– THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS.


ПРИ ГАЛИПОЛИ АНТАНТАТА ТЪРПИ НАЙ-УНИЗИТЕЛНОТО ПОРАЖЕНИЕ. ПЛАНЪТ НА ДАРДАНЕЛСКАТА ОПЕРАЦИЯ ПРЕЗ 1915 Г. СЕ ПРОВАЛЯ И ПОРАДИ ВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В СВЕТОВНИЯ КОНФЛИКТ НА СТРАНАТА НА ЦЕНТРАЛНИТЕ СИЛИ.

След влизането на Турция в Първата световна война на страната на Централните сили британското военноморско ведомство, съвместно с френските си колеги, замисля един наистина дързък план. Той цели да се завземат проливите и Истанбул и по този начин да се извади Турция от войната.

На Дарданелската операция са възложени и допълнителни геостратегически надежди – да накара България, заемаща ключово положение на Балканите, да се присъедини към Антантата. Или поне да остане неутрална. Неслучайно именно през май 1915 г., в разгара на операцията, посланиците на Антантата в София представят на българското правителство официалната оферта за бъдещите териториални придобивки, ако страната влезе във войната и подкрепи сражаващите се в Галиполи съглашенски войски.

За провеждането на операцията под командването на вицеадмирал Секуил Кардън са дадени линейният кораб „Куин Елизабет”, линейният крайцер „Инфлексибъл” и 12 британски броненосеца. В състава на ескадрата влизат също така 4 леки крайцера, 16 ескадрени миноносеца тип „Бигъл”, 5 британски и 2 две френски подводници. От френска страна е изпратена ескадрата на адмирал Жепра, в чийто състав влизат 4 броненосеца и 7 минотърсача. Последните имат за

Задача да прочистят фарватера

От мини и по възможност да унищожат боновите заграждения, които са монтирани напречно на Дарданелския пролив от района на нос Кефез до района на Чанак кале. От страна на френското командване допълнително е формирана т.нар. Сирийска ескадра с командващ адмирал Дартез дьо Фурние. В нейният състав влизат 3 броненосеца, от които единият е за брегова отбрана и 1 крайцер. За базата на корабите на съюзниците е избрано пристанището Мудрос на гръцкия остров Лимнос, разположен на южния изход на Дарданелския пролив. Впоследствие на острова са изпратени и частите на Австралийско-новозеландския армейски корпус (АНЗАК), който за пръв път участвуват във военните действия като самостоятелна част.

За първи път на бомбардировката на турските позиции на Галиполийския полуостров от страна на обединената флота на Антантата е избран 19 февруари 1915 г. Атаката трябвало да се проведе от линейния крайцер „Инфлексибъл”, 3 френски броненосеца и 3 британски броненосеца и лекия крайцер „Аметист”. В резерв бил оставен 1 броненосец, като пристигането на линкора „Куин Елизабет” и на още един британски броненосец се очаквало през деня.

Общо до стоварването на десанта са извършени 13 бомбардировки на турските позиции не само на Галиполийския полуостров, но и на азиатския бряг. В периода от 19 февруари 1915 г. до 11 март 1915 г. в бомбардировките участват 12 линейни и броненосни кораба, 4 крайцера и 16 ескадрени миноносеца. По време на бомбардировките са

унищожени много от турските батареи

и погреби. По този начин е подготвен пътят за десант на АНЗАК, на Кралската морска пехота и на още 5 пехотни и териториални дивизии, който започват на 25 април 1915 г. Една част от тях дебаркират на азиатския бряг на Османската империя, при форта Кум-кале, а от друга – при нос Хелес, на най-южната част на Галиполийския полуостров.

Десантът, командван от британския генерал Ян Хамилтън и френския генерал Д`Амад, дава в първите сухопътни боеве с турските дивизии големи загуби. Особено от австралийците и новозеландците. Дебаркирането е прикривано с огъня на на оръдията на главния калибър на броненосните кораби и съпровождащи ги ескадрени миноносци от състава на 6-а ескадра. Неин флагман за няколко дни е руският крайцер „Асколд” (еднотипен с „Аврора”), командван от капитан І ранг Сергей Иванов.

По-нататъшното разширяване на плацдармите е спряно от прехвърлените от района на Булаир на територията на Галиполийския полуостров турски дивизии. По този начин по-нататъшното настъпление на съглашенците почти до края на юни 1915 г. е спряно и те преминават към отбрана.

На 7 август 1915 г. войските на Антантата в състав от 25 000 души дебаркират и създават плацдарм в района на залива Сувла. Но в периода от 6 до 10 август 1915 г. турските дивизии от резервите на 5-а турска армия не позволяват да бъде разширен пробивът.

Вестта за влизането на България

в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. отеква като погребален звън в ушите на съглашенското командване. През декември 1915 г. обединеният френско-британски флот започва евакуацията на всички войски и бойна техника на Антантата на Солунския фронт. Те са прехвърлени там срещу българската армия. Общо са евакуирани 83 000 военнослужещи и 196 оръдия. В 23.00 часа на 8 януари 1916 г. операцията е завършена.

Дарданелската операция е унизителният провал на Антантата през цялата Първа световна война. В боевете на Галиполийския полуостров британците загубват в жива сила 119 800 души, а французите – 26 500 души. По други данни обаче загубите на Антантата по време на Дарданелската операция възлизат общо на 266 000 души. Наистина тежки загуби търпят и командваните от германския генерал Лиман фон Сандерс турски сили – 186 000 убити и ранени.

