– АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M….

АРДЕНИТЕ, 16 ДЕКЕМВРИ 1944 Г., 05.00 ЧАСА СУТРИНТА…

Повторение на стар урок?

След изтеглянето на главните сили на немските войски на нов отбранителен рубеж, минаващ покрай западните граници на Нацистка Германия, т.е. на „линията Зигфрид”(Siegfried Line), Адолф Хитлер взима безпрецедентното решение да контраатакува противника. На съвещанието от 12 декември 1944 г., на висшето командване, действуващо на Запад, четири дни преди настъплението, фюрерът заявил: „… Онзи, който внимателно следи развитието на събитията, не може да не вижда, че противоречията между нашите врагове с всеки ден все се усилват. Ако сега по тях се нанесат няколко мощни удара, то във всеки момент може да се получи така, че този „общ”, изкуствено поддържан фронт внезапно ще рухне с оглушаващ шум, подобно на тътена на гръм”. Според него, новото немско настъпление трябвало да бъде равнозначно на събитията в Дюнкерк и да доведе до поврат в хода на войната в полза на Германия.

Генерал-фелдмаршалите Валтер Модел , Герд фон Рундщет и генерал Кребс подготвят Арденската контранастъпателна операция. Ноември 1944 г.

Тъй като след неуспеха на съюзниците да овладеят от движение Арнем и да отворят своя път към Берлин, настъплението им е отложено за пролетта на 1945 г. Към началото на декември 1944 г. в съответствие със замисъла на главнокомандващия Дуайт Айзенхауер, в това направление били създадени две основни ударни групировки от войски. Едната била разположена на север в състав от 21-ва и главните сили на 12-а група армии, които имали за задача да се концентрират за овладяването на Рурския басейн и да извършат пробив в направлението на Берлин. Втората, която била на юг в състав от 6-а и на част от силите на 12-а група армии, излязла на крайбрежието на р.Саар и на р.Рейн, и имала задачата да настъпи в направлението на гр.Карлсруе и гр.Вюрцбург. Обаче най-уязвимият участък на тази обща групировка войски на съюзниците се оказал центъра на 12-а група армии на юг от Алепо, където на 115-км участък и в Ардените се отбранявали само 4 дивизии от 1-ва американска армия. По това време съюзническото командване не допускало факта, че немския главнокомандващ генерал-фелдмаршал Герд фон Рундщет могъл да използва през зимата този неудобен район за извършването на своя голяма контранастъпателна операция.

Тежковъоръжени есесовци се подготвят за атакуване на противника в района на Ардените. Декември 1944 г.
Дата Декември 1944
Източник U.S. www.defensimagery.mil photo no. HD-SN-99-02729; NARA file no. 111-SC-197561
Автор неизвестен

От това обстоятелство се възползвало хитлеристкото командване, което от първите дни на ноември 1944 г. съсредоточвало скритно значителни сили за нанасянето на такъв контраудар – 6-та СС танкова армия, 5-а танкова и 7-а армия, чийто удар по-късно поставил съюзниците почти на ръба на разгрома на войските му на този ТВД. Общо, в средата на декември 1944 г., „линията Зигфрид” се отбранявала от три групи германски армии. На дясно крило на фронта се намирала групата армии „Х” (25-та полева и 1-ва парашутна армия), в центъра се намирала група армии „Б“ (15-та, 6-а СС танкова армия, 5-а танкова и 7-ма полева армии). На левия фланг в отбрана били разположени групата армии „Г” (1-ва армия) и групата армии „Горен Рейн” (19-а армия). Общо на Западния фронт Вермахта разполагал със 73 дивизии, в това число – 11 танкови, 29 дивизии фолксщурм и 3 танкови бригади.

Германски войски разгромяват поредния американски конвой
Дата 1944
Източник U.S. Army Center for Military History
Автор неизвестен

Ударът, който се подготвял в Ардените трябвало да разчлени на части групировката на англо-американските войски там и да я разгроми. За успеха на това начинание оказало влияние и оценката на съюзническото командване, че „германската армия се намирала в състояние на пълен упадък”. Нещо повече – то смятало, че в региона на Ардените са разположени само 4 пехотни и 2 танкови дивизии на противника. В действителност в този регион, към датата на контранастъплението (16 декември 1944 г.) там е била съсредоточена ударна немска групировка в състав от 21 дивизии (около 250 хиляди души), до 970 танка и щурмови оръдия и около 800 самолета.

Eсесовци от 6-та СС танкова армия очакват сигнала за атака.

Изненадата е пълна…

Рано сутринта, в 5.00 часа атаката на ударната немска групировка започнала. На фронт с дължина от 85 км, при артилерийската поддръжка на 2617 оръдия, в настъпление преминали авангардните части на 6-а СС танкова армия, 5-а танкова армия и 7-а полева армия от групата армии „Б”. Всички дивизии от 8-ми американски армейски корпус били напълно изненадани от атаките на щурмовите „бойни групи” на 5-а танкова армия, като съюзническото командване изпаднало в паника. И тримата американски командващи – генералите Айзенхауер, Омар Брадли и Ходжес (командващия 1-ва американска армия) били напълно поразени, когато разбрали за настъплението. Нещо повече изненадата била толкова голяма, че в продължение на няколко часа, подчинените им щабове не могли да определят направлението и силата на танковия удар. По това време четирите американски дивизии, развърнати на Ейфел-Арденския сектор (4-та, 28-ма и 106-та пехотни и 9-та танкова дивизия) буквално се топeли, в опитите си да задържат настъплението. Все пак главнокомандващият генерал Айзенхауер заповядал да бъдат прехвърлени към мястото на германския пробив на две бронетанкови дивизии (7-ма от 9-а армия и 10-а от 3-та армия), но това не променило създалото се положение. 7-ма дивизия в тези няколко критични дни не допуснала противника във важния район Сен-Вит. Към края на деня, висшето американско командване оценило положението като доста критично. Поради тази причина е било решено на 18 декември в региона на Ардените да бъдат прехвърлени по въздуха спешно още две американски въздушно-десантни дивизии (82-ра и 101-ва), от резерва, разположен в Реймс. Едната от тях – 101-ва въздушно десантна дивизия показала чудеса от храброст – усилена с танкове, тя в продължение на пет дни удържала много важния комуникационен възел Бастон, независимо че се намирала в пълно обкръжение.

Есесовци от „Kamphgruppe Peiper“ по пътя за Малмеди (Malmedy)
Дата 1944
Източник US Army Center for Military History
Автор неизвестен

На 18 декември се разбрало, че противникът напълно успял с контранастъплението си. За кратко време той пробил отбраната на американските войски и за 9 дни се придвижил на дълбочина от близо 90 км. Под заплаха от изгубване попаднал и гр.Лиеж, който бил главния център за снабдяване на 12-а армия на север. Германското командване предвиждало след овладяването му, да започне бързо настъпление в направлението на Брюксел и Антверпен, като в случай на овладяването им, английските армии заедно с 9-та и 1-ва армия, разположени на север, щели да бъдат откъснати от обединената американо-френска групировка на юг, т.е. в случай на успех за германското командване се очертавало изпълнението на втори Дюнкерк.

Хиляди пленени и изчезнали американци…
Дата 22 декември 1944 г.
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28589
Автор Büschel

На 19 декември Айзенхауер взема решението да изтегли войските си назад – на линията Белфор, Вогези, като по такъв начин спаси частите попаднали в „човала”, създаден от германците между Вогезите, Рейн и линията „Зигфрид”.

Предвид трудното положение в района на Бастон, където 101-ва въздушнодесантна дивизия и други части продължавали съпротивата, генерал Омар Бредли предвиждал да премине с 3-а армия на генерал Джордж Патън в настъпление от района на Арлон, Люксембург в северно направление. На 26 декември нейната 4-та танкови дивизия движейки се към Бастон, успява да се съедини със защитниците на Бастон и да спре настъплението на противника във фланга. Към този момент, последният вече се придвижил на дълбочина до 100 км в западно направление и бил на 7 км от р.Маас близо до гр.Сел.

Американски военнослужещи се предават в плен

Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

На 3 януари, от север в направлението на гр.Уфализ, преминала в настъпление също така и 1-ва американска армия съвместно с един корпус на 2-ра английска армия. На 9 януари започнала настъплението си и 3-та американска армия. Но заради лошите метеорологични условия, то вървяло бавно. Едвам на 19 януари настъпващите войски от 1-ва и 3-та армия се съединяват в Уфализ и обръщат силите си на изток, преследвайки противника. Чак на 23 януари 1945 г., частите на 1-ва армия заемат повторно Сен-Вит, а към края на месеца фронтът на съюзниците бил приблизително там, където е бил преди започването на германското настъпление.

Есесовци на кръстопътя на пътищата за Сен Вит и Малмеди.

В рамките на съюзническите задължения

Съветското върховно командване още от самото начало на германската Арденска контрнастъпателна операция, знаело за изключителните трудности в които изпаднали армейските групировки на съюзниците. Ставката на Върховния главнокомандващ маршал Й.В.Сталин, получавала всекидневно от Военните мисии на САЩ и Великобритания в Москва, т.нар. „Сводка на операциите в Западна Европа”. Именно те оказват влияние върху решението да се започне руско настъпление в средата на януари 1945 г., с 10 дни по-рано, чиято цел е била да отвлече вниманието и силите на германците. И това става точно така – 6-а танкова армия е иззета от състава на германската групировка в Ардените и спешно е прехвърлена на Източния фронт, нещо което спира настъплението и.

Тук ви привеждаме част от текстовете на сводките, получавани от началника на Управлението за спецзадачи на ГЩ на Червената Армия, генерал-майор Н.Славин, които хвърлят допълнителна светлина за настъплението на германците в Ардените:

Сводка на операциите в Западна Европа № 195

(07.00 часа на 18 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 17 декември немските войски при поддръжката на масирани удари на артилерията и авиацията в сектора Ейпен (15 км южно от Аахен) – Трир (40 км североизточно от Люксембург) преминаха в контратака от района Битбург (25 км северозападно от Трир) в югозападно направление и от района Бланкенхайм (55 км югоизточно от Аахен) в северозападно направление. Зад линията на отбраната на съюзническите войски на много места били спуснати парашутни десанти на противника.

Към обяд на 17 декември, западно от Трир противникът успял да се вклини в позициите на съюзническите войски на фронт от 10 км, в дълбочина до 5 км и в направлението на Малмеди (40 км южно от Аахен) до 10 км.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 17 декември около 2000 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски. 300 самолета водили разузнаване и 80 самолета доставяли снаряжение и боеприпаси…

Германските танкове напредват, независимо от тежките метеорологични условия…

Сводка на операциите в Западна Европа № 196

(07.00 часа на 19 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

… На 18 декември немските войски в района на Ехтернах (30 км североизточно от Люксембург) обкръжиха няколко части на войските на съюзниците. Съпротивата на обкръжената групировка продължава.

Западно от Битбург (50 км североизточно от Люксембург) немските войски пробили отбраната на съюзниците, на 18 декември овладяли град Бастон (50 км северозападно от Люксембург). Боевете в този район продължават с променлив успех.

Град Ставелот (7 км югозападно от Малмеди) е зает от войските на противника.

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 18 декември 389 тежки американски бомбардировача подложили на бомбардировка Кайзерслаутерн, Кобленц и Кьолн, спускайки върху тези обекти 938 тона бомби.

144 средни бомбардировача и 134 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски.

Попаднала в засада американска щабна кола…

Сводка на операциите в Западна Европа № 197

(07.00 часа на 20 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

На 19 декември немските войски в участъка Сент Вит (55 км южно от Аахен) – Малмеди (39 км южно от Аахан), разширявайки пробива по фронта на 16 км, продължавали да развиват настъпление в северозападно и западно направления. Танковите части на противника излязли в районите: Спа (28 км югоизточно от Лиеж), Марш (47 км югозападно от Лиеж) и Ларош (52 км южно от Лиеж).

Американските войски, стараейки се да затворят пробива, атакуват противника от района Сент Вит в северно направление и от районите Малмеди-Ставелот (10 км югозападно от Малмеди) в южно направление. Град Малмеди и половината от града Ставелот отново са заети от войските на съюзниците.

Немските войски, отблъснати от Бастон (52 км северозападно от Люксембург), на 19 декември отново възобновили атаките срещу този град. Обкръжен е град Вилц (40 км северозападно от Люксембург).

2. Операции на съюзническите ВВС

В течение на 19 декември 340 тежки американски бомбардировача атакували военните обекти в градовете: Дюрен, Трир и Кобленц, спускайки при това 950 тона бомби. 625 изтребителя и изтребители-бомбардировача поддържали операциите на наземните войски. 77 самолета водили разузнаване…

Бомбардировач от 727-о Авиокрило от британските РАФ (727-RAF) атакува разположението на германските войски в гр. Сент Вит на 26 декември 1944 г.

Сводка на операциите в Западна Европа № 198

(07.00 часа на 21 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 20 декември, западно от град Бастон (52 км северозападно от Люксембург), американските войски продължаваха да водят ожесточени боеве, опитвайки се да задържат придвижването на авангардните части на противника в западно направление.

На участъка Сент Вит-Малмеди придвижването на немските войски като цяло е спряно. Войските на съюзниците удържат Малмеди и по-голямата част от град Ставелот.

Западно и югозападно от Ставелот продължават ожесточените боеве. Няколко дивизии на съюзниците са били заобиколени и частично обкръжени от противника. Обкръжените части на съюзните войски продължават да удържат своите позиции, не допускайки немските войски към главните комуникационни възли.

Северната група съюзнически армии извършвала значително прегрупирване на войските.

2. Операции на съюзническите ВВС

Вследствие на голямата мъгла над районите на боевете на 20 декември авиацията на съюзниците извършила само 6 разузнавателни самолето-полета. ..

След сражението…

Сводка на операциите в Западна Европа № 199

(07.00 часа на 22 декември 1944 г.)

1. Операции на наземните войски

В течение на 21 декември армиите на съюзниците на запад продължават прегрупирването си.

Върховният главнокомандващ експедиционните сили на съюзниците направил специално изявление за това, че сведенията за операциите на военните действия трябва да бъдат строго ограничени, за да може да се постигне максимална внезапност.

2. Операции на съюзническите ВВС

През деня на 21 декември 159 изтребителя поддържаха операциите на наземните войски и 12 самолета водели разузнаване.

В течение на нощта на 21 срещу 22 декември 480 бомбардировача подложили на бомбардировки: Шнайдемюл, Бон, Кьолн и Пелитц (10 км северно от Щетин). 52 тежки бомбардировача минирали водите…

Помощта идва бавно…

Резултати

Арденското контранастъпление не постигнало своите резултати, които били предвиждани от германското командване, но то задържало настъплението на съюзниците с един месец. А по оценка на самия Айзенхауер – настъпателните операции били задържани за повече от шест седмици. Реално то било отблъснато не от действията на американското и британско командване, а от героизма на обикновения американски войник, кото продължавал да се сражава дори и в пълно обкръжение. От друга страна, по време на Арденското контранастъпление на германците, съюзниците били принудени да използват своята стратегическа авиация за поддръжката на сухопътните сили, а не за бомбардировка на нефтохранилищата, летищата и комуникационните възли, разположени в тила на територията на Германия.

Раздаване на храна след боя

По време на Арденския контраудар, от 16 декември 1944 г. до 16 януари 1945 г., германците дават големи загуби – над 120 хиляди човека като убити, ранени и безследно изчезнали, 600 танка и щурмови оръдия, около 1620 самолета, 6 хиляди автомобила, а поради неудачните резултати наличието на гориво в Германия било съкратено до минимум.

Германски военнопленници се предвижват към американския тил.

Американските загуби също не били малки – над 77 хиляди души (8 хиляди убити, 48 хиляди ранени и 21 хиляди пленени или безследно изчезнали). В боевете били изгубени 733 танка и самоходни противотанкови оръдия. Най-големи загуби понесла 106-а пехотна дивизия, която в момента на германския танков удар се намирала на неподготвени позиции. Подобни загуби дала и 28-ма дивизия и 7-ма бронетанкова дивизия, която отбранявала района на гр. Сен-Вит.

Оценка на силите на противника в района на Люксембург.
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28619
Автор Büschel

В заключение може да се каже, че неудачните за германците резултати от Арденското контранастъпление довели до още по-голямо разочарование сред населението в действията и опитите на германското командване да напусне от войната.

