Elimination of oil produce and refinery facilities of the ISIS in the territory of Syria

=====

– MOST SECRET MILITARY SITES

       ШЕСТТЕ НАЙ-ТАЙНИТЕ ВОЕННИ ОБЕКТИ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

       Студената война, която завърши в края на ХХ век остави на поколенията и много загадки и тайни. Като че ли най-интересните от тях са военните – било поради своята специфика, било заради наложените табута и т.н. Тук представяме на вниманието на читателя шест от десетките разпръснати по света военни обекти, за които дори и днес се избягва да се говори много. А представете си какво е било по време на Студената война между САЩ и СССР…

      БУНКЕРЪТ В ПЛАНИНАТА ШАЙЕН

Противоатомният бункер в Скалистите планини (планината Шайен) е главният пункт за управление в системата на Обединеното командване на въздушно-космическата отбрана на Северна Америка (NORAD). Неговото назначение се състояло в координирането на действията на американските въоръжени сили в случай на ядрена атака от страна на въоръжените сили на СССР и Варшавския договор.  Убежището е проектирано така, че е в състояние да издържа термоядрени взривове с мощност от 30 мегатона. Към него води 1400 метров тунел, завършващ с главен шлюз (отварящ се от двойка 25-тонни врати), който може да запази херметичност на убежището при повишено външно налягане от 40 атмосфери.

В убежището е разположена подземна база със собствен изчислителен център, зали за съвещания и почивка, столова, медицински блок, поддържани от собствена електростанция и система за водоснабдяване. На най-долните нива на бункера се съхраняват 1500 тона дизелно гориво, там са разположени и 4 групи акумулаторни батерии. Отделно, в четири самостаятелни резервоари се намират 6,8 милиона литра питейна вода и 20 милиона литра вода за технически нужди. За предотвратяването на свличането на стените при евентуално мощно сътресение на обекта, в конструкцията на бункера са монтирани 1380 пружини с тегло от 450 кг всяка. Устойчивостта на бункера е осигурена също така и от 115 хиляди щира, навинтени в гранита на дълбочина от 2 до 9 метра.

Бункерът „Шайен” достига своята оперативна готовност през 1966 г. и е използван от командването на  NORAD в продължение на последните 40 години. През юли 2006 година американската администрация взима решение за т.нар. „горещата” консервация на подземния обект, поради нецелесъобразността от неговото по-нататъшно поддържане в активно състояние. „Горещата” консервация в случая позволява при възникнала необходимост, функционалността на подземния бункер „Шайен” да бъде възстановена в пълен обем за няколко часа.

      „РУСКИЯТ КЪЛВАЧ”

Това е един от най-тайнствените военни обекти в света, който е бил построен и изоставен днес в околностите на авариралата АЕЦ в Чернобил (ЧАЕЦ). Всъщност това е задхоризонталната РЛС „Дуга” (5Н32) от системата за предупреждения на ракетно-ядрено нападение на САЩ срещу СССР и е била способна да контролира въздушното пространство над Северна Америка. За своя характерен звук в радиоефира, тя получила на Запад названието  Russian Woodpacker («Руски кълвач»).

Височината на мачтите на низкочастотната антена е 150 метра, а дължината на антинната решетка е приблизително 500 метра. При тези свои размери „Дуга” се вижда практически от всяка точка на Зоната за отчуждение на ЧАЕЦ. Близостта на монтирането на „Дуга” до Чернобилската АЕЦ днес се обяснява с голямото енергопотребление на радара (според разсекретените данни, „Дуга” е ползвала около 10 МВт електроенергия). Все пак трябва да се отбележи, че показаният обект  е само половината от радиолокационната станция „Дуга”. Този изоставен днес военен обект всъщност представлява приемната станция с фазирана антенна решетка. В действителност, предавателя на „Дуга”, се намира на друго място или по-точно – на 60 км от приемника.

Трагедията в Чернобил ликвидирала в основи по-нататъшната експлоатация на РЛС „Дуга” (известна още в Русия като „Чернобил-2”). .Все пак голяма част от оборудването е  спасено, демонтирано и преместено в околностите на гр.Комсомолск-на-Амур, където действува аналогична станция за предупреждение от ракетно-ядрено нападение.

Днес само издигналите се в небето метални конструкции на „чернобилския радар” са останали като свидетелство за съществуващия някога стратегически режимен военен обект.

      ИНДИЙСКАТА ВОЕННА БАЗА НА ЛЕДНИКА СИАЧЕН

Малко е известно, че най-високият театър на бойни действия в света в момента се намира в Хималаите. Тук, върху ледника Сиачен (планинската система Каракорум), на височина от 6000 метра се намира индийска военна база, чиито военнослужещи все още продължават военните действия срещу Пакистан. Според една от последните статистики, станали достояние на световната общественост, 95% от военнослужещите, загинали на ледника Сиачен, са станали жертва на изключително тежките природно-климатични условия, които носят изгарящ дробовете мраз и разреден въздух. Загубите на военнослужещите от Индия и Пакистан вече се изчисляват на хиляди – хората масово загиват при падането на лавините, от измръзване, изчезват безследно в бездънните пропасти на ледника.

