– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Richard Harding Davis, John Richard Pilger)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                           РИЧАРД ХАРДИНГ ДЕЙВИС

Pичард Хардинг Дeйвис (англ. Richard Harding Davis) е известен американски военен журналист и писател. Той е роден на 18 април 1864 г. във Филаделфия (САЩ). По мнението на „Британската енциклопедия”, той е „най-известният репортьор на своето поколение”.

Неговата майка Ребека Хардинг Дейвис е била писателка, а баща му Лемюел Кларк Дейвис – журналист и редактор на вестника «Philadelphia Public Ledger». Дейвис се учил в Университета „Лихай” и в Университета „Джон Хопкинс”. Но след започването на обучението си, той бил помолен да напусне и двата университета, заради това че отбягвал учебните занятия, като се занимавал с обществена дейност.

Баща му, му намира място за журналист в редакцията на вестника «Philadelphia Record», но Дейвис отново скоро след това бил уволнен. След кратък престой в редакцията на друг вестник – «Philadelphia Press», той постъпил на по-добре платено място в «New York Evening Sun», където привлякъл вниманието върху себе си с проследяването на такива теми като въпросите за абортите, самоубийствата и смъртните присъди. За първи път вниманието върху него е обърнато през май-юни 1889 г., след излизането от печат на репортажа му за разрушаването на Джоунстаун (Пенсилвания) в резултат на наводнение. Към него се прибавили репортажите за други голями събития, например за извършването на първата смъртна присъда на електрически стол (тази на Уйлям Кемлер през 1890 г.).

Ричард Дейвис става главен редактор на списанието «Harper’s Weekly» и един от водещите военни кореспонденти по време на Англо-Бурската война от 1899-1902 г. Като американец, той имал уникалната възможност да осветлява събитията както от британската, така и от бурската страна. Едновременно с това, той подготвял военни репортажи и за други издания – такива като «New York Herald», «The Times» и «Scribner’s Magazine».

По време на Испано-американската война от 1898 г. Дейвис бил на борда на кораб от флотата на САЩ, когато се извършвал артилерийския нальот срещу кубинския град Матансас. Репортажът му за това попаднал във вестника, но от тогава американското военноморско командване забранило на журналистите да се качват до края на войната на борда на американски военни кораби по време на военни операции. Ричард Дейвис бил приятел с тогавъшния военен министър Теодор Рузвелт, като по такъв начин му помогнал да се създаде легендата за отряда „Мъжествени конници”, чийто почетен член бил до края на живота си.

Той бил един от многото военни кореспонденти, койти информирали за събитията по време на Руско-японската война (1904-1905 г.), но от японска страна.

По време на Първата световна война, се намирал на Солунския фронт, откъдето изпращал много военни репортажи за сраженията на Балканския полуостров.

Умира неочаквано на 11 април 1916 г. в гр.Ню-Йорк.

Ричард Дейвис отпечатал няколко популярни в неговото време сборници от разкази, приключенски романи и документални книги за своите многобройни пътешествия. След смъртта му е отпечатан сборник от спомени за него, като сред авторите имало и много писатели, художници и политици (по-специално Теодор Рузвелт и Уинстън Чърчил).

                         ДЖОН РИЧАРД ПИЛДЖЪР

Джон Ричард Пилджър (John Richard Pilger) е роден на 9 октомври 1939 г. в Бонди, предградие на Сидни, Австралия, но постоянно живее в Лондон, Великобритания. Той е един от най-известните в света военни журналисти, публицист, режисьор на документални филми, представител на британските леви сили. Джон Пилджър е един от двамата души във Великобритания, които са получавали двукратно званието „Най-добър журналист на годината”.

Започва да се увлича от журналистика още в юношеството, обучавайки се в едно от училищата в Сидни и едновременно с това е работил в редакцията на студентския вестник Messenger. Започва своята трудова дейност през 1958 г., като куриер в австралийския вестник Sydney Sun, но по-късно преминава в британския таблоид Daily Telegraph, а в началото на 60-те години на ХХ век се премества в редакцията на друг голям британски вестник – Daily Mirror. На 5 юни 1968 г., Джон Пилджер става свидетел на убийството на кандидата за президент на САЩ Роберт Ф. Кенеди. По този повод, малко по-късно Пилджер съвсем категорично заявява: „Няма никакво съмнение, че съществува още един участник (стрелец)”.

В редакцията на Daily Mirror, Джон Пилджър напълно реализирал своя творчески потенциал като журналист, ставайки своеобразна звезда на репортажа. Малко по-късно той е изпратен като военен кореспондент последователно във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Бангладеш, Бифра и други горещи точки и военни конфликти на нашата планета.

Още от самото начало на своята професионална дейност като военен кореспондент във Виетнам, Джон Пилджър започва остро да критикува външната политика на Запада, и по специално на САЩ в Югоизточна Азия, убеден че тя преследва чисто империалистически цели.

Като журналист, Джон Пилджър много често подлага на остра критика държавна политика на австралийското правителство по отношение на расизма и мероприятията им спрямо коренното население (аборигените) на Австралия. Той също така не одобрява политиката на бившия президент на САЩ Джордж Буш-старши и на бившия премиер на Великобритания, Тони Блеър по отношение на нахлуването в Ирак през 2003 г., , а така също и подкрепата оказана от Блеър за Израел по време на Израело-Ливанския конфликт от 2006 г., наричайки го “военен престъпник”.

В документалният му филм от 2007 г., озаглавен  „Война с демокрацията” (The War on Democracy), признат за най-добър документален филм в света, Джон Пилджър изследва дълбоко историческите и днешните отношения на Вашингтон с независимите държави в Латинска Америка, а така също и ролята на намесата на САЩ във вътрешната политика на Венецуела, Боливия, Чили и др.

В документалният филм, който намерил голям отклик в световната демократична общественост, се разказвало как ЦРУ провеждало своите тайни операции по смяната на неугодните на САЩ правителства. Или по-специално за свалянето на демократично избрания от чилийския народ Салвадор Алиенде през 1973 г. и смяната му с военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет. Джон Пилджър успял да вземе интервюта от няколко бивши служители на ЦРУ, които пряко са вземали участие в тайната кампания срещу демократичните правителства. Отделно, Пилджър във филма се спрял и на въпроса за тайните „школи” в САЩ, в които се подготвяли лидери на бъдещите правителства, а така също и на подготовката на членовете на ескадроните на смъртта от Хаити, Салвадор, Бразилия и Аржентина.

