССР. Член на ЦК на КПСС от 1966 г. и член на Политбюро от 1979 г.
9. Андрей Павлович Кириленко – съветски държавен и партиен деец. Роден в гр. Алексеевка, Воронежка област през 1906 г. Член на КПСС от 1931 г. По време на Великата отечествена война е член на Военния съвет на 18-а армия на Южния фронт, а по-късно – пълномощник на Държавния комитет за отбрана в авиозавод в Москва. След войната заема различни партийни постове. От 1962 г. е член на Президиума на ЦК на КПСС.
10. Валентин Иванович Варенников – руски армейски генерал. Роден в гр. Краснодар през 1923 г. Завършва Черкаското пехотно военно училище през 1942 г., Военната академия „М. В. Фрунзе” през 1954 г., Военната академия на Генералния щаб през 1967 г., Герой на Съветския съюз, лауреат на Ленинска премия през 1990 г. заради участието си в създаването на нов вид оръжие. Участник е във Великата отечествена война и в Парада на победата на Червения площад на 24 юни 1945 г. Командвал е различни части, съединения и обединения и е воювал на територията на ДР Афганистан. В 1989-1991 г. е главнокомандващ сухопътните войски и заместник-министър на отбраната на СССР. През 1991 г. е бил арестуван по делото на ГКЧП, през 1992 г. е освободен, а през 1994 г. е амнистиран с решение на Държавната дума на Руската федерация, но се отказва да приеме амнистията и е оправдан по решение на съда от 11 август 1994 г. Депутат е в Държавната дума, влизал е в състава на думската фракция на КПРФ, ръководена от Г. А. Зюганов.
11. Роналд Уилсън Рейгън (1911-2004) – американски политически и държавен деец. От 1937 г. работи в Холивуд. Снимал се е в няколко филма. През 1942-1945 г. служи в органите за информация на ВВС на САЩ. През 1967-1975 г. е губернатор на щат Калифорния. Президент на САЩ в периода от 1981 г. до 1989 г.
12. Сергей Фьодорович Ахромеев (1923-1991) – съветски армейски генерал от 1979 г., Герой на Съветския съюз от 1982 г. , по-късно маршал. Член на КПСС от 1943 г. В редовете на съветската армия от 1940 г. Завършва Военната академия на бронетанковите войски през 1952 г., Военната академия на ГЩ през 1967 г. Завършва Великата отечествена война като 1-ви заместник командващ войските на Военен окръг. През 1974-1979 г. е началник на Главно управление и заместник началник на ГЩ. От 1979 г. е 1-ви зам. началник на ГЩ. Кандидат член на ЦК на КПСС от 1981 г. Самоубива се след провала на августовския пуч в Москва от 1991 г.
13. Константин Устинович Черненко (1911-1985) – съветски държавен и политически деец. От 1956 г. до 1960 г. работи в апарата на ЦК на КПСС. От 1960 до 1965 г. е началник на секретариата на Президиума на Върховния съвет на СССР. От 1965 до 1982 г. е завеждащ отдел. От 1976 г. е секретар на ЦК на КПСС. От 1984 г. е Генерален секретар на ЦК на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.
UNKNOWN DOCUMENTAL EVIDENCE AND DOCUMENTS ON THE WAR BETWEEN THE SOVIET UNION AND AFGHANISTAN FROM 1979–1989
Nikolay Kotev, Anastassia Tasheva
The authors present the contents of 29 unknown documents and pieces of documental evidence from the period of the war between the Soviet Union andAfghanistanfrom 1979–1989. These texts reveal the policies of the CPSU leaders and of the Democratic Republic of Afghanistan, as well as details of the tactics, the Soviet Army’s skillfulness in military operations and strategy at the time when the 40th Separate Army was inAfghanistan. The texts are accompanied by the necessary explanatory notes. Undoubtedly, the material would be of interest for specialists and for anyone who is interested in the mechanism of the wars from the end of the 20th century.
European Scientist 
Трябва да влезете, за да коментирате.