– ARMY INTERNATIONAL GAMES – 2015. 1st August 2015

Army international games started in the suburban Alabino, they will be held from 1 to 15 August. They collected more than two thousand participants from 17 countries. Today, in the park „Patriot“ grandiose military sports festival. Athletes, actors, members of the Armed Forces showed the audience the scene from different historical periods, from ancient Greece and Ancient Rus and ending with the modern history of the Russian Armed Forces.

– ШУМ НА ОРЪЖИЯ КРАЙ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС

                       ВОЕННО ПРИСЪСТВИЕ НА СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС ?

      До скоро не могло на сериозно да се говори за някакво милитаризиране на Арктика – континент, в който традиционен интерес имат РФ, САЩ, Канада, Норвегия и Дания. Но глобалното затопляне на климата, довело до интензивно топене на вечните ледове в Арктика променило това състояние на нещата. Днес, в арктическия шелф били открити огромни и неподозирани преди това находища от нефт и газ и други полезни изкопаеми, открили се нови възможности за корабоплаването и т.н. Всичко това изведнъж повишило интереса  към Арктика, а въпросът за този континент станал възлов в геополитическите пренадчертания за следващите десетилетия на нашия век в редица държави, включително и в Китай. А това органично повишило и военния интерес към този все още малко изследван континент.

      Има ли военно противопоставяне в Арктика?

      Въоръжените сили на  Канада, Норвегия и Дания (държави, които имат традиционен интерес къв Арктика),  са типичен пример на военна слабост, ако стане дума за осъществяването на някакво военно въздействие по отношение на територията и водите на Руската федерация. Днес, техният състав е чувствително намален зв периода, настъпил след завършването на Студената война. Така например, според данни, предоставени от ДОВСЕ , ВС на Норвегия на 1-ви януари 1990 г., имали 205 танка, 146 бронирани бойни машини, 531 артилерийски системи с калибър по-голям от 100 мм, 90 бойни самолета. На 1 януари 2012 г., ВС на Норвегия вече имали в състава си 76 танка, 221 бронирани машини, 67 артилерийски системи, 56 бойни самолети. ВС на Дания на 1-ви януари 1990 г., притежавали 419 танка, 316 бронирани бойни машини, 553 артилерийски системи, 106 бойни самолета, а 22 години по-късно, тя оставила в своите подразделения само 51 танка, 303 бронирани машини, 56 артилерийски оръдия и 45 самолета . Днес във ВС на Канада има 186 танка, 369 бронирани машини, 144 артилерийски системи и 104 бойни самолети.

      В наши дни, норвежките ВМС включват шест подводници (тип „Ула“ ), ракетни катери, миночистачи,  и пет фрегати (тип „Нанси“ ) . Датските ВМС – 7 фрегати (4 от които са тип „Тетида“, не притежаващи ракетно оръжие) и 2 кораба за огнева поддръжка тип „Абсалон“. Канадските ВМС – 4 стари подводни лодки, три разрушителя от типа „Ирокез”, 12 фрегати от типа „Халифакс“  и няколко миночистачи. В това свое състояние, нито ВС на Канада, нито пък тези на Норвегия или Дания са в състояние да атакуват крайбрежни цели, даже и при наличието на подкрепящ ги самолетоносач. Нещо повече, поради драстично съкращаване на военния бюджет в началото на 2011 г., датските ВМС обявили за продажба своите единствени три ледоразбивача, които са имали във военноморския флот на страната и които биха могли да играят съществена роля в арктическите води.  

      САЩ също нямат някакви по-големи сухопътни контингенти от своите ВС в региона на европейска Арктика. За сметка на това, пък своето влияние в региона оказва периодичното консолидиране на силите и средствата на неговия Атлантически флот. Към днешна дата, в неговия състав се намират 6 ПЛАРБ и 2 ПЛАРК от типа «Охайо”, 25 ПЛА (18 от типа «Лос Анджелис», 7 от типа «Вирджиния»), 4 атомни самолетоносача от типа «Нимиц», 10 крайцера от типа «Тайкондерога», 29 ескадрени миноносеца от типа «Орли Бърк», 10 фрегата от типа «Оливер Перри» и десетки други спомагателни кораби. В состава на американския Атлантически флот навлизат нови ПЛА от типа «Вирджиния», есминци от типа «Орли Берк», ДВКД от типа «Сан Антонио», а се извеждат старите ПЛА от типа «Лос Анджелис» и фрегатите от типа «Оливър Перри». В този свой състав, Атлантическия флот притежава гигантски ударен потенциал, тъй като всички негови ПЛА, крайцери и ескадрени миноносци са въоръжени с КРМБ «Томахоук».

      Все пак, трябва да се вземе предвид, че този флот „служи“ не само в акваторията на целия Атлантически океан, но и тази на  Средиземно море. Но все още в Арктика, корабите от флота  му се появавали и появяват много рядко.

      САЩ също имат известно сухопътно военно присъствие в близост  до Европейска Арктика,което е разположено преди всичко в Аляска. Там има дислоцирани  две сухопътни бригади от състава на 25-а лека пехотна дивизия (чийто щаб се намира на Хаваите?) и две крила от американските ВВС (3-то и 354-о), включващи по две ескадрили от изтребителите F -22 и F -16 , по една ескадрила от изтребители F – 15, а така също и от AWACS E – 3B и транспортни самолети C -17 . В допълнение към това, на Аляска е разположено и 176-о крило от авиацията на Националната гвардия на САЩ, имаща в състава си транспортните самолети C – 130H. Улесние в бързото набиране на сили и средства, могло да окаже и отлично развитата и изградената  система от летища, построени на територията на Аляска.

      Именно тук в Аляска, във Форт Грийли е бил изграден най-големия позиционен район от глобалната система за ПРО на САЩ, осигуряваща ракетите GBI. Тук са били построени и 26 подземни силоза за тези ракети, но една голяма част от тях била наводнена през юни 2006 г. по време на силните проливни дъждове. От своя страна ВМС на САЩ не предполагат да изградят някаква основна морска база тук в Аляска, при това от 4-те техни ледоразбивачи, които трябвало да носят постоянно дежурство в Арктика, всъщност три от тях се намират в Сиатъл и един –  в акваторията на Големите езера.

      В Русия, напротив, в Европейска Арктика отдавна е била осъществена концентрация на сериозни военни сили. Те включват единиците от Северния флот (включително и 61-ви полк морска пехота), 200-та мотострелкова бригада (известна още като“Арктическата“) и две зенитно-ракетни полка – единият, разположен на Колския полуостров и въоръжен с ракети С – 300П, а другия – също с  ракети С – 300П, но разположен в района на главната база на руския Северен флот в  Северодвинск.

      Днес, руския Северен Флот има в състава си 6 ракетни стратегически подводни крайцери от проекта 667БДРМ, 13 подводни лодки (три от проектите 949A , по две от проектите 945 и 945A и шест от проекта 971), 7 дизелови подводни лодки от проекта 877, 10 други подводни лодки, специални сили, един самолетоносач, 3 ракетоносни крайцера, два разрушителя от проекта 956 , 5 големи (четири от проекта 1155 и един от проекта 1551.) и 6 малки (от проекта 1124M) кораба за борба с подводници, три малки ракетни кораба от проекта 1234, 11 миночистачи, 4 големи десантни кораба от проекта 775.

      Съществуват няколко сценария за евентуални военни действия в Арктика. Те са както следва:

      Нападение на територия на Руската федерация

      Погледнато от страни, се виждало, че въоръжените сили на САЩ (включително и нейната авиация) биха могли лесно да достигнат на Чукотка, където Русия нямала развърнати свои армейски съединения. Най-близките от Чукотка съединения се намирали в Камчатка (мототрелкова бригада), а останалите – в региона на Хабаровск и Приморск. В случай на възникването на военен инцидент между Русия и САЩ, първата не би била в състояние да осигури отбраната на Чукотка, поради осъществяването на евентуална блокада на американския флот. Единственото спешно нещо, което би могло да се осъществи е прехвърлянето на въздушнодесанта дивизия и поемането на въздушна защита от руските ВВ, доката пристигнела мотострелковата бригада от Камчатка.

      Но този евентуален военен инцидент е малковероятен, защото не се разбира, какво би дало за САЩ, окупацията на Чукотка като част от руското крайбрежие на Арктика във военнополитически план, а и американската територия би била заплашена веднага от нанасянето на руски ядрени удари. По-сериозна заплаха би представлявало евентуалното концентриране на единиците на американския Атлантически флот, които биха могли от арктически води да нанесат изненадващ удар с конвенционални ракети „Томахоук” по обектите на руските стратегически ядрени сили (СЯС). Но дори и този апокалиптичен сценарий е малковероятен за изпълнение. Концентрирането на корабите от американския ВМС в близост до рускте води,  автоматично би  изтрило  елемента „внезапност” в неговите планове, а и едно нападение с ракети „Томахоук” автоматично би довело до пълномащабна ядрена война между САЩ и Русия. Тук веднага биха се включили и руските ПЛАРБ със своите крилати ракети с морско базиране (КРМБ) и дивизиите със стратегическите ракети, разположени на територията на Сибир и намиращи се извън обсега на американските атаки. 

      Нефтените и газови находища

     Другият евентуален повод за въоръжен конфликт е свързан с борбата за разпределението на огромните въглеводородни находища, разположени в арктическия шелф. Но добивът на газ и нефт от морското дъно, при условието на временното покритие с лед е все пак едно голямо комплексно (финансово и технологично) предизвикателств, което не може все още да бъде решено от гледна точка на юридически, политически и най-вече от военни виждания. Този конфликт към днешна дата изглежда все още илюзорен, тъй като от всички новооткрити нефтени и газови находища нямат своята принадлежност към една или друга страна само 3%.

      Стратегическият  морски път

      Конфликт с по-голяма доза на увереност би могъл да възникне във връзка с ползването на стратегическия Северен морски път(СМП) от корабоплаването в арктически води. Но това би могло да стане в случай на по-продължително освобождаване на акваторията от ледената покривка. Днес, основната задача на руското военнополитическо ръководство е да осигури засилването на своя контрол върху Северния морски път, като не позволи поставянето на товаропревозването по СМП под международен контрол. Последният всъщност би интернационализирал северния маршрут и би отслабил руското влияние в арктическия регион. Не трябва да се забравя, че Севернияморски  път е единствената транспортна артерия на Русия, която е способна да интегрира отдалечените райони на руския  Далечен Север и техния ресурсен потенциал в националната и световна икономика. И днес, това успешно се решава, чрез засилването на руското военно присъствие в Арктика. Не трябва също така да се забравя, че Северния морски път от Европа към Азия е с около 5000 км по-къс от морския маршрут през Суецкия канал, а т.нар Севезопаден проход е с около 9000 км по-къс от този през Панамския канал.

      Китайски интерес

      Последен теоретичен военен конфликт в Арктика може би е свързан с интереса и новата дейност на Китай в Арктика. През 2008 г. Китай открил своя научноизследователска станция  на остров Шпицберген. Едновременно с това многократно започнал да се появява и китайския ледоразбивач „Снежен дракон”, който преди това плувал във водите на Антарктида. Уместно е да отбележим, че Китай продължава да изпитва остра нужда от всяакакви природни изкопаеми и за да се сдобие с необходимите и ресурси и територия е готова на всичко, включително и с употреба на военна сила. Така че за Пекин, природните ресурси от Арктика са от стратегическо значение. Единственото възпиращо днес Китай положение е, че тя въпреки бързия растеж на състава на своите ВМС,  все още не е в състояние да изпълнява някакви военни операции в Арктика, най-вече заради липса на бази в региона.

      Проблемите остават

      За сега, изпълнението на различните военни сценарии в обозримо бъдеще в Арктика е изглежда немислимо. Но при това се забелязва и една тенденция – колкото е по-висок руския военен потенциал в региона, толкова е по-ниска вероятността от военен сблъсък. Т.е., опасността от война е обратно пропорционална на увеличаването на военните способности на Русия в Арктика. Прилагането на военен сценарй в региона намалява и от тякои действия и стъпки и на самата американска администрация. От една страна, намаляването на военния бюджет в САЩ довело до премахването на ежегодните военни учения, провеждани на територията на Аляска, което от своя страна увеличило доверието между Вашингтон и Москва. От друга страна, опитът от войните в Югославия през 1999 г. (овладяването на летището в Прищина от руски въздушнодесантен батальн), а така също и войната през август 2008 г. между Грузия и Русия, показали, че САЩ и останалите европейски държави от НАТО психологически не са подготвени за ограничен военен конфликт с Русия (дори и извън руска територия). Това се отнася също така и до сблъсъка на флотовете в Арктика.

      Днес, по думите на адмирал Чирков ”участието на Министерството на отбраната на Русия в осигуряването на националните интереси на РФ в Арктика е продиктувано от необходимостта от ясни гаранции за безопасността на държавата в този важен стратегически регион”.

      В средата на септември т.г. руското военно ръководство постави началото на един нов проект – възобновяването на своето постоянно военно присъствие в Арктика. За това съобщил в Ситуационния център на МО на РФ генерал Аркадий Бахин, по повод започналия поход на корабите от Северния флот, предвождани от тежкия атомен крайцер „Петр Великий”. Повод за този поход е преди всичко развърналото се мащабно строителство на бъдещата военновъздушна база на територията на арктическите Новосибирски острови. Там е започнало възстановяването и усъвършенствуването на летището „Темп”, което към края на октомври т.г. е трябвало да приема транспортните самолети Ан-72 и Ан-74. Разширявала се и се удължавлаа полосота за приземяване и излитане, като тя трябвало да приема и тежкотоварнитеи самолети от типа „Антей” и „Ил-76”, което по думите на генерал Аркадей Бахин щяло да „позволи по-нататък да се нараства групировката и средствата на островите от Архипелага”. Това постоянно действуващо летище има полоса, при която са използвани материали, позволяващи да се издържат извънредно ниските температури. Развърната е станция за спътникова връзка Р-441ЛМ, а за осигуряването на аварийна свръзка са развърнати приемно-предаващи терминали от спътниковата система „Иридиум”. По думите на генерала, последващите задачи на силите от Северния флот ще бъде изпълнението на подобни дейности в района на островите Земя на Франц-Йосиф и Нова Земя.

     

                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

 

 

– НАЦИСТКАТА ПАЯЖИНА В БЪЛГАРИЯ (NAZY SPIDER`S WEB IN BULGARIA)

                         НАЦИСТКОТО ПАЯЖИНА  В БЪЛГАРИЯ

 

      В началото на септември 2013 г., министърът на отбраната на Латвия Артис Пабрикс по време на изказването си на международната конференция в Рига заявил, че неговата страна от 1940 г., с удоволствие е готова да приеме на своя земя германските военнослужещи. В присъствието на 300 политици и експерти от 30 държави, ръководителят на военното ведомство заявил, че Латвия е „готова с гостоприемство да приеме „германските ботуши” на своя земя още от 1940 година”  («We are welcoming German boots on the ground here in Latvia ever since 1940»). Това изявление хвърлило гостите на балтийската република в изумление и замешателство, а думите на министъра веднага се разпространили в социалните мрежи и в СМИ.

      Но нека се върнем към България, в годините на войната.

      В краят на месец октомври 1944 г., в току-що освободена България е създаден въз основа на Московското примирие от 28 октомври 1944 г. един много важен контролен орган – Съюзната контролна комисия (СКК). В нейния състав влезли представители на СССР, Великобритания и САЩ, като за неин председател е избран маршал Фьодор Толбухин, по-късно заместен от генерал-полковник Сергей Бирюзов. Основните цели на комисията се свеждали преди всичко до три момента:

Cъюзници във войната и съюзници в разследванията на военните престъпления. Ръководителите на Съюзническата контролна комисия в България – вторият от ляво: генерал майор Уолтър Оксли (Великобритания), третият от ляво – генерал Крейн (САЩ), четвъртият от ляво – ръководителят на СКК в България генерал-полковник Сергей Бирюзов (СССР).

      – да се контролира предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на нацистка Германия и съюзниците, 

      – да  се оказва помощ при прочистването на Българската армия от фашистки елементи,

      – да се подпомогне преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др.

      А това била изключително трудна задача. Нацистка Германия с нейната идеология, почти на едно десетилетие бе успяла да пусне дълбоки корени в българския живот, икономика, въоръжени сили… Не на последно място тук изиграло нацисткото разузнаване, което действувало в държавата още от годините на Първата световна война. Така че една от първостепенните задачи на членовете на Съюзната контролна комисия е била разкриването и неутрализирането на пронацистки настроената агентура в държавата, търсеща реванш и опираща се действията и указанията, получавани от емигрантските среди, съсредоточени около марионетното правителство на избягалия в Германия проф. Александър Цанков.

      А ТЕЗИ „ГЕРМАНСКИ БОТУШИ”?

                                              Абверщеле „Виена” (АСТ)

      Този нацистки орган е създаден през март 1938 г. и е известен като „Абверщелен Веркрайс-18”, след което бил преименуван в „Абверлайтщеле Виена”. Органът имал специален статут, т.к. дейността на неговата агентура се разпространявала върху територията на цяла Югоизточна Европа. Неговите военнослужещи извършвали подготовката и прехвърлянето на разузнавателно-диверсионна и разузнавателна агентура под формата на търговци от действуващи и фиктивни фирми и технически специалисти. Началник на органа до януари 1944 г. бил полковник Мароня-Редвиц (бъдещ участник в опита за преврат срещу Хитлер от средата на 1944 г.). Преди началото наВтората световна  война, АСТ изцяло се преориентирал към събирането на разузнавателна информация за СССР чрез агентурата си в България, Румъния, Унгария и Чехословакия. За целта нацисткият орган създал редица резидентури и резидентски „Бюра” в пристанищните градове на крайбрежието на Черно море. Така например, от органа било създадено „Бюрото Клат” – голяма резидентура в София и Будапеща. Аналогична резидентура („Бюрото Келер”) е била създадено и във Варна. Агенти на тези резидентури били преди всичко руски белогвардейци (останали на българска територия след края на Гражданската война от 1918 г. в Русия), германци и моряци от флотовете на неутралните държави. Част от сведенията се получавали също така след началото на агресията срещу СССР, и от разпитите на различни съветски военнопленници.  В подчинение на „Абверщеле „Виена” се намирали неговите специализирани подчинени организации АНСТ „Линц” и АНСТ „Абверофицер”, разположени в Будапеща и Братислава.