От април 1984 г., тук се водят тежки боеве (т.нар. Сиаченски конфликт между Индия и Пакистан), след което по-голямата част от територията на ледника, преминала под управлението на Индия. В хода на бойните действия тук загиват 1344 пакистански военнослужещи, като ранените са 20 пъти повече. Точно тогава е построена и индийската база, която днес разполага и едно собствено летище (Daulat Beg Oldi Advanced Landing Ground). След земетресението от 1966 г., старото летище е било направо заличено от земята, а на 31 май 2008 г., – възстановено отново. Днес, това е най-високото летище в света (на 4960 м. от морското равнище), на което успяват да кацат индийските военни вертолети и транспортните самолети Ан-32.

Днес воденето на бойните действия в такива екстремални условия „изсмуква” над 300 млн долара от индийската хазна, но индийските военнослужещи постепенно изблъскват своя противник. Понастоящем пакистанските въоръжени сили поддържат върху ледника Сиачен три свои батальона, а индийските – седем батальона, намиращи се в пълна бойна готовност.  Към днешен момент, индийският укрепен район, където се намира базата, разполага със 150 гранични застави, като най-високопланинските блокпостове се разполагат на височини дори до 7000 метра. Днес, тук продължава да цари страх и леден ужас…

      ПОЛИГОНЪТ НА ВВС „ГАКОНА” В АЛЯСКА

Днес, полигонът  на американските ВВС „Гакона” се свързва преди всичко с използването за военни цели на ултрасекретната програма ХААРП. Официално, ХААРП (High Frequency Active Auroral Research Program) е програма за изучаването на йоносферата на Земята с помощта на високочастотно излъчване.  За тази цел на полигона на ВВС на САЩ „Гакона” е бил построен огромен по своя размах комплекс, състоящ се от 180 радиоантени, разположени на площ от 13 хектара. Антенното поле е допълнено от радар с некохерентно излъчване (с дължина на вълната от 20 метра), голям брой лазерни локатори (лидари), магнитомери и мощен изчислителен център.

По такъв начин, програмата ХААРП имала за задача да стимулира към действие отделни участъци от йоносферата, чийто модел се превръщат в полярни сияния.       Официално, за пред световната общественост, програмата има за цел да изучава природата на йоносферата, да решава специфични задачи от радиовръзките на дълги вълни и т.н. Но в действителност, това е само върхът на „айсберга на изследванията”. За това говори сериозното финансиране от страна на Пентагова и изградената стена на мълчание около програмата ХААРп и въобще около истинското предназначение на американския „плазмаган”. Но по мнение на редица световноизвестни експерти, програмата ХААРП е предназначена за нарушаването на радиовръзките и радионавигациите във всяка точка на земното кълбо. С помощта на гаконската плазмена установка, САЩ е в състояние да поврежда апаратурата на морските и въздушни съдове, да изгаря радиоелектрониката на космическите апарати и др. Не е изключена и възможността от манипулирането на времевите условия в световен мащаб – създаването на циклони, урагани, щормове и т.н.

Световната истерия около американската секретна база на Аляска завършила съвсем неочаквано – през май 2013 г., във връзка с предприетите в САЩ съкращения на финансираното, е било съобщено за спирането на изпълнението на проекта ХААРП. Поне за сега…

      АМЕРИКАНСКИЯТ SBX (МОРСКО БАЗИРАН X-ЛЕНТОВ РАДАР)

Тази странна на пръв поглед конструкция, всъщност е морска самоходна радиолокационна база, която е била създадена в рамките на програмата за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ. Номинално,  SBX (Sea-Based X-band Radar) се води към пристанището Адах на Аляска, но в действителност и до днешен ден, радарната платформа там не се е появила нито веднъж. Вместо това,  SBX постоянно се придвижва в акваторията на Тихия океан, където изпълнява задачи на ПРО.

Американската радарна платформа е построена на базата на полупотопена нефтена платформа модел  CS-50.  Дължината на установката е 116 метра, а височината от кила до върха на обтекателя на РЛС е 85 метра (т.е. с височина на 25-етажен блок!). Водоизместването и е около 50 000 това, като платформата е в състояние самостоятелно да се премества на къси разстояния. За тази цел, платформата е подсигурена с шест 12-цилиндрови дизелгенератори Caterpillar, като всеки от тях има мощност от 5000 конски сили.

Всъщност, най-голямата тайна е скрита под белия кожух на обтекателя – там е монтиран гигантски радиолокатор с активна ФАР площ от 384 кв. метра. Радарът работи в Х-диапазона, като излъчва импулси с дължина на вълната от 3,75 до 2,5 см. Използваната мощ за работа на радара е оценена на 1 мегават!

За сега е известно, че локарът е способен да „засече” бойната глава на севернокорейска балистична ракета на разстояние от 2000 км, а уникалната мобилност на SBX позволява платформата с монтираната на нея радарна платформа на ПРО, да бъде придвижвана във всяко ъгълче на Световния океан.

