– НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Георгиев Котев, доктор по история

Представените по-долу шест документални свидетелства за партизанската борба в района на Родопите са неизвестни за изследователите от историческата и военноисторическата наука. Те се намират във фондовете на Националния етнографски музей – гр.София, под инв. № 1015 и не са номерирани. Това са записи на спомени, които са правени по т.нар. “горещи следи” – през 1949 г. и първата половина на 1950 г., т.е. приблизително 4-5 години след победата на Деветосептемврийското въстание през 1944 г. Документалните свидетелства разкриват много подробно развитието и особеностите на партизанското и въобще на нелегалното антифашистко движение в Югоизточна България в годините на Втората световна война. От текста на документалните свидетелства е видно също така, че независимо че полицията, жандармерията и въоръжените сили са били три различни инструмента на Царство България, те с еднаква ревност и настървение, до последен момент са воювали срещу антифашисткото движение.
Текстът на свидетелствата има своите особености, характерни за периода от 1949-1950 г. Поради това, при археографската им обработка, днес за нас, в тях се срещат много неизвестни фамилии, които са изпуснати в съвременните исторически и политически справочници – едни поради политически причини, а втори – поради промяна на семейното положение, а трети – неизвестно защо. Независимо от това, авторът е успял да издири биографиите на над 80 от общо стотината участници, намерили своето място по един или друг повод в документалните свидетелства.
Документите не са пагинирани. В автора на статията попада не техният оригинал, а само машинописно копие. Предполага се, че по една или друга причина, оригиналът е загубен във времето.
Съкратеният текст е разкрит за улеснение на читателя в прави скоби, като на места самият текст е осъвременен. В края на всяко от документалните свидетелства са дадени библиографични и др. справки, по възможност в най-пълен вид..

№ 1
Спомен на партизанина Васил Димитров Паланов1

Велинград (квартал “Чепино”), 14 юни 1949 г.

Роден в 1924 г. в с.Чепино. Образование ІІІ клас. Ремсист още от времето на създаването на РМС в [с.] Чепино – есента на 1939 г. По време на партизанското движение, заедно с брат си, той е ятак и помагач от 1942 г. до 1943 г. Брат му подпомагал партизаните като овчар, а Васил като колар. Първо излиза в Балкана при партизаните – братът Петър2, а след една седмица става партизанин и Васил – на 12 юли, Петровден, 1944 г. Когато той пристигнал в току-що сформирания отряд “Чепинец”, отрядът бил разпределен вече на три чети. На І чета бил командир Димитър [Петров] Сеизов – “Вълчaн” 3, от Чепино; на ІІ чета – Георги Н[иколов] Мавриков4; и на ІІІ чета – Георги Пулев – “Марко”. Всяка чета имала определен обект на действие: първа чета – в местността “Сърница”, “Черни връх” и “Беглика”; втора чета включвала пространството между местностите “Кръстела” и “Търли”; и трета чета – между местностите “Милини скали”, “Аранчал” до “Белмекен”-“Юндола”.
Новопристигналият партизанин Васил Паланов научава от другарите си, че политическия комисар на отряда отсъствува поради това, че е отишъл да се свърже с Разложкия отряд, гдето бил антонивановецът Никола [Кръстев] Грънчаров5, когото желаел да включи в своя отряд.
Паланов особено добре запомнил боя с войската в местността “Милини скали” *:
“Пристигаме на “Милини скали” към 6 ч. с[лед] обяд на 3 септември 1944 г. Командирът на ІІІ оперативна зона – Методи [Тасев] Шатеров6, заедно с целия щаб на зоната устрои тържествен приемен парад, след което вечерта стана взаимно опознаване между отделните отряди и чети.

Вечерта било иззето стадо от 100 овце на богат овчар от с.Корова. Сутринта рано овцете се разбягват. Трима души отиват да ги заберат, но войници ги забелязват и откриват огън по тях. Секретният партизански пост веднага съобщава това в щаба. Първа чета, която беше в бойна готовност, веднага заема позиция откъм застрашеното място. Целият отряд се вдигна в тревога и зае определените позиции. Първа чета завърза преговори с войската, която стоеше на 40-50 крачки. Ние завикахме на войниците: “Братя войници, присъединете се към нас и съвместно да бием германските пълчища в България. Съветските братски войски са вече в Добруджа. Елате с нас.” Един офицер ни отговори: “ние не сме германци, а ние сме българи. Елате вие с нас!” – и веднага ни откриха огън. Отговорихме им и ние. Сражението почна. Беше към девет и половина часа сутринта на четвърти септември [1944 г.]. Още при първия залп беше ранено едно младо наше партизанче. Но и ние пък извадихме от строя картечницата, която откри първия залп и рани другаря. Картечарът войник падна убит. Дойде свръзка от щаба на ІІІ оперативна зона със заповед да обградим ловната рота и да я плениме. Но докато траяха преговорите и завързалата се престрелка с ротата, зад нас е настъпвал 27-и [Чепински] пехотен полк и Пещерската тежко-картечна дружина заедно с eдин ескадрон от Разлог. Войската, по време на сражението си с Варварската чета, насочи част от огъня си и към нас. Ние бяхме обградени от многочислен неприятел. Нашият оперативен план трябваше да се измени. Ние минахме в отбрана, която трая до към четири часа след обяд. В тоя ожесточен бой падна убит партизанинът българо-мохамеданин Сюлейман, а ранени бяха четири-пет души. Като видяхме, че бойните ни припаси намаляват, а 27-и [Чепински пехотен] полк ни обстрелваше все по-отблизо, по нареждане на щаба, трябваше да направим пробив на северо-западния фланг, по посока на селата Белово и Семчиново, за да се отскубнем от опасния обръч. Една ударна чета, заедно с щаба след като откри силен огън с последните бойни припаси (тук се хвърляха нападателни и отбранителни /специален “партизански патент”/), успя да направи пробив и да се оттегли. Но за наша голяма изненада срещаме втори обръч от палачите на командира на 27-и [Чепински пехотен] полк – полковник [Герман] Еленков. Тук се завърза най-ожесточеното сражение през целия ни партизански живот, в което дадохме единайсет души жертви, между които и командирът на ІІІ оперативна зона – Методи Шатеров. Имахме и много ранени. Две другарки и един другар паднаха в плен: Мара Влахова и Николинка и другарят Тодор [Николов] Михов7 (всички сега живи). В това сражение ние бяхме разделени на две групи и се отправихме в две посоки: І група се отправи към връх “Арапчал”, при “Магаре бивак” на ІІІ чета от “Чепинец”; ІІ група се насочи към Чепинския балкан – местността “Хайдушки кладенец”. Трета група от Варварската чета се оттегли към с.Варвара. Варварската чета премина и се отскубна геройски от три обръча. Нашите две малки групи от по около 80 души успяхме умело да се отскубнем от огъня и на втория, най-опасен обръч. Стъмни се и врагът загуби дирите ни. Установихме си връзка между групите. На 8 септември се събрахме в местността “Бяла вода”. Направи се обичайната равносметка на убити, ранени и пленени. Командирите отчетоха целия развой на боя. Свободата бе извоювана и всички тържествено пристигнахме в с.Каменица. При небивал ентусиазъм на населението от трите села (Каменица, Лъджене и Чепино) стана общ митинг в с.Лъджене на 9 септември 1944 г.

Васил Димитров Паланов, 25-годишен

1 Васил Димитров Паланов – роден на 4 януари 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС.
2 Петър Димитров Паланов – роден на 5 юли 1928 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Безпартиен.
3. Димитър Петров Сеизов – роден на 18 юни 1908 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”, командир на чета. Член на БРП.
4. Георги Николов Мавриков – роден на 23 юли 1898 г. в с.Обидим. Първоначално ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
5. Никола Кръстев Грънчаров – роден на 20 август 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БРП в гр.Велинград, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
* Така е в текста. В случая се има предвид местността “Милеви скали” (“Мильови скали”).
6. Методи Тасев Шатеров – роден на 10 януари 1898 г. в гр.Прилеп. Член на ЦК на БРП, партизанин, командир на ІІІ Оперативна зона. Загива в бой на 4.09.1944 г.
7. Тодор Николов Михов – роден на 21 януари 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Безпартиен.

№ 2
Спомен на партизанина Михаил Кръстев Ковачев – “Славей” 1

с. Дорково, Пазарджишко, 13 юни 1949 г.

Роден на 11 май 1911 година в с.Дeбърско, Разложко. Михал е най-малкият между тримата си братя и една сестра. Баща му се е занимавал с овчарство, – пасъл е чужди стада. Майка му умира при едно арестуване на Михал. В 1921 година Михал се преселва в [село] Дорково, заедно с 30-40 семейства от родното му село, което не могло да им даде достатъчно препитание. Михал завършва първоначалното училище (ІV отделение) като ратайче в с.Пантелейница, Пазарджишко. През 1927 година Михал отива в с.Хотанца, Русенско, гдето работи като яйчарин, а после се преселил в с.Рахово, Русенско, гдето изучава занаята бозаджийство. В Русенско, Михал прекарва до 1931 година. Тук той се запознава с бежанци добруджанци, от които се запознава за първи път с идеите на комунизма. Голямо влияние върху комунистическото възпитание на младежа Михал оказва неговият майстор бозаджия от Разлог, който бил взел дейно участие по време на септемврийските събития през 1923 година.

През 1931 година Михал се завръща в село Дорково и се включва веднага в РМС, ръководен от Георги Спасов, който впоследствие умира от жестоки побоища и инквизиции. През лятото на 1931 година, Михал работи като общ работник-варджия при строежа на общинския дом и общината в Дорково. Есента той постъпва войник в ІІІ армейски артилерийски полк в Хасково. В казармата Михал се запознава с войниците-комунисти Никола В.Пъстърмов, Стоян Мишев Желев от с.Оброчище, Харманлийско, Велко Тохчиев от Панагюрище, Георги Тодоров Банчев от Батак, Диню Минев Пенев от Старозагорско и др. Сформирала се ядка, която заработва във всички поделения на полка. Конспираторите войници се свързват и със затворника Янчо Костов от Хасково, когато били на пост при затвора. Затворникът бил осъден ученик. Той свързва войниците с комунистическата организация в Хасково. Организирани в ами-ядки, конспираторите-войници четат редовно излизащия тогава комунистически орган вестник “Ехо”, по който са следили редовно Лайпцигския процес срещу Георги Димитров. По време на отпуск, войниците следели дейността на кръжоците в Хасково, интересували се и от стачното движение на тютюноработниците.
През 1933 година Михал отбива военната си служба. В с.Лъджeне той работи баничарство със съдружник. Включва се в местния РМС, който тогава наброявал 18 души и развивал добра дейност всред младежта до 19 май 1934 година.
Военната конспирация в артилерията в Хасково е разкрита. Арестуваните войници издават старата първа ами-ядка. Всички нейни първи дейци биват арестувани, между които е и Михал, когото веднага отвеждат в Хасково. При следствието се нанасяли и побоища. Поради нямане на сериозни обвинения и разкаялите се войници, чийто дух бил сломен от нарочно наети адвокати, съдът осъжда само двама от обвиняемите на смърт, а Михал е осъден на 5 години строг тъмничен затвор и 50 хиляди лева. От всички 37 подсъдими, стари и млади войници, 17 били осъдени, между които и две смъртни присъди. Михал и другите осъдени влизат в Хасковския затвор, гдето затворниците от цивилни и военни процеси си сформирали партийна организация, ръководена от секретаря Георги Кирков, тютюнев работник /партизанин по-късно, в 1941 г., а сега полковник в армията/ и Милю Гъделев, от Борисовград. В затвора Михал проявил жив интерес към партията и стана неин член през 1934 г. В 1936 година затворниците от Хасковската конспирация биват преместени в Сливенския затвор, гдето те също се организират: ръководители са: Йонко Панов (сега генерал в граничните войски), Борис Копчев (сега също генерал) и Попрусинов (”Червения поп”). Михал е освободен от затвора при помилването по случай раждането на княз Симеон. Отново той подема старото си препитание с мекичарството. Включва се в партийната организация, възглавявана от Асен Бозаджиев2 (сега народен представител), Васил Сотиров, от Чепино (работник, починал), Васил Гилин3 и Ванчо Вранов.
През 1939 година Михал се премества на работа в [с.] Дорково, гдето наема читалищния бюфет. Веднага се включва на работа в партийната група, начело с Георги Спасов, Васил [Димитров] Огнянов4, Петър Дойчинов, Аспарух Попов, Атанас Харизанов и Георги [Георгиев] Ласков.5
В [с.] Дорково се сформирала партийна организация през 1919 година от учителя Георги Славеев, родом от Пазарджик, най-смелият и умел ръководител и организатор на работническото движение в Чепинското корито. През Септемврийските събития от 1923 година той пада убит при една престрелка с полицията. Негов заместник е Георги Огнянов, също учител (сега полковник в армията).