  „Германският ботуш здраво е стъпил в центъра на София”. Сп.”Лайф”, САЩ, март 1941 г.

                                Кригсорганизацион (КО) „България”

      Организацията била създадена през 1938 г., и била известна сред тесен кръг от заинтересувани лица като „Бюрото на доктор Делиус”. Неин началник бил германския консул в София майор (по-късно подполковник) Ото Вагнер. КО „България” сътрудничила най-вече с руските белоемигрантски кръгове. Така например, секретарят на българския отдел на Руския Общовоински Съюз (РОВС) и началникът на нейния контраразузнавателен отдел известен като „Вътрешна линия”, Клавдий А. Фос снабдявал Абвера с информация за СССР, получена от членовете на съюза и от лица, избягали от територията на СССР. С аналогична дейност се занимавали и участниците на белогвардейското „Петровско движение” в София, Яренко и Бутков. Специално внимание органът отделял на събирането на информация за Черноморското крайбрежие на СССР. За тези цели им служила създадената от КО „България” многобройна емигрантска агентура в пристанищата на Варна и Бургас. Сведения за дейността и за сътрудниците на съветските дипломатически представителства, КО получавала също така и от сътрудничещата с нея Дирекция на българската полиция.

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за полковник Чарлз Кларк)

Извадка от издирвателната книга на Абвера за Великобритания (сведение за майор Елиът)

      Дейността на Клавдий Фос, чиято кантора се намирала в София на ул. ”Оборище” № 17 била толкова продуктивна и ценна за нацисткото разузнаване, че той дори бил награден от германските власти по-късно с „Железен кръст”. За неговата дейност пише в своето „Открито писмо до Сталин” и емигриралия малко преди началото на Втората световна война съветски пълномощен министър в България, Фьодор Фьодорович Разколников. В редовете си до Й.Сталин той отбелязва  „…Използвайки това, че вие на никой не вярвате, истинските агенти на гестапо и японското разузнаване с успех ловят риба в мътна, раздвижена от вас вода, като в изобилие ви подхвърлят лъжливи документи, опорочаващи най-добрите, най-талантливите и честни хора… Подхвърляйки на агентите на Ежов фалшиви документи, компрометиращи честните работници от мисията, „Вътрешната линия” на РОВС в лицето на капитан Фос успя да разгроми нашето пълномощно представителство в България, от шофьора М.И.Казаков до военния аташе полковник В.Т.Сухоруков..”

      Много важна задача на КО „България” била подготовката на т.нар. „Издирвателни книги”, в които се внасяли всички открити сведения за по-изтъкнати личности от държавите на антихитлериската коалиция. За сега се открити две такиви книги – едната е за Великобритания, а другата е за СССР. Типичен пример за подобна информация са сведенията за бившия военен аташе на Великобритания в България – полковник Чарлз Сеймър Кларк и неговия помощник майор Кейвън Джеймс Елиът:

Кукловодите в България – военните аташета на Третия Райх в България, полковниците Йост и Брукман

                 …”№ 57. Кларк, Чарлз, британски агент, вероятно Луттих, предполагаемо: Великобритания (Шпионски кръг: Курт Фелсентал) [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…

                 № 29. Елиът, британски агент от разузнаването, Великобритания [да бъде предаден на] РСХА IV E 4…”

      В издирвателна книга за СССР, сред многото други фамилии можем да срещнем и тази на Георги Димитров:

                 „Д.78. Димитров Георги (псевдоними: д-р Хедингер, Рудолф или Ходигер Рудолф Жан), род. 18.06.1882 в Радомир, България. Ген. Секретар на ИККИ, [да бъде предаден на] РСХА, IV управление, отдел А-1…

                                           Абверщеле „София”

      Полевата поща на Абверщеле „София” била № 11796с. АСТ имала две радиостанции с позивни „Зеп” и „Зелман”, чрез които влизала във връзка със своята нелегална агентура, най-вече след напускането на Германия на територията на Балканския полуостров. Организацията събирала информация за съветските предприятия на отбранителната промишленост, като за тази цел неговите сътрудници извършвали многобройни разпити на военнопленници и преселници. Органът водил активна обмяна на информация също така и с разузнавателните служби на Турция („МАХ”) и на Япония („Кемпейтай”). Освен тази разузнавателна дейност, органът водил активни контраразузнавателни мероприятия срещу българските прокомунистически настроени партизани, а така също и срещу възстанническите групи от числото на българските националисти – тези от ВМРО. През 1942-1943 г., АСТ „София” взела активно участие в кампанията по набирането на доброволци за „Руския Корпус” на генерал Власов. Мероприятието излязло успешно – с помощта на живеещи на територията на България руски белоемигранти, от територията на окупирана по това време Украйна и от България били вербувани около 2 хиляди човека. През април 1943 г., АСТ установява контакт с ръководителя на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г. с помощта на АСТ „София” бил формиран също така и албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Българските спецслужби постоянно предоставяли на АСТ „София”информация за дейността на българската компартия в царството и в чужбина. АСТ „София” се намирал в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, които били разположени във двете най-големи български пристанища – Варна и Бургас. Доскоро щабквартирата и, която се намирала между кв.Овча Купел и кв. Павлово в София, все още съществувала. В наши дни там е направен паркинг…

 Началникът на Царската канцелария Павел Груев (първият от дясно), заедно с британски дипломати от посолството на Великобритания в София. Първият вляво е военния аташе Чарлз Сеймър Кларк.

                                              Абверкоманда-201

      АК-201 е била организирана през юли 1942 г. и придадена за действие на южната групировка на германската войски „Зюд-А”. Известна е също така и под наименованието „Командата Дариус”. Началници на органа последователно са били майор Олбрихт, подполковниците Арнолд Георг, Вайнерт Йозеф и Щрокър. На съветско-германския театър на военните действия, командата действувала преди всичко в региона на Северен Кавказ, а от 1944 г. – на Балканите. През декември 1943 г. личният състав на органа се прехвърлил от съветско-германския ТВД в град Варна. А в началото на 1944 г., органът бил реформиран и изпратен в дълбочина на Балканите, като през лятото на 1944 г. щабът му вече бил разположен в Белград. В подчинение на АК-201 се намирали абвергрупите 201, 202, 203 и 217.

                                               Абвергрупа-217

      Абвергрупа АГ-217 до септември 1943 г. се дислоцирала в гр.София. Началник на разузняавателното подразделение бил оберлейтенант Клокман. В началото на 1944 г. то влязло в подчинение на АК-201 и получила специфична задача – да подготви убежища и хранилища с оръжие, боеприпаси и продоволствие за бъдещите бандитски групи, които трябвало да извършват саботаж в случай на изтеглянето на германските въоръжени сили от територията на България. Тя отпътувала за долината на „река Гил” [името на реката е променено по съображения на национална сигурност], където се занимавала със създаването на тайни дълговременни убежища и бази за бъдещите български диверсионни групи. Нито една от тези бази и до днешен ден не е открито…

      ЕДИН ЛЮБОПИТЕН ДОКУМЕНТ

      След прекъсването на българо-германския дипломатически диалог, германския посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолствопрез нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт те да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити много от протоколите на разпитите на германските дипломати. Особено интересни са тези, направени от бившия германски посланик в България Бекерле (разпитван в периода 1945-1950 г.). По време на следствието той лежи във т.нар. Владимирски централ в Москва, заедно със заловения началник на военното контраразузнаване на „Абвера“, генерал Франц Бентивени.

 Министър Габровски в разговор с полковник Вагнер („д-р Делиус”,  „Куно”,  „Фрей”)

А ето и част от неговите признания, направени пред органите на СМЕРШ  в Москва на 23 март 1945 г.:

    […]

„Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?

Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?

Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени, и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието не мога да съобщя.

Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.

Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?

Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време, по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и за предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбрунер.

Ото Вагнер (д-р Делиус) като пенсионер, снимката е от 1980 г.

Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?

Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тесно сътрудничеше с българската полиция.

Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г. И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб (Хърватия), с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заявил по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.

Въпрос. Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?

Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България, на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.

Въпрос. Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?

Отговор: Повече нищо не ми е известно.

Въпрос. Вие не сте откровенни. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете, какво ви е известно за тази служба?

Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числяла като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.

ЗАД ПРИВИДНИЯ НЕУТРАЛИТЕТ. София, Двореца. Н.В. Цар Борис Трети се ръкува с новия съветски военен аташе към посолството на СССР, полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа. 1941 г.

Тука веднага де-Монти ме предупредил, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме постоянно информира устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.

Въпрос. Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?

Отговор: Да така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох, понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.

Въпрос. Продължавате ли вашите показания по този въпрос?

Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това, се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германския Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това, той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.

Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?

Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моя личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен.

Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”?

Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.

От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.

Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове….”

      Страшно…, много страшно…, но трябва да се помни. Особено когато на 8 юни 2013 г., от експозицията на Военноисторическия музей в гр.София е бил откраднат щандартът на 7-ма СС дивизия „Принц Ойген”, пленен от българските войски в боевете срещу нея в края на 1944 г..Той бе открит чак на 10 август с.г…. Кой и защо му е потрябвал, това остава загадка… Но не е трудно човек да се досети!

                                                                                   Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– СТУДЕНАТА ВОЙНА: ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ (THE COLD WAR: THE AIR SPY)

ВЪЗДУШНИТЕ ШПИОНИ

Малко след края на Втората световна война, отношенията между държавите победилки във войната, достигнали своята връхна точка на напрежение. След като Съединените щати и нейните европейски съюзници създали Организацията на Северноатлантическия пакт (НАТО) и СССР поел контрола върху държавите от Източна Европа, Студената война започнала сериозно. Напрежението достигало връхните си точки и често пъти войната между въоръжените сили от НАТО и тези на СССР и нейните съюзници, изглеждала неизбежна. Именно тогава на преден план изпъкнали претенциите на западните военни стратези да получат преди евентуалната война да е започнала, на колкото се може по-пълни данни за състоянието на съветската военна мощ и на нейните съюзници. Тогава все още не съществували шпионските спътници, които се появили едвам след Карибската криза от 60-те г. на ХХ век. За изпълнението на тази задача, на тяхно разположение останали само самолетите и въздушните балони, като основно средство за получаване на актуална информация за съветските военни цели и промишлени обекти.

U-2  в полет.

А числото на западните самолети, фотографиращи нужните обекти от голяма височина, прелитайки над суверените държави от Източна Европа, съветския Далечен Изток, Китай и по периферията на Съветския съюз в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, не бил никак малко. За изпълнението на поръчките на натовските щабове били задействувани различни британски и американски самолети, които включвали бомбардировачите RB-29 и B-47B, изтребителите RF- 80A и RF- 86F, и разузнавателния самолет RB- 45C. Но нито един от тези самолети не бил в състояние достатъчно надълбоко да проникне в територията на СССР, където били разположени ракетните бази за ответен удар и ядрените полигони за изпитания; тези самолети нямали възможност да летят на пределни височини, където да не попадат под ударите на изтребителите МиГ от съветската противовъздушна отбрана.
Печалният край на американските балони
До средата на 1950-те години съветските ПВО до такава степен подобрили своите действия, че по-нататъшните полети с горепосочените модели самолети станали немислими. Търсил се нов вариант, който би успял да запълни вакуума в познанията за военната мощ на СССР и нейните съюзници в Европа. През 1954 г., пред американската военна промишленост била поставена задачата за създаването на лек еднопилотен самолет, който би могъл да достигне немислимата за това време височина от 70 хиляди фута (21 хиляди метра), откъдето да провежда необезпокоявано своето фоторазузнаване. Самолетът първоначално бил наречен CL-282, но по-късно влиза в класификациите като U-2. Проектът за създаването бил завършен през 1956 г., а до тогава разузнаването било поето от въздушни безпилотни балони, пускани от територията на държавите на НАТО. Всеки от тези балони (известни като Genetrix) имали мощни фотокамери, които трябвало да извършват фотозаснемането на нужната територия и обекти във вътрешността на държавите от Източна Европа и СССР. Балоните се пускали от територията на военните бази в Норвегия, Шотландия, Турция и Западна Германия, като използвайки въздушните течения трябвало да прелетят територията на Източна Европа, СССР и Китай и да бъдат прехванати от американските самолети в региона на Тихия океан. От общо 379-те балони Genetrix, които навлизат в чуждото въздушно пространство 235 са свалени от съветските МиГ-ове или от противовъздушната отбрана, като само 44 достигат крайна си цел.

Пилотите от „Съединение А“. Кармен Вито с още трима пилоти.

Американците внимателно следили, как съветската система за ПВО ще реагира на проникването на въздушните балони във въздушното пространство на СССР и на държавите от новосъздадения Варшавския договор. Службите за радиопрехват следяли внимателно съветските радиопреговори, събирали информация за мрежата от РЛС на държавите-участнички на Варшавския договор, за разположението на отделните РЛС, техническите възможности на съветските радари или по-точно на каква височина те могат да забележат летящите обекти и дали могат да проследяват техните пътища. Наземните станции за следене и радиопрехват на САЩ и НАТО, разположени покрай границата на СССР, били успели към това време вече да засечат работата на множество неизвестни преди това съветски РЛС.
Но въоръжените сили на държавите от Варшавския договор не се отнасяли безучастно към нарушенията на своите собствени граници. България също била обект на вниматено изучаване. По текста на донесение на българското военно разузнаване, което по-късно попаднало в ръцете на ЦРУ, един от въздушните балони е бил свален над България с огъня на противовъздушната артилерия някъде над „бивш царски дворец”, на 30 км от София, и още три – в района на Пловдив, т.е. на Централна и Югоизточна България.
Какво представлявал U-2
U-2 е свърхлек разузнавателен самолет, специално проектиран да лети на голяма височина (т.е. над 70 000 фута (21 километра). Той бил използван от края 50-те години на ХХ век за полети над територията на Съветския съюз, Китай, Близкия Изток и Куба; като полетите над Съветския съюз приключили през 1960 г., когато самолет U-2 с пилота от ЦРУ Франсис Хари Пауерс е бил свален над въздушното пространство на гр.Новосибирск с ракета „земя-въздух”. Това събитие останало като главния политически срам за САЩ в съветско-американските отношения през ХХ век. Композиционно U-2 много приличал на планер, изработен от свърхлеки сплави с дълги и тесни криле с дължина от 24 метра. Особеност на самолета е, че крилата били по-дълги от тялото на самия самолет. Монтираните под прав ъгъл крила позволявали на самолета да използва аеродинамичната сила, получена от въздушен поток около крилото. Това е било необходимо, тъй като на височина от 21 хиляди метра, атмосферата е била толкова тънка, а космическото пространство толкова близо, че небето изглеждало черно, а и се виждала кривината на повърхността на Земята. През 1978 г. е създаден друг такъв U -2 (U- 2C), който имал още по-голям размах на крилете – 103 фута (31 метра). За да се осъществи излитането, в края на крилете имало малки подвижни опори, които отпадали, когато самолетът вече се намирал в небето.

Космодром Байконур. Съоръжения за изстрелването на първия „Спутник“. Заснето от U-2 

В самолета били монтирани три фотокамери, като едната била насочени перпендикулярно надоле, а двете други – на ляво и на дясно. Те осъществявали непрекъснат запис на всичко видяно под самолета. Поради това, че той летял преди всичко през деня и поради специфичното си устройство, той не носил върху себе си въоръжение. Освободените пространства били запълнени преди всичко с гориво и електроника, която позволявала той да лети нависоко и надалеч.
Първите полети на шпионския самолет
Първият полет над държавите от Източна Европа самолета прави на 20 юни 1956 г. Той бил известен като „Задача 2003”, като пилотираният от Карл Овърстрийт U-2 със своите три фотокамери успял да заснеме необезпокоявано големи региони и площи в Чехословакия, Полша и Източна Германия – в това число и районите на Варшава, Берлин, Потстдам и др. Като съюзник в НАТО, германският канцлер Конрад Аденауер бил информиран от началник-щаба на американските ВВС генерал Натан Туайнинг, че предстоят и други полети на U-2, но този път над територията на СССР. Но поради настъпилото лошо време, тези полети са отложени, като са извършени на 2 юли 1956 г. два полети над територията Източна Европа („Поръчение 2009”, „Поръчение 2010”). Тук два шпионски самолета извършват прелитанията си над цели в Чехословакия, Унгария, Румъния, България и Полша. Двата самолета успешно се завръщат в своята база във Висбаден, Германия.
Съветските изтребители постоянно се опитвали да щурмуват височината, нещо повече – фотокамерите заснимали постоянно опитите им те да се приближат до нарушителя на държавната граница. Но нищо не се получавало – двигателите на МиГ-овете заглъхвали, и те падали надолу към земята, като по такъв начин U-2 се оказавал недостижим, но не и невидим като цел.
През юли 1956 г., полетите над самия Съветски съюз започнали с полет над Ленинград със заснемането на военните корабостроителници . Самолети МиГ опитали да свалят U- 2, който е бил открит от съветските радари , но не успяли да достигнат неговата височина. На следващият ден на U -2 прелетял над столицата Москва, като извършил фотографиране на завод за производство на ракети в Калининград и на завод за производство на ракетни двигатели в гр.Химки.
На 10 декември 1956 г. се провеждат още два полета, които били разрешени от Дуайт Айзенхауер („Поръчение 4018” и „Поръчение 2029”), като този път за обекти на фотозаснемане са избрани такива на територията на България, Югославия и Албания. Първият полет е изпълнен от пилот от „Съединението В” от авиобазата Инджирлик в Турция. В небето над България изтребителите десет пъти се опитвали да свалят U-2, но безуспешно. Вторият самолет се вдигнал във въздуха от базата Гебелщадт с пилот Кармен Вито от „Съединението А”, намиращо се в Западна Германия.
Пилотът Кармен Вито, който излетял по „Задача 2029”, едва не загинал и едвам не изгубил и самолета си. Става дума за следното. Другите пилоти от съединението го наричали „момчето с киселите бонбони”, защото той носил голямо количество от тях в джобовете на колената на своя летателен костюм. Трябва да се отбележи, че някои от пилотите обичали да похапват сладки неща по време на своя разузнавателен полет. Но едновременно с това, Вито винаги носил със себе си и специална капсула с цианкалий, наричана още „таблетката-Л”. Докато Вито се готвил за полет, някой от офицерите знаейки за неговия навик, сложил капсулата с цианкалий точно в джоба на коляното, като не взел предвид, че точно там лежали и киселите бонбони.
Веднага след излитането в направлението на България, Вито започнал да вади от джобовете един по един тези бонбони и да ги смуче. Той прелетял почти половината път и се намирал точно над България, когато измъкнал по погрешка „таблетката-Л”. Кармен Вито вдигнал защитния екран на авиационния си шлем и изпратил в устата си това, което смятал за кисел бонбон. Той отново затворил шлема си и продължил полета си, смучейки бонбона. Но в един момент му се видяло странно, че той е съвсем безвкусен и много по-твърд от киселия бонбон. Той отново вдигнал защитния екран на шлема си, изплюл това, което смятал за бонбон на ръкавицата си и с ужас видял, че през цялото време е държал в устата си ампулата с цианкалий. Ако я беше натиснал със зъбите си по-силно, нищо не би могло да го спаси. А падането на самолета върху територията на България би погребало завинаги програмата на шпионските полети.
След няколко дни Вито разказал за случая на другите пилоти. За този инцидент научил и офицерът по сигурността на „Съединението А”, за което съобщил веднага във Вашингтон. Оттогава ампулата до края на близо тригодишната полетна програма се помещавала в специален контейнер, който не би могъл да бъде сбъркан.