      „ХРАНИЛИЩЕТО” НА АВИОБАЗАТА ДЕЙВИС-МОНТАН

Територията на авиобазата Дейвис-Монтан е едно от най-фантастичните места на планетата, което се намира в близост до американо-мексиканската граница. В това странно място са съсредоточени запасите на вторите по своята численост ВВС в света – тези на САЩ. Цялата територия е обкръжена от сигнализационна ограда с охранно осветление, като по периметъра и са поставени мачти с камери и топловизори, а интелектуални видеодетектори ден и нощ следят в автоматически режим за обстановката и подходите към авиобазата. Цялата околност на авиобазата е усеяна с чувствителни сейсмически и магнитометрични датчици, които не оставят никакъв шанс за евентуалните нарушители.

Тук се намират хиляди военни самолети, които са консервирани за бъдеща дейност. Сред силуетите на поставените в правилни геометрични редове самолети, могат да се открият късите и завити на горе крила на „Фантомите”, зад тях са разположени набитите фигури на палубните щурмовици А-4 „Скайхок”. От другата страна на пистата се намират безкрайните редове на тактическите изтребители, сред които могат да се открият обвитите в найлонови покрития тактически бомбардировачи F-111. В съседноство се намират стратегическите бомбардировачи В-52, по-някой път смесени с военнотранспортните самолети С-141 „Старлифтър”. Тук и там се виждат витлата на „Херкулесите” и „Орионите”. Алеята на изтребителите F-16 се сменява със стоянка на вертолетите „Ирокез”, зад която са строени свръхзвуковите ракетоносци В-1В „Лансер.

Тук е дислокацията на 309-та група по ремонт и обслужване на аерокосмическата техника на ВВС на САЩ (англ. абревиатура – AMARG). Днес е известно, че на 11 кв. км се намират повече от четири хиляди единици авиационна техника, в това число и 13 космически апарата, като общата стойност на консервираното тук възлиза на 35 милиарда долара.

В хангарите на авиобазата се извършва сериозна работа – старите „Фалкони” и „Фантоми” се преоборудват в безпилотни дронове или въздушни мишени QF-4 и QF-16. Отделно от това, специалистите подбират „най-добрите” образци  за последващото им модернизиране и продажба на трети страни. Според една оценка на Пентагона, авиобазата е източник на големи доходи за военното ведомство – тук всеки вложен долар носи 11 долара печалба.

                                                                  Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

 

– THE SECRET OF THE ORDER № 21

ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

      На 23 януари 1945 г., с поверително донесение № СКК(Б) 120/1 от ръководителя на британската част на Съюзната контролна комисия генерал-майор Уолтър Оксли до българското Министерство на войната, за първи път се поставя въпроса за съдбата на различни изчезнали военнопленници и бегълци, сред които се срещат и имената на членовете на Британската военна мисия „Клариджис” при българските партизани. Следват редица разследвания предприети от министъра на външните работи и вероизповеданията Петко Стайнов и от комисаря по изпълнението на съглашението за примирието генерал-полковник Георги Попов, но и те не са могли да дадат пълен отговор на поставеното запитване. А след това… след това последвало информационно затъмнение, което съществувало десетилетия наред. Всъщност за какво става дума.

Майор Ерик Гриууд (E. Greenwood), един от ръководителите на британските военни мисии в окупираната югославска територия

     На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава строго секретна заповед  (т.нар. екземпляр № 21), според чийто текст, членовете на съюзническите военни мисии, разузнавателно-диверсионните групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване или както е казано в заповедта – „… всяка диверсионна група трябва да се унищожава до последния човек без изключение. Това означава, че вероятността да се остане жив е равна на нула”.  Така съдбата на доброволците, взимащи участие в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била предварително решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на този специфичен и много труден участък на войната.

      Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции (съкр. УСО), е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало  в региони, където доминирало английското влияние (Балканския полуостров, Северна Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните повече натежавала нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужното съдействие от страна на населението, но това не им пречи да изпълняват достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви”, „десни”, а меко казано – „…да слушат, какво говори народа” и по възможност да предоставят обективна информация по различни въпроси, интересуващи антихитлеристката коалиция. Дори след края на войната не стихва интереса към съдбата на попадналите в плен отделни военнослужещи от британските военни мисии (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за мястото на загиването им, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.

Майор Франк Томпсън – ръководител на мисията „Клариджис“

По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

      В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС: 

      Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка и осъществява първи радиоконтакт с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович, чиито сили действуват в оперативната зона на 1-ви БК. Мисията се евакуира се от окупираната територия на 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през 1940 г. той попаднал в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста  му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”).             На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”). В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.

Британските офицери за свръзка с четническите партизани. Сърбия, 1943 г.

На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.

На февруари 1942 г. е изпратена нова БВМ под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попадат в плен на усташите на Анте Павелич.

Майор Бил Хадсън, район на Златибор.

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.

В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под командването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Беломорието (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркър и Едуард Едмънс.

Германска полицейска акция. В лов на военнослужещи от състава на една от британските военни мисии. 1943 г.

През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли, който установява връзка с Дража Михайлович. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.

На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова БВМ в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, те са пленени от военнослужещи от 1-ви БК и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.

На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат като ръководител майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Те са спуснати с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения,  германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно. В свое донесение „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

Германска блокада. Тук преди малко е имало британска военна мисия.

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен при германците по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.

На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”

На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Част от имуществото на британска военна мисия

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.