Балканите: необходимо пояснение
…На 22 декември 1944 г., Първа българска армия започнала едноседмични упорити боеве срещу противниковите позиции в областта Срем. От българска страна в настъпателната операция взели участие 3-а, 8-ма и 11-а пехотна дивизия (54 пехотни дружини, 189 бронеизтребителни оръдия и 344 оръдия и гаубици) срещу сборна германска групировка, наброяваща 22 батальона с 221 тежки картечници, 86 минохвъргачки, 46 оръдия, 6 щурмови оръдия и 6 зенитни оръдия. След едноседмични неуспешни настъпателни боеве, командващият 3-ти Украински фронт маршал Фьодор Толбухин на 30 декември 1944 г., заповядал Първа българска армия да се прехвърли в Унгария. …

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

АRDENNEN, 16TH DECEMBER 1944, 05.00 A.M…. by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ФОТОГРАФИИ:

Преминаване в атака в района на Ардените (Ardennen)
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

Ardennen.- Zwei Fallschirmjäger beim Tarnen ihres Helms mit weißer Tarnfarbe
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-2005-0519-500
Автор Неизвестен

Ardennen.- deutsche Soldaten im verschneiten Wald
Дата януари 1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 183-J28586
Автор Lange

American soldiers of the 289th Infantry Regiment march along the snow-covered road on their way to cut off the Saint Vith-Houffalize road in Belgium on 24 January 1945.
Дата 24 януари 1945
Източник National Archives and Records Administration, ARC ID 531244, U.S. Defenseimagery.mil photo VIRIN: HD-SN-99-02738
Автор Department of Defense, Department of the Army, Office of the Chief Signal Officer.

Белгия, Ардените, гр. Ставелот в наши дни… Flickr, фото от колекцията на Eddy Blokhuis

PRINTED IN NEWSPAPER  „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 50 (23 626) FROM 16th DECEMBER 2011

</

– THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS

ЧОВЕКЪТ, ЗА КОГОТО НЯМАШЕ ТАЙНИ

В началото на нашето ново десетилетие, на бял свят неочаквано се появи текстът на едно британско секретно изследване, което нашироко анализирало историята на Управлението за специални операции (SOE) в годините на Втората световна война – една от деветте секретни и до днес британски разузнавателни организации. За изготвянето му, неговият автор – Уйлям Джеймс Милард Маккензи, трябвало да работи в съществущия по това време архив на организацията близо три години (1945-1947 г.), което му позволило отблизо да се запознае с историята и дейността на тази тайнствена и могъща организация. Накрая били отпечатани и раздадени на британските министерства по един екземпляр от нея, като на всеки екземпляр бил поставен гриф „Секретно”. Своите екземпляри получили Форин Офис, всяко от министерствата на видовете въоръжени сили, секретариата на Кабинета на министрите и основните секретни служби, които и дума не давали да се спомене за съществуването на труда и по такъв начин той да стане достояние на обществеността.
По-късно Уйлям Макензи става преподавател по политика в няколко елитни британски университети, професор по държавно управление, преподава в катедра по политика в Глазго, където умира на 22 август 1996 г.
Професор Макензи успял да запази два екземпляра от труда си за себе си. Единият той подарява на своя приятел Браян Чапмън (бивш агент на УСО в Италия), а другия временно отстъпва за работа на видната изследователка Елизабет Баркър, автор на книгата „Британската политика в Югоизточна европа по време на Втората световна война”. Именно тези екземпляри изиграват ролята на катализатор, трудът да бъде отпечатен във Великобритания.
И така, ако читателят все пак успее да прочете този близо 900 страничен труд, той ще има възможността да се запознае със сложната структура на ръководене в УСО в региона на Източното Средиземноморие и ще разбере, защо до днес не се е появило документално издание на дейността на УСО в балканските държави. Както се казва „… тук всички недомлъвки и мълчания са се преплели в таково плътно кълбо, че дори и историк с такъв дар като Маккензи, едва ли би успял да го разнищи…”
По-надолу ви представяме част от ръкописа, в който се дават различни любопитни сведения за България и дейността на УСО в годините на войната. В прави скоби са дадени необходимите пояснения.

„….Към това време SO2 направило в България и в Румъния всичко, на което било способно. В България би могло да се надява на откровената и безкористна поддръжка на крилото на Георги Димитров [-Гемето] в Селската партия [БЗНС-Пладне], македонците-протогеровисти и Военния съюз. Обаче посланикът на Негово Величество дал съгласието си да се започнат преговори само през август 1940 г., но дори и тогава нещата се придвижвали бавно. Необходимите субсидии (а те били неголеми) били в наличност, били напечатани и разпространени известно количество пропагандни материали, и все пак с голям труд могло да се вкарват експлозиви и да се създават складове, а така също и да се обучават агентите как да използват взривните вещества. Когато през януари 1941 г., полковник Бейли получил ново указание, само симпатизантите на Димитров били готови за обсъждането на насилствените действия, но през третата седмица на февруари, партията била разгромена с помощта на превантивни арести. Единствената засвидетелствувана акция е катастрофата с влакова композиция (тя била направена от един човек с помощта на лост), в резултат на която са били унищожени четиридесет цистерни с нефт.

Ръководителят на БЗНС-Пладне, д-р Г. М. Димитров (Гемето).

Самият Димитров бил прехвърлен в Турция (ЧАСТ ОТ ТЕКСТА Е ИЗЗЕТТА ПО СЪОБРАЖЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ), след това се прехвърля в Белград, където югославяните му помагали.
„Омиротворителното” правителство на регента [в Югославия] падналo на 17 март, и тогава била направена неголяма „нерегулярна експедиция” за проникването през българската граница. Обаче нейното изпращане съвпаднало с германското нападение от 6 април, и повече за нея нищо не е известно. След окупацията на България от германците последвали по-нататъшни арести, и по-голямата част от останалите британски складове били открити. На SO2 , по такъв начин, не оставало практически нищо, освен Димитров и още няколко българи в изгнание. Обаче старата политическа организация все още съществувала, и си оставала – макар и слаба – надеждата, че контактът ще може да бъде възстановен.
… В някои отношения България била най-перспективната от трите страни [ -България, Югославия и Гърция]. УСО успяло малко да направи там преди провала през 1941 г., обаче Управлението създало полезни връзки с основните опозиционни партии: със Селската партия и Георги Димитров, към когото преминало наследството на великия селски вожд Стамболийски, убит през 1923 г., с „Военния съюз”, чийто лидер бил Дамян Велчев , създал недълговечното „прогресивно” правителство на Кимон Георгиев през 1934 г., с македонците-протогеровисти, възможно по-достойната част на Македонската революционна организация. Нещо повече, славянските симпатии били толкова силни в България, че те не позволявали да се обяви война на Съветския Съюз, и съветския посланик се намирал в София през цялата война.

Югославските партизани на Йосип Броз Тито след битката при Сутиеска, 1943 г.

УСО в своята дейност по естествен път се ръководила от два подхода. Първият: развитието на връзките с опозиционните партии и използването на Иерусалимската радиостанция за „черна” пропаганда от тяхно име. Основната опора тук било съдействието на Георги Димитров, който се върнал от Югославия след несполучливия опит да се промъкне оттам в България през април 1941 г. Предприемали се непрекъснати усилия, за да се възстанови линията на връзка с неговите другари, и на няколко пъти се успяло да се обменят послания по бавни и сложни канали. Но в България нямало нито една радиопредавателна станция, там не се изпращало оръжие и снаряжение, така че било безполезно подробно да се описват дребните епизоди. Опозицията в България внимателно била проследявана, възможно е властите даже да са виждали известни преимущества в нейното съществуване, независимо от определения риск.
По някой път, къде по-перспективен изглеждал другия подход. През август 1942 г., руската „черна” радиостанция, излъчваща за България, започнала кампания от името на Отечествения фронт (ОФ), когото обявиха за коалиция на всички демократични партии, излизащи срещу фашизма. Същите мотиви като ехо прозвучали и от Иерусалимската станция на УСО. В ход влязла част от общия план за „политическа война” на руснаците на Балканите, и никъде другаде и така безапелационно не се приемало ръководството на руснаците, както в България. В добавък се появили някои независими свидетелства за присъединяването на некомунистическата опозиция към Фронта и дори за партизанска война, в действителност с неголям мащаб.

Четническият главнокомандващ генерал Драголюб (Дража) Михайлович

Първата активна крачка на УСО станало поръчението към Бейли през декември 1942 г. да се обърне с молба към [Дража] Михайлович, за да се установи връзка с ОФ. Но, по очевидни причини, Михайлович и неговите политически съветници направили всичко въэзможно, за да попречат на подобен ход на събитията. Това било още по-огорчаващо, тъй като територията на Михайлович в дадения случай играела ключева роля. Българските граници се придвижили на Запад, вкарвайки в себе си по-голямата част от Македония и дори част от Сърбия; границата тук преминавала през труднопроходима местност, където живеело смесено население, да се премине през нея е било напълно възможно. Тъй като Михайлович правил пречки, единственото, което оставало е да се привлекат партизаните на Тито, имащи свой интерес за създаването на такава връзка. През септември 1943 г., майор Мостин Дейвис) и неговата неголяма група били спуснати с парашути в Албания и – в съпровождението на партизани, – направили изключително труден преход през цялата страна към Източна Сърбия. Там те смятали да създадат базов район, където ще се прехвърлят товари, ако се окаже, че българските партизани наистина съществуват и действуват и че си заслужава да им се окаже поддръжка. През декември Мостин Дейвис успял да се срещне с българския деец „Иван”. Условията в тези места станали изключително трудни (заслужава си да се напомни: тово било времето на окончателния разрив на британците с Михайлович), и все пак било решено, че важното значение на България оправдава опита все нещо да се построи на тази основа. Известно количество товари било успешно спуснато, а през януари 1944 г. към Мостин Дейвис се присъединил майор Франк Томпсън с неголяма британска група. Планът бил следния: майор Томпсън ще се заеме с оборудването на базов район, а Мостин Дейвис по всякакъв начин ще се опита да се пробие към България.

Британският полковник Бейли и четническият главнокомандващ Драголюб Михайлович

Майор Томпсън станал до известна степен, известна фигура в българската история. Син на Едуард Томпсън, известен литератор, той бил талантлив поет и убеден комунист, както и много от неговите съвременници, възмъжали в периода на Гражданската война в Испания. Неговата първа работа в УСО е БОС [британски офицер за свръзка] в Гърция, но той така и не могъл да продължи британската политика по отношение на ЕАМ и помолил да го изпратят на някое друго место. Неговият български поход бил за нещастие, обречен едва ли не от самото начало – заради създалата се тогава в Сърбия обстановка, нямал той и здрава база, ако не смята поддръжката на партизаните, и то точно в това време когато много сили – немци, българи и четници, – ревностно се опитвали да разгромят партизанското движение в Сърбия, преди то да се откъсне от контрол.
Едвам в края на пролетта на 1944 г. „Force 133” в съюз с Тито успява да спечели, а дотогава неголямата група британци била подложена на разен род преследвания. А на 22 март майор Мостин Дейвис и още няколко членове на групата били заловени и разстреляни от българската полиция. Томпсън с труд успял да се спаси.

Франк Уйлям Томпсон (William Frank Thompson). Ръководител на БВМ (член на БВМ “Mulligatawny” (SOE op.Mulligatawny) при югославските партизани и ръководител на БВМ “Claridges” при Верховния щаб на болгарските партизани) (бивш военнослужащ от H and B Squadron на GHQ Liaison Regiment (Phantom)) Псевдоними: неизвестни. Съдба: попада в плен, разстрелян около болгарското село Литаково на 10 юни 1944 година.

Независимо от всички тези трудности, той останал за връзка с базата и успял да екипира около 500 български партизани. През май 1944 г., този отряд безразсъдно започнал поход в България, и Томпсън сметнал за свой дълг да тръгне заедно с тях, макар че било ясно, че това било опасно и почти безнадежно предприятие. Отрядът попаднал в засада, много били заловени в плен. Томпсън бил разстрелян в София след издевателски съд, на който той направил на всички огромно впечатление с благородството и мъжественността си. Него, единственият от всички загинали в Източна Европа офицери от УСО, помнят с добро в страната, където той загинал, паметта за него там пазят и до днес, на негово име е наречено селище.
На този етап, за УСО не било никак лесно да се занимава с българските дела, тъй като Българския отдел на „Force 133” оставал в Кайро под началото на командващия [войските в] Близкия Изток, докато в същото време отделите, отговарящи за Югославия и Гърция, откъде само и имал достъп до България, се прехвърлили в Италия и попаднали в прякото подчинение на Щаба на съюзническите сили, а по-късно – на Балканските ВВС. Разходите на Отечествения фронт, за сумата от 50 000 фунта стерлинги били утвърдени от казначейството (Министерството на финансите) през февруари 1944 г., и от всички било признато, колко изключително важно е да се накара България да напусне войната.

Британски радиопредавател А Mk 3, използван от агентите на УСО.

Ако сръбската граница изглеждала непреодолима, то да се проникне в България би могло да стане през ивицата гръцка територия на тракийското крайбрежие, присъединена към България. Тук действували групи на гръцката Съпротива под началото на автономна конфедерация полубандити, известни като „капетаниос”, които едва влачили своето съществуване, преследвани и от българите, и от ЕАМ. През април 1944 г., в тези места се обосновал майор Хърингтън, той изпитвал почти същите лишения, както и Мостин Дейвис в Сърбия, обаче през юли той създал някои полезни връзки с партизаните от ОФ. Точно тогава към него се присъединил майор Ян Макферсън, а през август – капитан Ридъл. В началото на август Хърингтон и Макферсън навлезли в България, смятайки да се насочат към районите на Пловдив и София и там да получават товари. Партизаните от ОФ, както се виждало, били лошо въоръжени, но били много по-решително настроени, отколкото се очаквало. Двамата британски офицери били уверени, че получавайки дори малко оръжие, партизаните ще могат да нанесат удар по отделните подразделения на българската армия. И в Югославия делата потръгнали по-добре: след продължителни разтакавания, майор Стречи на 21 август попаднал в Македония и веднага установил контакт с представител на ОФ от София.

Паметникът на служителите-доброволци от УСО в Лондон пред Ламбет Палас (Lambeth Palace), загинали в годините на Втората световна война 1939-1945 г.

Така изглежда мемориалната плоча на паметника пред Ламбет Палас (Lambeth Palace).

Но всичко това станало прекалено късно. На 20 август руснаците започнали настъпление срещу Румъния, и на 24-и било обявено, че Мошанов , доста съмнителен представител на съмнителното българско правителство на Муравиев , е пристигнал в Кайро за да поиска мир. Докато вървяха тези преговори със „законното” правителство, доставките за групите на УСО и ОФ били прекратени, затова пък руснаците с подобна коректност не се отличавали. На 5 септември те обявили война на България, в течение на четиридесет и осем часа ОФ и „Военната лига” направили държавен преврат, и на 8 септември българите вече встъпили във война с Германия. Хърингтон и Макферсън тихо заминали за София и се явили при руснаците, които (доста вежливо) ги изместили от страната на 24 септември.
Този изход малко вдъхновявал УСО, ако не се смятало, че Георги Димитров бил посрещнат в София възторжено, четири от неговите съмишленици от Селската партия влезли в новото правителство, а полковник Велчев станал военен министър. Независимо от това (както се изяснило) дори слабите връзки със Запада се оказали достатъчни, те да бъдат избутани от реалната власт, техните организации били заклеймени като предателски и разтурени през лятото на 1947 г., а някои от ръководителите, комунистите хванали и екзекутирали.”

Ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

THE MAN WHO DIDN`T HAVE ANY SECRETS by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

Printed in bulgarian newspaper „Balgarska armija“ (‘Bulgarian Army“), Sofia, N 8 (23636) from 24 February 2012, p.16-17.

– WITH CALL SIGN „ZEPP“ AND „ZELMANN“…

С ПОЗИВНИ „ЗЕПП“ И „ЗЕЛМАН“…

Искате да научите нещо за дейността на германския Абвер в България? Трудно, почти невъзможно – преписката и е изнесена, унищожена, консервирана… а малкото останали след края на Втората световна война сведения са все още скрити в сейфовете под различни грифове и печати. И все пак може нещо да се каже за тази нацистка разузнавателна общност.

В съответствие с развиваната от 1933 г. нацистка стратегия на разузнавателна и подривна дейност срещу потенциалните противници на Германия, е създадена службата за военно разузнаване и контраразузнаване (Абвер) при върховното командване на ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht), ръководено първоначално от капитан 1-ви ранг Конрад Патциг, а след това от адмирал Вилхелм Канарис до неговото премахване от ръководството в средата на 1944 г. Канарис идва в ръководството на абвера на 1 януари 1935 г., когато главнокомандващият военноморски флот на Германия Ерих Редер го назначава за началник на управленческата група на военното разузнаване и контраразузнаване при германското Военно министерство. В германската разузнавателна общност е известен на колегите си под псевдонимите „Сивия старец”, „Сивия”. През 1938 г. тази организация получава наименованието „Управление Аусланд/Абвер/ОКВ” („Чужбина/Абвер/ОКВ”), като при това била формирана и нейната нова многостъпална структура.