Съветско летище на авиацията за далечно действие. Заснето от U-2 

Въпреки че САЩ не признавало официално съществуването на самолета U-2 и на извършваните от него полети, поради съветските дипломатически протести, президентът на САЩ Дуайт Айзенхауер наредил късно през 1956 година, всички полети на U-2 над Съветския съюз временно да бъдат спряни. Но те не останали скрити в своите хангари – U-2 са били използвани през време на тази пауза, за шпионирането на френските и британските действия в Близкия изток по време на Суецката криза. Дуайт Айзенхауер заповядва започването на полетите на U- 2, чак след като било потушено унгарското въстание от октомври 1956 година. Именно потушаването увеличило напрежението между силите на НАТО и тези от Варшавския договор, а оттук и увеличаване на желанието на САЩ за допълнителни разузнавателни данни. През следващите няколко години, U-2 е летял необезпоколявано над териториите на Китай и Виетнам, както и в Близкия изток, Източна Европа и Съветския съюз.
След 10 декември 1956 г., U-2 са били направили вече шест разузнавателни полета над СССР, в резултат на което е могло да се получат фотографиите на западните и южни региони на СССр, а така също и седем полета над територията на държавите от Източна Европа.
Веднага след това, част от пилотитe са прехвърлени на базата Йокота, където с помощта на новите пет самолета RB-57D, в състава на така нар. “Група А” е трябвало да направят аерофотоснимки с разузнавателни цели и събирането на радиоактивни частици, появили се в атмосферата след изпитанията на съветското ядрено оръжие. Новият самолет имал по-дълги крила, нов двигател и едноместна кабина. Всъщност за полетите над Далечния изток бил избран самолет, който летял по-бързо от U-2, и могъл да се намира на почти същата височина на която летял U-2.
Всяко начало си има и своя край
На 1 май 1960 г., един от разузнавателните самолети U-2 е бил свален над територията на СССР с ракета земя-въздух. Пилотът е бил заловен Франсис Хари Пауерс е заловен, съден за шпионаж и осъден на 10 години затвор. По-късно той е разменен срещу съветския разузнавач полковник Рудолф Абел, нелегално работещ на територията на САЩ. Полетите на американските самолети над съветска територия веднага са спряни. Още повече, че на предна линия излизат с новите си възможности шпионските спътници, които по-безполезнено доставят нужната информация.

Усмивка за пред обектива. Дуайт Айзенхауер и Никита Хрущов, няколко месеца преди да бъде свален самолета U-2  с пилот Франсис Хари Пауерс. Кемп Дейвид, Мериленд, 25 септември 1959 г.

U-2 изиграва важна роля и в един друг възлов случай от съветско-американското противопоставяне – по време на Карибската криза от 1962 г. На 14 октомври 1962 г., самолет U -2 , летящ над Куба направил снимки , които показали, че Съветския съюз е установил площадки за стартиране на балистични ракети със среден радиус на действие в Куба. Наличието на тези ядрени ракети в Куба, в съчетание с настояването на САЩ , че те да бъдат отстранени, е основата на Карибската криза, която доведе почти до война между САЩ и Съветския съюз през октомври 1962 година.
Развитието на военнокосмическата техника и изстрелването на шпионски спътници не изпраща „в отставка” самолета U-2. Той продължава своите полети десетилетия по-късно, особено над Азия, като предоставя редица разузнавателни данни за командването на въоръжените сили на САЩ и тези от НАТО. Някои от военните експерти са на мнение, че именно снимките направени през октомври 2002 г. над съоръжения в Северна Корея, са в основата на откритието на САЩ, че Северна Корея произвеждат обогатен уран за ядрени оръжия . Година по-късно, през 2003 г., САЩ използват след разконсервиране самолетите U- 2S които прелитали над Ирак за да подкрепят с данните си инспекциите на ООН за откриването на оръжия за масово поразяване, които бяха обект на спорове между САЩ и Ирак.
Днес гражданската версия U-2 , т.е. ER-2, се използва от американската Национална агенция за изследването на земните ресурси. ЕR-2 дори е направил полети над Русия с официално разрешение правителството на Руската федерация.

ХРОНИКА НА ТАЙНИТЕ ПОЛЕТИ
1956 г.
20 юни – Полша, ГДР, Чехословакия (пилот Карл Овърстрийт)
2 юли – ГДР, Румъния, Югославия, България, Чехословакия, СССР,
Унгария
2 юли – Румъния, ГДР, Чехословакия, Унгария, Полша
4 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия (пилот Кармен Вито)
5 юли – СССР, ГДР, Полша, Естония, Латвия, Литва
9 юли – Полша, ГДР, Латвия, Литва, Русия
9 юли – ГДР, Унгария, Русия, Полша, Чехословакия
10 юли – ГДР, СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Унгария (пилот Харви Стокмън)
6 септември – Югославия, Албания
12 октомври – Югославия, Албания
20 Ноември –СССР (пилот: Правомощия-Gary)
10 Декември – България, Югославия, Албания
10 Декември – България, Югославия, Албания
1957 г.
25 април – Албания
8 юни – СССР
20 юни – СССР
4 Август – Китай, Монголия, СССР
5 август – СССР
11 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
20 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август – СССР, Китай
21 август -Тибет, Китай
28 август – СССР
10 септември – СССР
26 септември – СССР
13 октомври – СССР

1958
28 януари – Албания
1 март 1958 – СССР
18 юни 1958 – Китай
20 август – Китай
9 септември 1958 – Китай
22 октомври – Китай
1959
12 май – Тибет, Лаос, Северен Виетнам, Китай
14 май -Тибет, Китай
9 юли – СССР
29 август – Северен Виетнам, Лаос
3 септември – Тибет, Китай
4 септември – Тибет, Китай, Лаос
7 септември – Лаос, Северен Виетнам
9 септември – Тибет, Китай
12 септември – Лаос, Северен Виетнам
4 ноември – Китай, Тибет, Бирма
6 декември – СССР
1960
10 февруари – СССР
30 март – Тибет, Западен Китай
4 април – Тибет, Западен Китай
9 април – СССР (пилот Боб Ериксън)
1 май – СССР (пилот Хари Пауърс -свален близо до град Свердловск, СССР)

 

– 40 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА НА ЙОМ КИПУР (THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973.)

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА УКРЕПЕНАТА „ЛИНИЯ БАР-ЛЕВ“ ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1973 Г.

В историята съществуват достатъчно примери за пробив на укрепени линии, особено през Първата и Втората световна война – Линия „Хинденбург“, Линията „Мажино“, Атлантическия вал, Линията „Зигфрид“ и др. Но може би най-интересна остава операцията по пробива и овладяването на израелската „линия „Бар-Лев” по време на Октомврийската война от 1973 г.

Краят на „Шестдневната война през 1967 г. не довело до разрешаването на всички спорни въпроси между Израел и останалите арабски държави, граничещи с него. Напротив, противоречията се задълбочават, а излизането на Израел на брега на Суецкия канал, въобще затворило последния за много години напред.

През 1971 г., висшето командване на ЦАХАЛ (съкратеното название на „Войскови сили за отбрана на Израел“), завършва постройката на дълговременни укрепления по източния бряг на Суецкия канал – така наречената „линия Бар-Лев”, – по фамилията на тогавъшния началник на ГЩ на ЦАХАЛ – Хаим Бар-Лев.

Вопросът за целесъобразността на строителството на «линията Бар-Лев» предизвикал дискусия в тогавъшното израелско военно ръководство. Така например командирът на 38-ма бронетанкова дивизия генерал Ариeл Шарон смятал, че в условията на съвременната война, подобни скъпоструващи укрепени съоръжения имат уязвим характер и не осигуряват достатъчно ефективна защита (по аналогия с известна френска «линия Мажино», която била пробита от германските войски през 1940 г.). Неговите доводи не били взети под внимание, но намерили своето потвърждение по време на Октомврийската война от 1973 г., когато египетските войски успяли да форсират Суецкия канал и да пробият „линията Бар-Лев”.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Отначало израелската укрепена линия имала чисто полеви характер и представлявала сбор от естествени препятствия във вид на висок пясъчен вал и стари ровове, останали след построяването и пускането в експлоатация на канала. Обаче постоянните артилерийски нальоти на египетската далекобойна артилерия върху израелските бойни позиции повлияли върху по-нататъшното решение тя да бъде достроена. Били построени допълнително нови укрития, много от които вече издържали попаденията на снарядите на египетската тежка артилерия. Бетонните убежища с не толкова дебели сводове се укрепвали допълнително с контейнери от стоманена арматура, напълнени с камъни. Пет слоя от тези контейнери, имащи височина от около 70 см всеки, създавали свод с дебелина до 4 метра. Общата дълбочина на укрепената линия била около 30-50 км.

Първата полоса на отбраната била с дълбочина от около 15 км и се състояла от две линии, всяка с дълбочина от 2 до 3 километра. На най-важните направления на тази полоса се намирали по 10-12 вкопани танка и 5-6 противотанкови средства на километър фронт. Общо линията имала около 100 бетонни укрития. Първият край на първата линия на отбраната преминавал непосредствено по бреговата ивица на канала. Били построена система от ротни пунктове за отбрана на укрепленията, като всеки от тях бил с ширина от 150-300 метра и с дълбочина от 200 метра. Разстоянието между самите тях е било приблизително от 6 до 10 км.

В района на първата линия на отбраната израелците построили 30 такива ротни пункта за отбрана. Във всеки имало изкопани траншеи с пълен профил, създадени пътища за снабдяване с боеприпаси и подходи към огневите пунктове на артилерията и противотанковите средства, танковете и картечниците, убежища за хората и складове за боеприпаси, а също така и наблюдателни пунктове. Подходите към отбранителните пунктове и стиковете между тях били допълнително минирани и прикрити с телени заграждения. Освен това, направо на брега на канала бил насипан пясъчен вал с височина, в зависимост от релефа на местността, от 8 до 20 метра, който изпълнявал ролята на огнево заграждение и затруднявал извънредно много непосредственото наблюдение от египетския бряг. Върху вала били построени огневи пунктове на артилерията, поставени танковете и крупнокалибрените картечници. Тук се намирали минните поля и телените заграждения. През основите на вала преминавали тръби за изпускане на повърхността на водата на запалителна смес, в случай на неочаквано форсиране на Суецкия канал от египетските войски.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Трябва да се отбележи, че от началото на 1973 г. Сирия и Египет започнали да разработват свой план за възобновяването на военните действия срещу Израел. Египетските командоси и мотопехота почти една година се подготвяли за форсирането на Суецкия канал (на базата си в района на оросителната система Вади Натрун, намираща се в пустинята западно от Кайро). В хода на тренировките там били построени точни модели на обектите за атака, за всяко отделно египетско подразделение.

Настъпателната операция на египтаните, която била оставена в ръцете на генерал-майор Мохамед ел-Хамаси, получила кодовото име „Шарара” („Искра”), а операцията по самото форсиране на Суецкия канал – „Бадр”. Към началото на атаката, сухопътните сили на Египет наброявали 833 хиляди войници. Ядрото на тези сили представлявали 10 дивизии, в това число – 3 танкови, и 6 бригади: 2 танкови, 2 пехотни, 2 въздушно-десантни, а така също и 16 артилерийски бригади и 28 батальона командоси. Сирийските сили наброявали 332 хиляди войници: 2 танкови дивизии, 3 пехотни дивизии, 1 моторизирана бригада и 1 въздушно-десантна бригада. На въоръжение на тези войски имало общо 3550 танка. Арабската авиация наброявала 1041 бойни самолета и 274 вертолета. Що се касае до Израел, то към началото на бойните действия – 6 октомври 1973 г., той разполагал със 115 000 войници, готови за бойни действия. След извършването на всеобща мобилизация, числото им нарастнало до 415 000 души. Преди мобилизацията, сухопътните сили се състояли от 15 пехотни бригади, 4 бронетанкови, 5 моторизирани, 1 въздушнодесатна, а така също и от 3 артилерийски бригади. След мобилизацията, количеството на бригадите нарастнало до 40, като при това половината били танкови. Израелската армия разполагала с 1700 танка, 690 самолета и 84 вертолета. По такъв начин, общото превъзходство на арабските съюзници над Израел било: по численост на личен състав – 2,5 пъти, по танкове – 2 пъти, по самолети – 1,5 пъти.

Планирайки операцията, арабите взели в предвид нивото на водата в канала, нейните приливи и отливи, а също така ъгъла на паденето на слънчевите лъчи, така че те да попаднат в нужните минути в очите на израелските военнослужещи. Това определило и часа за началото на операцията – 18.00 часа. Обаче по настояването на Сирия настъплението било изместено за 14.00 часа, тъй като трябвало да се атакува едновременно с това и Голанските възвишения от страна на слънцето.

Часът за атака „Х” не бил избран случайно. На 6 октомври 1973 г. (събота) се празнувал еврейския празцник „Йом Капур” и се знаело, че боеготовността и възможностите на израелците за отреагиране били понижени, заради излизането в отпуска на много от войниците, намиращи се на линията. Едновременно с това се празнувал и арабския празник „Рамадан”, в течение на който не се очаквало атака на египетските войски. За дезинформиране на противника, египетските войници служещи при канала не носили каски и се разхождали по брега, похапвайки портокали. На другата страна на канала, израелските войници безгрижно играели по това време футбол.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Най-трудния проблем за атакуващите било предотвратяването на пускането във водата на горивните смеси. За да не се подпалят горивните смеси при артилерийските нальоти, те били държани в специални бункери, съединени с тръби, които излизали в канала. През нощта на 5 срещу 6 октомври 1973 г., няколко групи командоси обезвредили тази система като запушили отворите и с помощта на специален бързо втвърдяващ се тип цимент и тихо се завърнали на своята страна на канала. Точно в 14.00 се появили египетските „МиГ-21”, след което започнала авиационната и артилерийска подготовка за форсирането на Суецкия канал.

Египетските командоси, които първи атакували „линията „Бар-Лев”, трябвало да прекъснат телефонната връзка между отделните укрепени пунктове и да отвлекат вниманието на противника върху себе си. В 14.53 часа те, заедно с предните части на пехотата, бързо преминали през канала с помощта на гребни лодки. След като достигнали брега, независимо от израелския картечен огън, успяли да се изкачат с помощта на сгъваеми стълби на почти отвесния пясъчен бряг и да се укрепят върху вала в дълбочина на 800-900 метра от водата. Зад гърбовете им останали площадките за израелските танкове. По такъв начин, командосите, които били въоръжени с противотанкови управляеми снаряди ПТУР «Малютка», не им позволили да излязат на бойните рубежи.

В 14.05-14.35 ч., под прикритието на артилерийския огън и димна завеса, първата вълна от 4000 египетски войници се прехвърлила през канала и подкрепила предните групи командоси, като още след 10 минути след слизането си на източния бряг на канала атакувала отбранителните пунктове. В 15.30 ч., под огнево прикритие египетските инженерни взводове с помощта на пароми прехвърлили специално закупени от Германия мощни миньорски водомети, създаващи силни струи вода и започнали да размиват вала и създават проходи за танковете в пясъчните насипи на противоположния бряг. Предните сили на египетските подразделения обозначили пунктовете за съсредоточаване на лодките и протегнали между бреговете въжета, така че лодките не могли да се отклоняват от набелязаните сектори за десантиране.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Египетското командване предварително набелязало пет участъка за десантиране, които имали ширина 5-6 км всеки. Били събрани 2240 лодки и други подръчни средства за прехвърляне, като участъците за форсиране били разпределени по следния начин – около 200 метра за рота, 400 метра – за батальон, 800 метра – за бригада. Пехотните дивизии трябвало да овладеят плацдарми с дълбочина от 9-10 км и да отблъскват контраатаките на израелските войски в продължение на 10 часа, т.е. до прехвърлянето на танковете по понтонни мостове. Авангардните подразделения били въоръжени с гранатохвъргачки РПГ-7, с противотанкови управляеми снаряди „Малютка” и с ПЗРК „Стрела”. Цялото снаряжение на всеки войник тежало от 20 до 30 кг. Веднага след прехвърлянето на другата страна на канала, се започнало строителството на паромни преправи и паромни мостове.