Поуките от Галиполи са използвани от британци, французи и американци при планирането и провеждането на десантните операции по време на Втората световна война в Северна Африка, по островите на Тихия океан и в Нормандия.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3002 from 7th May 2001

Creative Commons License
„THE ASSOCIATED POWERS SUFFER THEIR BIGGEST DEFEAT AT GALLIPOLI. THE 1915 PLAN FOR DARDANELLES OPERATION FAILS ALSO BECAUSE OF BULGARIA IS JOINING THE WORLD CONFLICT ON THE SIDE OF THE CENTRAL POWERS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0002

IMG

Advertisements

– A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELD-MARSCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS


РУСКИ ЕМИГРАНТ – КОШМАРЪТ НА РОМЕЛ. БРИТАНСКИ КОМАНДОСИ ВЪЗКРЕСЯВАТ СПОМЕНИТЕ ЗА ЛОРЕНС АРАБСКИ. СПЕЦЧАСТИТЕ ОСТАВЯТ КОРПУСА НА ФЕЛДМАРШАЛА БЕЗ САМОЛЕТИ.

Преди 60 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на немския фелдмаршал Ервин Ромел, известен като „Лисицата на пустинята”. Това са британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. „Частна армия на Попски“ и полкът „L” на британските SAS.

Vladimir Peniakoff (Penyakov)

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф, известен с псевдонима „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите LRDG. Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на противникa.

THE SPECIAL AIR SERVICE (SAS) IN NORTH AFRICA DURING THE SECOND WORLD WAR : A close-up of a heavily armed patrol of ‘L’ Detachment SAS in their Jeeps, just back from a three month patrol. The crews of the jeeps are all wearing ‘Arab-style’ headdress, as copied from the Long Range Desert Group.

Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името „Частната армия на Попски“. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. 

A T1 Patrol Chevrolet of the Long Range Desert Group during the withdrawel from Operation Caravan; attack on Barce, September 1942.

По-късно „Частната армия на Попски“ се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Colonel Sir Archibald David Stirling, DSO, DFC, OBE was the Founder of the British Special Forces, the SAS or Special Air Service. He’s was a Scottish laird, mountaineer and a World War II British Army officer.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

T Patrol on Reconnaissance

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е

рейдът към Бенгази

от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

Преследване. SAS гонят Ервин до самия край.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец –дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Commemorative statue of Colonel David Stirling and a Colditz POW , who was the founder of the British SAS Regiment in 1941. This fledgling Force was purely experimental during WW2 when Churchill needed volunteers from the regular army units to go unaided behind enemy lines. This statue is located 3 miles from Dunblane in Stirlingshire. The SAS celebrated their 70th Anniversary in September 2011. Dave Forbes Photography’s photostream

Цялата история със самолетния обстрел е инсинуация на Гьобелсовата пропаганда за пред германското общество и армията, след която фелдмаршалът е изключително популярен. Всъщност Ромел е принуден да се самоубие заради участието си в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г., като му е обещано, че семейството му няма да бъде преследвано.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Тhe article is printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 3287 from 25th February 2002

Creative Commons License
„A RUSSIAN EMIGRANT – ROMMEL`S NIGHTMARE. BRITISH COMMANDOS RAISE THE MEMORIES OF LAURENCE OF ARABIA. THE SPECIAL UNITS LEAVE THE FIELDMARCHAL`S CORPS WITHOUT AIRCRAFTS“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001

 

– THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR


БРИТАНСКИТЕ САС СА ЛОВЦИ НА ИРАКСКИ РАКЕТНИ УСТАНОВКИ. ЗАРАДИ ГОЛЕМИЯ СИ ОПИТ ПРИ ДEЙСТВИЯТА, СПЕЦГРУПИТЕ БЯХА АКТИВНО ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВОЙНАТА В ЗАЛИВА.

През февруари 2001 г. се навършват 10 години от края на войната на Многонационалните сили от антииракската коалиция (МСАК) срещу Ирак в Персийския залив. В нея участвуваха и британските специални групи САС под командването на генерал-лейтенант Питър де ла Билиер.

Естествено операцията “Пустинна буря” не можа да премине без услугите на групите от британската авиодесантна служба (САС). Така например в края на януари 1991 г. военнослужещи от САС са прехвърлени в пустинята в Западен Ирак. Там те имаха за задача да наблюдават и прослушват неприятелските комуникационни линии, при възможност да прочистят и подготвят лагери и убежища в местността, намираща се близо до границите на Сирия и Йордания, да информират за придвижването на противника. Независимо че там те изкарват най-суровата за последното столетие за тези територии зима, военнослужещите от САС безукорно изпълнявали поставените им задачи. Те бяха особено често използвани при откриването на мобилните установки за изстрелването на оперативно-тактически ракети СКЪД и на зенитно-ракетни дивизиони с командните им центрове и насочването на армейската и фронтовата авиация към тях.

AN SAS patrol occupies a low-lying position to remain undetected by passing Iraqi‘s. Patrols observing enemy movements could quickly call on the support of these vehicles if required.

