Elimination of oil produce and refinery facilities of the ISIS in the territory of Syria


=====


– MOST SECRET MILITARY SITES


       ШЕСТТЕ НАЙ-ТАЙНИТЕ ВОЕННИ ОБЕКТИ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

       Студената война, която завърши в края на ХХ век остави на поколенията и много загадки и тайни. Като че ли най-интересните от тях са военните – било поради своята специфика, било заради наложените табута и т.н. Тук представяме на вниманието на читателя шест от десетките разпръснати по света военни обекти, за които дори и днес се избягва да се говори много. А представете си какво е било по време на Студената война между САЩ и СССР…

      БУНКЕРЪТ В ПЛАНИНАТА ШАЙЕН

Противоатомният бункер в Скалистите планини (планината Шайен) е главният пункт за управление в системата на Обединеното командване на въздушно-космическата отбрана на Северна Америка (NORAD). Неговото назначение се състояло в координирането на действията на американските въоръжени сили в случай на ядрена атака от страна на въоръжените сили на СССР и Варшавския договор.  Убежището е проектирано така, че е в състояние да издържа термоядрени взривове с мощност от 30 мегатона. Към него води 1400 метров тунел, завършващ с главен шлюз (отварящ се от двойка 25-тонни врати), който може да запази херметичност на убежището при повишено външно налягане от 40 атмосфери.

В убежището е разположена подземна база със собствен изчислителен център, зали за съвещания и почивка, столова, медицински блок, поддържани от собствена електростанция и система за водоснабдяване. На най-долните нива на бункера се съхраняват 1500 тона дизелно гориво, там са разположени и 4 групи акумулаторни батерии. Отделно, в четири самостаятелни резервоари се намират 6,8 милиона литра питейна вода и 20 милиона литра вода за технически нужди. За предотвратяването на свличането на стените при евентуално мощно сътресение на обекта, в конструкцията на бункера са монтирани 1380 пружини с тегло от 450 кг всяка. Устойчивостта на бункера е осигурена също така и от 115 хиляди щира, навинтени в гранита на дълбочина от 2 до 9 метра.

Бункерът „Шайен” достига своята оперативна готовност през 1966 г. и е използван от командването на  NORAD в продължение на последните 40 години. През юли 2006 година американската администрация взима решение за т.нар. „горещата” консервация на подземния обект, поради нецелесъобразността от неговото по-нататъшно поддържане в активно състояние. „Горещата” консервация в случая позволява при възникнала необходимост, функционалността на подземния бункер „Шайен” да бъде възстановена в пълен обем за няколко часа.

      „РУСКИЯТ КЪЛВАЧ”

Това е един от най-тайнствените военни обекти в света, който е бил построен и изоставен днес в околностите на авариралата АЕЦ в Чернобил (ЧАЕЦ). Всъщност това е задхоризонталната РЛС „Дуга” (5Н32) от системата за предупреждения на ракетно-ядрено нападение на САЩ срещу СССР и е била способна да контролира въздушното пространство над Северна Америка. За своя характерен звук в радиоефира, тя получила на Запад названието  Russian Woodpacker («Руски кълвач»).

Височината на мачтите на низкочастотната антена е 150 метра, а дължината на антинната решетка е приблизително 500 метра. При тези свои размери „Дуга” се вижда практически от всяка точка на Зоната за отчуждение на ЧАЕЦ. Близостта на монтирането на „Дуга” до Чернобилската АЕЦ днес се обяснява с голямото енергопотребление на радара (според разсекретените данни, „Дуга” е ползвала около 10 МВт електроенергия). Все пак трябва да се отбележи, че показаният обект  е само половината от радиолокационната станция „Дуга”. Този изоставен днес военен обект всъщност представлява приемната станция с фазирана антенна решетка. В действителност, предавателя на „Дуга”, се намира на друго място или по-точно – на 60 км от приемника.