Ръководителят на Абвера, адмирал Вилхелм Канарис

През 1935 г., Абверът пристъпва към създаването на свои опорни пунктове на територията на държавите с приятелска нагласа спрямо Третия райх – Унгария, България, Турция и Румъния във вид на „Военни организации” (Кригсорганизацион – съкр. „КО”), първоначално влизащи в структурата на службите на германските военни аташета. Именно по това време, в Ръководството на Абвера назрява идеята, начело на „КО” в България да бъде поставен подполковник Ото Вагнер („Ото Делиус„), който като възпитаник на пруско-юнкерската образователна система, е трябвало да се сблъска на Балканския полуостров с с развърнатата и силна терористична мрежа и дейност на Коминтерна . Показателно в тази насока е влиянието на официалната съветска терминология върху избора на оперативните псевдоними-„заменки”, с които Ото Вагнер работи на Балканите – „Фрей” (фамилията, под която Надежда Крупская и Владимир Улянов-Ленин сключват в Швеция брак преди Октомврийския преврат от 1917 г.), „Куно” (по фамилията на видния немски социалдемократ Хенрих Кунов (Heinrich Cunow), автор на известна книга „Борбата на класите и партиите в Голямата френска революция 1789-1794 г.”, „Библиотекарят” (в смисъл на този, който „преразглежда”, „допълва”, „систематизира” и „разширява” по новите германски издания) и др. Звучи шизофренично? Но дори и за този случай Ото Вагнер има псевдоним – „Докторът”.

Обучение да се работи с радиостанция в една от разузнавателните школи на Абвера
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0153
Автор неизвестен

Ето как е описана първата възлова за историята на България и Балканите среща на адмирал Канарис с Ото Вагнер:

„… – Аз чувам, че Вие сте недоволни от престоя си тук, Вагнер? – с усмешка го попитал всезнаещия адмирал.

– Точно така, недоволен, хер адмирал – отговорил подполковникът. – Дяволски ми е омръзнала цялата тази канцеларщина, тегли ме към истинско дело…

– А къде е това Ваше истинско дело?

– В София, хер адмирал!

Канарис хванал под ръка Вагнер за ръкава и го повел към своя кабинет. Там Вагнер разказал на шефа си за своите планове:

– Аз отдавна се интересувам от България. Това е страна с много изгодно за нас стратегическо положение…

– Да, трамплин към Азия и кама в сърцето на Близкия Изток!

– Точно така, хер адмирал. Ако създадем там нашата Военна организация…

– Добре – прекъснал подполковника Канарис. – Постарайте се да се подготвите колкото се може по-бързо и на добър час…”

Не закъсняват и действията по разширяването и разполагането на подразделенията на Абвера в Югоизточна Европа. Още през 1938 г., във Виена е създаден вторият по-големина след Хамбург „Център за радиопрехват и наблюдение” за връзка с агентурата в Източна и Югоизточна Европа. А през 1939 г. „Абвер-2” пристъпва към осъществяването на диверсионни операции срещу плавателните съдове, пристигащи в пристанищата на Румъния, България и Гърция. Подривните материали попадат в трюмовете на корабите на западните съюзници – противници на Оста, в сандъците с експортираните за чужбина зеленчуци и плодове или в машинните им отделения, маскирани като парчета въглища, а прецизните взриватели с часовникови механизми избухват зад пределите на тримилната зона.

Централно управление на Абвера, Берлин. Получаване на сведения от региона на Балканите.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0157
Автор неизвестен

През 1940 г., по разпореждане на отдел „Чужбина” на Абвера, ескадрилата със специално предназначение „Ровел” зачестила своите разузнавателни полети над територията на Съветския съюз, използвайки между другите летища и тези, които са били изградени в Унгария, Румъния и България. Наименованието на ескадрилата идвало от фамилията на нейния командир – полковник Гюнтер Ровел. Целта на извършваното въздушно разузнаване е събирането на информация за местоположението на съветските промишлени обекти, съставянето на навигационни схеми на автомобилните и релсовите пътища (мостове, жп.-възли, морски и речни пристанища), получаването на сведения за дислокацията на съветските въоръжени сили и строителството на нови аеродруми, за граничните укрепления – обекти от изгражданата отбранителна линия „Сталин” и станционарните позиции на ПВО, казармите, жп.-депата и предприятията на военната промишленост.

На 30 август 1940 г., в съответствие с инструкциите на отдел „Чужбина” на Абвера, ръководителят на КО „България” подполковник Ото Вагнер става от Легацията на Германия в България, офицер за свръзка между върховното командване на ОКВ и българския царски Генерален щаб.

През януари-март 1941 г., с оглед на подготвяното нахлуване в Гърция и Югославия, в граничните райони на България са създадени оперативни щабове на Вермахта, като командирът на „Учебния строителен отряд за специално назначение Бранденбург-800” прехвърля своя команден пункт в София. На 3 февруари отделението на Абвера във Виена получава заповед да формира спецподразделение от командоси от състава на„Абвер-3” за осъществяването на диверсии на територията на Югославия и Гърция (предвидени за атакуване по план „Марита”). Във връзка с това се засилва интензитетът на постъпването на информация, изпращана от ръководителя на „КО” в България подполковник Ото Вагнер и от германските военни аташета в България, Югославия и Гърция – подполковник Йощ (Йост), подполковник Роде и майор Клема.

Така изглежда един от фалшивите партизански отряди, съставени от диверсионните подразделения на полка „Бранденбург“

През май 1941 г., (след завършването на Априлската война на Балканите) КО „България” създава свои периферийни филиали във Варна, Бургас, Пловдив и Свиленград. 1941 г. Е характерна също така и с редица операции на Абвера, имащи смисъл на „импасни”. В тази насока е много характерна операцията на Абвера и българското военно разузнаване, която е проведена срещу из0вестния по това време журналист Георги Вълков, арестуван през февруари 1941 г., заедно с още седмина по-изтъкнати дейци на БЗНС „Александър Стамболийски”. Полицията намира у Георги Вълков подробна информация за мобилизацията на българската войска и за ремонта на някои стратегически мостове. По-късно, ходът на операцията получава вид на символичен отговор на провеждащия се по това време процес срещу заловените агенти на Абвера в САЩ при така наречената операция „Норден”. При сравнението на двете операции – тази на американското Федералното бюро за разследване и тази на германския Абвер – се вижда отчетливо опитът за припокриване на първата операция с операцията на Абвера, провеждана в България. Показателно е също така и съвпадението на датите на осъществяването им (септември-декември 1941 г.), а така също и на обектите за разузнаване (технологични възли от авиацията, включително и на метода на хвърлянето на „стрели” по противника).

Курсанти и преподаватели на една от абверовските разузнавателни школи, на „тържествен“ обяд.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0155
Автор неизвестен

Агентурната мрежа на Абвера се състояла от няколко специализирани групи информатори. Според италианския учен Ед.Бояджи, всяка от специализираните групи имала условно обозначение, което улеснявало тяхното използване в оперативната и аналитичната дейност, а именно:

Mann – агент;

Z-Mann – постоянен информатор;

H-Mann – информатор от случай към случай;

V-Mann – човек, на който може да се доверява;

U-Mann – човек, на който не винаги може да се доверява.

В своите материали и донесения до Разузнавателното отделение на Щаба на войската ръководителят на подразделението на Абвера в България много често използва съкращението „V-Mann”, когато става дума за провеждането на радиоигри (Funkelspiell) или съкратено F-spiell с противниковите разузнавателни служби – ще рече, тези от антихитлеристката коалиция. С цел маскировка самите агенти-информатори се обръщали към офицерите на Абвера с гражданското „господин доктор”. Ето защо и преписката, водена от РО-ЩВ и с Дирекцията на българската полиция, изобилства с обръщението „д-р”, което се дава в бланката на Ото Вагнер. Това също така говори и за обширните възможности, които имал този южноевропейски пункт за събиране и предоставяне на информация.

Обучение на агенти в една от разузнавателните школи на Абвера

Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0152
Автор неизвестен

За отбелязване е, че връзките между Абвера и Гестапо не били никак гладки. Това се дължало на факта, че в средите на Главното командване на Вермахта невинаги били съгласни с решенията на Адолф Хитлер, поради което се усещало нарастване на съпротивата, намерило своята връхна точка в атентата на граф Клаус фон Щауфенберг през юли 1944 г. и в изтребването на хиляди германски антинацистки настроени военнослужещи и цивилни лица от специално създадените команди на СС. Тези конфликти между двете могъщи за времето си военновременни организации на Германия започват още в ерата на ръководството на Абвера от капитана 1-ви ранг Патциг (1932-1934 г.), ще рече в периода на непосредственото идване на власт на Адолф Хитлер.

Една от главните цели на Ото Вагнер в България е била откриването на точките на осведомителната мрежа на Коминтерна в страната. Независимо от постигнатите успехи в това направление, той не успява до края на престоя си в страната, да я разгроми. И затова има сериозни свидетелства. Едното от тях е на съветския разузнавач Леопольд Треппер (Отто), един от ръководителите на т.нар. европейски „Червен оркестър” (Красная капелла). След своето арестуване в Париж от органите на Гестапо, той описва един интересен момент от контраборбата си в началото на 1943 г., срещу Гестапо и от дейността на съветското разузнаване в България. Ето какво пише той:

„… В тази ситуация, както и в много други, аз имах възможността да побеседвам с Гиринг (гестаповец, ръководещ разгрома на мрежата на „Червения оркестър – бел.Н.К.) на финансова тема и буквално да го засипя със съвети, окончателно поставили го в невъзможно смешно положение. Препоръчах му да започне от Белгия и Холандия и да поиска от Москва паричен превод на името на Венцел. Скоро след бягството на Венцел, от България пристигна „подарък”: на дъното на голяма банка с фасул лежала смехотворната сума от десет фунта стерлинга. Дейците на зондеркомандата, безнадежно лишени от чувството на хумор, се опитаха да намерят някаква разумно обяснение на този „подарък”. Аз им предложих вариант на обяснение, който напълно ги удовлетворил:

– Та всичко това е много просто – им казах. – Центърът, естествено е поискал да провери надежността на този канал за свръзка, преди да започне да изпраща голями суми…

Те още дълго чакали нови парични постъпления…”

Подразделение на „Бранденбург“. Обучение за боравене с кама.
Дата юни 1932
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 102-13570
Автор Unknown

Отделно от КО „България”, на територията на царството работило и т.нар. „Разузнавателно подразделение – София” (Abwehrstelle/Sofia), известно като център с полева поща № 11796с. АСТ „София” имала две собствени радиостанции с позивни „Зепп” и „Зелман”. То събирало информация за съветските предприятия от отбранителната промишленост, като за тази цел сътрудниците му разпитвали военнопленниците и преселниците. АСТ „София” водило активна обмяна на сведения (”инфо”) с разузнавателните служби на Турция и Япония, а така също и активни контраразузнавателни мероприятия срещу партизаните на Балканите. Една от нейните дейности е била създаването на възстаннически групи от числото на българските националисти. През 1942-1943 г. АСТ „София” участвува в кампанията по набора на доброволци за германския „Руския корпус”. Мероприятието минало успешно – с помощта на руските белоемигранти, на територията на Украйна и България били вербувани за служба в него около 2 хиляди души. През април 1943 г. АСТ „София” установява контакт с лидера на македонските националисти Наумов. През лятото на 1944 г., с помощта на АСТ ”София” бил формиран албански доброволчески батальон за борба с партизаните. Отделно българските спецслужби постоянно доставяли в АСТ „София” информация за дейността на българската компартия. АСТ „София” работила в постоянен контакт с АСТ „Виена” и разузнавателните органи на германския военноморски флот, разположени във Варна и Бургас. Нещо повече, АСТ „Виена“ създава две свои самостоятелни големи резидентури на територията на България – „Бюрото Клат“ в София и „Бюрото Келлер“ във Варна.

В най-общ вид, по следния начин може да се извърши сравнителното разграничение на различните периоди на действие, които „Военната организация” на Абвера в България е използвала.

Преподавателският състав на една от разузнавателните школи на Абвера
Дата 1939/1945
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0154
Автор неизвестнен

Така например, дейността и може да се раздели на няколко периода:

1) Акомодиране на територията на България и установяване на официални и неофициални контакти;

2) Изграждане на инфраструктурата на организацията и извършване на различни мероприятия по подготовката на войната срещу Гърция и Югославия (1 март 1940 г. – април 1941 г.). В този период „КО” на Ото Вагнер придобива статут на т.нар. „Разузнавателно подразделение – София” (Abwehrstelle/Sofia), т.е за оперативни мероприятия на територията на Югославия и Гърция или за действие срещу противниковите разузнавателни служби другаде в Югоизточна Европа (например съвместно с AST/Бeлград и AST/Прага)

3) Прикриване на направлението от българо-турската граница към подстъпите на Третия райх и извършването на различни провокации срещу чужди дипломатически представителства в България (1 март 1941 г. – приблизително до януари 1941 г.).

4) Разгромяване на съществуващата система за получаване на информация от различните подразделения на британската, френската и американската разузнавателняа служба (Secret Intelligence служба, Special Operations Executive, OSS и др.), разположени в България и на тези територии от Гърция и Югославия, които са заети от българските армейски подразделения.

Директива на ръководството на Абвера за операция „Мамут“. Подобни операции се разработвали и в София.

5) Изучаване схемата на дейността на БРП (к) и на помощта, която получава от чужбина за разгръщането на терористична мрежа на територияата на България. „Военната организация” на подполковник Ото Вагнер активизира по-специално своите действия срещу комунистическата „Народоосвободителна въстаническа армия” (НОВА) приблизително от април 1943 г. Подполковник Ото Вагнер е бил първият абверовец на Балканите, който дал идеята за създаването на антипартизански отряди, маскирани като партизански. За тази цел в България били изпратени няколко подразделения на диверсионния полк „Бранденбург”. От тях се формирали групи от по 10-15 човека, които били изпратени в региона на Южна България. Именно те са в дъното на всички наказателни операции, осъществявани по това време там.

6) Борба с основния противник на Балканския полуостров – партизанските движения на територията на новоприсъединените към България територии, взети от окупирана Югославия и Гърция, и неутрализиране на каналите за свръзка и помощ, получавана за тях от Великобритания и САЩ (приблизително от януари 1942 г. До конференцията по разузнаване в гр.Симеоново). В този период на действие, Рефентурата на Абвера в София, на често пъти придобива статут на фронтови разузнавателен отдел (Frontaufklarungskommandos, съкр. FAK), главно при предоставяне на информация за действията на 1-ви Окупационен корпус на територията на Югославия и връзките му с пророялистки настроената опозиция на генерал Драголюб Михайлович.

7) Начало на непосредствена борба с разузнавателните служби на САЩ и Великобритания не само на територията на Турция, но и на територията на държавите в Близкия и Средния изток включително и Иран (средата на 1941 г. – приблизително до средата на 1944 г.); подготовка и извършването на различни провокации срещу еврейското население в България.

8) Мероприятия по запазването на германската агентурна мрежа на Балканите (период в който Абверът като самостоятелна единица в структурата на нацистката разузнавателна общност не съществува) – до 9 май 1945 г.

Ето ги – слушателите и преподавателите на една от абверовските разузнавателни школи.
Дата 1939
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 146-2005-0156
Автор неизвестен

В заключение трябва да се каже, че дейността на Абвера като престъпна организация, е поставена на подсъдимата скамейка и по време на Международния процес срещу военните престъпници в Нюрнберг. Години по-късно става известен факта, че сред другите си дейности прословутата източногерманска разузнавателна служба „Щази” е отделяла голямо значение и на изучаването на нацисткото минало на различни личности, работили в структурите на Абвера и заемали възлови постове във ФРГ в периода след Втората световна война. Според думите на световноизвестния изследовател на нацистките престъпления Симон Визентал, „след обединението на Германия бяха открити лавици с делата на нацистите с обща дължина от 4 мили, (делата, които са водени от Народните съдилища в Германска демократична република срещу военнопрестъпници, живели или живеещи на територията на тогавъшната ФРГ и др.).

WAGNER, Otto. c.1940 Maj., sent to Sofia by Abwehrstelle Wien. 01.04.41 Maj. in OKW/Abwehr III. 01.09.41 promo to Obstlt. 1943-44 Oberst and Leiter K.O. Bulgarien. 06.44 Oberst and Leiter K.d.M. Ungarn (to 10.44).