В други свои документални филми той се спира върху нарушаването правата на човека в Бирма, Австралия, Афганистан и др. И всеки негови документален филм е борба. Например, след излъчването на филма му „Палестина е все още проблем”, той бил подложен на рязка критика в пресата, обвинен в допускане на неточности в подаваната информация. Но след извършеното разследване от британското правосъдие, Пилджър бил напълно оправдан, като в крайните изводи на доклада се казвало „целият документален филм се базира на проверени факти”.

Джон Пилджър е носител на много международни награди. Между тях са наградата за най-добър документален филм в света през 2008 г., британската „The Grierson Trust Award” от 2011 г. (носеща името на известния режисьор Джон Грирсън) и др.

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Konstantin Simonov, John „Jack“ Silas Reed)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  КОНСТАНТИН МИХАЙЛОВИЧ СИМОНОВ

Константин (Кирил) Михайлович Симонов е роден на 28 ноември 1915 г. в гр.Петроград. Той е съветски военен журналист, писател, поет и обществен деец. Герой е на Социалистическия труд от 1974 г. Лауреат е на Ленинска (1974) и на шест Сталински премии (1942, 1943, 1946, 1947, 1949, 1950). Бил е заместник генерален секретар на СП на  СССР.

През 1938 г., Константин Симонов завършва Литературния институт „А.М.Горки”. По това време той вече е написал няколко големи произведения. Същата година е приет за член на Съюза на писателите и постъпва в аспирантура в ИФЛИ. Военните сблъсъци в Далечния изток не остават на страна от него. През 1939 г. като военен кореспондент на вестник “Героичният червеноармейски” той е изпратен в района на Халхин-Гол, където съветските и монголски войски отблъскват японския агресор. Оттук нататък, той повече не се завръща в института. За сметка на това, той преминава двумесечни курсове за военен кореспондент при Военната академия “Фрунзе”.

Малко преди заминаването си за фронта в Далечния изток, той сменя името си и вместо родното Кирил, избира псевдонима Константин Симонов. Псевдонимът става литературен факт и много скоро след това, военният кореспондент Константин Симонов става известен. В продължение на една година (в периода 1940-1941 г.) той се учи в курсовете за военни кореспонденти на ВПА „Ленин”, след което получава военното звание интендант втори ранг.

Със започването на хитлеристката агресия срещу СССР на 22 юни 1941 г., той е мобилизиран в армията и започнал да работи като журналист във вестник „Боевое знамя”. През 1942 г. му е присвоено званието старши батальонен комисар, през 1943 г. – званието подполковник, а след края на войната – полковник. По-голямата част от неговите военни кореспонденции са публикувани във вестник „Красная звезда”. По време на войната написва пиесите „Руски хора”, „Чакай ме”, „Така и ще бъде”, повестта „Дни и нощи” и др.  Като военен кореспондент е преминал през всички фронтове, преминал е с тях през териториите на Румъния, България, Югославия, Полша и Германия, бил е свидетел на последните боеве за Берлин. След войната публикува своите сборници от очерци „Писма от Чехословакия”, „Славянска дружба”, „Югославска тетрадка”, „От Черно до Баранцево море. Записки на военния кореспондент”.

Доколкото му е позволявала обстановката, той правил на фронта кратки записи в бележниците си, след което в Москва между командировките ги диктувал на стенографистка, допълвайки недостигащото по памет. Все пак част от фронтовите бележници пропаднали, но тези които се съхранили легнали в основата на публикуваните по-късно книги „Всеки ден е дълъг” и „Сто денонощия война”.

След войната, в продължение на три години пътувал по различни места по света (Япония, САЩ, Китай). През 1958-1960 г. Константин Симонов живял и работил в Ташкент като собствен кореспондент на ”Правда” за републиките от Средна Азия. В качеството на специален кореспондент на „Правда” осветлявал военните събития на остров Дамански през 1969 г.

Първият свой военен роман „Другари по оръжие” той отпечатва през 1952 г., а другата му голяма книга – „Живи и мъртви” вижда свят през 1959 г. През 1963-1964 г. написва романа „Войници не се раждат”. По сценарии на Константин Симонов са направени и много филми, сред които по-известни са „Дни и нощи” (1943-1944), „Безсмъртният гарнизон” (1956), „Нормандия-Неман” (1960), „Живи и мъртви” (1964), „Двадесет дни без война” (1976) и др.

Константин Симонов умира на 28 август 1979 г. в Москва. Съгласно завещанието му, прахът му е разпръснат над Буйничското поле около гр.Могильов (Белорусия).

                                          ДЖОН САЙЛЪС РИД

Джон „Джак“ Сайлъс Рид (англ. John „Jack“ Silas Reed) е роден на 22 октомври 1887 г. в гр.Портлънд, САЩ. Той е американски журналист, автор на книгата „Десет дни които разтърсиха света“ в която описва октомврийските събития през 1917 г.

Завършва университета в Харвард през 1910 г., след което посещава последователно Великобритания, Франция и Испания. През 1913 г. Джон Рид става сътрудник на списанието „Месиз” (The Masses), където успява да отпечати повече от 50 статии и обзори на различна тематика. През есента на същата година той е изпратен от списанието „Метрополитен” (Metropolitan Magazine) и вестника „Уърлд” (World) в Мексико, за да подготви репортаж за хода на развихрилата се Гражданска война там. Той бил в лагера на пеона-политик, революционера Панчо Виля в продължение на 4 месеца. Точно в Мексико, Джон Рид чрез своите репортажи успява да си извоюва името на великолепен военен журналист. Той дълбоко съчувствал на тежкото положение на въстанниците и бил категорично против интервенцията на САЩ. По-късно, през 1914 г., той преиздава мексиканските си репортажи в отделна книга, озаглавена „Възстаналото Мексико”.

Веднага след започването на Първата световна война през 1914 г., Джон Рид като журналист от списанието Metropolitan заминава в Испания, където написва знаменитата си статия „Война на търговци”, отпечатена в The Masses през септември 1914 г. Малко по-късно, той се премества във Франция, но там не успява да попадне на фронта. Тук той написва едни от най-хубавите си статии – „Така е прието”, „Заедно със съюзниците”, „Дъщерята на революцията” и др. Усдпява също така да посети Германия и Италия, бил е в столиците на воюващите държави, в щабовете на воюващите армии, в окопите, където умирали войниците и офицерите… Безкрайно недоволен от наложената цензура по отношение на фактите около бойните действия, той се връща обратно в Мексико при Панчо Виля, където продължава работата си върху книгата „Възстаналото Мексико”.