По време на зараждането на партизанското движение през 1941 г., Михал се свързва с първите баташки партизани братя [Ангел6 и Илия7] Чаушеви, братя [Георги8 и Никола9] Чолакови, Тодор [Ангелов] Коларов10, Никола [Петров] Велков11 (известен с името “Колето” тенекеджията). На първо време Михал заработва като ятак: той съхранявал оръжие у дома си. След първия провал в Батак, партизаните се събрали в една землянка, в местността “Лещарица” при “Жълтата скала”, от гдето и лагерът бил наречен “Леска бивак”. Той побирал десет души: Георги [Ангелов] Чолаков, Колето тенекеджията, Ангел [Георгиев] Чаушев, Илия (“Илито”) Чаушев, Любен [Тодоров] Гумнеров12, Любен [Иванов] Йовчев13, Георги [Тодоров] Ванчев14 и трима други, които Михал не познава. В “Леска бивак” батачани престояват 75 дена (от декември до март) – до пролетта. Те били принудени да се изтеглят към Батак, за да организират по-добри връзки. До февруари 1943 година Михал прекъсва връзките си с партизаните, понеже го интернирали в лагер Кръстопол, Ксантийско. Там той престоял една година. Връща се в края на 1943 година и веднага подновява връзките си с отряда “Антон Иванов”. Още по-отблизо се свързва с четата на “Братя Кръстин”, на името на убитите през 1923 година двама братя Кръстин от Ракитово. Четата “Братя Кръстин” се възглавявала от Манол [Иванов] Велев15 и Наско [Георгиев] Семерджиев /”Цветан”/ 16. [Манол Иванов] Велев бил политически комисар, а [Атанас Георгиев] Семерджиев – командир.
На 2 април 1944 година полицията арестува Михал, поради станалия провал на землянката, гдето пребивавали Колю [Димитров] Божанов17 и трима партизани. При нападението Божанов убива офицера от Ловната дружина, но един от тримата партизани бил хванат жив и според неговите показания арестуват и Михал в училището в [с.] Лъджене, гдето престоява 15 дена при непоносими инквизиции, без да даде каквито и да било показания, поради което бил освободен. Той наново се включва в масовизирането на партизанското движение, според директивата на партията. Сам Михал организира 15 души за балкана. Свързва се и се съвещава постоянно с “Чапай” 18 и Атанас [Георгиев] Семерджиев, като цяла седмица престоява в тяхната чета и организирал придвижването и до над селото за провеждане на заплануваната акция. От организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал. Властта узнава плана на организираната акция в Дорково, според който трябвало да се убият 4 души фашисти и да се вземат 32 пушки от караула на общината и храна; готвело се е ограбването на кашкавала от мандрата, предназначен за германците; също така и да се разбият два магазина със стоки, които да се раздадат на бедното население, а търговците магазинери да се разобличават като спекуланти и фашистки агенти. Акцията се осуетява. Поради това именно и от организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал; начело с Михал, излизат и: Абди [Мустафов] Онбашиев19, Борис[Павлов] Кюркчиев20, Лазар [Иванов] Пармаков21, Стоян Давидов [Георгиев]22, Костадин Г[еоргиев] Ласков23 и Христо [Григоров] Овчаров24 /с изключение на Михал и българомохамеданина Абди, останалите били младежи, неслужили още във войската/. Групата се присъединява към четата на “Чапай”, гдето получили партизанското си кръщение и имена: “Славей”, “Янко”, “Живко”, “Божидар”, “Горан” и др.

Поради наложилото се бързо оттегляне на четата, кръщението е станало набързо: строила се цялата чета “Варвара” и се обявили партизанските имена. Веднага се отделила една група от 8 души, между които е и Михал, със задача да нападнат мандрата в Дорковския балкан. Ето как описва той тази акция:
“Придвижваме се близо до мандрата в едни храсти до една сята нива със жито. Престояхме там през деня и поставихме мандрата под наблюдение. Като мръкна, нападнахме я от три страни. Овчарите, които бяха там, ги събрахме в една стая и им поставихме пост. Направихме обиск на цялата мандра, взехме три италиански пушки и 30 килограма кашкавал. На тръгване другарят Иван [Павлов] Стойнов25 от Малко Белово, Пазарджишко, говори на мандраджиите и на овчарите за смисъла на партизанската борба. Оттеглихме се със задача да извършим и акция на влака по линията Чепино-Пазарджик, който тогава превозваше строителен материал за германците. Престояхме 24 часа в очакване да мине товарен влак, но не мина и ние се оттеглихме по посока на четата, която щеше да се придвижи към местността “Милини скали” в Беловския район, за да проведе акция в с.Габровица. Като стигнахме в балкана над селото, другарите в групата от това село подготвиха организацията за провеждане на акция с цел да убият няколко души реакционери, да нападнат общината, да вземат оръжие и да наберат 20 души нови партизани.

Акцията се проведе успешно. От набелязаните трима реакционери само един открихме и го унищожихме, след като ограбихме бакалията му. Всичката стока раздадохме на населението: басми, брашно, олио, захар и др. Населението се стиче масово. Другаря Стойнов говори на състоялия се митинг за задачите на партизанското движение и на Отечествения фронт. Като завзехме общината, унищожихме архивите. След митинга, се оттеглихме към сборния си пункт с песента “Жив е той, жив е”. С нас заедно навлязоха и двайсет души нови партизани, както беше предвидено в плана на акцията. Четата ни нарасна над 80 души, което наложи разделянето и на две. На едната чета си остана командир “Чапай”, а на другата – партийното ръководство избра за командир Асен Бонев [Стоянов]26 от с.Варвара. Двайсет души чепинци, начело с Атанас Семерджиев от [с.] Лъджене, се отделиха, по решение на ръководството, за отреда “Чепинец” на Манол Велев.
На оттегляне от Варварската чета, се отделиха осем опитни партизани, за да проведем акция за завземане оръжието от общината Голямо Белово, Пазарджишко. Другарите, с които проведохме акцията бяха с войнишка униформа, за да не породим съмнение като влизаме в село. Така като войници влезохме незабелязано в общината. Отворихме вратата на караулната и изкомандувахме: “Стой! Никой да не мърда! Арестувани сте!”. Веднага поставихме пост на вратата и без съпротива взехме оръжието и бързо се оттеглихме. Дочухме стрелба подире им, но ние се бяхме вече оттеглили. Завърнахме се при Варварската чета. Разпределихме си нововзетото оръжие, след което, както беше уговорено, трябваше набелязаните 12 души да се присъединим към отреда “Чепинец” в посока на Каменецкия балкан. На път за там, след като видяхме, че има условия за мобилизиране на добри бойци към нас, спряхме се в балкана и установихме връзки чрез местни познати, горски работници “трупчии”, на които възложихме да поканят партийните отговорници от с.Каменица за среща с нас, за да им възложим задачи за мобилизиране на нови другари.
Като се срещнахме и им изложихме нуждата от излизане на колкото се може повече партизани, другарите партийни отговорници ни докладваха, че има много желаещи, като отпускари войници и други другари добри партийци, да излязат с нас в балкана.
Изтеглянето на другарите от село ставаше поединично или по двама-трима души, като ние предварително пращахме наши свръзки, за да ги доведат в четата. Така нашата група от дузина нарастна в продължение на две седмици на 45 човека.
От щаба на ІІІ оперативна зона, с командир Методи Шатаров /бай Панайот/, убит после при една акция, и комисар Стоян [Николов] Попов27 /сега народен представител/, дойде заповед, чрез свръзка от другите чети, че всички чети трябва да се придвижат в посока на връх “Милеви скали”, от гдето ще се организира нападение на гара Варвара, с.Варвара, с.Семчиново и с.Саитово (тук имало германски склад с дрехи). Изпратиха мен и Атанас Семерджиев за свръзка с Манол Велев, комуто да връчим общата заповед на командира на ІІІ оперативна зона. Нашите другари се насочиха към сборния пункт “Милеви скали”. След като връчихме заповедта на комисаря на “Чепинец” – Манол Велев, заедно с него се придвижихме към уговорения сборен пункт “Милеви скали”. Там пристигнахме привечер към средата на месец август. Тук беше пристигнало и цялото ръководство на ІІІ оперативна зона за организиране на предстоящата голяма акция. Всички чети наброяваха 230 души партизани. Командирът на зоната другаря Шатеров прие официално четите, свика ръководството им (командири и комисари) на заседание. Според взетото там решение, обектите и задачите на всяка чета се разпределяха поотделно.
Сутринта четите се насочиха към определените обекти. Нашата чета, с командир Асен Бонев [Стоянов] и ръководители Атанас Семерджиев и Любен Гумнеров, имаше за задача да превземе общината на с.Варвара и да изземе оръжието на полицейския участък.
Когато нашите телефонни връзки се придвижили, за да изрежат телефонните жици и да прекъснат връзката на селото с войсковите части, те били неочаквано забелязани и влизат в кратка престрелка с караула, което дава възможност на полицейския участък, кмета и другите реакционери да се въоръжат добре, като се качили на втория етаж на общината. Когато ние се придвижихме към общината, отдалечена от селото на около два километра и е по-близко до гарата, фашистките гадове ни откриха огън. В завързалата се ожесточена и продължителна престрелка падна убит нашия скъп и млад другар Христо Овчаров, от с.Дорково. При все това ние успяхме да превземем първия етаж на общината. В тая акция участвувахме към 40 души. В момента, когато влизаме в първия етаж, дочу се ура наблизо зад общината. Това даде повод да помислим, че са пристигнали войскови части от близкото (на 2 км) село Ели дере. Веднага напуснахме етажа и се оттеглихме към балкана. Врагът се окуражи и почна да си служи и с бомби. Отчетохме, че е безцелно да хабим бойните си припаси и се оттеглихме, тъй като в това време се водеха сражения съвсем близко: на гарата, в селото и в съседните близки села Семчиново и Саитово. Навсякъде по тия обекти акциите се проведоха успешно. Селата Варвара, Семчиново, и Саитово бяха превзети от партизаните. Иззети бяха много трофеи и избити неколцина фашисти. Разказваха после как интересно станало превземането на германския склад с дрехи в с.Семчиново. Нашият партизански подпоручик Благов28, с осем души партизани във войнишки дрехи, отива при войниците от склада и им казва строго: “Какво гледате, бе, какво чакате? Не видите ли как шумкарите нападат селата? Я скоро, бързо се строявайте та да вървим на помощ!”. Войниците се смутили и се подчиняват на “офицера”. Строяват се. Картечарят на склада, който бил залегнал при картечницата в картечното гнездо, също се уплашил от заповедта на подпоручика и се строява при другарите си. Подпоручик Благов изкомандува и на своите “войници” -партизани да се строят в задна редица, а след това веднага командува на първата редица: “Три крачки напред, марш!”. Кимва на партизаните да вземат “На бой с нож” и тогава дава заповед на неприятелската редица войници: “Лицева опора, марш!” и извиква: “Никой да не мърда, защото ще стреляме!”. Партизаните насочват заредените си пушки към тях. Сам “подпоручикът” взема картечницата и пушките им. Така залегнали в “лицева опора” войниците стоят, докато стане организираното от по-рано изземване на целия склад. Над десетина магарета били натоварени с дрехи в балкана, гдето се облякоха с германски дрехи над 200 души партизани.

