– НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

НЕИЗВЕСТНИ ДОКУМЕНТАЛНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА РАЗВИТИЕТО НА ПАРТИЗАНСКАТА БОРБА В РАЙОНА НА РОДОПИТЕ В ПЕРИОДА 1941-1944 Г.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Георгиев Котев, доктор по история

Представените по-долу шест документални свидетелства за партизанската борба в района на Родопите са неизвестни за изследователите от историческата и военноисторическата наука. Те се намират във фондовете на Националния етнографски музей – гр.София, под инв. № 1015 и не са номерирани. Това са записи на спомени, които са правени по т.нар. “горещи следи” – през 1949 г. и първата половина на 1950 г., т.е. приблизително 4-5 години след победата на Деветосептемврийското въстание през 1944 г. Документалните свидетелства разкриват много подробно развитието и особеностите на партизанското и въобще на нелегалното антифашистко движение в Югоизточна България в годините на Втората световна война. От текста на документалните свидетелства е видно също така, че независимо че полицията, жандармерията и въоръжените сили са били три различни инструмента на Царство България, те с еднаква ревност и настървение, до последен момент са воювали срещу антифашисткото движение.
Текстът на свидетелствата има своите особености, характерни за периода от 1949-1950 г. Поради това, при археографската им обработка, днес за нас, в тях се срещат много неизвестни фамилии, които са изпуснати в съвременните исторически и политически справочници – едни поради политически причини, а втори – поради промяна на семейното положение, а трети – неизвестно защо. Независимо от това, авторът е успял да издири биографиите на над 80 от общо стотината участници, намерили своето място по един или друг повод в документалните свидетелства.
Документите не са пагинирани. В автора на статията попада не техният оригинал, а само машинописно копие. Предполага се, че по една или друга причина, оригиналът е загубен във времето.
Съкратеният текст е разкрит за улеснение на читателя в прави скоби, като на места самият текст е осъвременен. В края на всяко от документалните свидетелства са дадени библиографични и др. справки, по възможност в най-пълен вид..

№ 1
Спомен на партизанина Васил Димитров Паланов1

Велинград (квартал “Чепино”), 14 юни 1949 г.

Роден в 1924 г. в с.Чепино. Образование ІІІ клас. Ремсист още от времето на създаването на РМС в [с.] Чепино – есента на 1939 г. По време на партизанското движение, заедно с брат си, той е ятак и помагач от 1942 г. до 1943 г. Брат му подпомагал партизаните като овчар, а Васил като колар. Първо излиза в Балкана при партизаните – братът Петър2, а след една седмица става партизанин и Васил – на 12 юли, Петровден, 1944 г. Когато той пристигнал в току-що сформирания отряд “Чепинец”, отрядът бил разпределен вече на три чети. На І чета бил командир Димитър [Петров] Сеизов – “Вълчaн” 3, от Чепино; на ІІ чета – Георги Н[иколов] Мавриков4; и на ІІІ чета – Георги Пулев – “Марко”. Всяка чета имала определен обект на действие: първа чета – в местността “Сърница”, “Черни връх” и “Беглика”; втора чета включвала пространството между местностите “Кръстела” и “Търли”; и трета чета – между местностите “Милини скали”, “Аранчал” до “Белмекен”-“Юндола”.
Новопристигналият партизанин Васил Паланов научава от другарите си, че политическия комисар на отряда отсъствува поради това, че е отишъл да се свърже с Разложкия отряд, гдето бил антонивановецът Никола [Кръстев] Грънчаров5, когото желаел да включи в своя отряд.
Паланов особено добре запомнил боя с войската в местността “Милини скали” *:
“Пристигаме на “Милини скали” към 6 ч. с[лед] обяд на 3 септември 1944 г. Командирът на ІІІ оперативна зона – Методи [Тасев] Шатеров6, заедно с целия щаб на зоната устрои тържествен приемен парад, след което вечерта стана взаимно опознаване между отделните отряди и чети.

Вечерта било иззето стадо от 100 овце на богат овчар от с.Корова. Сутринта рано овцете се разбягват. Трима души отиват да ги заберат, но войници ги забелязват и откриват огън по тях. Секретният партизански пост веднага съобщава това в щаба. Първа чета, която беше в бойна готовност, веднага заема позиция откъм застрашеното място. Целият отряд се вдигна в тревога и зае определените позиции. Първа чета завърза преговори с войската, която стоеше на 40-50 крачки. Ние завикахме на войниците: “Братя войници, присъединете се към нас и съвместно да бием германските пълчища в България. Съветските братски войски са вече в Добруджа. Елате с нас.” Един офицер ни отговори: “ние не сме германци, а ние сме българи. Елате вие с нас!” – и веднага ни откриха огън. Отговорихме им и ние. Сражението почна. Беше към девет и половина часа сутринта на четвърти септември [1944 г.]. Още при първия залп беше ранено едно младо наше партизанче. Но и ние пък извадихме от строя картечницата, която откри първия залп и рани другаря. Картечарът войник падна убит. Дойде свръзка от щаба на ІІІ оперативна зона със заповед да обградим ловната рота и да я плениме. Но докато траяха преговорите и завързалата се престрелка с ротата, зад нас е настъпвал 27-и [Чепински] пехотен полк и Пещерската тежко-картечна дружина заедно с eдин ескадрон от Разлог. Войската, по време на сражението си с Варварската чета, насочи част от огъня си и към нас. Ние бяхме обградени от многочислен неприятел. Нашият оперативен план трябваше да се измени. Ние минахме в отбрана, която трая до към четири часа след обяд. В тоя ожесточен бой падна убит партизанинът българо-мохамеданин Сюлейман, а ранени бяха четири-пет души. Като видяхме, че бойните ни припаси намаляват, а 27-и [Чепински пехотен] полк ни обстрелваше все по-отблизо, по нареждане на щаба, трябваше да направим пробив на северо-западния фланг, по посока на селата Белово и Семчиново, за да се отскубнем от опасния обръч. Една ударна чета, заедно с щаба след като откри силен огън с последните бойни припаси (тук се хвърляха нападателни и отбранителни /специален “партизански патент”/), успя да направи пробив и да се оттегли. Но за наша голяма изненада срещаме втори обръч от палачите на командира на 27-и [Чепински пехотен] полк – полковник [Герман] Еленков. Тук се завърза най-ожесточеното сражение през целия ни партизански живот, в което дадохме единайсет души жертви, между които и командирът на ІІІ оперативна зона – Методи Шатеров. Имахме и много ранени. Две другарки и един другар паднаха в плен: Мара Влахова и Николинка и другарят Тодор [Николов] Михов7 (всички сега живи). В това сражение ние бяхме разделени на две групи и се отправихме в две посоки: І група се отправи към връх “Арапчал”, при “Магаре бивак” на ІІІ чета от “Чепинец”; ІІ група се насочи към Чепинския балкан – местността “Хайдушки кладенец”. Трета група от Варварската чета се оттегли към с.Варвара. Варварската чета премина и се отскубна геройски от три обръча. Нашите две малки групи от по около 80 души успяхме умело да се отскубнем от огъня и на втория, най-опасен обръч. Стъмни се и врагът загуби дирите ни. Установихме си връзка между групите. На 8 септември се събрахме в местността “Бяла вода”. Направи се обичайната равносметка на убити, ранени и пленени. Командирите отчетоха целия развой на боя. Свободата бе извоювана и всички тържествено пристигнахме в с.Каменица. При небивал ентусиазъм на населението от трите села (Каменица, Лъджене и Чепино) стана общ митинг в с.Лъджене на 9 септември 1944 г.

Васил Димитров Паланов, 25-годишен

1 Васил Димитров Паланов – роден на 4 януари 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС.
2 Петър Димитров Паланов – роден на 5 юли 1928 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”. Безпартиен.
3. Димитър Петров Сеизов – роден на 18 юни 1908 г. в гр.Велинград. Партизанин от бригада “Чепинец”, командир на чета. Член на БРП.
4. Георги Николов Мавриков – роден на 23 юли 1898 г. в с.Обидим. Първоначално ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
5. Никола Кръстев Грънчаров – роден на 20 август 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БРП в гр.Велинград, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
* Така е в текста. В случая се има предвид местността “Милеви скали” (“Мильови скали”).
6. Методи Тасев Шатеров – роден на 10 януари 1898 г. в гр.Прилеп. Член на ЦК на БРП, партизанин, командир на ІІІ Оперативна зона. Загива в бой на 4.09.1944 г.
7. Тодор Николов Михов – роден на 21 януари 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Безпартиен.

№ 2
Спомен на партизанина Михаил Кръстев Ковачев – “Славей” 1

с. Дорково, Пазарджишко, 13 юни 1949 г.

Роден на 11 май 1911 година в с.Дeбърско, Разложко. Михал е най-малкият между тримата си братя и една сестра. Баща му се е занимавал с овчарство, – пасъл е чужди стада. Майка му умира при едно арестуване на Михал. В 1921 година Михал се преселва в [село] Дорково, заедно с 30-40 семейства от родното му село, което не могло да им даде достатъчно препитание. Михал завършва първоначалното училище (ІV отделение) като ратайче в с.Пантелейница, Пазарджишко. През 1927 година Михал отива в с.Хотанца, Русенско, гдето работи като яйчарин, а после се преселил в с.Рахово, Русенско, гдето изучава занаята бозаджийство. В Русенско, Михал прекарва до 1931 година. Тук той се запознава с бежанци добруджанци, от които се запознава за първи път с идеите на комунизма. Голямо влияние върху комунистическото възпитание на младежа Михал оказва неговият майстор бозаджия от Разлог, който бил взел дейно участие по време на септемврийските събития през 1923 година.

През 1931 година Михал се завръща в село Дорково и се включва веднага в РМС, ръководен от Георги Спасов, който впоследствие умира от жестоки побоища и инквизиции. През лятото на 1931 година, Михал работи като общ работник-варджия при строежа на общинския дом и общината в Дорково. Есента той постъпва войник в ІІІ армейски артилерийски полк в Хасково. В казармата Михал се запознава с войниците-комунисти Никола В.Пъстърмов, Стоян Мишев Желев от с.Оброчище, Харманлийско, Велко Тохчиев от Панагюрище, Георги Тодоров Банчев от Батак, Диню Минев Пенев от Старозагорско и др. Сформирала се ядка, която заработва във всички поделения на полка. Конспираторите войници се свързват и със затворника Янчо Костов от Хасково, когато били на пост при затвора. Затворникът бил осъден ученик. Той свързва войниците с комунистическата организация в Хасково. Организирани в ами-ядки, конспираторите-войници четат редовно излизащия тогава комунистически орган вестник “Ехо”, по който са следили редовно Лайпцигския процес срещу Георги Димитров. По време на отпуск, войниците следели дейността на кръжоците в Хасково, интересували се и от стачното движение на тютюноработниците.
През 1933 година Михал отбива военната си служба. В с.Лъджeне той работи баничарство със съдружник. Включва се в местния РМС, който тогава наброявал 18 души и развивал добра дейност всред младежта до 19 май 1934 година.
Военната конспирация в артилерията в Хасково е разкрита. Арестуваните войници издават старата първа ами-ядка. Всички нейни първи дейци биват арестувани, между които е и Михал, когото веднага отвеждат в Хасково. При следствието се нанасяли и побоища. Поради нямане на сериозни обвинения и разкаялите се войници, чийто дух бил сломен от нарочно наети адвокати, съдът осъжда само двама от обвиняемите на смърт, а Михал е осъден на 5 години строг тъмничен затвор и 50 хиляди лева. От всички 37 подсъдими, стари и млади войници, 17 били осъдени, между които и две смъртни присъди. Михал и другите осъдени влизат в Хасковския затвор, гдето затворниците от цивилни и военни процеси си сформирали партийна организация, ръководена от секретаря Георги Кирков, тютюнев работник /партизанин по-късно, в 1941 г., а сега полковник в армията/ и Милю Гъделев, от Борисовград. В затвора Михал проявил жив интерес към партията и стана неин член през 1934 г. В 1936 година затворниците от Хасковската конспирация биват преместени в Сливенския затвор, гдето те също се организират: ръководители са: Йонко Панов (сега генерал в граничните войски), Борис Копчев (сега също генерал) и Попрусинов (”Червения поп”). Михал е освободен от затвора при помилването по случай раждането на княз Симеон. Отново той подема старото си препитание с мекичарството. Включва се в партийната организация, възглавявана от Асен Бозаджиев2 (сега народен представител), Васил Сотиров, от Чепино (работник, починал), Васил Гилин3 и Ванчо Вранов.
През 1939 година Михал се премества на работа в [с.] Дорково, гдето наема читалищния бюфет. Веднага се включва на работа в партийната група, начело с Георги Спасов, Васил [Димитров] Огнянов4, Петър Дойчинов, Аспарух Попов, Атанас Харизанов и Георги [Георгиев] Ласков.5
В [с.] Дорково се сформирала партийна организация през 1919 година от учителя Георги Славеев, родом от Пазарджик, най-смелият и умел ръководител и организатор на работническото движение в Чепинското корито. През Септемврийските събития от 1923 година той пада убит при една престрелка с полицията. Негов заместник е Георги Огнянов, също учител (сега полковник в армията).

По време на зараждането на партизанското движение през 1941 г., Михал се свързва с първите баташки партизани братя [Ангел6 и Илия7] Чаушеви, братя [Георги8 и Никола9] Чолакови, Тодор [Ангелов] Коларов10, Никола [Петров] Велков11 (известен с името “Колето” тенекеджията). На първо време Михал заработва като ятак: той съхранявал оръжие у дома си. След първия провал в Батак, партизаните се събрали в една землянка, в местността “Лещарица” при “Жълтата скала”, от гдето и лагерът бил наречен “Леска бивак”. Той побирал десет души: Георги [Ангелов] Чолаков, Колето тенекеджията, Ангел [Георгиев] Чаушев, Илия (“Илито”) Чаушев, Любен [Тодоров] Гумнеров12, Любен [Иванов] Йовчев13, Георги [Тодоров] Ванчев14 и трима други, които Михал не познава. В “Леска бивак” батачани престояват 75 дена (от декември до март) – до пролетта. Те били принудени да се изтеглят към Батак, за да организират по-добри връзки. До февруари 1943 година Михал прекъсва връзките си с партизаните, понеже го интернирали в лагер Кръстопол, Ксантийско. Там той престоял една година. Връща се в края на 1943 година и веднага подновява връзките си с отряда “Антон Иванов”. Още по-отблизо се свързва с четата на “Братя Кръстин”, на името на убитите през 1923 година двама братя Кръстин от Ракитово. Четата “Братя Кръстин” се възглавявала от Манол [Иванов] Велев15 и Наско [Георгиев] Семерджиев /”Цветан”/ 16. [Манол Иванов] Велев бил политически комисар, а [Атанас Георгиев] Семерджиев – командир.
На 2 април 1944 година полицията арестува Михал, поради станалия провал на землянката, гдето пребивавали Колю [Димитров] Божанов17 и трима партизани. При нападението Божанов убива офицера от Ловната дружина, но един от тримата партизани бил хванат жив и според неговите показания арестуват и Михал в училището в [с.] Лъджене, гдето престоява 15 дена при непоносими инквизиции, без да даде каквито и да било показания, поради което бил освободен. Той наново се включва в масовизирането на партизанското движение, според директивата на партията. Сам Михал организира 15 души за балкана. Свързва се и се съвещава постоянно с “Чапай” 18 и Атанас [Георгиев] Семерджиев, като цяла седмица престоява в тяхната чета и организирал придвижването и до над селото за провеждане на заплануваната акция. От организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал. Властта узнава плана на организираната акция в Дорково, според който трябвало да се убият 4 души фашисти и да се вземат 32 пушки от караула на общината и храна; готвело се е ограбването на кашкавала от мандрата, предназначен за германците; също така и да се разбият два магазина със стоки, които да се раздадат на бедното население, а търговците магазинери да се разобличават като спекуланти и фашистки агенти. Акцията се осуетява. Поради това именно и от организираните 15 души излизат само 6. В четата на “Чапай” става провал; начело с Михал, излизат и: Абди [Мустафов] Онбашиев19, Борис[Павлов] Кюркчиев20, Лазар [Иванов] Пармаков21, Стоян Давидов [Георгиев]22, Костадин Г[еоргиев] Ласков23 и Христо [Григоров] Овчаров24 /с изключение на Михал и българомохамеданина Абди, останалите били младежи, неслужили още във войската/. Групата се присъединява към четата на “Чапай”, гдето получили партизанското си кръщение и имена: “Славей”, “Янко”, “Живко”, “Божидар”, “Горан” и др.

Поради наложилото се бързо оттегляне на четата, кръщението е станало набързо: строила се цялата чета “Варвара” и се обявили партизанските имена. Веднага се отделила една група от 8 души, между които е и Михал, със задача да нападнат мандрата в Дорковския балкан. Ето как описва той тази акция:
“Придвижваме се близо до мандрата в едни храсти до една сята нива със жито. Престояхме там през деня и поставихме мандрата под наблюдение. Като мръкна, нападнахме я от три страни. Овчарите, които бяха там, ги събрахме в една стая и им поставихме пост. Направихме обиск на цялата мандра, взехме три италиански пушки и 30 килограма кашкавал. На тръгване другарят Иван [Павлов] Стойнов25 от Малко Белово, Пазарджишко, говори на мандраджиите и на овчарите за смисъла на партизанската борба. Оттеглихме се със задача да извършим и акция на влака по линията Чепино-Пазарджик, който тогава превозваше строителен материал за германците. Престояхме 24 часа в очакване да мине товарен влак, но не мина и ние се оттеглихме по посока на четата, която щеше да се придвижи към местността “Милини скали” в Беловския район, за да проведе акция в с.Габровица. Като стигнахме в балкана над селото, другарите в групата от това село подготвиха организацията за провеждане на акция с цел да убият няколко души реакционери, да нападнат общината, да вземат оръжие и да наберат 20 души нови партизани.

Акцията се проведе успешно. От набелязаните трима реакционери само един открихме и го унищожихме, след като ограбихме бакалията му. Всичката стока раздадохме на населението: басми, брашно, олио, захар и др. Населението се стиче масово. Другаря Стойнов говори на състоялия се митинг за задачите на партизанското движение и на Отечествения фронт. Като завзехме общината, унищожихме архивите. След митинга, се оттеглихме към сборния си пункт с песента “Жив е той, жив е”. С нас заедно навлязоха и двайсет души нови партизани, както беше предвидено в плана на акцията. Четата ни нарасна над 80 души, което наложи разделянето и на две. На едната чета си остана командир “Чапай”, а на другата – партийното ръководство избра за командир Асен Бонев [Стоянов]26 от с.Варвара. Двайсет души чепинци, начело с Атанас Семерджиев от [с.] Лъджене, се отделиха, по решение на ръководството, за отреда “Чепинец” на Манол Велев.
На оттегляне от Варварската чета, се отделиха осем опитни партизани, за да проведем акция за завземане оръжието от общината Голямо Белово, Пазарджишко. Другарите, с които проведохме акцията бяха с войнишка униформа, за да не породим съмнение като влизаме в село. Така като войници влезохме незабелязано в общината. Отворихме вратата на караулната и изкомандувахме: “Стой! Никой да не мърда! Арестувани сте!”. Веднага поставихме пост на вратата и без съпротива взехме оръжието и бързо се оттеглихме. Дочухме стрелба подире им, но ние се бяхме вече оттеглили. Завърнахме се при Варварската чета. Разпределихме си нововзетото оръжие, след което, както беше уговорено, трябваше набелязаните 12 души да се присъединим към отреда “Чепинец” в посока на Каменецкия балкан. На път за там, след като видяхме, че има условия за мобилизиране на добри бойци към нас, спряхме се в балкана и установихме връзки чрез местни познати, горски работници “трупчии”, на които възложихме да поканят партийните отговорници от с.Каменица за среща с нас, за да им възложим задачи за мобилизиране на нови другари.
Като се срещнахме и им изложихме нуждата от излизане на колкото се може повече партизани, другарите партийни отговорници ни докладваха, че има много желаещи, като отпускари войници и други другари добри партийци, да излязат с нас в балкана.
Изтеглянето на другарите от село ставаше поединично или по двама-трима души, като ние предварително пращахме наши свръзки, за да ги доведат в четата. Така нашата група от дузина нарастна в продължение на две седмици на 45 човека.
От щаба на ІІІ оперативна зона, с командир Методи Шатаров /бай Панайот/, убит после при една акция, и комисар Стоян [Николов] Попов27 /сега народен представител/, дойде заповед, чрез свръзка от другите чети, че всички чети трябва да се придвижат в посока на връх “Милеви скали”, от гдето ще се организира нападение на гара Варвара, с.Варвара, с.Семчиново и с.Саитово (тук имало германски склад с дрехи). Изпратиха мен и Атанас Семерджиев за свръзка с Манол Велев, комуто да връчим общата заповед на командира на ІІІ оперативна зона. Нашите другари се насочиха към сборния пункт “Милеви скали”. След като връчихме заповедта на комисаря на “Чепинец” – Манол Велев, заедно с него се придвижихме към уговорения сборен пункт “Милеви скали”. Там пристигнахме привечер към средата на месец август. Тук беше пристигнало и цялото ръководство на ІІІ оперативна зона за организиране на предстоящата голяма акция. Всички чети наброяваха 230 души партизани. Командирът на зоната другаря Шатеров прие официално четите, свика ръководството им (командири и комисари) на заседание. Според взетото там решение, обектите и задачите на всяка чета се разпределяха поотделно.
Сутринта четите се насочиха към определените обекти. Нашата чета, с командир Асен Бонев [Стоянов] и ръководители Атанас Семерджиев и Любен Гумнеров, имаше за задача да превземе общината на с.Варвара и да изземе оръжието на полицейския участък.
Когато нашите телефонни връзки се придвижили, за да изрежат телефонните жици и да прекъснат връзката на селото с войсковите части, те били неочаквано забелязани и влизат в кратка престрелка с караула, което дава възможност на полицейския участък, кмета и другите реакционери да се въоръжат добре, като се качили на втория етаж на общината. Когато ние се придвижихме към общината, отдалечена от селото на около два километра и е по-близко до гарата, фашистките гадове ни откриха огън. В завързалата се ожесточена и продължителна престрелка падна убит нашия скъп и млад другар Христо Овчаров, от с.Дорково. При все това ние успяхме да превземем първия етаж на общината. В тая акция участвувахме към 40 души. В момента, когато влизаме в първия етаж, дочу се ура наблизо зад общината. Това даде повод да помислим, че са пристигнали войскови части от близкото (на 2 км) село Ели дере. Веднага напуснахме етажа и се оттеглихме към балкана. Врагът се окуражи и почна да си служи и с бомби. Отчетохме, че е безцелно да хабим бойните си припаси и се оттеглихме, тъй като в това време се водеха сражения съвсем близко: на гарата, в селото и в съседните близки села Семчиново и Саитово. Навсякъде по тия обекти акциите се проведоха успешно. Селата Варвара, Семчиново, и Саитово бяха превзети от партизаните. Иззети бяха много трофеи и избити неколцина фашисти. Разказваха после как интересно станало превземането на германския склад с дрехи в с.Семчиново. Нашият партизански подпоручик Благов28, с осем души партизани във войнишки дрехи, отива при войниците от склада и им казва строго: “Какво гледате, бе, какво чакате? Не видите ли как шумкарите нападат селата? Я скоро, бързо се строявайте та да вървим на помощ!”. Войниците се смутили и се подчиняват на “офицера”. Строяват се. Картечарят на склада, който бил залегнал при картечницата в картечното гнездо, също се уплашил от заповедта на подпоручика и се строява при другарите си. Подпоручик Благов изкомандува и на своите “войници” -партизани да се строят в задна редица, а след това веднага командува на първата редица: “Три крачки напред, марш!”. Кимва на партизаните да вземат “На бой с нож” и тогава дава заповед на неприятелската редица войници: “Лицева опора, марш!” и извиква: “Никой да не мърда, защото ще стреляме!”. Партизаните насочват заредените си пушки към тях. Сам “подпоручикът” взема картечницата и пушките им. Така залегнали в “лицева опора” войниците стоят, докато стане организираното от по-рано изземване на целия склад. Над десетина магарета били натоварени с дрехи в балкана, гдето се облякоха с германски дрехи над 200 души партизани.

* * *
“След голямата акция, всички чети се оттеглиха на почивка в балкана, гдето почна приготовление на втора голяма акция: превземане на същите села: Варвара, Семчиново и Сеитово, както и гарите Варвара и Саранево. Заповедта гласеше тия села и гари да се завладеят окончателно, като се постави и наша, партизанска управа”.
Войската предвождана от свирепия полковник Герман Еленков, командир на 27[-и Чепински] пех[отен] полк, успява да обгради партизаните. (вж. Подробното описание на Миланка [Николова] Станудина29, партизанка от отряда “Чепинец”). При оттеглянето на партизанскте отряди, врагът успява да откъсне една част от тилната партизанска редица, върху която съсредоточава почти целия си огън. Тук е и Михал.

“От четирийсет души партизани, заточени в едно дълбоко дере, паднаха убити 12 души. Всички останали успяхме да се отскубнем от картечния огън и се отправихме към определените биваци, посочени от командира на зоната – Методи Шатеров (”Бай Панайот”). В тази акция той загина трагично: с прекосени от картечен залп ръце и крака, той живя само два дена и умря”.
Става отново прегрупирване на четите, след което Манол Велев потегля с отреда си “Чепинец” към [селата] Каменица-Лъджене, а Михал Ковачев, заедно с дядо Стоян Попов (”Дядо Васил”) сформират чета от около 60 души и слизат на 8 септември в с.Белово, а на Девети септември – в [с.] Сараньово, отгдето тържествено се отправят за Пазарджик, за да празнуват свободата.