Британските бойни групи и мобилни колони за водене на война в пустинята са сглобени непосредствено по време на войната в Персийския залив от 1990-1991 г. Те имат за задача да се инфилтрират в дълбочина на иракската територия и нанасят огневи удари по различни обекти от иракската отбрана срещу неговите комуникационни линии, щабове и най-вече срещу мобилните установки на ракетите Scud. По време на войната всяка от ротите А и D на 21-ви полк на САС формирал по две бойни автономни колони, като всяка от колоните се състояла от 8 до 12 джипа тип “Ленд Ровър 110″ и чийто състав наброявал около 30 военнослужещи. Екипажите на джиповете се състояли от трима военнослужещи. На всеки джип върху турел била монтирана тежка картечница тип “Браунинг 50 М2НВ”, удобна за кръгово стрелба. Допълнително всеки джип бил снабден с американска 40-мм автоматична гранатохвъргачка “Марк 19″, установка за изстрелване на противотанкови ракети “Милан”, а екипажът му снабден с най-съвременни средства за противоатомна, бактериологическа и химическа защита, със сателитни системи за позициониране (GPS) на собственото си местоположение по време на бой, кевларова защита и т.н. Личното оръжие на десантчиците се състояло от обикновени автомати L7A2 GPMG, известни с името “Джимпи”. За наблюдение на близките райони и за охрана на джиповете имало специално подготвени мотоциклетисти, които използвали мотори КТМ с форсирани двигатели от 350 кубически сантиметра и японски мотори “Хонда” с форсирани двигатели от 250 куб. см. Сред военнослужещите от САС тези джипове били известни под гальовното название “Pink Panthers” –

розовите партери.

През януари 1991 г. става и първият нещастен случай с британския мобилен патрул, влязъл в историята под названието на излязлата впоследствие книга “Браво две нули”. Британската група от осем души е прехвърлена на иракска територия в района на сирийската пустиня вечерта на 22 януари 1991 г. с транспортен армейски хеликоптер МН-47 “Чинук”. Те имали за задача да наблюдават главното снабдително шосе, минаващо в района, да открият и прекъснат подземния комуникационен кабел, свързващ столицата на Ирак – Багдад, с Йордания, и при възможност да унищожават маневрените установки за изстрелване на иракските оперативно-тактически ракети, обстрелващи по това време столицата на Израел – Тел Авив. Придвижвайки се на 20 км в дълбочина на иракската територия, командирът на маневрената група установява, че тактическият му радиомаяк не работи и не може да влезе във връзка с баражиращия в региона дежурен ”АWACS”. Опитвайки да се придвижат на запад към иракско-сирийската граница, която отстояла на 120 км, те влизат в бой, в който загиват трима членове на САС, а четирима попадат в плен.

55 награди за проявено мъжество. За важната роля, която играеше на своя участък, говори фактът, че военнослужещи от САС получиха 55 бойни награди за мъжество и специална писмена благодарност към САС от главнокомандващия МСАК, американския генерал Шварцкопф. По официални сведения, поради предоставения от командването на МСАК тежък терен, лошите метеорологични условия, грешки, допуснати в изработването на общите разузнавателни решения, и непредвидени проблеми с радиовръзките САС дава в периода на войната като жертви 4 убити, а петима попадат в плен.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

Printed in bulgarian newspaper „Стандарт“ („Standard“), Sofia, № 8 (2934) from 25th feburary 2001.

Creative Commons License
„THE BRITISH SAS ARE “HUNTERS” OF IRAQUI ROCKET INSTALLATIONS. BECOUSE OF THEIR CONSIDERABLE EXPERIENCE IN ACTIONS, THE SPECIAL GROUPS WERE ACTIVELY USED DURING THE GULF WAR“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG_0004

IMG_0005

– HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979


КАК ЗАПОЧНА СЪВЕТСКО-АФГАНСКАТА ВОЙНА. БРЕЖНЕВ, УСТИНОВ, ГРОМИКО, АНДРОПОВ СА ПРИНУДЕНИ ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ДА ПРИЕМАТ В КРАЯ НА НОЕМВРИ 1979 Г. НЕПРИЯТНИЯ ЗА ТЯХ ВОЕНЕН ВАРИАНТ.

Убийството в ДР Афганистан на ръководителя на Саурската (Априлската) революция от 1978 г. Нур Мохамад Тараки обтяга отношенията между държавните ръководства на СССР и ДР Афганистан. На власт идва Хафизула Амин, който е известен политик с просталинско разбиране за революционния процес.

Нарастването на напрежението на ДР Афганистан и усложняването на военнополитическата обстановка около републиката става причина за провеждането на редица заседания и вземането на различни решения от Политбюро на ЦК на КПСС в периода февруари-март 1979 г. Въпреки мнението на тогавъшния министър на външните работи на СССР Андрей Громико останалите трима членове на т.нар.

Комисия на четиримата

(Л.И.Брежнев, Д.Ф.Устинов и Ю.В.Андропов) са настоявали за въвеждането на съветски войски на територията на ДР Афганистан. По други сведения тогавъшният председател на КГБ Юрий Андропов преразглежда мнението си и все повече се съгласява с линията на поведение на А.Громико – т.е. за ненамеса във вътрешните работи на ДР Афганистан. Но извършеният преврат на Хафизула Амин принуждава членовете на Комисията на четиримата към края на ноември 1979 г. да приемат „неприятния за тях военен вариант”. Едновременно с това е задействан и целият военен механизъм на съветските въоръжени сили.