* * *
“След голямата акция, всички чети се оттеглиха на почивка в балкана, гдето почна приготовление на втора голяма акция: превземане на същите села: Варвара, Семчиново и Сеитово, както и гарите Варвара и Саранево. Заповедта гласеше тия села и гари да се завладеят окончателно, като се постави и наша, партизанска управа”.
Войската предвождана от свирепия полковник Герман Еленков, командир на 27[-и Чепински] пех[отен] полк, успява да обгради партизаните. (вж. Подробното описание на Миланка [Николова] Станудина29, партизанка от отряда “Чепинец”). При оттеглянето на партизанскте отряди, врагът успява да откъсне една част от тилната партизанска редица, върху която съсредоточава почти целия си огън. Тук е и Михал.

“От четирийсет души партизани, заточени в едно дълбоко дере, паднаха убити 12 души. Всички останали успяхме да се отскубнем от картечния огън и се отправихме към определените биваци, посочени от командира на зоната – Методи Шатеров (”Бай Панайот”). В тази акция той загина трагично: с прекосени от картечен залп ръце и крака, той живя само два дена и умря”.
Става отново прегрупирване на четите, след което Манол Велев потегля с отреда си “Чепинец” към [селата] Каменица-Лъджене, а Михал Ковачев, заедно с дядо Стоян Попов (”Дядо Васил”) сформират чета от около 60 души и слизат на 8 септември в с.Белово, а на Девети септември – в [с.] Сараньово, отгдето тържествено се отправят за Пазарджик, за да празнуват свободата.

МИХАЛ КРЪСТЕВ КОВАЧЕВ, 38-годишен

–
1. Михаил Кръстев Ковачев – роден на 5 ноември 1911 г. в с.Дебърско. Политзатворник, член на РК на БРП в Чепино, концлагерист, ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
2. Асен Александров Бозаджиев – роден на 14 февруари 1909 г. в гр.Велинград. Член на бойна група, член на РК на БРП, политзатворник. Член на БРП.
3. Васил Василев Гилин – роден на 26 май 1905 г. в гр.Брацигово. Секретар на РК на БРП-Чепино, ятак. Член на БРП.
4. Васил Димитров Огнянов – роден на 28 декември 1903 г. в с.Дорково. Член на ОК на БКМС, участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно ятак.
5. Георги Георгиев Ласков – роден на 24 април 1898 г. в с.Недобърско, Благоевградско, Ятак, член на БРП.
6. Ангел Георгиев Чаушев – роден на 28 август 1903 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
7. Илия Георгиев Чаушев – роден на 2 март 1914 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
8. Георги Ангелов Чолаков – роден на 1 април 1911 г. в гр.Батак. Партизанин, заместник командир на отряда “Антон Иванов”. Член на БКП. Убит в сражение на 22 февруари 1944 г.
9. Никола Ангелов Чолаков – роден на 20 октомври 1905 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в сражение на 1 март 1944 г.
10. Тодор Ангелов Коларов – роден на 13 февруари 1903 г. в гр.Батак. Ятак, член на БКП.
11. Никола Петров Велков – роден на 17 август 1914 г. в с.Дорково. Секретар на РМС, партизанин в отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в бой на 14 март 1944 г.
12. Любен Тодорв Гумнеров – роден на 17 май 1914 г. в с.Церово. Политзатворник, секретар на ОК РМС – Пазарджик, секретар на ОК на БРП – Пазарджик, партизанин, член на щаба на ІІІ ВОЗ.
13. Любен Иванов Йовчев – роден на 7 ноември 1914 г. в гара Септември. Член на ОК на БКМС, секретар на РК на БРП – Септември, партизанин в отряд “Ангел Кънчев”. Член на БКП.
14. Георги Тодоров Ванчев – роден на 21 януари 1910 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 7 март 1944 г.
15. Манол Иванов Велев – роден на 6 януари 1916 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Секретар на РК на БРП – Велинград, партизанин, политкомисар на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
16. Атанас Георгиев Семерджиев – роден на 21 мaй 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин, командир на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
17. Никола Димитров Божанов – роден на 6 май 1906 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Убит в сражение на 21 април 1944 г.
18. Александър Иванов Пипонков – роден на 8 август 1920 г. в с.Дъбравите. Секретар на РМС в с.Дъбравите, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”. По време на І период от Отечествената война на България 1944-1945 г., е капитан от 27-и пехотен полк. Загива в сражение при с.Дубочица, Кумановско, на 10 октомври 1944 г.
19. Абди Мустафов Онбашиев – роден през 1904 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада чепинец. Член на БРП от 1924 г.
20. Борис Павлов Кюркчиев – роден на 15 май 1926 г. в с.Дорково. Партизанин от отряд “Ангел Кънчев”, Член на РМС.
21. Лазар Иванов Пармаков – роден на 29 ноември 1924 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
22. Стоян Давидов Георгиев – роден на 25 март 1925 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
23. Костадин Георгиев Ласков – роден на 18 юли 1924 г. в с.Дорково. Политзатворник, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
24. Христо Григоров Овчаров – роден на 5 март 1924 г. в с.Дорково. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС. Убит в сражение на 18 август 1944 г.
25. Иван Павлов Стойнов – роден на 27 октомври 1920 г. в Белово. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев” , по-късно политкомисар на отряда, секретар на БРП на с.Малко Белово. Член на БРП.
26. Асен Бонев Стоянов – роден на 18 юни 1906 г. в с.Варвара. Секретар на БКП в с. Варвара, партизанин, по-късно командир на отряд “Ангел Кънчев”.
27. Стоян Николов Попов – роден на 25 юли 1898 г. в с.Горно Броди, Гърция. Секретар на ОК на БРП-Пазарджик и Пловдив, политзатворник и политемигрант, член на ЦК на БРП, политкомисар на ІІІ ВОЗ. Последователно е член на ВКП(б) и БРП.
28. Благов, поручик –
29. Миланка Николова Станудина – родена на 26 август 1918 г. в гр.Велинград. Партизанка в бригада “Чепинец”. Член на БPП.

№ 3
Спомен на партизанина Асен Бонев Стоянов – “Велко”.

с.Варвара, Пазарджишко, 1 – 2 декември 1949 г.

Роден съм на 18 юни 1906 г. в с.Варвара, Пазарджишко. Произхождам от бедно селско семейство. Имам трима братя и една сестра. Аз съм най-голямият син в семейството. Чичовците ми, също бедни (единият е дърводелец, гурбетчия), както и баща ми са взели дейно участие в септемврийските събития през 1923 година. Аз бях 17-годишен младеж, но също бях арестуван, заедно с баща ми и чичо ми на гара Сараньово. Като малолетен бях освободен след три дена.
През 1920 година в селото ми съществуваше младежка комсомолска организация, на която бях и аз член. Като такъв бях и арестуван през септемврийските събития. Секретар на комсомола тогава в село беше Васил Тошев Гетов1. Партията беше добре укрепнала тогава в село и наброяваше към 30 члена, между които най-актвен беше Георги Динев Марков. След събитията в 1923 година, комсомолът, както и Партията в село бяха твърде много разстроени и не проявяваха деен организационен живот до 1927 година.

През 1924 година постъпих аз в 27[-и] Чепински [пехотен] полк. Тук попаднах в другарска среда. В ротата им се обособи една малка групичка, в която можехме да си споделяме мисли от политически характер. След атентата на Св[ета] Неделя в София през 1925 година, нашият полк беше изпратен да преследва появилата се чета на Кискинов в Панагюрско. Нашата групичка използва случая, за да пропагандира между войниците безцелната задача, за която ни бяха изпратили. Началството узна тази наша лява проява е около десет души бяхме арестувани три дена в една вила, след което целият наш взвод беше заменен и изпратен обратно в казармата в Пазарджик. По време на акцията за преследване на въстанниците от Кискиновата чета, ние бяхме успели да се свържем с ятаци от с.Мухово и им разкривахме всички получавани нареждания и заповеди на началството си. С това ние значително улеснявахме укриването на четата. По време на службата си в казармата аз се проявих като твърде недисциплиниран войник: веднъж напуснах поста си при затвора, заради което бях осъден на три месец строг тъмничен затвор /”галфак”/.
Военната си служба завърших през есента 1926 г. Като се завърнах в село, Партията и комсомолът значително бяха закрепнали. Страхът от септемврийските събития беше вече изживян. През 1927 година, по време на изборите аз станах член на Партията. Неин секретар тогава беше Васил Тошев Гетов, занаятчия-кожухар в Пловдив. Отпочнахме редовен организационен живот. В изборите през 1931 година ние избрахме трима души наши другари за общински съветници. Тогава аз взех дейно участие в разпространяването на наши бюлетини и агитация. В деня на избора полицията се опита да ме арестува от дома ми, но не успя.
През 1933 година аз бях избран за секретар на нашата партийна организация в село, която нарастна на 40 члена. След преврата на 19 май 1934 година отношенията ни с реакционерите в село се наостриха много. Мнозина наши другари бяха тормозени, арестувани и бити. Ние трябваше да изпълним общия курс на партията и навлязохме в масовите организации (читалището, кооперацията и др.), като успяхме да превземем ръководствата им. Отношенията ни с реакционерите още повече се влошиха, което достигна и до сбиване (на 14 ноември 1934 г.) при един изострен политически спор. Аз нанесох побой на един цанковист, за което бях осъден на една година затвор, но аз апелирах делото (адвокат ми беше др.Тодор Поляков от Пловдив, по препоръка на др.Влад[имир] Димчев, от Пазарджик). Това забави изпълнението на присъдата, а после пък ме засегна амнистията по случай раждането на престолонаследника. Вбесени от нашата организирана сила, една вечер реакционерите причакаха в засада един наш другар и го убиха. Ние издирихме четиримата убийци и поведохме организирана борба срещу тях – успяхме да ги осъдим и ги вкарахме в затвора.
Нашата организация укрепваше с всеки изминат ден. Поддържахме редовна връзка с Районния комитет на Партията в [с.] Саранево, а така също и с Окръжния комитет в Пазарджик.
Провежданите конференции на Окръжния комитет ставаха в нашия балкан, в местностите “Осичето” и “Елачко дере”.
По време на изборите в 1937 година за народни представители, ние гласувахме за кандидата Шуманов. Спечелихме 70 на сто от гласовете. На следващите избори за общински съветници аз бях избран за съветник в нашата централна община (в с.Варвара). Наскоро бях изключен, тъй като аз провеждах всички поръчения на Партията и често влизах в спорове, особено при гласуване на бюджета, когато виждах нещо, че неговата тежест пада върху бедните слоеве на селяните.
През 1940 година аз бях мобилизиран в запаса на [българо-]турската граница. Тук имах възможност да се свържа с много познати другари, с които работех по партийна линия в нашия край, между които бяха адвокатите Добри [Стоев] Брадистилов2, Михаил Манев [Михайлов]3 и Борис Кратунчев. През пролетта [на] 1941 година отново бях мобилизиран в Златоград – на [българо-]гръцката граница. Тук ме свари решението на фашисткото правителство за пускане на германските войски в България. Това от друга страна наложи да освободят от запаса няколко набелязани другари-комунисти, между които бях, разбира се и аз. Веднага със завръщането си в село получих нареждане от Районния комитет в Саранево да образувам бойна диверсионна група. На първо време аз организирах шест души наши партийци. Почнахме усилена дейност по снабдяване с оръжие и бойни припаси.
След обявяване на войната между Германия и Съветския съюз [на 22 юни 1944 г.], ние веднага проведохме съвместна районна конференция в местността “Башлъците”, на които другарят районен секретр Любен Йовчев ни даде инструкции за подготвяне на землянки на балкана и за събиране на оръжие и храни.
Нашата бойна група (Спас Бонев [Стоянов]4, мой брат, Атанас Дамянов Кръстин5, Атанас Ангелов Бонев6, Никола Дим[итров] Радков7, убит после като партизанин, Павел Ангелов Нистеров, Ивaн Димитров Радков8) се събра веднага на съвещание и определихме местата за изкопаване на землянки, а също така трябваше да открием и всички необитаеми и непроходими места за населението.