МИХАЛ КРЪСТЕВ КОВАЧЕВ, 38-годишен

–
1. Михаил Кръстев Ковачев – роден на 5 ноември 1911 г. в с.Дебърско. Политзатворник, член на РК на БРП в Чепино, концлагерист, ятак, а по-късно и партизанин в бригада “Чепинец”. Член на БРП.
2. Асен Александров Бозаджиев – роден на 14 февруари 1909 г. в гр.Велинград. Член на бойна група, член на РК на БРП, политзатворник. Член на БРП.
3. Васил Василев Гилин – роден на 26 май 1905 г. в гр.Брацигово. Секретар на РК на БРП-Чепино, ятак. Член на БРП.
4. Васил Димитров Огнянов – роден на 28 декември 1903 г. в с.Дорково. Член на ОК на БКМС, участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно ятак.
5. Георги Георгиев Ласков – роден на 24 април 1898 г. в с.Недобърско, Благоевградско, Ятак, член на БРП.
6. Ангел Георгиев Чаушев – роден на 28 август 1903 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
7. Илия Георгиев Чаушев – роден на 2 март 1914 г. в гр.Батак. Партизанин от отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 10 март 1944 г.
8. Георги Ангелов Чолаков – роден на 1 април 1911 г. в гр.Батак. Партизанин, заместник командир на отряда “Антон Иванов”. Член на БКП. Убит в сражение на 22 февруари 1944 г.
9. Никола Ангелов Чолаков – роден на 20 октомври 1905 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в сражение на 1 март 1944 г.
10. Тодор Ангелов Коларов – роден на 13 февруари 1903 г. в гр.Батак. Ятак, член на БКП.
11. Никола Петров Велков – роден на 17 август 1914 г. в с.Дорково. Секретар на РМС, партизанин в отряд “Антон Иванов”. Член на БРП. Загива в бой на 14 март 1944 г.
12. Любен Тодорв Гумнеров – роден на 17 май 1914 г. в с.Церово. Политзатворник, секретар на ОК РМС – Пазарджик, секретар на ОК на БРП – Пазарджик, партизанин, член на щаба на ІІІ ВОЗ.
13. Любен Иванов Йовчев – роден на 7 ноември 1914 г. в гара Септември. Член на ОК на БКМС, секретар на РК на БРП – Септември, партизанин в отряд “Ангел Кънчев”. Член на БКП.
14. Георги Тодоров Ванчев – роден на 21 януари 1910 г. в гр.Батак. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Член на БРП. Убит в сражение на 7 март 1944 г.
15. Манол Иванов Велев – роден на 6 януари 1916 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Секретар на РК на БРП – Велинград, партизанин, политкомисар на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
16. Атанас Георгиев Семерджиев – роден на 21 мaй 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин, командир на бригада “Чепинец”. Член на БРП.
17. Никола Димитров Божанов – роден на 6 май 1906 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Убит в сражение на 21 април 1944 г.
18. Александър Иванов Пипонков – роден на 8 август 1920 г. в с.Дъбравите. Секретар на РМС в с.Дъбравите, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”. По време на І период от Отечествената война на България 1944-1945 г., е капитан от 27-и пехотен полк. Загива в сражение при с.Дубочица, Кумановско, на 10 октомври 1944 г.
19. Абди Мустафов Онбашиев – роден през 1904 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада чепинец. Член на БРП от 1924 г.
20. Борис Павлов Кюркчиев – роден на 15 май 1926 г. в с.Дорково. Партизанин от отряд “Ангел Кънчев”, Член на РМС.
21. Лазар Иванов Пармаков – роден на 29 ноември 1924 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
22. Стоян Давидов Георгиев – роден на 25 март 1925 г. в с.Дорково. Партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
23. Костадин Георгиев Ласков – роден на 18 юли 1924 г. в с.Дорково. Политзатворник, по-късно партизанин в бригада “Чепинец”. Член на РМС.
24. Христо Григоров Овчаров – роден на 5 март 1924 г. в с.Дорково. Партизанин от бригада “Чепинец”. Член на РМС. Убит в сражение на 18 август 1944 г.
25. Иван Павлов Стойнов – роден на 27 октомври 1920 г. в Белово. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев” , по-късно политкомисар на отряда, секретар на БРП на с.Малко Белово. Член на БРП.
26. Асен Бонев Стоянов – роден на 18 юни 1906 г. в с.Варвара. Секретар на БКП в с. Варвара, партизанин, по-късно командир на отряд “Ангел Кънчев”.
27. Стоян Николов Попов – роден на 25 юли 1898 г. в с.Горно Броди, Гърция. Секретар на ОК на БРП-Пазарджик и Пловдив, политзатворник и политемигрант, член на ЦК на БРП, политкомисар на ІІІ ВОЗ. Последователно е член на ВКП(б) и БРП.
28. Благов, поручик –
29. Миланка Николова Станудина – родена на 26 август 1918 г. в гр.Велинград. Партизанка в бригада “Чепинец”. Член на БPП.

№ 3
Спомен на партизанина Асен Бонев Стоянов – “Велко”.

с.Варвара, Пазарджишко, 1 – 2 декември 1949 г.

Роден съм на 18 юни 1906 г. в с.Варвара, Пазарджишко. Произхождам от бедно селско семейство. Имам трима братя и една сестра. Аз съм най-голямият син в семейството. Чичовците ми, също бедни (единият е дърводелец, гурбетчия), както и баща ми са взели дейно участие в септемврийските събития през 1923 година. Аз бях 17-годишен младеж, но също бях арестуван, заедно с баща ми и чичо ми на гара Сараньово. Като малолетен бях освободен след три дена.
През 1920 година в селото ми съществуваше младежка комсомолска организация, на която бях и аз член. Като такъв бях и арестуван през септемврийските събития. Секретар на комсомола тогава в село беше Васил Тошев Гетов1. Партията беше добре укрепнала тогава в село и наброяваше към 30 члена, между които най-актвен беше Георги Динев Марков. След събитията в 1923 година, комсомолът, както и Партията в село бяха твърде много разстроени и не проявяваха деен организационен живот до 1927 година.

През 1924 година постъпих аз в 27[-и] Чепински [пехотен] полк. Тук попаднах в другарска среда. В ротата им се обособи една малка групичка, в която можехме да си споделяме мисли от политически характер. След атентата на Св[ета] Неделя в София през 1925 година, нашият полк беше изпратен да преследва появилата се чета на Кискинов в Панагюрско. Нашата групичка използва случая, за да пропагандира между войниците безцелната задача, за която ни бяха изпратили. Началството узна тази наша лява проява е около десет души бяхме арестувани три дена в една вила, след което целият наш взвод беше заменен и изпратен обратно в казармата в Пазарджик. По време на акцията за преследване на въстанниците от Кискиновата чета, ние бяхме успели да се свържем с ятаци от с.Мухово и им разкривахме всички получавани нареждания и заповеди на началството си. С това ние значително улеснявахме укриването на четата. По време на службата си в казармата аз се проявих като твърде недисциплиниран войник: веднъж напуснах поста си при затвора, заради което бях осъден на три месец строг тъмничен затвор /”галфак”/.
Военната си служба завърших през есента 1926 г. Като се завърнах в село, Партията и комсомолът значително бяха закрепнали. Страхът от септемврийските събития беше вече изживян. През 1927 година, по време на изборите аз станах член на Партията. Неин секретар тогава беше Васил Тошев Гетов, занаятчия-кожухар в Пловдив. Отпочнахме редовен организационен живот. В изборите през 1931 година ние избрахме трима души наши другари за общински съветници. Тогава аз взех дейно участие в разпространяването на наши бюлетини и агитация. В деня на избора полицията се опита да ме арестува от дома ми, но не успя.
През 1933 година аз бях избран за секретар на нашата партийна организация в село, която нарастна на 40 члена. След преврата на 19 май 1934 година отношенията ни с реакционерите в село се наостриха много. Мнозина наши другари бяха тормозени, арестувани и бити. Ние трябваше да изпълним общия курс на партията и навлязохме в масовите организации (читалището, кооперацията и др.), като успяхме да превземем ръководствата им. Отношенията ни с реакционерите още повече се влошиха, което достигна и до сбиване (на 14 ноември 1934 г.) при един изострен политически спор. Аз нанесох побой на един цанковист, за което бях осъден на една година затвор, но аз апелирах делото (адвокат ми беше др.Тодор Поляков от Пловдив, по препоръка на др.Влад[имир] Димчев, от Пазарджик). Това забави изпълнението на присъдата, а после пък ме засегна амнистията по случай раждането на престолонаследника. Вбесени от нашата организирана сила, една вечер реакционерите причакаха в засада един наш другар и го убиха. Ние издирихме четиримата убийци и поведохме организирана борба срещу тях – успяхме да ги осъдим и ги вкарахме в затвора.
Нашата организация укрепваше с всеки изминат ден. Поддържахме редовна връзка с Районния комитет на Партията в [с.] Саранево, а така също и с Окръжния комитет в Пазарджик.
Провежданите конференции на Окръжния комитет ставаха в нашия балкан, в местностите “Осичето” и “Елачко дере”.
По време на изборите в 1937 година за народни представители, ние гласувахме за кандидата Шуманов. Спечелихме 70 на сто от гласовете. На следващите избори за общински съветници аз бях избран за съветник в нашата централна община (в с.Варвара). Наскоро бях изключен, тъй като аз провеждах всички поръчения на Партията и често влизах в спорове, особено при гласуване на бюджета, когато виждах нещо, че неговата тежест пада върху бедните слоеве на селяните.
През 1940 година аз бях мобилизиран в запаса на [българо-]турската граница. Тук имах възможност да се свържа с много познати другари, с които работех по партийна линия в нашия край, между които бяха адвокатите Добри [Стоев] Брадистилов2, Михаил Манев [Михайлов]3 и Борис Кратунчев. През пролетта [на] 1941 година отново бях мобилизиран в Златоград – на [българо-]гръцката граница. Тук ме свари решението на фашисткото правителство за пускане на германските войски в България. Това от друга страна наложи да освободят от запаса няколко набелязани другари-комунисти, между които бях, разбира се и аз. Веднага със завръщането си в село получих нареждане от Районния комитет в Саранево да образувам бойна диверсионна група. На първо време аз организирах шест души наши партийци. Почнахме усилена дейност по снабдяване с оръжие и бойни припаси.
След обявяване на войната между Германия и Съветския съюз [на 22 юни 1944 г.], ние веднага проведохме съвместна районна конференция в местността “Башлъците”, на които другарят районен секретр Любен Йовчев ни даде инструкции за подготвяне на землянки на балкана и за събиране на оръжие и храни.
Нашата бойна група (Спас Бонев [Стоянов]4, мой брат, Атанас Дамянов Кръстин5, Атанас Ангелов Бонев6, Никола Дим[итров] Радков7, убит после като партизанин, Павел Ангелов Нистеров, Ивaн Димитров Радков8) се събра веднага на съвещание и определихме местата за изкопаване на землянки, а също така трябваше да открием и всички необитаеми и непроходими места за населението.

След като батачани съставиха партизанска група в Баташкия балкан, полицията изостри бдителността си и предприе масови арести в с.Лозен и [c.] Саранево. Провалът на Районния комитет разкри на властта всички негови членове, което ги принуди да минат в нелегалност. Това бяха: Любен Йовчев, секретар; Лука [Димитров] Навущанов9, Никола Бочев (убит като партизанин), Тодор [Атанасов] Хайдушкин10, Петко [Атанасов] Чолев11 (убит също по-после като партизанин), Владо [Петров] Георгиев12 и Елена [Ламбрева] Йонова13. Между тия другари бяха попаднали и нечленове на районния комитет – Ангел [Иванов] Згарлийски14 и Ангел Овсезов, от с.Лозен.
Някои от тия нелегални другар (Лука Навущанов, Любен Йовчев, Петко Чолев, Никола [Иванов] Сгуров15, Ангел Овсезов, Ангел Сгарлийски и Атанас [Василев] Дамянов16) дойдоха в началото н август в нашия балкан – местността “Коритата” и се настаниха за зимуване в една пещера. Чрез другаря Иван Дамянов аз се свързах с нелегалните и ги продоволствувахме.
Към края на м.септември партизанинът Атанас Дамянов /от нашето село/ напусна другарите си и се предаде на властта. Той беше веднага интерниран, но не издаде лагера, но това наложи партизаните да си напуснат бивака и да се изместят в местността “Липово равнище”, други пък слизат по квартири в [c.] Саранево и в [c.] Кара Бунар.
На 6 ноември 1942 година пристигнаха в село около 30 души полицаи, водени от началника си. Веднага ме арестуваха и откараха в общината. Подложен бях на жесток побой, за да разкрия връзките си с партизаните. Не можаха нищо да изтръгнат и ме откараха в Пазарджик, гдето след двудневна инквизиция ме освободиха по недоказаност.
Завърнах се в село и заживях полунелегален живот. Рядко се завръщах у дома си. Това продължи до февруари 1943 година.
На 2 февруари, заедно с двама другари отдохме да изкопаем землянка в местността “Пожарска вода” в балкана, за да изпълним взетото решение на бойната група. Когато на 4 февруари двамата другари вече довършвали изкопа на землянката, били открити от един наш козар, който случайно попаднал там като дирел загубените си кози. Понеже този козар беше известен реакционер в село, веднага долага на властта и един от двамата другари бива арестуван. Това положение наложи веднага, още на другия ден, на 5 февруари да минем окончателно в нелегалност в балкана. Арестуваният другар, въпреки 18-дневните му мъчения в инспекцията на полицията в Пловдив, не признал нищо и бива освободен. Като научих това, аз се осмелявах да слизам в село и предпазливо да поддържам връзка с бойната група (пряко с брат си и с освободения от полицията другар). Това продължи до 5 април същата 1943 година.
Към 3 април двама души от Баташката партизанска група, изпратени за диверсионни действия в нашия балкан, слизат в местността “Кочовия мост” и прекъсват с взрив железопътната линия между спирка “Варварски бани” и гара Чепино. По тоя повод аз бях подирен от полицията, за да ме арестува. Една вечер, когато влязох в една бакалница, за да си купя сол, цигари, сода за хляб, кибрит и др. За другарите от партизанската чета в нашия балкан (от група тя нарастна на чета с 15 души), посочен от наш местен общински полицай, аз бях арестуван от местната полиция. Те ме заставиха да ги отведа в дома на друг един помагач и заедно с него да ме откарат в общината. Нашият местен полицай предложи сам да отведе четиримата си другари до дома на дирения помагач, а аз с останалите двама полицаи да отида направо в общината. Когато пристигнахме там, при отваряне на вратата аз блъснах единия полицай пред мен вътре и той се строполи на пода; извръщам се веднага назад, стрелям върху втория и побягвам, но и двамата откриха стрелба подире ми, раниха ме леко в стъпалото на единия крак. Въпреки това аз успях да побегна и се укрия в балкана. Тук ме чакаха другарите партизани в местността “Коритото”. Командир на групата беше другарят Костадин [Димитров] Старев – “Клим”17 (избягал като школник от 27[-и Чепински] пех[отен] полк в Пазарджик); политкомисар беше “Ботю”18, по професия агроном (и двамата родом от с.Мало Конаре, Пазарджишко). След една седмица от пристигането ми в групата, на едно съвместно заседание решихме да преименуваме групата в чета “Кочо Чистеменски”, която тогава наброяваше 15 души. Почнахме да провеждаме бойни учения и просветна дейност. Полицията се беше добрала до сведения за нашето пребиваване във Варварския балкан и предприе блокада, като спря всякакъв достъп на населението да ходи из балкана. Така ние се откъснахме от връзките си със с.Варвара, което ни принуди да изпратим към 7-8 души из другите близки села, но полицията влязла по дирите им и засили блокадата, като мобилизира всички реакционери из целия район край балкана, за да откъсне другарите си и ги залови. Те обаче се укриват почти цял месец из ятаците по селата. Ние в балкана привършихме храната, което ни принуди също да слезем, за да установим връзки с бойните групи и се снабдим с храна. Щом слязохме до гара Саранево и видяхме, че не можем да преминем гъсто поставените полицейски постове, върнахме се отново към балкана, но на разсъмване се натъкнахме на един полицейски пост, който решихме да обкръжим и го заловим. Завърза се престрелка, но постовете се пръснаха, като някои бяха изоставили раниците и пушките си, изплашени от ненадейното наше нападение. Ние се оттеглихме навътре в Беловския балкан и наблюдавахме как полицията обкръжи цялото пространство на завързалата се престрелка.

С храна обаче не можахме да се сдобием и това ни принуди да се оттеглим в Сестримския балкан. Още с пристигането си пратихме двама другари за с.Сестримо. Те имаха познати там и можеха да се свържат, за да снабдят четата ни с храна. Те успяват да влязат във връзка със селото и на втората вечер, точно на Гергьовден, донесоха едно печено агне и хляб. След като подкрепихме силите си, ние се изтеглихме след проливния дъжд, мокри до кости, в една пещера на Сестримския балкан, гдето престояхме 18 дена. Понеже в Сестримо нямаше тогава партийна организация, ние се снабдявахме с храна само чрез двама крайно бедни другари: Гаврил Ганчев (когото нарекохме с нелегалното име “Ганчо”, а другия – “Станчо”). Нашият “Ганчо” беше каруцар на някаква еврейска група, която работела на шосето край Сестримо. Когато той им пренасял храна, едва е успявал да открадне по някое хлебче, риба и ориз, за да ги предаде на нас.
Храната ни беше крайно оскъдна. Варяхме си коприва, събирахме си охлюви, беряхме си див лук /”лефурда”/, а някои другари дори ядяха току що излистила букова шума. Твърде много заслабнахме и изпусталяхме. Решихме да хванем от някое стадо една овца и да подкрепим силите си. До такава степен бяхме прегладнели и отслабнали, че аз и един другар не можахме да хванем така желаната овца. Връщаме се и докладваме на командира. Реши се: трима души да се върнат отново във Варварския край и се свържат с незавърналите се още наши другари партизани и чрез ятаци, бойни групи, да организират събирането на храни. Между тия трима другари бях и аз. Ние успяхме да се свържем на първо време с другари от Варвара, а те пък ни свързаха с Ветрен дол и със с.Лозен. Така успяхме да съберем цяла една каруца с хранителни продукти, а наш човек от с.Лозен ги откара до с.Сестримо, гдето пък нашият “Ганчо” ги приемаше и предаваше на другарите от четата.
Двамата мои другари останаха да събират още храни из селата Ветрендол, Варвара, Саранево, Лозен и Злокучене, а аз се установих във Ветрендолския балкан, за да подготвя скривалище за незавърналите се другари, откъснати от четата преди около един месец. През м[есец] юни те дойдоха, а заедно с тях доведоха и нови 10 души (от Пазарджик, [с.] Величково, [с.] Карабунар и [с.] Стрелча, Панагюрско). Към края на юни при нас се прибраха и другарите, които бяха останали в Сестримския балкан, тъй като били открити и предадени от някой си горски. Така тук, във Ветрендолския балкан, ние се насъбрахме всичко към 30 души, след което, поради поставените секретни постове наблизо, ние се изтеглихме през Варварския балкан и се установихме в Симеоновския балкан, и си изкопахме две землянки за склад на пренесените продукти. Тук надойдоха още 5-6 души другари от [c.] Величково, [c.] Бошуля и [c.] Злокучене. Проведохме една конференция, на която се разкритикува дейността на околийския секретар на Партията – др.Любен Гумнеров: при отпечатване на материалите на циклостил в с.Величково се е отнесъл немарливо към работата си, което подпомогнало властта да разкрие циклостилната машина и да извърши масови арести в селото. Другарят Гумнеров беше обвинен още и в тома че като секретар на Околийския комитет, не е ръководил добре партийната околийска организация, поради което е последвал провал. Обсъдена бе и дейността на др.Любен Йовчев, че не спазва дисциплината в четата – самоволно се отлъчва и отива в родното си село Саранево. Направиха се изводи от всички тия опущения и слабости. Гласува се резолюция за най-строго изпълнение на партизанската дисциплина.
След тази конференция се зе решение една група, начело с др.Гумнеров, да слезе из селата и в гр.Пазарджик, за да уреди връзки за събиране на храни, които да се превозят във Ветрендолския балкан, а останалаа част от четата заминахме да копаем землянки из нашия Варварски балкан, главно за складиране на картофи за зимата. Тази задача можахме да изпълним към края на септември, но тъкмо по това време бяхме разкрити от един дървар от с.Симеоновец, тъй като се бяхме установили в тоя балкан. Това наложи да се изместим отново във Ветрендолския балкан. Тук към нас се присъедини и др.Лазар [Христосков] Боснев19, касиер на кооперацията в с.Паталеница, излязъл в нелегалност. Изкопахме веднага четири землянки и складирахме хранителните си продукти, насъбрани от селата Величково, Бошуля, Карабунар, Ковачево и др. Взе се решение аз да сляза с група от трима души във Варварския балкан, за да организирам още една продоволствена база. След като успешно изпълнихме възложената ни задача, аз и “Филип” (Георги [Цвятков] Момеков20, от Панагюрище, който беше дошъл при нас към края на септември), по поръка на командира на четата, отидохме в местността “Милеви скали”, за да огледаме местността и направим скица, тъй като там щяха да ни пуснат оръжие с парашут. Другарят Момеков отнесе скицата на командира на четата, но напразно останаха надеждите ни за спускане на оръжие. Аз останах при триматта си другари от Варварския балкан, за да продължим работата си по изнасяне на храни и складирането им в приготвените отпреди землянки. Тази наша дейност продължи до падането на първия сняг през декември [1943 г.]. Дебелата снежна маса им попречи да се върнем при четата във Ветрендолския балкан и останахме да зимуваме в нашия Варварски балкан. През това време нашата чета е провела към началото на декември една акция: изгорено било влакчето, идващо от Велинград, в местността “Бялата барака”, превозващо дървен материал за немците. Преди един ден пък беше дошла една част от Баташкия отред и на гара Цепина бяха спрели мотрисата, идваща от Пазарджик: убиват двама полицаи, свалят пътниците, обискирват ги, а мотрисата пускат обратно по инерция из нанадолнището, гдето дерайлирва.
До пролетта ние не успяхме да се свържем с нашата чета и си зазимувахме в нашия Варварски балкан. През януари бяхме разкрити от един козар, който не ни издаде, но все пак ние се принудихме да се изместим замаскираната и добре подготвена землянка в местността “Дюкяните”” Измествахме се в местността “Куикълата”” гдето преживяхме до пролетта.
Към 2 февруари 1944 година нашата чета провела акция и в Баткуша – местност край манастира “Св.Петър” за снабдяване с храни и облекло. Натоварват всичко на камион и се оттеглят в Семчинския балкан, в местността “Кишиша”, гдето се настаняват в предварително приготвени землянки. Полицията била уведомена за акцията и тръгва по дирите на камиона. Когато другарите спрели при “Топлата вода” в Малко-Беловска местност, з да разтоварят камиона, на другия ден пристига полиция, обгражда цялата тази местност и разкрива землянката. Там бил настанен един ранен другар при акцията, заедно с други двама. Завързва се престрелка и двамата другари падат убити, а раненият бил хванат жив. Полицията и войската успяват да разкрият и другата землянка на четата. Завързва се и там бой. Нашите четници се принудили да отстъпят, преследвани от врага. Били дадени три жертви. Четата се оттегля в местността “Елиджик”” в Церовско-Муховско землище. Тук в четата се прибрали около 20 души другари, останали за зимуване от есента. Но и тук четата бива разкрита от следващите я по дирите войска. Обкръжена, четата завързва ожесточено сражение, но бива разбита от превъзхождащия я враг. Падат убити 22 души наши партизани, начело с командира “Клим” и политкомисаря “Ботю”. Тук бива ранен и политическият комисар на ІІІ [оперативна] зона, другарят Стоян Попов, а командирът на ІІІ [оперативна] зона, другарят Методи Шатеров и неколцина още другари успяват да се отскубнат от врага и да се спасят. След два месеца /към месец юни/ ние успяхме да се свържем с тях във Ветрендолския балкан.
Партизанското движение се разрастна. Тук пристигнаха около още 50 души /само от с.Черногорово бяха дошли към 20 души младежи/. Така четата нарастна до 80 души. Предприехме масови акции. Около 30 души слязоха в един еврейски лагер при гара Белово. Тук към тях се присъединил един евреин, който отпосле стана политически комисар в четата на “Чапаев”. След това ние се оттеглихме от Ветрендолския балкан, за да проведем акция в с.Дорково, но се случи беда: през деня двама души, които бяха поставени на пост, се предават на властта, което ни наложи да се откажем от тази акция. Потеглихме за с.Габровица. Тук проведохме успешно акция за снабдяване с оръжие от общината, а също и с храна и облекло. Свикахме митинг. Произнесе се слово, а след това се завърши с хоро. Към четата ни се присъединиха към 10 души мъже и жени от селото. Оттеглихме се в балкана. След една седмица една група от десетина души проведе акция в общината на с.Голямо Белово. Снабдихме се и от тук с 16 пушки и около 300 патрона. След тази успешна акция четата се отправи за местността “Милеви скали”, за да се свърже с отред “Чепинец” и “[Панайот] Волов” от Средногорието. Тогава, към средата на август, нашата чета “Кочо Чистеменски” нарастна на 120 души и [се] оформи в отред, наречен “Ангел Кънчев”. За боен командир на отреда бях избран аз, по препоръка на командира на зоната, другарят Методи Шатеров; това се обсъди и одобри от общото партийно събрание. Отредът се разчлени на три чети.
Срещата на “Милеви скали” с отредите “Чепинец” и “[Панайот] Волов” стана на 16 август. Присъствуваше и целият щаб на ІІІ [оперативна] зона. Беше изготвен общ оперативен план за превземане на селата: Варвара, гара Варвара, с.Симеоновец (тук имаше германски склaд с дрехи, които бяха иззети при една акция; описаха се от друг партизанин) и с.Семчиново.
На моя новосформиран отряд се възложи за обект с.Варвара. На 18 август ние нападнахме, по предварително подготвен план селото. Акцията не излезе напълно успешна. Един озверен реакционер от село уби жена ми, дъщеря ми (18-годишна) беше ранена на седем места, а 12-годишният ми син – във врата. Аз успях да прибера ранените си деца в отреда, а най-малкото – 9 годишно момиченце, изпратих в с.Семчиново при роднини.
Проведената акция от отред “Чепинец” на гара Варвара не успя. Там участвуваха хора и от моя отред. Полиция и войска барикадирали добре отвътре гарата и полицейския участък, от гдето хвърляли бомби и не позволили превземането на участъка. Падна убит един четник, а двама били ранени.
Най-успешна била проведената акция в с.Симеоновец от отред “[Панайот] Волов”. Германският склад с дрехи бил ограбен и опожарен. Освен това били взети една лека картечница, 6 пушки и патрони. В престрелката с местната полиция били убити двама полицаи и други двама ранени.
Едновременно проведената акция в с.Семчиново се проваля. Били ранени 7 души четници.
След така проведената акция отредите се оттеглиха отново в местността “Милеви скали” /северно от Чепино/.
Щабът на ІІІ [оперативна] зона направи разбор на проведената акция. Отчетоха се грешките за пропадналата акция в с.Семчиново, от сборния отряд (от “Чепинец” и “[Панайот] Волов”). Отчетоха се грешки и на отред “Чепинец” за неправилно нападение на обекта, недобре разузнато положение на гарата.
Отред “[Панайот] Волов” се оттегля за Средногорието. Щабът съобщи за изготвения план за общо нападение – откриване фронт и превземане на гр.Пазарджик, гарите Саранево и Белово. Между това, от 20 август до 4 септември, се изпращаха наказателни групи за залавяне и ликвидиране на открити народни врагове из селата: Варвара, Чепино, Каменица, Корово. През това време прииждаха непрестанно нови четници и четнички в отредите. Моят отред “Ангел Кънчев” нарастна на 130 души.
На 4 септември врагът се сдобина със сведение за разположението на нашите отреди и войската ни обгражда от всички страни. Същият ден, в 9 ч. Сутринта, партийната организация (от около 50-60 души) на зоната беше свикана на заседание. Тук-там се зачуваха далечни редки вистрели и това ни озадачи. След няколко минути идва един от постовете на нашата охрана и съобщава, че откъм Беловския балкан настъпва многобройна войска. Почнаха да се зачуват и по-близки вистрели. Веднага пращаме далечни разведки, за да разузнаят добре състава на настъпващата войска. Заседанието веднага се прекрати. Всеки командир, според дадената от щаба на зоната заповед, си строи отряда за проверка на хората и да разпредели задачите на командирите на четите. На отред “Чепинец” беше даден фронт към запад – за среща с войските, които настъпваха откъм Белово; на моя отряд се даде фронт откъм изток – за среща с войските, които настъпваха откъм гара Варвара, с.Варвара и с.Симеоновец. Отредите заеха позициите си.
Войските, настъпващи откъм [с.] Белово, изпревариха тия, които идваха срещу моя фронт, така че отред “Чепинец” прие боя по-рано от моя отряд с около четвърт час.
Високозаетата от нас позиция обхващаше целия обзор на настъпващите войски и ние добре наблюдавахме тяхното движение към нас. Аз дадох заповед на четниците си да се въздържат да стрелят. Когато предните двойки огледвачи на войската се приближиха на 50 крачки от нас, а след тях и настъпващата във верига войска излезе на открито пред нас на поляната, тогава едва аз дадох заповед за стребла и още при първия мой залп войниците отстъпиха и побегнаха панически, тъй като няколко души бяха ранени и нададоха викове. Чуваше се ясно командуването на началството, което призоваваше строго войниците да не отстъпват, защото ще бъдат разстрелвани.
Ние прекратихме стрелбата. Офицерите прегрупираха частите си и отново настъпиха, но и сега те бяха отново отблъснати, с нови ранени. Аз забелязах, че на около един километър прииждат нов войскови части. Преценявайки добре надделяването на врага, аз съобщих на щаба на зоната, че срещу мен прииждат големи войскови части. Чакам ново нареждане. След малко свръзката ми съобщи, че щабът заповядва да не отстъпвам да приема боя. В този момент една от моите чети, с фронт откъм с.Симеоновец, (с командир “Боян”) видях че отстъпва и войниците се явиха в тил на моите останали две чети, което позволяваше да бъдем скоро обградени и притиснати. Съобщавам на зоната за новосъздалото се положение, но свръзката ми донесе, че не е влязъл в досег с командира на зоната, понеже командното място е изместено.
Докато войската в тил все повече се приближаваше, другата пред нас се прегрупирваше за трета атака. Оставаше само един изход: да се отскубнем от почти вече обградилия ни от три страни враг. Нямаше време за повече обмисляне на положението и трябваше да се действува веднага. Съветвам се с политическия комисар и той ми даде пълно право да командвам по свое усмотрение. Наредих щото четата откъм спасителния за отреда изход да остане за поддържане на огъня, а десният фланг (вътре в обръчa) да се изтегли. В момента на нашето изтегляне войската съсредоточи картечен огън срещу нас и под негово прикритие войниците от челната колона настъпваха в атака. Около дванадесет души от моя отряд бяха без оръжие и побегнаха изплашени. Определената чета за поддържане на огъня си остана, а другите две чети се оттеглиха, без да се дадат жертви – убити или ранени. Едната част от войниците, която беше в тил на нас, се вряза между двата отреда и се яви в тил на отред “Чепинец”, така че когато ние отстъпихме, той беше разбит – другарите се бяха пръснали из балкана, преследвани от свирепия враг. “Чепинец” даде 14 души жертви, пада убит и командирът на нашата ІІІ [оперативна] зона – другарят Методи Шатеров.
При отстъплението аз насочих отреда си към Семчин[ов]ския балкан, където бяхме се уговорили да се съберем. Аз добре познавах тази местност, понеже тъкмо тук съм се движил цели две години. Използувах умело всяка гънка за прикриване. Когато се наложи да пресечем главния горски път, откри се внезапна стрелба, но скоро замлъкна, без да дадем жертви. Наближаваше да се смрачи и за да не бъдем отново изненадани от противника, аз дадох заповед за почивка, за да пренощуваме в гората. Изпратих свръзка на уговореното за среща място. Разбитите части от “Чепинец” се оттеглят към Чепинския балкан и не можахме да се свържем с тях. Откъснатите наши части при престрелката на горския път се прибраха след два дена при нас – на 7 септември.
Отредът ни проведе успешна акция за снабдяване с храна в с.Малко Белово, след което се оттеглихме в Малко-Беловския балкан. Отпочинахме си на 8 септември и на 9-ти слязохме победоносно на гара Саранево. Четата, която беше останала на “Милеви скали”, за поддържане на огъня под командването на [Александър Иванов Пипонков] “Чапай”, се оттегли успешно без жертви, и на 9-ти септември слиза на гара Белово. На 9 септември целият мой отред и отряд “[Панайот] Волов” влязохме в Пазарджик. След като заехме казармата, настанихме се в училище “Васил Левски”, гдето престояхме до към един месец и през ноември, сформирани в ІІІ партизанска рота, заминахме на фронта при Гюешево. Когато стигнахме до Скопие, бяхме разформировани по време на І фаза от Отечествената война.