В 14.45 ч., вторият ешелон на египетската пехота достигнал противоположния бряг, а в 15.00 ч., бил унищожен и първия израелски отбранителен форт. Израелската авиация извършила своя първи опит за бомбардирането на преправите, но изгубила почти веднага 4 самолета. Към 17.30 ч., била прехвърлена и 12-та вълна от войските, като по такъв начин на източния бряг на канала се оказали 32 хиляди египетски войници и бил овладян плацдарм с размери 8 км дължина и 3,5-4 км ширина. Едновременно с това започнали и десантните операции, които продължили три дни. В осъществяването им били използвани 3 хиляди парашутиста и командоси. В 17.30 ч., вертолетите Ми-8 прехвърлили през канала 4 батальона командоси, които били разтоварени на 25-30 км източно от Суецкия канал.

Първият ешелон на този десант наброявал 2000 души. Той трябвало да скове бойните действия на израелските подкрепления, да унищожи прекараната съобщителна връзка между отделните укрепени пунктове, и да извършва разузнаване. Една от командите с помощта на управляемите снаряди „Малютка” в продължение на няколко минути унищожила 8 израелски танка. Другите групи командоси достигнали планинските превали Гиди и Магла. Виждайки, че там са разположени две израелски танкови бригади, те отстъпили след кратък бой с охранението на бригадите.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Вертолетните десанти на египтяните във вътрешността на южната част на Синайския полуостров, които били без изтребително прикритие, не постигнали успех. Парашутният батальон, който трябвало да унищожи пристанищните съоръжения и летището на военноморската база Шарм ел-Шейх, понесъл голями загуби в резултат на активните действия на израелската авиация, и не успял да изпълни своите задачи. По-удачно действувала египетската парашутната рота, която през нощта подпалила нефтохимически завод в Суецкия залив. Другата група, която десантирала от вертолети в района на нефтените разработки Рас ел-Судр, била унищожена от израелската авиация, при чийто удар загинали всички до един.

Вторият ешелон на въздушния десант бил съставен от подразделения командоси, които десантирали между отделните опорни пунктове на „линията Бар-Лев”. Те имали за задача да унищожат наблюдателните пунктове и бетонните убежища на противника. Този десант десантирал на групи от взвод до рота с помощта на вертолети или парашути. Близо до местността Габес 140 командоси, прехвърлени с вертолети Ми-8, с помощта на огнехвъргачки, управляеми снаряди и гранатохвъргачки РПГ-7 взривили израелски опорен пункт с 50 военнослужещи. Една от групите била командвана от командоса Ибрахим Ел-Рифам, която е легендарна фигура сред египетските командоси. През периода 1967-1973 г. той е участвувал приблизително в 90 диверсионни рейда на Синайския полуостров. Той загива на 17 октомври 1973 г., при опит да постави мина заедно с други подводни плувци под израелски понтонен мост на Суецкия канал, през който преминавали по това време танковете на генерал Ариел Шарон.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Приблизително към 18.30 ч., войските, които форсирали канала, успяли да направят и първия проход в пясъчния вал на противоположния бряг, а към 20.30 ч., подобни проходи вече наброявали цифрата 60. Едновременно с това, на изрелската страна преминали по понтонни мостове и първите 200 египетски танка. По такъв начин може да се каже, че за изминалите осем часа, инженерните войски направили 60 прохода, построили 8 понтонни моста за тежката техника, 4 моста за пехотата и въвели в действия 31 самостоятелни парома. В течение на първите 18 часа, на източния бряг на Суецкия канал вече имало 850 танка, 11 хиляди различни транспортни средства и 100 хиляди египетски войници. Атакуващите изгубили само 5 самолета, 20 танка и 280 човека като убити. В резултат на египетското настъпление и най-вече в резултат на действията на командосите и парашутистите, за първи път в историята на арабо-израелските войни, израелците понесли толкова тежки загуби: за първите 24 часа дивизията на израелския генерал-майор генерал-майор Аврахам Мандлер, командир на 252-ра дивизии, изгубила 170 свои танка.

Една от типичните операции на командосите била завземането на опорния пункт „Будапеща”, който се намирал зад главната линия на отбраната и който бил прикриван от широка полоса от блата. Командосите десантирали на два километра от мястото на атаката и след ожесточен бой унищожили 7 танка от 162-ра дивизия на израелския генерал Авраам Адан, Малко по-късно пристигнало подкрепление от 8 израелски танка, но след унищожаването на два от тях и дадените големи загуби сред израелскиете военнослужещи, движението на подкреплението се прекратило. Израелците атакували повторно на сутринта, като използвали минохвъргачки и рота пехота, но били спряни от силен заградителен огън. В боя загинали 15 и били ранени други 50 израелски войници.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Същата нощ, голяма група командоси десантирала на 30 км източно от „Будапеща” и атакувала израелска танкова бригада. По време на боевете те унищожават два танка и много транспортни средства, като по такъв начин създали плацдарм за египетската пехота. Но в този район израелската авиация свалила 14 вертолета, на които се намирал цял батальон командоси. Общо в първите дни на войната Египет изгубил 20 вертолета.

На 7 октомври 1973 г., 60 командоси, прехвърлени с вертолети, атакували командния пункт на 116-а израелска механизирана бригада в Балуз, т.е. в северозападната част на Синайския полуостров. Останалите групи били насочени в района на Ел-Таса, където се намирал щабът на генерал Ариел Шарон и към района на летището Бир Гифгаф.

По време на силните контраатаки, предприети от израелските сили на 8 и 9 октомври 1973 г., те изгубват в засадите, организирани от египетските командоси и пехотинци около 180 танка.

Но израелците вече не могли да бъдат спряни – те започнали концентрирането на своите подкрепления. На 10 октомври на Синайския полуостров се появили 18 нови израелски бригади, повечето от които били танкови. Наситеността на местността с израелски войски била вече толкова висока, че на египтяните се наложило да преустановят с извършването на своите вертолетни десанти.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Действията на египетските командоси по време на пробива на добре укрепената „линия „Бар-Лев” може да бъдат наречени успешни. Извънредно прецизната акция по форсирането на Суецкия канал с помощта на ешелона за прикритие, състоящ се от парашутисти и командоси, заедно със съвременната бронетанкова и зенитна техника, облегчава пробива на „линията „Бар-Лев” и обезвреждането на построените там израелски укрепени пунктове. Само със силите на командосите и египетската пехота, били овладяни 15 от тях. Но превземането на „линията „Бар-Лев” довело египетското командване до една негова съдбоносна грешка – войските му практически спряли настъплението си, точно тогава, когато трябвало да напредват. Лавровия венец на победител получил бично от ръцете на египетския президент Ануар Садат тогавъшния главнокомандващ египетските ВВС Хосни Мубарак, чиито летци успяли за около 20 минути да унищожат девет десети от израелските укрепрайони на източния бряг на Суецкия канал.

Но съдбата не дала победата в ръцете на египтяните. Съюзниците на египтяните – сирийските войски, – при активната поддръжка на армейски части от Йордания, Ирак, Мароко и Саудитска Арабия атакували Голанските възвишения, но след няколко дни тяхното настъпление също спряло. За нарастването на силите на удара, сирийското командване вкарало в бойните действия в района на Кафр-Нафах нова танкова дивизия. От своя страна израелците въвели в този район в бой свежа танкова бригада, която оказала на сирийците упорита съпротива и не им позволила да развият по-нататъшен успех. Настъплението на сирийците било спряно, а след два дни боеве, на тях им се наложило да отстъпват.

Част от диорамата „Превземането на линията „Бар Лев“. Кайро, Египет

Успявайки с помощта на контраатаки да форсират Суецкия канал, на 16 октомври 1973 г., израелските войски избутали деснофланговата бригада от състава на 2-ра египетска армия и се придвижили към Голямото Горчиво езиро в района на станция Хамса. Опитът на 25-та египетска танкова бригада на ликвидира израеския плацдарм при «Китайската Ферма» излязал неуспешен, при което били унищожени 86 египетски машини. През следващата нощ там били прехвърлени нови израелски бронетанкови и мотопехотни бригади, като общото число на израелските танкове достигнало 200 единици. А скоро след това, израелците успяват да обкръжат значителна част от 3-а египетската армия в Синай и да започнат придвижване към столицата на Египет – Кайро. Само намесата на САЩ не позволила на Израел да докара своето дело до пълна победа.

На 22 октомври 1973 г. по приетото от Съвета за Сигурност на ООН решение, военните действия били спряни. Но линията „Бар-Лев” останала в египетски ръце.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

OTHER PHOTOS:

Syrian-Israeli tank battle in Golan Heights

Moshe Dayan and Arial Sharon, with bandage on his head

An Israeli tank driving past wounded soldiers during the Yom Kippur War (1973), the fourth Arab-Israeli war.

Barak Brigade Centurions

Arial Sharon, with bandage on his head, shares a joke with Moshe Dayan, the Israeli Defense Minister during the Yom Kippur War.

THE BREAK-THROUGH OF THE ISRAELI DEFENSIVE AREA “BAR-LEV” DURING 1973. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ

                                И ДОЙДОХА ТАНКОВЕТЕ… (ОПЕРАЦИЯ „ДУНАЙ”)
Много хора с тъга си спомнят за събитията от 1968 г., когато съветските танкове влязоха в Прага и премазаха на практика започналия процес на движение на Чехословакия напред, ръководен от реформиста-марксист Александър Дубчек. “Пражката пролет” ще си остане в историята като пример за опит за политическо и културно либерализиране и стабилизиране в Чехословакия от 5 януари до 20 август 1968 г., завършила с въвеждането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор (ОВД), като опит за построяването на “социализъм с човешко лице”, подето от реформисткото крило на Чехословашката компартия (КПЧ), във връзка с нарастващия спад в икономиката и потискането на изявите на другояче мислещите, възникнали в интелигенцията.
Периодът в развитието на Чехословакия, влязъл в него като “Пражката пролет” започва през януари 1968 г., когато бил сменен президента на ЧССР и 1-ви секретар на ЦК на ЧКП Антонин Новотни. Вместо него е избран представителя на либералното крило на компартията Александър Дубчек, а за президент – героят от Втората световна война, генерал Лудвиг Свобода. Подетият от последните двама курс към т.нар. “демократично обновяване на социализма” предвиждал извършването на ограничени икономически реформи, като за изпълнението им се привличали и представителите на други чехословашки партии и обществени движения. Обществеността като цяло поддържала реформаторския курс на Александър Дубчек, тъй като то ясно съзнавало, че наложеният отвън модел на построяване на социалистическото общество не позволява да се достигне равнището на живот, създадено в развитите страни от Западна Европа. Първите стъпки, които били направени в това отношение, са премахването на цензура в държавата и признаването на правото на съществуване на гражданска опозиция. При това, запазеният граждански мир и единодушие по тези възлови въпроси в Чехословакия са и основните разлики от събитията в Унгария през 1956 г.
Всичко това предизвикало крайно негативна реакция от страна на ръководството на СССР – то не могло да допусне отстраняването на комунистическото управление в страната, допускането на “ухаещи на контрареволюция” реформи и било готово да използва дори при нужда военна сила. Това отговаряло на създадената към този период “Доктрина Брежнев”, която предвиждала използването на военна сила за съхраняването на съветското влияние в социалистическите и народнодемократични държави от Европа, независимо от суверенитета им и съществуващите международни норми.
През април 1968 г. на Априлския пленум на ЦК на ЧКП, Александър Дубчек запознава обществеността с т.нар. “Програма за действия на чехословашките комунисти”. В нея се предлагало партийното ръководство да се откаже от командно-административната система и да декларира пред обществото свободата на словото и печата. В страна се повели бурни дискусии, като най-много се засягал въпроса за премахването от власт на компрометиралите се държавни чиновници и активизирането на икономическите връзки със Запада.
Това извънредно много обезпокоило съветското военнополитическо ръководство. То предполагало, че чехословашкото ръководство се опитва да преориентира държавата към Запад, към алианс с необвързаната Югославия, с възможно по-нататъшното напускане на структурите на ОВД. Тогавъшните ръководители на държавите от социалистическото съдружество също разглеждали чехословашките тенденции за нормализирането на живота като “опасен вирус”, способен да “зарази” и другите държави. Най-вече, това се отнасяло до ръководствата на ГДР, Полша и България, а в по-малка степен Унгария, където се ширели изявите на модерния тогава специфичен “технократизъм” на управление.
Подготовката за въвеждането на войски от ОВД на територията на Чехословакия започва още през пролетта на 1968 г., последвало с провеждането на армейските учения “Шумава” (май-юли 1968 г.), според замисъла на които, две въздушнодесантни дивизии трябвало да навлязат на територията на Чехословакия. За тази цел се разучавала топографията на Чехословакия, внимателно се изучавали всички подходи към столицата на ЧССР – град Прага. На 18 юни 1968 г., специална оперативна група на Полевото управление на 38-а съветска армия (38-а СА) преминава границата с Чехословакия, а три дни по-късно тя е премината и от главните сили на армията, взимащи участие в учението. Но въпреки обещанията на на тогавъшния главнокомандващ войските на ОВД маршал И.И.Якубовски, тези войски да се завръщат веднага обратно на съветска територия, а остават там. Чак в началото на август 1968 г., след многократните настоявания на чехословашкото правителство, подразделенията от 38-а СА се установяват наново в месторазположението на своите гарнизони в СССР.
Политическото ръководство на държавите от ОВД (по-специално СССР, Полша, ГДР, България и Унгария) също вземат мерки от своя страна – в средата на юли 1968 г. то се събира във Варшава за обсъждането на положението в Чехословакия, като настоява за вземането на енергични мерки за въвеждането на “ред”. На съветско-чехословашката среща, проведена от 29 юли до 2 август, съветското ръководство вече твърдо настоявало премиер-министърът Александър Дубчек да прекрати настъпилият процес на реформи. В направеното по този случай комюнике, за първи път се отбелязало, че “защитата на социализма…е.. интернационален дълг на всички братски партии”.
Тъй като политическият натиск върху Александър Дубчек не дал някакъв положителен резултат, то на 16 август 1968 г., Политбюро на ЦК на КПСС взело решение за въвеждането на войските от ОВД на територията на Чехословакия и да смени чехословашкото политическо ръководство в процеса на “кратковременната” военна намеса. За ръководител на военната операция е назначен лично министъра на отбраната на СССР маршал Андрей Гречко, като за участие в нея са привлечени войски от 5 държави-членки на ОВД.
По замисъл на ръководството, в продължение на първите три дни от операцията (започваща ориентировъчно на 20 август 1968 г.), на територията на Чехословакия трябвало да се въведат 20 дивизии от държавите от ОВД, а малко по-късно – още 10 дивизии. В случай на усложняването на международното положение, се предвиждало поставянето в повишена бойна готовност на още 85-100 съветски дивизии; в Полша, ГДР, Унгария и България се развръщали също така по щатовете на военното време, още около 70-80 дивизии.
През нощта на 20 срещу 21 август в ефира прозвучава сигнала “Влтава-666”. Веднага след излъчването му започва едновременното нахлуване от три страни в Чехословакия на съветските, полските, източногерманските, унгарските и българските дивизии, а така също и десантирането на 7-ма въздушнодесантна дивизия и 103-а въздушнодесантна дивизия на летищата в Прага и Бърно. Към утрото на 21 август съветските десантници поставят под свой контрол на много от възловите точки в Прага, а няколко часа по-късно е овладян и центъра на чехословашката столица – мостовете през р.Влтава, зданието на ЦК на КПЧ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната и други стратегически точки. В помощ на съветските десантници в Прага са прехвърлени от състава на Групата съветски войски в Германия (ГСВГ) около четири хиляди танка и БТР-ра от състава на 1-ва танкова армия и 20-та гвардейска армия.
Все пак Радио Прага успяло да излъчи обръщението на Президиума на ЦК на КПЧ, че войски от пет държави-членки на ОВД, са завзели територията на страната без за това да бъде уведомен президента на ЧССР генерал Лудвиг Свобода и неговия премиер-министър и първи секретар на ЦК на КПЧ, Александър Дубчек. Към 7 часа сутринта на 21 август 1968 г., цялото чехословашко държавно ръководство е арестувано и натоварено на два бронетранспортьора и откарано на летището, откъдето е прехвърлено в Легница (Полша), в щаба на Северната група войски, а оттам – в Москва.
По подписаното в Москва (под прекия натиск на Леонид Брежнев) съвместно съветско-чехословашко съглашение, на територията на Чехословакия се разполагали съветски войски. Трагедията настъпила.
Все пак чехословашката армия не оказала съпротива – тя показала своята дисциплинираност и верност към изпълнението на заповедите на своите командири. Така били спестени огромните жерти, в случай на сблъсък с войските на ОВД. Но все пак жертви имало – в периода от 21 август до 20 октомври 1968 г. загиват 11 военнослужещи (в това число и един офицер), ранени или травмирани са 87 човека (в това число и 19 офицера). От чехословашка страна за периода от 21 август до 17 декември 1968 г. загиват 94, а ранения получават 345 граждански лица.
Независимо от факта, че малко по-късно Александър Дубчек се завръща в страната и запазва за известно време своя пост на премиер-министър, прогресивния ход на “Пражката пролет” е насилствено прекъснат, а самият той, както и неговите поддръжници – са отстранени от власт. В резултат на това много от реформаторите и представителите на чехословашката интелигенция (такива като Зденек Млинарж, Ян Прохазка, Милош Форман, Павел Кохоут и др.) поради несъгласие с нахлуването на войските, са принудени да емигрират. Всички по-нататъшни илюзии за възможно реформиране на социализма като система за премахнати, като че ли окончателно.