След като батачани съставиха партизанска група в Баташкия балкан, полицията изостри бдителността си и предприе масови арести в с.Лозен и [c.] Саранево. Провалът на Районния комитет разкри на властта всички негови членове, което ги принуди да минат в нелегалност. Това бяха: Любен Йовчев, секретар; Лука [Димитров] Навущанов9, Никола Бочев (убит като партизанин), Тодор [Атанасов] Хайдушкин10, Петко [Атанасов] Чолев11 (убит също по-после като партизанин), Владо [Петров] Георгиев12 и Елена [Ламбрева] Йонова13. Между тия другари бяха попаднали и нечленове на районния комитет – Ангел [Иванов] Згарлийски14 и Ангел Овсезов, от с.Лозен.
Някои от тия нелегални другар (Лука Навущанов, Любен Йовчев, Петко Чолев, Никола [Иванов] Сгуров15, Ангел Овсезов, Ангел Сгарлийски и Атанас [Василев] Дамянов16) дойдоха в началото н август в нашия балкан – местността “Коритата” и се настаниха за зимуване в една пещера. Чрез другаря Иван Дамянов аз се свързах с нелегалните и ги продоволствувахме.
Към края на м.септември партизанинът Атанас Дамянов /от нашето село/ напусна другарите си и се предаде на властта. Той беше веднага интерниран, но не издаде лагера, но това наложи партизаните да си напуснат бивака и да се изместят в местността “Липово равнище”, други пък слизат по квартири в [c.] Саранево и в [c.] Кара Бунар.
На 6 ноември 1942 година пристигнаха в село около 30 души полицаи, водени от началника си. Веднага ме арестуваха и откараха в общината. Подложен бях на жесток побой, за да разкрия връзките си с партизаните. Не можаха нищо да изтръгнат и ме откараха в Пазарджик, гдето след двудневна инквизиция ме освободиха по недоказаност.
Завърнах се в село и заживях полунелегален живот. Рядко се завръщах у дома си. Това продължи до февруари 1943 година.
На 2 февруари, заедно с двама другари отдохме да изкопаем землянка в местността “Пожарска вода” в балкана, за да изпълним взетото решение на бойната група. Когато на 4 февруари двамата другари вече довършвали изкопа на землянката, били открити от един наш козар, който случайно попаднал там като дирел загубените си кози. Понеже този козар беше известен реакционер в село, веднага долага на властта и един от двамата другари бива арестуван. Това положение наложи веднага, още на другия ден, на 5 февруари да минем окончателно в нелегалност в балкана. Арестуваният другар, въпреки 18-дневните му мъчения в инспекцията на полицията в Пловдив, не признал нищо и бива освободен. Като научих това, аз се осмелявах да слизам в село и предпазливо да поддържам връзка с бойната група (пряко с брат си и с освободения от полицията другар). Това продължи до 5 април същата 1943 година.
Към 3 април двама души от Баташката партизанска група, изпратени за диверсионни действия в нашия балкан, слизат в местността “Кочовия мост” и прекъсват с взрив железопътната линия между спирка “Варварски бани” и гара Чепино. По тоя повод аз бях подирен от полицията, за да ме арестува. Една вечер, когато влязох в една бакалница, за да си купя сол, цигари, сода за хляб, кибрит и др. За другарите от партизанската чета в нашия балкан (от група тя нарастна на чета с 15 души), посочен от наш местен общински полицай, аз бях арестуван от местната полиция. Те ме заставиха да ги отведа в дома на друг един помагач и заедно с него да ме откарат в общината. Нашият местен полицай предложи сам да отведе четиримата си другари до дома на дирения помагач, а аз с останалите двама полицаи да отида направо в общината. Когато пристигнахме там, при отваряне на вратата аз блъснах единия полицай пред мен вътре и той се строполи на пода; извръщам се веднага назад, стрелям върху втория и побягвам, но и двамата откриха стрелба подире ми, раниха ме леко в стъпалото на единия крак. Въпреки това аз успях да побегна и се укрия в балкана. Тук ме чакаха другарите партизани в местността “Коритото”. Командир на групата беше другарят Костадин [Димитров] Старев – “Клим”17 (избягал като школник от 27[-и Чепински] пех[отен] полк в Пазарджик); политкомисар беше “Ботю”18, по професия агроном (и двамата родом от с.Мало Конаре, Пазарджишко). След една седмица от пристигането ми в групата, на едно съвместно заседание решихме да преименуваме групата в чета “Кочо Чистеменски”, която тогава наброяваше 15 души. Почнахме да провеждаме бойни учения и просветна дейност. Полицията се беше добрала до сведения за нашето пребиваване във Варварския балкан и предприе блокада, като спря всякакъв достъп на населението да ходи из балкана. Така ние се откъснахме от връзките си със с.Варвара, което ни принуди да изпратим към 7-8 души из другите близки села, но полицията влязла по дирите им и засили блокадата, като мобилизира всички реакционери из целия район край балкана, за да откъсне другарите си и ги залови. Те обаче се укриват почти цял месец из ятаците по селата. Ние в балкана привършихме храната, което ни принуди също да слезем, за да установим връзки с бойните групи и се снабдим с храна. Щом слязохме до гара Саранево и видяхме, че не можем да преминем гъсто поставените полицейски постове, върнахме се отново към балкана, но на разсъмване се натъкнахме на един полицейски пост, който решихме да обкръжим и го заловим. Завърза се престрелка, но постовете се пръснаха, като някои бяха изоставили раниците и пушките си, изплашени от ненадейното наше нападение. Ние се оттеглихме навътре в Беловския балкан и наблюдавахме как полицията обкръжи цялото пространство на завързалата се престрелка.