През 1915 г. Джон Рид отпътува с канадския художник и журналист Боурдмън Робинсън за Източна Европа. Те започнали своето пътешествие от Солун, преминали през разорената от войната Сърбия, разгледале бомбардирания Белград, след което посетили България, Турция и Румъния. По-късно, преминавайки руския фронт на бесарабска територия, двамата журналисти са арестувани по обвинение в шпионаж, осъдени на смърт и, само след застъпничеството на американския посланик – освободени. Скоро след това, в края на 1915 г. Джон Рид се връща в САЩ. Като резултат от това пътуване се появява и неговата втора книга – „Войната в Източна Европа”.

През лятото на 1916 г., той подкрепя президента Удроу Уилсън в намерението му да се кандидатира за втори президентски мандат. За това повлияло мнението, че Уилсън не ще допусне встъпването на САЩ във войната. Но колкото по се приближавала войната към САЩ, толкова по радикален ставал и Джон Рид, той прекъсва връзките си и със списанието Metropolitan.

Когато президентът на САЩ обявил война на 2 април 1917 г., Джон Рид се произнесъл във Вашингтон: „… Това не е моя война и аз няма да го поддържам. Това не е моя война и аз няма да имам нищо общо с нея”. През юли и август талантливият журналист продължавал да пише зли и агресивни статии за The Masses (статията „Милитаризмът и играта”), продължавал да пише и за списанието Seven Arts (статията „Непопулярната война”), което в крайна сметка се лишило от финансова поддръжка и спяло да излиза. Джон Рид просто не могъл да повярва, колко популярни ставали провоенните настроения в страната, кариерата му се разрушавала и той решил да замине за Европа.

На 17 август 1917 г., той отпътува със съпругата си Луиза Брайнънт от Ню-Йорк за Европа, след като решил да посети Русия като журналист, да напише репортажи за обстановката там. Пътешествувайки през Финландия те стигат в Петроград през септември, веднага след неуспешния преврат на генерал Лавър Корнилов. Джон и Луиза били потресени от настъпилата разруха. Но те се оказали в центъра на Октомврийската революция. Тук в Русия, Рид става активен поддръжник на новото болшевистко правителство. Той взема участие в работата на Бюрото за Международна Революционна Пропаганда, превеждайки указите и новините за действията на новото правителство на английски език. „Аз също така участвувах в събирането на материали и на данни и в разпространяването на документи, които отивали в германските окопи” по-късно си спомнял Джон Рид.

Джон Рид бил добър познат с много от членовете на новото руско правителство. Той се е срещал с Лев Троцки и Владимир Ленин. Но тъй като средствата му за съществуване били почти изчерпани, той се наел да работи при американския представител на Червения Кръст в Русия – Реймънд Робинс. Робинс замислял да създаде в Русия вестник, който да защитава американските интереси. Рид се съгласил да го редактира, но още в първия му брой, под заглавието поставил предупреждението – „този вестник е посветен на интересите на американския капитал”. Именно тогава той започва да пише знаменитата си книга за събитията в Русия – „Десетте дни, които разтърсиха света”.

Чак на 28 април 1918 г. Джон Рид през Скандинавия се завръща в Ню-Йорк. Той успява да направи много агитационни пътувания по територията на САЩ, изказвайки се в поддръжка на Октомврийската революция и срещу американската интервенция там. На пет пъти е бил привличан към съдебна отговорност по обвинение в „антиамериканска дейност”. През 1919 г. той се завръща в Русия, където завършва знаменитата си книга. Но през 1920 г. той се разболява от корем тиф и умира. Той е един от малкото американци, погребани в некропола до Кремълската стена, където са били погребвани най-известните съветски лидери.

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Martha Ellis Gellhorn, Ernest Miller Hemingway)

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                  МАРТА ЕЛИС ГЕЛХОРН

Марта Елис Гелхорн  (Martha Ellis Gellhorn) е родена на 8 ноември 1908 г. в гр.Сент-Луис, щата Мисури (САЩ). Тя е един от най-големите военни кореспонденти на ХХ век. За своята 60-годишна кариера Марта имала възможност като журналист да осветли практически всички по-големи военни конфликти в света.

Своите първи статии Марта Гелхорн отпечатала в американското списание ‘The New Republic’. Решавайки да стане кореспондент в чужбина, тя през 1930 г. заминава за две години във Франция, където е сътрудник в бюрото ‘United Press’ в Париж. Тук, тя възприема присърце творчеството на европейските пацифистични движения, чиито идеи на често пъти личат в текстовете на бъдещите и репортажи.

След завръщането си в САЩ от Франция, Марта Гелхорн била избрана от дипломата Хари Хопкинс за следовател на Федералното управление по оказване на извънредна помощ. Нейните подробни и добре аргументирани доклади привлякли вниманието на съпругата на бъдещия президент на САЩ Франклин Рузвелт, Елеонора Рузвелт, след което и двете останали добри приятели за цял живот.

През 1936 г., в Ки-Уест, Флорида, бъдещата военна кореспондентка среща Ърнест Хемингуей. Те решават да заминат заедно за Испания, за да отразяват съвместно хода на избухналата там Гражданска война. На следващата година, те вече с един куфар и общо 50 долара в джоба си, са в Испания. Марта е на 29 години, а Ърнест – на 37. И двамата симпатизират на социалистическото правителство на Испания в борбата им срещу фашистките генерали, и двамата пишат репортажи за различни издания, за трагичните събития, настъпили там. Обаче някои критици още по това време смятали репортажите на Марта за по-добри от тези на Хемингуей. След проведени съвместно четири години, те сключват брак през 1940 г. И от това време те са постоянно на война. Тя започва да изпраща репортажи от Финландия, Франция, Хонконг, Китай, Бирма, Сингапур и Великобритания. Тя е винаги в зоната на военния конфликт.

Точно Марта Гелхорн е била едвам не единствения журналист, който успял да проникне нелегално на санитарен кораб и по такъв начин да вземе непосредствено участие в десанта на англо-американските съюзници в Нормандия през 1944 г. След това тя успяла да убеди военновъздушното командване да я вземат на борда на британски бомбардировач, излетял за бомбардировка на германски военни позиции. По-късно, тя става един от първите военни журналисти, които разказали за освобождението на останалите живи от концлагера Дахау и за ужасите, които те са изпитали върху себе си там.