Целият демократичен свят, включително и левите сили в редица държави публично заклеймяват нахлуването на войските от ОВД в Чехословакия. Още в същият ден (21-ви август 1968 г.) в Съвета за сигурност на ООН, представителите на САЩ, Великобритания, Франция, Канада, Дания и Парагвай, настояват “чехословашкия въпрос” да бъде разгледан на заседание на Генералната асамблея на ООН. Единствено “правото на вето”, използвано от представителите на Унгария и СССР, блокират изпълнението на това настояване. С осъждане на “военната намеса на петте държави” отделно се изказват Румъния, Югославия, Албания и Китай. Но тези протести имали по-скоро декларативен характер и не могли да окажат някакво влияние върху създалата се нова военно-политическа обстановка в Европа.
В много отношения погрешна била и позицията на редица от ръководителите на държавите от Западна Европа, които смятали “Пражката пролет” и възникналите въз основа на това разногласия в света – за “домашна кавга на комунистите”. По този начин те избягвали внимателно политиката на пряка намеса в делата на Източна Европа, което би могло да се приеме като нарушение на клаузите на Ялтинското и Потсдамското съглашение от 1945 г.
В продължение на много години обстановката в Чехословакия не успявала да се нормализира. Димът на танковите двигатели като че ли бе пропит от организмите на чешкия интелигент, който не забравяше постоянно да напомня за това.
През 1989 г. последният съветски ръководител – Михаил С.Горбачов официално признава пред света, че въвеждането на войските е бил незаконен акт на намеса във вътрешните работи на суверенна държава. Този акт прекъснал демократичното обновяване на Чехословакия и нанесъл трудно заличими рани върху съветско-чехословашките отношения. От друга страна, изтеглянето пък през 1991 г. на Централната група войски от територията на Чехословакия довежда до демократизирането на процесите в Чехословакия. Малко по-късно страната се разпада на две суверенни държави (Чехия и Словакия), като по такъв начин и влиза в американската програма “за разширяването на НАТО на Изток”.
Чехословакия, 20 август 1968 г. … Да не забравяме тази дата!
Ст.н.с.Никола Котев, д-р по история

Printed in newspaper „Bulgarian Army“, N 32 (23711) from 16th August 2013, p.16-17

– ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

ТАЙНАТА НА „ЗАПОВЕД № 21”

На 19 октомври 1942 г., Адолф Хитлер отдава заповед № 21, според чийто текст, членовете на британските военни мисии, съюзническите разузнавателно-диверсионни групи и „командос” подлежали на незабавно унищожаване. Така съдбата на доброволците, участвуващи в състава на съюзническите военни мисии, изпратени при партизаните на Балканския полуостров е била решена. Но това не намалило притока на желаещите да се сражават на един от най-трудните участъци на войната.
Военна цел, която британското командване поставя пред ръководството на Управлението за специални операции, е преди всичко поддържането с въоръжение, боеприпаси, продоволствие, дрехи и инструктори, на активно действуващите съпротивителни движения в окупираните територии на Европа, организирането на икономически саботажи и диверсии и събирането на разузнавателни сведения за нуждите на британското командване, а политическата – самите движения да се поставят под непосредствения контрол на британското военно-политическо ръководство. Тъй като УСО действувало в региони, където доминира английското влияние (Балканския полуостров, Африка, Индокитай и др.), то историята на организацията посочва, че „на везните натежавали повече нейната политическа, отколкото военна дейност”. Много от британските офицери за свръзка не получават нужната топлина от страна на населението, но това не им пречи да изпълнят достойно своя дълг на военнослужещи от антихитлеристката коалиция. Те били изпращани в съответните партизански щабове не да командват „леви, десни”, а меко казано – „…да слушат, какво ще каже народа” и по възможност да предоставят обективна информация по рназлични въпроси, интересуващи коалицията. Продължава да се изучава въпроса за тежката съдба на попадналите в плен военнослужещи от британските военни миси (БВМ). За изясняване на обстоятелствата по попадането им в плен и за съдбата на загиналите, в края на Втората световна война били създадени т.нар. „War Crimes investigation Team”-s (Команди за разследването на военните престъпления), които реално и до днешен ден се занимават с тези разследвания.
По-надолу даваме пълен списък на съюзническите военни мисии, действували в оперативната зона на българските въоръжени сили, в годините на сътрудничеството им с Оста.

В АРЕАЛА НА ДЕЙСТВИЕТО НА 1-ВИ и 2-РИ БЪЛГАРСКИ КОРПУС:

Първата БВМ е изпратена на окупираната югославска територия още на 16 октомври 1941 г. Названието и е неизвестно. В състава и влизали като ръководител майор Т.Д. Хъдсън („Бил”) и членовете – югославските офицери Захари Остожич, Мирко Лапатович и Велко Драгиевич. Групата десантира от британска подводна лодка на черногорското крайбрежието, след което към 20 октомври достига района на гр.Петровац и осъществява радиовръзка с центъра на УСО в Кайро на 25 октомври 1941 г. По-късно, в продължение на две и половина години осигурява връзка с Главния щаб на съпротивителното движение на полковник (по-късно генерал) Дража Михайлович. Мисията се евакуира се от окупираната територия около 15 декември 1943 г. Към Хъдсън имал огромен интерес от страна на нацистките спецслужби – още през1940 г. той попада в германския “Списък на специално издирваните лица”, с настояването в случай на ареста му, той да бъде предаден на служителите на РСХА ІV-Е4 (подотдел “контрашпионаж-Север”). В списъка той е внесен под № 192 като “Hudson, brit. ND-Offizier (Taterkreis: Jens Dons), RSHA IV E 4, Stapo Kiel”

На 25 януари 1942 г., е изпратена втора БВМ с названието „Хидра” („Hydra”) – по името на легендарната британска подводна лодка, прехвърляща антифашисти през акваторията на Средиземно море. В състава на мисията влизали като ръководител майор Теренс Атертън, а така също югославския офицер Радивое Неделкович – преводач и британския сержант Патрик О`Донован – радист. Близо 6 месеца след пристигането им, на 15 юли 1942 г., двамата британци са намерени убити, а югославянинът – изчезнал.
На 27 януари с.г., е изпратена трета БВМ с названието „Къна” (“Henna”). В състава и влизали двама югославски офицера – Станислав Рапотец и Степан Шинко. Основната им задача е била да осигурят връзка със съпротивителното движение на Дража Михайлович. По-късно след прехвърлянето на мисията, нейните членове изчезват загадъчно в района на град Млета.
На февруари 1942 г. е изпратена нова Британска военна мисия под названието „Осъждане” (“Disolain”). В състава и влизали бившият помощник на военния аташе в България майор Кейвън Джеймс Елиът – като ръководител, а така също британския сержант Робърт Чапман – радист и югославските офицери Павле Црнянски и Петар Милкович. След парашутирането им на окупирана югославска територия, почти веднага попада в плен на усташите на Анте Павелич.

През септември с.г. за оказване на помощ на Т.Д.Хъдсън и неговите хора е изпратена нова БВМ, която в действителност представлявала специализиран свързочен възел за поддържане на контакти с ръководството на УСО. Названието на мисията е неизвестно. В състава и влизали трима радисти – капитан П.Дж.А.Лофтс и двама британски сержанта.
В периода от 1 октомври 1942 до края на пролетта на 1943 г., на гръцка територия са изпратени десет британски групи под команддването на британски офицери за свръзка – една от тях в планината Олимп с майор Лесли Руфус Шепърд, една в Гръцка Македония, една на Парнас, една – в Западна Тракия (БВМ на майор Миклетуейт-Милър за свръзка с националистическите отряди на Андонис Фостеридис /„Андон Чауш”/, спусната през октомври 1943 г.), две в Пелопонес, една от които е командвана от британския офицер за свръзка новозеландския инструктор Дон Скот, две – в Епир, една в Западна Тесалия, и в областта Румели – БВМ под командването на офицерите за свръзка Нат Баркр и Едуард Едмънс.
През декември 1942 г., на окупираната югославска територия е изпратен полковник С.У.Бейли. Непосредствено след своето приземяване, той установява връзка с движението на съпротивата на Дража Михайлович. С изпратените по-късно за поддръжка офицери от групата „Пещера” („Cave”) би могло да се приеме като шестата по ред БВМ. Малко преди това, през септември с.г., за установяването на радиовръзка с щаба на Дража Михайлович е изпратен със самостоятелна радиостанция югославския военнослужещ Бранко Радивоевич (известен още като „капитан Чарлз Робертсън”)

През февруари 1943 г. в помощ на полковник С.У.Бейли е изпратена БВМ „Пещера” („Cave”) , която е ръководена от майор Грийнлис. Други сведения за тази БВМ не са открити.
На 15 април 1943 г. в района на с.Тажево, Бродска област в Македония е прехвърлена с парашути нова британска военна мисия в състав: ръководител – майор Морган, радист – британският сержант Дж.Бейкъм и преводач – югославският офицер Александър Тасич. Малко по-късно, поради невъзможността да влезе във връзка със Съпротивата, те са били взети в плен от подразделение на 1-ви окупационен корпус и изпратени в лагера за военнопленници в гр.Шумен. Названието на мисията е неизвестно.
На 18 април 1943 г. УСО изпраща на югославска територия нова БВМ под названието „Емайл” („Enamel”). В нейният състав влизат в качеството на ръководител британския майор Ерик Грийнууд и сержантите Майкъл Лийз и Питър Солифлад. Личният състав на мисията е прехвърлен с парашути в района на планината Хомолия и рудниците Бор. Мисията взема участие в изясняването на оперативните възможности на 1-ви български окупационен корпус и извършването на диверсии по ЖП линиите Белград-Солун, Сараево-Ужице, взривяването на ЖП моста през река Морава и нападението на охраняваното от български подразделения, германско военно летище около гр.Ниш. По-късно, през януари 1944 г., БВМ на майор Грийнууд е пренасочена за действия в Моравската долина. Ръководителят на германското подразделение на Абвера в София Ото Вагнер узнава за неговите действия близо месец по-късно . В едно свое донесение под № „Д-р 5664” от 21 май 1943 г., до ръководителя на българското военно разузнаване той съобщава че: „майор Гринууд е поискал бързи сведения относно вида и числото на оръжията на българската войска. Интересува се по-специално от: пушки, леки и тежки картечници, минохвъргачки, пехотни и [противотанкови] артилерийски оръдия…”

Поредната БВМ под командването на капитан (по-късно майор) Джон Симър се приземява близо до Прищина в котловината на Косово поле на 19 април 1943 г. Основната и цел е била да организира саботажи в хромовите мини, разположени около гр.Алатини. За изпълнението на тази задача тя преминава на североизточните склонове на Шар планина, на разстояние около 53 км от рудниците, като на 20 май към състава и се присъединява групата под командването на капитан Хауксуорт. Тази мисия имала лоша участ – тя бързо е открита и попада в засада, направена от българските военни подразделения, при което загиват пет военнослужещи от състава на мисията. Самият майор Джон Симър има незавидна съдба – попада в плен по време на Словашкото въстание и е унищожен в концлагера Матхаузен на 21 януари 1945 г.
На 20 април с.г., в планината Капаоник се приземява поредната БВМ със състав – британските офицери за свръзка капитан Уейд и капитан Мор. Тя имала названието „Родий”
На 19 май 1943 г. ръководството на УСО изпраща за връзка с югославското партизанско движение британския офицер за свръзка капитан Джаспър (Чарлз?) Рутем, бил преди това служител в югославския център на УСО в Истанбул. Той се приземява в района на планината Хомолия близо до река Дунав, със задача да достигне района на мините Бор и Трепча (Косово и Метохия), известни с находищата на олово и никел. Неговата мисия има названието „Самообладание” (“Tenacity”).

Същият ден е изпратена БВМ „Рупии” („Rupees”) под ръководството на новозеландския лейтенант Мики Харгрийвс. Тя се приземява пак около планината Хомолия. Половин година по-късно, по време на блокада, направена от подразделение на дивизията „Брандебург” на 11 декември 1943 г., той попада в плен в района на с.Лука заедно с състава на мисията – двама гърци и един югославянин. По време на боя е бил убит един от британските офицери на свръзка с псевдоним „Неш” и трима югославянина.
На 20 май е прехвърлена с парашути нова БВМ с ръководител отново капитан Хауксуорт и имаща название „Неронец”(“Neronian”). Мисията се приземява в района на хромовите мини около гр.Алатини, близо до Прищина.
На 25 май е прехвърлен с парашут британският офицер за свръзка майор Селби.и неговият радист – британски сержант. Мисията отново носи названието „Родий”. Тя се приземява в района на Прищина – пак в близост до хромовите мини при гр.Алатини..

НЕПОСРЕДСТВЕНО В БЪЛГАРИЯ:
Съдбата на появилата се първа британска военная мисия на българска територия е напълно неизвестна и днес. За нея имаме свидетелсво само от един документ от 6 юли 1943 г., изготвен от началника на Ловешкия гарнизон. Съдейки по дипломатичния завършек на долупосочения документ („Служебно писмо „№ 21”) тя е унищожена на място, според директивата на Адолф Хитлер. Ето и част от съдържанието на документа: „Така например, на 12.VІ. т. г., между 1 и 2 часа са прелетели над една област четири чужди самолета. От организираното разузнаване се установило, че самолетите са направили 3-4 кръга над областта и са изчезнали в юго-западна посока.

От претърсването направено от административните власти и войската са намерени пуснати пакети с 13 парашута, които съдържали оръжие – лека картечница, противобронева пушка, картечни пистолети, бомби, взривни материали, адски машини, облекло и пр[очие].

Описаният по-горе случай трябва да ни подскаже скритите намерения на противника, които налагат да вземем извънредни мерки за бдителност и след всяко прелитане веднага да се претърсва околната местност, защото е допустимо да се спуснат не само оръжие и взривни материали, но и парашутни терористични групи – унищожението на които трябва да се проведе със светкавична бързина…”

Следващата британска военна мисия, която успяла да влезе във връзка с ръководството на НОВА, се намирала под командването на капитан (по-късно майор) Мостин Левелин Дейвис. В нейния състав влизали британски военнослужещи. Тя имала названието „Мълигатони” („Mulligatawny”) – по името на индийска супа с екзотични подправки. Групата е била спусната с парашути на албанска територия на 15 септември 1943 г. в района на село Червена Вода, на запад от планината Кара-Орман. БВМ се разположила близо до с.Црна-Трава в района на действието на Вранския партизански отряд с командир Живоин Николич-Брко. На 28 ноември с.г., в помощ на майор М.Л.Дейвис е бил изпратен капитан Дагмор, който по-късно се отделя от него и създава нова БВМ. Мисията на М.Л.Дейвис установява контакт с ръководството на Главния щаб на НОВА. По стечение на обстоятелствата, при една от блокадите извършена от подразделенията на 27-а пехотна дивизия от състава на 1-ви окупационен корпус през февруари 1944 г., мисията попада в нея, а на 25 март загива и самия майор М.Л.Дейвис.

Ръководител на втората БВМ бил майор Франк У.Томпсън, по-късно майор. Тя е формирана през януари 1944 г. под името „Клариджис” (“Claridges”) – взето от названието на един от лондонските хотели. В нейния състав влизали британските военнослужещи Кенет Алън Скот – радист, Джон Уолкър – сапьор, Ник Марвин (Монро) – преводач. Мисията успяла да установи връзка с ръководството на НОВА, а също така да въоръжи и няколко български партизански отряда, но при встъпването на българска територия е била разгромена, а самият Франк У. Томпсън – разстрелян. От целия състав на мисията остава жив само радиста сержант Кенет Алът Скот, който бил освободен от Централния софийски затвор на 9 септемвреи 1944 г.
Третата БВМ е била ръководена от майор Харингтон. Тя била спусната на гръцка територия през април 1944 г. в района на крайбрежието на Егейско море, със задача да установи връзка с ръководството на българското партизанско движение на южното направление, по-точно с ръководството на Втора ВОЗ. Названието на мисията е неизвестно. По-късно, през юли с.г. към състава и се присъединява майор Иен Макферсън, а през август – капитан Доналд Ридъл. (По други сведения мисията по това време е била ръководена от майор Тейлъп). Те успяват да въоръжат част от българските партизани в Родопите, и по-точно в Девинския район – тези, от отряд „Н.Шишманов” на бригадата „Васил Коларов”.

Съставът и името на четвъртата БВМ са неизвестни. Знае се само, че е ръководена от британския майор Стречи. Групата е била прехвърлена през август 1944 г. от територията на Сърбия на територията на Македония, където майор Стречи веднага установил контакт с представител на Отечествения фронт в София. В този регион действувала и британската военна мисия на майор Еванс, влизала в спорадични контакти с разни представители на българското партизанско движение и англофилски настроената правителствена опозиция.

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

– “СПРЯТАННЬIЕ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ

              “СПРЯТАННЬIЕ” СТРАНИЦЬI ГОЛЛАНДСКОЙ ИСТОРИИ                      

 

      В начале нашего нового десятилетия на белый свет появился текст британского секретного исследования, которое анализировало историю Управления специальных операций (УСО) в годы Второй мировой войны – одно из девяти секретных и по сей день британских разведывательных организаций. А для того, чтобы изготовить его – Уильям Джеймс Миллард Маккензи, должен был работать в существовавшем в то время Архиве организации приблизительно три года (1945-1947 гг.), что помогло ему близко ознакомиться с историей и деятельностью этой таинственной и мощнейшей организацией. Наконец, были напечатаны и направлены британским министерствам по одному экземпляру, причем на каждом экземпляре стоял гриф „Секретно”. Свои экземпляры получили Форин Офис, каждое министерство по видам вооруженных сил, секретариат Кабинета министров и основные секретные службы, которые не позволяли даже единым словом упоминать о существовании этого труда, и таким образом он не стал достоянием общественности.

      Позднее Уильям Маккензи становится преподавателем политических наук в нескольких престижных университетах, будучи профессором по государственному управлению, он преподает на кафедре политики и в Глазгоу, где и умирает в 1996 г.

      Проф. Маккензи сумел сохранить для себя два экземпляра своего труда. Один он подарил своему другу Браяну Чапману (бывшему агенту УСО в Италии) а другой временно уступил для работы видной исследовательнице Элизабет Баркер, которая является автором книги „Британская политика в Юговосточной Европе во время Второй мировой войны”. Именно эти два экземпляра сыграли роль катализатора, и этот труд вышел из печати в Великобритании.