С храна обаче не можахме да се сдобием и това ни принуди да се оттеглим в Сестримския балкан. Още с пристигането си пратихме двама другари за с.Сестримо. Те имаха познати там и можеха да се свържат, за да снабдят четата ни с храна. Те успяват да влязат във връзка със селото и на втората вечер, точно на Гергьовден, донесоха едно печено агне и хляб. След като подкрепихме силите си, ние се изтеглихме след проливния дъжд, мокри до кости, в една пещера на Сестримския балкан, гдето престояхме 18 дена. Понеже в Сестримо нямаше тогава партийна организация, ние се снабдявахме с храна само чрез двама крайно бедни другари: Гаврил Ганчев (когото нарекохме с нелегалното име “Ганчо”, а другия – “Станчо”). Нашият “Ганчо” беше каруцар на някаква еврейска група, която работела на шосето край Сестримо. Когато той им пренасял храна, едва е успявал да открадне по някое хлебче, риба и ориз, за да ги предаде на нас.
Храната ни беше крайно оскъдна. Варяхме си коприва, събирахме си охлюви, беряхме си див лук /”лефурда”/, а някои другари дори ядяха току що излистила букова шума. Твърде много заслабнахме и изпусталяхме. Решихме да хванем от някое стадо една овца и да подкрепим силите си. До такава степен бяхме прегладнели и отслабнали, че аз и един другар не можахме да хванем така желаната овца. Връщаме се и докладваме на командира. Реши се: трима души да се върнат отново във Варварския край и се свържат с незавърналите се още наши другари партизани и чрез ятаци, бойни групи, да организират събирането на храни. Между тия трима другари бях и аз. Ние успяхме да се свържем на първо време с другари от Варвара, а те пък ни свързаха с Ветрен дол и със с.Лозен. Така успяхме да съберем цяла една каруца с хранителни продукти, а наш човек от с.Лозен ги откара до с.Сестримо, гдето пък нашият “Ганчо” ги приемаше и предаваше на другарите от четата.
Двамата мои другари останаха да събират още храни из селата Ветрендол, Варвара, Саранево, Лозен и Злокучене, а аз се установих във Ветрендолския балкан, за да подготвя скривалище за незавърналите се другари, откъснати от четата преди около един месец. През м[есец] юни те дойдоха, а заедно с тях доведоха и нови 10 души (от Пазарджик, [с.] Величково, [с.] Карабунар и [с.] Стрелча, Панагюрско). Към края на юни при нас се прибраха и другарите, които бяха останали в Сестримския балкан, тъй като били открити и предадени от някой си горски. Така тук, във Ветрендолския балкан, ние се насъбрахме всичко към 30 души, след което, поради поставените секретни постове наблизо, ние се изтеглихме през Варварския балкан и се установихме в Симеоновския балкан, и си изкопахме две землянки за склад на пренесените продукти. Тук надойдоха още 5-6 души другари от [c.] Величково, [c.] Бошуля и [c.] Злокучене. Проведохме една конференция, на която се разкритикува дейността на околийския секретар на Партията – др.Любен Гумнеров: при отпечатване на материалите на циклостил в с.Величково се е отнесъл немарливо към работата си, което подпомогнало властта да разкрие циклостилната машина и да извърши масови арести в селото. Другарят Гумнеров беше обвинен още и в тома че като секретар на Околийския комитет, не е ръководил добре партийната околийска организация, поради което е последвал провал. Обсъдена бе и дейността на др.Любен Йовчев, че не спазва дисциплината в четата – самоволно се отлъчва и отива в родното си село Саранево. Направиха се изводи от всички тия опущения и слабости. Гласува се резолюция за най-строго изпълнение на партизанската дисциплина.
След тази конференция се зе решение една група, начело с др.Гумнеров, да слезе из селата и в гр.Пазарджик, за да уреди връзки за събиране на храни, които да се превозят във Ветрендолския балкан, а останалаа част от четата заминахме да копаем землянки из нашия Варварски балкан, главно за складиране на картофи за зимата. Тази задача можахме да изпълним към края на септември, но тъкмо по това време бяхме разкрити от един дървар от с.Симеоновец, тъй като се бяхме установили в тоя балкан. Това наложи да се изместим отново във Ветрендолския балкан. Тук към нас се присъедини и др.Лазар [Христосков] Боснев19, касиер на кооперацията в с.Паталеница, излязъл в нелегалност. Изкопахме веднага четири землянки и складирахме хранителните си продукти, насъбрани от селата Величково, Бошуля, Карабунар, Ковачево и др. Взе се решение аз да сляза с група от трима души във Варварския балкан, за да организирам още една продоволствена база. След като успешно изпълнихме възложената ни задача, аз и “Филип” (Георги [Цвятков] Момеков20, от Панагюрище, който беше дошъл при нас към края на септември), по поръка на командира на четата, отидохме в местността “Милеви скали”, за да огледаме местността и направим скица, тъй като там щяха да ни пуснат оръжие с парашут. Другарят Момеков отнесе скицата на командира на четата, но напразно останаха надеждите ни за спускане на оръжие. Аз останах при триматта си другари от Варварския балкан, за да продължим работата си по изнасяне на храни и складирането им в приготвените отпреди землянки. Тази наша дейност продължи до падането на първия сняг през декември [1943 г.]. Дебелата снежна маса им попречи да се върнем при четата във Ветрендолския балкан и останахме да зимуваме в нашия Варварски балкан. През това време нашата чета е провела към началото на декември една акция: изгорено било влакчето, идващо от Велинград, в местността “Бялата барака”, превозващо дървен материал за немците. Преди един ден пък беше дошла една част от Баташкия отред и на гара Цепина бяха спрели мотрисата, идваща от Пазарджик: убиват двама полицаи, свалят пътниците, обискирват ги, а мотрисата пускат обратно по инерция из нанадолнището, гдето дерайлирва.
До пролетта ние не успяхме да се свържем с нашата чета и си зазимувахме в нашия Варварски балкан. През януари бяхме разкрити от един козар, който не ни издаде, но все пак ние се принудихме да се изместим замаскираната и добре подготвена землянка в местността “Дюкяните”” Измествахме се в местността “Куикълата”” гдето преживяхме до пролетта.
Към 2 февруари 1944 година нашата чета провела акция и в Баткуша – местност край манастира “Св.Петър” за снабдяване с храни и облекло. Натоварват всичко на камион и се оттеглят в Семчинския балкан, в местността “Кишиша”, гдето се настаняват в предварително приготвени землянки. Полицията била уведомена за акцията и тръгва по дирите на камиона. Когато другарите спрели при “Топлата вода” в Малко-Беловска местност, з да разтоварят камиона, на другия ден пристига полиция, обгражда цялата тази местност и разкрива землянката. Там бил настанен един ранен другар при акцията, заедно с други двама. Завързва се престрелка и двамата другари падат убити, а раненият бил хванат жив. Полицията и войската успяват да разкрият и другата землянка на четата. Завързва се и там бой. Нашите четници се принудили да отстъпят, преследвани от врага. Били дадени три жертви. Четата се оттегля в местността “Елиджик”” в Церовско-Муховско землище. Тук в четата се прибрали около 20 души другари, останали за зимуване от есента. Но и тук четата бива разкрита от следващите я по дирите войска. Обкръжена, четата завързва ожесточено сражение, но бива разбита от превъзхождащия я враг. Падат убити 22 души наши партизани, начело с командира “Клим” и политкомисаря “Ботю”. Тук бива ранен и политическият комисар на ІІІ [оперативна] зона, другарят Стоян Попов, а командирът на ІІІ [оперативна] зона, другарят Методи Шатеров и неколцина още другари успяват да се отскубнат от врага и да се спасят. След два месеца /към месец юни/ ние успяхме да се свържем с тях във Ветрендолския балкан.
Партизанското движение се разрастна. Тук пристигнаха около още 50 души /само от с.Черногорово бяха дошли към 20 души младежи/. Така четата нарастна до 80 души. Предприехме масови акции. Около 30 души слязоха в един еврейски лагер при гара Белово. Тук към тях се присъединил един евреин, който отпосле стана политически комисар в четата на “Чапаев”. След това ние се оттеглихме от Ветрендолския балкан, за да проведем акция в с.Дорково, но се случи беда: през деня двама души, които бяха поставени на пост, се предават на властта, което ни наложи да се откажем от тази акция. Потеглихме за с.Габровица. Тук проведохме успешно акция за снабдяване с оръжие от общината, а също и с храна и облекло. Свикахме митинг. Произнесе се слово, а след това се завърши с хоро. Към четата ни се присъединиха към 10 души мъже и жени от селото. Оттеглихме се в балкана. След една седмица една група от десетина души проведе акция в общината на с.Голямо Белово. Снабдихме се и от тук с 16 пушки и около 300 патрона. След тази успешна акция четата се отправи за местността “Милеви скали”, за да се свърже с отред “Чепинец” и “[Панайот] Волов” от Средногорието. Тогава, към средата на август, нашата чета “Кочо Чистеменски” нарастна на 120 души и [се] оформи в отред, наречен “Ангел Кънчев”. За боен командир на отреда бях избран аз, по препоръка на командира на зоната, другарят Методи Шатеров; това се обсъди и одобри от общото партийно събрание. Отредът се разчлени на три чети.
Срещата на “Милеви скали” с отредите “Чепинец” и “[Панайот] Волов” стана на 16 август. Присъствуваше и целият щаб на ІІІ [оперативна] зона. Беше изготвен общ оперативен план за превземане на селата: Варвара, гара Варвара, с.Симеоновец (тук имаше германски склaд с дрехи, които бяха иззети при една акция; описаха се от друг партизанин) и с.Семчиново.
На моя новосформиран отряд се възложи за обект с.Варвара. На 18 август ние нападнахме, по предварително подготвен план селото. Акцията не излезе напълно успешна. Един озверен реакционер от село уби жена ми, дъщеря ми (18-годишна) беше ранена на седем места, а 12-годишният ми син – във врата. Аз успях да прибера ранените си деца в отреда, а най-малкото – 9 годишно момиченце, изпратих в с.Семчиново при роднини.
Проведената акция от отред “Чепинец” на гара Варвара не успя. Там участвуваха хора и от моя отред. Полиция и войска барикадирали добре отвътре гарата и полицейския участък, от гдето хвърляли бомби и не позволили превземането на участъка. Падна убит един четник, а двама били ранени.
Най-успешна била проведената акция в с.Симеоновец от отред “[Панайот] Волов”. Германският склад с дрехи бил ограбен и опожарен. Освен това били взети една лека картечница, 6 пушки и патрони. В престрелката с местната полиция били убити двама полицаи и други двама ранени.
Едновременно проведената акция в с.Семчиново се проваля. Били ранени 7 души четници.
След така проведената акция отредите се оттеглиха отново в местността “Милеви скали” /северно от Чепино/.
Щабът на ІІІ [оперативна] зона направи разбор на проведената акция. Отчетоха се грешките за пропадналата акция в с.Семчиново, от сборния отряд (от “Чепинец” и “[Панайот] Волов”). Отчетоха се грешки и на отред “Чепинец” за неправилно нападение на обекта, недобре разузнато положение на гарата.
Отред “[Панайот] Волов” се оттегля за Средногорието. Щабът съобщи за изготвения план за общо нападение – откриване фронт и превземане на гр.Пазарджик, гарите Саранево и Белово. Между това, от 20 август до 4 септември, се изпращаха наказателни групи за залавяне и ликвидиране на открити народни врагове из селата: Варвара, Чепино, Каменица, Корово. През това време прииждаха непрестанно нови четници и четнички в отредите. Моят отред “Ангел Кънчев” нарастна на 130 души.
На 4 септември врагът се сдобина със сведение за разположението на нашите отреди и войската ни обгражда от всички страни. Същият ден, в 9 ч. Сутринта, партийната организация (от около 50-60 души) на зоната беше свикана на заседание. Тук-там се зачуваха далечни редки вистрели и това ни озадачи. След няколко минути идва един от постовете на нашата охрана и съобщава, че откъм Беловския балкан настъпва многобройна войска. Почнаха да се зачуват и по-близки вистрели. Веднага пращаме далечни разведки, за да разузнаят добре състава на настъпващата войска. Заседанието веднага се прекрати. Всеки командир, според дадената от щаба на зоната заповед, си строи отряда за проверка на хората и да разпредели задачите на командирите на четите. На отред “Чепинец” беше даден фронт към запад – за среща с войските, които настъпваха откъм Белово; на моя отряд се даде фронт откъм изток – за среща с войските, които настъпваха откъм гара Варвара, с.Варвара и с.Симеоновец. Отредите заеха позициите си.
Войските, настъпващи откъм [с.] Белово, изпревариха тия, които идваха срещу моя фронт, така че отред “Чепинец” прие боя по-рано от моя отряд с около четвърт час.
Високозаетата от нас позиция обхващаше целия обзор на настъпващите войски и ние добре наблюдавахме тяхното движение към нас. Аз дадох заповед на четниците си да се въздържат да стрелят. Когато предните двойки огледвачи на войската се приближиха на 50 крачки от нас, а след тях и настъпващата във верига войска излезе на открито пред нас на поляната, тогава едва аз дадох заповед за стребла и още при първия мой залп войниците отстъпиха и побегнаха панически, тъй като няколко души бяха ранени и нададоха викове. Чуваше се ясно командуването на началството, което призоваваше строго войниците да не отстъпват, защото ще бъдат разстрелвани.
Ние прекратихме стрелбата. Офицерите прегрупираха частите си и отново настъпиха, но и сега те бяха отново отблъснати, с нови ранени. Аз забелязах, че на около един километър прииждат нов войскови части. Преценявайки добре надделяването на врага, аз съобщих на щаба на зоната, че срещу мен прииждат големи войскови части. Чакам ново нареждане. След малко свръзката ми съобщи, че щабът заповядва да не отстъпвам да приема боя. В този момент една от моите чети, с фронт откъм с.Симеоновец, (с командир “Боян”) видях че отстъпва и войниците се явиха в тил на моите останали две чети, което позволяваше да бъдем скоро обградени и притиснати. Съобщавам на зоната за новосъздалото се положение, но свръзката ми донесе, че не е влязъл в досег с командира на зоната, понеже командното място е изместено.
Докато войската в тил все повече се приближаваше, другата пред нас се прегрупирваше за трета атака. Оставаше само един изход: да се отскубнем от почти вече обградилия ни от три страни враг. Нямаше време за повече обмисляне на положението и трябваше да се действува веднага. Съветвам се с политическия комисар и той ми даде пълно право да командвам по свое усмотрение. Наредих щото четата откъм спасителния за отреда изход да остане за поддържане на огъня, а десният фланг (вътре в обръчa) да се изтегли. В момента на нашето изтегляне войската съсредоточи картечен огън срещу нас и под негово прикритие войниците от челната колона настъпваха в атака. Около дванадесет души от моя отряд бяха без оръжие и побегнаха изплашени. Определената чета за поддържане на огъня си остана, а другите две чети се оттеглиха, без да се дадат жертви – убити или ранени. Едната част от войниците, която беше в тил на нас, се вряза между двата отреда и се яви в тил на отред “Чепинец”, така че когато ние отстъпихме, той беше разбит – другарите се бяха пръснали из балкана, преследвани от свирепия враг. “Чепинец” даде 14 души жертви, пада убит и командирът на нашата ІІІ [оперативна] зона – другарят Методи Шатеров.
При отстъплението аз насочих отреда си към Семчин[ов]ския балкан, където бяхме се уговорили да се съберем. Аз добре познавах тази местност, понеже тъкмо тук съм се движил цели две години. Използувах умело всяка гънка за прикриване. Когато се наложи да пресечем главния горски път, откри се внезапна стрелба, но скоро замлъкна, без да дадем жертви. Наближаваше да се смрачи и за да не бъдем отново изненадани от противника, аз дадох заповед за почивка, за да пренощуваме в гората. Изпратих свръзка на уговореното за среща място. Разбитите части от “Чепинец” се оттеглят към Чепинския балкан и не можахме да се свържем с тях. Откъснатите наши части при престрелката на горския път се прибраха след два дена при нас – на 7 септември.
Отредът ни проведе успешна акция за снабдяване с храна в с.Малко Белово, след което се оттеглихме в Малко-Беловския балкан. Отпочинахме си на 8 септември и на 9-ти слязохме победоносно на гара Саранево. Четата, която беше останала на “Милеви скали”, за поддържане на огъня под командването на [Александър Иванов Пипонков] “Чапай”, се оттегли успешно без жертви, и на 9-ти септември слиза на гара Белово. На 9 септември целият мой отред и отряд “[Панайот] Волов” влязохме в Пазарджик. След като заехме казармата, настанихме се в училище “Васил Левски”, гдето престояхме до към един месец и през ноември, сформирани в ІІІ партизанска рота, заминахме на фронта при Гюешево. Когато стигнахме до Скопие, бяхме разформировани по време на І фаза от Отечествената война.