През 1945 г., тя се разделя с Ърнест Хемингуей. Но преди да се разделят, те успяват да се срещнат в Куба, след което тя отново заминава на фронта. По петите и следва неговото писмо с ултиматума – „…ти или си кореспондент в тази война, или си жена в моето легло…”

Видяното по време на войната така разтърсва психиката на Марта, че в следвоенните години тя активно защитавала правото на евреите да създадат своя държава. Тя била една от малкото журналисти, които подробно описвали издирванията на военните престъпници, и по-специално за хода на съда над нацисткия престъпник Адолф Айхман в Израел.

Но войните не свършвали. През 60-те години на ХХ век, тя отпътува за Виетнам, където подготвя редица репортажи за реномираното издание „Atlantic Monthly”, след това следва Шестдневната арабо-израелска война от 1967 г., гражданските войни в Централна Америка и най-вече кървавата касапница в Салвадор, Африка и др. На 81 годишна възраст тя пристига в Панама, където описала нахлуването на американските войски там. Едвам през 1990-те години, когато избухнали военните действия в Босна (Югославия) Марта Гелхорн се почувствувала слаба, за да продължи своята дейност. „Аз съм вече прекалено стара, за да пиша за това” – отбелязала тъжно тя пред своите приятели.

На 15 февруари 1998 г., на 89-годишна възраст Марта Гелхорн се самоубива, поемайки смъртоносна доза лекарства. Това бил краят на дългата и борба с рака, който я измъчвал.

Днес, нейното име е дадено на една от най-престижните амеерикански награди в областта на журналистиката – Martha Gellhorn journalism prize.

                               ЪРНЕСТ МИЛЪР ХЕМИНГУЕЙ

Ърнест Милър Хемингуэй (англ. Ernest Miller Hemingway) е роден на 21 юли 1899 г., в Оук-Парк, Илинойс, САЩ. Той е американски писател, военен журналист, лауреат на на наградата Пулицър за 1953 г. и на Нобелова премия за 1954 г.

Дядовците на Хемингуей са участвали в Гражданската война на САЩ и семейството му се гордее с тази военна традиция. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца в Канзас Сити като репортер за “Канзаска градска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в „Червения кръст” в Италия по време на Първата световна война. На 8 юли 1918 г., спасявайки италиански снайперист, Ърнест е ранен в крака от експлозия на мина при Фосалта ди Пиаве и е награден за храброст  със сребърния медал „За доблест” и с „Военен кръст” от краля на Италия. Любопитен факт е, че Ърнест Хемингуей е първият американец, ранен в Италия през Първата световна война.

След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист на вестник „Торонто стар” и на списанието „Cooperative Commonwealth” в Чикаго. През 1922 г. Хемингуей отива като кореспондент на канадски вестник в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между двете страни. Гледката на страданията на жените, старците и децата, гонени от родите места в Тракия го разтърсва много повече, от това, което е видял по време на Първата световна война. По-късно той отбелязал: „Аз помня, че когато се върнах в къщи от Близкия изток със съвсем разбито сърце, и в Париж се опитвах да реша да ли да направя нещо с това, като посветя целия си живот на това или да стана писател, реших, студен като змия, да стана писател и целия си живот да пиша така правдиво както мога”. Имено в тоя период на самоосъзнаване, той написва едно от най-силните си произведения – „Сбогом на оръжията” (1929 г.), разказващо за нещастната любов на американски доброволец и английска медицинска сестра по време на сраженеията в Първата световна война. Книгата имала огромен успех в Америка, дори настъпилата Голяма депресия не попречила на продажбите и.

Хемингуей предвиждал, че първият въоръжен сблъсък с фашизма ще стане в Испания, страната която той добре познавал и обичал. През 1931 г. той става свидетел на бягството на краля и раждането на републиката. „Това била последната по времето си република, родена в Европа – писал той, – и аз вярвах в нея”. Той много точно осъзнавал опасността, които донесла в света нацисткото встъпване на власт в Германия през 1933 г. През 1935 г. той написва статията „Бележки за бъдещата война” в която предсказал, че през 1937 или 1938 г. ще започне нова световна война, чиито виновници ще бъдат Хитлер и Мусолини и напомнял на хората за това, какво е световна войняа.  През 1935 г. Мусолини напада Абисиния и Хемингуей в знак на протест написва няколко остри статии, сред които може би най-силната е „Криле над Африка”.

Метежът на генерал Франко в Испания не го оставя на страна. Той взема страната на републиканците, които се борили с пучиста и организирал събиране на помощи в полза на републиканците. След като събрал пари, Ърнест се обръща към Североамериканската вестникарска асоциация, с молбата да бъде изпратен в Мадрид за осветляването на бойните действия. Много скоро била събрана снимачна група начело с режисьора Йорис Ивенс, която трябвало да заснеме филма „Испанска земя”. Като сценарист на филма станал Хемингуей.

В най-тежките дни на войната Ърнест се намирал в обсадения от фашистите Мадрид, в хотел „Флорида”, който по това време бил щаб на интернационалистите и клуб на кореспондентите. По време на бомбардировките и артилерийските нальоти той написва своята единствена пиеса „Петата колона” (1937 г.) – за работата на републиканското контраразузнаване. От Мадрид, писателят заминал за кратко в Каталония, той като боевете около Барселона били много тежки. Тук, в един от окопите той се запознава с френския писател и летец Антуан дьо Сент Екзюпери и с командира на интернационалната бригада Ханс Кале. Малко по-късно, през 1940 г. той описва своите впечатления във феноменалния си роман „За кого бие камбаната”. Това бил периодът, когато в Европа вече е започнала Втората световна война, а хитлеристките войски  окупирали Полша, Норвегия, Белгия, била разгромена Франция, а Великобритания се намирала в блокада.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. През 1941 г. той отива в Балтимор, където в тамошната корабостроителница си купува голям морски катер, кръщавайки го с екзотичното име „Пилар”. Катерът е вече в Куба, когато постъпва новината, че Япония на 7 декември е нападнала САЩ. Той веднага пожелал да замине на фронта като военен кореспондент, но му било отказано.

И тъй като военната тема е една от любимите теми на Ърнест Хемингуей, той възобновил своята журналистична дейност, но успял да пристигне в на Европейския театър на военните действия като военен кореспондент едвам през 1944 г. Той взема участие в десанта на съюзниците в Нормандия, летял с британски бомбардировач над Германия и окупирана Франция, Когато започнало настъплението на съюзниците във Франция, Хемингуей създал отряд от френски партизани (маки) и успешно водил с тях разузнавателни операции, помагайки за освобждаването на столицата на Франция – Париж. След това участвува в кръвопролитните боеве на границата с Германия – в Белгия, Елзас, в пробива на линията „Зигфрид”. Имено в този период той написва и отпечатва шест свои очерци за списанието „Колиерс”.