Днес правителството на обединена Германия, ръководена от г-жа Ангела Меркел, е сериозен гарант за това, че на нейна земя няма да възникне отново тази форма на нацистка идеология и подобни организации, които са довели до смъртта на десетки милиони жители на нашата земя. За това говорят най-добре параграфите на сегашната конституция на Германия.

с. н. с. Николай Котев, д-р по история

„WITH CALL SIGN „ZEPP“ AND „ZELMANN“…“ by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN: BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), SOFIA, N 1 (23629) FROM 6TH JANUARY 2012, P.16-17.

 

– THE WAR OF THE „DESERT FOX“

ВОЙНАТА НА „ПУСТИННАТА ЛИСИЦА“

Как бе създаден Африканския ТВД

След успешната сухопътна кампания на нацистка Германия в Западна Европа, евакуацията на съюзническите войски от европейския континент и капитулацията на Франция, Адолф Хитлер подготвайки своето нахлуване на британските острови, започнал въздушна война срещу Великобритания. Но когато въздушните боеве в английското небе вече отивали към своя край, съюзникът на германския фюрер по Оста – Бенито Мусолини, създал нов театър на военните действия (ТВД) – този път на територията на африканския континент. През септември 1940 г., неговата армия разположена в Либия, която наброявала около половин милион души, нахлула през границите и с Египет. Срещу нея застанал британски военен контингент от 300 000 души, които имали за задача да охраняват региона на Суецкия канал. Отначало настъплението на италианците се развивало доста успешно, но скоро то било спряно – придвижвайки се само на 60 мили в дълбочина, те успяли да създадат само една нова операционна база в района на гр.Сиди Баррани.

Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел заедно с 15-та танкова дивизия (15th Panzer Division) между Тобрук и Сиди Омар, Либия. 24 ноември 1941 г.

Малко по-късно, британците контраатакували италианските дивизии и нанасяйки им силни насрещни удари, ги отблъснали към Киринайка (източната част на Либия). Успехът на британците довел до падането на градовете Бардиа (на 5 януари) и Тобрук (на 22 януари). Поради тази причина, а и поради неуспешния ход на проточилата се война в Гърция, Бенито Мусолини се принуждава да поиска военна помощ от Хитлер. През януари 1941 г., фюрерът изпраща само 30 самолета от „луфтваффе”, които също така трябвало да прикриват движението на морските конвои, периодически движещи се към северноафриканските пристанища и обратно. На 11 януари 1941 г. Хитлер подписва директивата под № 22 за създаването на заградително съединение (Sperrverband), имащо за цел да окаже помощ на разпадащия се под ударите на съюзниците италиански фронт в Африка

Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн от своята щабна кола (Horch Kfz 15 ?) водят разговор с военнослужещи от танковия корпус „Африка“

Ервин Ромел пристига…

Месец по-късно фюрерът изпраща в помощ предоставя на Мусолини т.нар. „Германски африкански корпус” (Deutsches Afrika Korps – DAK), състоящ се от две дивизии – 5-та моторизирана и 15-та танкова дивизия. Малко по-късно, през май 1941 г. за командващ дивизиите от ДАК е бил назначен генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало да съдействува в осъществяването на настъпателните италиански операции, т.е. да воюва съвместно с няколкото италиански бронетанкови дивизии, намиращи се в Северна Африка. Отначало, докато се намирал в италианско подчинение (т.е. в подчинение на италианския главнокомандващ Амадей Савойски, герцог Аостски), пред Ервин Ромел се поставяли чисто отбранителни задачи – всъщност той не трябвало да допусне изхвърлянето на италианския съюзник от Африка. Но амбициозният и талантлив германски танков стратег не могъл да се ограничи само с въпросите по осигуряването на отбраната, той бе решил да извади своите съюзници от Оста от легаргията в която били изпаднали…

Северна Африка, Тунис. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн водят разговор с мотопехота, прехвърляща се с пленени американски бронетранспортьори M3. 1942 г.

Когато на 21 февруари 1941 г., Ервин Ромел долетял в Триполи, по всичко личало, че италианците са изгубили своята кампания в Северна Африка. Нещо повече, за по-малко от две седмици британските войски се придвижили на разстояние от 400 мили от своите изходни бази, като успели да овладеят градовете Тобрук, Дерна, столицата на Киренайка – Бенгази, и Ел Агейла. При това били пленени над 130 000 италианци, 1300 оръдия и 400 танка. Без съмнение, британският командващ генерал сър Арчибалд Уейвъл би могъл да овладее и гр.Триполи, но поради продължилата война в Гърция, правителството на Великобритания му отнело един корпус, нещо, което го лишило от настъпателен дух и го принудило да спре настъплението си. В същото време, попадналото в тежко положение италианско командване, се обърнало за помощ към генерал-майор Ервин Ромел, който трябвало с действията на неговия ДАК да не позволи на британците да встъпят в Триполи. Но Ромел по същото време замислил нещо по-голямо.

Северна Африка, в района на Бир Хакейм. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн в щабен бронетранспортьор (Sd.Kfz. 250/3 “Greif”); KBK Lw 7

Той съобщил на върховното германско командване, че няма да позволи на англичаните да влезат в Триполитания. Тъй като англичаните по това време спрели своето настъпление, положението на фронта било относително стабилизирано. В същото време, по настояването на Ервин Ромел, първите части на вермахта, които пристигнали в негова помощ, се разтоварвали от корабите нощно време, само при светлината на специално поставени прожектори, което създало нужната маскировка.

Северна Африка.-Офицери, събрани около щабната карта. От ляво на дясно – Георг фон Бисмарк, Фриц Байерлайн, Ервин Ромел и други офицери от танковия корпус „Африка“.

На 19 март Ромел посетил главната квартира на фюрера. Последният му дал да разбере, че в следващите месеци не се предвижда нанасянето на някакъв решаващ удар, т.е. до юни 1941 г., когато ще бъде завършено комплектуването на две дивизии, по принцип не се предвиждало да започне някакво настъпление. Но Ервин Ромел в противоречие с всички заповеди и инструкции, решил да действува веднага и по друг начин.

Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?) подминават танк Panzer III от танковия корпус „Африка“

Първи успешни операции

На 31 март 1941 г. частите на от подчинения му ДАК нанасят своя първи удар по британците, като ги отхвърлят от градовете Ел Агейла и Бенгази. В противоречие с дадените му заповеди, той навлиза в Киренайка, като построява дивизиите си в три колони – едната движеща се по шосето, а другите две – направо през пустинята. Голям удар за англичаните се оказва също така пленяването на техни двама генерали – Neame и O`Connor от германски пустинен патрул. Към края на април Ервин Ромел успява да овладее цялата територия на Киренайка, с изключение на Тобрук, който се намирал на границата с Египет. Но настъплението му по-нататък било преустановено, тъй като свършили складираните запаси от бензин. През юни 1941 г., британският командващ Уейвъл, по настояването на британския премиер-министър Уинстън Чърчил, се опитал да контраатакува, но независимо от изпратените му нови 240 британски танка, ходът на операцията излязъл безуспешен. За неуспеха на операцията допринесло и положението, че Великобритания водила по същото време тежки боеве в други части на Африка, в Гърция и в Сирия.

Северна Африка, Тобрук. Двама войници разговарят с генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн. Юни 1942 г.

В този период, произведеният вече в генерал-лейтенант Ервин Ромел, чиито операции предизвиквали небивало удивление у специалистите в целия свят, този път имал в свое подчинение вече танковата група „Африка”, която се състояла от осем дивизии – две германски пехотни, две танкови и четири италиански дивизии (включително „Ariete” и „Trieste”). Неговият авторитет сред подчинените му войски бил огромен. Един офицерите на щаба на експедиционния корпус по-късно записал в дневника си: „Между Ромел и неговите войски се установило такова взаиморазбиране, което не се поддава на никакво логическо обяснение. Това изглеждаше като подарък от небето. Африканският корпус вървеше след своя командващ навсякъде, където той и да ги водеше, независимо от това, че Ромел изисквал от своите подчинени безпрекословно подчинение…” А и самият нов британски командващ сър Клод Окинлек (заместил генерал Уейвъл от 5 юли 1941 г.), предупреждавал своите подчинени, да не възприемат Ромел като някакъв ангел, а като редови германски генерал – мисъл, която не намерила благодатна почва сред тях. Именно в този период той получава своето прозвище „Лисицата на пустинята”.

Северна Африка, Тобрук. Генерал Фриц Байерлайн и генерал-полковник Ервин Ромел оглеждат британски военнопленници. Юни 1942 г.

За да повдигне наново духа в съюзническите войски, на 18 ноември 1941 г., генерал Клод Окинлек предприел ново настъпление на 8-ма британска армия (т.нар. операция „Кръстоносец”), с цел да си възвърне гр.Тобрук. Това настъпление накарало към края на месеца противника да отстъпи, да напусне Бенгази и към 12 януари 1942 г., да принуди страдащият от липсата на гориво Ервин Ромел да заеме новата отбранителна линия в района на Мерза Ел Брега. Но изпълнението на тази операция струвала на британския командващ скъпо – били унищожени 340 танка и дадени 38 000 убити, ранени и пропаднали без вест британски военнослужещи. Нещо повече, в последния момент (на 21 януари1942 г.) войските на Ромел контраатакували противника и успяли да се укрепят на отбранителна линия в района на гр.Газала, намираща се на 30 км западно от Тобрук. Една седмица по-късно от него бил превзет от Бенгази, а няколко дена след това – и Дерна. Така, към края на януари 1942 г., равновесието на фронта било възстановено.

В главната квартира на Ромел. Настъпление към Тобрук. На снимката – генерал-полковник Ервин Ромел, генерал-лейтенант Валтер Неринг и подполковник Фриц Байерлайн. Април, 1942 г.

В първите месеци на 1942 г., Ервин Роммел замисля да осъществи удар по 8-ма британска армия – целяло се тя да бъде разбита, а танковата група „Африка” да излезе в региона на египетската граница. От своя страна, силите на „Оста” трябвало да нанесат удар по остров Малта, като по такъв начин отстранят британската военна заплаха за по-нататъшното снабдяване на Ромел.
Тук е уместно да се отбележи, че войната в Либийската пустиня много рязко се отличавала от другите ТВД. Огромните разстояния създавали сериозни проблеми за снабдяването на войските, липсвали ненавистните от всички подразделения на СС, нямало големи маси от мирно население, като по такъв начин войната придобивала по-скоро рицарски характер. В хода на бойните действия главното значение получила скоростта, а важността на овладяването на територията отстъпила на втори план. Мобилните танкови подразделения просто избирали най-удобното място за сражение и влизали веднага в бой.

Командващият германските въоръжени сили в Северна Африка фелдмаршал Ервин Ромел, заедно със своите помощници. Пустинята, 1942 г.

Настъплението срещу 8-ма британска армия (известно като операция „Венеция”) се оказало върха в осъществяването на стратегическото мислене на немския пълководец. Успехът на операцията бил гарантиран от бързината на вземането от него на решения и от вродените му качества на лидер. Срещу себе си той имал поставена консервативна, тъпа и бавноподвижна британска военно-бюрократична машина, която не успявала да се ориентира навреме.

Северна Африка. Армейския радиорепортьор Гюнтер Халм взима интервю от генерал-фелдмаршал Ервин Ромел. Германски корпус „Африка“, 22 юни 1942 г.

На 26 май 1942 г. танковите екипажи и моторизираната пехота на Ромел отново преминали в настъпление. Неговите 560 танка, от които 240 били с италиански екипажи, успешно атакували 700-те британски танка (200 от тях били от новите американски танкове „Grants” с мощното 75 мм оръдие). На 11 и 12 юни 1942 г. в огромно танково сражение станало южно от гр.Тобрук, англичаните загубили 260 танка, като по такъв начин 8-ма армия се лишила практически от толкова нужната и в момента бронетехника. На 21 юни с.г., талантливият германец внезапно нападнал укрепения гр.Тобрук и го превзема, като в плен попадат повече от 30 000 души. За тази своя победа той получил чина генерал-фелдмаршал и по такъв начин станал най-младият (на 49 години!) генерал-фелдмаршал в германските въоръжени сили.

Северна Африка, Тобрук. Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн с щабната си кола (Horch Kfz 15 ?)

Продължавайки победоносния си ход, Ромел неуморно предвижвал подчинените му дивизии напред – към Александрия. Но на 1 юли авангардните му части се натъкнали на неизвестна преди това укрепена линия между Ел-Аламейн и Кватара, заета от свежи подразделения на отново реформираната 8-ма британска армия. Опитът на Ервин Ромел да премине през линията, излязъл неуспешен – най вече заради мощния артилерийски огън на англичаните. Независимо от започналото английско контранастъпление, при което 9-та австралийска дивизия успяла да излезе към крайбрежието, може да се каже, че като общо 8-ма армия бе отстъпила назад с 300 км и се намирала на7 юли 1941 , рубежа Алам Халфа-Аламейн.

Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал Фриц Байерлайн.

Началото на края

И все пак тези постоянни боеве на германците и италианците с противника довели до невероятна умора във войските. Ромел не успял да закрепи сериозно своя юнски успех и да получи в ръцете си окончателната победа. През септември 1942 г., периодът в който 8-ма армия получила нови подкрепления, той се опитал да настъпва, но бил разгромен в сражението при Алам Халфа. Британската армия имала вече нов командващ – генерал Монтгомери, а от въздуха армията му била надежно прикривана от Кралските ВВС. От своя страна войските, намиращи се в подчинение на талантливия германски пълководец страдали от липса на гориво, вода и всичко необходимо за продължаването на пътя към Египет.

Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел

На 22 септември 1942 г., Ервин Ромел, който бил невероятно уморен, излиза в отпуск. По пътя си от Африка до Германия, той се отбива в Рим, където се среща с Бенито Мусолини на когото откровенно разказал за трудностите в Африка. Без резултат останала и срещата му с Хитлер, който не обърнал сериозно внимание на доводите му за изтеглянето на войските от Африка.

Северна Африка.Генерал-полковник Ервин Ромел и генерал-майор Георг фон Бисмарк около бронетранспортьора Sd.Kfz. 250.3 ‘Greif’. 25 юни 1942 г.

В същото време новият британски главнокомандващ в региона – генерал Александър и командващият 8-ма британска армия генерал Монтгомери, след като получили в свое подчинение допълнително 40 000 войници и 300 от новите американски танкове „Шерман”, планират да извършат ново голямо настъпление при Ел Аламейн срещу позициите на обединената германо-италианска военна групировка. На 23 октомври 1942 г. британците преминават в атака, като по такъв начин започват втората битка при Ел-Аламейн, чиято цел била унищожаването на изтощената танкова групировка на Ромел. Завърналият се обратно в Африка, талантлив германски фелдмаршал получил заповед да се отбранява до края, но на 13 ноември англичаните влизат в Тобрук, а през януари 1943 г., генерал Монтгомери заел и Триполи, с падането на който италианците се лишили и от последнатача част от своята колониална империя в Северна и Източна Африка. За Роммел става ясно, че е настъпил последния час. На 8 ноември 1942 г. съюзниците под командването на американския генеряал Дуайт Айзенхауер дебаркират в Тунис. Германският главнокомандващ предложил отново на Хитлер да изведе експедиционния корпус от Африка, но му било отказано, като вместо това получил заповед да атакува противника в Северен Тунис. В средата на февруари 1943 г. немците били разбити при Касеринския проход, а пред май генерал Александър завършил разгрома на германската армия.

Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и италианските танкисти с техните Semovente 75/18
Дата 1942
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 101I-784-0208-17A
Автор Moosmüller

Съдбата на талангливия германски фелдмаршал е трагична. След евакуацията на експедиционния корпус от Африка, той е изпратен в Италия, а по-късно и във Франция, където се присъединява към редиците на антинацистката опозиция. Същевременно работил самостоятелно върху т.нар. „Решение за отбраната на границите на Германия”, въпрос който го вълнувал много – как да се запази територията на довоенна Германия и как да се излезе от войната. Но на 20 юли 1944 г., атентатът срещу Хитлер излиза неуспешен, като арестът и разпитите на останалите живи заговорници веднага разкрили мащабите и намеренията на антинацистката опозиция. Сред тях изплувало и името на Ермин Ромел…

Хитлер се плашил да открито да осъди публично Ромел и поради тази причина дал възможност на фелдмаршала да се отрови. По такъв начин се гарантирала бъдещата неприкосновеност на семейството му. На обществеността било съобщено, че „Лисицата на пустинята” е починал от раните си, получени на Западния фронт. Тези които присъствували на погребението на Ромел по-късно твърдяли, че лицето на мъртвия герой изразявало презрение…

Ст.н.с. Николай Г.Котев, д-р по история

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER   „Българска армия“ („BULGARIAN ARMY“), Sofia, N 12 (23640) from 23 March 2012, p. 16-17.