–
1. Васил Тошев Гетов – роден на 27 септември 1900 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в в отряд “Ангел Кънчев”.
2. Добри Стоев Брадистилов – роден на 14 април 1910 г. в гр.Пазарджик. Член на ОК на БPП –Пазарджик, политзатворник.
3. Михаил Манев Михайлов – роден на 3 юли 1909 г. в Ени чифлик, член на ОК на БPП – Пазарджик, политзатворник.
4. Спас Бонев Стоянов – роден на 1 януари 1910 г. в с.Варвара. Секретар на РМС в с.Варвара, по-късно е партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
5. Атанас Дамянов Кръстин – роден на 27 септември 1903 г. в с.Варвара. Секретар на БPП в с.Варвара, концлагерист, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”.
6. Атанас Ангелов Бонев – роден на 10 октомври 1911 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
7. Никола Димитров Радков – роден на 14 октомври 1908 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Убит в сражение на 1 февруари 1944 г.
8. Иван Димитров Радков – роден на 12 септември 1910 г. в с.Варвара. Ятак.
9. Лука Димитров Навущанов – роден на 14 юни 1909 г. в с. Поибрене. Политзатворник, член на РК на БPП – Септември, партизанин, командир на отряда “Георги Бенковски”, по-късно политкомисар на отряд “Панаюот Волов”.
10. Тодор Атанасов Хайдушкин – роден на 13 февруари 1889 г. в с.Ветрен. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., член на РК на БPП – Септември, политзатворник.
11. Петко Атанасов Чолев – роден на 17 септември 1900 г. в с.Церово. Секретар на РК на БPП-Септември, партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Член на БPП. Загива в сражение на 15 февруари 1944 г.
12. Владо Петров Георгиев – роден на 22 януари 1917 г. в с.Злокучене. Секретар на ГК на БPП – Септември. Политзатворник.
13. Елена Ламбрева Йонова – родена на 4 март 1893 г. в с.Септември. Член на РК на БPП – Септември, ятачка.
14. Ангел Иванов Згарлийски – роден на 8 септември 1905 г. в с.Лозен. Партизанин от бригада “Георги Бенковски”. Член на БPП.
15. Никола Иванов Сгуров – роден на 25 август 1914 г. в с.Арда, Смолянско. Партизанин, заместник-политкомисар на бригада “Георги Бенковски”, член на РК на БPП – Септември.
16. Атанас Василев Дамянов – роден на 24 декември 1922 г. в гр.Брацигово. Член на РМС. Партизанин от отряд “Васил Петлешков”.
17. Костадин Димитров Старев – роден на 30 декември 1919 г. в с.Мало Конаре. Секретар на РМС в Мало Конаре, партизанин, командир на чета “Кочо Чистеменски”. Член на БКП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
18. “Ботю” –
19. Лазар Христосков Боснев – роден на 22 януари 1916 г. в с.Паталеница. Секретар на РК на БPП -Паталеница, ятак, по-късно партизанин в чета “Кочо Чистеменски”, Член на БPП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
20. Георги Цвятков Момеков – роден на 25 юли 1914 г. в гр.Панагюрище. Секретар на РК на БPП – Панагюрище, партизанин в бригада “Георги Бенковски”. Началник-щаб на бригадата.

№ 4
Спомен на партизанката Миланка Николова Станудина – “Соня”

Велинград, (квартал “Чепино”), 12 юни 1949 г.

Родена е през 1913 година. След опожаряването на с.Обидим, Неврокопско, от турци и гърци, родителите и се преселват в с.Чепино. Като ученичка Миланка е любознателно дете. Завършва ІV клас в смесената гимназия в [с.] Лъджене, а след това и девическото професионално училище (VІ-класно) също в [с.] Лъджене. Многодетното семейство (12 деца, от които 6 живи – 4 братя и две сестри; Миланка е най-малката) не позволило по-голямо образование. Още като дете тя слуша приказки от майка си за комити. Особено впечатление и направил разказа за Елена комитка, съученица на Яне Сандански. Като ученичка Миланка обича да чете за живота в Съветския съюз. След като завършила професионалното училище, Миланка се запознава с уволнения учител и укриващ се в селото комунист Манол [Иванов] Велев, родом от с.Скребатно, Неврокопско. Той основава РМС в Чепино, в който участвува и Миланка. През 1939 годна и било възложено да разпространява бюлетини и да агитира за изборите от името на Работническата партия (комунисти). Изборите били спечелени от комунистите.
През 1941 година есента се заражда и партизанското движение в Родопите. На Миланка се възлагат и конкретни задачи. Тя открадва от зет си пушката му и я дава на главния организатор Манол Велев. Закупува с предадените и пари от партията и пистолета на поминалия се съпруг на братовчедка и. Сформирал се отряда “Антон Иванов”, в който е имало отначало само една партизанка, на име “Макра”, от Пловдив. Тя съобщила на Миланка, че ще я повикат, когато се наложи. Миланка закупувала чорапи и др[уги] дрехи, за които едва след 9 септември [1944 г.] узнала, че били изпращани за лагера “Еникьой” на интернираните. След това, тя е снабдявала партизаните и с медикаменти. В 1942 година тя била приета за член на Комунистическата партия, гдето става секретарка на женската група, която не могла да просъществува, поради съмнение в една от членките.
От отряда “Антон Иванов” слизат партизани (между които е брациговецът Атанас [Николов] Ненов1), за да запалят фабриката за дървен строит[елен] материал на братя Паланкови, предназначен за германците. Акцията се проваля, поради голямата бдителност на пазача, който веднага изгасва бензиновия съд. Запушалката на съда била от вестник, на който бил запазен абон[атния] етикет на името на Вичо Горанов, (ятак от [с.] Лъджене и член на партията). Горанов веднага бива арестуван, заедно с Кадьов; подир това полицията арестува и Ангел Чопeв; Вичо Горанов избягва от ареста, но отново е хванат и убит на 3.ІІІ.1943 г. заедно с Ангел Чопев.
Към баташката група се присъединяват първо Манол Велев и Тодор Дуков, и двамата от Чепино, през пролетта на 1943 година; от Каменица се присъединили следните партизанки: сестрите Вела [Пеева Пеева]2 и Гера [Пеева]3 Пееви, Чаушев, Крум [Георгиев] Гинчев4, “Марко”, Стоил [Димитров] Гълъбов5 и Александър*. На връх Великден те биват приети в Баташкия отряд. След около две седмици се присъединили към отряда Никола Грънчаров и Георги [Вишанов] Дарлоков6.
През есента биват изпратени повиквателни заповеди и се набира значителна група, която се присъединява към батачани и чепинци. Този почин се отчел още тогава като грешка. Наложило се щото отрядът “Антон Иванов” да се раздели. Oще в първата землянка на чепинци в местността “Порт Артур”, (кръстена така по време на превземането на Порт Артур през руско-японската война, когато тъкмо “воювали” и батачани с чепнци за границата между общинските гори), в подножието на връх “Сюткя”, чепинските партизани Петър [Георгиев] Чинков7, Атанас [Георгиев] Зисов8, Манол Велев, Ангел Чопев и др., са си подготвили припаси в случай на провал/. Манол Велев предложил разделянето на пет групи, между които чепинци се отцепват с всички 14 души. Групата се настанява в местността “Маскин”, но бива открита от помаци и се наложило да се премести в местността “Баталач” – “Герово дере”, посочена от комитата Моисей Узунов, който дори завежда чепинските партизани на самото място. Една част остава горе, а други три двойки слизат в Чепинци, Лъджене и Каменица за храна. Двойките се свързват с отговорните ятаци, които сами са отнасяли хранителните и други припаси на уроченото място в планината. Използувана била една най-крайна къща в с.Чепино като удобен пункт за снабдяване, но при все това се е предпочитало по възможност всичко да се отнася в планината, без да се влиза в тази къща. Очертани до тогава ятаци са били: Ив[ан Димитров] Бергов9, Димитър Саизов, Сали Шинев и Костадин Бергов, всички от Чепино. От с.Каменица е бил ятакът [Димитър Тасков] Содев10, наричан от партизаните “Презрения”, поради от оплакването му пред тях, че властта го заподозряла, а той се изразил, че бил “презиран”.
Така в подготовка за зимата преминала есента на 1943 г. След падналия късно сняг двойките се прибрали в землянките си в планината. Когато те напуснали селото, командирът Манол Велев поверява на Миланка, че и се възлага трудната и отговорна задача да служи за връзка между селото и чепинските партизани, т.е. поверява и се живота им. В случай на провал и се наложи спасяването на някои от другарите в село, Миланка трябвало да влезе веднага във връзка с ятака Димитър Малчев. През януари 1944 г., властта предприема арести. От [c.] Чепино избягват в балкана другарите Димитър Сеизов и Георги Мавриков. Според както било уговорено, Миланка изпълнява поръчението на партизаните и им съобщава чрез Димитър Малчов. Веднага слиза една двойка партизани в [с.] Чепино, друга в [с.] Лъджене, трета в [с.] Каменица и четвърта в [с.] Ракитово. Към края на януари [1944 г.] полицията арестува Мильо Михайлов, Васил [Игнатов] Кръстин11, Петър Кънчев и др[уги] ятаци – всички от [с.] Лъджене. Мильо Михайлов бил подложен на жестоки инквизиции, но не изказва нищо.
След станалия провал в климатическата гимназия в [с.] Лъджене, забягват в планината учениците Стойко [Илиев] Калпазанов12, от [с.] Каменица, Ив[ан Николов] Пандев13, от [с.] Лъджене, и Елена [Костадинова] Бергова14 от [с.] Чепино. За пръв път се използвуват домовете на ятачките Кордева и Маврикова за свръзка. Поради настъпилата зима, Миланка била отменена със Стоян Ръджов и Атанас [Георгиев] Мавриков15, които отишли в гората под предлог, че са дървари.
След арестуването на ятаците Мильо и Васил, както и след бягството в балкана на учениците, по писмено предложение от четата на чепинци, Миланка излиза също в балкана на 8.ІІ.1944 г., заедно с ятачката Росица Скабрина и ятака Стоян Ръджов. Когато Миланка съобщила на четниците, че вечерта южнобългарският театър щял да представи пиесата “Бойка” в село, всички единодишно решили да кръстят новопристигналата с Миланка гостенка с името “Бойка”. На другия ден новопокръстената “Бойка” и Стоян Ръджов се завръщат в село. Ръджов само след два дена се присъединява към чепинци под името “Чапай”.
На следния ден младата партизанка Миланка Станудинова – “Соня” и командирът Манол Велев заминават за местността “Къцева чешма”, за да се срещнат с Никола Божанов, Стефан [Ангелов] Добрев16 и Г[еорги Димитров] Шулев17. От тях те узнават, чe застрашените другари от Ракитово щели да излезнат през пролетта.
Падналият дебел сняг възпрепятствувал чепинските партизани да стигнат приготвената от по-рано землянка в местността “Баталач”, пък и ако биха предприели поход до там, следите по снега биха ги издали. Поради това, групата всяка вечер си правила навес с одеяла (пет за шест души), както е показано на скицата:

?