След края на войната, той живее в Куба, където написва едни от най-хубавите си произведения, донесли му световна слава. През 1960 г. се завръща в САЩ. На 2 юли 1961 г., той се самоубива в къщата си в Кечъм, Айдахо. Светът отново изгуби едно от големите си имена.

 

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Marie Catherine Colvin, Artem Genrihovich Borovik,Peter Gregg Arnett )

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                       МЕРИ КЕТРИН КОЛВИН

Мери Кетрин Колвин (англ. Marie Catherine Colvin) e родена на 12 януари 1957 г. в Ойскер Бей,  щата Ню-Йорк, САЩ. Тя е американска и британска военна журналистка. Завършва Университета в Йейл по специалност „антропология”. Първоначално започва в UPI  работа като полицейски репортьор.

На възраст от 28 години става ръководител на бюрото на  UPI в Париж (1984—1985). По-късно е кореспондент в чужбина на британския вестник Sunday Times (1992—2012). Има 20-годишен опит на работа в различни горещи точки. Макар че се е специализирала по въпросите на Близкия изток, тя водила репортажи за военните конфликти в Чечня, Косово, Сиера-Леоне, Зимбабве, Шри Ланка и Източен Тимор. На 16 април 2001 г. е тежко ранена, като изгубва лявото си око, след попадение на парче от изстреляна граната от РПГ на шри-ланкийските правителствени сили.

Кавалер е на наградата „За мъжество в журналистика”, която получава за репортажите си от Косово и Чечня и,  на два пъти е избирана за „най-добрия британски кореспондент в чужбина”.

През февруари 2012 г. Мери Колвин преминава нелегално границата със Сирия с мотоциклет, заради усилията на на сирийското правителство да възпрепятствува западните журналисти да съобщават новини за „сирийското въстание” от 2011-2012 г.  Тя се разполага в западната част на района Баба-Амр на обсадения от правителствените войски град Холмс, в близост до щаба на терористите, откъдето прави своя последен радиорепортаж чрез спътников телефон едновременно за Би-Би-Си, Channel4, CNN и ITN News на 21 февруари 2012 г.

За последен път Колвин излиза в ефир вечерта същия ден, правейки репортаж за CNN, за гибелта на мирното население по време на бомбардировките на града. По нейните думи, гражданската война в Сирия за сметка на непрекъснатите бомбардировки на жилищните квартали от правителствените войски е била най-страшния конфликт, свидетел на които става тя. „…На покривите на високите здания в околностите има много снайперисти. Аз така или иначе мога да разбера къде може да е снайперистът, но аз не мога да знам къде ще падне артелирийския снаряд” – каза тя в едни от своите последни репортажи.

На 22 февруари 2012 г., тя загива със своя помощник по работа, френския фотограф Реми Ошлик (победител на конкурса World Press Photo за 2012 г.). Първоначално било съобщено, че тя е загинала от попадение в зданието, където се намирала, на снаряд на правителствената артилерия. Но след като правителствените войски възстановили контрола над града, тялото на журналистката било открито. Направената съдебно-медицинска експертиза установила, че Мери Колвин е загинала не от попадението на правителствен снаряд, а от взрива на самоделно взривно устройство.

През август 2012 г. международната правозащитна организация RaW in WAR (“Помощ за всяка жена в пламъка на войната”) присъжда годишната си премия „Анна Политковска” посмъртно на Мери Колвин.  Както се казвало в информационното писмо на организацията, тя е удостоена с премията „за мъжество, честност и страстното желание да покаже на останалия свят гласовете на жените, децата и мирното население, страдащо от насилието и ужасите на военни конфликти”.

                  АРТЬОМ ГЕНРИХОВИЧ БОРОВИК

Артьом Генрихович Боровик  е роден на 13 септември 1960 г. Баща му е известният политически хроникьор, писател и драматург Генрих Боровик, а майка му – Галина Михайловна Боровик е историчка, по-късно редактор на отдел за култура в телевизията. Той е руски журналист и в качеството на президент оглавявал издателския холдинг „Съвършено секретно”.

От 1966 до 1972 г. той е живял в Ню Йорк, където баща му е работил като кореспондент на Агенцията за печат „Новости”.  Тук, в домашна обстановка, както и в Москва той могъл да се запознае отблизо с редица известни руски и американски личности – такива като Роман Кармен, Юлиан Семенов, Норман Мейлер, Габриел Гарсиа Маркес, Уолтър Кронкайт, Артър Милър, Мери Хемингуей и др.

През 1982 г. завършил факултета за международна журналистика на МГИМО, след което започнал работа във вестника „Съветска Русия”. В продължение на пет години той работи като кореспондент в различни „горещи точки” – Никарагуа, Чернобил, Афганистан… Тук, в Афганистан, той успява да обиколи с армейските разузнавачи  „душманската територия”, да стои в засада, да скача заедно с десантниците от вертолет на противникова територия. На често пъти е виждал смърта в лицето си.

Отказът на главния редактор на „Съветска Русия” да отпечати неговите документални репортажи от съветско-афганистанската война, го принуждава да ги отнесе в „Огоньок”. Именно тук главният редактор Виталий Коротич освен моменталното отпечатване на материалите, му предлага и да премине на работа при него, в редакцията на „Огоньок”.

През 1987 г. Артьом Боровик преминава на работа в списанието „Огоньок”, където работи до 1990 г. като старши кореспондент и завеждащ международния отдел на списанието. Но военните му репортажи от Афганистан, в които се казвала истината за тази бесмислена война,  предизвикали буря – тя преливала от благодарности и възторг от написаното, до гневни възражения. По-късно, през 1989 г., въз основа на своите военни репотажи, талантливият журналист написва и книгата „Скритата война”. За своята работа в Афганистан, той е награден с медал „За боеви заслуги”.

През 1988 г. Артьом Боровик преминал за няколко месеца военно обучение в армията на САЩ в рамките на експеримент, по време на който руски журналист се изпращал в американската армия, а американски – в руската. Този свой армейски опит, той описва в поредната си книга „Как аз бях войник в армията на САЩ”, превърнала се бързо в бестселър на книжния пазар.

Артьом Боровик загива на 9 март 2000 г., в резултат на авиационна катастрофа на самолет Як-40, извършващ полет от Москва до Киев.

Той е единственият в света журналист, който на два пъти е получил престижната американска телевизионна награда „Edward R. Murrow Award” – през 1992 и 1994 г.