Ето какво пише в своите спомени тогавъшният ръководител на съветското външно разузнаване Леонид Шербашин:

„Секретни документи, осветляващи процеса на приемането на решението за свалянето на Х.Амин, създаването на правителство начело с Б.Кармал и въвеждането на съветските войски в Афганистан, в КГБ не съществуват. По разказите на моите приятели, малкото документи се правели на ръка в единствен екземпляр и са били

унищожени по личното разпореждане на Ю.В.Андропов.

Не знам от какво се е ръководил Юрий Владимирович. Възможно е още тогава той да е почувствувал, че работата не ще завърши с добро”.

Едновременно с това съветските специални служби провеждат т.нар. операция „Радуга”, чрез която успяват да спасят от репресиите на режима на Хафизула Амин редица партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки.

Това става възможно благодарение на подразделението „Зенит” на КГБ, което осъществява нелегалното извеждане от територията на ДР Афганистан на територията на СССР на бъдещите министри от правителството на Бабрак Кармал. По-късно някои от тях временно живеят в България, където са охранявани от служители на КДС.

Подготовката за бъдещите бойни действия на територията на ДР Афганистан става много по-рано. На 26 април 1979 г. със своя секретна директива Генералният щаб на съветските въоръжени сили разпорежда да се формира „мюсюлманския батальон”, който е съставен от представители на различни средноазиатски националности – узбеки и таджики, владеещи свободно езиците дари, пущу или фарси, разпространени на територията на ДР Афганистан.

В края на 1979 г. активизира действията си и подчиненият на генерал-лейтенант А.Д.Безчастний 7-и отдел на КГБ. През ноември 1979 г. на територията на ДР Афганистан навлизат и военнослужещите от отряд „Зенит” на КГБ, състоящ се от 208 бойци, няколко армейски вертолети, 25 бойни машини на пехотата, 15 БТР и т.н. Непосредствено след навлизането на отряда „Зенит” на афганска територия от военнослужещите му е пристъпено към проучването на подземните комуникации на резиденцията Тадж Бек на Хафизула Амин, като по такъв начин е поставено началото в подготовката на бъдещите операции „Ахат” и „Щорм”, имащи за цел

премахване от власт режима на диктатора Хафизула Амин.

Дадена е заповед да се атакува резиденцията на Хафизула Амин. На 25 декември 1979 г. в 15 ч при туркменистанския град Термез по изградени понтонни мостове започва прехвърлянето на разузнавателните батальони и на подразделения на съветските танкови и мотострелкови съединения от състава на 40-а армия.

В тази обстановка на 27 декември 1979 г. е решено да се атакува дворецът Тадж Бек, Генералният щаб на афганските ВВС, столичната поща и телеграф, затворът Пули-Чархи, където загиват или са задържани без съд и присъда стотици (а може би и хиляди?) партийни съратници на убития Нур Мохамад Тараки и много други невинни хора.

Операцията „Щорм” по овладяването на възловите точки в Кабул се ръководи лично от началника на спецуправлението на ПГУ на КГБ генерал Юрий Дроздов и е проведена в изключително трудни условия. Срещу силите на малочислените съветски армейски части, атакуващи двореца, за отбрана са разположени около две хиляди афгански гвардейци и 11 танка.

Атаката излиза успешна

Всички възлови правителствени здания, включително и дворецът, са превзети, а диктаторът Хафизула Амин – убит.

На власт идва Бабрак Кармал. На 27 декември 1979 г. започва прехвърлянето и на личния състав на 103-а гвардейска Витебска въздушнодесантна дивизия и на 345-и парашутно-десантен полк, чиято тежка транспортна авиация (Ил-76, Ан-22 и Ан-12) под прикрието на щурмови вертолети, прави в продължение на 3 дни въздушен мост до летището в Баграм. Подразделенията на дивизията завземат афганската столица и успяват окончателно да утвърдят победата на новото правителство на Бабрак Кармал.

На 2 януари 1980 г. със силите на голям вертолетен десант е овладян и вторият по големина град на територията на ДРА – Кандахар.

Така започват десетте трудни и кръвопролитни години на съветско-афганската война, завършила през февруари 1989-а.

Ст.н.с.ІІ ст. Николай Котев, доктор по история.

Printed in bulgarian newspaper „Duma“ („Word“), Sofia, № 008 (3808) from 11th January 2003

Creative Commons License
HOW DID THE SOVIET-AFGANISTAN WAR BEGIN? BREZHNEV, USTINOV, GROMIKO AND ANDROPOV WERE FORCED BY THE CIRCUMSTANCES TO ACCEPT THE UNPLEASANT WAR OPTION AT THE END OF NOVEMBER 1979 by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

MORE PHOTOS:

IMG_0002

IMG_0003

 

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS


ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

Creative Commons License
THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

IMG_0001

IMG

IMG_0001

IMG

– THE WAR OF THE „DESERT FOX“


ВОЙНАТА НА „ПУСТИННАТА ЛИСИЦА“

Как бе създаден Африканския ТВД


След успешната сухопътна кампания на нацистка Германия в Западна Европа, евакуацията на съюзническите войски от европейския континент и капитулацията на Франция, Адолф Хитлер подготвайки своето нахлуване на британските острови, започнал въздушна война срещу Великобритания. Но когато въздушните боеве в английското небе вече отивали към своя край, съюзникът на германския фюрер по Оста – Бенито Мусолини, създал нов театър на военните действия (ТВД) – този път на територията на африканския континент. През септември 1940 г., неговата армия разположена в Либия, която наброявала около половин милион души, нахлула през границите и с Египет. Срещу нея застанал британски военен контингент от 300 000 души, които имали за задача да охраняват региона на Суецкия канал. Отначало настъплението на италианците се развивало доста успешно, но скоро то било спряно – придвижвайки се само на 60 мили в дълбочина, те успяли да създадат само една нова операционна база в района на гр.Сиди Баррани.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел заедно с 15-та танкова дивизия (15th Panzer Division) между Тобрук и Сиди Омар, Либия. 24 ноември 1941 г.