–
1. Васил Тошев Гетов – роден на 27 септември 1900 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в в отряд “Ангел Кънчев”.
2. Добри Стоев Брадистилов – роден на 14 април 1910 г. в гр.Пазарджик. Член на ОК на БPП –Пазарджик, политзатворник.
3. Михаил Манев Михайлов – роден на 3 юли 1909 г. в Ени чифлик, член на ОК на БPП – Пазарджик, политзатворник.
4. Спас Бонев Стоянов – роден на 1 януари 1910 г. в с.Варвара. Секретар на РМС в с.Варвара, по-късно е партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
5. Атанас Дамянов Кръстин – роден на 27 септември 1903 г. в с.Варвара. Секретар на БPП в с.Варвара, концлагерист, партизанин, по-късно командир на чета в отряд “Ангел Кънчев”.
6. Атанас Ангелов Бонев – роден на 10 октомври 1911 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в отряд “Ангел Кънчев”.
7. Никола Димитров Радков – роден на 14 октомври 1908 г. в с.Варвара. Член на БPП. Партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Убит в сражение на 1 февруари 1944 г.
8. Иван Димитров Радков – роден на 12 септември 1910 г. в с.Варвара. Ятак.
9. Лука Димитров Навущанов – роден на 14 юни 1909 г. в с. Поибрене. Политзатворник, член на РК на БPП – Септември, партизанин, командир на отряда “Георги Бенковски”, по-късно политкомисар на отряд “Панаюот Волов”.
10. Тодор Атанасов Хайдушкин – роден на 13 февруари 1889 г. в с.Ветрен. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., член на РК на БPП – Септември, политзатворник.
11. Петко Атанасов Чолев – роден на 17 септември 1900 г. в с.Церово. Секретар на РК на БPП-Септември, партизанин в чета “Кочо Чистеменски”. Член на БPП. Загива в сражение на 15 февруари 1944 г.
12. Владо Петров Георгиев – роден на 22 януари 1917 г. в с.Злокучене. Секретар на ГК на БPП – Септември. Политзатворник.
13. Елена Ламбрева Йонова – родена на 4 март 1893 г. в с.Септември. Член на РК на БPП – Септември, ятачка.
14. Ангел Иванов Згарлийски – роден на 8 септември 1905 г. в с.Лозен. Партизанин от бригада “Георги Бенковски”. Член на БPП.
15. Никола Иванов Сгуров – роден на 25 август 1914 г. в с.Арда, Смолянско. Партизанин, заместник-политкомисар на бригада “Георги Бенковски”, член на РК на БPП – Септември.
16. Атанас Василев Дамянов – роден на 24 декември 1922 г. в гр.Брацигово. Член на РМС. Партизанин от отряд “Васил Петлешков”.
17. Костадин Димитров Старев – роден на 30 декември 1919 г. в с.Мало Конаре. Секретар на РМС в Мало Конаре, партизанин, командир на чета “Кочо Чистеменски”. Член на БКП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
18. “Ботю” –
19. Лазар Христосков Боснев – роден на 22 януари 1916 г. в с.Паталеница. Секретар на РК на БPП -Паталеница, ятак, по-късно партизанин в чета “Кочо Чистеменски”, Член на БPП. Загива в бой на 15 февруари 1944 г.
20. Георги Цвятков Момеков – роден на 25 юли 1914 г. в гр.Панагюрище. Секретар на РК на БPП – Панагюрище, партизанин в бригада “Георги Бенковски”. Началник-щаб на бригадата.

№ 4
Спомен на партизанката Миланка Николова Станудина – “Соня”

Велинград, (квартал “Чепино”), 12 юни 1949 г.

Родена е през 1913 година. След опожаряването на с.Обидим, Неврокопско, от турци и гърци, родителите и се преселват в с.Чепино. Като ученичка Миланка е любознателно дете. Завършва ІV клас в смесената гимназия в [с.] Лъджене, а след това и девическото професионално училище (VІ-класно) също в [с.] Лъджене. Многодетното семейство (12 деца, от които 6 живи – 4 братя и две сестри; Миланка е най-малката) не позволило по-голямо образование. Още като дете тя слуша приказки от майка си за комити. Особено впечатление и направил разказа за Елена комитка, съученица на Яне Сандански. Като ученичка Миланка обича да чете за живота в Съветския съюз. След като завършила професионалното училище, Миланка се запознава с уволнения учител и укриващ се в селото комунист Манол [Иванов] Велев, родом от с.Скребатно, Неврокопско. Той основава РМС в Чепино, в който участвува и Миланка. През 1939 годна и било възложено да разпространява бюлетини и да агитира за изборите от името на Работническата партия (комунисти). Изборите били спечелени от комунистите.
През 1941 година есента се заражда и партизанското движение в Родопите. На Миланка се възлагат и конкретни задачи. Тя открадва от зет си пушката му и я дава на главния организатор Манол Велев. Закупува с предадените и пари от партията и пистолета на поминалия се съпруг на братовчедка и. Сформирал се отряда “Антон Иванов”, в който е имало отначало само една партизанка, на име “Макра”, от Пловдив. Тя съобщила на Миланка, че ще я повикат, когато се наложи. Миланка закупувала чорапи и др[уги] дрехи, за които едва след 9 септември [1944 г.] узнала, че били изпращани за лагера “Еникьой” на интернираните. След това, тя е снабдявала партизаните и с медикаменти. В 1942 година тя била приета за член на Комунистическата партия, гдето става секретарка на женската група, която не могла да просъществува, поради съмнение в една от членките.
От отряда “Антон Иванов” слизат партизани (между които е брациговецът Атанас [Николов] Ненов1), за да запалят фабриката за дървен строит[елен] материал на братя Паланкови, предназначен за германците. Акцията се проваля, поради голямата бдителност на пазача, който веднага изгасва бензиновия съд. Запушалката на съда била от вестник, на който бил запазен абон[атния] етикет на името на Вичо Горанов, (ятак от [с.] Лъджене и член на партията). Горанов веднага бива арестуван, заедно с Кадьов; подир това полицията арестува и Ангел Чопeв; Вичо Горанов избягва от ареста, но отново е хванат и убит на 3.ІІІ.1943 г. заедно с Ангел Чопев.
Към баташката група се присъединяват първо Манол Велев и Тодор Дуков, и двамата от Чепино, през пролетта на 1943 година; от Каменица се присъединили следните партизанки: сестрите Вела [Пеева Пеева]2 и Гера [Пеева]3 Пееви, Чаушев, Крум [Георгиев] Гинчев4, “Марко”, Стоил [Димитров] Гълъбов5 и Александър*. На връх Великден те биват приети в Баташкия отряд. След около две седмици се присъединили към отряда Никола Грънчаров и Георги [Вишанов] Дарлоков6.
През есента биват изпратени повиквателни заповеди и се набира значителна група, която се присъединява към батачани и чепинци. Този почин се отчел още тогава като грешка. Наложило се щото отрядът “Антон Иванов” да се раздели. Oще в първата землянка на чепинци в местността “Порт Артур”, (кръстена така по време на превземането на Порт Артур през руско-японската война, когато тъкмо “воювали” и батачани с чепнци за границата между общинските гори), в подножието на връх “Сюткя”, чепинските партизани Петър [Георгиев] Чинков7, Атанас [Георгиев] Зисов8, Манол Велев, Ангел Чопев и др., са си подготвили припаси в случай на провал/. Манол Велев предложил разделянето на пет групи, между които чепинци се отцепват с всички 14 души. Групата се настанява в местността “Маскин”, но бива открита от помаци и се наложило да се премести в местността “Баталач” – “Герово дере”, посочена от комитата Моисей Узунов, който дори завежда чепинските партизани на самото място. Една част остава горе, а други три двойки слизат в Чепинци, Лъджене и Каменица за храна. Двойките се свързват с отговорните ятаци, които сами са отнасяли хранителните и други припаси на уроченото място в планината. Използувана била една най-крайна къща в с.Чепино като удобен пункт за снабдяване, но при все това се е предпочитало по възможност всичко да се отнася в планината, без да се влиза в тази къща. Очертани до тогава ятаци са били: Ив[ан Димитров] Бергов9, Димитър Саизов, Сали Шинев и Костадин Бергов, всички от Чепино. От с.Каменица е бил ятакът [Димитър Тасков] Содев10, наричан от партизаните “Презрения”, поради от оплакването му пред тях, че властта го заподозряла, а той се изразил, че бил “презиран”.
Така в подготовка за зимата преминала есента на 1943 г. След падналия късно сняг двойките се прибрали в землянките си в планината. Когато те напуснали селото, командирът Манол Велев поверява на Миланка, че и се възлага трудната и отговорна задача да служи за връзка между селото и чепинските партизани, т.е. поверява и се живота им. В случай на провал и се наложи спасяването на някои от другарите в село, Миланка трябвало да влезе веднага във връзка с ятака Димитър Малчев. През януари 1944 г., властта предприема арести. От [c.] Чепино избягват в балкана другарите Димитър Сеизов и Георги Мавриков. Според както било уговорено, Миланка изпълнява поръчението на партизаните и им съобщава чрез Димитър Малчов. Веднага слиза една двойка партизани в [с.] Чепино, друга в [с.] Лъджене, трета в [с.] Каменица и четвърта в [с.] Ракитово. Към края на януари [1944 г.] полицията арестува Мильо Михайлов, Васил [Игнатов] Кръстин11, Петър Кънчев и др[уги] ятаци – всички от [с.] Лъджене. Мильо Михайлов бил подложен на жестоки инквизиции, но не изказва нищо.
След станалия провал в климатическата гимназия в [с.] Лъджене, забягват в планината учениците Стойко [Илиев] Калпазанов12, от [с.] Каменица, Ив[ан Николов] Пандев13, от [с.] Лъджене, и Елена [Костадинова] Бергова14 от [с.] Чепино. За пръв път се използвуват домовете на ятачките Кордева и Маврикова за свръзка. Поради настъпилата зима, Миланка била отменена със Стоян Ръджов и Атанас [Георгиев] Мавриков15, които отишли в гората под предлог, че са дървари.
След арестуването на ятаците Мильо и Васил, както и след бягството в балкана на учениците, по писмено предложение от четата на чепинци, Миланка излиза също в балкана на 8.ІІ.1944 г., заедно с ятачката Росица Скабрина и ятака Стоян Ръджов. Когато Миланка съобщила на четниците, че вечерта южнобългарският театър щял да представи пиесата “Бойка” в село, всички единодишно решили да кръстят новопристигналата с Миланка гостенка с името “Бойка”. На другия ден новопокръстената “Бойка” и Стоян Ръджов се завръщат в село. Ръджов само след два дена се присъединява към чепинци под името “Чапай”.
На следния ден младата партизанка Миланка Станудинова – “Соня” и командирът Манол Велев заминават за местността “Къцева чешма”, за да се срещнат с Никола Божанов, Стефан [Ангелов] Добрев16 и Г[еорги Димитров] Шулев17. От тях те узнават, чe застрашените другари от Ракитово щели да излезнат през пролетта.
Падналият дебел сняг възпрепятствувал чепинските партизани да стигнат приготвената от по-рано землянка в местността “Баталач”, пък и ако биха предприели поход до там, следите по снега биха ги издали. Поради това, групата всяка вечер си правила навес с одеяла (пет за шест души), както е показано на скицата:

?