Трагедията в Чернобил ликвидирала в основи по-нататъшната експлоатация на РЛС „Дуга” (известна още в Русия като „Чернобил-2”). .Все пак голяма част от оборудването е  спасено, демонтирано и преместено в околностите на гр.Комсомолск-на-Амур, където действува аналогична станция за предупреждение от ракетно-ядрено нападение.

Днес само издигналите се в небето метални конструкции на „чернобилския радар” са останали като свидетелство за съществуващия някога стратегически режимен военен обект.

      ИНДИЙСКАТА ВОЕННА БАЗА НА ЛЕДНИКА СИАЧЕН

Малко е известно, че най-високият театър на бойни действия в света в момента се намира в Хималаите. Тук, върху ледника Сиачен (планинската система Каракорум), на височина от 6000 метра се намира индийска военна база, чиито военнослужещи все още продължават военните действия срещу Пакистан. Според една от последните статистики, станали достояние на световната общественост, 95% от военнослужещите, загинали на ледника Сиачен, са станали жертва на изключително тежките природно-климатични условия, които носят изгарящ дробовете мраз и разреден въздух. Загубите на военнослужещите от Индия и Пакистан вече се изчисляват на хиляди – хората масово загиват при падането на лавините, от измръзване, изчезват безследно в бездънните пропасти на ледника.

От април 1984 г., тук се водят тежки боеве (т.нар. Сиаченски конфликт между Индия и Пакистан), след което по-голямата част от територията на ледника, преминала под управлението на Индия. В хода на бойните действия тук загиват 1344 пакистански военнослужещи, като ранените са 20 пъти повече. Точно тогава е построена и индийската база, която днес разполага и едно собствено летище (Daulat Beg Oldi Advanced Landing Ground). След земетресението от 1966 г., старото летище е било направо заличено от земята, а на 31 май 2008 г., – възстановено отново. Днес, това е най-високото летище в света (на 4960 м. от морското равнище), на което успяват да кацат индийските военни вертолети и транспортните самолети Ан-32.

Днес воденето на бойните действия в такива екстремални условия „изсмуква” над 300 млн долара от индийската хазна, но индийските военнослужещи постепенно изблъскват своя противник. Понастоящем пакистанските въоръжени сили поддържат върху ледника Сиачен три свои батальона, а индийските – седем батальона, намиращи се в пълна бойна готовност.  Към днешен момент, индийският укрепен район, където се намира базата, разполага със 150 гранични застави, като най-високопланинските блокпостове се разполагат на височини дори до 7000 метра. Днес, тук продължава да цари страх и леден ужас…

      ПОЛИГОНЪТ НА ВВС „ГАКОНА” В АЛЯСКА

Днес, полигонът  на американските ВВС „Гакона” се свързва преди всичко с използването за военни цели на ултрасекретната програма ХААРП. Официално, ХААРП (High Frequency Active Auroral Research Program) е програма за изучаването на йоносферата на Земята с помощта на високочастотно излъчване.  За тази цел на полигона на ВВС на САЩ „Гакона” е бил построен огромен по своя размах комплекс, състоящ се от 180 радиоантени, разположени на площ от 13 хектара. Антенното поле е допълнено от радар с некохерентно излъчване (с дължина на вълната от 20 метра), голям брой лазерни локатори (лидари), магнитомери и мощен изчислителен център.

По такъв начин, програмата ХААРП имала за задача да стимулира към действие отделни участъци от йоносферата, чийто модел се превръщат в полярни сияния.       Официално, за пред световната общественост, програмата има за цел да изучава природата на йоносферата, да решава специфични задачи от радиовръзките на дълги вълни и т.н. Но в действителност, това е само върхът на „айсберга на изследванията”. За това говори сериозното финансиране от страна на Пентагова и изградената стена на мълчание около програмата ХААРп и въобще около истинското предназначение на американския „плазмаган”. Но по мнение на редица световноизвестни експерти, програмата ХААРП е предназначена за нарушаването на радиовръзките и радионавигациите във всяка точка на земното кълбо. С помощта на гаконската плазмена установка, САЩ е в състояние да поврежда апаратурата на морските и въздушни съдове, да изгаря радиоелектрониката на космическите апарати и др. Не е изключена и възможността от манипулирането на времевите условия в световен мащаб – създаването на циклони, урагани, щормове и т.н.