На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.

На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

     НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:

      Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според заповедта на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока. От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие]. Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата БВМ, която успяла да влезе във връзка с  ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието  на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септември 1944 г.

Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на Беломорието, със задача да установи връзка с ръководството на НОВА на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г., към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

The secret of the order № 21

– VENEZUELA RELIES ON RUSSUAN WEAPONS

ВЕНЕЦУЕЛСКИТЕ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: ОПИТ ЗА РЕЦИПРОЧНО ВЛИЯНИЕ

Днес, десетилетия след завършването на периода на полярно противопоставяне в света, въоръжените сили на голяма част от държавите от НАТО се преориентират от подготовката към класическите войни („армии срещу армии”) към противопартизански войни. За това говори и реално настъпилото съкращаване на техния танков и артилерийски парк, на бойна авиация и кораби. Ако в Европа подобна преориентация започнала през последното десетилетие (за което повлияло най-вече характера на бойните действия в кръвопролитната война в Афганистан), то латиноамериканските армии са били винаги обучавани в подобен модел на водене на бойните действия. Но промяната в управлението в редица от южноамериканските държави и поемането на власта от лявонастроени ръководители (Бразилия, Уругвай, Аржентина, Еквадор, Венецуела) променил този възглед. Днес огромно значение се отдава на развитието на съвършенно нов тип въоръжени сили, които биха могли да водят класически войни, а не само да използват модела на противопартизански действия. И сред тях, най-ярко се открояват венецуелските ВС, които като че ли с десетилетия изпреварили военните концепции на другите държави от Латинска Америка. И най-голяма роля изиграло управлението на починалия безвременно легендарен герой и президент на Венецуела Уго Чавес, който показал пример за възхищение на други държави от континента. Както се изказал по-късно венецуелския сенатор Теодоро Петкофф (българин, yчастник в венецуелската гериля от 70-те години на ХХ век, автор на известната от това време книга „Социализъм за Венецуела?”), независимо от разногласията си с него, Чавес е „…човек със задълбочено, критично мислене и неговата независима политика може да спечели доверието на хората”.

Смъртта на президента Уго Чавес в началото на тази година не променила политиката, провеждана от него. Новият президент – Николас Мадуро се оказал достоен негов последовател, милеещ за напредъка на Венецуела и за запазването на така нервиращите САЩ, близки връзки с Руската федерация.

На 28 октомври 2013 г., два руски стратегически ракетоносача Ту-95МС, излетяли от базата около гр.Енгелс, прелетяли покрай югозападното крайбрежие на Северна Америка и се приземлили на венецуелска територия. В съобщението на прес-службата и информацията на Министерство на отбраната на РФ се съобщава, че „ракетоносачите прелетяли над акваториите на Карибско море и източната част на Тихия океан, покрай югозападното крайбрежие на североамериканския континент и направиха приземяване в Боливарианската Република Венецуела на летището Майкетия”. Двата стратегически бомбардировача Ту-95МС осигурявали радиовръзка в отдалечените райони между пунктовете за управление, задействувани за изпълнението на задачата. Те прелетяли повече от 10 хиляди километра, като продължителността на полета била около 13 часа, за да вземат участие в започналите военни учения на венецуелска територия. Това не са първите руски стратегически бомбардировачи, които се приземяват във Венецуела. Тези самолети, които са способни да носят крилати ракети с ядрени бойни глави, са участвували във военни учения на венецуелска територия още през 2008 г., когато бяха възникнали определени трудности в отношенията на Венецуела със САЩ.
Днес може да се каже, че Венецуела станала втората след Чили държава от Латинска Америка, която през последните години рязко увеличила своя потенциал за водене на класическа война. При това, за разлика от Чили, причините за това нарастване са очевидни и носят по-скоро идеологически характер.

Приемникът на легендарния Уго Чавес, на поста президент на Венецуела Николас Мадуро не смята да променя линията на обвързване на латиноамериканската държава с Русия. В случая, от особено важно значение е планирането на по-нататъшното укрепване на взаимоотношенията в областта на военно-техническото сътрудничество, предполагащо предаването на военни технологии и осигуряването на техническа помощ за въоръжените сили на тази южноамериканска държава. „Това е ключев въпрос, и през 2013 г. ние планираме да се придвижим по този фундаментален пункт, за да можем още повече да консолидираме нашия военен алианс с Русия”, – категорично подчертал Николас Мадуро по време на едно от последните заседания на междуправителствената комисия на високо ниво във Венецуела. По неговите думи, сътрудничеството между двете държави във военно-техническата сфера се развиват успешно. „Нашите специалисти ще приемат решения по договореността в частта за поддръжката, запасните части, техническата помощ и предаването на технологии на националните боливариански въоръжени сили”, – добавил президента.