Малко по-късно, британците контраатакували италианските дивизии и нанасяйки им силни насрещни удари, ги отблъснали към Киринайка (източната част на Либия). Успехът на британците довел до падането на градовете Бардиа (на 5 януари) и Тобрук (на 22 януари). Поради тази причина, а и поради неуспешния ход на проточилата се война в Гърция, Бенито Мусолини се принуждава да поиска военна помощ от Хитлер. През януари 1941 г., фюрерът изпраща само 30 самолета от „луфтваффе”, които също така трябвало да прикриват движението на морските конвои, периодически движещи се към северноафриканските пристанища и обратно. На 11 януари 1941 г. Хитлер подписва директивата под № 22 за създаването на заградително съединение (Sperrverband), имащо за цел да окаже помощ на разпадащия се под ударите на съюзниците италиански фронт в Африка


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн от своята щабна кола (Horch Kfz 15 ?) водят разговор с военнослужещи от танковия корпус „Африка“

Ервин Ромел пристига…

Месец по-късно фюрерът изпраща в помощ предоставя на Мусолини т.нар. „Германски африкански корпус” (Deutsches Afrika Korps – DAK), състоящ се от две дивизии – 5-та моторизирана и 15-та танкова дивизия. Малко по-късно, през май 1941 г. за командващ дивизиите от ДАК е бил назначен генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало да съдействува в осъществяването на настъпателните италиански операции, т.е. да воюва съвместно с няколкото италиански бронетанкови дивизии, намиращи се в Северна Африка. Отначало, докато се намирал в италианско подчинение (т.е. в подчинение на италианския главнокомандващ Амадей Савойски, герцог Аостски), пред Ервин Ромел се поставяли чисто отбранителни задачи – всъщност той не трябвало да допусне изхвърлянето на италианския съюзник от Африка. Но амбициозният и талантлив германски танков стратег не могъл да се ограничи само с въпросите по осигуряването на отбраната, той бе решил да извади своите съюзници от Оста от легаргията в която били изпаднали…


Северна Африка, Тунис. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн водят разговор с мотопехота, прехвърляща се с пленени американски бронетранспортьори M3. 1942 г.

Когато на 21 февруари 1941 г., Ервин Ромел долетял в Триполи, по всичко личало, че италианците са изгубили своята кампания в Северна Африка. Нещо повече, за по-малко от две седмици британските войски се придвижили на разстояние от 400 мили от своите изходни бази, като успели да овладеят градовете Тобрук, Дерна, столицата на Киренайка – Бенгази, и Ел Агейла. При това били пленени над 130 000 италианци, 1300 оръдия и 400 танка. Без съмнение, британският командващ генерал сър Арчибалд Уейвъл би могъл да овладее и гр.Триполи, но поради продължилата война в Гърция, правителството на Великобритания му отнело един корпус, нещо, което го лишило от настъпателен дух и го принудило да спре настъплението си. В същото време, попадналото в тежко положение италианско командване, се обърнало за помощ към генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало с действията на неговия ДАК да не позволи на британците да встъпят в Триполи. Но Ромел по същото време замислил нещо по-голямо.


Северна Африка, в района на Бир Хакейм. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн в щабен бронетранспортьор (Sd.Kfz. 250/3 “Greif”); KBK Lw 7

Той съобщил на върховното германско командване, че няма да позволи на англичаните да влезат в Триполитания. Тъй като англичаните по това време спрели своето настъпление, положението на фронта било относително стабилизирано. В същото време, по настояването на Ервин Ромел, първите части на вермахта, които пристигнали в негова помощ, се разтоварвали от корабите нощно време, само при светлината на специално поставени прожектори, което създало нужната маскировка.


Северна Африка.-Офицери, събрани около щабната карта. От ляво на дясно – Георг фон Бисмарк, Фриц Байерлайн, Ервин Ромел и други офицери от танковия корпус „Африка“.

На 19 март Ромел посетил главната квартира на фюрера. Последният му дал да разбере, че в следващите месеци не се предвижда нанасянето на някакъв решаващ удар, т.е. до юни 1941 г., когато ще бъде завършено комплектуването на две дивизии, по принцип не се предвиждало да започне някакво настъпление. Но Ервин Ромел в противоречие с всички заповеди и инструкции, решил да действува веднага и по друг начин.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?) подминават танк Panzer III от танковия корпус „Африка“

Първи успешни операции

На 31 март 1941 г. частите на от подчинения му ДАК нанасят своя първи удар по британците, като ги отхвърлят от градовете Ел Агейла и Бенгази. В противоречие с дадените му заповеди, той навлиза в Киренайка, като построява дивизиите си в три колони – едната движеща се по шосето, а другите две – направо през пустинята. Голям удар за англичаните се оказва също така пленяването на техни двама генерали – Neame и O`Connor от германски пустинен патрул. Към края на април Ервин Ромел успява да овладее цялата територия на Киренайка, с изключение на Тобрук, който се намирал на границата с Египет. Но настъплението му по-нататък било преустановено, тъй като свършили складираните запаси от бензин. През юни 1941 г., британският командващ Уейвъл, по настояването на британския премиер-министър Уинстън Чърчил, се опитал да контраатакува, но независимо от изпратените му нови 240 британски танка, ходът на операцията излязъл безуспешен. За неуспеха на операцията допринесло и положението, че Великобритания водила по същото време тежки боеве в други части на Африка, в Гърция и в Сирия.