Обстановката в балкана налагала партизаните да си приготват набързо хляб във вид на питки, които изпичали на нажежена плоча, поставена върху два странични камъка. Тестото се отмервало с канче за вода или друга някаква форма. На първо време питките се давали намазани с мармелад и в чест на тоя “разкош”, нарекли бивака “Мармелад бивак”. Друг път чепинци получили от българомохамедани един “тулум” сирене, което ознаменували с кръстенето на бивака си в “Тулум бивак”. През пролетта, убили в един бивак, змия, и го нарекли “Змия бивак”. На друг бивак пък били убили свинкя и го нарекли “Свинкя бивак”. По времето, когато германците отстъпват, чепинци назовавали с нови имена биваците си според завзетите големи градове от русите: “Одеса” бивак” и др. Положената клетва през август 1944 г. чепинци ознаменували с покръстването на този бивак в “Клетва бивак”.
Поради честите акции и увеличаване на групата, прането не могло да става редовно, а при това и дрехите били само по един чифт, затова преобличането на партизаните не ставало редовно. Навъдили се въшки и бивакът бил кръстен с името “Въшка бивак”.
Въоръженето на партизаните било с пушки, пистолети и бомби. Единственият шмайзер чепинци преотстъпили на отряда “Антон Иванов”, когато се отделили от него.
Лекуването на партизаните е ставало с билки: при едно заболяване от цирей, излекували със “заешко биле”. При една акция санитарят загубв медикаментната чанта и затова се наложило да лекуват и един ранен също с билки, от които той оздравял. Вместо кислородна вода употребявали солена вода, която се приготвяла като във вряща вода разтваряли сол.
Още пролетта на 1944 година, чепинци влезли във връзка с Варварския отряд. Пароли между отрядите били “Сюткя”, “Стара Планина”, чукане с камъчета, подсвирквания, началото на известни песни: “Търно моме”, “Тих бял Дунав” и др.; запомнена мелодия на горско пиле; паролите по подражание на птици са се заучавали предварително и затова лесно се разпознавали; цъкане с уста; пс-пс-пс-кане с устни; гърлено-заично жабеподобно краткотрайно квакане.
Облекло. Чепинци били облечени в куртки на горски пазачи и обути в голфове и бричове. /от баташкия отряд, Вела дошла при чепинци, облечена в куртка и обута в брич на горски пазач; тя имала и хубави туристически обувки/. Партизаните носели и цървули, които обували в хубаво време, а и дирята им билая по-неузнаваема.
При поход в сняг или кал се налагало всеки партизанин да стъпва в дирите на първия – водачът. Така при движението в колона по един на всеки е било втълпено да внимава в дирята. Зиме всички се обували с навуща и цървули. Лете се носили каскети.
В чепинския отряд са се пеели повече руски песни. Първата заучена песен е била “Нарибалги” (става дума за “На рыбалке” – бел Н.К.), а след нея “Трактористи” и др. В навечерието на 9 септември заучили песента “Септември”.
Занимания в землянката. Разучавал се е “Капиталът” от Карл Маркс; всеки ден се е провеждало колективно четене на “Македонския въпрос”, към който интересът бил голям, поради преобладаващите македонци по рождение в отряда. Тържествено са били празнувани: Нова година, 8-ми март и др.
Животът понякога се е разнообразявал с теглене на жребий за лишаване от дажба, като за “празно” се падала шишарка. В отреда имало ремсова и партийна група, която разучавали Устава на партията. Агитпропчик бил партизанинът Димитър [Христосков] Генов18, а политически комисар – Манол Велев.
Единствените посетители в бивака на чепинци през зимата били Христо [Петров] Боянов19 и Иван В[асилев] Гагов20, който осведомявал редовно групата за движението на войската в село, полицейския час и др. Гостите били нагостени с питки, намазани с мармелад и пържен кромид с луканка, разбира се веднага се уверили, че не така се хранят партизаните и, че това е само за пред скъпи гости.
Наскро в Ракитово полицията залавя ятак, който предал землянката на партизаните Никола Божанов, Георги Пулев и Стефан Добрев. При завързалата се престрелка те убиват един офицер, но и бил заловен от жандармеристите партизанинът Стефан Добрев, което наложило преместване и на другите землянки на останалите чепинци. За сборно място било определена местността “Суи дол”, гдето отредът “Чепинец” се установява за по-дълго време.
Заловеният партизанин издава мястото на землянката и сам дори завел на мястото 10 камиона с войска, но напразно – чепинци се били вече изместили на нов бивак. Но предателят не се спира до тук – той предава и връзката със землянката – ятакът Димитър Малчев.
До тогава за партизанката “Соня” (Станудина) се знаело в село, че е заминала при брат си в Югославия, но предателят не закъснял да уведоми властта и за нея, че е в отряда.
За отреда “Чепинец” настъпват тежки дни. Единствената връзка с населението остават: Делчо Ганчев, огняр на дъскорезна фабрика “Суха лъка”” и овчарчетата “Гьорето” и Васил [Петров] Гешев21 – “Драган”, които през юли, заедно с баща си Петър [Илиев] Гешев22 – “Тотю” влизат в отреда като партизани. Овчарчетата успели да предадат на партизаните три “ропи” (ями, хранилища за картофи) с картофи на отряда, които остават единственото продоволствие. До тогава, целият месец март бил прекаран с по 6 ръжени питки на човек. Наложило се четирима другари от отреда да заминат при българо-мохамедани из балкана за храна; между четиримата партизани бил и другарят на Вела – Митко от Пловдивско (в отряда се знаело за Вела и Митко, че са сгодени. Митко е бил смел и упорит момък). В това време и Вела пожелала да слезе в [с.] Каменица и [с.] Лъджене за храна. Въпреки категоричната забрана на командира [Манол] Велев, поради усилената полицейска охрана на тия села, Вела заминава заедно с двама свои другари – Стою Калпазанов (ученикът “Гриша”) и Атанас Семерджиев. След като използвали дадена въздушна тревога, Вела и Атанас влизат в [с.] Лъджене, в къщата на Велината сестра, но тя била болна и Вела се среща със свекъра и свекървата на сестра си, които помолили Вела да се предаде. Вела е знаела при това, че един от деверите на сестра и е доносчик на полицията. Вела и Атанас напускат къщата и отиват при другаря си Калпазанов, който ги чакал. Атанас Семерджиев се връща в отряда, след като уведомил Вела и Калпазанов къде се намират “Славчо” и “Динамото”. Комисарят [Манол] Велев отчел постъпката на Вела за грешка, след направения доклад на [Атанас] Семерджиев за случилото се: че въпреки посещението в неблагонадежден дом, гдето навярно са били вече разкрити за властта, Вела и Калпазанов не се завърнали в отряда, а останали в окрайнините на [с.] Каменица. И наистина още на другия ден Вела и Стою Калпазанов са били обкръжени от жандармерията. В престрелката Cтою бива ранен и пада. Залисани около него, жандармеристите пропуснали Вела и тя се отскубва от обръча, като завинаги скъсва връзките си с отряда. Животът на чепинци се още повече влошава. Въпреки строгата забрана на властта, те все пак успяват да се свържат с ятака Делчо Ганчев, от когото научават за случилото се с Вела и залавянето на Стою. Групата е трябвало веднага да се премести в друга землянка, съвсем в друга посока. Поради привършване на храната, чепинци нападат воденицата на братя Малинови (зет на Вела); две двойки партизани влезли във воденицата, залавят пазачите. Навлизат след това цялата група партизани и вземат в раниците си към 200 кг брашно, като половината закопали някъде към железопътната линия Чепино-Якоруда, гдето на най-близката гара Цветино една малка група нападнала и ограбила колониалния магазин. Тук обаче успели да вземат малко провизии, защото групата от неколцина партизани била усетена. Голямата група с брашното продължила пътя си и чак на следния ден достига “Мечкин мост”. Внезапно обаче партизаните узнал, че той е охраняван. Веднага се завързва престрелка и само четири души успели да преминат моста. Партизанинът Никола Божанов от [с.] Ракитово стрелял от брега на реката, но в тъмното си потопил пълната раница с брашно във водата и придошлата река го отнесла. След двадесетина дена трупът му бил открит в местността “Бистрица”. Останалите трима негови другари се отскубват в друга посока и след две седмици се свързват с отряда на чепинци.
Останалите другари от групата продължава пътя си за местността “Търле”. Като най-добър познавач на местния балкан се бил проявил партизанинът Димитър Сеизов – “Вълчан”, който някога е извеждал четата по най-късия и безопасен път, а при това той е имал и лично познанство с българо-мохамеданите. По това време, през месец май 1944 година, Вела била предадена и убита. Отрядът няколко пъти е пращал групи да я дирят, но въпреки положените усилия, тя не могла да бъде открита от тях. Врагът отново е предприел усилено преследване на четници. Целият балкан бил обкръжен. Още същата нощ чепинци напускат местността “Търле”, преминават “Софан дере” и “Маскин” и се завръща в стария си бивак в местността “Лепаница”. Чепинци се движели по следите на жандармеристите и войската.
Командирът [Манол] Велев и “Вълчан” се свързват с четата на “Варварци” за постоянно. Почва усилена полска работа, която позволила подновяването на старите връзки с населението. По това време в [гр.] Перущица става провал; заловени са 24 младежи и избити. Само Стоян Ив[] Тошов успява да избяга, под предлог, че е студент и си заминава за Югославия. Той престоява един месец в [с.] Чепино и [с.] Лъджене, а едва през юни [1944 г.], след подробно разузнаване, бива приет при чепинци. Поради спретнатото му хубаво облекло, кръстили го с партизанското име “Красимир”, в смисъл още и на скоро очаквания “красив” мир. Авторитетът на чепинци от ден на ден нараствал всред населението. От [с.] Чепино, [с.] Каменица и [с.] Лъджене почват масови излизания. Така за един месец /от юни до юли [1944 г.] / към чепинци се присъединили около 150 души, между които и мнозина войници-отпускари. Чепинци нарастват числено и образуват отряд, който си имал вече отделен щаб и четири чети.
Поради нямане на оръжие, се наложило да проведат акция. На 24 юни 1944 г., чепинци нападат гара Острец. На 13-тия тунел спират влака по предварително изготвен план. Политическият комисар Манол Велев се преоблича като поручик, а новодошлият войник Цаню [Минчев] Бакалов23 – като подофицер. Според плана, двамата трябвало да слезнат на гарата, да отидат спокойно в помещението на ЖП военна охрана и след любезен разговор с тях да завземат пирамидата с оръжието. За всички в отряда е била дадена конкретна задача по отделения. Разузнава се мястото, а също и дали във влака има войска или полиция. След като огледвачите дават знак, че няма, влакът бива спрян: поставена била на релсите голяма скала и един от партизаните сигнализирал с червен флаг. Всички пътници във влака били претърсени за оръжие. Партизанската група си остава във влака и продължила движението си до гара Острец. При машиниста във влака остава партизанинът Ив[ан] Гачов, бивш огняр. Влакът спира редовно на гарата. Командирът [Манол] Велев и Цаню Бакалов, според плана, преоблечени като офицер и подофицер, се отправят към войнишкия пост, който им козирува. [Манол] Велев и [Цаню] Бакалов дирят чешмата. Повеждат разговор с войниците от охраната и се опътват към караулното помещение. В момента, когато [Манол] Велев отваря вратата, един от партизаните неочаквано се изпуска и извиква: “Напред, ура!”. Войнициете от охраната се досещат и веднага вземат оръжието. Завързва се престрелка. Партизанинът Никола Мицимов пада ранен. Пристигналата войска и полиция го доубиват. От врага пада жертва само един железничар. Леко ранени са още един партизанин и една партизанка, но успяват да се оттеглят с отреда в местността “Търле”. Българо-мохамедани ги снабдяват с храна и ги уведомява за разположението на войската.
През следващите месеци юли и август [1944 г.], се провеждат непрекъснато акции: спиране на камиони, натоварени с продукти; изземване на парите на търговци, износители на дървен материал, предназначен за немците. В началото на август, чепинци обират мандрата в с.Сърница, Девинско. Партизани-шофори изземват продуктите в камиони и ги отнасят на различни места в планината, от гдето после партизанските групи ги прибират. Така отрядът “Чепинец” се снабдява с достатъчно хранителни продукти: кашкавал, масло, брашно и захар. През същият месец август, чепинци полагат тържествено партизанска клетва. Партизанското движение се разраства с всеки изминат ден. То става явно за всички и партизаните почват да се движат и денем. Властта отбягвала да предприема сериозни акции.
След получаване на второ нареждане, от оперативната зона, отрядът “Чепинец” се присъединява към Варварския отряд, за да предприемат заедно голяма акция. На 3 септември 1944 г., в 6 часа вечерта [отрядът] “Чепинец” пристига в местността “Милеви скали”. Строят по отделения и отличната организация направили много добро впечатление на “варварци”. Вечерта, отредите прекарват на отделни огньове. През нощта чепинци си отпочиват от дългия поход.
Сутринта, към 10 часа, патрулът донася, че пристига едно отделение конници. Ръководството на двата отряда взема решение да отстоява на врага, като се е предполагало, че той е само от неколцината забелязани конници. Почва се бой. Внезапно се появила и войска. Отрядите “Чепинец” и “Варвара” са били обградени. Боят от страна на партизаните се ръководил от подпоручик Иван Коюмджиев – “Камен”. Партизанинът Сюлейман от Смолянско пада убит, други двама са ранени. Силите на партизаните се насочват за пробив, който наистина успява в Беловския балкан. Само едно отделение изостанало, защото не могло да му се съобщи заповедта за оттегляне. Завързва се ожесточен бой между обкръженото отделение на “Момчил” и, войската. Тежко ранени са партизанинът “Божидар” и санитарката “Гроздана”, когато се притекла да превързва ранения. Отделението успява да се отскубне от обръча и да се оттегли към Каменицкия балкан. Оттеглящите се партизански отряди “Чепинец” и “Варвара” непрекъснато са се сражавали с пресрещащите ги нови войскови поделения. Падат убити партизаните братя Атанас и Иван Маврикови, от Чепино, братовчедите Пухлеви, от Каменица и чепинците: Христо [Петров] Дрянков24, Никола [Иванов] Бандаков25, Иван [Атанасов] Бандаков26, Никола [Иванов] Алексиев27, художникът Димски, от Пазарджик, а тежко бил ранен Христо Боянов – “Левски”, който след 20 дена умира в Пазарджишката болница. Според предложението на оперативната зона, разпръснатата група трябвало да се върне на старото си място, но то се отхвърля и боят наново се подема. Групата отново се пръска. Същият ден, на 4 септември [1944 г.], е тежко ранена на три места и партизанката Станудина (”Соня”), която се укрила в шубраците и случайно не била забелязана от преследващия я враг. Хванати са в плен един партизанин и две партизанки. “Соня” успява да се свърже с други двама оттеглящи се партизани. Групата тръгва да дири другарите си. Изморени, тримата партизани отпочиват едно денонощие и продължават пътя по посока на Каменицкия балкан; тежко ранената “Соня” е носена от другарите си. Най-сетне мъчителното пътуване завършва. Групата е в лагера на чепинци, отгдето успяват да се доберат до връзка с другарите си чепинци. По нареждане на Манол Велев пристигат двама партизани (Милyш [Тодоров] Папарков28, убит после в Отечествената война) и Тодор Пеев, брат на Вела, от които узнават, че Манол Велев и всички оцелели чепинци ги очакват край Каменица. След прибирането и на последната група от отряда “Чепинец”, партизаните начело с политическия си комисар Манол Велев, влизат победоносно и тържествено при небивал ентусиазъм на населението в [с.] Каменица, [с.] Лъджене и [с.] Чепино, гдето са били устроени масови народни митинги.

Миланка Станудина, 30-годишна, неженена.

__
1.Атанас Николов Ненов – роден на 23 ноември 1898 г. в гр.Брацигово. Член на ЦК на БPП, партизанин в отряд “Антон Иванов”, по-късно политкомисар на чета.
2. Вела Пеева Пеева – родена на 17 март 1922 г. в гр.Велнград. Партизанка първоначално в отряд “Антон Иванов”, а по-късно – в бригада “Чепинец”. Загива в сражение на 3 май 1944 г.
3. Гера Пеева Пеева – родена на 18 юл 1924 г. в гр.Велинград. Член на БPП. Партизанка в бригада “Чепинец”.
4. Крум Георгиев Гинчев – роден на 13 октомври 1916 г. в гр.Алистрати, Гърция. Секретар на БPП в с.Каменица, партизанин в бригада “Чепинец”, политкомисар на отряд.
5. Стоил Димитров Гълъбов – роден на 6 октомври 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на чета.
* Така е в текста.
6. Георги Вишанов Дерлоков – роден на 21 септември 1916 г. в с.Елешница. Партизанин в бригада “Чепинец”.
7. Петър Георгиев Чинков – роден на 20 февруари 1892 г. в гр.Велинград. Участник в Септемврийското въстание от 1923 г., по-късно – ятак.
8. Атанас Георгиев Зисов – роден на 7 юни 1914 г. в гр.Велинград. Член на РК на БPП, партизанин в бригада “Чепинец”.
9. Иван Димитров Бергов – роден на 2 март 1907 г. в гр.Банско. Ятак.
10. Димитър Тосков Содев – роден на 1 август 1907 г., в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
11. Васил Игнатов Кръстин – роден на 27 октомври 1910 г. в с.Скребатно, Благоевградско. Ятак, политзатворник.
12. Стойко Илиев Калпазанов – роден на 4 юни 1924 г. в гр.Велинград. Партизанин в отряд “Чепинец”. Загива в сражение на 17 май 1944 г.
13. Иван Николов Пандев – роден на 5 май 1925 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, ятак, партизанин в бригада “Чепинец”.
14. Елена Костадинова Бергова – родена на 8 юни 1926 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанка в бригада “Чепинец”.
15. Атанас Георгиев Мавриков – роден на 28 януари 1926 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”” Член на РМС. Загива в сражение на 4 септември 1944 г.
16. Стефан Ангелов Добрев – роден на 4 октомври 1915 г. в с.Ракитово. Партизанин в отряда “Антон Иванов”. Загива в сражение на 3 април 1944 г.
17. Георги Димитров Шулев – роден на 12 февруари 1921 г. в гр.Велинград. Член на РК на РМС – Велинград, партизанин в бригада “Чепинец”.
18. Димитър Христосков Генов – роден на 6 юни 1916 г. в гр.Пазарджик. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”.
19. Христо Петров Боянов – роден на 3 март 1921 г. в с.Ракитово. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”. Умира от тежко раняване на 20 септември 1944 г.
20. Иван Василев Гагов – роден на 17 август 1923 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
21. Васил Петров Гешев – роден на 19 октомври 1925 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”.
22. Петър Илиев Гешев – роден на 7 март 1899 г. в с.Годлево, Благоевградско. Член на БPП. Партизанин в бригада “Чепинец”, политзатворник.
23. Цаньо Минчев Бакалов – роден на 27 август 1921 г. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”, командир на отряд.
24. Христо Петров Дрянков – роден на 10 октомври 1919 г. в гр.Велинград. Член на РМС, партизанин в бригада “Чепинец. Убит на 4 септември 1944 г.
25. Никола Иванов Бандаков – роден на 2 май 1921 г.. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
26. Иван Атанасов Бандаков – роден на 4 април 1928 г. в гр.Велинград. Член на РМС. Партизанин в бригада “Чепинец” Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
27. Никола Иванов Алексиев – роден на 27 януари 1916 г. в гр.Велинград. Партизанин в бригада “Чепинец”. Убит в сражение на 4 септември 1944 г.
28. Милуш (Михаил) Тодоров Папарков – роден на 13 март 1926 г. в с.Каменицар Пещерско. Партизанин в бригада “Чепинец”. По време на І период на Отечествената война на България 1944-1945 г. е подофицер в 27-и пехотен полк. След раняване, попада в болница, където умира на 25 октомври 1944 г.

№ 5
Спомен на партизанина Иван Христов Иванов, за сражението при “Милеви скали”.
с. Куртово, юли 1950 г.

Не помня датата. Тръгваме от Чадъра, Велинградско и минаваме през Велинградското поле. Отиваме на Милеви скали. Вечерта пристигаме към 7 часа. Пътуваме през нощта. Събрахме се Варварската група*. Огньовете запалихме – 4 огъня. Пуснаха радиото. Хоро незапомнено. Сутринта също. Станахме рано. Радиото пущаме за новини. След туй патрула донася на др.Манол Велев, че войници пристигат от Гарванова скала. Веднага в тревога, за 5 минути всичко готово. Почна се стрелбата. Бяхме се разпределили на групички. Стрелбата се почна. Първата стрелба, които нападаха от Гарванова скала, бяха отблъснати от нашите партизани. Щаба заедно с Манол Велев се откъсна от нас. Стрелбата почна от всички страни и бяхме заградени и се пръснахме като яребици. След тая самата войска, както си вървеше и бяхме заградени, ни направи път и се изтеглихме, но бяхме 250 души, а войската към 3000 души, но благодарение на съзнателните войници, които ни дадоха път се изтеглихме, но пръснати. Жертви имахме 18 души. От Щаба нямаме. И до 9 септември [1944 г.] не можахме да се съберем заедно и едва на 9-и, 10-и до 11-и се събрахме във Велинград.
Вела Пеьова беше при нас, а не на Мильови скали. Това беше през зимата. Беше изпратена за свръзка между Каменица и Велинград с други две момчета. И тя отива във Велинград, гдето имаше една братовчедка да подири нещо за ядене. Тя е била навикана най-позорно и се оттеглят към санаториума. След това, преследвана от войници и ранена в левия крак и двете момчета, нейните другари хванати и им отрязали главите. Тя намира дърво голям дъб и се крие в дървото известно време, след туй отива към Арап чал и се скрива под една пещера, като стои там дълго време. Взима връзка с един горски. Но горския я издава /после и него утрепахме/, той обажда на войската и отива войската срещу нея, загражда я отвсякъде и тя действувала доде има патрони. Само един пистолет имаше в нея. След туй като вижда, че не може последния куршум си удря на нея, като помислила да не се гаврят тези зверове с нея. След туй и отрязват главата и занасят във Велинград, набучена на кол…”
Малкото овчарче, което слушаше разказа на бай Иван извика: “Бре да …… майка им”.
Вела е била облечена с панталон и балтон. Средна мома с руса коса и “научила”, смела, героиня.

По разказа на бай Иван Христов Иванов, 57 г.,
родом от с.Дискотня, Айтоско,стоял 4 месеца партизанин
__
* Става дума за Варварската чета.

№ 6
Спомен на партизанина Абди Мустафов Онбашиев – “Янко”

с.Дорково, 12 юни 1949 г.

Роден през 1904 година в с.Дорково, Пазарджишко. По произход българо-мохамеданин. Абди е безимотен, поради което е бил общ работник. Преди 9 септември 1944 г. е работил на гатера на Йончо Попов. Ако и неграмотен, Абди се свързва идейно с прогресивния свой съселянин Михаил Ковачев. На първо време при възникване на баташкия партизански отряд, Абди е бил ятак и е продоволствувал първите партизани от Батак – братята Чолакови, братя Чаушеви, Тодор Коларов и др. Заподозрени от полицията, от с.Дорково излизат седем души партизани, предвождани от Михаил Ковачев. Свързват се с четата на “Чапай” от Варвара, известна тогава под името “Варварската чета”, а пролетта, след един месец, групата се прехвърля към четата на чепинци.
Първата предприета акция е нападението на общината на с.Варвара. Акцията е неуспешна. Пада убит един партизанин. Втора акция – нападение на общината на с.Габрово. Снабдяват се с оръжие, а от частни бакалии – брашно, захар, ориз и др. Населението доброволно ги снабдява с хляб. Трета акция – нападение общината на с.Малко Белово, от гдето се снабдяват само с оръжие. Четвърта акция: при отстъплението на германците, нападат камиони по шосето за [c. Голямо] Бельово. Завземат много оръжие и бомби.
Най-голямо сражение се е водило в местността “Милеви скали”, гдето продължило цял ден. Тук падат убити 14 души партизани.
* * *
Първите комунисти, които Абди познава в с.Дорково, са: Спас Манолов, Георги Огнянов, Васил Огнянов, Тефо Манолов и Гошо Писаров. Абди е член на Комунистическата партия още от 20-годишна възраст, от 1924 година.
Още като дете той остава сирак и трябвало да издържа четиричленното семейство, като най-възрастен от двете си сестри и единия си брат. Абди е трябвало да бъде ратай, поради което и остава без образование. Оженва се след 9 септември [1944 г. ]. Сега има едно дете на три години.

Абди Мустафов Онбашиев, 45-годишен

– THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES

ТАЙНСТВЕНИЯТ СВЯТ НА ЛИНЕЙНИТЕ МЕРКИ. КАК ЧОВЕЧЕСТВОТО ПОСТЕПЕННО УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ ПРЕДСТАВИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ И ЗА НЯКОЛКО ВЕКА ПОСТИГА ГОЛЯМ ПРОГРЕС В ИЗСЛЕДВАНИЯТА

Светът на линейните мерки е може би една от най-интересните сфери, в които човекът е постоянно зает с модернизиране и унифициране. Този видим и невидим за човешкото око свят има хилядолетна история и голямо бъдеще, което свързва съществуващите реалности с очакваните научни резултати и открития. Това ще бъде време, което ще се определя и от битието на човека, и от проблемите на обкръжаващото го космическо пространство.

Куриози на Средновековието

Те са свързани преди всичко с динамиката на изследванията на т.нар. сухопътна и морска миля – понятия, които широко се използвали в средновековната и ренесансова литература. Много интересен литературен паметник, който разкрива същността и характера на тези понятия, са спомените на съратника на Петър Първи, столника Пьотр А. Толстой, писани в периода 1697-1699 г. В тях има много за линейните мерки – такива като германската (цесарската) миля, италианска (венецианска) миля, морска миля, руска верста и т.н. От тях става ясно, че полската миля имала дължина от 8,529 м, германската и австрийската мили – 7,586 м, италианската или венецианската миля – 1,739 м, морската миля – 1,852 м, руската верста – 1,066 м и т.н.

В периода на Ренесанса и след него съществували и куриозни мерки за дължина. Така например, в Северна Америка индианците приемали като единица за измерване територията, която един човек може да мине или пробяга за един ден. Поради тази причина купувачите обикновено наемали най-бързия бегач на дълги разстояния, който би могъл да обиколи колкото е възможно по-голяма територия.

На територията на Русия основните

мерки за дължина били педята, крачката, лакетът.

Големите разстояния се измервали също така и с полета на изстреляна от лък стрела. С развитието на търговията и ремеслата се появили обективни узаконени мерки за дължина, такива като аршина. Три аршина отговаряли на един сажен, 500 сажена – на една верста, т.е. на 1,066 м. Много от тях се използвали при търговията в средновековна Москва с държавите от Северна Европа и най-вече с шведите, при износа или вноса на атлаз, лен, коприна и на специфичните за това време платове холст, хрящик и рядник.

В периода от Ренесанса до края на ХІХ век на територията на днешна България се изпозвали общо взето всички елементи на огромната система от линейни мерки, познати в Европа. Това се дължало на факта, че различните чужди пътешественици и търговци, които описвали живота и търговията на територията, населена от българите по време на османското робство, използвали елементите на собствените линейни мерни единици, независимо от това дали са дубровчани, италианци, немци, австрийци, руснаци и т.н. Така например сукното, тафтата, батистата, „багазията”, „китайката”, абата, румелийският бархет и др. се купували, измерени в аршини, като аршин е равен на 68 см. Много важни източници за информация са спомените на участниците в многобройните руско-турски войни, които често пъти се водели в българските предели на Османската империя.

Как бе създаден метърът.

В края на осемнайсети век група френски учени предложили нова и унифицирана система от мерки, която да бъде „за всички времена и за всички народи”. Нейната база е изградена върху две основни единици: метърът и килограмът с техните производни и десетични подразделения. Простотата и удобството в използването на новата система е стимул тя да бъде благосклонно приета от много държави, в това число и от Русия. В качеството на основна единица за дължина, метърът, е определена една четиридесетмилионна част от земния меридиан, преминаващ през Париж. В краят на осемнайсети век, при управлението на Наполеон Бонапарт, по поръчение на Френската академия на науките специална експедиция извършва измерването на дължината на отрязък от земния меридиан и установява на какво се равнява един линеен метър. На базата на направените измервания през 1799 г., е изработен еталон на метър във вид на платинена линийка с ширина около 25 мм и дебелина около 4 мм.

Жсновният недостатък на този еталон на метъра е, че той не би могъл да бъде създаден отново в случай на унищожаването му заради съществуващата погрешимост на геодезическите измервания. Независимо от това по-късно, през 1872 г., Международната метрическа

комисия решава да приеме този еталон

на линейния метър в качеството на изходна мярка на дължина. От платиново-иридиева сплав са изработени 31 броя образци на линеен метър. Копие № 6 е обявено в тогавъшния печат за междунороден прототип на линеен метър.

Днес този прототип и две негови контролни копия се съхраняват в Междунородното бюро за мерки и тежести в Севър (предградие на Париж). Другите образци са раздадени на държавите-участници в Първата генерална конференция за мерките и тежестите. Така например Русия получила за използване образци № 11 и № 28, които днес се съхраняват в НИИ „Д.И.Менделеев” в гр.Санкт Петербург.

През 1960 г. участниците в единайсетата Генерална конференция за мерките и тежестите решават да се върнат наново към естествената възпроизводима единица за дължина и да дадат ново, по-точно определение на линейния метър. В решенията и се съобщава, че „конференцията, като приема под внимание, че международният прототип не определя метъра с точност, достатъчна за съвременните потребности, и че, от друга страна, е желателно да се приеме естествен и нерушим талон, решава: метърът е дължина, равна на 1650763,73 дължина на вълната във вакуума на излъчването Е на атома на криптон-86. Въвеждането на новия еталон на дължината

Повишило точността на измерването близо сто пъти.

Върху основата на правилата приложени към определянето на метъра, всяка държава вече можела да възпроизведе съвременния еталон на дължината. Днес за тази цел преди всичко се използва специален прибор, наречен компаратор. С негова помощ всяка държава може да изработи еталонна мярка на линеен метър от някаква устойчива сплав.

Съществуват много любопитни примери, при които се използват линейните мерки. Много от тях са свързани с много бройни и разнообразни по своя характер измервания, провеждани от различни клонове на науката. Известно е, че знанията са алфата и омегата на материята на науката. Но и знанията се използват различно. Така например, в резултат на направени многогодишни изследвания от швейцарски учени, през 1989 г., бе посочено, че дължината на територията на Конфедерация Швейцария, погледнато от север на юг, е намалявала всяка година с три милиметра. Грубо казано, през 2002 г. тази дължина вече отговаряла на разстоянието от 4 см – т.е. точно толкова, колкото е

Разстоянието от края на една врата до ключалката и.

СТАРИ РУСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ

Мерки за дължина                                            Мерки за тежест

Верста – 1,0668 км                                               1 буре – 491,96 литра

Сажен – 2,1336 км                                                 1 ведро – 12,299 литра

Десятина – 1,09254 ха                                        1 щоф – 1,299 литра

Аршин – 71,12 см                                                   1 бутилка – 0,649 литра

Вершок – 4,450 см                                                 1 чарка – 0,065 литра

                                                                                         1 четвърт – 209,91 литра

                                                                                         1 берковец – 163,805 кг

                                                                                         1 пуд – 16,380 кг

                                                                                         1 фунт – 0,4095 кг

Много от изследванията, при които се използват линейните мерки, са свързани с космическото пространство.