Световната истерия около американската секретна база на Аляска завършила съвсем неочаквано – през май 2013 г., във връзка с предприетите в САЩ съкращения на финансираното, е било съобщено за спирането на изпълнението на проекта ХААРП. Поне за сега…

      АМЕРИКАНСКИЯТ SBX (МОРСКО БАЗИРАН X-ЛЕНТОВ РАДАР)

Тази странна на пръв поглед конструкция, всъщност е морска самоходна радиолокационна база, която е била създадена в рамките на програмата за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ. Номинално,  SBX (Sea-Based X-band Radar) се води към пристанището Адах на Аляска, но в действителност и до днешен ден, радарната платформа там не се е появила нито веднъж. Вместо това,  SBX постоянно се придвижва в акваторията на Тихия океан, където изпълнява задачи на ПРО.

Американската радарна платформа е построена на базата на полупотопена нефтена платформа модел  CS-50.  Дължината на установката е 116 метра, а височината от кила до върха на обтекателя на РЛС е 85 метра (т.е. с височина на 25-етажен блок!). Водоизместването и е около 50 000 това, като платформата е в състояние самостоятелно да се премества на къси разстояния. За тази цел, платформата е подсигурена с шест 12-цилиндрови дизелгенератори Caterpillar, като всеки от тях има мощност от 5000 конски сили.

Всъщност, най-голямата тайна е скрита под белия кожух на обтекателя – там е монтиран гигантски радиолокатор с активна ФАР площ от 384 кв. метра. Радарът работи в Х-диапазона, като излъчва импулси с дължина на вълната от 3,75 до 2,5 см. Използваната мощ за работа на радара е оценена на 1 мегават!

За сега е известно, че локарът е способен да „засече” бойната глава на севернокорейска балистична ракета на разстояние от 2000 км, а уникалната мобилност на SBX позволява платформата с монтираната на нея радарна платформа на ПРО, да бъде придвижвана във всяко ъгълче на Световния океан.

      „ХРАНИЛИЩЕТО” НА АВИОБАЗАТА ДЕЙВИС-МОНТАН

Територията на авиобазата Дейвис-Монтан е едно от най-фантастичните места на планетата, което се намира в близост до американо-мексиканската граница. В това странно място са съсредоточени запасите на вторите по своята численост ВВС в света – тези на САЩ. Цялата територия е обкръжена от сигнализационна ограда с охранно осветление, като по периметъра и са поставени мачти с камери и топловизори, а интелектуални видеодетектори ден и нощ следят в автоматически режим за обстановката и подходите към авиобазата. Цялата околност на авиобазата е усеяна с чувствителни сейсмически и магнитометрични датчици, които не оставят никакъв шанс за евентуалните нарушители.

Тук се намират хиляди военни самолети, които са консервирани за бъдеща дейност. Сред силуетите на поставените в правилни геометрични редове самолети, могат да се открият късите и завити на горе крила на „Фантомите”, зад тях са разположени набитите фигури на палубните щурмовици А-4 „Скайхок”. От другата страна на пистата се намират безкрайните редове на тактическите изтребители, сред които могат да се открият обвитите в найлонови покрития тактически бомбардировачи F-111. В съседноство се намират стратегическите бомбардировачи В-52, по-някой път смесени с военнотранспортните самолети С-141 „Старлифтър”. Тук и там се виждат витлата на „Херкулесите” и „Орионите”. Алеята на изтребителите F-16 се сменява със стоянка на вертолетите „Ирокез”, зад която са строени свръхзвуковите ракетоносци В-1В „Лансер.

Тук е дислокацията на 309-та група по ремонт и обслужване на аерокосмическата техника на ВВС на САЩ (англ. абревиатура – AMARG). Днес е известно, че на 11 кв. км се намират повече от четири хиляди единици авиационна техника, в това число и 13 космически апарата, като общата стойност на консервираното тук възлиза на 35 милиарда долара.