Обстановката в балкана налагала партизаните да си приготват набързо хляб във вид на питки, които изпичали на нажежена плоча, поставена върху два странични камъка. Тестото се отмервало с канче за вода или друга някаква форма. На първо време питките се давали намазани с мармелад и в чест на тоя “разкош”, нарекли бивака “Мармелад бивак”. Друг път чепинци получили от българомохамедани един “тулум” сирене, което ознаменували с кръстенето на бивака си в “Тулум бивак”. През пролетта, убили в един бивак, змия, и го нарекли “Змия бивак”. На друг бивак пък били убили свинкя и го нарекли “Свинкя бивак”. По времето, когато германците отстъпват, чепинци назовавали с нови имена биваците си според завзетите големи градове от русите: “Одеса” бивак” и др. Положената клетва през август 1944 г. чепинци ознаменували с покръстването на този бивак в “Клетва бивак”.
Поради честите акции и увеличаване на групата, прането не могло да става редовно, а при това и дрехите били само по един чифт, затова преобличането на партизаните не ставало редовно. Навъдили се въшки и бивакът бил кръстен с името “Въшка бивак”.
Въоръженето на партизаните било с пушки, пистолети и бомби. Единственият шмайзер чепинци преотстъпили на отряда “Антон Иванов”, когато се отделили от него.
Лекуването на партизаните е ставало с билки: при едно заболяване от цирей, излекували със “заешко биле”. При една акция санитарят загубв медикаментната чанта и затова се наложило да лекуват и един ранен също с билки, от които той оздравял. Вместо кислородна вода употребявали солена вода, която се приготвяла като във вряща вода разтваряли сол.
Още пролетта на 1944 година, чепинци влезли във връзка с Варварския отряд. Пароли между отрядите били “Сюткя”, “Стара Планина”, чукане с камъчета, подсвирквания, началото на известни песни: “Търно моме”, “Тих бял Дунав” и др.; запомнена мелодия на горско пиле; паролите по подражание на птици са се заучавали предварително и затова лесно се разпознавали; цъкане с уста; пс-пс-пс-кане с устни; гърлено-заично жабеподобно краткотрайно квакане.
Облекло. Чепинци били облечени в куртки на горски пазачи и обути в голфове и бричове. /от баташкия отряд, Вела дошла при чепинци, облечена в куртка и обута в брич на горски пазач; тя имала и хубави туристически обувки/. Партизаните носели и цървули, които обували в хубаво време, а и дирята им билая по-неузнаваема.
При поход в сняг или кал се налагало всеки партизанин да стъпва в дирите на първия – водачът. Така при движението в колона по един на всеки е било втълпено да внимава в дирята. Зиме всички се обували с навуща и цървули. Лете се носили каскети.
В чепинския отряд са се пеели повече руски песни. Първата заучена песен е била “Нарибалги” (става дума за “На рыбалке” – бел Н.К.), а след нея “Трактористи” и др. В навечерието на 9 септември заучили песента “Септември”.
Занимания в землянката. Разучавал се е “Капиталът” от Карл Маркс; всеки ден се е провеждало колективно четене на “Македонския въпрос”, към който интересът бил голям, поради преобладаващите македонци по рождение в отряда. Тържествено са били празнувани: Нова година, 8-ми март и др.
Животът понякога се е разнообразявал с теглене на жребий за лишаване от дажба, като за “празно” се падала шишарка. В отреда имало ремсова и партийна група, която разучавали Устава на партията. Агитпропчик бил партизанинът Димитър [Христосков] Генов18, а политически комисар – Манол Велев.
Единствените посетители в бивака на чепинци през зимата били Христо [Петров] Боянов19 и Иван В[асилев] Гагов20, който осведомявал редовно групата за движението на войската в село, полицейския час и др. Гостите били нагостени с питки, намазани с мармелад и пържен кромид с луканка, разбира се веднага се уверили, че не така се хранят партизаните и, че това е само за пред скъпи гости.
Наскро в Ракитово полицията залавя ятак, който предал землянката на партизаните Никола Божанов, Георги Пулев и Стефан Добрев. При завързалата се престрелка те убиват един офицер, но и бил заловен от жандармеристите партизанинът Стефан Добрев, което наложило преместване и на другите землянки на останалите чепинци. За сборно място било определена местността “Суи дол”, гдето отредът “Чепинец” се установява за по-дълго време.
Заловеният партизанин издава мястото на землянката и сам дори завел на мястото 10 камиона с войска, но напразно – чепинци се били вече изместили на нов бивак. Но предателят не се спира до тук – той предава и връзката със землянката – ятакът Димитър Малчев.
До тогава за партизанката “Соня” (Станудина) се знаело в село, че е заминала при брат си в Югославия, но предателят не закъснял да уведоми властта и за нея, че е в отряда.
За отреда “Чепинец” настъпват тежки дни. Единствената връзка с населението остават: Делчо Ганчев, огняр на дъскорезна фабрика “Суха лъка”” и овчарчетата “Гьорето” и Васил [Петров] Гешев21 – “Драган”, които през юли, заедно с баща си Петър [Илиев] Гешев22 – “Тотю” влизат в отреда като партизани. Овчарчетата успели да предадат на партизаните три “ропи” (ями, хранилища за картофи) с картофи на отряда, които остават единственото продоволствие. До тогава, целият месец март бил прекаран с по 6 ръжени питки на човек. Наложило се четирима другари от отреда да заминат при българо-мохамедани из балкана за храна; между четиримата партизани бил и другарят на Вела – Митко от Пловдивско (в отряда се знаело за Вела и Митко, че са сгодени. Митко е бил смел и упорит момък). В това време и Вела пожелала да слезе в [с.] Каменица и [с.] Лъджене за храна. Въпреки категоричната забрана на командира [Манол] Велев, поради усилената полицейска охрана на тия села, Вела заминава заедно с двама свои другари – Стою Калпазанов (ученикът “Гриша”) и Атанас Семерджиев. След като използвали дадена въздушна тревога, Вела и Атанас влизат в [с.] Лъджене, в къщата на Велината сестра, но тя била болна и Вела се среща със свекъра и свекървата на сестра си, които помолили Вела да се предаде. Вела е знаела при това, че един от деверите на сестра и е доносчик на полицията. Вела и Атанас напускат къщата и отиват при другаря си Калпазанов, който ги чакал. Атанас Семерджиев се връща в отряда, след като уведомил Вела и Калпазанов къде се намират “Славчо” и “Динамото”. Комисарят [Манол] Велев отчел постъпката на Вела за грешка, след направения доклад на [Атанас] Семерджиев за случилото се: че въпреки посещението в неблагонадежден дом, гдето навярно са били вече разкрити за властта, Вела и Калпазанов не се завърнали в отряда, а останали в окрайнините на [с.] Каменица. И наистина още на другия ден Вела и Стою Калпазанов са били обкръжени от жандармерията. В престрелката Cтою бива ранен и пада. Залисани около него, жандармеристите пропуснали Вела и тя се отскубва от обръча, като завинаги скъсва връзките си с отряда. Животът на чепинци се още повече влошава. Въпреки строгата забрана на властта, те все пак успяват да се свържат с ятака Делчо Ганчев, от когото научават за случилото се с Вела и залавянето на Стою. Групата е трябвало веднага да се премести в друга землянка, съвсем в друга посока. Поради привършване на храната, чепинци нападат воденицата на братя Малинови (зет на Вела); две двойки партизани влезли във воденицата, залавят пазачите. Навлизат след това цялата група партизани и вземат в раниците си към 200 кг брашно, като половината закопали някъде към железопътната линия Чепино-Якоруда, гдето на най-близката гара Цветино една малка група нападнала и ограбила колониалния магазин. Тук обаче успели да вземат малко провизии, защото групата от неколцина партизани била усетена. Голямата група с брашното продължила пътя си и чак на следния ден достига “Мечкин мост”. Внезапно обаче партизаните узнал, че той е охраняван. Веднага се завързва престрелка и само четири души успели да преминат моста. Партизанинът Никола Божанов от [с.] Ракитово стрелял от брега на реката, но в тъмното си потопил пълната раница с брашно във водата и придошлата река го отнесла. След двадесетина дена трупът му бил открит в местността “Бистрица”. Останалите трима негови другари се отскубват в друга посока и след две седмици се свързват с отряда на чепинци.
Останалите другари от групата продължава пътя си за местността “Търле”. Като най-добър познавач на местния балкан се бил проявил партизанинът Димитър Сеизов – “Вълчан”, който някога е извеждал четата по най-късия и безопасен път, а при това той е имал и лично познанство с българо-мохамеданите. По това време, през месец май 1944 година, Вела била предадена и убита. Отрядът няколко пъти е пращал групи да я дирят, но въпреки положените усилия, тя не могла да бъде открита от тях. Врагът отново е предприел усилено преследване на четници. Целият балкан бил обкръжен. Още същата нощ чепинци напускат местността “Търле”, преминават “Софан дере” и “Маскин” и се завръща в стария си бивак в местността “Лепаница”. Чепинци се движели по следите на жандармеристите и войската.
Командирът [Манол] Велев и “Вълчан” се свързват с четата на “Варварци” за постоянно. Почва усилена полска работа, която позволила подновяването на старите връзки с населението. По това време в [гр.] Перущица става провал; заловени са 24 младежи и избити. Само Стоян Ив[] Тошов успява да избяга, под предлог, че е студент и си заминава за Югославия. Той престоява един месец в [с.] Чепино и [с.] Лъджене, а едва през юни [1944 г.], след подробно разузнаване, бива приет при чепинци. Поради спретнатото му хубаво облекло, кръстили го с партизанското име “Красимир”, в смисъл още и на скоро очаквания “красив” мир. Авторитетът на чепинци от ден на ден нараствал всред населението. От [с.] Чепино, [с.] Каменица и [с.] Лъджене почват масови излизания. Така за един месец /от юни до юли [1944 г.] / към чепинци се присъединили около 150 души, между които и мнозина войници-отпускари. Чепинци нарастват числено и образуват отряд, който си имал вече отделен щаб и четири чети.
Поради нямане на оръжие, се наложило да проведат акция. На 24 юни 1944 г., чепинци нападат гара Острец. На 13-тия тунел спират влака по предварително изготвен план. Политическият комисар Манол Велев се преоблича като поручик, а новодошлият войник Цаню [Минчев] Бакалов23 – като подофицер. Според плана, двамата трябвало да слезнат на гарата, да отидат спокойно в помещението на ЖП военна охрана и след любезен разговор с тях да завземат пирамидата с оръжието. За всички в отряда е била дадена конкретна задача по отделения. Разузнава се мястото, а също и дали във влака има войска или полиция. След като огледвачите дават знак, че няма, влакът бива спрян: поставена била на релсите голяма скала и един от партизаните сигнализирал с червен флаг. Всички пътници във влака били претърсени за оръжие. Партизанската група си остава във влака и продължила движението си до гара Острец. При машиниста във влака остава партизанинът Ив[ан] Гачов, бивш огняр. Влакът спира редовно на гарата. Командирът [Манол] Велев и Цаню Бакалов, според плана, преоблечени като офицер и подофицер, се отправят към войнишкия пост, който им козирува. [Манол] Велев и [Цаню] Бакалов дирят чешмата. Повеждат разговор с войниците от охраната и се опътват към караулното помещение. В момента, когато [Манол] Велев отваря вратата, един от партизаните неочаквано се изпуска и извиква: “Напред, ура!”. Войнициете от охраната се досещат и веднага вземат оръжието. Завързва се престрелка. Партизанинът Никола Мицимов пада ранен. Пристигналата войска и полиция го доубиват. От врага пада жертва само един железничар. Леко ранени са още един партизанин и една партизанка, но успяват да се оттеглят с отреда в местността “Търле”. Българо-мохамедани ги снабдяват с храна и ги уведомява за разположението на войската.
През следващите месеци юли и август [1944 г.], се провеждат непрекъснато акции: спиране на камиони, натоварени с продукти; изземване на парите на търговци, износители на дървен материал, предназначен за немците. В началото на август, чепинци обират мандрата в с.Сърница, Девинско. Партизани-шофори изземват продуктите в камиони и ги отнасят на различни места в планината, от гдето после партизанските групи ги прибират. Така отрядът “Чепинец” се снабдява с достатъчно хранителни продукти: кашкавал, масло, брашно и захар. През същият месец август, чепинци полагат тържествено партизанска клетва. Партизанското движение се разраства с всеки изминат ден. То става явно за всички и партизаните почват да се движат и денем. Властта отбягвала да предприема сериозни акции.
След получаване на второ нареждане, от оперативната зона, отрядът “Чепинец” се присъединява към Варварския отряд, за да предприемат заедно голяма акция. На 3 септември 1944 г., в 6 часа вечерта [отрядът] “Чепинец” пристига в местността “Милеви скали”. Строят по отделения и отличната организация направили много добро впечатление на “варварци”. Вечерта, отредите прекарват на отделни огньове. През нощта чепинци си отпочиват от дългия поход.
Сутринта, към 10 часа, патрулът донася, че пристига едно отделение конници. Ръководството на двата отряда взема решение да отстоява на врага, като се е предполагало, че той е само от неколцината забелязани конници. Почва се бой. Внезапно се появила и войска. Отрядите “Чепинец” и “Варвара” са били обградени. Боят от страна на партизаните се ръководил от подпоручик Иван Коюмджиев – “Камен”. Партизанинът Сюлейман от Смолянско пада убит, други двама са ранени. Силите на партизаните се насочват за пробив, който наистина успява в Беловския балкан. Само едно отделение изостанало, защото не могло да му се съобщи заповедта за оттегляне. Завързва се ожесточен бой между обкръженото отделение на “Момчил” и, войската. Тежко ранени са партизанинът “Божидар” и санитарката “Гроздана”, когато се притекла да превързва ранения. Отделението успява да се отскубне от обръча и да се оттегли към Каменицкия балкан. Оттеглящите се партизански отряди “Чепинец” и “Варвара” непрекъснато са се сражавали с пресрещащите ги нови войскови поделения. Падат убити партизаните братя Атанас и Иван Маврикови, от Чепино, братовчедите Пухлеви, от Каменица и чепинците: Христо [Петров] Дрянков24, Никола [Иванов] Бандаков25, Иван [Атанасов] Бандаков26, Никола [Иванов] Алексиев27, художникът Димски, от Пазарджик, а тежко бил ранен Христо Боянов – “Левски”, който след 20 дена умира в Пазарджишката болница. Според предложението на оперативната зона, разпръснатата група трябвало да се върне на старото си място, но то се отхвърля и боят наново се подема. Групата отново се пръска. Същият ден, на 4 септември [1944 г.], е тежко ранена на три места и партизанката Станудина (”Соня”), която се укрила в шубраците и случайно не била забелязана от преследващия я враг. Хванати са в плен един партизанин и две партизанки. “Соня” успява да се свърже с други двама оттеглящи се партизани. Групата тръгва да дири другарите си. Изморени, тримата партизани отпочиват едно денонощие и продължават пътя по посока на Каменицкия балкан; тежко ранената “Соня” е носена от другарите си. Най-сетне мъчителното пътуване завършва. Групата е в лагера на чепинци, отгдето успяват да се доберат до връзка с другарите си чепинци. По нареждане на Манол Велев пристигат двама партизани (Милyш [Тодоров] Папарков28, убит после в Отечествената война) и Тодор Пеев, брат на Вела, от които узнават, че Манол Велев и всички оцелели чепинци ги очакват край Каменица. След прибирането и на последната група от отряда “Чепинец”, партизаните начело с политическия си комисар Манол Велев, влизат победоносно и тържествено при небивал ентусиазъм на населението в [с.] Каменица, [с.] Лъджене и [с.] Чепино, гдето са били устроени масови народни митинги.