Северна Африка, Тобрук. Двама войници разговарят с генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн. Юни 1942 г.

В този период, произведеният вече в генерал-лейтенант Ервин Ромел, чиито операции предизвиквали небивало удивление у специалистите в целия свят, този път имал в свое подчинение вече танковата група „Африка”, която се състояла от осем дивизии – две германски пехотни, две танкови и четири италиански дивизии (включително „Ariete” и „Trieste”). Неговият авторитет сред подчинените му войски бил огромен. Един офицерите на щаба на експедиционния корпус по-късно записал в дневника си: „Между Ромел и неговите войски се установило такова взаиморазбиране, което не се поддава на никакво логическо обяснение. Това изглеждаше като подарък от небето. Африканският корпус вървеше след своя командващ навсякъде, където той и да ги водеше, независимо от това, че Ромел изисквал от своите подчинени безпрекословно подчинение…” А и самият нов британски командващ сър Клод Окинлек (заместил генерал Уейвъл от 5 юли 1941 г.), предупреждавал своите подчинени, да не възприемат Ромел като някакъв ангел, а като редови германски генерал – мисъл, която не намерила благодатна почва сред тях. Именно в този период той получава своето прозвище „Лисицата на пустинята”.


Северна Африка, Тобрук. Генерал Фриц Байерлайн и генерал-полковник Ервин Ромел оглеждат британски военнопленници. Юни 1942 г.

За да повдигне наново духа в съюзническите войски, на 18 ноември 1941 г., генерал Клод Окинлек предприел ново настъпление на 8-ма британска армия (т.нар. операция „Кръстоносец”), с цел да си възвърне гр.Тобрук. Това настъпление накарало към края на месеца противника да отстъпи, да напусне Бенгази и към 12 януари 1942 г., да принуди страдащият от липсата на гориво Ервин Ромел да заеме новата отбранителна линия в района на Мерза Ел Брега. Но изпълнението на тази операция струвала на британския командващ скъпо – били унищожени 340 танка и дадени 38 000 убити, ранени и пропаднали без вест британски военнослужещи. Нещо повече, в последния момент (на 21 януари1942 г.) войските на Ромел контраатакували противника и успяли да се укрепят на отбранителна линия в района на гр.Газала, намираща се на 30 км западно от Тобрук. Една седмица по-късно от него бил превзет от Бенгази, а няколко дена след това – и Дерна. Така, към края на януари 1942 г., равновесието на фронта било възстановено.


В главната квартира на Ромел. Настъпление към Тобрук. На снимката – генерал-полковник Ервин Ромел, генерал-лейтенант Валтер Неринг и подполковник Фриц Байерлайн. Април, 1942 г.

В първите месеци на 1942 г., Ервин Роммел замисля да осъществи удар по 8-ма британска армия – целяло се тя да бъде разбита, а танковата група „Африка” да излезе в региона на египетската граница. От своя страна, силите на „Оста” трябвало да нанесат удар по остров Малта, като по такъв начин отстранят британската военна заплаха за по-нататъшното снабдяване на Ромел.
Тук е уместно да се отбележи, че войната в Либийската пустиня много рязко се отличавала от другите ТВД. Огромните разстояния създавали сериозни проблеми за снабдяването на войските, липсвали ненавистните от всички подразделения на СС, нямало големи маси от мирно население, като по такъв начин войната придобивала по-скоро рицарски характер. В хода на бойните действия главното значение получила скоростта, а важността на овладяването на територията отстъпила на втори план. Мобилните танкови подразделения просто избирали най-удобното място за сражение и влизали веднага в бой.


Командващият германските въоръжени сили в Северна Африка фелдмаршал Ервин Ромел, заедно със своите помощници. Пустинята, 1942 г.

Настъплението срещу 8-ма британска армия (известно като операция „Венеция”) се оказало върха в осъществяването на стратегическото мислене на немския пълководец. Успехът на операцията бил гарантиран от бързината на вземането от него на решения и от вродените му качества на лидер. Срещу себе си той имал поставена консервативна, тъпа и бавноподвижна британска военно-бюрократична машина, която не успявала да се ориентира навреме.


Северна Африка. Армейския радиорепортьор Гюнтер Халм взима интервю от генерал-фелдмаршал Ервин Ромел. Германски корпус „Африка“, 22 юни 1942 г.