Засега може би най-голямото разстояние в космическото пространство, измерено от хора, е това между Земята и нейния естествен спътник Луната, при което американските астронавти Ричард Гордън и Алън Бийн от състава на екипажа на космическия кораб „Аполо-ХІІ” през ноември 1969 г. „застават до лазерния отражател на прилунения американски апарат „Сървейър-3”, който преди това е използван за измерване на разстоянието от Земното кълбо и обратно. По-късно за доказателство на този експеримент е взета част от апаратурата на „лазерния отражател на „Сървейър-3” и донесена от екипажа на „Аполо-ХІІ” на Земята.

БРИТАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                    Мерки за течност и тежест

1 фут – 30,4797 см                                                 1 паунд – 453,5927 гр.

1 инч – 2,5400 см                                                     1 унция – 28,3495 гр.

1 халф – 1,2700 см                                                  1 драм – 1,7718 гр.

1 палма – 7,6199 см                                                1 скрупула – 0,5906 гр.

1 хенд (длан) – 10,1599 см                                 1 гран – 59,0615 мг.

1 спан – 22,8598 см                                                 1 кварта – 12,7006 кг.

1 линия – 2,5400 мм                                               1 тон – 1016,0475 кг.

1 секунда – 0,1764 мм                                           1 стоун – 6,3503 кг.

1 кубит – 45,7196 см                                              1 ласт – 1981,2927 кг.

1 ярд – 91,4392 см                                                  1 пак – 109,8622 кг.

1 поле – 502,9155 см                                             1 скора – 9,0719 кг.

1 платанционно поле – 640,0743 см           1 корда – 1,3463 тона

1 английска миля – 1523,9863 м                    1 баскет – 299,1696 кг

1 морска миля – 1854,9650 м                           1 туба – 38,1018 кг

1 лига – 4827, 9887 м                                            1 бол – 63,5030 кг

                                                                                           1 трус – 16,3293 кг

                                                                                           1 лоуд – 914,4428 кг

Особено важни са изследванията в областта на т.нар. микрокосмическо пространство, т.е. изследванията, провеждани от физиката и химията. Така например, гама-лъчите позволяват „да се разглеждат” обекти, чиито размери не превишават 10 м на минус 11 степен. За определянето на

размерите на атомните ядра

се използват също така и други методи: измерва се т.нар. ефективно напречно сечение на ядрата.

2D linear measurements.

То може да бъде намерено, като се пропусне сноп от лъчи от частици с висока енергия през тънката пластина на веществата и се измери числото на частиците, които не са минали през нея. Отношението на числата на непреминалите частици към всички пропуснати е пропорционално на отношението на площта, заета от ядрата на атомите, към площта на пластинката.

АМЕРИКАНСКИ МЕРКИ ЗА ДЪЛЖИНА И ТЕЖЕСТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Мерки за дължина                                            Мерки за течност и тежест

1 род – 5,0290                                                             1 кварта – 11,3398 кг.

1 миля – 1609,3296 м                                              1 тон 0 907,1853 кг.

1 тауншип – 93,2360 кв.км                                  1 бушел – 36,2874 кг.

1 секция – 2,5899 кв.км                                         1 барел – 90,7185 кг.

1 арпент дьо Пари – 34,1887 акра                    1 бала – 136,0778 кг.

                                                                                           1 бокс – 11,3398 кг.

                                                                                           1 фиркин – 25,4012 кг.

                                                                                           1 кинтал – 46,0093 кг.

                                                                                           1 сак – 101,6048 кг.

Подобни експерименти показали, че радиусите на ядрата имат по-рядък от 10 м на минус 15 степен. Единицата за дължина, равна на тази цифра, се нарича ферми, дадена от благодарното човечество в чест на известния италиански физик Енрико Ферми.

В заключение, трябва да се спомене, че светът на линейните мерки е една благодатна и прогресираща сфера за изследвания, която се прилага от учените, работещи и творящи в различните клонове на българската и особено в чуждата наука и техните научноизследователски центрове и учреждения.

Ст.н.с. Николай Котев, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Дума“(„Word“), Sofia,  4th January 2003.

„THE MYSTERIOUS WORLD OF THE LINEAR MEASURES. HOW HUMANITY GRADUALLY UNIFIES ITS IDEAS ABOUT LENGTH AND WEIGHT, AND ACHIEVES GREAT SUCCESS IN RESEARCH IN THE COURSE OF ONLY A FEW CENTURIES“ by Nikolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– „I SEE THE OBJECTIVE!!!“ ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER „HAMIDIE“ DURING 1912

“ВИЖДАМ ЦЕЛТА…” КАК БЕ ТОРПИЛИРАН ТУРСКИЯ БРОНЕНОСЕН КРАЙЦЕР “ХАМИДИЕ”.

Балканските войни от 1912-1913 г., дадоха на света стотици примери на безпределен героизмъм на българския войник и офицер. Рамо до рамо с тях дават своя принос и личния състав на младата българска флота.

Името на миноносеца “Дръзки” се свързва от поколенията с осъществяването на най-голямата морска победа на България – топрилирането на гордостта на Турция, – модерния броненосен крайцер “Хамидие”. Днес миноносецът заема достойно място в двора на Военноморския музей в гр. Варна.

Два от шестте български миноносци – “Дръзкий” и “Храбрий” на военния кей.

Шестте български миноносеца са построени във Франция от фирмата “Шнайдер и Сие” и представляват типов френски проект на “38-метров” миноносец. На 24.02.1904 г. е сключен договор с фирмата за доставка на 3 кораба. Корабите са транспортирани разглобени на части до Варна. Сглобяването им е извършено от български корабостроители под ръководството на френски инженер и осем механика. Вече след като са били сглобени първите три морски съда, на 14.01.1906 г. е сключен договор за доставката на още 3 кораба от същия тип. Хелингът за спускането на корабите на вода е завършен на 05.081907 г. и на 23.08. същата година са осветени първите три кораба. Те получават имената “Дръзки”, “Смели” и “Храбри”. Следващата партида е осветена през септември 1908 г. и получават имената “Шумний”, “Летящи” и “Строги”.

След падането на крепостта Одрин и издигането на българското знаме над нея, турската армия изпитвала изключителна нужда от ново въоръжение и боеприпаси. Помощта, която им изпращала Австро-Унгария и Германия стигала до румънското пристанище Кюстенджа, откъдето те били превозвани по море до Цариград. За тази цел се наемали корабите „Акдениз“ и „Карадениз“ под египетски флаг, които се охранявали от турската флота. Голяма била и опасността от турски десант и бомбардировки по населени пунктове на българския бряг. Нещо повече, командирът на броненосния крайцер “Хамидиe” Хюсеин Райф бей дори настоявал на 15 октомври 1912 г., Варна, Созопол и Балчик да се предадат, в противен случай щели да бъдат разрушени. Но това не станало – голяма роля за това изиграла дозорната служба водена от шесте български миноносеца във Варненския залив и по крайбрежието, от Шабла до нос Емине, а по-късно и атаката на четири от тях на самия крайцер “Хамидие”.

След извършването на атаката се установява че той е торпилиран от миноносеца “Дръзки” в неговата носова част, при което се получила пробойна в размер на около 10 кв. метра, а поразената му по време на боя мачта се счупила пред Босфора. От екипажа на “Хамидие” са убити 8 и са ранени 32 души.

Ето как описва знаменитата атака на четирите български миноносеца срещу крайцера “Хамидие” в своя доклад до командващия флота, самия началник на отряда миноносци, капитан II ранг Димитър Добрев:

. “…Донасям Ви, господин подполковник, че на 7-ий т.м. в 10 ч. [и] 35 м. след пладне, след полученото от Вас в 9 ч. подир пладне съобщение по телефона за пътуването на египетските параходи “Черно море” и “Бяло море” под турски флаг с коне от Кюстенджа за Цариград, с Вашето разрешение с миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий” се снех от швартови от военния кей и се отправих в крейсерство за залавянето на поменатите транспорти. Преди тръгването бях събрал командирите и им дадох нужните наставления за в случай на среща с противника. Амбаркувах се на миноносец “Летящий”, с когото застанах начело на отряда, следващ в една килватерна колона.

Тренировка с кърмовия торпеден апарат на миноносец „Дръзкий„

В 11 ч. [и] 25 м. cл[ед] пл[адне] излязох през прохода на минното заграждение и легнах на S 47º E с[ъс] 180 оборота в машината. В 11 ч. [и] 30 м. след пладне легнах на S 65º E с 200 оборота в машината.

В 12 ч. и 30 м. (0 ч. след полунощ на 8-ий ноемврий) на 3 румба вдясно от курса в разстояние 1 ½ – 2 мили се показа тъмната маса на военен кораб без огньове.

Времето можеше да се счита прекрасно. Слабо лун[н]о осветление при покрито с перести облаци небе, почти никакво вълнение и вятър и 14º С температура на въздуха при доста голяма влажност.

В 0 ч. [и] 35 м. след полунощ, след като се достатъчно ориентирах, насочих “Летящий” върху кораба, като легнах S 7º E. Увеличих хода до 280 оборота, като предварително оповестих отряда за откриванието на противника и започванието на атаката. Неприятелският кораб се въртеше почти на едно и също място и за да мога да мина по борда му, принудих се да се склоня малко вляво. В този момент, 0 ч. [и] 43 м. след полунощ, приблизително в 500 метра разстояние, неприятелският кораб дохажда на траверза на “Летящий” с една от раковитите или крамболите си и командирът на миноносеца лейтенант Альов даде изстрела с мината от десния апарат. След изстрела на неприятелския кораб се изви една ракета, проблесна на мачтата му някакъв сигнал и след това се откри една отчая стрелба от всичките оръдия.

Тренировка с 47-мм оръдие на миноносец „Дръзкий“

В 0 ч. [и] 45 м. сл[ед] полунощ излязох на линията на курса на неприятелския кораб, за да се приготвя сам и дам време на другите миноносци да се приготвят и заемат местата си за втора атака. Курсът на “Летящий” S 70º E.

По вахтените журнали на миноносците вторият минен изстрел е бил даден от миноносец “Смелий” от десния му борт в разстояние 300 метра; третият изстрел от миносец “Строгий” от десния борт в разстояние 100-150 метра; четвъртият минен изстрел също от десния борт от миноносец “Дръзкий” в разстояние 50-100 метра. По вахтените журнали по твърдението на екипажите на миноносците имало е най-малко три попадения с мини. По твърденията на екипажите и по вахтените журнали на 4-тех миноносеца неприятелският кораб е бил крейсерът “Меджидие”.

Схема на атаката на българските миноносци „Летящий“, „Смелий“, „Строгий“ и „Дръзкий“

С[ъс] съзиранието на неприятелския кораб, по-точно силуета и масата му, аз поех водението и на “Летящий”, като командирът му лейтенант Альов застана на минните апарати. В този момент мен лично ми беше безразлично кой именно неприятелски кораб атакуваме, “Меджидие” ли, “Хамидие” ли или “Хайредин Барбароса” и [от] отряда, мен не ми оставаше време да броя из тъмнината тръбите и мачтите на противника, вследствие на което за обект на атаката приемах по вахтените журнали, че е бил крейсерът “Меджидие”. По следните причини аз бях принуден да прекратя наблюденията си за резултата от минния изстрел от миноносец “Летящий”.

В 0 ч. [и] 47 м. сл[ед] п[олуно]щ под вистрелите на противника и под впечатлението, че ме е взел в погоня, склоних курса вляво, за да го атакувам повторно и му пусна приготвената мина от левия борт. В този момент забелязах димовете на два от нашите миноносци, които се отдалечаваха от противника. Третият не се виждаше. Впоследствие се обясни, че “Строгий” имал замикание на проводниците на клотиковата лампа, която горела, а “Дръзкий” е приел това за сигнал от “Летящий” и го е последвал.

Така изглеждал турския броненосен крайцер „Хамидие“ преди да му бъде нанесен торпедния удар.

В 0 ч. [и] 57 м. след полунощ легнах на [курс] N 22º E приблизително по направление на удаляющите се наши два миноносеца.

От 1 ч. до 1 ч. [и] 30 м. след полунощ менявах оборотите в машината и курсовете, докато се ориентирам и прекратя пламъците от тръбите на миноносеца, които предизвикаха отново огъня на противника върху ми.

В 1 ч. [и] 40 м. след полунощ подадох позивните си повторно, за да събера нашите миноносци. По курса ми се в[ъ]зви ракета и се отговори с позивни не наши.

Склоних курса на N 84º W, увеличих хода до 300 оборота и на открития по мен огън от неприятелския контраминоносец започнах да отговарям с 47-мм оръдие от десния борт. След като се разминах с неприятелския контраминоносец, по левия ми борт се откри още един миноносец, който заведе престрелка с контраминоносеца. Опасявайки се да не би да попадна в своя, след първия изстрел от левия борт прекратих стрелбата.

Пробойната в задната димова тръба на миноносец „Дръзкий“ от боя с турския броненосен крайцер “Хамидие”, снимка от 30-те години на хх век.

В 2 ч. след полунощ отнова започнах да подавам позивните си, за да се приберат миноносците в отряда. Нашите миносци на позивните ми не отговариха. Неприятелският контраминоносец се възползува от случая да открие огън отново срещу мен. Вляво и назад далеч негде из тъмнината се започна пак безталкова оръдейна стрелба по невидим и незнаен противник.

В 2 ч. [и] 10 м. след полунощ заглъхнаха последните изстрели от неприятелските кораби. В 2 ч. [и] 16 м. след полунощ легнах на S 30º W при 150 оборота в машината. В 2 ч. [и] 48 м. след полунощ под брега близо до N проход на минното заграждение на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Смелий”. Обезпокоен за съдбата на “Строгий” и съгласно инструкциите, които бях дал на командирите да чакат събиранието на отряда до разсъмване при N вход на заграждението, започнах да крейсерувам с променливи галсове между Балчик и Св.Константин.

В 4 ч. [и] 30 м. след полунощ на позивните ми се обадиха “Дръзкий” и “Строгий”, които застанаха в килватер. Оказа се, че в 2 ч. [и] 48 м. след полунощ погрешно са били прочетени позивните на “Строгий” за тия на “Смелий”. В 6 ч. [и] 45 м. след полунощ, след като се разсъмна добре и се убедих, че по хоризонта не се вижда никъде “Смелий”, реших да влеза в порта за сведения, преди да тръгна в поиски.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В 7 ч. [и] 10 м. в[ъв] Варненския залив се зададе насрещу отряда миноносец “Смелий”, който предаде по семафора, че имал авария в руля и един ранен, който сдал на брега в порта. Заповядах му да встъпи в килватер.

В 7 ч. [и] 40 м. след полунощ с четиритех миноносеца застанах на швартови на военния кей в[ъв] Варна.

При огледа на миноносците и разпита на командирите се оказа:

1. Миноносец “Летящий” – без всякакви повреди.
2. Миноносец “Смелий” – ранен в крака с осколка от снаряд артилеристът II р[азред] Никола Делибашев, повредени незначително с осколки от снаряди предната димова тръба и кожухът на предния котел от лявата страна. Заклинена [е] рулевата машинка, вследствие на което миноносецът под огъня на противника е бил принуден да мине на ръчно управление.
3. Миноносецът “Строгий” – малки огъвания на обшивките на носа в левия борт вследствие на стълкновение с “Дръзкий” по време на боя.
4. Миноносец “Дръзкий” – простреляна задната димова тръба и спукана дървената лодка вследствие на стълкновение с[ъс] “Строгий” в[ъв] време на боя.

Моряци на борда на миноносеца “Строгий”, Варна, 1923 г.

В похода и атаката присъствуваха като охотници* на миноносец “Строгий” лейтенант Серафимов и мл[адши] подофицер Младен Илчев, ефрейтор Васил Воденичаров и мл[адши] подофицер Костадин Дринев; на миноносец “Летящий” огнярът от бреговата команда младши подофицер Атанас Чолаков; на миноносец “Дръзкий” за вахтен началник флаг-офицерът мичман I р[анг] Минков и огнярите Никола Николов и Михаил Рупецов.

От съпоставлението на вахтените журнали с[ъс] сведенията, които постъпиха на другия ден след атаката от семафорните постове, заключението ми е, че през нощта на 7-ий срещу 8-ий т.м. броненосец “Хайредин Барбарос”, крайсер “Меджидие” и два контраминоносеца “Самсун” и “Едилиар Милет” са били по линията Калиакра-Камчия в прикритие на пътя Кюстенджа-Босфора за осигуряването на преминаването на египетските транспорти. По курса ми в счислимата широта 42º3´ N и дългота 28º29´ E от Грин[в]ича повереният ми отряд се натъкна на крейсера “Меджидие”, когото незабавно и атакувах. Какъв е резултатът от атаката, с достоверност мъчно може да се потвърди, тъй като по самия характер нощните минни атаки са съпрежени** с маса изненади при отстояванието на всякаква ориентировка и наблюдение. Нямам основания да се съмнявам в искреността на твърденията на екипажите на участвуващите в атаката миноносци, обаче опитът ме е научил, че достоверните сведения за резултатите от атаката ще се получат най-добре от достоверни източници от Цариград, гдето резултатът ще се знае най-добре и положително.

30 години след сражението. Курсанти от Военноморското училище на палубите на миноносците “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”, пристанище Варна, 1941 г.

За моралния удар и влиянието, което ще окаже върху по-нататъшните събития на морето тази атака, оставям на Вас да съдите, като от своя страна считам за неизменно в полза и в похвала на екипажите да добавя, че в случая изпълниха дълга си добросъвестно и действията на отряда бяха напълно целесъобразни, понеже най-сигурното средство за спирането на контрабандата е уничтожението на въоръжената морска сила на противника. Повереният ми отряд напълно целесъобразно предпочете да се прехвърли върху крейсера “Меджидие”, наместо да продължава проблематичната погоня за транспортите. Ако крайсерът “Меджидие” се окаже потопен или изваден от строя, чиновете от поверения ми отряд заслужават наградите, предвидени в орденските ситуации, и ще ходатайствувам да им се дадат, ако ли пък по волята божия атаката е излезла безрезултатна, екипажите при все това заслужават височайшата благодарност на августейшия ни шеф, в безпределната ревност на служението комуто показаха, че са готови живота си да положат.

Прилагат се: виписка*** от вахтените журнали – отрядния и на миноносците “Летящий”, “Смелий”, “Строгий” и “Дръзкий”. Чертежите за похода, атаката на крайсера “Меджидие” и срещата на миноносец “Летящий” с неприятелския контраминоносец са приложени към вахтения журнал на миноносец “Летящий”. Виписките на вахтените журнали на останалите миноносци са също придружени с по една скица за произведената атака; рапортите № 224, 239, 144 и 141.

Началник на подвижната отбрана и на отряда

Капитан II ранг (п) [Димитър] Добрев

Флагофицер [мичман I ранг] (п) [Кирил] Минков

[Резолюция на началника на флота от 10.ХI.1912 г.] : “1. Да се обяви на екипажа благодарност. 2. Да се съобщи в Щаба на Действуващата армия. 3. Ако се потвърди, че крейсерът е бил увреден по който и да било начин – с мина или артилерийски огън, – да се ходатайствува за награда на екипажите и офицерите”.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА

* Доброволци.

** Съпроводени.

*** Преписка.

Cт.н.с. Николай Георгиев Котев, д-р по история

“I SEE THE OBJECTIVE!!!” ABOUT THE FIRST BULGARIAN TORPEDO ATTACK AGAINST THE TURKISH ARMOURED CRUISER “HAMIDIE” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 5th August 2011 г., p.16-17.

Printed in US newspaper „България“ (Bulgaria“), Chicago, USA, N 38 from 23th September 2011, p.26 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2662–vijdam-celta.html

– „LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…“

“ОПРЕДЕЛETE ГЛАВНИЯ ПРОТИВНИК…”

България влезе в Първата световна война на 1 октомври 1915 г., т.е. малко повече от една година след нейното започване. Но подготовката към встъпването на държавата на страната на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Турция) започнала много по-рано. Сериозно влияние за избора на позицията оказали негативните резултати от двете Балкански войни от 1912-1913 г., които не довели до очакваните от българския народ резултати. Пресен бил споменът за вероломното отношение на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния. Пресен бил споменът и за единодушието, което настъпило в българското общество при започването на военните действия срещу Турция. Всичко това рефлектирало върху нацията. Но позицията на правителството на Васил Радославов, а и самият монарх Фердинад Кобурготски, била преди всичко в търсенето на реванш, а той за тях бил възможен единствено в присъединяването към държавите от Тройния съюз. В средата на август и началото на септември 1915 г., последвало подписването на няколко важни съглашения – “Конвенцията по ректификацията на българо-турската граница” от 24 август 1915 г., “Тайната спогодба между България и Германия” от 24 август 1915 г., “Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България” и “Договора за приятелство и съюз между България и Германската империя” от 4 септември 1915 г. На 10 септември 1915 г. Фердинанд I издава указ, с който обявява обща мобилизация на въоръжените сили на България. Според една справка от края на август 1915 г. численността на българските въоръжени сили трябвало да достигне фантастичната цифра от 733 900 души, на конете – 122 500 и на воловете – 95 000. Това мобилизационно напрежение било огромен удар върху икономиката на страната, която все още не могла да се съвземе от печалните резултати на Междусъюзническата война.

Цар Фердинанд I Кобурготски

Не всички обаче приемали безропотно тази политика на монарха и министър-председателя Васил Радославов, напътствани в оценките им преди всичко от генерал-лейтенант Михаил Савов. Последният, който по време на Първата Балканска война бил назначен за помощник-главнокомандващ, още тогава внесъл дисхармония в Главното командване на армията. Той е един и от виновниците за авантюристичното започване на Междусъюзническата война. Срещу позицията на присъединяване към Тройния съюз се изказва и писателя Иван Вазов, и генералите Георги Вазов, Димитър Вълнаров и Никола Иванов, и обществениците и интелектуалците М.Сарафов, Николай Генев, Григор Чешмеджиев, Христо Силянов, Христо И.Гешов, Александър Оббов, Георги Губиделников и много други, които призовават българските управници да се откажат от “една война за интересите и по волята на Германия”. Сред тях обаче не се вижда една важна фамилия – тази на началник-щаба на Действуващата армия генерал-майор Константин Антов Жостов, който направил всичко възможно за да спре въвличането на България във нова, при това непопулярна сред обществото война, евентуално срещу трима противника (нещо което и станало по-късно). Той е един от високоерудираните висши български офицери, отличаващи се с огромната си за времето щабна култура и подготовка, завършил Военна академия във Виена, бил военен аташе на България в Германия, Австро-Унгария и Франция, и познаващ досконално стратегическото имперско мислене на тези държави. За съжаление умира твърде млад – на 30 август 1916 г., на 49 годишна възраст.

На 21 септември 1915 г. генерал-майор Константин Жостов изпраща специален доклад до Министерския съвет. Ето какво пише в него началника на щаба на Действуващата Армия (стилът на автора е запазен изцяло):

“В началото на месец септември т.г., непосредствено преди нашата мобилизация, военнополитическата обстановка на Балканите се представляваше така: Сърбия воюва с Австрия и нейната армия се намираше по бреговете на Дрин, Сава и Дунава, всецяло ориентирана на север и запад; Гърция държеше в усилен състав частите си в Македония, очаквайки удобен момент да се намеси в една война на Балканите; Турция воюва против силите от Тройното съглашение на три фронта: на Кавказ, в Сирия и Дарданелите, но главното и внимание е фиксирано върху защитата на последните, гдето е привлечена половината от цялата турска армия; Румъния ту мобилизира, ту демобилизира в зависимост от хода на събитията покрай нейните северни граници.

Генерал-майор Константин Антов Жостов

Такава беше военнополитическата обстановка непосредствено пред нашата мобилизация.

С обявяването на нашата мобилизация (10-ий септември 1915 г.) военнополитическата обстановка рязко се измени, а именно:

А. СЪРБИЯ започна едно бързо прехвърляне на действуващата си армия от австрийската на нашата граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница и днес, по сведенията, които притежава Щабът на Действуващата армия (една част подлежащи на проверка), на западната наша граница има вече съсредоточени осем дивизии, групирани така: 3 дивизии в района на Враня-Ниш-Пирот (Моравска I позив, Тимошка I позив и Шумадийска I позив); 3 дивизии на линията Княжевац-Зайчар-Неготин (Дунавска I позив, Тимошка II позив и Комбинованата дивизия); Дринската дивизия I позив е съсредоточена около Кюприя и може да бъде насочена или към Зайчар, или към Ниш-Пирот; на Овчо поле има съсредоточени войски от I, II и III позив, които взети заедно възлизат на една дивизия.

Накратко: 8 дивизии от 11, които са мобилизирали сърбите, се намират вече почти съсредоточени на нашата западна граница. При това тук са притеглени всички първопозивни дивизии, които съставляват цвета на сръбската армия по подготовка, обучение, екипировка, командване и пр.

Великият български писател Иван Вазов, издигнал своя глас против бъдещата война.