Трябва да се подчертае, че още през 2010 г., Москва предоставила на Каракас кредит в размер на 2,2 милиарда долара, част от които се използувала за закупуването на руски въоръжения и военна техника. Във връзка с това, директорът на руския Център за анализ на световната търговия с оръжие (ЦАМТО) Игор Коротченко по-рано бе съобщил, че в периода от 2012 до 2015 г., в структурата на военния експорт на Русия, Венецуела ще застане на второ (след Индия) място с обем на продажби в размер на 3,2 милиарда долара. А ако се вземат предвид доставките в периода от 2004 до 2011 г. (около 3,5 милиарда долара), общия обем на руския военен експорт за Венецуела в края на декември 2012 г. е приблизително около 5,5 милиарда долара. Още през 2011 г. Венецуела уверено бе заела първото място сред импортьорите на руски сухопътни въоръжения. А те са разнообразни и никак не са малко. Първото нещо, бил подновен авиационния парк и стрелковото въоръжение на сухопътните подразделения.

По-точно били закупени 24 изтребителя Су-30МК2В, 100 хиляди автомата АК-103, повече от 40 многоцелеви вертолета Ми-17В-5, 10 ударни вертолета Ми-35М2, 3 тежки транспортни вертолета Ми-26Т2, вертолетни тренажори от няколко типа, 5 хиляди снайперски пушки „Драгунов”, ПЗРК „Игла”, 120-мм минохвърчки 2С12А „Сани” и друго въоръжение.
През септември 2009 г. тогавъшния президент на Венецуела Уго Чавес бе обявил за приемането на решение за създаването на първата в историята на Венецуела комплексна ешелонирана система за ПВО. По-късно в нейния състав влезли руските комплекси за ПВО на малка, средна и голяма далечина. Сухопътните войски на Венецуела получили 23-мм сдвоени зенитни установки ЗУ-23/30М1-4, които осигурявали ПВО на бригадите от Сухопътните войски. Освен зенитните установки, на въоръжение в сухопътните подразделения постъпили масово и ПЗРК „Игла-С”.
През 2012 г. успешно били реализирани големи доставки на бронирана техника, ракетно-артилерийско въоръжение и системи за ПВО. По-точно, през 2012 г. завършили доставките на средни танкове Т-72Б1В (общо в периода 2011-2012 г. са получени 92 единици), бойни машини на пехотата БМП-3М (общо в периода 2011-2012 г. са получени 120 единици), БТР-80А (общо в периода 2011-2012 г. са получени 120 единици), самоходни 120-мм минохвъргачки 2С23 „Нона-СВК” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 24 единици), 122-мм БМ-21 „Град” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 24 единици), 300-мм БМ-30 „Смерч” ” (общо в периода 2011-2012 г. са получени 18 единици), един дивизион ЗРК „Бук-М1-2“ в състав от 18 БМ, един ПБРК „Бал-Э“ в състав от четири БМ, един дивизион (по други данни два дивизиона) ЗРС С-300ВМ „Антей-2500“. През 2012 г. също така продължили и доставките на ЗРК С-125 „Печора-2М“.
През март 2013 г., венецуелските въоръжени сили получили поредната партида от самоходни гаубици 2С19 „Мста-С”, чиито доставки започнали още през 2012 г. По настоящем, те са на въоръжение в 415-а смесена артилерийска група на 41-ва бронетанкова бригада, в 431-ва самоходна артилерийска група и в 433-а смесена артилерийска група от 43-а артилерийска бригада на 4-а бронетанкова дивизия. От друга страна, ЗРК „Печора-2м” ще станат основното огнево средство в състава на Обединеното командване за военно-космическа отбрана (CADAI – Comando Aereo de Defensa Aeroespacial Integral), в чийто състав, би трябвало да влезат 5 новоформиращи се бригади за ПВО.
Освен разширяването на военно-техническото сътрудничество се развивали и други контакти между въоръжените сили на Руската федерация и Венецуела. Как се каза по-горе, през септември 2008 г. извършвайки без междинно кацане, във Венецуела на авиобазата „Либертадор” се приземили два руски стратегически бомбардировача Ту-160. Полетът продължил около 13 часа. Това бил първият в историята на Руската федерация случай на използване от самолети от състава на Далечната авиация на летище, разположено на територията на чужда държава. Във Венецуела самолетите изпълнили редица учебно-тренировъчни полети над неутралните води на Атлантическия океан и Карибското море. През ноември с.г., в пристанище Ла Гуайра пристигнал с неофициална визита отряд от кораби на руския Северен флот. Тогава се провели съвместни военно-морски учения „ВЕНРУС-2008”, в които взели участие следните руски кораби: тежкия атомен ракетен крайцер „Петр Великий”, големият противолодъчен кораб „Адмирал Чабаненко”, големия морски танкер „Иван Бубнов” и морския спасателен буксир СБ-406, а от венецуелска страна – единадесет кораба, в това число фрегатите „Сукре”, „Брион”, „Соублет” и осем самолета от военноморската авиация.
Днес, независимо от факта, че политическата ситуация във Венецуела е сравнително неопределена и не дотам прогнозируема, и продължава да зависи от редица икономически фактори, особено внимание се обръща отново върху сплотеността на въоръжените сили около лозунга „един народ – една армия”. Вземат се сериозни мерки за намаляване на напрежение и противопоставянето в обществото, което би могло да доведе до активизирането на въоръжените сили и нарушаването на единството им. Голяма част от днешния младши и среден офицерски състав произхожда от малкоосигурени преди това семейства, а от друга страна обаче, далеч не целия венецуелски генералитет приема социалистическите възгледи. И идването на власт на новия президент – Николас Мадуро, това довело веднага до смяната на военния министър в страната – през юли 2013 г. този пост бе поет от една от най-близките хора на покойния Уго Чавес, Кармен Мелендес, която замени предишния министър генерал Диего Молеро. Нещо повече, това е първата в историята на тази южноамериканска държава жена-адмирал. При представянето и, сегашния президент на Венецуела Николас Мадуро тържествено заявил: „Аз реших, че Министерството на отбраната за първи път в нашата история ще бъде оглавено от жена: Кармен Мелендес, войник на своето Отечество”. Мадуро също така назначил нови ръководители на стратегическото операционно командване на въоръжените сили, нови командващи на сухопътните войски и авиацията.
Днес, боливарианските въоръжени сили се намират под внимателния поглед на президента. Те продължават да се подлагат на нарастваща идеологизация чрез засилен контрол на всички нива от страна на властта и системно предприемане на чистки. Така Николас Мадуро успява да съхрани лоялността на военните и по такъв начин да си осигури силова поддръжка. Едно от неговите последни решения е повишаването на паричното доволствие за следващата – 2014 г., на 91 582 венецуелски военнослужещи. За тази цел във военни бюджет на Венецуела са отделени допълнително 735 милиона долара.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– ШУМ НА ОРЪЖИЯ КРАЙ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС

                       ВОЕННО ПРИСЪСТВИЕ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС ?

      До скоро не могло на сериозно да се говори за някакво милитаризиране на Арктика – континент, в който традиционен интерес имат РФ, САЩ, Канада, Норвегия и Дания. Но глобалното затопляне на климата, довело до интензивно топене на вечните ледове в Арктика променило това състояние на нещата. Днес, в арктическия шелф били открити огромни и неподозирани преди това находища от нефт и газ и други полезни изкопаеми, открили се нови възможности за корабоплаването и т.н. Всичко това изведнъж повишило интереса  към Арктика, а въпросът за този континент станал възлов в геополитическите пренадчертания за следващите десетилетия на нашия век в редица държави, включително и в Китай. А това органично повишило и военния интерес към този все още малко изследван континент.

      Има ли военно противопоставяне в Арктика?

      Въоръжените сили на  Канада, Норвегия и Дания (държави, които имат традиционен интерес къв Арктика),  са типичен пример на военна слабост, ако стане дума за осъществяването на някакво военно въздействие по отношение на територията и водите на Руската федерация. Днес, техният състав е чувствително намален зв периода, настъпил след завършването на Студената война. Така например, според данни, предоставени от ДОВСЕ , ВС на Норвегия на 1-ви януари 1990 г., имали 205 танка, 146 бронирани бойни машини, 531 артилерийски системи с калибър по-голям от 100 мм, 90 бойни самолета. На 1 януари 2012 г., ВС на Норвегия вече имали в състава си 76 танка, 221 бронирани машини, 67 артилерийски системи, 56 бойни самолети. ВС на Дания на 1-ви януари 1990 г., притежавали 419 танка, 316 бронирани бойни машини, 553 артилерийски системи, 106 бойни самолета, а 22 години по-късно, тя оставила в своите подразделения само 51 танка, 303 бронирани машини, 56 артилерийски оръдия и 45 самолета . Днес във ВС на Канада има 186 танка, 369 бронирани машини, 144 артилерийски системи и 104 бойни самолети.

      В наши дни, норвежките ВМС включват шест подводници (тип „Ула“ ), ракетни катери, миночистачи,  и пет фрегати (тип „Нанси“ ) . Датските ВМС – 7 фрегати (4 от които са тип „Тетида“, не притежаващи ракетно оръжие) и 2 кораба за огнева поддръжка тип „Абсалон“. Канадските ВМС – 4 стари подводни лодки, три разрушителя от типа „Ирокез”, 12 фрегати от типа „Халифакс“  и няколко миночистачи. В това свое състояние, нито ВС на Канада, нито пък тези на Норвегия или Дания са в състояние да атакуват крайбрежни цели, даже и при наличието на подкрепящ ги самолетоносач. Нещо повече, поради драстично съкращаване на военния бюджет в началото на 2011 г., датските ВМС обявили за продажба своите единствени три ледоразбивача, които са имали във военноморския флот на страната и които биха могли да играят съществена роля в арктическите води.  

      САЩ също нямат някакви по-големи сухопътни контингенти от своите ВС в региона на европейска Арктика. За сметка на това, пък своето влияние в региона оказва периодичното консолидиране на силите и средствата на неговия Атлантически флот. Към днешна дата, в неговия състав се намират 6 ПЛАРБ и 2 ПЛАРК от типа «Охайо”, 25 ПЛА (18 от типа «Лос Анджелис», 7 от типа «Вирджиния»), 4 атомни самолетоносача от типа «Нимиц», 10 крайцера от типа «Тайкондерога», 29 ескадрени миноносеца от типа «Орли Бърк», 10 фрегата от типа «Оливер Перри» и десетки други спомагателни кораби. В состава на американския Атлантически флот навлизат нови ПЛА от типа «Вирджиния», есминци от типа «Орли Берк», ДВКД от типа «Сан Антонио», а се извеждат старите ПЛА от типа «Лос Анджелис» и фрегатите от типа «Оливър Перри». В този свой състав, Атлантическия флот притежава гигантски ударен потенциал, тъй като всички негови ПЛА, крайцери и ескадрени миноносци са въоръжени с КРМБ «Томахоук».