      Итак, если читатель сумеет прочитать приблизительно все 900 страниц этого труда, то он ознакомится со сложной структурой руководства и действиями УСО в регионе Западной Европы и поймет, почему до сего дня не появилось серьезное документальное издание о деятельности УСО в государствах Бенелюкса. Как говорится „… здесь все недомолвки и замалчивания сплелись в такой плотный клубок, что даже историк с таким даром и именем как Маккензи, едва ли смог его размотать…”        

      Ниже представляем часть рукописи, где приводятся различные любопытные сведения о Голландии в канун освобождения от нацистской оккупации и о деятельности УСО там в годы войны. В прямых скобках даются необходимые пояснения.

[…]

                                               ГОЛЛАНДИЯ

      Хронология становления и развития движения Сопротивления в Голландии отлична от других стран Западной Европы. До весны 1944 г. все усилия УСО установить с ним связь заканчивались неудачей, и не было здесь неуклонной активизации деятельности от дней [военной операции] „Torch” до дней [военной операции] „Overlord”. Голландское движение Сопротивления было не в силах сколько-нибудь существенно способствовать операции „Overlord”, да, по счастью, не так-то много от него и требовалось. И все же за лето положение несколько улучшилось, и первый решительный перелом произошел во время Арнемской воздушно-десантной операции и операции „Market-Garden”. Арнемская операция не вполне удалась – десант понес большие потери, и Голландия, по необходимости оставленной союзниками, пришлось пережить самую лютую зиму за всю войну. Почти треть страны была свободна, остальная же территория была едва ли не сплошной линией фронта: даже когда армии останавливались, в Голландии подспудно шла жестокая война.

Немецкие евреи, емигрировшие в Нидерланды, арестованые в г.Амстердаме.

Дата 4 июня 1940 года

Источник Deutsches Bundesarchiv 

Идентификационный код Bild 183-L05168

Автор фотографии Weber

      Мы уже знаем, что зимой 1943/1944 г. полным крахом обернулись планы УСО. Эта катастрофа привела к основательной реорганизации в Лондоне. Британцы назначили капитана 2 ранга [П.Л.] Джонса в январе 1944 г., региональным директором по странам Бенилюкса, в феврале майора Бингэема заменил подполковник Добсон (раньше он работал в Бельгийском отделе), получив под свое начало Голландский отдел. С голландской стороны изменений в структуре секретной разведывательной службы (ВI) не произошло, она по прежнему оставалась полем деятельности Ван`т Санта, действовавшего через майора Сомера, зато военную структуру перетряхнули сверху донизу. Организация, до того известная как МID, стала Bureau Bjjzondere Opdrachten – Бюро особых задач (БОЗ). Полковника де Брюне в марте 1944 г. сменил генерал-майор ван Уршот, исчезла и большая часть старших офицеров; среди новых назначенцев, имевших опыт участия в движении Сопротивлении, выделялись личный помощник генерала ван Уршота капитан Клийзинг и один из создателей диверсионной организации CS VI капитан де Грааф. У генерала ван Уршота не было никакой власти на ВI, зато он был на дружеской ноге с майором Сомером.

      Злоключения УСО в Голландии не оставили движение Сопротивления совсем без связей с Лондоном, посколько в том же „поле” действовала и СИС. Однако связи эти были чрезвычайно ненадежнами и не предназначались (как связи УСО) для того, чтобы поддерживать боевые возможности организаций Сопротивления. В этом и заключалась одна из причин нерешительности движения Сопротивления в начале 1944 г., другая коренилась в психологии голландцев: их политика отличалась постоянством и в то же время упрямством и фракционностью, а третья причина – активная деятельность гестапо, которое использовало осведомителей и провокаторов, потому ни одна организация Сопротивления не могла считаться надежной. Обстановка действительно была сложная, хотя едва ли это может служить оправданием нерешительности.

      Во-первых, было три основных движения с „военизироваными” ответлениями:

1)      “Orde Dienst” (ОД), стоящая несколько справа. [ЧАСТЬ ТЕКСТА ИЗЪЯТА ПО СООБРАЖЕНИЯМ НАЦИОНАЛЬНОЙ БЕЗОПАСНОСТИ.]

2)      RVV [The Raad van Verzet, Совет Сопротивления – РВВ], появился к концу 1944 г., чтобы свести воедино различные движения, имевшие связи с прежними политическими партиями центра.

3)      „Knok Ploegen” (КП), возникла на местах для оказания помощи рабочим, уклонявшимся от немецкой трудовой повинности, и выросла до активной диверсионной организации рабочих. В Европе не было другой страны, как Голландия, где коммунисты почти не имели влияния, однако по взглядам КП находилась ближе всех к коммунистическому движению Сопротивления, и если кому-то потребовалось бы отыскать коммунистический жупел, легче всего его обнаружить в КП.

Нацистский контролер проверяет за нелегальными съестными продуктами крестьянскую повозку.

Дата 1941 год. 
Источник Nationaal Archief (Nederland) 
Идентификационный код Spaarnestad Photo/SFA022804332 
Место заснятия фотографии неизвестно.

К трем указанным движения следует прибавить небольшую организацию  CS VI, состоявшую из специалистов по диверсиям.

Во-вторых, были невоенные организации, так нечетко оформленные, что их и организациями не назовешь:

–         „Нелегальная печать”;

–         „Национальные фонды Steun”, финансовая организация движения Сопротивления;

–         „Landelijke Organisatie” (ЛО), в основном занималась подготовкой фальшивых документов и оказывала помощь живущим в подполье;

–         „Национальный комитет” (НК), занимался социальным обеспечением, помогая семьям тех, кто погиб или кого угнали немцы;

–         „Centrale Inlichtings Dienst” (СИД), должна была прежде всего следить за немецкими карательными службами; осуществила прокладку нелегальной телефонной сети, которая оказалась весьма ценной для движения Сопротивления на завершающем этапе.

Когда пришла пора налаживать деятельность в Голландии, УСО, понятное дело, прежде всего обратилось к РВВ, КП, CS VI – для организации военных действий и – от имени У[правления] П[олитической] В[ойны] – к „Нелегальной печати”. В середине февраля 1944 г. Лорду Селборну и генералу Габбинсу удалось убедить голландского военного министра М.Д.А.К. Лидсе де Жюде в необходимости нового подхода, а в марте разрешили возобновить воздушные операции, при условии, что пока все агенты будут десантироваться вслепую, дабы не было риска нарваться на „гестаповский прием”. Приоритетности в выделении самолетов не было – совсем не то, что получали во Франции, условия для воздушных операций оставались исключительно сложными, так что довольно легко перечислить группы, которые направлялись с заданиями до конца августа 1944 г., когда положение изменилось в связи с подготовкой Арнемской воздушно-десантной операции.

31 марта. К „Нелегальной печати” Т.Бялостерский („Шашки”) с радистом по кличке „Безик” (Дж.А.Стеман). При приземлении они потеряли рацию, но впоследствии получили другую. Бялостерский на некоторое время выежал в июле 1944 г., оставив вместо себя местного новобранца („Шашки II”) . Стеман оставался до конца, работая на рации в районе Гааги.

31 марта.   Одна група на связь с СS VI, другая – на связь с РВВ. Всех четверых агентов схватили в мае 1944 г., но они успели передать директивы, врученные им в Лондоне.

Апрель.     Операций не было.

31 мая.     Двух агентов послали организовать железодорожную диверсию в преддверии дня „Д”, но самолет был сбит над Голландией, и они погибли вместе с экипажем.

Июнь.        Операций не было.

5 июля.      Лейтенант Л.Малхолланд („Подекс”) – на связь с РВВ, лейтенант А. де Гед („Рамми”) – с КП. Они вместе со своим радистом („Костровище”) создали чрезвычайно важный пункт связи в Роттердаме. „Рамми” работал еще и в Амстердаме.

5 июля    Еще четверых направили в район Велюве, но их самолет сбили, и они погибли.

7 августа.   С. Постма („Гребля Шлюпочная”) направили с радистом на связь с ЛО в Велюве, в конце концов он обосновался в Утрехте. В ноябре-декабре 1944 г., он и его радист пропали, однако их работу продолжил Кьереман („Охота на Лисят”), который сохранял очень важную point d`apui, опорную точку, до самого освобождения.

9 августа.    Ф.Л.Дж. Гамильтон („Гребля Академическая”) со своей сестрой („Игра в Блошки”) были направлены доставить рацию Бялостерскому в Гаагу и помочь ему в нелегальной пропаганде. При приземлении мисс Гамильтон сломала ногу и пролежала в больнице (по легенде) почти до освобождения, ее брат с пользой работал на севере Голландии, базируясь в Амстердаме. Это, впрочем, не помогло созданию дополнительных радиоканалов.

28 августа.   Три агента, направлявшиеся в Эйндховен, находились в самолете, который был сбит. Двое остались в живых, но выполнять задание уже не могли.

      Стоит подчеркнуть, сколь незначительны оказались результат,. Три из девяти самолетов были сбиты, остальным группам все же удалось создать четыре постоянных центра связи – в Гааге, Роттердаме, Утрехте и Овересье, – но до поры лишь три из них оказались полезными. Оружия доставлено совсем мало: семьдесят три „стена” и тридцать пять винтовок (если верить реестру, где подводится общий итог поставок на конец августа 1944 г.). У групп Сопротивления было немного своего оружия, теперь они находились, что называется, под рукой у союзников, однако было бы неразумно использовать их в ходе операции „Overlord”. Конечно же, были – в небольшом масштабе – диверсии на промышленных предприятиях, но никто не предполагал блокировать голландские железные дороги, которые мало что значили для передислокации немецких войск в Нормандии.

Проверка документoв голландского крестьянина нацистами

Nationaal Archief (Nederland), Spaarnestad Photo/SFA022804324

      Положение изменилось, когда британцы в последние дни августа прорвались за Сенну. 3 сентября они вошли в Брюссель, 4-го – в Антверпен, передовые отряды вступили на голландскую землю (несколько умерив скорость) 11 сентября. Казалось, если наступательный порыв разовьет Арнемская операция, то вся Голландия (или большая ее часть) будет освобождена одним ударом. Голландское движение Сопротивления, пусть и плохо вооруженное, уже готовилось к открытому восстанию, но было остановлено необычайно жестокими карательными акциями.

      31 августа приказом Ш[таба]Э[кспедиционных]В[ооруженных]С[ил] учреждены ГВВ – Голландские внутренние войска (Nederlandsche Binnenlandsche Strijdkraft), под командованием принца Бернарда*, который, в свою очередь, подчинялся непосредственно генералу [Дуайту] Эйзенхауеру. Об этом назначении объявили 3 сентября, а 9 сентября принц Бернард переехал в свой штаб в Брюсселе. Здесь ему помогали представитель Голландского отдела УСО¹ и сотрудники голландской гражданской разведывательной службы BI. В то же время в Лондоне учредили постоянный комитет голландских БОЗ и BI, британских УСО и СИС, который заседал ежедневно. Теперь, когда настало время решительных действий, уже не было серьезных трений между соперничающими организациями за пределами Голландии.

      К сожалению, внутри Голландии обстановка складывалась не так просто. Планом предусматривалось, что в ГВВ войдут военнизированные отряды ОД, РВВ и КП, которые, сохраняя свое политическое лицо, объединятся для решения военных задач. Руководство на оккупированной территории Голландии отдавалось в руки трех представителей, по одному от каждой организации:  Driehoek („Треугольник”), или Центр Дельта, располагавшийся в Амстердаме. Голландия была поделена на шесть зон и четырнадцать округов, в каждом из которых имелся один командир, располагающий по возможности прямой линией связи с союзниками. Осуществлялся этот план не гладко. Расхождения шли по обычным направлениям: с одной стороны, движение Сопротивления в целом претендовало на особые права в послевоенном мире, с другой стороны, оно само распадалось на правых и левых – ОД против КП, а РВВ в общем склонялась принять сторону КП. Эти расхождения сказывались и на делах лондонского правительства: 26 января 1945 г. Подало в отставку министерство внутренних дел, не согласившись с тем, как ведется преследование коллаборационистов, в феврале профессор Гербранди восстановил свой Кабинет. Внутри Голландии эти трудности так и не были преодолены, однако напряжение уменьшилось после назначения генерал-майора Коота единым командующим ГВВ на оккупированной территории Голландии.

      Голландия теперь в планах союзников обоснованно становилась более приоритетной, и воздушные операции уже не были так опасны, как прежде, поскольку союзники стояли на ее наземных границах. Здесь уместно взглянуть на данные статистики, иллюстрирующие интенсивность воздушных поставок в Голландию до ее освобождения.

                     Сентябрь  Октябрь  Ноябрь   Декабрь   Январь   Февраль   Март   Апрель

Самолето-

вылеты              86           130           83            22             10            18           40           79

Успешные         42             47           40            13               3              4            27          53

Контейнеры для:

УСО                 765          996           834           231           53            62           514       1179

СИС                   –              –                1               4              –              10            74           48

САС                   –              –                6               22            –                –               –             –

Упаковки для:

УСО                  71           108            83              25            14             14            92        190

СИС                   –               6               4                3              –               –              7            8

САС                   –               4                4               4              –               –              –             –

      Ясно видны: пик активности в сентябре и октябре, спад активности в зимние месяцы, когда погода была неблагоприятной, потому совершалось мало вылетов, затем – решающий рывок в марте и апреле 1945 г. Сброс оружия окончательно прекратился 24 апреля 1945 г., зато начался сброс грузов продовольствия.

      Еще в августе УСО начало сосредоточивать агентов в районе возможного наступления союзников: две группы были направлены в Велюве и одна в Эйндховен. Когда настало время Арнемской операции, четыре „джедбургских” группы (смешанного состава – голландцы, британцы, американцы) сопровождали воздушно-десантные соединения: одна – при штабе корпуса, и по одной – при каждой из задействованных дивизий; из них только первая, „Эдвард”, оказалось полезной в ходе боевых действий. Пятая группа – „Дадли” отправилась в Велюве до начала операции, в нее входили майор Бринкгрив (голландец), майор Олмстед (США) и сержант Остин, радист (британец). Из них в живых после войны остался только Олмстед, а Бринкгрив отличился в Овересье, где его группа (вместе с агентом „Щарады”) составляла ядро движения Сопротивления до самого освобождения. Наконец, 8 сентября Бялостерский („Шашки”), выполняя свое второе задание, направился с радистом в Амстердам устанавливать связь с „Треугольником” ГВВ. Сам агент „Шашки” в феврале 1945 г. Был смертельно ранен, но дело взял на себя завербованный на месте „Доктор Икс” (Аренд), продолжая работать с радистом по кличке „Нарды”. Это звено было совершенно необходимым в голландской схеме управления. Стоит добавить, что 15 сентября была заброшена с воздуха еще одна группа из четырех человек: двух инструкторов по диверсиям – для Роттердама, дополнительного радиста („Гребля”) – для Амстердама и агента Кьеремана („Охота на Лисят”), который впоследствии стал основным связным в Утрехте.²

В мае 1940 года, после нападения Германии на Голландию, королева Вильгельмина вынуждена была покинуть родину. В Великобритании она возглавила правительство Нидерландов в изгнании.Находясь в эмиграции, королева регулярно выступала на британском радио, вещающем на территорию оккупированной в Европы. Вот текст одного из ее выступлений 1942 года: „Сегодня все подданные Нидерландов поминают бесчисленных соотечественников, павших на улицах и площадях Амстердама, Харлема … Поминают тех, кого мучили и пытали фашисты в полицейских участках и концентрационных лагерях … Близким тех, кого больше нет с нами , мы осторожно передаем наше глубочайшее сочувствие …

… Мы подняли восстание на помощь еврейским семьям! Потому что мы – голландцы, терпимый народ. Потому что мы не потерпим, чтобы таких же людей как мы, еврейских мужчин и женщин, еврейских детей пытали и убивали. Вот почему мы восстали! „

В своих выступлениях королева нередко говорила о Гитлере как о «враге человечества». Уинстон Черчилль называл королеву Вильгельмину «единственным мужчиной в голландском правительстве». В 1944 году королева Вильгельмина стала второй женщиной в истории, награжденной Наиблагороднейшим Орденом Подвязки (высший рыцарский орден Великобритании).

      В назначенный день, 17 сентября, голландское правительство призвало к всеобщей забастовке на голландских железных дорогах, которые оставались в полной сохранности до мая 1945 г. По радио передали также обращение генерала Эйзенхауэра, в котором он наделил ГВВ статусом регулярных войск и призвал население района к югу от Лека прийти на помощь союзникам. На остальной территории страны такого рода акций пока проводить не предполагалось. В то же время были направлены тайные послания по каналам СИС и УСО, призывавшие к диверсиям на железных дорогах и дававшие подробные указания отнжсительно помощи в ходе воздушно-десантной операции союзникам у Арнема. Этими мерами, предпринятыми в последний момент, конечно, невозможно было всерьез воспрепятствовать передвижению немецких войск по дорогам, и все же впервые произошла серия железодорожных диверсий, специально приуроченных по времени и месту к наступлению союзников. „Piet van Arnhem” со своими людми вышли из подполья и оказали существенную помощь на местах. Появились первые сообщения о попытках групп Сопротивления уберечь от разрушения порт Роттердам: тогда были затоплены суда „Борнео”, „Вестердийк” и „Аксенфельс”, которые готовились перекрыть вход в порт.

      Провал операции „Market-Garden” стал очевиден 25 сентября, тем не менее волна диверсий не утихала до октября, и только в ноябре последовали ответные контрмеры немцев. Они, активизировали мероприятия по отправке в Германию трудоспособных людей, захваченых во время уличных облав. Таким способом было отправлено большое количество жителей изо всех крупных городов, за исключением Амстердама, где комендант гарнизона, видимо желал „подстраховаться”. Немало бойцов ГВВ попали в такие облавы. Наказания лиц, задержанных по подозрению в пособничестве союзникам, были жестокими, и карательные меры неизбежно следовали за любым „инцидентом”: как утверждают, 400 жизней было загублено после нападения на шефа гестапо Раутера*. Немцы действовали не только силой, но и хитростью. У них имелись доносчики, и они нередко использовали старую ловушку, вступая под тем или иным предлогом в переговоры с отдельными руководителями местного движения Сопротивления. К тому же население страны находилось под угрозой неминуемой голодной смерти.