Б. 24 часа след нашата мобилизация ГЪРЦИЯ отговори с обща мобилизация на своите сухопътни и морски сили. Нейните три корпуса в Македония, наполовина мобилизирани, са изпратени вече на нашата граница. На 17-ий септември т.г. е започнал транспортът на корпусите от Стара Гърция. За тази цел са реквизирани повече от 100 парахода. Нещо повече, гърците превозват в Македония войските си от Янина и южния Епир, които отиват за амбаркиране в Превоза и Санта Каранта. Това усилено транспортиране на войски към нашите южни граници ясно показва, че гръцката мобилизация е насочена изключително против нас, без да говорим даже за минали и настоящи политически връзки, които съществуват между Сърбия и Гърция.

В. РУМЪНИЯ спазва един благосклонен неутралитет по отношение на България, но паралелно с това тя трупа войски на нашата добруджанска граница. В настоящият момент в Добруджа са концентрирани около шест пехотни, два артилерийски и два кавалерийски полка – всичко една пехотна дивизия и една конна бригада почти напълно мобилизирани. Щабът на Действуващата армия има допълнителни сведения, че и други части се насочват към Добруджа. Следователно в недалеко бъдеще в Добруджа ще бъде съсредоточен цял корпус, преди още Румъния да е обявила официално мобилизация на своята армия.

Г. ТУРЦИЯ, както е известно, воюва заедно с Централните сили и засега, разбира се, не представлява никаква опасност.

На основание на гореизложеното военнополитическо положение в настоящия момент може да се скицира така:

а. СЪРБИЯ е групирала почти три четвърти от своите сили на нашата западна граница.

б. ГЪРЦИЯ бързо мобилизира и концентрира своята сухопътна армия в Македония на нашата южна граница.

в. РУМЪНИЯ, запазвайки благосклонен неутралитет, същевременно концентрира войски в Добруджа.

Вследствие на скицираната военнополитическа обстановка, която окръжава царството, нашата армия ще бъде развърната по следующия начин:

А. Една армия от 4 дивизии ще бъде развърната на линията Видин-Белоградчик-Цариброд-Трън за действие против главната сръбска маса.

Б. Втора една армия в състав на други 3 дивизии ще се развърне на фронта Кюстендил-Горна Джумая-Неврокоп за действие против гърците и по посока на Македония.

В. Трета една армия от две дивизии ще се развърне на линията Рахово-Свищов-Русе-Варна-Бургас – за наблюдението на Дунава и отбраната на добруджанската граница с черноморския бряг.

Г. 10-а Беломорска дивизия си остава на мястото за отбраната на Беломорския бряг и гръцката граница по долното течение на Места.

Император Вилхелм, цар Фердинанд I и група български офицери разговарят с немски войници.

С други думи, стратегическият фронт на нашата армия начева от една точка на Черно море про гр.Бургас и завършва при устието на р.Марица на Бяло море, като включва в себе си черноморския бряг, добруджанската сухопътна граница, Дунава и цялата сръбска и гръцка граница на едно протежение повече от 1200 км.

Политиката по отношение на стратегията има две главни задачи:

Да постави правилно политическата цел на войната и
2. Да гарантира пълна свобода на действията.
Първото условие налага ясно указване на противника; второто – чрез политически съюзи да се неутрализират останалите съседи, за да може Главното командване да хвърли и последния войник на главния театър на военните действия, както това направиха немците в 1870 г.

Идеята на стратегията е: един противник, един театър, една армия (в смисъл съсредоточена маса), една операционна линия, едно командване.

Ако приложим този мащаб към групировката на нашата армия, то ще видим, че ние имаме три маси, ориентирани в три различни посоки, групирани на три различни театра, а като последствие от това – три оперативни посоки, които отиват в три екцентрични посоки.

Това вече показва, че ние нямаме една маса, която да бъде предназначена за главни действия на главния театър. Напротив, всяка една група съставлява почти една трета част от мобилизираните наши сили и в оперативно отношение се получава такава картина: една армия е предназначена за оперативни действия, а другите две – за обезпечение на фланга и тила на тази армия. Не ще съмнение, че това се дължи на неясната политическа обстановка, която ни обкръжава. В резултат – нашата армия е разхвърлена на едно грамадно пространство, по цялата територия и при липсата на удобни железопътни и обикновени съобщения, групирането на войските в един даден момент на един даден пункт е трудно изпълнимо и свързано с много време, за да не кажа невъзможно.

Премиер-министърът д-р Васил Радославов, взел съдбоносното решение

Това последно условие налага една по-определена политическа обстановка, за да може Главното командване да определи главния противник, главния театър, а заедно с това там да съсредоточи и главната маса, без което решителни резултати са невъзможни.

На основание гореизложеното моля почитаемият Министерски съвет да ми укаже ясно политическата и военната цел на войната; да определи главния противник, да ми покаже поведението на останалите съседи, а по такъв начин въз основа на точни политически данни да се направи най-целесъобразно групиране на армията, която е основния залог за правилното развитие на операциите и благоприятния изход на войната.

Генерал-майор (п) Константин Жостов

На това недвусмислено предупреждение, направено от младия и талантлив генерал, министър-председатела Васил Радославов лично отбелязва само “Получ[ено]: на 11 часа преди обед на 21 септ[ември 1]915”.

Коментарите са излишни!

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

“LET TO DEFINE ME THE MAIN ENEMY…” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 26 August 2011, p.13.

Printed in US newspaper „България“ („Bulgaria“), Chicago, USA, N 31 from 5th August 2011, See – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2512-mojeshe-li-bulgaria-da-ne-uchastva-v-purvata-svetovna.html

 

– MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ОТ 1941 Г.

Уйлям Джоузеф Донован е роден през 1885 г. Участва като офицер в Първата световна война и е един от официално признатите военни герои на САЩ. Заради безразсъдната си храброст си спечелва прякора “Дивия Бил”. По време на Гражданската война в Русия е в мисията на американския Червен кръст там. По-късно е собственик на преуспяваща адвокатска фирма, разположена на “Уолстрийт” в Ню Йорк. Тя се занимава с различни юридически услуги на граждани на САЩ, живели в Русия, както и на руски емигранти.

През 1934 г. Донован посещава територията на Дунбей (Манджурия), където се запознава с тактиката и стратегията на партизанското движение, организирано от Китайската червена армия. През 1935 г. той наблюдава и анализира развитието на бойните действия на войските на Мусолини в Етиопия. През втората половина на 1936 г. е военен наблюдател при републиканците по време на Гражданската война в Испания.

Полковник Уйлям Донован. Тук на снимката е даден като генерал, ръководител на американското Управление на стратегическите служби.

Притежавайки огромен опит от изследването на различни по вид въоръжени конфликти, извършено по поръчение на министъра на флота на САЩ Нокс, Уйлям Донован се превръща в главен военнополитически консултант на правителството. От Великобритания той следи стратегията на немското морско командване по време на военните действия в Западна Европа. Президентът Рузвелт и генерал Айзенхауер имат абсолютно доверие на неговата обективност и докладите на Донован играят немалка роля за определяне на външнополитическия курс на САЩ.

„¡No pasarán!“ Членове на англо-американската интернационална бригада в Испания (XV International Brigade, Abraham Lincoln Brigade) по време на гражданската война 1936-1936 г. Много от тях Уйлям Донован познавал лично.

Полковник Донован пристига в София на 20-и януари 1941 г. и отсяда в хотел „България”. Това е денят, в който Министерският съвет приема германското предложение за участие в Тристранния пакт. Секретна е целта на пътуването му, а не самото пристигане на полковник Донован на българска територия. Нашият пълномощен министър в САЩ Димитър Наумов изпраща шифрограма, че американското радио е съобщило на своите слушатели за пристигането на специалния пратеник на президента Франклин Делано Рузвелт в българската столица.

Същият ден американският пълномощен министър в София Джордж Ърл и секретарят на легацията на САЩ Уълуърд Барбър го посещават на няколко пъти в хотел „България”, като Барбър има за задачата да отвежда Донован със служебна кола на официалните и неофициалните срещи, приеми и посещения.

Американското списание „Тайм“ от 20 януари 1941 г. На корицата – цар Борис III. Под снимката има надпис „България за българите – ако е възможно (Световната война)“.

Първата официална срещасе провежда на 21 януари 1941 г. от 11 часа преди обяд с българския външен министър Иван Попов. Пред него американският емисар подчертава твърдата решимост на САЩ да помогнат на Великобритания във войната срещу Оста. Следват срещи с военния министър генерал Теодоси Даскалов и министър-председателя Богдан Филов. Но докато за разговорите по време на първата среща все още липсва всякаква информация, за втората може да се получи известно впечатление от редовете, които Богдан Филов оставя в своя дневник. Между другото в него се отбелязва решимостта на полковник Донован, който бил „много войнствен, не искал и да чуе за мир, додето германците не бъдат премазани окончателно”.

На 22 януари 1941 г., къв 9 часа сутринта, началникът на Щаба на войската генерал Никола Хаджипетков взема с автомобила си полковник Донован от хотел „България”, за да направи посещение на района на Военното училище (днес Военна академия „Г.С.Раковски”). За тази среща с юнкерите и ръководството на Военното училище го придружават пълномощният министър на САЩ в България Джордж Ърл III и работещият в легацията на САЩ Любен Пулев, а от българска – началникът на Разузнавателното отделение при Щаба на войската полковник Ничо Георгиев и капитан Иван Стоянов. По настояването на генерал-лейтенант Никола Михов към групата е прикрепен и един преводач от Министерството на външните работи и изповеданията.

При огледа, ръководството на Военното училище изважда и показва своята най-стара бойна техника и материална част – оръдия „Круп” и „Шнайдер”, тежки картечници „Шварцлозе”, леки картечници „Мадсен”, карабини „Манлихер” и др. Това прави особено впечатление на преводача, който бил няколко месеца преди това на обучение във Военното училище и видял съвсем други, много по-модерни системи артилерийско и леко и тежко пехотно въоръжение.

Полковник Уйлям Донован показва удивлението си от великолепните строеви упражнения на юнкерите на плаца на Военното училище. След това на малка закуска в кабинета на генерал Никола Михов се провежда разговор между началника на Военното училище и Донован, по време на който последният особено се интересува от това дали сред военните дисциплини се изучава тактиката на партизанската война и доколко българските военни са готови за подобен вид действия.

Последният разговор на Донован е с цар Борис ІІІ. За подсилването на ефекта на посещението, в списание “Тайм” в броя си от 20 януари 1941 г. е отпечатен портретът на цар Борис III. Но дори и това не повлиява върху промяната на политическата линия на българското правителство, ръководено от видния германофил Богдан Филов и върху окончателната ориентация на България към Тристранния пакт. От България, полковник Донован отпътува за Белград.

На 1 март 1941 г. България официално се присъединява към Тристранния пакт. Войските на Вермахта и авиацията на луфтвафе навлизат и се разполагат на българска територия, като заемат позиции в граничните с Югославия и Гърция райони. Войната дойде и на Балканите…

Кукловодите на българската политика в годините на Втората световна война – германските военни аташета в България полковник Йост и полковник Ханс Брукман на фона на картата на САЩ – държавата, която отказва да приеме обявената и от България война. Началото 1942 г.

Все пак мисията на полковник Уйлям Донован в България не може да се нарече безрезултатна. Белият дом си изяснява окончателно външнополитическата ориентация на българските управници. И американските военни не са изненадани от немската кампания на Балканите през април 1941.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

MISSION OF COLONEL WILLIAM DONOVAN IN BULGARIA DURING 1941 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

Германските войски преминават през територията на България. Края на февруари или началото на март 1941 г.

Понтонен мост от Румъния към България по който денонощно минават германски войски. Март 1941 г.

Германските войски преминават през Русе на път към българските граници с Югославия и Гърция. Март 1941 г.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

Началото на април 1941. Поречието на река Места. Германските войски в очакване на настъплението на Балканите.

На една от улиците бедняци и цигани обсъждат “голямата” политика.

Богдан Филов, минути след присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Така изглеждат подписите на Йоким Риббентроп, Галеацо Чано, Хироши Ошима и Богдан Филов върху договора по присъединяването на България към Тристранния пакт. 1 март 1941 г.

Германски изтребител Messerschmitt Bf 109 E-7 (Werknummer 4148) , приземил се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Германски изтребители Messerschmitt Bf 109 E-7, приземили се на българско летище, след присъединяването на България към Тристранния пакт. Март 1941 г.

Български военнослужещи ремонтират пътищата за атака на германските танкове и бронетранспортьори. На преден план – германски бронетранспортьор Panzerspähwagen (Sd.Kfz. 231 8-Rad)

Германският генерал- полковник Фердинанд Шьорнер, по време на почивка при преминаването на войските през територията на България. Март 1941 г.

Български войски навлизат в Македония, 19 април 1941 г.

Местни студенти от Скопие посрещат революционера от ВМРО Коста Ципушев след навлизането на българските войски в Македония през 1941 г. 

PRINTED IN:

ДИВИЯТ БИЛ БЕШЕ НА ТАЙНА МИСИЯ В СОФИЯ ПРЕЗ 1941 Г. СПЕЦИАЛНИЯТ ПРАТЕНИК НА ПРЕЗИДЕНТА РУЗВЕЛТ ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН ИНСПЕКТИРА ВОЕННОТО УЧИЛИЩЕ В СОФИЯ, СРЕЩА СЕ И С ЦАР БОРИС  III, НО НЕ УСПЯВА ДА ПРЕДОТВРАТИ СЪЮЗА НА БЪЛГАРИЯ С ОСТА. – в-к „Стандарт“, София, бр. от 4 юни 2001 г.

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 26 from 1st July 2011, p.29 – see part one  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

МИСИЯТА НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1941 Г. – PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 27 from 7th July 2011, p.29 – see part two  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2419-misiata-na-polkovnil-william-donovan-v-bulgaria.html

БЪЛГАРИЯ И ТРИСТРАННИЯТ ПАКТ. НЕИЗВЕСТНО СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПОЛКОВНИК УЙЛЯМ ДОНОВАН В БЪЛГАРИЯ – в-к „Българска Армия“, С., 12 август 2011 г., с.16-17.

– THE SYMBOLICS OF ONE “SYMBOLIC WAR” (1943-1944)

СИМВОЛИКАТА НА ЕДНА „СИМВОЛИЧНА ВОЙНА“ (1943-1944)

Когато на 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, участието в нея се приема по-скоро като символично. Стига се до парадокса, че правителството на САЩ се отказва да я приеме близо половин година. Но в средата на 1943 г. военностратегическата обстановка в Европа опровергава напълно това предвиждане на управляващите кръгове в царството. Балканският полуостров се превръща в един от жизнените за Оста региони, от които тя може безпрепятствено да получава суровини със стратегическо значение. С овладяването на Сицилия и южната част на Апенините и последвалата капитулация на Италия, през септември 1943 г. англо-американското командване има вече възможността да нанася масирани въздушни удари върху много от целите на Балканския полуостров, които са дадени в програмата за съюзническо авиационно настъпление срещу силите на Оста, приета през януари 1943 г. в Казабланка от американския президент Франклин Д.Рузвелт и английския премиер-министър Уинстън Чърчил, известна като “Pointblank”. Тези удари освен военен, целят да постигнат и определен политически ефект – да принудят балканските съюзници на Оста да прекъснат връзките си с нея. При преценката на оперативните възможности Южният департамент на британския Форин Офис е предизвестен от военните специалисти от Средиземноморския щаб на Управлението за специални операции в Кайро, че капитулацията на един от балканските съюзници би създала незапълним бреш във вътрешната отбрана на германската “европейска” крепост и че “географската близост до англо-американските бази, широкото брожение и недоволство сред гражданското население и пониженият дух в армията правят България най-уязвима от трите сателита”.

Войници и офицери с 88-милиметрово зенитно оръдие

Първите стъпки по подготовката на съюзническите въздушни нападения срещу България се предприемат на специално заседание на Имперския комитет за отбрана на Великобритания, състояло се на 19 октомври 1943 г. Настоява се английската военна мисия във Вашингтон още на следващия ден да запознае главнокомандващия съюзническите войски на европейския театър на военните действия (ЕТВД) генерал Дуайт Айзенхауер с взетите решения, като при първата благоприятна възможност се предприемат “сурови действия” срещу България. Информацията, която историческата наука до днес притежава за това заседание, позволява да се допусне, че на него се обмислят твърде внимателно методите, с които да се принудят българското правителство и българското общество да се “подчинят”. Нещо повече, включването на българската армия в активни действия срещу гръцките и югославските партизански формирования се квалифицира като “дейност на българските чакали”, която не можело повече да се “толерира”. На заседанието се решава, че на България, която “подпомага Германия с осем дивизии, които са разположени на гарнизони в Югославия и Гърция… трябва да бъде даден суров урок с първоначална цел да се застави да изтегли дивизиите си от Югославия и Гърция…”

В бойна готовност, български летци с изтребител Месершмит-109Г, летище Враждебна, зимата на 1943-1944 г.

Тъй като генерал Дуайт Айзенхауер приема направеното му предложение, от Обединения англо-американски комитет на началниците на щабовете е предложено да се използват тежки американски бомбардировачи срещу такива цели в София като нейния ЖП център и разпределителната станция. Освен това се вземат необходимите мерки за разширяване на политическата, икономическата и психологическата война срещу страната. Така например, на Управлението за политическа война се предлага да се изготвят позиви със снимки на разрушенията, резултат от нападенията на съюзническата авиация в Хамбург и Хановер, като се опише трагичната съдба на тези градове, и те се разпространят едновременно с бомбардировките. Съюзническото командване възприема три начина за бомбардиране – дневни рейдове, извършвани изцяло от американски екипажи, нощни – от Английските кралски ВВС и комбинирани дневно-нощни нападения. Предпочитанието на американското авиационно командване към дневните рейдове се дължи главно на две причини: първо, този метод се възприема като най-опасен и най-неочакван за противника, и второ, американските екипажи предпочитат прицелно да унищожат определени възлови обекти. За английските военни теоретици бомбардировките се основават на принципа “за да се унищожи нещо, е необходимо да се унищожи всичко”. Английските кралски ВВС разчитат преди всичко на голямото морално-психологическо въздействие върху противника. Практиката на бомбардировките на българските градове потвърждава това.

Boeing B-24 Liberator от 376-та бомбардировъчна група на американските въздушни сили (376th Bombardment Group) в небето над София, след осъществени бомбени удари срещу града, долу в ляво се виждат стадион “Юнак”, езерото “Ариана” и колодрума, вероятно на 17 април 1944 г..

Първото голямо въздушно нападение над София е извършено на 14 ноември 1943 г. от 49 изтребителя P-38 “Lightning”, прикриващи 91 бомбардировача В-25 “Mitchell”, които стоварват 141 тона авиобомби върху софийския ЖП възел.

Независимо че са дадени сравнително малко жертви, американската бомбардировка предизвиква голяма паника не само сред обикновените граждани, но и в управляващите кръгове на царството.

След завършването на Техеранската конференция на ръководителите от антихитлеристката коалиция през декември 1943 г. съюзническата авиация продължава своите нападения на българската столица, като предприема през десет дни три бомбардировки – на 10, 20 и 30 декември 1943 г. Във въздушните атаки срещу София и други български градове обикновено вземат участие авиационни съединения от 100 до 120 бомбардировача.

Какво показа анализът на първите бомбардировки от 1943 г.? От една страна, постигнат е неимоверно голям психологически ефект, тъй като сравнително малките по мащаб за Европейския ТВД бомбардировки заварват населението неподготвено във всяко отношение. Обхванато от паника, то масово се евакуира в провинцията, като по този начин довежда до известно парализиране на административната дейност и промишлената инфраструктура. До голяма степен има значение и фактът, че управлението на страната се намира в София, а не е децентрализирано по отделни райони и области.

Англо-американското командване свързва избора на София за цел преди всичко с резултатите от предприетото превантивно разузнаване – в случая е показана добра осведоменост за структурното разположение на военния и икономическия потенциал на царството.

Изтребител Девоатин De.520 кацнал аварийно след въздушен бой, летище Враждебна, началото на 1944 г.

През януари 1944 г. срещу София са извършени две нападения – на 4 и 10. Особено тежко за населението се оказва второто – от 10 януари, когато за пълноценното използване на фактора “внезапност” е нанесен комбиниран удар по цели в града чрез дневно и нощно нападение. Общо в двата авиорейда от 10 януари са пуснати 1784 авиобомби – някои от които с тегло 1600 кг., известни сред съюзническите екипажи под името “Grand Slam”. Убити са 750 граждани и военнослужещи, ранени са около 700 души, разрушени са 463 сгради, полуразрушени и негодни за обитаване – 472.

Формация бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress в небето над България, 1944 г.

Засилването на съюзническите бомбардировки съвпада с опитите на българските правителствени емисари да установят неофициално контакти със западните съюзници чрез своите дипломатически представителства в Швейцария и Турция. Особено плодотворни са срещите и разговорите в Анкара и Истанбул между представителите на американското Управление на стратегическите служби (УСС) полковник Кърнилиъс Джедуин и бившия банкер Анжело Куюмджийски от една страна и епископ Андрей, пълномощния министър Никола Балабанов и индустриалеца Георги Киселов от друга, което довежда до близо 40-дневна пауза във въздушните нападения. Провалът на преговорите в Турция принуждава Комитета на началниците на щабовете на 3 март 1944 г. да даде “зелена улица” за продължаване на въздушната офанзива срещу царството и за нейното засилване през следващите месеци. Така например само през март 1944 г. се предприемат шест тежки бомбардировки. Особено тежка е бомбардировката на 30 март 1944 г., когато съединения от ХV американска въздушна армия в състав от 450 средни и тежки бомбардировача, прикривани от около 150 изтребителя, атакуват центъра на столицата. Разрушени или опожарени са 3575 жилищни и административни сгради и са убити 139 граждани и военнослужещи.

Снимка, от американски бомбардировач, заснета по време на бомбардировките на София на 30 март 1944г.

През април 1944 г. наново въздушните нападения на съюзническата авиация са върху главните транспортни центрове на България. Наред с пострадалата вече столица, която е нападната и на 17 април през деня от близо 450 самолета, атакували района на централната ЖП гара с около 2500 авиобомби и голям брой запалителни бомби (вследствие на което са убити 120 и ранени 76 души), непосредствено през нощта на същия ден и през следващата нощ е бомбардиран и Пловдив. По време на двете нощни нападения на града са разрушени отколо 100 жилищни сгради, убити са 51 и са ранени 62 души.

Последните авиационни рейдове са през нощта на 12 и през деня на 28 юни 1944 г. върху летище Карлово. И при двете бомбардировки съюзническите самолети от антихитлеристката коалиция хвърлят около 350 тона бомби, в резултат на което е унищожена почти цялата базирана там българска авиация и са разрушени хангарите, резервоарите, ремонтните работилници и др. Бомбардировките на летище Карлово са осъществени с относително големи сили (нощната – от един британски авиополк, а дневната – от две американски авиодивизии) в период, когато започват “совалковите” полети на съюзническата авиация до територията на СССР с цел вероятно да се унищожи и една от малкото прегради за безпрепятственото изпълнение на задачите в този стратегически сектор на Югоизточния ТВД.

Останки от свален американски четиримоторен бомбардировач край София, зимата на 1943-1944 г.

Какви бяха резултатите от тази политика на управляващите кръгове на царството? Можем да споменем само няколко цифри – през разглеждания период над граждански и военни обекти са хвърлени около 50 000 разнокалибрени авиобомби; само София дава над 2200 убити и ранени граждани, над 12 000 сгради и постройки са разрушени, опожарени или повредени. Материалните щети се оценяват на астрономическата сума от 2 милиарда и 800 милиона лева.

Такава беше тъжната символика на тази “символична война”.

В заключение:

Свърхсекретно

АМЕРИКАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

БРИТАНСКА ВОЕННА МИСИЯ

13 май 1944 г.

До Помощник-началника на Генералния Щаб

На Червената Армия, генерал-майор Н.В.Славин

НКО – Москва. СССР

Скъпи мой генерал Славин!

Долуизпратеното послание се състои от три части:

Първата част – за „Овърлорд”,

Втората част – за „ПОЙНТБЛЕНК”,

Третата част – поредното донесение за операциите в Средиземно море. На мен ми е поръчено да Ви предам това донесение като информационен материал за Генералния Щаб на Червената Армия.

….

Втора част

По надолу изложеното е поредното донесение за месец март за бойните действия на Кралския Военно-Въздушен Флот и 8-ми Американски Авиокорпус срещу Германия, а така също и на ескадрилите от стратегически бомбардировачи, базиращи се в Средиземно море, и предназначено за предаване от Американската и Британската Военни Мисии в Москва.

Крайният резултат от настъпателните операции на въздушните сили срещу Германия за месец март с.г. е:

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху всички обекти е 55 249 тона.

Общото количество на бомбения товар, спуснато върху Германия е 33 390 тона.

Това е най-голямия бомбен тонаж, спуснат върху военни обекти на Германия, за всички изминали месеци.

…

5. В Южна Италия се запази нелетателно време вече в продължение на доста време, и операциите на бомбардировачите с далечно действие са били невъзможни в продължение на целия месец.

Обаче 15-ти Американски въздушен корпус свалил 71 изтребителя и 115 тежки бомбовози на врага. Дневните бомбардировачи извършили 4 нальота срещу София и направили огромни разрушения в столицата на България.

Трета част

Това е поредният месечен отчет за операциите в Средиземноморския театър, включващ периода от 16 март до 15 април 1944 г.

1. Текущи операции. Понастоящем американските военновъздушни сили се прегрупирват за предстоящи нови настъпателни боеве. Осъществяването на текущите въздушни нальоти срещу комуникациите на Италия преминава успешно.