THE WAR OF THE “DESERT FOX” by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

OTHER PHOTOS:

Битката за Ел-Аламейн, Северна Африка. Предвижване на противовъздушно оръдие. Юли 1942 г.

Генерал-полковник Ромел с неговия знаменит щабен автобус “Mammut-Moritz”, наблюдава за придвижванията на танковите части от танковия корпус „Африка“. 25 февруари 1942 г.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел и един немски танк наблюдават за придвижванията на британците в пустинята.

Щабният бронетранспортьор “Greif” на генерал-полковник Ервин Ромел. Закуска от запасите на британската армия. „Американското говеждо никак не е лошо!“

Генерал-фелдмаршал Ервин Ромел и генерал Георг Щумме по време а втората битка за Ел-Аламейн.

Британски изтребител „Китихоук“ П-40 (Kittyhawk P-40), разбил се след сражение над пyстинята Сахара през 1942 г. Така той бе открит през 2012 г.

– RADUL MILKOV. ‘THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA“

КАК БЕ ИЗВЪРШЕНА ПЪРВАТА НОЩНА ВЪЗДУШНА БОМБАРДИРОВКА НА БАЛКАНИТЕ

Радул Михайлов Милков е известен български военен авиатор, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на създадената през 1912 г. българска авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в град Йохенистер, Германия, след което преминава курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като пилот-авиатор, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действуващо при обсадата Одрин. Тук той извършва първата в света въздушна бомбардировка. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт, а по-късно, след формирането на Аеропланната дружина на 1 юни 1916 г. и – като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в килиите на Обществената безопасност.

Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Радул Милков се устройва “бягство” в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика “Български Капрони” в Казанлък и издава списанието “Нашата авиация”. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.
През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу са подбрани по-интересните моменти от ръкописа.

Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Няколко пояснителни бележки.
През 1916 г., малобройната българска авиация получава новите германски двуместни самолети “Албатрос” С.III и едноместните изтребители “Роланд” D.II “Неifisch”. С тях тя имала за задача да отбранява столицата и да отразява нападенията на многобройната англо-френска авиация на Солунския фронт. Резултатите от появата на новите самолети не закъсняват. На 5 януари 1917 г. е постигната и първата въздушна победа – над гр. Петрич пилотът-авиатор поручик Иван Узунов с наблюдател подпоручик Вакъвчев от Първо аеропланно отделение, свалят първия английски изтребител. Месец по-късно, на 16 февруари 1917 г., пилотът-авиатор капитан Миланов с наблюдател капитан Дремсизов от Второ аеропланно отделение, свалят друг английски самолет.
И ето, в историята на бойните действия се случва едно от тези събития, които променят техния ход и хода на историята. На 26 януари 1918 г., на Струмския фронт, в разположението на българските войски по погрешка се приземява един английски двуместен биплан “Armstrong”, с № 6219 и с пилот майор Мур. Това става югоизточно от Круша планина, при с. Петрово. Веднага след това самолетът е поднесен като дар от българското командване на Първо аеропланно отделение. И ето, една вечер по време на честването на първия полет на подпоручик Асен Йорданов (бъдещия американски авиоконструктор Assen “Jerry” Jordanoff), на 28 април 1918 г., майор Радул Милков замисля да го използва за извършването на първата на Балканите нощна бомбардировка на противника. Ето какво пише той:
“…- Господа! (Настъпи тишина). Най-младият между нас, който се роди между първите български бойни летци, тъй да кажа – в средата на зараждащата се българска военна авиация през 1912 г. на бойното поле при Одринската крепост, когато воювахме с турците, тогава Асенчо, малкият 15-годишен доброволец, днес е бойният пилот-авиатор, подпоручик Йорданов, Асен. Той е опасен летец за противника.

Това бойно кръщене, лично отличие на подпоручик Йорданов е отличие на Първото Аеропланно отделение. Към него искам да прибавя, като отличие пак на Първо Аеропланно отделение, повтарям искам да прибавя и първото бойно нощно летене, което ще извършиме още тази нощ.
– Ура! Громко извикаха летците и всеки чакаше да бъде щастливецът да изпълни летенето…, и продължих:
– Изпълнителят ще бъде… (малко се забавих, всеки пилот чакаше да чуе името си… Асенчо дигаше ръка: искаше да бъде той)
– Изпълнителят ще бъде – повторих:
– Началникът (майор Попкръстев се зарадва, но … усмивката му замръзна на лицето, като чу следните ми думи)… на Аеропланната група, моя милост!
– Ура! – извикаха пак гръмко летците.
– А кой от наблюдателите желае да лети с мен? – запитах.
– Аз, господин майор! – мигновено извика подпоручик Бойчев Иван, в жилите на когото течеше чирпанска кръв.
– Не е ли опасно, подпоручик Бойчев? Ние нямаме компас за нощно летене и ориентиране. Ако излезете и погледнете, ще видите, че луната е във фазата на последната четвърт. Нямаме и осветилна уредба на самолета, въобще – опасно е такова летение.
– Щом с Вас ще летя, господин майор, не ме е страх.
Български авиатори в трофеен британски бомбардировачприлиния и да изоставят самолета, като след това успешно се завръщат при българските войски
– Добре тогава, ще летим с пленения биплан “Армстронг”. Поручик Каролев! Обърнах се към механика: точно в един часа след полунощ, “англичанинът” да бъде готов за излитане! В изпълнение на бойното летене, сложете в резервоара му бензин за три часа, а на наблюдателя казах:
– Поручик Бойчев! Ще бомбардираме английския бивак в Гемюш Дере – на Круша планина. Вземете четири бомби и две ленти с патрони за картечницата си!
А на комендата на аеродрома – капитан Попатанасов наредих:
– Когато се чуе завръщането ни, моля да се запалят две червени факли в началото на терена, а в дъното на терена да се запали една бяла факла.
Беше вече полунощ, когато привърших нарежданията. Разотидохме се, за да се приготвиме за изпълнението на задачата.
Механикът вършеше пробата на мотора, когато се насочих към старта. Приближавайки се към самолета, механикът ме посрещна с думите:
– Господин майор! Моторът не работи добре.

Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен “Тутракан”, в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum („Парабелум”), 1918 г.

– Охо! – се учудих. – Аз чух как хубаво работи мотора. Не забравяй, че имам музикално ухо.
В същност, намерението на механика да ме отклони от нощното летене, беше друго: нали бяхме крепко пийнали, не искаха без време да ни похарчат. Всичко става! Самият аз бях извън себе си! Исках да извърша нещо необикновено!
Заехме местата си в самолета и с другарски пожелания за успех отлетяхме. Беше един часа и 30 минути след полунощ.
Летях право към Беласица планина – на юг. Докато отминах нейния гребен, бях напълно освежен, бодър от дишането на чистия планински въздух – алкохолът беше се напълно изпарил. Летя и се насочвам към Гемюш Дере, чиито степи блестяха през нощта. Преди да го наближа, електрическото осветление на бивака загасна. Англичаните знаеха, че нямат самолет във въздуха. Затова бивакът трябваше да бъде в мрак, инак, щеше да прави впечатление, че високо от планината наблюдаваш долу в низината осветените улици от електрическите крушки. Все пак, ние виждахме отблясъка на пясъчните степи.
Бяхме точно над целта, когато подпоручик Бойчев сдруса последователно четирите бомби – по 12 килограма всяка една. Завих в обратна посока – към гарата Коприва – в английския тил. Летях в кръг над гарата, а подпоручик Бойчев изстреля цяла картечна лента патрони по нея. Продължавам да летя надолу – към гарата Орляк. По нея, подпоручик Бойчев също изстреля цяла лента патрони.
– Стига! – си помислих.
Ами сега? На къде? Коя посока да хвана? На къде да се отправя?! Труден проблем се изправи пред мен! И моментално през ума ми мина мисъл за дълг, за жена, дете, майка, (баща ми беше починал), за пленничество, за срам и позор пред началството, пред другари и подчинени. И като летях в кръг, погледнах надолу – към земята, но всичко беше в мъгла. Сетих се, че имам очила. Дръпнах ги и ми просветна: видях сребристата струя на реката. Поех над нея и си помислих: ако сребристата лента ме заведе към езерото или към морето, ще се върна обратно и:
“Good evening my camarades, I am here.”

„Албатрос“ LVG C II

Дата между 1916 и 1918
Източник Deutsches Bundesarchiv (German Federal Archive), Bild 104-0321
Автор Unknown

За щастие обаче, летял съм срещу течението на р.Струма и пред мен – високо се очертаваше дългият гребен на Беласица планина. Теглих машината постепенно нагоре за изкачване, защото неволно съм слязъл по-ниско, като съм се въртял около гарите с намален ход на мотора.
Бях вече над Беласица планина, когато в далечината – към аеродром “Белица” видях светещите факли. Започнах да слизам, и когато бях на аеродрома, не усетих момента, когато колелата на самолета се търколиха по тревистия терен на аеродром “Белица”. Всички ни посрещнаха с “ура” и тържествено ни понесоха на ръце към землянките, където им разказахме как изпълнихме задачата.
Всички бяха радостни – ликуваше целият аеродром. Най-радостен беше летецът-пилот подпоручик Йорданов, Асен, защото неговото първо бойно летене и бойно кръщене беше ознаменувано и с първото бойно нощно летене – за чест и слава на Първото Аеропланно отделение!
– Другари! – извика началникът на Първо Аеропланно отделение, военният пилот-авиатор майор Попкръстев:
“Тези двама летци
са ненадминати храбреци”!
В тяхна чест, нека извикаме нашето авиаторско громко “ура”!
– Ура! -а! -а! – проглушиха въздуха гърлата на стотица мъже-бойци”.
Така бе извършено първото нощно бомбардиране на Балканите. И примерът е заразителен.
На 23 май 1918 г. пилотът-авиатор Узунов с наблюдател поручик Георги Попвасилев (по-късно о.з. генерал-майор), отново с помощта на трофейния английски биплан извършват второто нощно бойно летене над английския бивак в Гемюш Дере (до Тахино езеро) и хвърлят 25 км бомби.
В своите спомени майор Радул Милков отделя и не малко място за съдбата на пленения английски биплан “Армстронг”. При третата нощна въздушна бомбардировка на 23 май 1918 г. над Гемюш Дере, авиомоторът му е улучен от английската противовъздушна артилерия, повреден и се приземява в разположението на противника, в едно тресавищно предезерно разширение на река Струма. Авиаторът-пилот поручик Константин Узунов и наблюдателят поручик Геори Попатанасов (по-късно о.з. генерал-майор), успяват да се измъкнат от кабините му. За да не попадне самолетът в ръцете на противника, те колкото могат го разрушават, разхвърлят отделни негови части и тези на наблюдателската картечница във водата и след дълги небезопасни приключения успяват да достигнат и преминат в разположението на българските войски, в района на 2-ра дружина от 53-и пехотен полк на 8-ма дивизия. На следващия ден, т.е. на 24-и май, към 14 часа следобяд, затъналият в блатата самолет е окончателно унищожен от съглашенската авиация – пет тежки английски бомбардировача го обстрелват и хвърлят върху него от стотина метра височина авиобомби.

THE FIRST NIGHT AIR-ATTACK ON THE BALKAN PENINSULA by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– RADUL MILKOV. „THE STORY OF THE FIRST CAPTURED FROM BULGARIANS BRITISH AIRPLANE, DURING 1918“

РАДУЛ МИЛКОВ. „КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г.“

Радул Михайлов Милков е известен български военен пилот, полковник от БНА. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.

Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36^-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти-авиатори в Йохенистер, Германия и минал курса “Флугмайстор” (Майстор на летенето) в Дьоберитз, Германия.. Участва в Балканската война (1912-1913 г.) като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия Българския земеделски народен съюз на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военния съюз през 1924 г. на Радул Милков се устройва „бягство“ в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Български Капрони“ в Казанлък и издава списанието „Нашата авиация“. През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в София.

Българският авиатор капитан Радул Милков със своя самолет Албатрос Б.I (Albatros B.I) сериен №  B1510/15, юни 1916 г.

През 1957 г. Радул Милков замисля да напише своите спомени за историята на българската авиация, които завършва през на 9 септември 1959 г. Те за озаглавени “Из страниците на българската военна авиация” и се състоят от две книги (всяка от по две тетрадки). За съжаление през изтеклите близо петдесет години за сега е открита само втора тетрадка от втората книга (стр.201-417), която обхваща периода от 1916 до 1919 г. По-надолу е подбран един по-интересен момент от ръкописа.

КАК БЕ ПЛЕНЕН БРИТАНСКИ БОМБАРДИРОВАЧ ПРЕЗ 1918 г

На 26-и януари 1918 г., на Струмския фронт, англичаните поднесоха в дар на Първо аеропланно отделение един двуместен биплан “Armstrong” (“Армcтронг”). Летецът-пилот майор Мур с целия си багаж – състоящ се от походен креват и други вещи – поставени в мястото за наблюдателя. Той излетял от аеродрома при Вертикьой, както ни казваше, и трябвало да слезе на аеродрома “Ианеш” – недалеч от Кукуш и североизточно от реката Вардар и Аржанското езеро.

Младият британски пилот майор Мур заснет пред своя самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219), кацнал по грешка на българска територия след като излетял от съглашенското летище “Вертикьой” на  26 януари 1918 г. Майор (Ернст С.?) Мур имал преди това 7 въздушни победи.

Англичанинът излетял сутринта от аеродрома Вертикьой при низка облачност и дълго време е трябвало да лети над облаците. Летейки все в източна посока, времето се малко разведрило: имало висока разкъсана облачност. Като забелязал англичанинът река и езеро, помислил че пристигнал и започнал да слиза. Долу – нямало никакъв аеродром, но понеже летателното му време надминавало с един час повече, без да държи сметка къде слиза, кацва източно от реката Струма при селото Петрово – за голяма негова изненада – в тила на българските предни позиции. И тук имаше река и езеро Тахино. Това наистина беше подобен на неговия обект, но не отговаряше по местност и по продължителност на летенето.

Англичанинът летец майор Мур (Moor) беше веднага пленен от разъезда на храбрия кавалерийски майор Пупешков Павел (Пачо) и отведен в Демир Хисар – в Щаба на 7-ма Рилска дивизия.

Осведомен от 2-ра Армия, потеглих от 1-во Аеропланно отделение за с.Петрово с главния механик Иван Каролев, като поканих да ме придружи и летецът-пилот капитан Таракчиев.

След като казах на капитан Попкръстев, началника на 1-во Аеропл[анно] Отделение – къде отивам, помолих го да ме замества и летците да са готови, и да дадат отпор, ако англичаните предприемат някаква акция – да открият самолета и да се опитат да го унищожат или да нанесат вреди на нашите самолети.

Излизайки от Рупелското дефиле и отминавайки гарата Демир Хисар, в Серското поле – в Южна посока, ние забелязахме самолета – красиво разперил двойни криле, недалеч пред село Петрово.

Наближавайки самолета, радост обхвана душата ми. Самолетът се пазеше от трима кавалеристи, на които сърдечно благодарих за скъпия дар, който ни поднесоха.

– Great Britain– си мисля Велика Англия, а немощна – смирено стои пред краката ми. – Ще те яхна аз тебе! Да видиш как послушна ще бъдеш в ръката на българския летец.

Започнахме да оглеждаме самолета, който беше нов, кокетен и спретнат на вид.

От пръв поглед вниманието ни се спря върху надписа, поставен от двете страни и по средата на тялото. Там прочетохме надпис с големи червени букви:

Not to beflown before balanced

Този надпис беше подчертан с дебела, черна черта.

Генерал Георги Тодоров и офицери от пехотата и кавалерията, българи и германци, на гости на авиаторите от Първо аеропланно отделение на летище Белица, 1917 г. Снимка пред трофейния британски самолет Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219)

Като прочетох гласно този английски надпис, чухме че звучи на немски: nich beflogen bevor belasten, т.е. да не се хвърчи преди да бъде натоварен.

– Thank you very much (Много благодаря) – извиках на английски.

От този надпис разбрахме, че самолетът има “Тежък нос”, както казват конструкторите. Това значеше, че с този самолет можеше да се лети, само когато е натоварено и второто – наблюдателското място, инак, самолетът ще се стреми да забие нос в земята.

Всред тази озадаченост, ние тримата продължавахме внимателно и подробно да оглеждаме самолета и най-после, открихме отчасти баланса на конструктивната му грешка. Тя била голяма грешка, но я поправили до известна степен, а остатъка – до пълното балансиране на самолета ставало, като се натовари наблюдателското място със 70-80 килограма тежест.

И какво откриваме?