Миланка Станудина, 30-годишна, неженена.

__
1.Атанас Николов Ненов – роден на 23 ноември 1898 г. в гр.Брацигово. Член на ЦК на БPП, партизанин в отряд “Антон Иванов”, по-късно политкомисар на чета.
2. Вела Пеева Пеева – родена на 17 март 1922 г. в гр.Велнград. Партизанка първоначално в отряд “Антон Иванов”, а по-късно – в бригада “Чепинец”. Загива в сражение на 3 май 1944 г.
3. Гера Пеева Пеева – родена на 18 юл 1924 г. в гр.Велинград. Член на БPП. Партизанка в бригада “Чепинец”.
4. Крум Георгиев Гинчев – роден на 13 октомври 1916 г. в гр.Алистрати, Гърция. Секретар на БPП в с.Каменица, партизанин в бригада “Чепинец”, политкомисар на отряд.
5. Стоил Димитров Гълъбов – роден на 6 октомври 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на чета.
* Така е в текста.
6. Георги Вишанов Дерлоков – роден на 21 септември 1916 г. в с.Елешница. Партизанин в бригада “Чепинец”.
7. Петър Георгиев Чинков – роден на 20 февруари 1892 г. в гр.Велинград. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно – ятак.
8. Атанас Георгиев Зисов – роден на 7 юни 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БPП, партизанин в бригада “Чепинец”.
9. Иван Димитров Бергов – роден на 2 март 1907 г. в гр.Банско. Ятак.
10. Димитър Тосков Содев – роден на 1 август 1907 г., в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
11. Васил Игнатов Кръстин – роден на 27 октомври 1910 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Ятак, политзатворник.
12. Стойко Илиев Калпазанов – роден на 4 юни 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в отряд “Чепинец”. Загива в сражение на 17 май 1944 г.
13. Иван Николов Пандев – роден на 5 май 1925 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, ятак, партизанин в бригада “Чепинец”.
14. Елена Костадинова Бергова – родена на 8 юни 1926 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанка в бригада “Чепинец”.
15. Атанас Георгиев Мавриков – роден на 28 януари 1926 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”” Член на РМС. Загива в сражение на 4 септември 1944 г.
16. Стефан Ангелов Добрев – роден на 4 октомври 1915 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Загива в сражение на 3 април 1944 г.
17. Георги Димитров Шулев – роден на 12 февруари 1921 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, партизанин в бригада “Чепинец”.
18. Димитър Христосков Генов – роден на 6 юни 1916 г. в гр.Пазарджик. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”.
19. Христо Петров Боянов – роден на 3 март 1921 г. в с.Ракитово. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”. Умира от тежко раняване на 20 септември 1944 г.
20. Иван Василев Гагов – роден на 17 август 1923 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
21. Васил Петров Гешев – роден на 19 октомври 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
22. Петър Илиев Гешев – роден на 7 март 1899 г. в с.Годлево, Благоевградско. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”, политзатворник.
23. Цаньо Минчев Бакалов – роден на 27 август 1921 г. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на отряд.
24. Христо Петров Дрянков – роден на 10 октомври 1919 г. в гр.Велинград. Член на РМС, партизанин в бригада “Чепинец. Убит на 4 септември 1944 г.
25. Никола Иванов Бандаков – роден на 2 май 1921 г.. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
26. Иван Атанасов Бандаков – роден на 4 април 1928 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец” Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
27. Никола Иванов Алексиев – роден на 27 януари 1916 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
28. Милуш (Михаил) Тодоров Папарков – роден на 13 март 1926 г. в с.Каменицар Пещерско. Партизанин в бригада “Чепинец”. По време на І период на Отечествената война на България 1944-1945 г. е подофицер в 27-и пехотен полк. След раняване, попада в болница, където умира на 25 октомври 1944 г.

№ 5
Спомен на партизанина Иван Христов Иванов, за сражението при “Милеви скали”.
с. Куртово, юли 1950 г.

Не помня датата. Тръгваме от Чадъра, Велинградско и минаваме през Велинградското поле. Отиваме на Милеви скали. Вечерта пристигаме към 7 часа. Пътуваме през нощта. Събрахме се Варварската група*. Огньовете запалихме – 4 огъня. Пуснаха радиото. Хоро незапомнено. Сутринта също. Станахме рано. Радиото пущаме за новини. След туй патрула донася на др.Манол Велев, че войници пристигат от Гарванова скала. Веднага в тревога, за 5 минути всичко готово. Почна се стрелбата. Бяхме се разпределили на групички. Стрелбата се почна. Първата стрелба, които нападаха от Гарванова скала, бяха отблъснати от нашите партизани. Щаба заедно с Манол Велев се откъсна от нас. Стрелбата почна от всички страни и бяхме заградени и се пръснахме като яребици. След тая самата войска, както си вървеше и бяхме заградени, ни направи път и се изтеглихме, но бяхме 250 души, а войската към 3000 души, но благодарение на съзнателните войници, които ни дадоха път се изтеглихме, но пръснати. Жертви имахме 18 души. От Щаба нямаме. И до 9 септември [1944 г.] не можахме да се съберем заедно и едва на 9-и, 10-и до 11-и се събрахме във Велинград.
Вела Пеьова беше при нас, а не на Мильови скали. Това беше през зимата. Беше изпратена за свръзка между Каменица и Велинград с други две момчета. И тя отива във Велинград, гдето имаше една братовчедка да подири нещо за ядене. Тя е била навикана най-позорно и се оттеглят към санаториума. След това, преследвана от войници и ранена в левия крак и двете момчета, нейните другари хванати и им отрязали главите. Тя намира дърво голям дъб и се крие в дървото известно време, след туй отива към Арап чал и се скрива под една пещера, като стои там дълго време. Взима връзка с един горски. Но горския я издава /после и него утрепахме/, той обажда на войската и отива войската срещу нея, загражда я отвсякъде и тя действувала доде има патрони. Само един пистолет имаше в нея. След туй като вижда, че не може последния куршум си удря на нея, като помислила да не се гаврят тези зверове с нея. След туй и отрязват главата и занасят във Велинград, набучена на кол…”
Малкото овчарче, което слушаше разказа на бай Иван извика: “Бре да …… майка им”.
Вела е била облечена с панталон и балтон. Средна мома с руса коса и “научила”, смела, героиня.

По разказа на бай Иван Христов Иванов, 57 г.,
родом от с.Дискотня, Айтоско,стоял 4 месеца партизанин
__
* Става дума за Варварската чета.

№ 6
Спомен на партизанина Абди Мустафов Онбашиев – “Янко”

с.Дорково, 12 юни 1949 г.

Роден през 1904 година в с.Дорково, Пазарджишко. По произход българо-мохамеданин. Абди е безимотен, поради което е бил общ работник. Преди 9 септември 1944 г. е работил на гатера на Йончо Попов. Ако и неграмотен, Абди се свързва идейно с прогресивния свой съселянин Михаил Ковачев. На първо време при възникване на баташкия партизански отряд, Абди е бил ятак и е продоволствувал първите партизани от Батак – братята Чолакови, братя Чаушеви, Тодор Коларов и др. Заподозрени от полицията, от с.Дорково излизат седем души партизани, предвождани от Михаил Ковачев. Свързват се с четата на “Чапай” от Варвара, известна тогава под името “Варварската чета”, а пролетта, след един месец, групата се прехвърля към четата на чепинци.
Първата предприета акция е нападението на общината на с.Варвара. Акцията е неуспешна. Пада убит един партизанин. Втора акция – нападение на общината на с.Габрово. Снабдяват се с оръжие, а от частни бакалии – брашно, захар, ориз и др. Населението доброволно ги снабдява с хляб. Трета акция – нападение общината на с.Малко Белово, от гдето се снабдяват само с оръжие. Четвърта акция: при отстъплението на германците, нападат камиони по шосето за [c. Голямо] Бельово. Завземат много оръжие и бомби.
Най-голямо сражение се е водило в местността “Милеви скали”, гдето продължило цял ден. Тук падат убити 14 души партизани.
* * *
Първите комунисти, които Абди познава в с.Дорково, са: Спас Манолов, Георги Огнянов, Васил Огнянов, Тефо Манолов и Гошо Писаров. Абди е член на Комунистическата партия още от 20-годишна възраст, от 1924 година.
Още като дете той остава сирак и трябвало да издържа четиричленното семейство, като най-възрастен от двете си сестри и единия си брат. Абди е трябвало да бъде ратай, поради което и остава без образование. Оженва се след 9 септември [1944 г. ]. Сега има едно дете на три години.

Абди Мустафов Онбашиев, 45-годишен