      В конце октября поступили сообщения об арестах в Роттердаме. В ноябре в Утрехте был схвачен и убит агент УСО Постма („Гребля Шлюпочная”) вместе с ним погибли двенадцать местных руководителей. Малхолланд („Подекс”) случайно попал в облаву в Роттердаме, и его вывезли в Германию. В декабре в Роттердаме был убит глава КП „Фрэнк”, а УСО потеряло радиста „Дадли” в Овересье, радиста в Роттердаме и радиста в Утрехте; связь поддерживалась, но с трудом. Единственным достигением за эти три месяца стало внедрение хорошего агента, П.Тазелаара („Нежный”) с радистом во Фрисландии. Удалось также забросить второго радиста в Роттердам, в Амстердам в штаб ГВВ направили П. Де Бира, который, почти ничего не сделав, в январе 1945 г. Возвратился в Англию. Создалась ситуация, когда стало очевидно – сейчас лучше отступить. Население убеждали избегать активного противодействия. В конце ноября на некоторое время приостановили даже воздушные поставки, чтобы остановить карательные акции. Собственных сотрудников УСО предупредило: их професиональный долг – сохранить себя до весны, а все связи с движением Сопротивления прервать, за исключением тех случаев, когда это совершенно необходимо. Командованию ГВВ было предложено тщательно рассредоточиться по своим округам, а в каждом округе отделить рабочие группы диверсантов от военных резервистов, которые до мобилизации не должны принимать участия ни в каких открытых действиях.

      День, когда можно было бы вновь начать действовать, отодвинуло Рундштедтское наступление, и тяжелые времена тянулись до марта. В середине января произошла утрата партии оружия в Ротердаме. В феврале в Амстердаме был серьезно ранен и схвачен Бялостерский, в Роттердаме были убиты два инструктора и местный радист, в Овересье погиб местный руководитель Эверт, прокатилась волна арестов во Фрисландии. Положение с продовольствием становилось критическим.

      С другой стороны, радиосвязи УСО никогда не прерывались ни с одним районом, на местах появились новые руководители групп Сопротивления (прежде всего „Роб”, руководитель КП в Роттердаме, и „Ричард”, член Руководящего комитета от РВВ), несколько спала политическая напряженность, поступили хорошие вести об операциях спасения и ряде диверсий, например, о том, что в Роттердаме затоплены судно-блокшив „Вестердам” и гигантский плавучий кран „Титан”. В январе – феврале было проведено всего две более или менее значимые операции: направили дополнительного радиста местному руководителю в Овересье, а в феврале в Роттердам вернулся „Роб”, руководитель КП (Ван дер Степ), с особым заданием от принца Бернарда – убедить несговорчивых принять власть командующего ГВВ.

      Но вот 7 марта американцы создали Ремагенский плацдарм, на 23 марта было назначено основное форсирование Рейна (операция „Спортивная команда”). Завершающие этапы подготовки к ней в Голландии зафиксированы в протоколах совещания УСО 19 и 20 марта. В зоне наступления канадцев, в Восточной Голландии, было довольно легко передать сообщения, призывавшие нападать на железные и шоссейные дороги, собирать данные тактической разведки и оберегать сооружения и технических специалистов. Труднее было это обеспечить в Западной Голландии, не вызвав разрушений и масовых карательных акций. Движение Сопротивления вполне сносно вооружилось, и искушение вступить в вооруженную борьбу было очень сильным, но все же дисциплину поддержать удалось даже в самый решающий момент.

      Следующие данные показывают, что именно и в каком количестве направляло УСО до 15 марта 1945 г. (многое, конечно, пропало):

      Взрывчатка                       20 905 фунтов

      „Стены”                             14 344

      Ружья                                   2 928

      Карабины                               765

      Пистолеты                           2 175

      Гранаты                              20 085

      „Брены”                                   362

      Гранатометы                           286

      Piats                                            14

      В апреле, по подсчетам ГВВ, они имели в активе 9350 вооруженных бойцов во все еще оккупированных округах.

      В марте в район боевых действий направили для подкрепления две группы – канадцы заняли эти районы в начале своего наступления. Направили еще одного радиста в Роттердам и туда же помощника Ван дер Стëпа. Очень важное задание выполнил майор Дж.Дж.Ф. Боргаутс („Посвист”), который раньше уже успел отличиться в совместных акциях с группами Сопротивления, а теперь вновь был послан в Амстердам в помощь командующему ГВВ генерал-майору Кооту – он сыграл важную роль в переговорах в последние дни.

      На востоке Голландии, в зоне наступления канадцев, все шло как по писанному, в уже знакомой манере. Отряды Сопротивления расчистили путь для наступления и взяли на себя ответственность за порядок. Агенты УСО в Овересье и Фрисландии оказались в безопасности, но были и потери – известный в этих краях „Дадли”, майор Бринкгрив, пал в бою за несколько дней до решающего наступления. К середине апреля восток Голландии и Алсмер были практически очищены от неприятеля, и канадский 1-й корпус повернул на запад. Задача теперь состояла в том, чтобы избежать сражения, а не вступать в него, и в конечном счете в середине апреля она была решена в результате чрезвычайно осторожных и сложных переговоров, в которых участвували [обергруппенфюрер СС Aртур] Зейсс-Инкварт, [генерал-полковник Йоханнес] Бласковиц, представители голландского правительства и движения Сопротивления, генерал Эйзенхауер, фельдмаршал Монтгомери, генерал [Чарльз] Фоулкс (1-й канадский корпус), а также многие другие.

      Если бы дело дошло до сражения, то борцам Соппротивления следовало воспрепятствовать попыткам немцев „предать огню” порты и затопить прибрежные территории Голландии соленой водой. Выполнение такой задачи сопрягалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы с большим риском (если только союзникам не удалось бы быстро сломить сопротивление немцев), то от этого зависело будущее Голландии. По счастью, до этого не дошло, и на деле вклад борцов Сопротивления заключался в налаживании связи через линию фронта, в особенности с помощью тайной телефонной сети, которая находилась в распоряжении принца Бернарда: он вел по ней с Амстердамом. К 25 апреля стало ясно, что немцы отступят, но лишь 4 мая фельдмаршал Монтгомери принял капитуляцию группы армий, находившихся в подчинении военного командования в Голландии.

      И последяя задача – поддержание порядка до тех пор, пока подойдут союзники и разоружат немцев, – вряд ли могла вызвать разногласия. Поначалу у ГВВ не было нарукавных повязок или иных отличительных знаков, и казалось (верно или неверно), что ни принцу Бернарду, ни генералу Фoулксу столкновений не избежать, если большое количество гражданских лиц с оружием в руках окажутся среди ненавистных им немцев – вооруженных куда лучше голландцев. Приказ внутренного движения Сопротивления не позволял появлятся на службе с оружием, пока не будут изготовлены какие-либо опознавательные знаки.

      Конечно существует опасность не дооценки вклада голландского движения Сопротивления в общее дело борьбы с оккупантами. Его помощь союзникам была не столь заметна – в основном оно снабжало их разведывательными данными и формально играло небольшую роль в военных действиях союзников. Причина тут отчасти в географии. А отчасти и в ошибочных действиях УСО на ранней стадии. Но и сами эти ошибки объяснялись географическим положением страны, что затрудняло проникновение агентов в Голландию. Голландцы, как выяснилось, в основном вели собственную подпольную войну, не очень-то обращая внимание на нужды союзников. И в этой трудной войне не щадили себя и своих жизней. Официально голландские потери во время войны составили 210 000 убитыми (в том числе около 104 000 голландских евреев), из которых 23 300 человек погибли, сражаясь в рядах движения Сопротивления.³

      В последний год войны УСО и его агенты работали хорошо и кое в чем преуспели, создав рабочую систему связи и подчинения. И все же сожаления достойно то, что нельзя было эффективнее соотнести усилия голландцев и планы союзников, что дало бы тем и другим больше военных преимуществ.

[…]

ЗАМЕТКИ К ТЕКСТУ

* Зять королевы Вильгемины, муж ее преемницы (королевы) Юлианы, летчик Королевских ВВС.

¹ УСО помагало доставлять в Бельгию по воздуху оружие для оснащения голландских войск, которые поддерживали порядок на освобожденной к тому времени части территории Голландии.

² В „Голландской истории”, подготовленной УСО, говорится также о группе САС („Риган”, позже „Фабион”), засланной в это время в район Дренте, 9 октября она была усилена „Порцией II” (позже „Гоббо”). Обе группы поддерживали радиосвязь до весны 1945 г. И благополучно возвратились. В „Истории” выражен некоторый скептицизм по поводу их обучения и надежности, тем не менее группы уцелели и выполнили работу определенной значимости. [„Фабиан” возглавлял Ж.С.Киршен, позже ставший старейшиной брюссельской гильдии юристов.]

** Г-А. Раутер, шеф СС в Голландии, едва не был убит в начале марта 1945 г., в отместку за это нападение произвел более 250 казней, сам был казнен по приговору суда в 1949 г.

³ „Манчестер гардиан” от 30 октября 1948 г. приводит данные голландского Центрального статистического бюро. Вот что сообщается:

Евреев угнано                                                                                                   104 000

Умерло в Германии насильственно вывезенных рабочих                             27 000

Участников движения Сопротивления:

казнено в Голландии                                                                                           2 800

умерло в концлагерях в Голландии                                                                   2 500

умерло в концлагерях в Германии                                                                    18 000

Убито гражданских лиц в ходе военных действий                                           20 400

Вооруженные силы и торговый флот                                                                   7 850

Лица невыявленной принадлежности                                                                 27 450

                                                        Все                                                                  210 000

– THE VICTORS. ЕISENHOWER, ZHUKOV AND MONTGOMERY

ПОБЕДИТЕЛИТЕ.  АЙЗЕНХАУЕР, ЖУКОВ И МОНТГОМЕРИ
Винаги е било трудно да се пише за пълководци, особено за тези личности, от чиито решения се определяла съдбата на планетата през Втората световна война. Сред тях най-вече се открояват личностите на трима висши военачалници, които спечелили войната в Европа – петзвездният генерал от въоръжените сили на САЩ Дуайт Айзенхауер, маршалът от въоръжените сили на СССР Георгий К. Жуков и британския фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомери
Биографиите им не се различават много, може би само по факта, че Монтгомери и Жуков са били участници в Първата световна война, а Айзенхауер – не. И тримата притежават богат опит в модернизацията на въоръжените сили, като в предвоенния период отделят специално внимание върху развитието на новите родове войски – танковите и парашутно-десантните.
И Жуков, и Айзенхауер показват своята сила на характера при първоначалните си огромни неуспехи във войната. Тримата командващи независимо един от друг, стигат до извода, че окончателната победа е възможна единствено чрез съвместни действия и едновременни удари върху военноикономическата машина на нацистка Германия от Изток и Запад.

Но в осъществяването на военните операции само Айзенхауер и Жуков са привърженици на мощните фронтални удари, които целят да разбият цялата германска военна система, създадена от теоретици като Молтке и Шлифен (Монтгомери е бил привърженик на осъществяването на т.нар. „кинжални” удари). Айзенхауер дори влязал в конфликт с британските си съюзници, като зачеркнал тяхната теория за периферийността и и по-къно (по време на „Овърлорд”) без притеснения оставил зад гърба си блокираните германски гарнизони в Лориен, Сен Назар, и Брест.
Армейски генерал Дуайт Айзенхауер
Една от най-интересните личности в американската военна история от ХХ век е тази на петзвездния генерал Дуайт Айзенхауер, достигнал върховете на американската власт в двойно отношение – като върховен главнокомандващ съюзническите сили по време на Втората световна война и, като президент на САЩ в периода 1953-1961 г. Неговата биография не се отличавала много от тази на обикновения американец – роден е на 14 октомври 1890 в щат Тексас, той от малък проявява интерес към професията на военния. Завършил военната академия в Уест Пойнт. Влизането на САЩ през април 1917 г. в Първата световна война го заварва в лагера на току-що създадените американски танкови части, но по ред причини той не успява да замине в Европа, чиято територия била обхваната от бойни действия. През 1918 г., на 28 г. той става подполковник от армията на САЩ.
Със започването на Втората световна война е на различни командно-щабни длъжности. Но истинският боен опит той получил при осъществяването на десанта на съюзниците в Северна Африка (операция „Торч”). През юни 1942 г., Дуайт Айзенхауер е вече генерал-лейтенант и командващ американските военни сили на Европейския ТВД. В началото на януари 1943 г., 8-ма английска армия успяла да овладее Триполи, след което операциите на Монтгомери и Айзенхауер вече се провеждали в тясно взаимодействие. Това позволило на съюзниците още през май с.г. да разгромят войските на Оста в Тунис и за ги изблъскат от Африка. Следват изпълненията на няколко различни операции в Италия, което позволило на съюзниците малко по-късно да осъществят знаменитата „Овърлорд” (инвазията в Нормандия).

В средата на войната проличала една от чертите му – тази към победения противник. На него му е било чуждо всякакво уважение към противника като човек и войник; за Айзенхауер германецът бил само олицетворение на злото и той не желаел да има нищо общо с него. Той нееднократно е отказвал да приема германски висши военни, заявявайки, че от пленените генерали се интересувало само неговото разузнаване.
В средата на 1944 г. настъпва изпълнението на самата операция „Овърлорд”. Действително, битката за Нормандеия е била спечелена от Монтгомери, Джордж Паттън и Омар Бредли. Но именно Айзенхауер, не приел възраженията на Ли-Мелъри и заповядал на американските бомбардировачи да подпомогнат десния фланг на нахлуването, което осигурило успеха на операцията „Кобра”. След разгрома на германците в Нормандия, той настоял за продължаването на преследването им, независимо от възникналите проблеми за снабдяването на дивизиите на съюзниците. Нещо повече, преодолявайки съпротивата на Уинстън Чърчил, Айзенхауер успял да осъществи на 15 август 1944 г. съюзническото нахлуване и в Южна Франция. За разлика от Монтгомери, предпочитащ мощните кинжални удари, Айзенхауер поддържал идеята за „широк фронт”, т.е. на едновременно настъпление на няколко участъка от западноевропейския ТВД. Правилността на възгледите му били доказани малко по-късно и от провала на операцията „Маркет-Гарден”. Независимо от факта, че Айзенхауер носил голяма вина за кризата в Ардените, възникнала от германското контранастпление, той бил и останал в историята като един от най-талантливите и далновидни генерали на Втората световна война. Притежавайки дар на стратег, той много рядко грешил в оценките си. Той се оказал прав, избирайки „неудобното” място за десантирането на съюзниците в Европа. Както показали по-късно боевете в Холандия, не се заблуждавал и по отношение на стратегията за „широк фронт”, чието изпълнение довело по-късно до капитулирането на германските войски. Прав се оказал Айзенхауер и в това, че своевременно разгромил основните части на вермахта на западния бряг на река Рейн.
Краят на войната той посреща със звание армейски генерал, дадено му през декември 1944 г.
Маршал Георги Константинович Жуков
Георги Жуков е може би най-противоречивия съветски пълководец. Роден е на 1 декември 1896 г. в с.Стрелковка, близо до гр.Калуга.
Първоначално Жуков е служил в привилегирования по това време род войски – кавалерията, в която служили и приятелите на Сталин – Будьони и Ворошилов, нещо което помогнало за придвижването по служба. Жуков също така, никога не се е присъединявал към една от борещите се помежду си по това време армейски групировки – нито към тази на групата на Троцки, нито към неговите противници. Поради този факт, той успява да оцелее при многобройните чистки в армията през 20-те и 30-те години на ХХ век. През 1938 г. Жуков получава своя първи истински важен пост в съветската военна система – назначен е за командващ войските на Белоруския специален военен окръг.