                       ПИТЪР ГРЕГ АРНЕТ

Питър Грег Арнет (анг. Peter Gregg Arnett) е роден на 13 ноември 1934 г. в Ривъртон, Нова Зеландия. Той е американски журналист от новозеландски произход. Благодарение на своята работа в „горещите точки” става един от най-известните военни кореспонденти от края на ХХ – началото на ХХI век. Известен е също така и с противоречивостта и скандализма на редица свои военни репортажи.

Питър Арнет работил в Юго-Източна Азия от 1960 г. Той осветлявал хода на Виетнамската война практически от нейното начало до края и (като цяло за Асошиейтед Прес), нееднократно е отивал с американските войници за изпълнението на бойни задачи. Арнет е бил свидетел на такива голями събития като операцията  «Starlite», на сражението в зоната за приземяване X-Ray (битката в долината Йа-Дранг) и на сражението за височината на 875 (битката при Дак-То). През 1972 г. той съпровожда група американски антивоенни активисти, посетила град Ханой, за да прибере освободените от северновиетнамските власти американски летци.

В своите преки репортажи Арнет описвал нелицеприятната действителност на войната, с което предизвикал раздразнението на командващия войските на САЩ във Виетнам генерал Уйлям Уестморленд и на президента на САЩ Линдън Джонсън, които безуспешно се опитвали да принудят Асошиейтед Прес да отзове неудобния  журналист от Виетнам. Най-голяма известност получил неговия репортаж за сражението за град Бенче по време на Тетското настъпление през 1968 г. Цитираната от него фраза на неназован американски офицер че е „Било необходимо да се унищожи града, за да бъде той спасен” веднага била подхваната от критиците на американската политика във Виетнам. Впоследствие е обвинен в изфабрикуването на тази фраза. По свидетелството на един военен ветеран, фразата действително била произнесена, но Арнет най-вероятно я измъкнал от контекста.

За своите репортажи във Виетнам, Питер Арнет през 1966 г. получил наградата Пулицер. След падането на Сайгон през 1975 г., той останал в града и вземал интервюта от северновиетнамските военнослужещи.

От 1981 до 1999 г., Питър Арнет работил в CNN. Неговият „звезден час” станала войната в Персийския залив от 1991 г. В началото на бойните действия Арнет бил единствения западен журналист, който водил телевизионни репортажи от Багдад, често пъти под воя на сирените за противовъздушна тревога и взривовете на авиобомбите и ракетите. Неговите съобщения за жертвите сред мирното иракско население се възприемали негативно от администрацията на САЩ, а редица американски конгресмени го обвинили в антипатриотична журналистика. Обаче Питър Арнет останал в Багдад и в най-големия разгар на войната успял да вземе интервю от Садам Хюсеин.

Широк резонанс получило съобщението на Арнет за това, че авиацията на Многонационалните сили е унищожила фабрика за производство на мляко за деца около Багдад. Белият дом моментално заявил, че това предприятие се е използвало за производството на компоненти за оръжие за масово поразяване, а детската храна била само прикритие. Арнет продължавал да отстоява своята гледна точка. Спорът така и останал неразрешен.

През март 1997 г. Арнет взема интервю от малкоизвестния по това време Осама бин Ладен. Обаче неговата работа в CNN скоро привършила, причина за която станал скандал, разгорял се около телевизионно предаване, подготвено с негово участие. Предаването, излъчено през юни 1998 г. се отнасяло до секретната операция «Tailwind», проведена от американските спецподразделения на територията на Лаос през 1970 г. Твърдяло се, че целта на тази операция е било унищожаването на американски войници-дезертьори, укриващи се в лаоско село, и че в хода на операцията е бил използван нервно-паралитичния газ зарин, класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване. Извършеното от Пентагона разследване напълно опровергало и двете твърдения. На свой ред, CNN извършило вътрешно разследване, като в своите изводи контатирало недостоверността на излъчената информация. Сценаристите на скандалното телевизионно предаване били уволнени от телекомпанията, а под натиска на Пентагона бил принуден да напусне и Питър Арнет.

През 2001 г., Арнет осветлявал военната операция на САЩ в Афганистан. През март 2003 г. той отново попада в Ирак, по задача този път поставена от телекомпанията NBC и списанието «National Geographic” да коментира операцията „Свобода за Ирак”. На 31 март с.г. той дава интервю по държавния иракски телеканал, заявявайки че, първоначалният план на операцията се е провалил. Тази негова забележка докарала поредния скандал за Питър Арнет и до отказа на редица СМИ за сътрудничество с него. Но той веднага бил приет на работа в британския таблоид «Daily Mirror», известен със своята критика по отношение на Иракската война, а така също и от гръцки и белгийски телеканали.

Питър Арнет е автор на книгата „Пряк репортаж от бойното поле: От Виетнам до Багдад, 35 години в „горещите точки” на планетата” (Live from the Battlefield: From Vietnam to Baghdad, 35 Years in the World’s War Zones; 1994).

– 12 LEGENDARY MILITARY JOURNALISTS DURING ХХ CENTURY (Robert Fisk, Sergey Grankin, Iris Chang))

12 ЛЕГЕНДАРНИ ВОЕННИ ЖУРНАЛИСТИ НА ХХ ВЕК

Военният журналист не е професия, това е призвание. Работата му в зоните на въоръжените конфликти за съжаление е станала много опасна и в същото време – актуална. В много случаи и ситуации те дори играят решаваща роля. Журналистите успяват да разкажат за превратностите на възникналите и могат често пъти да открият истината в условията на ширещите се слухове. Така, с тяхна помощ, световната общественост може да направи правилна преценка и да подкрепи една или друга страна. За разлика от своите останали колеги в СМИ, военните журналисти много по-често загиват или пък стават обект на терористични отвличания и атаки.

В западните държави, в съответствие с профила на своята дейност днес, на журналиста, специализирал се в осветляването на военните събития е прието да се дават три определения: а) хроникьор, аналитик, журналист по отбранителните проблеми – «defense jornalist»; б) военен кореспондент – «war correspondent»; и в) репортьор «по горещите точки» – «hot spot reporter». Но те като цяло, със своята тематика не се отделят специално от общия информационен поток, влизащ в СМИ.

През изминалата 2011 г., в различни опасни зони са загинали 43 военни журналиста. Днес, статистиката показва че това е с 1 човек по-малко отколкото през 2010 г. А източникът на тази информация е много сериозен – това е годишният доклад на Ню-Йоркския комитет за защита на журналистите (Committee to Protect Journalists).