2. Изпълнение на пререформиранията. В най-близко време една американска авиодивизия ще пристигне на Средиземноморския театър на военните действия. Две английски дивизии са изтеглени от Италианския фронт и прехвърлени в Близкия Изток за попълване. Вместо тях са изпратени две други дивизии.

3. Подготовка за бъдещите операции. Предприети са действия за подготовката на операция по овладяването на остров Елба.

4. Части за войсково обслужване. 60 подразделения от Управлението са формирани от бивша кавалерийска дивизия, намираща се на този театър на военните действия.

5. Снабдяване. Снабдяването и стъкмяването на войските на този театър преминава успешно.

6. Масирани въздушни рейдове. Започвайки от 15 март са били осъществени 7 големи нальота срещу Букурещ, Виена, Щаер, София и Будапеща. 10 500 тона бомби са били спуснати над военни обести на Балканите от бомбардировачите с далечно действие.

Искрено Ваши:

Генерал-майор Дин                           Генерал-лейтенат Барроуз

Ръководител на Американската Военна Ръководител на Британската военна

Мисия в Москва Мисия в Москва

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

„THE SYMBOLICS OF ONE „SYMBOLIC WAR“ (1943-1944)“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.

Based on a work at kotev25.wordpress.com.

Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

София, бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: запалителна бомба пада върху сграда на ъгъла на булевард “Витоша” и улица “Денкоглу”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г. – сградата на кино-театър “Одеон”, намирал се на улица “Цар Симеон”, днес не съществува

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: улица “Леге” откъм ъгъла с бул. “Клементина” (сега ул. “Съборна”)

Разрушенията в София след бомбардировките през януари-март 1944 г.: началото на бул. “Дондуков” , на преден план – ъгълът с ул. “Търговска” (целият участък сега не съществува)

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Руската църква отвътре

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на вътрешните работи на ул. “6-ти септември”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: фасадата на Министерство на правосъдието на улица “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Министерство на правосъдието на ул. “Славянска”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: столичани събират имуществото си сред развалините

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Централна баня

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: срутена жилищна сграда неизвестно къде

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация през януари-март 1944 г.: пасажът “Свети Никола” (намирал се е на мястото на днешната сграда на Министерски съвет и ЦУМ), вляво е изходът към бул. “Мария Луиза”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Александровска болница

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: църквата “Свето Преображение Господне” в квартал “Лозенец”, която е възстановена през 1945 г.

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: ъгълът на булевард “Мария Луиза” и несъществуващата днес улица “Нишка”

Разрушенията в София след бомбардировките на съюзническата авиация на 10 януари 1944 г.: Художествено-занаятчийската изложбена зала, построена е през 1937 г.

Екипажът на бомбардировач Б-24, попаднал току-що в плен. Юни 1944 г. 

Българската охрана на лагера за военнопленници № 1 в Шумен. В средата е началникът на лагера поручик Д.Евров. Март 1944 г.

Част от съюзническите пилоти и летци, които след освобождението си през септември 1944 г. са били преместени от България на турска територия – в Американската болница в Истанбул.

 

PRINTED IN:

Бомбите над София взеха 2477 жертви. Въздушните удари на САЩ и Англия над столицата ни през 1943-1944 г. сринаха мита за “символичната война”, наложен от Богдан Филовото правителство. – в-к „Стандарт„, София, бр.2951 от 12 март 2001 г.

…

..

СИМВОЛИКАТА НА „СИМВОЛИЧНАТА ВОЙНА“  –  PRINTED IN US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 15 from 16th April 2011, p. 45 see  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2215–simvolikata-na-edna-simvolichna-voina.html

– THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”…

БАЛКАНИТЕ, ПОД СЯНКАТА НА „ЦЕПЕЛИНИТЕ“…

На 7 септември 1916 г. Щабът на Действуващата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
„Цепелини” на Балканския театър на военните действия? Да. Този вид въздушни съдове са действували и тук, при това доста активно.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол в годините на Първата световна война 1914-1918 г.

“Цепелините”(на немс. Zeppelin) — са дирижабли с твърда конструкция, строени от граф Цепелин и германската фирма «Луфтшиффбау Цепелин ГмбХ» ( Luftschiffbau Zeppelin GmbH). Те носят името на своя изобретател и създател Фердинанд Цепелин. Общо за периода на разцвета на дирижаблостроенето 1899—1938 гг. са били построени 119 «цепелина», имащи според своя строителен верф съответното обозначение LZ, например, LZ 81. Като най-съвършени представители на дирижаблите с твърда конструкция, «цепелините», които се произвеждали за армията и флота на Германия (около 100 броя), получавали нови наименования, според това дали отива за нуждите на флота или на армията.
В средата на 1915 г., германските въоръжени сили съсредоточават своята активност от Западноевропейския ТВД към Източния ТВД, т.е. срещу Русия и на Балканския полуостров. Същата година, във връзка с подготовката на навлизането на България в Първата световна война, германското командване решава да създаде своя база в околностите на гр.Ямбол. Полетите от новосъздадената въздушна база е трябвало да затруднят получаването на въоръжение, оборудване, военни материали от държавите от Антантата в Русия, които използвали морски конвои в акваторията на Черно море. Да се използва за германско блокиране акваторията на Средиземно море е било изключително трудно, тъй като съюзническия съглашенски флот контролирал там цялото водно пространство, а и полетите за “цепелините” били много далечни в истинския смисъл на думата. Друго нещо е акваторията на Черно море, което било сравнително компактно за действията на германските дирижабли. Тук основната цел на бойните действия на германските “цепелини” е била да “затворят” Дарданелите за безпрепятствените доставки от Антантата за Русия. Другият път за доставка – този от Великобритания до руското пристанище Мурманск бил много небезопасен, заради активната дейност на германските подводни лодки, които на често пъти посещавали Бяло море. Дирижаблите на Балканите имали и други, второстепенни задачи – такива, като осигуряването на доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища в Константинопол; извършването на разузнавателна дейност в интересите на германските морски рейдери “Гебен” и “Бреслау; разузнаването и разкриването на минните полета, поставени от руските военноморски сили пред Босфора; бомбардирането на главната руска военноморска база в региона – гр.Севастопол; бомбардирането на пристанището на гр.Батуми и извършването на съпътстващи нападения срещу различни румънски обекти.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

Германското командване в региона много внимателно отчитало всяка стъпка на мощния руски Черноморски флот. На 27 юни 1915 г., минният заградител „Краб“ поставя в района на Босфора (между Румели-Фенер и Анатоли-Фенер) минно поле. На следващия ден Эскадра от Черноморския флот поема блокадата на Босфора. На 5 юли 1915 г. излезлият да охранява 4 парахода с въглища от Босфора, германо-турски крайцер „Бреслау“ (5587 т., 28 възела, дванадесет 105-мм оръдия), на 10 мили от Карабурун се натъква на мина, като поема 642 т. вода. Ремонтът му в дока на Стения завършва чак през февруари 1916 г.

Построените от германците в средата на 1915 г., около Ямбол елинги за дирижаблите, (които трябвало да действуват заедно с германските подводни лодки срещу корабите от руския черноморски флот), били допълнени и със създаден собствен неголям газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Подобен елинг германското командване построява в района на гр.Тимишоара в края на 1916 г., като по такъв начин германските дирижабли получили възможността да действуват пряко върху цялата територия на Балканския полуостров. За извършването на полети е привлечен въздушният кораб LZ-81, а по-късно и дирижабъла LZ-85 (съкращението LZ означавало «Luftschiff Zeppelin»), чиято конструкция била значително по-добра, при това с увеличено бомбено натоварване.Още от самото си начало, екипажа на дирижабъла LZ-81 изпълнил една поставена му специфична задача – да достави един германски дипломат в България с важни политически поръчения и след това го върне обратно. Непосредствено след това, другия цепелин LZ-85 се включил активно в бойните действия на южното направление – на 31 януари, 17 март и 1 май 1916 г., той бомбардирал гръцкото пристанище на гр.Солун. Четвъртият въздушен рейд (пак през май 1916 г.) излязъл неуспешен – на 5 май 1916 г. „цепелинът“ LZ-85 е повреден от противовъздушната артилерия на съглашенската флота и пада в долината на реката Вардар. По-късно неговите останки са пренесени с баржа до пристанището на гр.Солун, където е изложен на показ до „Бялата кула“.

Базата на германските “цепелини” около Ямбол

След като анализирали изводите от бойните действия през първите месеци на войната, германските армейски въздухоплаватели разбрали, че използването на дирижаблите пре деня на неголяма височина, в условията на активно противодействие на противниковата въздушна отбрана води до неоправдани и голями загуби. Поради това, активността на цепелините била пренесена в нощно време, при това по възможност в безлунна обстановка.
През юли 1916 г. германското командване на Балканите планира акция, чиято цел този път е руската военноморска база Севастопол. Командването на германския дирижабъл SL-10 решава да извършвани бомбардировка на града и пристанището, а така също и на всички кораби, които срещне по пътя си. За тази цел, екипажът му трябвало да влезе във връзка с германската подводна лодка, която наблюдавала и контролирала подстъпите към пристанището на Севастопол. Освен бомбения си товар, цепелинът SL-10 имал вместо шест, само две отбранителни картечници “Максим”, тъй като противовъздушната отбрана в зоната на бойните действия практически липсвала.

Подготовка на “цепелин” за полет.

На 2 юли 1916 г., “цепелинът” SL-10 излита от базата си около Ямбол. Издигането на дирижабъла във въздуха се усложнило и от започналото лошо време, а след това и заради повреда в моторната система, станала в района на кримския град Алушта. Всичко това принудило екипажа да вземе решение да се завърне в базата си в България. Но неприятности не свършили до тук – при връщането си “цепелинът” се натъкнал на руски кораби, които открили мощен огън. Изстреляните шрапнели направили множество отвори в тялото на “цепелина”, от което стремително изчезвал водорода. Пожарът бил въпрос на време и скоро запалилият се дирижабъл потънал в бездната на морето.
Скоро след това, на 27 юли 1916 г. е направен втори опит за бомбардирането на военните кораби, акостирали в пристанището на Севастопол и Батуми. Този път, като че ли всички възможни нередности са били взети предвид, дори горивото е било за 24 часа. И този път без късмет, вместо от зенитен огън цепелинът е посрещнат от гъста мъгла. Поради това, бомбардировката не довежда до жертви, а възникналият от него неголям горски пожар веднага е потушен. При връщането си и този “цепелин” не достига българския бряг – последната радиограма от борда на въздушния съд, съобщавала, че той не може да се бори с вятъра, чиято скорост достигала 30 м/сек (максималната собствена скорост на дирижабъла достига 25 м/сек).

Сбор на части от сваления германски Zeppelin LZ 85, паднал при завръщането си на гръцка територия, в долината на река Вардар.

Вместо загубения SL-10 в базата около Ямбол бил изпратен LZ-101, който имал същата скорост както и предшественика му. Екипажът на LZ-101 все пак вече не се решавал да навлиза дълбоко в акваторията на Черно море и бил ориентиран от командването на Централните сили преди всичко за бойни действия срещу румънската територия.
С встъпването на Румъния във войната, целите на армейските дирижабли били преместени в направлението на обслужването на армейската групировка “Макензен” и всички боеспособни дирижабли били хвърлени за бомбардирането на Букурещ. Още през нощта на същия ден, в който Румъния влязла във войната на страната на Антантата (27 август 1916 г.), Букурещ бил подложен на тежка бомбардировка, извършена от LZ-101, която стоварила върху града 1800 кг авиобомби. По такъв начин, жителите на букурещката столица още през първото денонощие се сблъскали с кошмарите на въздушната война.

Германците са използвали Zeppelin, LZ85, през първата половина на 1916 г. за бомбардирането на съглашенските комуникационни линии на Балканския полуостров. Той бил въздушен военен кораб със съвременен дизайн. На 5 май 1916 г. е свален от противовъздушния огън на съглашенската флота, акостирала на пристанището на гр. Солун. Тук са изложени остатъците от дирижабъла около White Tower в Солун.

В следващите въздушни нападения срещу Букурещ взима участие и нов германски дирижабъл – LZ-81, но през октомври 1916 г. той е свален от обединената руско-румънска противовъздушна отбрана. Като че ли, най-сполучливо изпълнявал поставените му задачи ветерана LZ-101. Напускайки елинга около Ямбол, той успешно бомбардирал военни цели в град Фетещ, редица румънски железопътни възли в северните и североизточните части на страната, атакувал крепостите Плоещ, Чиулинта и пристанището на гр.Галац… През пролетта на 1917 г. LZ-101 извършва въздушни нападения срещу Митинена, Яш и Одеса. В южно направление, прелитайки Родопите, неговата цел е преди всичко базата на съглашенски флот при Мудрос на остров Лемнос, където нанася немалко поражения на корабите от неговия състав.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г.

Дирижаблите от ямболския елинг поставят и един световен рекорд от областта на управляваното въздухоплаване. Това е първият трансконтинентален полет, също така и първия полет на дирижабли в тропиците (21-25 ноември 1917 г.), направен от германския въздушен кораб L 59 (по верф, класифициран като LZ 104), имащ обем 68 500 м³ и 13 тона полезен товар (в случая – въоръжение и боеприпаси). Този полет, извършен без кацане от България до Африка (в района на Хартум) и обратно – общо 6757 км станал за 95 часа.
Краят на войната заварва “цепелините” в техните бази в Тимишоара и Ямбол. Цепелините са конфискувани, екипажите пленени и прехвърлени на територията на държавите от Антантата.
Анализирайки бойната дейност на “цепелините” на Западноевропейския ТВД и тази в региона на Балканите, могат да се направят редица изводи за тактиката им и за стратегията на използването им. По време на полетите срещу Великобритания дирижаблите се използвали за нарушаването на ритмичната работа на промишлените центрове на кралството, което целяло унищожаването на важни военни обекти, деморализацията на населението и отклоняването на бойни технически средства, необходими за фронта. Руско-румънският фронт и гръцкото направление със своите отдалечености на промишлените центрове от фронтовата линия, налагали дирижаблите да бъдат използвани за атакуването на железопътни възли, пристанища и промишлени центрове, които се намират близко до фронтовата линия.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, 22 July 2011, p.16-17.

THE BALKANS, UNDER THE SHADOWS OF “ZEPPELINES”… by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Остатъци от германския армейски Zeppelin LZ85, паднал по време на завръщането си в долината на реката Вардар в Гърция, близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. Остатъците били събрани и превозени в гр.Солун, къде били оставени за анализ на конструкцията пред Бялата кула (White Tower). Целият 12-членен екипаж на цепелина начело с командира им капитан Ернст Шерцер оцелява, но попада в плен.

Германският лейтенант инженер Телен (the Engineer Leutnant Thelen)  и командирът на германския цепелин LZ85 капитан Ернст Шерцер (Hauptmann Ernst Scherzer).  Цепелинът бил свален по време на преминаването на долината на река Вардар близо до гр.Солун на 5 май 1916 г. от огъня на 12 фунтово оръцие на броненосеца HMS Agamemnon – флагманският кораб на Средиземноморската ескадра на Антантата по време на Първата световна война.

Знаменитият Zeppelin LZ 104, направил първия трансконтинентален полет от базата около Ямбол до Хартум и обратно за 95 часа. След полета до Африка (края на африканската мисия до Хартум), никой не е знаел каква ще бъде следващата. Били извършени няколко полета за поддръжка на бойните действия на армията на Енвер Паша в Арабия, за поддръжка отбраната на Константинопол. След няколко полети за наблюдение и бомбардировка, L.59 излита отново от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., изплавалата германска подводна лодка под № UB-53 наблюдавала прелитанено на „цепелина“ над нея. Командирът на подводната лодка Oberleutnant [Lieutenant] J.L.E. Sprenger, съобщил, че е видял летяща на височина от 700 фута, „но какво ставало в гондолата под цепелина, не е успял да види. Няколко минути по-късно, Sprenger съобщил че на хоризонта видял гигантско огнено кълбо, което паднало във водата на Средиземно море. За унищожаването на дирижабъла не е съобщено от англичаните, нито от италианцитем; предполага се, чеу е загинал в следствие на нещастен случай. Никой от неговия 21 членен екипаж не е оцелял след инцидента.

Vor der Luftschiffhalle in Jambol am 25.11.1917
L 59 kehrt mit seinen Helden zurück. Erinnerungsfoto der Besatzung.

Anfang November 1917 in Jambol, Bulgarien
Erinnerungsfotos der Besatzung des Luftschiffs L 59 vor der großen Kriegsfahrt nach Afrika.

– LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR

ПЪЛКОВОДЦИ НА ПОБЕДАТА. МЪЖЕ, КОИТО В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПОЧУДИХА СВЕТА СЪС СВОЯ ВОЕНЕН ГЕНИЙ, ЛЪВСКА ХРАБРОСТ И БЕЗКРАЙНА ЛЮБОВ КЪМ ОТЕЧЕСТВОТО.

СВЕТЛОТО ДЕЛО ТРЯБВА ДА СЕ ДОВЕДЕ ДО КРАЙ.

Българският народ посреща с нескрит възторг обявяването на Балканската война. В Манифеста от 5 октомври 1912 г. между другото се съобщава, че „светлото дело трябва да се доведе до край… Нека юначният български войник си спомни геройските дела на своите бащи и деди и доблестта на своите учители – руски освободители и нека лети от победа към победа”.

Справедливият освободителен и прогресивен характер на Балканската война (1912-1913) предопределя характера на много от проявите на масов и личен героизъм. По време на тази война с редовно призованите под бойните знамена се явяват и много доброволци – не само от страната, но и от чужбина.

Владетелите на страните от Балканския съюз (пощенска картичка).

Голямата отговорност за успешното водене на бойните действия се пада на българския команден състав – генералитета и старшето офицерство. В това отношение важна роля изиграва факторът, че по-голяма част от него е завършила своето образование във военните академии и училища във Франция, Русия, Италия и др. Това помага на българските въоръжени сили непосредствено преди началото на Балканската война да бъдат модернизирани, наситени с ново въоръжение и техника, да бъде поставено началото на нови родове и видове войски – такива като автомобилните, морските, военновъздушните, а също така и реалното им използване по време на бойните действия. Много са новостите, които българските генерали въвеждат в съкровишницата не само на българската, но и на световната военна история. Така например, в създаването на звеното Съединени армии, поставено под общото командване на генерал Радко Димитриев, съзираме зараждането на фронтовото командване. Значителен военен принос е съображението на генерал Никола Иванов, че е възможно Одринската крепост да се атакува и овладее с „открита сила”. За първи път в българската и световната военна история при Одрин се планира и провежда от генерал Георги Вазов артилерийски огневи вал, както и използването на прожектори за заслепяване на противниковото наблюдение и т.н. Именно в тази обстановка се създава възможността за ярка изява на младата българска авиация – това е първият полет за разузнаване над Одрин, извършено със самолет „Албатрос” от двамата български пилоти Радул Милков и Продан Таракчиев на 16 октомври 1912 г. Младата българска флота също не остава назад – особено впечатляваща е атаката от страна на българските миноносци на турския крайцер „Хамидие”.

ПРОТИВНИКЪТ НАПУСНА КРЕПОСТТА В СТРАШНА ПАНИКА.

Телеграма от 12 октомври 1912 г. на генерал-лейтенант Радко Димитриев до главнокомандващия Действащата армия за превземането на Лозенградската крепост.

В допълнение на вчерашните ми две телеграми, донасям на ваше величество още следующето: по всички признаци противникът след нашите двудневни боеве в околността на Лозенград е напуснал крепостта в страшна паника.

Общото число на взетите оръдия е 7 скорострелни батареи с раклите им и множество патрони, 18 нескорострелни оръция с голямо количество амуниции – всичко 40 оръдия, няколко склада с храни и предмети на снаряжение, няколко лагери с оставени неснети палатки. Двата форта на крепостта също непокътнати. В тяхните погреби се намериха много припаси.

Пътищата около крепостта, които водят към Бунархисар, Бабаески и Одрин, били осеяни с изоставени офицерски багажи, амуниции, кола, предмети на войнишкото снаряжение и обмундирование. Даже част от багажа на турския паша Мухтар паша бил изоставен тук в клуба. Мухтар паша е син на сегашния велик визир.

При влизането в града ние бяхме посрещнати от камбана и звон, от депутати, състоящи от първенците с гръцкия митрополит начело, с хляб и сол, с един ключ на особена табличка, която трябвало да изобразява емблема на ключовете на крепостта. Табличката с ключа ще изпратя с особен куриер лично на ваше величество.

Населението ни срещна доста радостно, но все пак се държи с една известна резерва – особено гръцкото.

Числото на ранените и убитите възлиза на около 300 души всичко, в това число 20 офицери. Подробно ще донеса оше, като получа по-точни сведения за всичко.

Командующ 3-а армия

Генерал-лейтенант [Радко] Димитриев

Генерал-лейтенант Радко Димитриев, командващ 3-та армия, 1912 г.

      Генерал Радко Димитриев (1859-1918)

Роден в с. Градец, Сливенско. През 1875 г. завършва Габровското петокласно училище и става телеграфо-пощенски служител в Котел. Участва като преводач в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. След Освобождението на България завършва Военното училище в София, след което продължава военното си образование в Русия. Взема дейно участие в Сръбско-българската война от 1885 г. и за проявен героизъм е награден с орден за храброст. Той е един от главните участници в преврата срещу княз Александър ) Батенберг през 1886 г. По време на Балканската война е командир на 3-а българска армия, а по време на Междусъюзническата война е назначен за помощник-главнокомандващ. Поради разногласия с цар Фердинанд І след войната е демобилизиран и изпратен за пълномощен министър в Русия. След началото на Първата световна война (1914-1918) в знак на несъгласие с политиката на правителството на В.Радославов си подава отставката и постъпва на служба в руската армия. Загива в Кавказ по време на Гражданската война.

ВСИЧКИ ВОЙСКИ СЕ ДЪРЖАХА ПРЕКРАСНО В БОЯ.

Из телеграма на командира на 7-а пехотна Рилска дивизия генерал-майор Георги Тодоров от 15 октомври 1912 г. до щаба на Действащата армия за освобождаването на гр.Кочани.

… Реших на разсъмване на 11-ий октомврий да атакувам турците от десния фланг и в тил. А на полковник Зафирова пратих заповед да се държи упорито. Вследствие гъстата мъгла боят се почна едва към 8 часа пр.пладне на 11-ий октомври, като се насочиха колоните според заповедта. Към това време турците получили още подкрепление – сутринта пристигнал от Щип един паша с 6 табора и една полска батарея. Таборите се насочили по посока на Повиен. Полската батарея [е] на закрита позиция на югозапад от град Кочани. Още по на югозапад, зад десния фланг на батареята се виждаха още сгъстени части, облечени в черно облекло. Всичко според показанията на пленените и жителите, турците са били около 15 табора с една полска и една планинска с.с. круповска батарея. Конница нямаха. Към 2 часа след пладне, когато нашата централна колона почна да обхожда тила на турците, те почваха да отстъпват и най-после отстъплението се превърна в паническо бягство, като лявата ни колона заплаши по-далеч тила им. Град Кочани с околните височини беше в наши ръце в 4 часа и 20 минути сл.пладне. Турците оставиха палатките си в лагера. Офицерските багажи, двете батареи доста повредени, голямо количество патрони, разни шанцови инструменти. Шосето от Кочане до Щип на 15-20 километра обсеяно с ракли и предници, амуниция, паласки, раници и други войнишки принадлежности. Паниката е била толкова голяма, че на 13-ий октомврий изпразнили Щип, като се оттеглили на юг. Всички войски се държаха прекрасно в боя.

Началник на 7-а пех. Дивизия

Генерал-майор Тодоров

      Генерал Георги Тодоров (1858-1934)

Роден в гр.Болград. Завършва Болградската българска гимназия през 1877 г. и веднага се записва доброволец в Опълчението. През 1878 г. постъпва във Военното училище, завършва го през 1879 г. В Сръбско-българската война участвува като командир на Летящия отряд, действуващ между Видин и Кула. На 30 септември 1886 г. е уволнен от военна служба по обвинение, че е замесен в детронацията на Княз Батенберг, на в края на същата година е възстановен на служба. Назначен е за началник на 7-а Рилска дивизия и я командува през Балканската и Междусъюзническа война. През 1915 г. – командващ 2-ра армия, а през 1917 г. – на 3-а армия. През 1918 г. е назначен за помощник-главнокомандващ. След войната заема длъжността генерал-адютант.

НАШИЯТ ОГЪН ГИ СПИРА И ЗАСТАВЛЯВА ДА ПОВЪРНАТ.

Из шифрована телеграма от 31 януари 1913 г. на генерал-майор Стилиян Ковачев до щаба на Действащата армия за унищожаването на турския морски десант при Шаркьой.