В хангарите на авиобазата се извършва сериозна работа – старите „Фалкони” и „Фантоми” се преоборудват в безпилотни дронове или въздушни мишени QF-4 и QF-16. Отделно от това, специалистите подбират „най-добрите” образци  за последващото им модернизиране и продажба на трети страни. Според една оценка на Пентагона, авиобазата е източник на големи доходи за военното ведомство – тук всеки вложен долар носи 11 долара печалба.

                                                                  Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

 

00008

00009

000010

000011

– THE SECRET OF THE ORDER № 21


ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

      На 23 януари 1945 г., с поверително донесение № СКК(Б) 120/1 от ръководителя на британската част на Съюзната контролна комисия генерал-майор Уолтър Оксли до българското Министерство на войната, за първи път се поставя въпроса за съдбата на различни изчезнали военнопленници и бегълци, сред които се срещат и имената на членовете на Британската военна мисия „Клариджис” при българските партизани. Следват редица разследвания предприети от министъра на външните работи и вероизповеданията Петко Стайнов и от комисаря по изпълнението на съглашението за примирието генерал-полковник Георги Попов, но и те не са могли да дадат пълен отговор на поставеното запитване. А след това… след това последвало информационно затъмнение, което съществувало десетилетия наред. Всъщност за какво става дума.

01
Майор Ерик Гриууд (E. Greenwood), един от ръководителите на британските военни мисии в окупираната югославска територия

     На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава строго секретна заповед  (т.нар. екземпляр № 21), според чийто текст, членовете на съюзническите военни мисии, разузнавателно-диверсионните групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване или както е казано в заповедта – „… всяка диверсионна група трябва да се унищожава до последния човек без изключение. Това означава, че вероятността да се остане жив е равна на нула”.  Така съдбата на доброволците, взимащи участие в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била предварително решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на този специфичен и много труден участък на войната.

      Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции (съкр. УСО), е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало  в региони, където доминирало английското влияние (Балканския полуостров, Северна Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните повече натежавала нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужното съдействие от страна на населението, но това не им пречи да изпълняват достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви”, „десни”, а меко казано – „…да слушат, какво говори народа” и по възможност да предоставят обективна информация по различни въпроси, интересуващи антихитлеристката коалиция. Дори след края на войната не стихва интереса към съдбата на попадналите в плен отделни военнослужещи от британските военни мисии (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за мястото на загиването им, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.

02
Майор Франк Томпсън – ръководител на мисията „Клариджис“

По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

      В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС: 

      Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка и осъществява първи радиоконтакт с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович, чиито сили действуват в оперативната зона на 1-ви БК. Мисията се евакуира се от окупираната територия на 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през 1940 г. той попаднал в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста  му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”).             На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”). В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.

03
Британските офицери за свръзка с четническите партизани. Сърбия, 1943 г.

На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.

На февруари 1942 г. е изпратена нова БВМ под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попадат в плен на усташите на Анте Павелич.

04
Майор Бил Хадсън, район на Златибор.

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.

В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под командването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Беломорието (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркър и Едуард Едмънс.

Jugoslawien, Polizeieinsatz, Soldaten im Wald
Германска полицейска акция. В лов на военнослужещи от състава на една от британските военни мисии. 1943 г.

През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли, който установява връзка с Дража Михайлович. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.

На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова БВМ в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, те са пленени от военнослужещи от 1-ви БК и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.

На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат като ръководител майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Те са спуснати с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения,  германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно. В свое донесение „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

02
Германска блокада. Тук преди малко е имало британска военна мисия.

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен при германците по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.

На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”

На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Jugoslawien, Polizeieinsatz
Част от имуществото на британска военна мисия

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.

На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.

На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

     НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:

      Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според заповедта на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока. От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие]. Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата БВМ, която успяла да влезе във връзка с  ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието  на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септември 1944 г.

Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на Беломорието, със задача да установи връзка с ръководството на НОВА на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г., към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

The secret of the order № 21

00004

00005

00006

00007

– VENEZUELA RELIES ON RUSSUAN WEAPONS


ВЕНЕЦУЕЛСКИТЕ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: ОПИТ ЗА РЕЦИПРОЧНО ВЛИЯНИЕ

Днес, десетилетия след завършването на периода на полярно противопоставяне в света, въоръжените сили на голяма част от държавите от НАТО се преориентират от подготовката към класическите войни („армии срещу армии”) към противопартизански войни. За това говори и реално настъпилото съкращаване на техния танков и артилерийски парк, на бойна авиация и кораби. Ако в Европа подобна преориентация започнала през последното десетилетие (за което повлияло най-вече характера на бойните действия в кръвопролитната война в Афганистан), то латиноамериканските армии са били винаги обучавани в подобен модел на водене на бойните действия. Но промяната в управлението в редица от южноамериканските държави и поемането на власта от лявонастроени ръководители (Бразилия, Уругвай, Аржентина, Еквадор, Венецуела) променил този възглед. Днес огромно значение се отдава на развитието на съвършенно нов тип въоръжени сили, които биха могли да водят класически войни, а не само да използват модела на противопартизански действия. И сред тях, най-ярко се открояват венецуелските ВС, които като че ли с десетилетия изпреварили военните концепции на другите държави от Латинска Америка. И най-голяма роля изиграло управлението на починалия безвременно легендарен герой и президент на Венецуела Уго Чавес, който показал пример за възхищение на други държави от континента. Както се изказал по-късно венецуелския сенатор Теодоро Петкофф (българин, yчастник в венецуелската гериля от 70-те години на ХХ век, автор на известната от това време книга „Социализъм за Венецуела?”), независимо от разногласията си с него, Чавес е „…човек със задълбочено, критично мислене и неговата независима политика може да спечели доверието на хората”.

01

Смъртта на президента Уго Чавес в началото на тази година не променила политиката, провеждана от него. Новият президент – Николас Мадуро се оказал достоен негов последовател, милеещ за напредъка на Венецуела и за запазването на така нервиращите САЩ, близки връзки с Руската федерация.

На 28 октомври 2013 г., два руски стратегически ракетоносача Ту-95МС, излетяли от базата около гр.Енгелс, прелетяли покрай югозападното крайбрежие на Северна Америка и се приземлили на венецуелска територия. В съобщението на прес-службата и информацията на Министерство на отбраната на РФ се съобщава, че „ракетоносачите прелетяли над акваториите на Карибско море и източната част на Тихия океан, покрай югозападното крайбрежие на североамериканския континент и направиха приземяване в Боливарианската Република Венецуела на летището Майкетия”. Двата стратегически бомбардировача Ту-95МС осигурявали радиовръзка в отдалечените райони между пунктовете за управление, задействувани за изпълнението на задачата. Те прелетяли повече от 10 хиляди километра, като продължителността на полета била около 13 часа, за да вземат участие в започналите военни учения на венецуелска територия. Това не са първите руски стратегически бомбардировачи, които се приземяват във Венецуела. Тези самолети, които са способни да носят крилати ракети с ядрени бойни глави, са участвували във военни учения на венецуелска територия още през 2008 г., когато бяха възникнали определени трудности в отношенията на Венецуела със САЩ.
Днес може да се каже, че Венецуела станала втората след Чили държава от Латинска Америка, която през последните години рязко увеличила своя потенциал за водене на класическа война. При това, за разлика от Чили, причините за това нарастване са очевидни и носят по-скоро идеологически характер.