На опашния хоризонтален стабилизатор имаше надпис: “Armstrong” – фабричната марка на самолета. Но за нас вече се откриваше картината:

По средата на опашния неподвижен стабилизатор имаше закопчан един трапец (60см х 40см х 40см). Механикът откопча този трапецовиден капак, а в отвора – в опашката видяхме лежеше друг – металически трапец. Механикът откопча райберите му и с мъка измъкна една трапецовидна оловна плоча, която тежеше около 20 кг.

– Каква идеална конструкция! – извиках на подигравка. – Може ли такава дефектна машина да се дава за бойни действия!

– Недобросъвестен доставчик, но и още по-недобросъвестна приемателна комисия, – каза механикът Каролев.

– Като се посребрат ръцете на членовете на комисията, всичко може, – добавих аз. А сега казвам: буржоазни приеми. В демократичните страни, в страните със социалистическо управление* няма такова ласкателство, няма такива приеми. Български авиатори в трофеен британски бомбардировач Армстронг-Уитуърт (Armstrong-Whitworth FK3 Nr. 6219) на летище Белица.

Най-после, пристъпихме към работа, като съобщихме предварително – по телефона, до щаба на 7-а Рилска дивизия да предупреди войсковите части, че български летец ще лети към аеродром “Белица” с пленен английски самолет.

Механикът изпита мотора. Имаше още 30 литра бензин, който беше достатъчен за ¼ часово летене.

От своя страна, аз изпитах командите на самолета. Всичко беше в ред.

Поставихме 60 килограма камъни на мястото на наблюдателя, за което механикът Иван Каролев постла предварително шинела си. Тази предохранителна мярка направихме съгласно червения надпис: “Да не се хвърчи, преди да бъде натоварен”.

Излетях в 12 часа по обяд и благополучно кацнах на аеродрома “Белица”. Летейки над Демир Хисар, плененият англичанин изказал учудването си в щаба на дивизията, че българските летци така бързо се справили с английския самолет и го прибрали по въздушен път в своя аеродром.

Като кацнах в “Белица”, всички летци бяха радостни. Още същият ден, всички летци се изредиха и казваха, че е удоволствие да се лети с такава машина.

На другият ден, на път за пленническия лагер, английският майор Мур ни беше гост в аеродром “Белица”, гдето с него направихме много снимки.

Такава е съдбата на всеки безразсъден, невнимателен, несъобразителен и непохватен летец.

Подготвил ст.н.с. Николай Котев, д-р по история

* Текстът е писан в периода 1957-1959 г.

PRINTED IN US NEWSPAPER „БЪЛГАРИЯ“ („BULGARIA“), CHICAGO, USA, N 28 from 16th July 2011, p.39 – see http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/2457-kak-be-plenen-britanski-bombardirovach.html

– THE АТTENTAT AGAINST HITLER, 20 JULY 1944

ЧЕТИРИДEСЕТ И ЧЕТВЪРТИЯТ… (ОПЕРАЦИЯ „ВАЛКИРИЯ”)

Обединена Германия – колко много неща  се крият зад тези думи. История, изпълнена с превратности и противоречия, получила своя връх при канцлера Ангела Меркел. Памет, която не е заличена, а напротив – допълнена, съхранявана, благодарение на настъпилите демократични промени, благодарение на усилията на съществуващите многобройни исторически центрове… През 2007 г. в Германия се появи една малка пощенска марка, но колко много е написано на това късче хартия. Тя е посветена на двама герои от германската антинацистка Съпротива – граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и граф Хелмут фон Молтке – участници в неуспешния атентант срещу нацисткия идеолог и диктатор Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г.

Полковник Клаус Филипп Мариа граф фон Щауфенберг

Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг е роден на 15 ноември 1907 г. в баварския град Етинген. Той бил син на оберхофмаршала на вюртенбергския кралски двор и правнук на известния пруски генерал, военен теоретик и реформатор Август фон Гнейзенау. Клаус бил най-малкият от своите други двама братя-близнаци – историка Александър и юриста Бертолд. След завършването на гимназиалното си образование в Щутгарт, постъпва като кандидат-офицер в 17-и кавалерийски полк, който бил традиционно елитна военна част за германското дворянство. През 1930 г. Щауфенберг е произведен като лейтенант от един от ескадронните командири на полка – Хасо фон Мантойфел, станал по-късно танков генерал. През 1933 г. е произведен в чин обер-лейтенант, а през 1937 г. – в ротмистър. По време на Полската и Френската кампания на германския Вермахт служи като щабен офицер в 1-ва лека дивизия, след което воюва в групата войски в Северна Африка. На 7 април 1943 г., като началник на оперативния отдел на щаба на на 10-а танкова дивизия при въздушна бомбардировка той е тежко ранен и евакуиран със самолет в Германия. Той се оправя от раняването си, но остава еднорък и едноок.

Една рядка фотография – граф фон Щауффенберг (отляво) заедно със своя приятел полковник Албрехт Мерц граф фон Квирнхайм (Albrecht Mertz Graf von Quirnheim), който бе разстрелян с него в нощта на 20/21 юли 1944 г.

След излекуването си решава да замине отново на фронтовата линия, но е назначен за началник на щаба на Общото управление на сухопътните войски в Берлин. Имено към този момент може категорично да се каже, че той вече принадлежал към кохортата на най-решителните противници на германския фюрер Адолф Хитлер, с твърдото решение да унищожи последния. По-късно стават известни неговите думи „Щом генералите нищо не са успяли да постигнат, време е с това да се заемат полковниците!”

Дни преди взрива. Щаб-квартирата на фюрера в Растенбург, Източна Прусия. Отляво на дясно – полковник Клаус фон Щауфенберг, генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, Адолф Хитлер.

За да изпълни задачата си – да премахне фюрера от власт, той решил да използва своето ново положение на началник-щаб на резервната армия. За тази цел, той разработил план за премахването на нацисткото ръководство, като формално целта на плана предвиждала потушаването от подчинените му тилови войски, на евентуално въстание на милионите чужди работници, принудително работещи в германските предприятия.
През октомври 1943 г. подготовката на плана била завършена. С най-важната задача на германската антинацистка Съпротива в момента, – убийството на Хитлер, се заема самият еднорък и едноок полковник, който имал достъп до нацисткия диктатор. На 7 юни 1944 г. Клаус фон Щауфенберг за първи път вижда Хитлер в неговата резиденция „Бергхоф”. Тук, по време на аудиенцията, нацисткият диктатор разглежда разработеният план „Валкирия” и в заключение отбелязал пред обкръжението си, че той бил „съвършенно блестящо ” направен. Но нацисткият диктатор не знаел само едно нещо – че заедно с плана му, в чантата с документи на Клаус се намирала и една английска мина със забавено действие, подготвена за взривяване от един друг участник в бъдещия атентат – генерал-майор Щиф. Тази мина не била взривена единствено заради факта, че на съвещанието в резиденцията „Бергхоф”, в обкръжението на Хитлер липсвали Херман Гьоринг и Хайрих Химлер.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия.

Обсъждането на подготвения от полковник Щауфенберг оперативен план продължило месец по-късно – на 6 и на 8 юли 1944 г. Но удобен момент все не се появявал, макар че в резиденцията се намирали по това време много от участвуващите в заговора срещу Хитлер – генерал Фридрих Олбрихт, генерал Ерих Филхибел, генерал-полковник Фриц Линдеман и др.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. На фотографията – началника на Партийната канцелария на НСДАП Мартин Борман, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг и генерал-полковник от луфтваффе Бруно Лорцер оглеждат резултатите от взрива.

На 15 юли Щауфенберг се опитал да направи своята втора крачка към осъществяването на успешно покушение. На тази дата той бил извикан от Хитлер в бункера на фюрера известен като„Вълчето леговище”, намиращо се на 8 км от летището „Растенбург”. С помощта на своите другари Клаус отново успял да премине охраняваните от есесовци заградителни зони и да внесе английската мина. Сигналът за действие на заговорниците трябвало да подаде съпровождащият полковника, командващ Резервната армия генерал-полковник Ерих Фром. И отнова неуспех.

Aтентатът от 20 юли 1944 года. Картографската барака в Щаб-квартирата на фюрера “Wolfsschanze” около Растенбург, Източна Прусия. Адолф Хитлер показва на Бенито Муссолини резултатите от взрива.

На 17 юли 1944 г., Щайфенбер и съратниците му разбират, че германското Гестапо е по петите им, че предстоят арести и че изпълнението на атентата повече не може да се отлага. За датата на последния е избран 20 юли, като с това се съгласяват и близо 30 от принадлежащите към кръга на заговорниците висши офицери – сред тях са генерал-фелдмаршал Ерих фон Вицлебен, генерал-полковник Хьопнер, военния комендант на Берлин Фрайтаг-Лорингхофен Хазе и др. Пристигайки във „Вълчето леговище”, по време на заседанието на нацисткото ръководство в т.нар. Картографска барака, полковник Клаус фон Щауфенберг успява да постави и включи за действие мината, която трябвало да се взриви в 12,44 часа. Веднага след включването на киселинния взривател на мината, той успява да напусне заседанието. И отново една банална случайност станала съобщник на нечовешката национал-социалистическа система. В тези минути на отстъствие на Клаус фон Щауфенберг чантата му с английската мина е преместена под тежката дъбова маса на известно разстояние от Адолф Хитлер и тя избухва в помещението, където се намирали 24-те участника в заседанието, като четирима са тежко ранени, като не успява да унищожи фюрера.

Така изглежда панталонът на Адолф Хитлер след атентата.

В минутите на паника, настъпили след взрива, полковник Щауфенберг успява да напусне заградителните зони на „Вълчето леговище” и да достигне летището, от което излита в направление на Берлин. Но преди това героят от антинацистката съпротива успява да се свърже със своя близък съратник по борба генерал-майор Олбрихт, да го информира че Адолф Хитлер е убит и да го накара да пристъпи към вземането на властта в нацистката столица.

Берлин, Бендлерщрассе. Войници и офицери от СС в “Бендлерблока”. Тук се докарвани арестуваните участници в атентата срещу Адолф Хитлер.

Но времето е изпуснато! В зданието на Бендлерщрасе (т.нар. Бендлерблок), където са концентрирани заговорниците, последните се двоумят, как да действуват. Чак в 18 часа коменданта на Берлин генерал фон Хазе отдава заповед за овладяването на правителствения квартал, където са съсредоточени повечето министерства. Там е изпратен охранителния батальон „Велика Германия” с командир майор Ремер, държан и в този важен за заговорниците момент в неведение. Пословично е и поведението на човека, който трябвало да поеме властта след Хитлер – генерал-фелдмаршал Вицлебен. Той се прибира в родовото си имение, където по-късно е арестуван от органите на Гестапо! В Париж другият заговорник – генерал-фелдмаршал Клуге също се колебаел, но все пак констатирал, че „историческият момент е настъпил”. Но неговият подчинен, генерал фон Щюплнагел, който отдавна е бил на страната на заговорниците е много по-решителен – той заповядва в Париж да бъдат арестувани 1200 есесовци и сътрудници на СД, операция за чието изпълнение отиват само няколко часа. Във Виена и Прага също се очертавал успех за въстанниците. Но докато в Париж успехът е налице, в Берлин това не било така. Генерал-полковник Ерих Фром се колебаел открито да се присъедини към антинацисткото въстание, комендантът на Берлин генерал Хазе пък все по се отдалечавал от изпълнението на задачите на първоначално приетия план. И тук заговорниците допускат невероятна грешка – в гебельсовското министерство на пропагандата, командирът на охранителния батальон „Велика Германия” майор Ремер, който трябвало да овладее правителствения квартал, успява с помощта на арестувания Гьобелс да се свърже по телефона с Хитлер и да разбере, че последният е жив. Заедно с това, той получава личната му заповед да арестува заговорниците. И адът настъпил!

Берлин. Есесовски войници на Бендлерщрассе (Bendlerstraße) охраняват „Бендлерблок“ (Bendlerblock). Двама офицери преминават строя на есесовците.

След атака на войниците от охранителния батальон в „Бендлерблока” били арестувани Щауфенберг, гененерал-полковник Бек, генерал-майор Олбрихт, полковник фон Мерц и другите заговорници. В двора на зданието на „Бендлерщрасе” веднага били поставени военни камиони, чиито фарове трябвало да осветяват тяхното ликвидиране. Арестуваните офицери са извеждани от зданието и поединично поставяни пред купчина пясък при осветени фарове – така последователно са разстреляни Олбрихт, раненият при ареста му Щауфенберг, неговият адютант фон Хефтен, фон Мерц и много други. А самият генерал-полковник Ерих Фром, който предал другарите си и който подписал заповедите за разстрелите на своите подчинени също не убягнал по-късно от наказанието – след ареста му, Хитлер единствено си позволил през март 1945 г. да смени определената му от Народния трибунал бесилка с куршум.

Участникът в заговора генерал-фелдмаршал Ервин фон Вицлебен пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Веднага след провала на атентата, започнал най-големия лов на хора, предприет имено от онази система, която направила този лов всекидневен. Четиристотин гестаповци и сътрудници на криминалната полиция, събрани от 12 различни германски учреждения постъпили в разпореждане на „Специалната комисия по разследване на събитията от 20 юли” и започнали арести веднага навсякъде и по всяко време. И първите им жертви били не живите, а мъртвите герои на антинацистката Съпротива – Щауфенберг, Олбрихт, Мерц и др. Тяхните трупове били изкопани, изгорени, а пепелта разпръсната и днес неизвестно къде….Трагедията за въстаналите антинацисти била още по-голяма заради факта, че те не смятали че ще загубят борбата си и поради това не били подготвени за бягство. При това, кафявият нацистки режим искал не само смъртта на участниците в атентата, но и смърт най-жестока, с пълното изтребване на дворянските им родове. Така, най-малката жертва на кървавия нацистки режим се оказало бебе – внук на участника в атентата Гьорделер, а най-стария по възраст – 55-годишния баща на един от племениците на Клаус фон Щауфенберг.

Участникът в заговора граф Хелмут Джеймс фон Молтке пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Все пак много от участниците в атентата срещу Хитлер успяват преди ареста си или по време на него да се самоубият. Така те избегнали нечовешките изтезания, предприемани от следователите в Гестапо. Сред тях можем да посочим генерал Фелхибел, генерал Тресков, подполковник Вернер Шрадер, майор Улрих фон Йотцен и много други.
Макар че пазачите на кафявата нацистка система измисляли все по-нови и по-жестоки мъчения за арестуваните заговорници, Адолф Хитлер решил сам да покаже своята жестокост – той разпоредил останалите все още живи, да бъдат съдени от председателя на Народния трибунал Роланд Фрайзлер, като предварително военните преминат през т.нар. „съд на честта”, който трябвало публично да ги изгони от състава на германския Вермахт. Превърнати от нацизма в бездомни бродяги, небръснати, без зъбни протези, колани, те трябвало да бъдат унижавани, като държат с ръце панталоните си и да стоят по такъв начин пред „съдиите” на нацистката система.

Участникът в заговора Рудолф фон Мароня-Редвиц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Първите съдени осем участника, получили смъртна присъда – Вицлебен, Хазе, Щифт, Бернардис, Хаген, Клаузинт, Хьопнер и Йорк фон Вартенбург, били отведени в затвора Пльотцензее, където били обесени, а смъртта им филмирана за да се покаже на Хитлер.

… Сeди: Албрехт фон Хаген (Albrecht von Hagen), стои Петер граф Йорк фон Вартенбург (Peter Graf York von Wartenburg)

А в същото време кръга на арестуваните се разширявал и разширявал. Но дори и на предварителните следствия много от измъчваните показали такава духовна сила, която напълно отговаряла на моралните норми на антинацистксата Съпротива. Както по-късно признал един от участниците в атентата, граф Шлабрендорф, точно техните показания дадени по време или след мъченията, тяхното мъжество спасили не само на неговия живот, но и на много други.