В допълнение донесенията за боя при Шаркьой донасям: турският десант се почна на 26-ий того в време боя пред Булаир. Мястото на десанта около 3 к[ило]метра западно от Шаркьой. Около това място турците са построили десантни мостове на козли и на понтонни лодки. Селището Шаркьой беше заето от 2 дружини от Македоно-одринското опълчение, които са водили престрелка с дебаркиралите войски. Турците заемат позиция северозападно от Шаркьой на около 3 километра и се простират до Гайтандере. Десантът продължава и на 27-ий. Разпоредено на 28-ий да се атакуват в три колони, като се обградят. На 28-ий действително се произвежда атаката. Турците са имали дебаркирали войски 7-8 табора. В морето около 40 транспортни параходи и гемии. 15-20 хиляди души. Транспортните параходи били наредени в три линии, пред тях 7-8 броненосци и крайцери, които всичко време са стреляли по брега. Огънят им обаче е бил извънредно силен, но неефикасен и възбуждал даже смях у войниците. Транспортните кораби в време на боя се приближавали на два пъти към брега, но огънят на нашата планинска артилерия ги спирал и заставлявал да повърнат. Тъй се е водила борбата до стъмвание. През нощта всички дебаркирали войски избягали, като се натоварили на параходите. Загубите на турците трябва да са били големи, като се съди по изораното място от нашата артилерия около пункта на десанта и по безпорядъка, който обладал дебаркиралите войски в време на артилерийската стрелба. Турците оставили скеля, 25 метра дълга, построена на пионерни козли, и 9 алуминиеви понтонни лодки, силно изпродупчени с брадви и парчета снаряди.

Командующ 4-а армия генерал-майор Ковачев

Генерал Стилян Ковачев

      Генерал Стилиян Ковачев (1860-1939)

Роден в Ямбол. Участва в Априлското въстание през 1876 г. Завършва Военното училище в София през 1879 г. и следва Военноинженерна академия в Русия (1882-1883), която не завършва поради заболяване. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на дружина. В Балканската война е началник на Родопския отряд, а след това командва 4-а армия.

Министър на войната – от 1 юни 1913 г. в четвъртото правителство на д-р Стоян Данев. Като министър на войната той настоява да се спрат бойните действия в Междусъюзническата война и да се уредят спорните взаимоотношения между балканските държави. Поради неразбирателство с министрите от правителството и с цар Фердинанд, генерал Ковачев е отстранен от командването на 4-а армия, а на 28 юни 1913 г. е освободен и от длъжността министър на войната и преминава в запаса.

Вие покрихте България със слава, доблестни синове!

ЗАПОВЕД № 88 ПО ИЗТОЧНИЯ СЕКТОР ОТ 13 МАРТ 1913 Г., НА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ ВАЗОВ ПО ПОВОД ОВЛАДЯВАНЕТО НА КРЕПОСТТА ОДРИН. 

Офицери, подофицери и войници,

В атаките си против предните неприятелски позиции вчера и фортовия пояс днес Вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец.

Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости.

Само Вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага.

Само Вашата любов към отечеството можеше да Ви укрепи да преодолеете безбройните опасности на тия два последователни щурма, на тоя непрекъснат кървав бой.

Вие писахте вчера и днес нова славна страница в нашата история.

Благодаря Ви.

Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм Българин.

Благодаря на старшите началници на пехотата и артилерийските части, които не само точно изпълняваха, но и предупреждаваха често моите желания и разпореждания.

Настоящата заповед да се прочете в[ъв] всички роти, батареи, ескадрони и команди.

Началник на сектора генерал-майор Г.Вазов

Началник щаба от Генералния щаб, майор [Иван] Вълков

Генерал Георги Вазов и пленения Шукри паша, Одрин 1913 г.

      Генерал Георги Вазов (1860-1934)

Роден в Сопот. Завършва военното училище в Одеса през 1880 г., инженерно училище през 1883 г. и Военноинженерната академия в Русия през 1888 г. Воюва в Сръбско-българската война от 1885 г. Един от участниците в детронацията на княз Александър І Батенберг. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руската армия до 1898 г. През Балканската война командва Източния сектор и извършва обсадата на Одринската крепаост. Министър на войната с Указ № 7 от 28 юни 1913 г. Вече в новото правителство на Васил Радославов, като министър на войната демонстративно си подава отставката на 22 август 1913 г. По-късно се обявява против участието на България в Първата световна война на страната на Централните сили.

Ст.н.с. НИКОЛАЙ КОТЕВ, доктор по история

Printed in bulgarian newspaper „Duma“, Sofia, № 236 (3738) from 12th October 2002

„LEADERS OF VICTORY. MEN WHO ASTONISHED THE WORLD WITH THEIR MILITARY GENIOUS, EXTREME BRAVERY AND ENDLESS LOVE TO THE MOTHERLAND DURING THE BALKAN WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912.

ЛЕВ ТРОЦКИ. РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Лев Давидович Троцки (истинското име е Лейба Давидович Бронщейн) е виден деец на международното революционно движение от края на ХIX до началото на ХХ век, виден идеолог и практик на марксизма. Първоначално получава известност като умерен социал-демократ. По-късно преминава на по-радикални позиции, като става автор на теорията за “перманентната революция”. Той е бил един от главните организатори на Октомврийския военен преврат от 1917 г., един от създателите на Съветската държава и главен организатор на Червената армия в Гражданската война. Бил е един и от създателите и идеолозите на Коминтерна. В първото правителство на съветска Русия е народен комисар на външните работи, а през 1918-1924 г., – народен комисар по военните и морски работи. От 1923 г. става лидер на вътрешнопартийната лява опозиция. Но още след 4 години е свален от Й.В.Сталин от всички постове и изпратен на заточение. През 1929 г. е изгонен от територията на СССР, като в емиграция продължава твърдо да критикува политическата система в страната. През 1940 г., по пряката заповед на Сталин е убит от агента на НКВД Рамон Меркадер. Малко е известен фактът, че Лев Троцки е бил непосредствен свидетел на събитията, станали по време на Балканските войни 1912-1913 г. Като военен кореспондент на вестниците „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл” той се намира в България откъдето описва хода на войната в ред свои репортажи и статии. Тук ви представяме една от неговите статии от първите месеци на войната.

Л. Троцки

РАЗКАЗ НА БЪЛГАРСКИЯ ОФИЦЕР

Ако сте проследявали, както на вас ви се е налагало, по картата за движението на българската армия, което се извършвало със забележителна бързина и планомерност, то може да се допусне, че всички войскови части в правилен ред преминават от позиция към позиция. В действителност, това не е така. На дивизията, полка или на батальона се поставя задача да извърши преход по някаква линия. И сумирано като цяло, дивизията и полка изпълняват тази задача. Но вътре в големите войскови единици с обоз при тежки преходи, с тежки раници на гърба, с артилерия, която се налага да бъде измъквана от калта, редът въобще не се спазва – особено след големите сражения, когато войниците от една страна са уморени, а от друга, вече успели да свикнат, по-малко се страхуват да изпадат в паника и не изразходват толкова внимание върху това да се придържат към правилни колонни редове.

До Лозенград, около Петра например, работата още вървеше гладко, като по учебник. А след Лозенград, когато ние се движехме към Люле-Бургаз, редът съвсем се развали и, както показаха по-нататъшните събития, без загуби за делото. Нашият полк се разбърка с други четири, командването почти изчезна, аз например, въобще не видях през това време полковия командир, него някъде го взеха от нас, моя взвод изчезна и при мен под мое командване попаднаха 100 войника от различни полкове. Съществуваше твърдото убеждение, потвърждаващо се от слухове, идващи от всички страни, че в това направление се движат нашите, че те са много, но кой къде е – това не го знаеха нито войниците, нито аз. И тази неизвестност никого не потискаше, тя се допълваше от твърдата увереност, че ние ще стигнем там където трябва.

Дали е имало куриери от една част към друга? Та нали ви казвам, че аз дори не видях нашия полкови командир. Можеше ли да има правилна връзка между полковете, ако те са се разделили, разбъркали, а командирите бяха откъснати от нас и разместени. Впечатлението е такова, като че ли армията се движи стихийно, но тази стихийност се отнася само към движението на отделните групи и колони вътре в армията. А цялата армия се придвижва правилно, както трябва и накъдето трябва. В състава на тази тежка маса има хора, които знаят накъде да се върви, а всички останали се нагласяват към тях. Вие казвате, че при такъв ход на делото не може да има над войниците правилен контрол и отделни страхливци могат да напуснат полесражението? Не знам дали е имало такива опити. Но не вярвам, че това би било възможно. Общият план за действие е неизвестен на отделните войници. Къде е неприятелят, той не знае. Отдясно, отляво, отпред, отзад – са все свои. Той се държи към тях, бои се да се откъсне и иска – не иска, влиза в бой.

В учебниците по тактика всичко точно е посочено и предвидено: войсковата част е тук, началникът – там, неприятелската позиция е на еди колко си крачки, обходът на фланга е за толкова минути. И от всичко това, на третия, а дори и на втория ден не остава почти нищо. Аз не искам с това да кажа, че теорията на тактиката е излишно нещо. Не, ако нямаше предварително обучение, би се получила пълна анархия. А тук, именно благодарение на вложените във войниците елементи на организация и ред, в цялата тази хаотична на вид стихийност се съхранява своя планомерност. Но разликата между математическите абстракции на училишните учебници и живата реалност на движението и боя – е огромна. Един от запасните войници, когото аз преди похода в продължение на двадесет дни обучавах на воински движения и хватки, по пътя жлъчно ми се надсмиваше – какво, господин офицер, тук май не е точно така, както се дава по правилата.

В Лозенград ние влязохме без бой. Населението ни прие действително добре. Тук в официалното съобщение нямаше никакво преувеличение. Турците избягаха преди нашето пристигане, а на вратите на християнските къщи имаше навсякъде кръст, на някои с много ярка боя, за да се хвърля на очи. Очевидно, все пак се опасяваха. Много от християните, които носиха преди това фесове, сега ги захвърлили и тъй като нямат шапки, ходят гологлави.

В Лозенград нашият полк остана не повече от два-три часа. Само малко отдъхнахме и веднага тръгнахме на път за Кавакли. Там, няколко часа преди нас е имало турци. Те са избягали, както се вижда в паническо стъписване, изоставяйки целия провиант, всички свои бойни припаси. Трябва да се каже, че след Лозенград, ние през цялото време живеехме за сметка на турския провиант. В Кавакли дневувахме. Нощувахме там две нощи.Оттам направихме вилазка на 15 километра срещу две турски колони, които като че ли бяха излезнали от Одрин, но не открихме никого. Възможно е това да са били български войски, рекогносцировъчния артилерийски отряд по погрешка да ги е определил като турци.

В този бой около Люле-Бургаз аз и бях ранен, още в първия ден. Приближихме се ние към позицията на 15-и вечерта, нощувахме, а на заранта в понеделник започна сражението, и в пет и половина вечерта ме раниха. Работата беше така. Отрядът, който командвах, един и половина – два сборни взвода, имаше отначало сблъсък с турците в неголяма горичка, откъдето ги изтикахме. После овладяхме селото Караагач. Турците и оттук избягаха. След това имаше височина. Аз изкомандвах: „Напред, към височината!”, и войниците започнаха на малки групи да се изкачват. А там вече имаше наши. Беше видно с просто око, как те преследваха бягащите турци. Кой е на дясно от нас, кой е на ляво – аз също не знаех. При самото начало на изкачването аз се спрях и започнах да оглеждам местността, за да не се натъкна на някой изостанал турски отряд. Точно по това време аз и попаднах под куршума. Кой и откъде ме рани – естествено не знам. Само че куршумът е турски, вижда се по раната, и той разбира се не знаеше, че е ранил някого, ние с него се намирахме на разстояние не по-малко от 400 метра един от друг. Куршумът, както вие виждате е влязъл оттук, от лявата страна на лицето, около средата на носа, а е излязъл около дясното ухо. Веднага след изстрела аз паднах по очи, сигурно повече от изненада. Паднах и веднага вътрешно си казах: „раната трябва да е смъртоносна”, но някак си съвсем глухо за това си помислих, без всякаква…, как да кажа…, без всякаква сантименталност, значи умирам, помислих си, край, и имах при това само чувството на някаква досада към себе си, че това така просто става, нито една височайша мисъл не ми влиза в главата. На мен това ми се видя обидно. След това почувствувах болка и при това много силна, но не там, откъдето куршумът е влязъл, а откъдето е излязъл. Така че, аз първоначално бях решил, че куршумът е влязъл от дясно, около ухото. Много кръв изтече, цяла локва. След няколко минути се надигнах, извадих санитарния пакет и си направих сам на себе си превръзка.

След това започнах да търся санитари. Но със санитарите е беда: те идват много късно. Ранените винаги се възмущават от тях. И съвсем справедливо. Турците вече са избягали, няма никаква опасност, а санитарите, гледаш няма ги и няма. Появяват се след два-три часа, а по някой път и по-късно. Обяснявам си аз това по следния начин. Санитарите стоят не под огън, а около огъня, те не се чувствуват като сражаващите се, в такова положение, когато няма накъде да отидеш, защото всеки сантиметър от въздуха те заплашва със смърт. Те само виждат отблизо, как умират другите, затова чувството за самосъхранение у тях е изострено до крайност. Страхуват се да отидат под огъня – и това е. В подобно състояние излизат наяве най-лошите инстинкти. Някои от санитарите, вместо да отиват към ранените, пребъркват убитите. Направо гнусотия… А ако поставиш този санитар с пушка на бойна позиция, той ще се сражава добре и заедно с другите, когато е нужно, ще се хвърли напред „на нож”. Виждаш ли какво нещо е човекът! Нелепо е, наистина да се мисли, че от 200 хиляди войници всичките са герои, дори и в отделните, героично настроени хора, не всичко е героично. Военният героизъм, най-малкото в сегашните войни – е масов. Войската може да извършва героични действия, но това въобще не означава, че всички войници или офицери по отделно – са герои. Трябва само, армията като цяло да знае в името на какво се бори, за да може да смята целта на войната – за своя цел, – и героизмът вече израства от условията на самата война.

Вие питате, защо не ме вдигнаха моите собствени войници, щом не е имало санитари. Това е забранено. Войникът е длъжен да се сражава, докато не е ранен, а ако му се позволи да се грижи за ранените, никой няма да остане на линията. После, когато аз започнах да бродя по полето, един от моите войници, действително дойде при мен и ме хвана под ръката. Така аз с негова помощ и стигнах до санитарния пункт – точно шест часа след като бях ранен. Тук изгориха с йод отверстието, направиха превръзка и ме изпратиха назад с другите ранени към Лозенград.

Когато аз лежах в каруцата, най-много ме измъчваше не раната, а скърцането и тракането на десетките каруци. Това веднага възстанови в моя мозък звука на картечниците – това е знаете ли, най-лошия звук. На полята на сраженията първоначално този звук дори ми хареса: равен, спокоен, непрекъснат, а после започна да ме дразни, колкото по-нататък, толкова по-лошо. Уморява и омръзва до непоносимост, трещи без паузи и спирания… Подъл автомат! Нищо човешко няма в този звук. Тук-тук-тук-тук-тук – двадесет и четири часа без прекъсване. Оръдията са къде по-човечни. Когато се чува оръдеен изстрел, вие винаги чувствувате зад него някаква жива воля, някой е дръпнал за някакво въже. А картечницата е съвсем бездушна, – тя е – perpetuum mobile на убийства, изсипва куршуми, носи смърт, а човешкия дух зад това не се чувствува. Това е и най-ужасното.

Страх ли? Страх по време на сражението няма, т.е. – най-вече когато си под огън. А преди сражението и след сражението – страхът е голям, това е същото, само че в по-малък вид, когато си по време на изпити, и при изказвания от трибуната. По време на мобилизацията на никой не му се отиваше в огъня. Разбира се, при тържествените прегледи, когато чувствуват, гледат и викат като цяла маса, ентусиазмът е голям. Но когато разговаряха поотделно, на всеки му се искаше да го е минала тази „чаша сия”. А някои с такъв тон говореха, че аз дори се опасявах: не ще издържат, мислех си, те първата атака! А се оказа съвсем не така. Страхът насъвсем изчезна, него го сменява след известно време безразличието, а при страхливите и нервните се появяват на моменти такива взривове, които имат съвсем героичен вид.

Страхът е целесъобразен в човешкия живот; нова е психическата реакция на организма към заплашващата го опасност. Но ако тази опасност е непрекъсната и непреодолима, ако няма къде да избягаш от нея, ако всеки кубически сантиметър на въздуха може да бъде във всеки момент зает от куршум, – тогава страхът престава да бъде целесъобразен, той вече не предпазва, а разрушава организма. И тогава като негова смяна идва безразличието, като своего рода защитна психологическа обвивка.

Страх няма по време на сражението, затова пък има някакво чувство на нервна умора… Започва канонада на сутринта. Продължава непрекъснато. Слънцето се издига, ходиш, сидиш или лежиш – непрекъсната стрелба цял ден до ноща. А веднъж дори и цяла нощ. Живееш под това и нито за минута не се освобождаваш. На вас ви се е случвало вероятно да бъдете в полето при гръмотевична буря – гърми се над главата, стреля отгоре надолу мълнията, и няма къде да се скриеш. Сега пък си представете, че опасността се е увеличила хиляда пъти, че мълниите падат отгоре непрекъснато и че това продължава час, два, десет, денонощие, две денонощия, три… Страхът, като остър отклик на смъртоносната опасност изчезва, но расте в целия организъм, в мускулите и костите, изпитвате чувство на умора. Страшно е, непоносимо, адски омръзва…

В канонадата е същото безразличие, както и при гръмотевичната буря, – стихийната смърт те обсажда отгоре, отдясно, отляво. Трещи, свисти, ухае, обкръжава те с топлинни въздушни вихри, със земя, сваляте на земята и трещи по-нататък без край. Всеки ден към вечерта ти се струва: ето сега вече е краят, повече това няма да го издържа. Но настъпва следващия ден – и отново същото. От това и нараства в душата чувството на омраза към врага.

Архив на Л.Троцки, 1912 г.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

LEON TROTSKY. “THE STORY OF BULGARIAN MILITARY OFFICER”. Archive from 1912. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Българска Армия“ („Bulgarian Army“|, Sofia, N 41 (23617) from 14th October 2011, p.15.

Пълният текст е публикуван във в-к „България“, Чикаго, САЩ, бр.44 от 5 ноември 2011 г.:

http://bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2791-demonut-jertva-trocki.html

– RADUL MILKOV. “A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN”

ЕДИН ДЕН НА ДОЙРАНСКАТА ПОЗИЦИЯ

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. Многократно награждаван с наши и чужди отличия. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Капитан Радул Милков (снимката е направена непосредствено след края на Балканските войни от 1912-1913 г.)

По-надолу са подбрани от непубликуваните му спомени, по-интересните моменти от посещението му на Дойранската позиция през септември 1917 г.

На 3-и септември бях на най-живописното място от Дойранската позиция – на върха “Дуб”. Това беше командното и наблюдателното място на артилерийската позиция – на подполковник Щилиян Таракчиев, – брат на нашия другар летецът-пилот капитан Продан Таракчиев. Бях му отишъл на гости с офицерския кандидат Димитър Пенчев – наблюдател от Второто аеропланно отделение, вече произведен в чин “Офицерски кандидат”. Направихме фотографически снимки с магнезий, защото в галерията на скалата е абсолютно тъмно. Изходът на галерията в скалата на “Дуб” е в обратната посока на противника, – към северо-запад, с гледка към с.Пальорка, а зад него – в същата посока е село Фурка – на края на платото, зад което в низината лежаха Дедели, Валандово, Раброво, Удово. Интересна е гледката на запад – към височината “Долмар” с двата Цербера, които при голямата английска офанзива бяха изорани и цялата гора изскубната до дъно от фугасните снаряди. Друга беше красотата на гледката към юго-изток – към “Кала-Тепе” – в наша територия и към Клечкин връх – в английския тил.

Южното направление. Картечно отделение с трофейни картечници „Шоша“ на позиция.

При голямата английска офанзива срещу 2-ра бригада от 9-а Дивизия при Дойран – Долмар, пленени бяха: 1 английски офицер и 12 войника, а намериха труповете на 20 офицера, 2249 войника, без да се смята числото на множеството трупове, които останаха в пространството между нашите и неприятелските окопи. В наши ръце останаха следните трофеи: 2 картечници, 14 автоматични пушки, 3230 ръчни бомби, 2 телеметра, 2 хелиогафа, 2 бомбохвъргачки, 600 пушки и един телефон. Наоколо бяха пръснати разни войнишки предмети и винаги, когато нашите патрули отиваха на обиколка, дълго време донасяха по няколко пушки, маски, ножове и др.

Южното направление. На позиция

От жертвите, които противникът даде, се вижда колко жестока е била борбата. А колко поучителен трябва да е бил урока, който получиха англичаните се вижда от туй, че те след като се скриха в своите дупки, не смееха вече да се обаждат. Само артилерията им отдалеч продължаваше да си отмъщава на нашата крепост, което не ни тревожеше, защото чувствувахме слабостта им.

Три дни по-късно имах възможност да посетя на “Долмар” моя съвипускник майор Дипчиков, Захари и да видя, да чуя и да изпитам ужасите на стрелящата далекобойна английска артилерия.

Южното направление. Пленени британски офицери и войници.

Моят съвипускник беше дружинен командир в 34 пех. Троянски полк. Беше на позиция на участъка “Долмар” – източно от върха “Дуб” – пред “Булгаренберг”, както го наричаха немците.

Южното направление. Гранатохвъргачно отделение в подготовка на отблъскване на неприятелска атака.

На отиване, последен пункт с кола е с.Пальорка. За компания взех с мен и капитан Богданов – Началника на 2-ро Аеропланно отделение. Тук, след като се наобядвахме, оставихме колата и шофьора да ни чака до другия ден, а ние поехме пътя към земното геройство – към предните позиции. Тръгнахме в най-голямата жега; тръгнахме по обяд, в такова време когато всичко живо почива – спи.

Отминахме артилерийските позиции. Оръдията бяха замаскирани – покрити с шума от клонки. На друго място пък видяхме изкопани фалшиви окопи, в които бяха поставени дълги греди – представляващи телата на оръдия … Стигнахме и изненадахме моя съвипусник. Той радостно ни посрещна и веднага ни разведе по бойния участък. Ние с радост се запознахме на самото място с цялото разположение на неговата дружина, като огледахме напред и неприятелските линии, които се очертаваха на един до два километра пред нас – на юго-изток.

Южното направление. Авиатори от Първо аеропланно отделение на летище Белица гостуват на офицери на позициите на II армия.

Надвечер се върнахме в неговата подземна квартира – каменна галерия за да си отпочинем и пристъпим към тайнството – образ “вечерята”. Това беше на 18 септември 1917 г.

В моя дневник, един месец по-късно – на 18 октомври 1917 г. в аеродром “Белица” ето какво съм написал:

“Днес си спомням, че миналия месец, по туй време, бях на гости у един мой съвипусник – на позицията “Долмар”. Минава се пред “Булгаренберг” и встрани от върха “Дуб”.

Най-важното и интересно за отбелязване е, че моя приятел майор Захари Дипчиков, така ме нагости, че просто се чудих: Там?! – на позицията, на първата линия – пред смъртта, да получиш такава раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря. Как няма да кажеш раскошна вечеря, като си спомниш вкусната супа с кюфтенца, двете големи пържени кюфтета от месо, с млечно пюре от картофи. Ами на края? – божествените палачинки със сладко от вишни! Ами сладкия памид от Кюстендил? Ами кафето в големи турски чаши! Тази “гала вечеря”, в това време не можеше да се намери даже и в най-луксозния ресторант в София – в тези оскъдни времена! (Нашите разкладки в отделенията бяха скромни – бележка моя)… И всичко това на бойното поле! – На Първата бойна линия!… Имаше и хубава ракия и хубаво вино… имахме и някои офицери, които бяха в резерва.

Южното направление. Скрит наблюдателен пункт.

Имахме и музика. За “рю Дипчиков” – моят съвипусник, още от Военното училище познаваше моята музикална душа. И там, – на край света, пред прага на смъртта, той ми достави музикална наслада…

Мирчо – циганинът, войник – боец от Луковитско, ни изпя няколко народни песни. Силно се вряза в паметта ми песента за “верността на Ральовата жена…” Младо, хубаво търговче казва на Ральо, че ще се опита да му вземе жената. Ако Ральовица не му отвори порти, Ральо има право да му вземе душата.

… Заминал Ральо на гурбет.

Късно през нощта, младото търговче тропа на Ралини порти.

– Кой тропа? – пита Ралина булка.

– Ральо падна от коня и се преби. Водим да прибереш коня – отговори младото търговче.

– Когато няма Ральо, пусти да опустее коня му! Не ми трябва коня!… и младото търговче избягало в чужбина, за да спаси в главата си.

Верността на жената е брилянт в семейството, а верността на мъжа е гранитна скала, върху която блести жената-брилянт”.

…

Южното направление. Наблюдение на противниковите позиции с далекомер

На сутринта, още призори, си заминаваме – докато противникът спеше, тъй да се каже. Мястото, по което трябваше да минем – зад дългия хребет на “Дуб” и “Долмар”, друг път беше обстрелван от английската тежка артилерия. Това ни подсказаха изкопаните дупки от фугасни гранати… Едва се разсъмваше… Срещнахме отпускари, които се завръщаха в частите си… Изведнъж се чува тъп тътнеж. Отпускарите викат: Лягайте!… Докато легнем, една силна експлозия раздруса скалата – 200 м. южно от нас, гдето беше щаба на полка. Нас ни обсипаха ситни камъчета.

– Що ми трябваше да идвам тук, в царството на пехотата? Нашето царство е там горе – във въздуха!

– Верно! Опасна работа, – каза майор Богданов.

– Добре че не повториха – се окуражих аз.

Наверно, – за “Добро утро”, – с един топовен гърмеж ни поздравиха англичаните!

Ст.н.с. II ст. Николай Котев, д-р по история

A DAY ON THE POSITION AROUND LAKE DOIRAN by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.