      Все пак, трябва да се вземе предвид, че този флот „служи“ не само в акваторията на целия Атлантически океан, но и тази на  Средиземно море. Но все още в Арктика, корабите от флота  му се появавали и появяват много рядко.

      САЩ също имат известно сухопътно военно присъствие в близост  до Европейска Арктика,което е разположено преди всичко в Аляска. Там има дислоцирани  две сухопътни бригади от състава на 25-а лека пехотна дивизия (чийто щаб се намира на Хаваите?) и две крила от американските ВВС (3-то и 354-о), включващи по две ескадрили от изтребителите F -22 и F -16 , по една ескадрила от изтребители F – 15, а така също и от AWACS E – 3B и транспортни самолети C -17 . В допълнение към това, на Аляска е разположено и 176-о крило от авиацията на Националната гвардия на САЩ, имаща в състава си транспортните самолети C – 130H. Улесние в бързото набиране на сили и средства, могло да окаже и отлично развитата и изградената  система от летища, построени на територията на Аляска.

      Именно тук в Аляска, във Форт Грийли е бил изграден най-големия позиционен район от глобалната система за ПРО на САЩ, осигуряваща ракетите GBI. Тук са били построени и 26 подземни силоза за тези ракети, но една голяма част от тях била наводнена през юни 2006 г. по време на силните проливни дъждове. От своя страна ВМС на САЩ не предполагат да изградят някаква основна морска база тук в Аляска, при това от 4-те техни ледоразбивачи, които трябвало да носят постоянно дежурство в Арктика, всъщност три от тях се намират в Сиатъл и един –  в акваторията на Големите езера.

      В Русия, напротив, в Европейска Арктика отдавна е била осъществена концентрация на сериозни военни сили. Те включват единиците от Северния флот (включително и 61-ви полк морска пехота), 200-та мотострелкова бригада (известна още като“Арктическата“) и две зенитно-ракетни полка – единият, разположен на Колския полуостров и въоръжен с ракети С – 300П, а другия – също с  ракети С – 300П, но разположен в района на главната база на руския Северен флот в  Северодвинск.

      Днес, руския Северен Флот има в състава си 6 ракетни стратегически подводни крайцери от проекта 667БДРМ, 13 подводни лодки (три от проектите 949A , по две от проектите 945 и 945A и шест от проекта 971), 7 дизелови подводни лодки от проекта 877, 10 други подводни лодки, специални сили, един самолетоносач, 3 ракетоносни крайцера, два разрушителя от проекта 956 , 5 големи (четири от проекта 1155 и един от проекта 1551.) и 6 малки (от проекта 1124M) кораба за борба с подводници, три малки ракетни кораба от проекта 1234, 11 миночистачи, 4 големи десантни кораба от проекта 775.

      Съществуват няколко сценария за евентуални военни действия в Арктика. Те са както следва:

      Нападение на територия на Руската федерация

      Погледнато от страни, се виждало, че въоръжените сили на САЩ (включително и нейната авиация) биха могли лесно да достигнат на Чукотка, където Русия нямала развърнати свои армейски съединения. Най-близките от Чукотка съединения се намирали в Камчатка (мототрелкова бригада), а останалите – в региона на Хабаровск и Приморск. В случай на възникването на военен инцидент между Русия и САЩ, първата не би била в състояние да осигури отбраната на Чукотка, поради осъществяването на евентуална блокада на американския флот. Единственото спешно нещо, което би могло да се осъществи е прехвърлянето на въздушнодесанта дивизия и поемането на въздушна защита от руските ВВ, доката пристигнела мотострелковата бригада от Камчатка.

      Но този евентуален военен инцидент е малковероятен, защото не се разбира, какво би дало за САЩ, окупацията на Чукотка като част от руското крайбрежие на Арктика във военнополитически план, а и американската територия би била заплашена веднага от нанасянето на руски ядрени удари. По-сериозна заплаха би представлявало евентуалното концентриране на единиците на американския Атлантически флот, които биха могли от арктически води да нанесат изненадващ удар с конвенционални ракети „Томахоук” по обектите на руските стратегически ядрени сили (СЯС). Но дори и този апокалиптичен сценарий е малковероятен за изпълнение. Концентрирането на корабите от американския ВМС в близост до рускте води,  автоматично би  изтрило  елемента „внезапност” в неговите планове, а и едно нападение с ракети „Томахоук” автоматично би довело до пълномащабна ядрена война между САЩ и Русия. Тук веднага биха се включили и руските ПЛАРБ със своите крилати ракети с морско базиране (КРМБ) и дивизиите със стратегическите ракети, разположени на територията на Сибир и намиращи се извън обсега на американските атаки. 