02

Приемникът на легендарния Уго Чавес, на поста президент на Венецуела Николас Мадуро не смята да променя линията на обвързване на латиноамериканската държава с Русия. В случая, от особено важно значение е планирането на по-нататъшното укрепване на взаимоотношенията в областта на военно-техническото сътрудничество, предполагащо предаването на военни технологии и осигуряването на техническа помощ за въоръжените сили на тази южноамериканска държава. „Това е ключев въпрос, и през 2013 г. ние планираме да се придвижим по този фундаментален пункт, за да можем още повече да консолидираме нашия военен алианс с Русия”, – категорично подчертал Николас Мадуро по време на едно от последните заседания на междуправителствената комисия на високо ниво във Венецуела. По неговите думи, сътрудничеството между двете държави във военно-техническата сфера се развиват успешно. „Нашите специалисти ще приемат решения по договореността в частта за поддръжката, запасните части, техническата помощ и предаването на технологии на националните боливариански въоръжени сили”, – добавил президента.

03

Трябва да се подчертае, че още през 2010 г., Москва предоставила на Каракас кредит в размер на 2,2 милиарда долара, част от които се използувала за закупуването на руски въоръжения и военна техника. Във връзка с това, директорът на руския Център за анализ на световната търговия с оръжие (ЦАМТО) Игор Коротченко по-рано бе съобщил, че в периода от 2012 до 2015 г., в структурата на военния експорт на Русия, Венецуела ще застане на второ (след Индия) място с обем на продажби в размер на 3,2 милиарда долара. А ако се вземат предвид доставките в периода от 2004 до 2011 г. (около 3,5 милиарда долара), общия обем на руския военен експорт за Венецуела в края на декември 2012 г. е приблизително около 5,5 милиарда долара. Още през 2011 г. Венецуела уверено бе заела първото място сред импортьорите на руски сухопътни въоръжения. А те са разнообразни и никак не са малко. Първото нещо, бил подновен авиационния парк и стрелковото въоръжение на сухопътните подразделения.