На 26 май 1942 г. танковите екипажи и моторизираната пехота на Ромел отново преминали в настъпление. Неговите 560 танка, от които 240 били с италиански екипажи, успешно атакували 700-те британски танка (200 от тях били от новите американски танкове „Grants” с мощното 75 мм оръдие). На 11 и 12 юни 1942 г. в огромно танково сражение станало южно от гр.Тобрук, англичаните загубили 260 танка, като по такъв начин 8-ма армия се лишила практически от толкова нужната и в момента бронетехника. На 21 юни с.г., талантливият германец внезапно нападнал укрепения гр.Тобрук и го превзема, като в плен попадат повече от 30 000 души. За тази своя победа той получил чина генерал-фелдмаршал и по такъв начин станал най-младият (на 49 години!) генерал-фелдмаршал в германските въоръжени сили.


Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?)

Продължавайки победоносния си ход, Ромел неуморно предвижвал подчинените му дивизии напред – към Александрия. Но на 1 юли авангардните му части се натъкнали на неизвестна преди това укрепена линия между Ел-Аламейн и Кватара, заета от свежи подразделения на отново реформираната 8-ма британска армия. Опитът на Ервин Ромел да премине през линията, излязъл неуспешен – най вече заради мощния артилерийски огън на англичаните. Независимо от започналото английско контранастъпление, при което 9-та австралийска дивизия успяла да излезе към крайбрежието, може да се каже, че като общо 8-ма армия бе отстъпила назад с 300 км и се намирала на7 юли 1941 , рубежа Алам Халфа-Аламейн.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн.

Началото на края

И все пак тези постоянни боеве на германците и италианците с противника довели до невероятна умора във войските. Ромел не успял да закрепи сериозно своя юнски успех и да получи в ръцете си окончателната победа. През септември 1942 г., периодът в който 8-ма армия получила нови подкрепления, той се опитал да настъпва, но бил разгромен в сражението при Алам Халфа. Британската армия имала вече нов командващ – генерал Монтгомери, а от въздуха армията му била надежно прикривана от Кралските ВВС. От своя страна войските, намиращи се в подчинение на талантливия германски пълководец страдали от липса на гориво, вода и всичко необходимо за продължаването на пътя към Египет.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел

На 22 септември 1942 г., Ервин Ромел, който бил невероятно уморен, излиза в отпуск. По пътя си от Африка до Германия, той се отбива в Рим, където се среща с Бенито Мусолини на когото откровенно разказал за трудностите в Африка. Без резултат останала и срещата му с Хитлер, който не обърнал сериозно внимание на доводите му за изтеглянето на войските от Африка.


Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал-майор Георг фон Бисмарк около бронетранспортьора Sd.Kfz. 250.3 ‘Greif’. 25 юни 1942 г.

В същото време новият британски главнокомандващ в региона – генерал Александър и командващият 8-ма британска армия генерал Монтгомери, след като получили в свое подчинение допълнително 40 000 войници и 300 от новите американски танкове „Шерман”, планират да извършат ново голямо настъпление при Ел Аламейн срещу позициите на обединената германо-италианска военна групировка. На 23 октомври 1942 г. британците преминават в атака, като по такъв начин започват втората битка при Ел-Аламейн, чиято цел била унищожаването на изтощената танкова групировка на Ромел. Завърналият се обратно в Африка, талантлив германски фелдмаршал получил заповед да се отбранява до края, но на 13 ноември англичаните влизат в Тобрук, а през януари 1943 г., генерал Монтгомери заел и Триполи, с падането на който италианците се лишили и от последнатача част от своята колониална империя в Северна и Източна Африка. За Роммел става ясно, че е настъпил последния час. На 8 ноември 1942 г. съюзниците под командването на американския генеряал Дуайт Айзенхауер дебаркират в Тунис. Германският главнокомандващ предложил отново на Хитлер да изведе експедиционния корпус от Африка, но му било отказано, като вместо това получил заповед да атакува противника в Северен Тунис. В средата на февруари 1943 г. немците били разбити при Касеринския проход, а пред май генерал Александър завършил разгрома на германската армия.


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и италианските танкисти с техните Semovente 75/18
Дата 1942
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 101I-784-0208-17A
Автор Moosmüller

Съдбата на талангливия германски фелдмаршал е трагична. След евакуацията на експедиционния корпус от Африка, той е изпратен в Италия, а по-късно и във Франция, където се присъединява към редиците на антинацистката опозиция. Същевременно работил самостоятелно върху т.нар. „Решение за отбраната на границите на Германия”, въпрос който го вълнувал много – как да се запази територията на довоенна Германия и как да се излезе от войната. Но на 20 юли 1944 г., атентатът срещу Хитлер излиза неуспешен, като арестът и разпитите на останалите живи заговорници веднага разкрили мащабите и намеренията на антинацистката опозиция. Сред тях изплувало и името на Ермин Ромел…

Хитлер се плашил да открито да осъди публично Ромел и поради тази причина дал възможност на фелдмаршала да се отрови. По такъв начин се гарантирала бъдещата неприкосновеност на семейството му. На обществеността било съобщено, че „Лисицата на пустинята” е починал от раните си, получени на Западния фронт. Тези които присъствували на погребението на Ромел по-късно твърдяли, че лицето на мъртвия герой изразявало презрение…

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER   „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 12 (23640) from 23 March 2012, p. 16-17.

Creative Commons License
THE WAR OF THE “DESERT FOX” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:



Битката за Ел-Аламейн, Северна Африка. Предвижване на противовъздушно оръдие. Юли 1942 г.