      Нефтените и газови находища

     Другият евентуален повод за въоръжен конфликт е свързан с борбата за разпределението на огромните въглеводородни находища, разположени в арктическия шелф. Но добивът на газ и нефт от морското дъно, при условието на временното покритие с лед е все пак едно голямо комплексно (финансово и технологично) предизвикателств, което не може все още да бъде решено от гледна точка на юридически, политически и най-вече от военни виждания. Този конфликт към днешна дата изглежда все още илюзорен, тъй като от всички новооткрити нефтени и газови находища нямат своята принадлежност към една или друга страна само 3%.

      Стратегическият  морски път

      Конфликт с по-голяма доза на увереност би могъл да възникне във връзка с ползването на стратегическия Северен морски път(СМП) от корабоплаването в арктически води. Но това би могло да стане в случай на по-продължително освобождаване на акваторията от ледената покривка. Днес, основната задача на руското военнополитическо ръководство е да осигури засилването на своя контрол върху Северния морски път, като не позволи поставянето на товаропревозването по СМП под международен контрол. Последният всъщност би интернационализирал северния маршрут и би отслабил руското влияние в арктическия регион. Не трябва да се забравя, че Севернияморски  път е единствената транспортна артерия на Русия, която е способна да интегрира отдалечените райони на руския  Далечен Север и техния ресурсен потенциал в националната и световна икономика. И днес, това успешно се решава, чрез засилването на руското военно присъствие в Арктика. Не трябва също така да се забравя, че Северния морски път от Европа към Азия е с около 5000 км по-къс от морския маршрут през Суецкия канал, а т.нар Севезопаден проход е с около 9000 км по-къс от този през Панамския канал.

      Китайски интерес

      Последен теоретичен военен конфликт в Арктика може би е свързан с интереса и новата дейност на Китай в Арктика. През 2008 г. Китай открил своя научноизследователска станция  на остров Шпицберген. Едновременно с това многократно започнал да се появява и китайския ледоразбивач „Снежен дракон”, който преди това плувал във водите на Антарктида. Уместно е да отбележим, че Китай продължава да изпитва остра нужда от всяакакви природни изкопаеми и за да се сдобие с необходимите и ресурси и територия е готова на всичко, включително и с употреба на военна сила. Така че за Пекин, природните ресурси от Арктика са от стратегическо значение. Единственото възпиращо днес Китай положение е, че тя въпреки бързия растеж на състава на своите ВМС,  все още не е в състояние да изпълнява някакви военни операции в Арктика, най-вече заради липса на бази в региона.

      Проблемите остават

      За сега, изпълнението на различните военни сценарии в обозримо бъдеще в Арктика е изглежда немислимо. Но при това се забелязва и една тенденция – колкото е по-висок руския военен потенциал в региона, толкова е по-ниска вероятността от военен сблъсък. Т.е., опасността от война е обратно пропорционална на увеличаването на военните способности на Русия в Арктика. Прилагането на военен сценарй в региона намалява и от тякои действия и стъпки и на самата американска администрация. От една страна, намаляването на военния бюджет в САЩ довело до премахването на ежегодните военни учения, провеждани на територията на Аляска, което от своя страна увеличило доверието между Вашингтон и Москва. От друга страна, опитът от войните в Югославия през 1999 г. (овладяването на летището в Прищина от руски въздушнодесантен батальн), а така също и войната през август 2008 г. между Грузия и Русия, показали, че САЩ и останалите европейски държави от НАТО психологически не са подготвени за ограничен военен конфликт с Русия (дори и извън руска територия). Това се отнася също така и до сблъсъка на флотовете в Арктика.

      Днес, по думите на адмирал Чирков ”участието на Министерството на отбраната на Русия в осигуряването на националните интереси на РФ в Арктика е продиктувано от необходимостта от ясни гаранции за безопасността на държавата в този важен стратегически регион”.

      В средата на септември т.г. руското военно ръководство постави началото на един нов проект – възобновяването на своето постоянно военно присъствие в Арктика. За това съобщил в Ситуационния център на МО на РФ генерал Аркадий Бахин, по повод започналия поход на корабите от Северния флот, предвождани от тежкия атомен крайцер „Петр Великий”. Повод за този поход е преди всичко развърналото се мащабно строителство на бъдещата военновъздушна база на територията на арктическите Новосибирски острови. Там е започнало възстановяването и усъвършенствуването на летището „Темп”, което към края на октомври т.г. е трябвало да приема транспортните самолети Ан-72 и Ан-74. Разширявала се и се удължавлаа полосота за приземяване и излитане, като тя трябвало да приема и тежкотоварнитеи самолети от типа „Антей” и „Ил-76”, което по думите на генерал Аркадей Бахин щяло да „позволи по-нататък да се нараства групировката и средствата на островите от Архипелага”. Това постоянно действуващо летище има полоса, при която са използвани материали, позволяващи да се издържат извънредно ниските температури. Развърната е станция за спътникова връзка Р-441ЛМ, а за осигуряването на аварийна свръзка са развърнати приемно-предаващи терминали от спътниковата система „Иридиум”. По думите на генерала, последващите задачи на силите от Северния флот ще бъде изпълнението на подобни дейности в района на островите Земя на Франц-Йосиф и Нова Земя.

     

                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

 

– НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)

                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    […]

„Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)

ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

 

– 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна война – Линия „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:

Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head

An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY

ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история