Участникът в заговора Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Но отмъщението на нацистите по отношение на семействата на герои от антинацистката Съпротива било вече нескриваемо. Райхсфюрерът Хайрих Химлер открито заявил „Семейството на Щауфенберг ще бъде унищожено до последния неин член!” Децата на графа на възраст от три до осем години, племенниците и чичовците, близки и далечни роднини, тъщи и свекърви, дори само добри познати, се оказали зад телените огради на концлагерите. Същото станало и с членовете на семействата на другите активни участници – Хьорделер, Лендорф, Тресков, Хаген, Зайдлиц, Шверин фон Шваненфелд, Фрайтаг-Лорингхофен, Хазе, Линдеман, Хансен, Хофакер, Функх, Йорк фон Вартенбург, Бернардис, Хелмут фон Молкте, Остер, Донани, Дитрих Бонхьофер, Фриц-Дитлоф фон Шуленбург, Хьопнер, Льор и много други. Общо над 20 000 души от германската Съпротива били екзекутирани при кървата чистка, предприета от хитлеристкия нацистки режим от 20 юли 1944 г. до 9 май 1945 г.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. Д-р Роналд Фрейслер (Roland Freisler) произнася присъдите – гилотиниране, разстрел или обесване …

Все пак бременната съпруга на Клаус фон Щауфенберг успява да оцелее в концлагера. Нина фон Щауфенберг умира на 2 април 2006 г. в баварския гр.Бамберг,

Днес демократична Германия не е забравила и няма да забрави техния подвиг! За това имат грижата и трите изградени центъра, разказващи за историята на германската Съпротива в годините на Втората световна война – Plötzensee Memorial Center, Museum Otto Weidt’ s Workshop for the Blind и Silent Heroes Memorial Center

Ст.н.с. Николай Котев,
Д-р по история.

ХРОНИКА НА АТЕНТАТИТЕ СРЕЩУ АДОЛФ ХИТЛЕР

До завземането на властта, от 1921 до 1932 г.: 4 покушения, в това число и опит за отравяне с газ в хотел „Кайзерхоф”, 1930 г.
1933 г.: 19 покушения, в това число на неизвестен щурмовак на Оберзалцберг и това на групата на Карл Лугер в Кьонигсберг.
1934 г.: 4 покушения, в това число на Бепо Рьомер в Берлин и на Хелмут Милиус също в Берлин.
1935 г.: Д-р Паул Щюрмер в Берлин.
1936 г.: Хелмут Хирш в Нюрнберг.
1937 г. Йозеф Томас в Берлин.
1938 г. Ото Щрасер с група емигранти
Фридрих Вилхелм Хайнц – ударен отряд „Имперска канцелария”.
Александър Фут, Мюнхен.
Морис Баво, Оберзалцберг и Мюнхен (няколко опита)
1938-1939 г.: Ноел Макфарлайн, Берлин.
1939 г. Георг Елзер, Мюнхен.
Ерих Кордт, Берлин
1940 г. Ерих фон Вицлебен, Берлин.
1941-1943 г.: Николаус фон Халем;
Бепо Рьомер, Берлин (няколко опита)
1943 г. Хуберт Ланц;
Ханс Шпайдел;
Граф Гиацинт фон Щрахвиц, Валки (Румъния)
Фридрих Кьониг и барон фон Бьозелагер, Смоленск.
Хьонинг фон Тресков, Фабиан фон Шлабрендорф, барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, група армии „Център”
Неизвестен поляк във „Вълчето леговище”.
Барон Рудолф Кристоф фон Герсдорф, Берлин.
Барон Аксел фон дем Буше-Щрайтхорст, „Вълчето леговище”.
1944 г.: Евалд фон Клайст, „Вълчето леговище”.
Граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, „Вълчето леговище” и Берлин (няколко опита).
1945 г.: Алберт Шпеер, Берлин.

THE ARTICLE IS PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „БЪЛГАРСКА АРМИЯ“ („BULGARIAN ARMY“), N 29 (23657) FROM 20 JULY 20212, p.16-17

MORE PHOTOS:

Един от основните участници в атентата срещу Адолф Хитлер – генерал-фелдмаршал Ервин фон Витцлебен

Началник на щаба на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел, рейхсминистра на Имперското Министерства на авиацията Херман Гьоринг, Адолф Хитлер и началника на Партийната канцелария на НСДАП, Мартин Борман. Фотографията е направена веднага след атентата срещу Хитлер — той търка повредената при взрива ръка.

Адолф Хитлер посещава болницата пострадалия при атентата адмирал Карл-Йеско фон Путткамер (Karl-Jesko von Puttkamer)

Участникът в заговора генерал-полковник Ерих Хьопнер (Erich Hoepner) пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Участникът в заговора Адам фон Тротт цу Золц пред нацистския съд. Берлин, Германия.

Съдът над участниците в заговора срещу Адолф Хитлер от 20 юли 1944 г. Вторият от дясно седи Бертхолд Шенк граф фон Щауффенберг (Berthold Schenk Graf von Stauffenberg)

Участникът в заговора, посланика на Третия Райх в Италия Улрих фон Хассел (Ulrich von Hassell); седи Йозеф Вирмер (Josef Wirmer).

Участникът в заговора, културологът Адолф Рейхвейн (Adolf Reichwein), деец на Социалдемократическата партия на Германия (SPD).

Д-р Еужен Болц (Dr. Eugen Bolz) бивш стаатпрезидент на Вюртемберг изслушва смъртната си присъда.

… Отвеждат Петер граф Йорк фон Вартенбург.

Берлин. Процесът над участниците в заговора от 20 юли 1944 г. В средата на залата, със скръстени ръце седи ръководителят на РСХА обергруппенфюрер Ернст Калтенбруннер.

– POPSKI`S PRIVATE ARMY

                       ЧАСТНАТА АРМИЯ НА „ПОПСКИ”

Преди около 70 години действията на английските подразделения за специални операции в Северна Африка създават доста проблеми на италианската и германска групировка войски, водещи тежки сражения срещу 8-ма британска армия. Това са преди всичко британските Групи за далечно действие в пустинята (LRDG-s), т.нар. “Частна армия на Попски” и полкът „L” на британските SAS.

Popski and his Jeep. Major Peniakoff during (Operation Caravan (Hyacinth))

Още в началото на Втората световна война живеещият в Египет белгийски офицер от руски произход Владимир Пенякофф (Vladimir Peniakoff), известен по-късно с псевдонима си „Попски”, се включва в състава и операциите на патрулите Long Range Desert Group (LRDG). Неговата идея е била да създаде малко и независимо бойно съединение, което да работи съвместно с LRDG и да извършва подривни операции в тила на германския и италиански противник.

Кой е “Попски”?

Подполковник Владимир Пенякофф („Попски”) е роден в Белгия на 30 март 1897 г. в семейство на руски емигранти. През 1914 г. започва да се учи в университета в Кембридж, като със започването на Първата световна война първоначално се отказал да служи. Малко по-късно той се отказва от своето решение, но за разлика от своите връстници не постъпва в редовете на бреитанските въоръжени сили, а отива да служи в частната френска артилерия. Тук той е ранен и след подписването на примирието през 1918 г. е демобилизиран.

През 1924 г. емигрира в Египет, където работи като инженер по производството на захар. Тук той сключва се жени за Жозеф Кейсънс и му се раждат дъщерите Олга и Анна. В този мирен период той успява да се научи да управлява платноходка, да прекарва транспортни средства през пустинята, като по-късно е приет за член на Кралското Географско Общество. Владимир Пенякофф бил полиглот – той съвсем свободно могъл да говори на руски, английски, италиански, френски, немски и арабски език.

На 4 октомври 1940 г. той постъпва в британските въоръжени сили, като първоначално служи като втори лейтенант в 3-ти батальон на т.нар. „Либийски арабски сили” (Libyan Arab Force, известен още като „Арабския легион” (Arab Legion). Същевременно той се развежда, като изпраща семейството си за безопасност в Южна Африка.

Постъпването му на военна служба било съпроводено с много трудности – тъй като той бил белгийски гражданин, на него многократно му е отказвано да бъде приет на такава. Чак след нападението на германците върху Белгия той е приет в ЛАС. А почва за създаване на специално диверсионно подразделение вече съществувала – по това време италианската политика в Либия напомняла на британската в Индия от ХIХ век, т.е в най-добрия случай се показвало резервиране и рекламни проспекти, а в най-лошия се прилагал геноцид. Арабските племена ненавиждали италиянците и Египет бил изпълнен с много арабски емигранти, от които спокойно могло да се формират няколко батальона, намиращи се под командването на британски офицери. И за щастие един от тях бил Владимир Пенякофф. Имено по това време Владимир Пенякофф „британизирал” своята фамилия на псевдонима „Попски” (“Popski”), тъй като изговарянето на истинската фамилия предизвиквала известни затруднения в английските радисти.  

T Patrol set out on a mission. The lead vehicle is armed with a Lewis Gun, Vickers, and Boys AT rifle.

Война в пустинята

Тъй като положението на фронтовата линия в Северна Aфрика било тежко за британците, Владимир Пеняков, който вече бил майор, предложил през март 1942 г. да премине зад линията заедно с част от своето подразделение – 24 души (командир, 5 сержанта и 18 войника), да се свърже с дружелюбно настроени араби, да направи разузнаване и да извърши саботаж по комуникационните линии на италианците и германците. За тази цел той е взет в състава на пустинен патрул LRDG заедно със своите подчинени от Сува. Тук той се запознава с британските командоси капитан Шевалие и майор Чапман и в продължение на пет месеца извършва разузнаване за нуждите на 8-ма британска армия. Нещо повече – той и хората му успяват да взривят 3 неприятелски бензинови склада, съдържащи около 20 000 галона бензин. Но когато през август 1942 г. той се връща в Кайро е изненадан, че неговото подразделение е разформирано. Но минава малко време и то отново е възстановено.

Автопаркът на „Частната армия на Попски” се състоял от 4 леки джипа с повишена проходимост „Willys МВ” и два тритонни камиона, служещи за „тилов” транспорт. Всеки от джиповете бил въоръжен с по две картечници – 12,7-мм Browning M2  и 7,62-мм Browning M1919A1. Екипажите на джиповете се състояли от 2-3 души. По-късно, вече по време на италианската кампания, джиповете нарастнали на няколко десетки машини.

Официално майор Владимир Пенякофф-„Попски” създава своето диверсантско подразделение през октомври 1942 г. Първоначално то включвало 23 военнослужещи от различни рангове, като по-късно достигнало 80 души. Подразделението става известна под името “Частната армия на Попски”. „Кръстникът” е подполковникът от SAS Шон Хакет, офицер за свръзка. Именно тогава му е предложено съвместно с други подразделение да участвува в битката за Тобрук, но той отказва, поради факта че избира за нападение друга цел – град Барке. Тук неговата армия съвместно с LRDG на британеца Джейк Исонсмит (Major John Richard Easonsmith) успяват да завладеят града и да унищожат на съседното летище дузина неприятелски самолети. Но на връщане една част от транспортните средства на Армията на “Попски” са унищожени от германската авиация, самият той ранен в ръката,поради което, е настанен за пет седмици в болницата на новозеландските войски в Кайро.

Tutira III of T1 Patrol was driven by Captain Nick Wilder during the attack on Barce’s airfield.

По-късно “Частната армия на Попски” се включва в бойните действия на съюзниците на италианска територия, изпълнявайки различни разузнавателно-диверсионни операции в района на Апенините и Алпите съвместно с една от партизанските бригади „Гарибалди”.

Що се отнася до LRDG, първото им по-голямо нападение – срещу летището Аджидабиа (южно от Бенгази), е извършено на 21 декември 1941 г. под командването на лейтенант Бил Фрейзър.

Унищожени са 37 италиански самолета.

Атакуващата група губи двама военнослужещи, след което на 23 декември 1941 г. се завръща в базата на SAS, разположена в оазиса Джаб. Няколко дни по-късно същата група успява да плени германска щабна кола, извършвайки рискован преход от 320 км по пясъците на либийската пустиня.

Сред известните операции на една от групите от полка на SAS “L” е нападението на аеродрумите в района на Берка през март 1942 г. Под прикритието на нощта те успяват да преминат охраната и загражденията на едно от летищата и да сложат магнитни мини на 15 самолета, в няколко полеви склада с гориво и авиационни боеприпаси, след което се оттеглят. На другият ден нищо неподозиращите немски пилоти излитат и се взривяват във въздуха.

Подобен опит да бъде атакувано летището в района на Сиди-ел-Барани е направен от LRDG, командвана от капитаните Уо и Шот в средата на юли 1942 г. Но поради грешка в навигацията, която е извършвана на топографски карти, той излиза неуспешен. Същият резултат имат британските атаки срещу германското летище Ел Даба на 7 и 11 юли 1942 г.

Далеч по-успешна е операцията на SAS срещу авиацията, разположена на летището в региона на Фука. Тук на 26 юли 1942 г., 14 джипа, командвани от Дейвид Стърлинг, успяват в две колони от по 7 коли да обкръжат летището. Откривайки огън от джиповете, за няколко минути те унищожават около 40 самолета, като губят само 1 човек.

Особено мащабна е една от операциите на полка на SAS “L”, в която вземат участие както LRDG-s, така и Частната армия на Попски. Това е рейдът към Бенгази от първите дни на септември 1942 г. В него участват 231 души, 45 джипа и около 40 тритонни високопроходими машини. Прикривани на отделни места от съпровождащите ги бомбардировачи, те аткуват с джиповете вражеските позиции и комуникации в района на Бенгази. При изтеглянето си обаче попадат под атаките на германските самолети и понасят тежки загуби в техника – 20 джипа и 25 тритонни камиона. Поради това командосите са принудени да се оттеглят към планините Джебел, а оттам и към оазиса Куфра. Шестима от тях са убити, 18 ранени и петима безследно изчезнали.

В тези няколко операции британските специални сили успяват да унищожат общо над 80 противникови самолета, така необходими на Ервин Ромел в критичните за него дни на настъпление към Египет.

Пустинните диверсанти атакуват с джипове.

Групите за далечно действие в пустинята (LRDG-s) са създадени през юли 1940 г. Първоначално в състава им влизат 11 офицери и 76 войници, а през март 1942 г. те вече наброяват 25 офицери и 324 войници. Те действуват в дълбокия тил на противника, като използват за разузнаване и нападения високопроходими джипове „Шевролет”. Легендарните SAS са създадени през 1940 г. От малка група, ръководена от лейтенанта Дейвид Стърлинг – офицер от подразделението „Команда № 8”, което действа в региона на Северна Африка, по-късно прераства в полк L на SAS. В операциите си на територията на пустинята Сахара те използват високопроходими американски джипове „Вилис”, на които имало монтирани две двойни картечници „Викерс К” за кръгова стрелба. По време на войната в пустинята с тях се извършвали успешно нападения срещу разположението на германската и италианска авиация в Северна Африка, срещу транспортни колони и конвои, железопътни комуникации, неприятелски щабове, свързочни възли и т.н.

В по-голяма част от тези операции взема участие и Армията на „Попски”. В началото на 1943 г. те трябвало да се върнат в Кайро за ремонтиране на своя транспорт, но вместо това се пробиват от тила на противника към Тунис, където се присъединяват към състава на 1-ва британска армия, настъпваща с американската армия на генерал Дуайт Айзенхауер. Американците били възхитени от тази окъсана група главорези, представляващи авангарда на 8-ма британска армия. Те ги затрупали с подаръци – нови джипове, дрехи, храна, въоръжение… По-късно в проведени съвместни с американците или самостоятелни операции те внесли своята лепта в краха на армиите на Оста в Тунис.

След завършването на Североафриканската кампания, подразделението на Пенякофф-„Попски” не било разпуснато. През септември 1943 г. тя влязла в авангарда на 1-ва британска въздушно-десантна дивизия и била стоварена на южноиталианското пристанище Таранто със задача да извършва разузнаване. На 9 септември 1943 г. тя излиза от Таранто в направлението на гр.Бриндизи с джиповете си в тила на най-боеспособното германско съединение в региона – 1-ва парашутно-десантна дивизия на германците, където провежда няколко успешни операции, съвместно с италианските партизански бригади.

По време на Северноафриканската кампания, британското командване нееднократно планира да засече бронирания щабен автобус на Ервин Ромел, известен с прякора Мамута. Опитите да се премахне фелдмаршалът от военнополитическата сцена обаче продължават и след това. Непосредствено след десанта в Нормандия, в района на армейския щаб на фелдмаршал Ромел, разположен в замъка Ла Роше Гийон, на 25 юли 1944 г. са прехвърлени с парашути 7 души от SAS. След приземяването им към тях се присъединяват и хора от Съпротивата – 1 британски офицер за свръзка, 2 французи, 3 ветерани от Чуждестранния легион, 1 германец–дезертьор (антифашист) и 1 руснак. Този наистина интернационален екип атакува замъка, без да знае, че фелдмаршал Ервин Ромел, съгласно официалната версия, е тежко ранен при въздушно нападение и е в болница.