04

По-точно били закупени 24 изтребителя Су-30МК2В, 100 хиляди автомата АК-103, повече от 40 многоцелеви вертолета Ми-17В-5, 10 ударни вертолета Ми-35М2, 3 тежки транспортни вертолета Ми-26Т2, вертолетни тренажори от няколко типа, 5 хиляди снайперски пушки „Драгунов”, ПЗРК „Игла”, 120-мм минохвърчки 2С12А „Сани” и друго въоръжение.
През септември 2009 г. тогавъшния президент на Венецуела Уго Чавес бе обявил за приемането на решение за създаването на първата в историята на Венецуела комплексна ешелонирана система за ПВО. По-късно в нейния състав влезли руските комплекси за ПВО на малка, средна и голяма далечина. Сухопътните войски на Венецуела получили 23-мм сдвоени зенитни установки ЗУ-23/30М1-4, които осигурявали ПВО на бригадите от Сухопътните войски. Освен зенитните установки, на въоръжение в сухопътните подразделения постъпили масово и ПЗРК „Игла-С”.
През 2012 г. успешно били реализирани големи доставки на бронирана техника, ракетно-артилерийско въоръжение и системи за ПВО. По-точно, през 2012 г. завършили доставките на средни танкове Т-72Б1В (общо в периода 2011-2012 г. са получени 92 единици), бойни машини на пехотата БМП-3М (общо в периода 2011-2012 г. са получени 120 единици), БТР-80А (общо в периода 2011-2012 г. са получени 120 единици), самоходни 120-мм минохвъргачки 2С23 „Нона-СВК” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 24 единици), 122-мм БМ-21 „Град” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 24 единици), 300-мм БМ-30 „Смерч” ” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 18 единици), един дивизион ЗРК „Бук-М1-2“ в състав от 18 БМ, един ПБРК „Бал-Э“ в състав от четири БМ, един дивизион (по други данни два дивизиона) ЗРС С-300ВМ „Антей-2500“. През 2012 г. също така продължили и доставките на ЗРК С-125 „Печора-2М“.
През март 2013 г., венецуелските въоръжени сили получили поредната партида от самоходни гаубици 2С19 „Мста-С”, чиито доставки започнали още през 2012 г. По настоящем, те са на въоръжение в 415-а смесена артилерийска група на 41-ва бронетанкова бригада, в 431-ва самоходна артилерийска група и в 433-а смесена артилерийска група от 43-а артилерийска бригада на 4-а бронетанкова дивизия. От друга страна, ЗРК „Печора-2м” ще станат основното огнево средство в състава на Обединеното командване за военно-космическа отбрана (CADAI – Comando Aereo de Defensa Aeroespacial Integral), в чийто състав, би трябвало да влезат 5 новоформиращи се бригади за ПВО.
Освен разширяването на военно-техническото сътрудничество се развивали и други контакти между въоръжените сили на Руската федерация и Венецуела. Как се каза по-горе, през септември 2008 г. извършвайки без междинно кацане, във Венецуела на авиобазата „Либертадор” се приземили два руски стратегически бомбардировача Ту-160. Полетът продължил около 13 часа. Това бил първият в историята на Руската федерация случай на използване от самолети от състава на Далечната авиация на летище, разположено на територията на чужда държава. Във Венецуела самолетите изпълнили редица учебно-тренировъчни полети над неутралните води на Атлантическия океан и Карибското море. През ноември с.г., в пристанище Ла Гуайра пристигнал с неофициална визита отряд от кораби на руския Северен флот. Тогава се провели съвместни военно-морски учения „ВЕНРУС-2008”, в които взели участие следните руски кораби: тежкия атомен ракетен крайцер „Петр Великий”, големият противолодъчен кораб „Адмирал Чабаненко”, големия морски танкер „Иван Бубнов” и морския спасателен буксир СБ-406, а от венецуелска страна – единадесет кораба, в това число фрегатите „Сукре”, „Брион”, „Соублет” и осем самолета от военноморската авиация.
Днес, независимо от факта, че политическата ситуация във Венецуела е сравнително неопределена и не дотам прогнозируема, и продължава да зависи от редица икономически фактори, особено внимание се обръща отново върху сплотеността на въоръжените сили около лозунга „един народ – една армия”. Вземат се сериозни мерки за намаляване на напрежение и противопоставянето в обществото, което би могло да доведе до активизирането на въоръжените сили и нарушаването на единството им. Голяма част от днешния младши и среден офицерски състав произхожда от малкоосигурени преди това семейства, а от друга страна обаче, далеч не целия венецуелски генералитет приема социалистическите възгледи. И идването на власт на новия президент – Николас Мадуро, това довело веднага до смяната на военния министър в страната – през юли 2013 г. този пост бе поет от една от най-близките хора на покойния Уго Чавес, Кармен Мелендес, която замени предишния министър генерал Диего Молеро. Нещо повече, това е първата в историята на тази южноамериканска държава жена-адмирал. При представянето и, сегашния президент на Венецуела Николас Мадуро тържествено заявил: „Аз реших, че Министерството на отбраната за първи път в нашата история ще бъде оглавено от жена: Кармен Мелендес, войник на своето Отечество”. Мадуро също така назначил нови ръководители на стратегическото операционно командване на въоръжените сили, нови командващи на сухопътните войски и авиацията.
Днес, боливарианските въоръжени сили се намират под внимателния поглед на президента. Те продължават да се подлагат на нарастваща идеологизация чрез засилен контрол на всички нива от страна на властта и системно предприемане на чистки. Така Николас Мадуро успява да съхрани лоялността на военните и по такъв начин да си осигури силова поддръжка. Едно от неговите последни решения е повишаването на паричното доволствие за следващата – 2014 г., на 91 582 венецуелски военнослужещи. За тази цел във военни бюджет на Венецуела са отделени допълнително 735 милиона долара.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

00000

00001

00002

00003

– НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)


                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

005

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

0003

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

IMG1111

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

IMG2222

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

0001

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

0004

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

0006

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    […]

Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

0007

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

0002

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

IMG

IMG_0001

IMG_0002

IMG_0003

– THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY


ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

01
Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

surrender

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

03

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

04

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

05

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

06

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

IMG

IMG_0002

IMG_0003

IMG_0004