Генерал-полковник Ромел с неговия знаменит щабен автобус “Mammut-Moritz”, наблюдава за придвижванията на танковите части от танковия корпус „Африка“. 25 февруари 1942 г.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел и един немски танк наблюдават за придвижванията на британците в пустинята.


Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел. Закуска от запасите на британската армия. „Американското говеждо никак не е лошо!“


Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и генерал Георг Щумме по време а втората битка за Ел-Аламейн.

Британски изтребител „Китихоук“ П-40 (Kittyhawk P-40), разбил се след сражение над пyстинята Сахара през 1942 г. Така той бе открит през 2012 г.

IMG

IMG_0001

IMG

IMG_0001

– RADUL MILKOV. ‘THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA“


КАК БЕ ИЗВЪРШЕНА ПЪРВАТА НОЩНА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА НА БАЛКАНИТЕ

Радул Михайлов Милков е известен български военен авиатор, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на създадената през 1912 г. българска авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в град Йохенистер, Германия, след което преминава курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като пилот-авиатор, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действуващо при обсадата Одрин. Тук той извършва първата в света въздушна бомбардировка. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт, а по-късно, след формирането на Аеропланната дружина на 1 юни 1916 г. и – като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в килиите на Обществената безопасност.


Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.
През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Няколко пояснителни бележки.
През 1916 г., малобройната българска авиация получава новите германски двуместни самолети “Албатрос” С.III и едноместните изтребители “Роланд” D.II “Неifisch”. С тях тя имала за задача да отбранява столицата и да отразява нападенията на многобройната англо-френска авиация на Солунския фронт. Резултатите от появата на новите самолети не закъсняват. На 5 януари 1917 г. е постигната и първата въздушна победа – над гр. Петрич пилотът-авиатор поручик Иван Узунов с наблюдател подпоручик Вакъвчев от Първо аеропланно отделение, свалят първия английски изтребител. Месец по-късно, на 16 февруари 1917 г., пилотът-авиатор капитан Миланов с наблюдател капитан Дремсизов от Второ аеропланно отделение, свалят друг английски самолет.
И ето, в историята на бойните действия се случва едно от тези събития, които променят техния ход и хода на историята. На 26 януари 1918 г., на Струмския фронт, в разположението на българските войски по погрешка се приземява един английски двуместен биплан “Armstrong”, с № 6219 и с пилот майор Мур. Това става югоизточно от Круша планина, при с. Петрово. Веднага след това самолетът е поднесен като дар от българското командване на Първо аеропланно отделение. И ето, една вечер по време на честването на първия полет на подпоручик Асен Йорданов (бъдещия американски авиоконструктор Assen “Jerry” Jordanoff), на 28 април 1918 г., майор Радул Милков замисля да го използва за извършването на първата на Балканите нощна бомбардировка на противника. Ето какво пише той:
“…- Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15-годишен доброволец, днес е бойният пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.
– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:
– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)
– Изпълнителят ще бъде – повторих:
– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!
– Ура! – извикаха пак гръмко летците.
– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.
– Аз, господин майор! – мигновено извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.
– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще – опасно е такова летение.
– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.
Български авиатори в трофеен британски бомбардировачприлиния и да изоставят самолета, като след това успешно се завръщат при българските войски
– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, “англичанинът” да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:
– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!
А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:
– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.
Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се, за да се приготвиме за изпълнението на задачата.
Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:
– Господин майор! Моторът не работи добре.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.
В същност, намерението на механика да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!
Заехме местата си в самолета и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.
Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инак, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.
Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12 килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.
– Стига! – си помислих.
Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:
“Good evening my camarades, I am here.”

„Албатрос“ LVG C II

Дата между 1916 и 1918
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 104-0321
Автор Unknown

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългият гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.
Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.
Всички бяха радостни – ликуваше целият аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!
– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:
“Тези двама летци
са ненадминати храбреци”!
В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!
– Ура! -а! -а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци”.
Така бе извършено първото нощно бомбардиране на Балканите. И примерът е заразителен.
На 23 май 1918 г. пилотът-авиатор Узунов с наблюдател поручик Георги Попвасилев (по-късно о.з. генерал-майор), отново с помощта на трофейния английски биплан извършват второто нощно бойно летене над английския бивак в Гемюш Дере (до Тахино езеро) и хвърлят 25 км бомби.
В своите спомени майор Радул Милков отделя и не малко място за съдбата на пленения английски биплан “Армстронг”. При третата нощна въздушна бомбардировка на 23 май 1918 г. над Гемюш Дере, авиомоторът му е улучен от английската противовъздушна артилерия, повреден и се приземява в разположението на противника, в едно тресавищно предезерно разширение на река Струма. Авиаторът-пилот поручик Константин Узунов и наблюдателят поручик Геори Попатанасов (по-късно о.з. генерал-майор), успяват да се измъкнат от кабините му. За да не попадне самолетът в ръцете на противника, те колкото могат го разрушават, разхвърлят отделни негови части и тези на наблюдателската картечница във водата и след дълги небезопасни приключения успяват да достигнат и преминат в разположението на българските войски, в района на 2-ра дружина от 53-и пехотен полк на 8-ма дивизия. На следващия ден, т.е. на 24-и май, към 14 часа следобяд, затъналият в блатата самолет е окончателно унищожен от съглашенската авиация – пет тежки английски бомбардировача го обстрелват и хвърлят върху него от стотина метра височина авиобомби.

Creative Commons License
THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

IMG

IMG_0001