В началото на август 1939 г. Георги Жуков е изпратен в Далечния изток, за да защити монголската граница от нападението на 6-а японска армия. Тук за първи път се проявил и твърдият му и непримирим характер. Заедно с него от Москва пристигнала и група слушатели на военните академии – т.нар. офицерски резерв. Генерал Жуков освобождавал от длъжност, тези които по негово мнение не отговаряли на заеманата длъжност и на освободеното място поставял своя офицер от резерва. Но там се решавали не само кадровите въпроси. Бъдещият маршал, който не бил склонен да се оглежда към началството, оценявайки бързо обстановката, оперативно преустроил системата за управление на своите войски и в условията на жестоки боеве, успял да нанесе на японската армия тежко поражение. Важността на тази победа в кариерата на Жуков е трудно да бъде оценена. Първо, той станал Герой на Съветския съюз и най-прославен командир от РККА. И второ, което е по-.важно – на японската армия е било нанесено такова тежко поражение, че тя не се осмелила да нападне СССР съвместно с Германия, като СССР отбягнал войната на два фронта.
Вероломният удар на Германия на 22 юни 1941 г. поставил нови изпитания пред бъдещия маршал. В тези тежки месеци той поемал командването на различни участъци от съветско-германския ТВД. Но истинския му възход настъпил при осъществяването на Московската контранастъпателна операция през 1941 г.. Тук е уместно да се отбележи, че имало и много други талантливи командири от РККА, основната роля в подготовката и провеждането на Московската операция принадлежала на генералите Жуков и Василевски. При това именно около Москва, Жуков за първи път във войната с германците използвал онази тактика, която му позволявала да удържа победи през целия следващ ход на войната. Тактиката му се състояла в следното – Жуков построявал своите войски по такъв начин, че атакуващите сили на германците да не са в състояние от първия си удар да разсичат позициите на отбраняващите се съветски войски. След като противникът не успявал да пробие фронта, Жуков осъществявал всички възможни военни и административни мероприятия, които да принудят противника колкото се може повече със своите сили и средства безуспешно да щурмува позициите на РККА, изтощавайки собствените материални и човешки ресурси. Едновременно Жуков успявал да създаде от своите резерви мощна военна групировка, която нанасяла на противника контраудар в момента на неговото издишане от постоянните безуспешни боеве. Тази тактика, се използвала от Жуков постоянно, но тя имала и своите плюсове и минуси. Към плюсовете могло да се посочи положението, че тя действително е била много ефективна, и германците независимо от нейната несложност, така и не успявали до края на войната да се адаптират към нея. Към минусите се състоял в това, че неминуемо се давали стотици хиляди жертви в боевете…

Боевете за Сталинград и тези на Курската дъга станали другите големи и важни моменти в израстването му като военоначалник. И тук той използвал своята любима тактика на изтощаване силите на противника, с последващо нанасяне на контраудар. Единственото отличие при Курската дъга е било това, че като цяло това било танково сражение, а не на пехотата. Иначе и трите операции (Московската, Сталинградската и тази при Курската дъга) удивително си приличали по своя стил. През 1943 г. във войната настъпил прелом и частите на РККА все по-често преминавали в настъпление, от колкото към отбрана. И именно сега Жуков успял да да затвърди своя стил, най-вече при осъществяването на Ленинградската и Белоруската операция. В края на 1944 г. Жуков станал най-известния съветски пълководец, имащ чин Маршал на Съветския съюз и вече два пъти Герой на Съветския съюз (вторият е от 1944 г.)
През 1944-1945 година Жуков командвайки войските на 1-ви Украински и 1-ви Белоруски фронтове, осъществил Висло-Одерската и Берлинската настъпателни операции. Точно тук проличала неговата твърдост в отстояването на собствените решения, които преминавали на често пъти в жестокост. Особено показателен е случаят при овладяването на Зееловските височини, намиращи се пред Берлин. Когато масовата атака срещу Зееловския укрепен райнон (построен от германците за няколко месеца) се провалила, Жуков хвърлил през минните полета пехотата, като по такъв начин икономиал време за разминирването на полосите. По-късно той разказал за това на Айзенхауер, който изпаднал в състоояние, близко до шок. Много по-късно, американският генерал написал в своите мемоари: „На мен ми е трудно да си представя, какво щеше да стане в нашата армия с генерал, на който би могло да дойде в главата мисълта да отдаде подобна заповед”.
На 8 май 1945 г. от името на Върховното командване маршал Жуков приема капитулацията на нацистка Германия заедно с представителите на другите държави-победителки. Жуков бил награден с ордена на Победата и станал през 1945 г. за трети път Герой на Съветския съюз. Освен това, той завинаги ще влезе в историята като човекът, който командвал Парада на Победата на Червения площад в Москва.
Фелдмаршал Бърнард Лоу Монтгомери
Бъдещият герой от втората битка при Ел-Аламейн е роден на 17 ноември 1887 г. Той е завършил военното училище в Сандхърст, след което взел участие в Първата световна война, където е тежко раняван. Втората световна война го заварва като командир на 3-а дивизия на Британските експедиционни сили във Франция. След края на бойните действия на континента, е назначен за командващ Югоизточния окръг на метрополията. Тук той става пословичен с настойчивостта си при обучението на войските, които подлагал на ежедневни тренировки по всяко време, както и с физическата си сила и издържливост, превърнали се в легенда.

Първите си сериозни успехи бъдещият фелдмаршал постигнал в пясъците на Северна Африка, където е бил назначен за командващ 8-ма армия. Тук показал своите най-добри качества, а именно – умението да увлече след себе си военнослужещите, а също така и тактическото си майсторство при осъществяването на планомерно настъпление. В способностите му да съсредоточава за решителен пробив артилерийски, танкови и авиационни сили той нямал равен на себе си. Само благодарение на подобна методичност, 8-а армия не претърпяла нито едно поражение през целия път на своето настъпление от Ел-Аламейн до река Сангро.
На 10 юли 1943 г. 8-ма армия на Монтгомери десантира на брега в Сицилия, с което западните съюзници поставили началото на своето движение през окупирана Европа. В самото начало на 1944 г., Монтгомери заедно с Айзенхауер пристигнал в Лондон за да осъществят съюзническата инвазия във Франция. По време на операцията „Овърлорд” той командва 21-ва група армии, където показал своите най-добри качества. Но заради своята егоцентричност той не успял поне в този период от време да разбере, че координирането на действията е в дъното на победа на западните съюзници.- нещо което проличало, най-вече при овладяването на град Кан, а по-късно и при германското контраофанзива в Ардените. През септември 1944 г., на Монтгомери е присвоено званието фелдмаршал, като е оставен да командва 21-ва група армии., независимо от възникналите му разногласия с Дуайт Айзенхауер.
В средата на септември 1944 г. придвижванията на съюзниците в дълбочина на континента били преустановени. Тогава Монтгомери предложил оргинален изход от настъпилата ситуация. „Ако набожният и абсолютен трезвеник Монтгомери, клатушкайки се от махмурлук, се бе явил в щаба на върховното командване на обединените сили, аз не бих бил така удивен, колкото от онова смело предложение, което той направил” – така реагирал генерал Омар Бредли за плана, разработен от колегата му в щаба на 21-ва група армии в търсенето на начини за продължаването на преследването на противника. Всъщност фелдмаршалът предложил с помощта на въздушен десант да създаде коридор в Нидерландите по направление на Арнем, чрез който да се отсече вермахта в западната част на Холандия и, заобикаляйки линията Зигфрид – да се излезе в Рурския район, след което да се насочи към Берлин. Днес, резултатите от операцията „Маркет-Гарден” са известни. Оказало се, че тук германското командване разполагало с много по-големи сили, отколкото предвиждал талантливият британец. Вермахтът по своя опит от руската и френската кампания отдавна бил привикнал бързо да реагира на ударите, нанасяни по тиловите му райони, и през следващите дни водил жестоки боеве, преминаващи постоянно в контраатаки. Така англичаните не успяли да постигнат внезапност при преминаването на река Рейн.

Германското контранастъпление в Ардените се оказало поредното изпитание за фелдмаршал Монтгомери. Още на 20 декември 1944 г. по заповед на Дуайт Айзенхауер, той поема командването на всички съюзнически части северно от участъка на германския пробив. Пристигайки спешно на местото на сражението, Монтгомери открива, че американските войски са напълно дезорганизирани. Изучавайки обстановката той изпраща до Чърчил телеграма, завършвайки я с фразата „Този път ние не можем да минем през Дюнкерк, тъй като германците все още го удържат в своите ръце”. Монтгомери не се поддал на общата паника, съумял да организира отбраната и съществено повлиял върху изхода на битката в Ардените. След победата в Ардените фелдмаршалът повежда войските към устието на Елба, с желанието да овладее по-късно Берлин. Но войските му в спешно били пренасочени към Дания, което не позволило на Сталин да окупира тази страна и да осигури изход в Северно море на СССР. На 4 май 1945 г. фелдмаршал Бърнард Монтгомери приема капитулацията на всички части на вермахта в Северозападна Германия, Дания и Нидерландите. През януари 1946 г., в знак на признаване на военните му заслуги получава титлата граф Аламейнски.
Айзенхауер, Монтгомери и Жуков имали възможност да се срещнат лично едва след завършването на войната в Европа – както на територията на победена Германия, така и в Москва през 1945 и 1946.

ст.н.с. Николай Котев
д-р по история

– GENERAL ANDRANIK AND HIS COMPANY

ГЕНЕРАЛ АНДРАНИК И НЕГОВИЯТ ОТРЯД

Андраник Торосович Озанян (25 февруари 1865-31 август 1927) е един от лидерите на арменското национално-освободително движение в края на ХIХ и началото на ХХ век, национален герой на арменския и български народ. Известен е още като пълководецът Андраник, Генерал Андраник (на Запад) и Андраник-паша (на Изток). Произведен в чин генерал от руската армия през 1918 г. През 1912 г., със започването на войната на България, Сърбия, Гърция и Черногория срещу Османската империя, Андраник и подпоручик Гарегин организират от доброволци арменци и представители на други националности отряд в състав от 270 души, който по-късно действувал в състава на македоно-одринската група български войски. Тук, арменските воини проявили своя героизъм в сраженията за овладяването на градовете Мастанли, Узун, Мерефте, Шаркьой и др. Андраник и неговият отряд участвували също така и в разгрома на турския корпус на генерал Явер-Паша през декември 1912 г. при селото Мергамли, на брега на река Марица в Беломорието. За това свое сражение Андраник получил от българското правителство най голямата награда – „Златен Кръст за храброст”; за своето участие във войната той получил също така и сребърни кръстове III и IV степен, произведен е в офицерско звание, предоставено му е българско гражданство и му е отпусната пенсия. Арменският отряд е разпуснат на 28 май 1913 г.

[…]

Но душата на отряда е Андраник. Той е великолепен в своя  тъмносив със защитен цвят костюм, с висока ягнешка шапка и добре ушити войнишки ботуши, от които стърчи камшик, символ на неофициалната власт. От страни той има бинокъл и браунинг, на гърдите си – цял букет с надпис на лентата: „Свобода или смърт”, това е подарък от арменките от комитета на Червения Кръст. Жените, сестрите и дъщерите на доброволците се притискатат към онези редове, където са мъжете, братята и бащите им. Отрядът старателно марширува, в който сега трудно могат да се разпознаят, кръчмарите, продавачите и кафеджиите. Не напразно Гарегин десет дни по десет часа на ден ги е обучавал на тайните на строевото изкуство. Гласът му станал дрезгав от командите и речите, той има  трескав вид, и неговите черни коси на бурни вълни изкачат изпод офицерската фуражка. Пред ротата мълчаливо върви Андраник, с спокойна младежка походка. Всичко в него – блестящия поглед, бодливите мустаци и дори наметалото със златен пискюл, – свидетелствува за това, че той отново е попаднал в своята стихия.

[…]

Пеят песен за Андраник: „Пролетта настъпва, и заедно с първия глас на пролетта се разнася воинствения вик на Андраник, който стои в планините на Сасун и ни зове на бой”. Напред мълчаливо върви Андраник, само още по ясно се чува неговата крачка… Чуват се тихите, още чуващи се звуци на оринг, арменска овчарска свирка. Отначало тя се заглушавала от говора и виковете, но постепенно тя си пробива път и вече може да се различи мелодията: „Скъпи приятелю, аз умирам”… Оказва се, това е химна на конституционна Турция. После пак пеят песен за Андраник. Висок слаб арменец, закачлия и веселяк – родния шут – съвсем се разтвори в ритъма на крачките и звуците: очите му са полупритворени, шапката е паднала на големия потен нос, но той не я поправя и размахвайки с дългите си костливи ръце, пее за героя, който стои в планините на Сасун и заедно с първото дихание на пролетта, зове дружината на бой.

Пътят се сменява с шосе, което след моста като права лента между дърветата отива в планините  Отдясно е планината Витоша, с която за много от членовете на отряда са свързани партийните спомени. През 1904 г. на Витоша загива от динамитни опити един от основателите на партията „Дашнакцутюн”, възпитаник на Петровската академия, Христофор Микаелян, по-рано близък до „Народна воля” – на тази планина той подготвял покушение срещу Абдул-Хамид. През 1905-1906 г., тук в подножието на Витоша се помещавала партийната военно-инструкторска школа, която възпитавала под ръководството на български офицер, войводите за арменските чети…

Трябва да се сбогуваме. Гарегин от офицер се превръща в патетичен оратор. Той говори за това, че арменците винаги били смятани като безлични и страхливи, за нация без свещен огън, способна само да пълзи и забогатява, обаче, последните 25 години показали, че и арменците могат да се борят и умират за свободата… Жените хвърлят към оратора цветя. Не искат жените и дъщерите да се откъсват от своите близки, но трябва да се сбогуват. Следва команда – отрядът се строява и с песен напред! Андраник не издържа, презкача през пътната канавка и дава няколко изстрела нагоре от браунинга. От доброволческите отряди се откликва гръмко петминутно ехо – същото като в Сасунските планини. Стотици ръце са вдигнати нагоре. Рязко, отчетливо гърмят браунинги, маузери, парабелуми, глухо, също като неголями оръдия, лаят „булдоците”. Ръцете с револверите са вдигнати, като за клетва: „Свобода или смърт”.

Такава е малката глава от чистата романтика в страшната книга на балканските събития.

В краят на ноември аз видях в София първите ранени от арменския отряд, около двадесет човека. Изглеждаха те не съвсем така, както в онзи слънчев ден, когато ги изпращах под звуците на песента за Андраник. Сега поокъсани, поотслабнали, ожесточени: на кой му липсвали пръсти, кой куцал, кой бил с превързана глава. Ние седяхме в същия онзи хан, който стопанина предаде на своя слуга.

– Тежко беше в похода, – разказват ранените, – много тежко. Знаехме, че не на свадба отиваме, обаче такова нещо не очаквахме. Вървяхме пеша, на осмия ден стигнахме [Малко] Търново, там ни дадоха пушки „Манлихер” с ножовете, оттам заедно с македонския легион заминахме за Кърджали, там едно денонощие се упражнявахме в стрелба и преминахме турската граница. Пустинно е навсякъде, селата са изгорени, добитъкът броди безпрризорен. Подпалваха и преди нас, палехме и ние, по-точно македонците, на нас Андраник не ни позволяваше. Турците, които се срещали извън селата, макар и без оръжие, било заповядано да се смятат за съгледвачи и да се убиват. Македонците така и правиха: отначало питали срещнатия, узнаваха от него каквото им трябва, след което го застрелвали или заколвали. В нашата рота по този въпрос беше много строго. Излязохме ние веднъж от едно село, аз изостанах и честно да се каже една къща запалих. Самият не мога да кажа защо. Андраник вече ме очакваше до пътя. – Защо изостана? – По нужда. – Ти ли я запали? – показва към къщата. Даде ми десет удара с камшика. – Гледа, казва той, без мен нито крачка! – Обаче и от нашите някои по примера на юнаците, тайно заколваха турците. Трябва да се каже: всички помнеха какви бяха арменските кланета… Тежко беше. Походът е по-тежък от сражението. На два пъти се налагаше да преминаваме река, веднъж вечер, а друг път – сутринта, водата до гърди, като лед студена, няма къде да се изсушиш, вървяхме с форсиран марш. Гладувахме без хляб. Месо имаше колкото искаш: турците избягаха, а добитъка остана. Клахме бикове и кози безброй. На мен цървулите ми се скъсаха, заклах един бик заради кожата, само че не успях да го одера, когато командват да ставаме. Тютюн също имаше доволно. Магазините отворени, стопаните напуснали, цялата стока изоставена, вземай каквото искаш. Но нямаше нито хляб, нито сол. Когато преминахме границата, не близвахме сол докато не се върнахме тук. От това силно ни боляха коремите.

Участувахме ние в сражението срещу Явор-паша, заедно с редовните войски. Страх в сражението липсваше. Смъртта съм я виждал и по-рано. Майка ми и баща ми кюрдите пред моите очи ги заклаха, със своите очи видях това. Сред нас имаше такива, които се мислеше, че от страх ще умрат. А действуваха като герои. Имаше едно момче Погос, на 16 години, от Родосто. Аз му казвах: тебе пък защо? Обаче в продължение на петнадесет часа той остана без храна на предните позиции. Когато преследваха Явор-паша, Погос беше отпред и на най-опасните места. Всички добре се сражаваха. А лондончанинът в похода винаги се бръснеше. И кога успяваше, да кажа не мога, само че винаги беше избръснат. Защо, го питаме, мустаците бръснеш? За чистота, казва. Сърдеше се, кога го наричахме англичанин… За шута ли питате? Жив е… Само че там не до майтапи ни беше. По пътя той много кокошки ловеше: като направят почивка, той от чантата кокошка вади… Андраник се сражаваше наравно с нас, с пушка в ръце, но по време на боя истинското ръководство преминаваше при него. Гарегин е много храбър, в боя никога не лягаше, а бягаше със сабята от позиция до позиция. С нас Гарегин разделяше и последното парче. Когато загина първият дружинник, Гарегин дойде, целуна го в челото и каза: „Ето го и първият мъченик!” И по-нататък пак който падне, Гарегин ще дойде, ще го целуне и викне „Червеният Кръст”! Идват санитарите и отнасят ранения. Мен във Филипопол ме изпратиха, там аз 10 дни в болницата лежах. Дойде при нас Царицата, за всичко разпитваше. Аз и казах: „На вас вече ви е добре. Ще изгоните турците в Азия, а на нас в Армения от тях два пъти по-лошо ще стане”. А Царицата казва: „Почакайте, и на вас ще ви бъде добре”. Подари ми тази [пощенска] картичка, за утешение значи…

След като се върнаха в София, доброволците се нахвърлиха върху арменските вестници, но онази, която им беше най-близка „Азатамар”, техния констинополски партиен орган, не намериха. Българската цензура бе наложила върху този вестник забрана като наказание за критиката, която „Азатамар” се осмелил да подложи кръстоносния манифест на цар Фердинанд. Забрана, сложена върху органа на същата онази партия, под знамето на която доброволците умирали за делото на Македония, представлявала извънредно изразителен сблъсък на революционната романтика с династическата реакция. Противоречията на „освободителната” война бяха в този епизод, като на длан. Узнавайки от арменския колега за обстоятелствата на делото, аз написах тази телеграма и дадох текста за преглед на един „ляв” цензор (името му този път не назовавам, за да не го утежнявам със спомени).

– Вие сериозно ли мислите да изпратите тази телеграма?

– Разбира се.

– Не ви съветвам официално да я подавате в цензурата.

– Защо?

– Не забравяйте, че ние цензурите имаме право да спираме не само телеграмите, но и самите кореспонденти.

По-нататъшни сведения за арменския отряд и неговите участници аз сега нямам. Не знам, свалена ли е забраната върху „Азатамар”. Не знам също, какво действие е направило картичката на българската царица върху самочувствите на ранения доброволец-арменец…

Ст.н..с.Николай Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 15 (23694) from 12th April 2013, p.16 (first part)

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „BULGARIAN ARMY“, N 16 (23695) from 19th April 2013, p.18 (second part)