„Хора! Не стреляйте по журналистите! Те пишат, както могат!” За техния разказ с истината, журналистите често пъти заплащат и с живота си.

Тук ще ви представим биографиите на 12 от легендарните военни журналисти на ХХ век, чиято дейност промени в много отношеия представите на световната общественост към редица възлови въоръжени конфликта през изминалия век. 

                          РОБЕРТ ФИСК

Роберт Фиск (англ. Robert Fisk), е роден на 12 юли 1946 г. в гр.Мейдстоун, графство Кент, Великобритания. Той е британски журналист и понастоящем – собствен кореспондент на британския The Independent в Близкия изток, който от 25 години живее в столицата на Ливан – Бейрут. Ето и една оценка за него от «New York Times»: «Роберт Фиск е може би най-известният кореспондент на Великобритания в чужбина”. И това е така – неговият опит в чужбина надвишава вече 40 години. В числото на най-големите му репортажи са тези в  „The Times» от събитията  1972 до 1974 г. в Белфаст (Северна Ирландия), „Революцията на червените карамфили” от 25 април 1974 г. в Португалия, Гражданската война в Ливан от 1976 до 1988 г., Иранската революция от 1979 г., Ирано-Иракската война от 1980-1988 г., Войната в Персийския залив от 1991 г., нахлуването в Ирак през 2003 г. Нещо повече, той е един от двамата западни журналисти, които се намирали постоянно в Бейрут, по време на гражданската война в Ливан. По-късно прави много репортажи за израелско-палестинския конфликт и военните конфликти на територията на Косово, Босна и в Алжир. Роберт Фиск свободно владее арабски език, което му позволило в периода от 1993 до 1997 г. на три пъти да вземе интервю от Осама бин Ладен.

По време на своята 40-годишна дейност, неговите репортажи в „горещите точки” предизвиквали вълна от критика и похвали – при това по едни и същи причини: за осъждането на насилието срещу мирните жители, за мъжеството при изпълняването на задълженията, за рядката целеустременост да се опровергаят повърхностните заявления на властите. Именно на него принадлежи твърдението, че „журнализмът трябва да предизвиква властта – всяка власт, – особено когато правителствата и политиците ни подгонват към война”, че е грешно да се смята обективността за дълг на журналиста – неговата работа в действителност се състои в това, да осъзнае къде се намират центровете на съсредоточаването на властта и силите, и да обяснят събитията изхождайки от това знание. Критиците на Фиск използват в качеството на доказателството за необективизма му, неговото изказването, че той принципиално се съмнява във всяка версия, лансирана от властите, особено когато тези власти подготвят война, а също и това, че както и журналистката на израелския вестник „Хаарец” Амира Хас, не смята, че журналистът може да е обективен.

През 1998 г., Роберт Фиск получил Amnesty International UK Press Awards за репортажите си от Алжир, и през 2000 г. — за тези, по време на военновъздушната кампания на НАТО срещу Югославия. Титулът за най-добър международен кореспондент на годината във Великобритания той е получавал 7 пъти и, два пъти е избиран за Репортьор на годината. През юни 2004 г. му е присвоена степента Доктора по Право в Университета Св. Андрюз (University of St Andrews). Отделението за Политически и социални науки на Университета в Гент (Ghent University) в Белгия избира Роберт Фиск на 24 март 2006 г. за свой почетен доктор. Той също така има и докторат по Политически науки от 1983 г. в Тринити колидж в Дъблин.

През 1989 г. преминава на работа от „The Times» в «The Independent».

По време на войната в Ирак през 2003 г. Роберт Фиск се намирал в Багдад, където е писал за всичко, на което е бил свидетел. Той критикувал своите колеги, изпратени също в Ирак, за „хотелният им журнализъм”, като подчертавал, че седейки в безопасните номера на хотела, те никога няма да разберат смисъла на ставащото по багдадските улици и не ще почувствуват атмосферата на безмислената смърт.

Атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г. британският журналист нарекъл „чудовищно престъпление срещу човечеството”. По-късно, в редица свои репортажи той призовавал към честна дискусия, която да помогне да се открият причините на тази трагедия. Той издигнал хипотезата, че Ал Кайда е извършила тези терористични действия, заради провежданата външна политика на САЩ, по-специално на нейната произраелска част и категорично не се съгласявал с президента на САЩ Джордж Буш, че престъплението от 11 септември 2001 г. срещу американците е извършено, защото „те ненавиждат нашите свободи”.

Неговите репортажи от горещите точка, както и превърналите се в бестселъри книги, са създадени по пътеводните му бележки, в които пряката фактология е съчетана с подробен анализ, често водещ до остра критика не само на действията на правителствата от Близкия изток, но и на тези в САЩ и Великобритания. Когато говори за историческите предпоставки на тези конфликти, Роберт Фиск посочва в своята книга „Голямата война за цивилизация” : „След съюзническата победа през 1918 г…, победителите разделили земите на бившите врагове. Общо за 17 месеца били прекарани границите на Северна Ирландия, Югославия и най-вече в Близкия изток. И през целия свой професионален живот аз наблюдавах – в Белфаст и Сараево, в Бейрут и Багдат, – как хората се опитват да изтрият тези граници”.

След началото на военните действия в Афганистан през октомври 2001 г. британският журналист е командирован в Пакистан. По време на един от своите репортажи, излъчен пряко, той е нападнат от група афгански бежанци, пострадали от американските бомбардировки. Той по чудо е спасен. В своята статия описвайки това нападение, Роберт Фиск потвърждава, че нападателите са невинни  («Аз не можах да ги обвинявам за това, което са направили») и свалил от тях цялата отговорност, тъй като тази “жестокост е плод на друга жестокост – нашата, на онези които им доставяли оръжие във войната им срещу руснаците, затваряйки очи за тяхната болка и присмивайки се над гражданската война в държавата им, на онези от нас, които после отново ги въоръжили и за пари ги изпратили на “Война срещу Цивилизацията”, коята ставала само на няколко мили от домовете им. А след това бомбардирали къщите им и унищожили семействата им, оправдавайки се с това, че  «когато сечеш гората, треските летят».

                                  СЕРГЕЙ ГРАНКИН

Серге́й Гра́нкин (ивр. סרגיי גרנקין‎, англ. Sergey Grankin) е роден на 14 септември 1968 г., в гр.Ленинград (днес гр.Санкт-Петербург). Той е израелски журналист, военен кореспондент и режисьор на документални филми. От 2002 г. е военен кореспондент в телеканала RTVi.

От 1986  до 1988 г. служи в специалните части на вътрешните войски на МВД на СССР. По време на военната си служба започва да се занимава с фотография. В този период той успява да завоюва доверието на офицерите от дивизията, където служил, което му помогнало след отбиването на военната си служба да посети в качеството на военен фотожурналист района на вълненията във Ферганските долина и Карабахския конфликт. Своят първи филм като военен кореспондент, осветляващ голяма военна операция, той заснема на 35-мм кинолента в Карабах.

След завършването на армейската си служба, той се завръща в Ленинград, където до отпътуването си за Израел работи в музей-квартирата на Пушкин и като фотокореспондент на вестник „Тартуский рабочий” (Тартуски работник). През 1990 г. Сергей Гранкин се премества да живее за постоянно в Израел.

Може да се предположи, че армейският опит, навиците на фотограф и завършената руската филология, в съчетание с геополитическото положение на Израел са помогнали на талантливият журналист да стане военен кореспондент. Още през 1991 г., той снима материали за палестинската интифада, които малко по-късно стават част от дипломната му работа, изложбата в Берлин през 1998 г. и изложбата под названието „Война с прекъсване за обяд” в Санкт-Петербург през 2002 г.

В периода 1991 до 2001 г., независимият военен журналист Сергей Гранкин осветлявал събитията в много от „горещите точки”, въникнали по света. Той е с камерата в Абхазия, в Приднестровието, в различни периоди от времето осветлявал войната в Югославия, в това число и в Сараево и в Косово. Но журналистът имал немалко „гореща работа” и в Израел – все още продължавала Ливанската война, рязко се засилил терорът срещу местните мирни жители.

През 2002 г. Сергей Гранкин започва да работи в израелското отделение на рускоезичния телеканал RTVi, където работи и до днес. През 2003 г. като военен кореспондент на този телеканал, той на два пъти по няколко седмици се намирал на територията на Ирак. В тази война, за първи път репорьорите били вмъкнати в състава на англо-американските военни подразделения. Гранкин по-късно споменал, че твърдите ограничения на тази система му напомняли Косово, но контролът в Ирак над дейността на журналистите тук бил още по-твърд.

От „горещите събития” от местен характер, които отразявал Гранкин, може да се посочи напускането на района на Газа през 2005 г. По това време той е в състава на батальона на евакуаторите, взели участие в тази операция и по-такъв начин успял да заснеме документален филм за премахването на еврейските селища в Гуш-Катиф и северна Самария. За свой голям професионален късмет, той смята предаването си от 12 юни 2006 г, когато успял да направи репортаж от мястото на нападението на членовете на „Хизбула” върху израелски граничен патрул. Точна тази атака поставила началото на Втората ливанска война. По-късно, Сергей Гранкин бил един от петимата журналисти, които успяли да влезат заедно с израелските войски на територията на Ливан. Той влязъл там в предпоследния ден на войната с разузнавателен взвод и самичък, без оператор подготвил материала за излъчване по телеканала.

По време на своята кариера като военен журналист, той получил шест ранения. Гранкин бил раняван с гумен куршум, с парче от експлоадирала шокова граната и др.

През 2010 г. Сергей Гранкин станал лауреат на премия, връчвана на рускоезичните журналисти в Израел от организацията IARJ (Асоциация на рускоезичните  журналисти в Израел).

                               АЙРИС ЧАН

Айрис Чан (англ. Iris Chang) е родена на 28 март 1968 г. в  Принстон САЩ. Тя е американска писателка, военен журналист от китайски произход и историк. Тя е дъщеря на американски университетски преподаватели, емитрирали от КНР. Завършила е Експерименталното висше училище при Университета Илинойс в Урбан-Шампайн през 1985 г., където по-късно получила степента бакалавър по журналистика през 1989 г. Получава степента магистър в Университета Джон Хопкинс в Балтимор. Работила е като кореспондент-стрингър във вестника Нью-Йорк таймс в Урбан-Шампайн. Сътрудничила е с Associated Press и Чикаго Трибюн.

Световната и слава като журналист и писател донася книгата и „Насилието в Нанкин: Забравеният холокоуст от времето на Втората световна война” през 1997 г., публикувана към 60-годишнината от клането в Нанкин и разказваща за зверското масово унищожаване на повече от 300 хиляди мирни жители на Нанкин през декември 1937 г., в това число и изнасилването и убийството на не по-малко от 20 хиляди жени (по разследването на АрийсЧан, те са 80 хиляди), от войниците и офицерите на японската армия. Освен хрониката на събитията и коментираните документи, книгата, която била първата англоезична монография за събитията преди 60 години, съдържала интервюта на авторката с оцелелите очевидци от извършеното клане. В продължение на 10 седмици тя стояла в списъка на бестселърите на вестник Ню-Йорк таймс. През 2007 г.,  върху нейна основа е заснет документалният филм „Нанкин”, който обиколил целия свят и получил филмови премии на кинофестивали в САЩ и Хонг-Конг. Под влиянието на Айрис Чан и нейното разследване, Конгресът на САЩ след специални слушания, приел през 1997 г. резолюция призоваваща правителството на Япония да поднесе официални извинения за извършените от японската Квантунска армия военни престъпления. Книгата на Айрис Чан дълго време била забранена за отпечатване в Япония – публикувана е едвам през 2007 г.

След завършването на работата си върху книгата за събитията в Нанкин, Айрис Чан започнала да получава пристъпи на депресии и изгубила съня си. През август 2004 г. тя преживяла нервен срив, в продължение на три дни получавала медицинска помощ в психиатричната болница в Луисвил, където попаднала в търсенето на материал за своята четвърта книга (за завоюването от японците на Филипините или по-точно, за така наречения марш на смъртта в Батаан). Лекарите подозирали, че Чан развива маниакално-депресивен психоз, тя постоянно приемала различни лекарства. На сутринта на 9 ноември 2004 г. тя била открита недалеч от Лос Гатос, Калифорния мъртва в своя автомобил, след като се самоубила с пистолет.

Книгата на Айрис Чан за японските военни престъпления в Нанкин претърпяла 5 издания в САЩ, била преведена на много езици, включително иврит, китайски, корейски и японски. Британската писателка Мо Хайдер посветила на паметта на Айрис Чан своя роман „Токио”, отпечатан през 2004 г. (в САЩ той бил отпечатан под заглавието „Дяволът в Нанкин”). За трудния живот на Айрис Чан е написана документална драма от Кристофър Алберт Чан през 20087 г., за живота и е заснет документален филм през 2007 г., а подробна нейна биография също така е отпечатила нейната приятелка Пола Кеймън през 2007 г.