Десантниците от „Частната армия на Попски” се сражавали на италианска територия до капитулацията на германците през април 1945 г. Но през декември 1944 г. с подполковник Владимир Пенякофф се случило нещастие. В Северна Италия неговият патрул се хвърлил да помогне на група британски войници, обкръжена в района на една ферма от германска рота, поддържана от танкове. Командосите на „Попски” открили ураганен картечен огън от движение от своите пет джипа. В продължение на 25 минути те изстрелват 25 хиляди куршума, като остават на бойното поле над 80 германски трупа. Това позволило на британските воиници и офицери да излязат от обкръжението, но самият Пенякофф бил тежко ранен, при което била ампутирана лявата му ръко. Но той не се уволнил – след излекуването си във Великобритания, той се върнал в своето подразделение, което в края на войната успяло да влезе дори на югославска територия, като овладява малкия град Росег.

След завършването на Втората световна война, „частна армия”на подполковник Владимир Пенякофф е била разпусната на 14 август 1945 г., но той останал на служба. За своите операции на бойното поле той е награден с много награди – т.напр. на 26 ноември 1942 г. е награден с британски Военен Кръст, а на 26 април 1945 г. е награден с британски орден за Изключителни заслуги. През 1947 г. Владимир Пенякофф е повишен в Белгия в звание Belgian Officier de l’Ordre de la Couronne avec Palme и е награден с белгийския орден Croix de guerre. Но скоро след издаването на английски език на неговите мемоари, той умира. Погребан е на 15 май 1951 г. в Уиксое,  графство Суффолк, Великобитания.

Ст.н.с. Николай Г. КОТЕВ, д-р по история

POPSKI`S PRIVATE ARMY by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

PRINTED IN BULGARIAN NEWSPAPER „Българска армия“ („Bulgarian Army“), Sofia, N 28 (23656) from 13 July 2012, p.19.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (FIRST PART )

               АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ЧАСТ ПЪРВА)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия, озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер” съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на Болгария, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Йерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у читателите. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действащите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да преминат на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военнополитическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са напуснали територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка”, те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на германския посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман (в периода 1945-1951 г.).

Посланикът на нацистка Германия в България Адолф-Хайнц Бекерле

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германския посланик в България Рихтховен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (правени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (правени в периода 1947-1948 г.). Всички те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на първия документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.

ПРОТОКОЛ ОТ РАЗПИТА НА ОБЕРГРУПЕНФЮРЕР ОТ CA АДОЛФ-ХАЙНЦ БЕКЕРЛЕ
23 март 1945 г.
Москва

Въпрос: Какви задачи са били поставени пред вас и от кой при назначаването ви за германски посланик в България?
Отговор: В министерството на външните работи, а след това по време на прием при Риббентроп ме запознаха с политическата обстановка в България. От тази информация произтичаше, че българското правителство като цяло и напълно стои на страната на Германия. В моята задача влизало по-нататъшното укрепване на приятелските връзки между България и Германия.
През юни 1941 г., преди заминаването ми в София, аз бях приет от Хитлер в присъствието на Риббентроп и Гьоринг. Хитлер ме попита, дали съм информиран за обстановката в София. Когато аз отговорих положително, той каза, че моята задача като посланик в София няма да бъде сложна, тъй като в България всичко е благополучно.
Въпрос: Как това трябва да се разбира? Разяснете!
Отговор: Хитлер обърна моето внимание към неговите приятелски отношения с цар Борис, с който той обсъждаше всички политически въпроси. Той ме посъветва да оказвам на царя всякакви услуги и да бъда с него тактичен. Смисълът на инструкцията на Хитлер се свеждал към това, че аз настойчиво да настоявам за безрезервното изпълнение на всички германски искания, при това да не засягам честолюбието на цар Борис, мечтаещ да стане „цар – обединител на българските земи”.
Въпрос: Към времето на вашето пристигане в София (юни 1941 г.) Германия привършила с окупацията на Гърция и Югославия, при това България, както е известно, оказала активна поддръжка на агресивната политика на фашистка Германия на Балканите. В това ли Хитлер виждаше „благополучието” на Балканите?
Отговор: Това, разбира се, е правилно. Съгласно Виенския арбитраж (1940 г.) и договора от Кремона към България е била присъединена Южна Добруджа, област, която принадлежала на Румъния. Освен това, в края на 1940 или в началото на 1941 година между България и Германия, при активното участие на моя предшественик – германския посланик в България фон Рихтхофен, бил сключен таен договор, по който към България били присъединени Македония и Тракия, области, принадлежащи на Югославия и Гърция. Вместо това, България се съгласи да пропусне германските войски през своята територия за окупирането на Югославия и Гърция.

Цар Борис III в разговор с граждани

За съществуването на този таен договор ми стана известно в края на 1941 г., от беседа с цар Борис. След това аз получих потвърждение от Министерството на външните работи на моето запитване, съществува ли такъв договор, на който се позовава Борис в беседата с мен. Накрая, по-късно, когато бях на прием при Риббентроп, последния ми потвърди, че такъв договор съществува, но за него е известно на тесен кръг хора. Цар Борис, ободрен от териториалните придобивки, се надявал след войната да присъедини към България също така и Солун. Възможно е, по този повод на него да са били направени някакви обещания от германска страна.
По такъв начин, към моето пристигане в София, българската политика била напълно подчинена на германските интереси в Югоизтока на Европа.
Въпрос: В какво конкретно се изразявала военната помощ на българското правителство за агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Военната помощ на българското правителство за военно-оперативните замисли на германското командване в Юго-Изтока на Европа се изразявала в следното:
България пропуснала германските войски през своята територия. Трябва да се каже, че Германия не би могла да сломи съпротивата на Югославия и Гърция, ако българското правителство бе възпрепятствало придвижването на германските войски през своята територия.
Нещо повече, в изпълнение на тайния договор, за който аз споменах по-горе, българското правителство предоставило своя транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите с Гърция и Югославия.
В местата на съсредоточаване на германските войски на границите с Югославия и Гърция, тези войски получавали продоволствие, ползвали се от българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средствата на ПВО и т.н.
Българското правителство освен това предоставило своите пристанища (Варна, Бургас) за престой на германските съдове и доковете за ремонт и построяване на кораби, които били използвани също за бойни операции в Черно море срещу Съветския Съюз.
През 1942 година българското правителство изпратило 3 дивизии от своите войски в Сърбия и 1-2 дивизии в Гърция, наречени окупационен корпус за потушаването на партизанското движение и поддържането на германския окупационен режим в тези страни.
Накрая, по секретно икономическо съглашение, които беше сключено от германска страна от пълномощника на германското правителство Клодиус, българското правителство оказало на Германия голяма икономическа помощ, напълно насочена към удовлетворяването на военните нужди на Германия (зърно, македонска руда, парично продоволствие за германските войски в България и  т.н.).
Въпрос: Във вашето задължение като германски посланик в България влизал контрола за провеждането от българското правителство на всички мероприятия, осигуряващи успех на агресията на германския фашизъм на Балканите?
Отговор: Да, разбира се. Германското правителство беше заинтересувано в осъществяването на тези мероприятия от българското правителство, и аз, като посланик, заедно с моите чиновници полагах всички усилия за това тези мероприятия да се провеждат напълно.
Въпрос: За сметка на жестокото изтребване на югославския и гръцки народ и на унищожаването на тяхната свобода и независимост ли?
Отговор: Върху това аз не съм се замислял. Аз изпълнявах заповедите на моето ръководство в Берлин и се грижех изключително за интересите на моята държава.
Въпрос: Вие не дадохте изчерпателен отговор на въпроса за това какви задачи са били поставени пред вас като германски посланик в България. Ще разкажете ли по-подробно за тези задачи?
Отговор: По-нагоре аз посочих, че в моите задължения влизало укрепването на приятелските отношения между България и Германия. Това аз го осъществявах по пътя на поддържането на германо-български съюзи и обединения, на личен контакт с цар Борис и с неговите министри, а след смъртта на Борис – с регентския съвет и българските министри.

Кукловодите в България – германските военни аташета Йост и Брукман

В моите задължения влизало също така поддържането на различните германски промишлени учреждения и на техните представители в България, чиято дейност била важна и необходима за воденето на войната.
Аз оказвах също така активна помощ на германските военни инстанции в България в онези случаи, когато те имаха затруднения във взаимоотношенията с българското военно министерство при изпълнението на военните им задължения, за които аз говорих по-нагоре.
Аз се стремях да установя контакт с прогерманските български организации («Легионерите» — генералите Жеков, Луков; «Ратниците» — професор Кандаржиев1; комитета на «Антикоминтерна» в България — инженер Кръстев и др.), за разпространението през тези организации на пропаганден материал, внедряването в българския живот на германската култура и изкуство с цел на разпространяването на национал-социалистическа идеология.
Накрая, мое задължение беше точното изпълнение на текущите политически поръчения на германското правителство, които трябва да кажа, че бяха много и които се отнасяха до най-различни страни от вътрешния живот на България.
Въпрос: Споменете за най-важните от тези поръчения и как вие практически ги осъществявахте?
Отговор: Към моето пристигане в София, по настояването на германското правителство беше закрито руското консулство във Варна. Министърът на външните работи на България Попов2 доведе това до мое сведение и аз съобщих за това в Берлин.
Скоро след това, по настояването на представителите на германските военни инстанции в София, аз поставих пред министър Попов въпроса за закриването на руското посолство в София и извършването на обиск в него с цел на откриването на компрометиращи материали.
Българите не се съгласяваха с това настояване и благодарение на това на мен нееднократно ми се налагаше да се връщам към споменатия по-горе въпрос. Сега си спомням, че по този повод аз получих телеграма от Риббентроп, настояваща от мен да искам закриването на руското посолство в София. Хитлер поставял този въпрос по време на приема на цар Борис в своята ставка.
Връщайки се от Хитлер, цар Борис ми съобщи, че е решено този въпрос за сега да се остави открит, но на него му предложили да засили наблюдението върху сътрудниците на руското посолство. По настояването на Риббентроп, аз получих уверение от министъра на вътрешните работи Габровски, че това наблюдение ще бъде засилено, а през ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус3 аз проверявах как се изпълнява това уверение.
На мен ми се наложи да приложа много усилия за въздействието върху българската външна политика, когато Съветското правителство постави през 1944 г. въпроса за откриването отново на руските консулства във Варна, Бургас и Русе.
Аз получих от Риббентроп категорична заповед – да възпрепятствувам на това и имах по този случай голям разговор с премиер-министъра Божилов, министъра Шишманов4, Драганов5, с регента Филов. Консулствата не бяха отворени.
Въпрос: По-нагоре вие посочихте, че пристанищата Варна и Бургас се използвали от германските кораби за бойни операции срещу Съветския Съюз. Значи, обвиненията на Съветското правителство в нарушаването на неутралитета от българското правителство са били напълно обосновани?
Отговор: Да, тези обвинения бяха напълно обосновани. Германските кораби от Варна и Бургас се използвали от нашето командване при настъплението срещу Крим и Севастопол, и в други бойни операции срещу Съветския Съюз. Неутралитетът на България по отношение на Съветския Съюз съществувал само на хартия. Обаче аз настойчиво изисквах от българските министри в рязка форма да отговарят на Съветското правителство, че тези обвинения са клевета. Аз всячески се стремях да изостря взаимоотношенията между България и Русия и да предизвикам помежду им военно стълкновение.

Българско пристанище на Черно море. Германците се подготвят за война срещу СССР

Премиер-министърът Божилов неточно изпълнил моите инструкции. Той заявил на представителя на съветското посолство, че германските кораби, намиращи се в българските пристанища, водят борба срещу възможната поява на английски подводни лодки. Това заявление на Божилов е явна лъжа.
По-късно аз предложих на министър Драганов нищо да не отговаря на Съветското правителство и да прекрати с обмяната на нотите по този въпрос.
Въпрос. Откъде ви е известно, че германските кораби от Варна и Бургас са водели бойни действия срещу Съветския Съюз?
Отговор: За това ми разказа адмирал Фрике6, командващ морската група в Юга, и сътрудниците от неговия щаб. В частност, от тях на мен ми стана известно, че немските хидросамолети от Варна са излитали за разузнаването на съветските райони.
Въпрос: Продължете вашите показания. Какви още поръчения на германското правителство сте изпълнявали в България?
Отговор: През пролетта на 1942 г., съгласно телеграфно разпореждане от Берлин, аз настоявах от българското правителство през министъра Попов да обяви война на Англия и Америка в съответствие с приетото от него задължение (присъединяването към пакта на 3-те държави). Българското правителство обяви, че България се намира в състояние на война с Англия и Америка.
През май 1943 г., аз получих от Берлин заповед да организирам в София антикоминтерновска изложба с цел да възбудя сред българите ненавист към Съветския Съюз и неговите ръководители. След обсъждането на този въпрос с министъра на вътрешните работи Габровски беше създаден комитет за организирането на тази изложба. От външната страна изглеждаше, че това е дело на българското правителство, но в действителност всичко направихме ние – германците, под моето лично ръководство. Изложбата функционира около 6 седмици.
През август 1944 г., по настояване от Берлин, аз заявих на българското правителство в лицето на регентите Филов, Михов, министъра Драганов рязък протест със заплахата да използвам въоръжена сила срещу задържането от тях на ешелоните с руските военнопленници и граждански лица, пътуващи през България за Германия. В резултат на моята намеса, ешелоните безпрепятствено продължили движението си.
По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер7 с помощта на министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14—15 хиляди човека), които съгласно моето настояване, бяха изпратени в Полша. По-нататъшната им съдба не ми е известна.
Прекалено много време и сили отделях на въпроса за въвличането на българското правителство в борбата срещу партизаните както в Македония, Тракия, така и в Стара България. В резултат на моите настоявания, издигнати или по моя инициатива, или по указание от Берлин, аз успях да изпратя в тези райони окупационния български корпус, а освободените за негова сметка германски части бяха изпратени на Източния фронт. Ръководителят на германското военно разузнаване в България д-р Делиус ми предоставяше месечни сводки за хода на ликвидирането на партизаните, и аз бях постоянно в курса на това дело.
Въпрос: Следователно, вие сте взимали участие в ръководенето на борбата срещу партизаните в България?
Отговор: В непосредствената оперативна дейност на германското командване по борбата с партизаните не се намесвах. Аз на базата на получаваните от мен сводки за хода на тази борба настоявах от българското правителство, за засилването на мерките за борба срещу партизаните. В този смисъл аз, разбира се, участвувах в ръководенето на тази борба.

София Двореца, Н.В.Цар Борис III се ръкува с военния аташе и резидент към посолството на СССР полковник Иван Дергачев, до него е помощник-военния аташе майор Леонид Середа, Богоявленски парад 1940 или 1941 г.

Въпрос: При това, българските и немски части под предтекст на борба с партизаните унищожаваха мирното население, изтребваха невинни жени, деца, опожаряваха селища, села?
Отговор: Да, това се правеше с цел профилактика, за да не могат другите жители да попадат под влиянието на партизаните.
Въпрос: Продължавате ли по-нататък вашите показания?
Отговор: След смъртта на цар Борис аз, по заповед на Хитлер и Риббентроп, предприех опит да поставя на поста премиер-министър, ръководителя на национално-либералната партия Цанков8 и да формирам правителство начело с него, което да е способно още по-решително да провежда прогерманската политика.
Цанков ни беше известен по събитията от 1923 г., когато той, като премиер-министър, решително се разправи със Селската партия на Стамболийски (последният тогава беше убит) и жестоко потуши демократичното движение.
Освен това влошаващата се с всеки ден военна обстановка за Германия под влиянието на загубите на Източния фронт, настоятелно изисквала да бъде поставен на власт енергичен, с диктаторски склонности човек, който би съумял да удържи България в сътрудничеството с Германия. Такъв човек можеше да бъде Цанков.
Основните разговори по този повод аз водех с регента Филов, тъй като генерал Михов не владееше немски език, а княз Кирил9 стоеше на страна. Моите настоятелни искания този път бяха отклонени, обаче Филов ме увери, че набелязаната от тях кандидатура на Багрянов за поста на премиер-министър не отстъпва по своите качества на тази на Цанков.
Малко преди заемането от руснаците на Букурещ аз бях извикан в Ставката. Хитлер заявяваше, че той вярва във възможността да се удържи в германски ръце Македония и Сърбия и през тях да се поддържа връзка с немските части в Гърция, обаче ми поръча още веднъж да се опитам да получа съгласието на регентския съвет за формирането на правителство начело с Цанков.
Тази заповед излезе нереална. След моето връщане в България станаха събития, направили моите преговори с регентите безуспешни. Руските войски бяха на Дунав, тяхното нахлуване на българска територия беше въпрос на няколко часа.
Въпрос: Известно е, че Цанков се изказваше по дунавския радиопредавател от Берлин като глава на българското фашистко марионетно правителство, формирано от германците. Как това е могло да се случи?
Отговор: Аз към това нямам отношение. След провала на моите опити да го направя премиер-министър, по заповед от Берлин аз качих цялото семейство на Цанков в автомобил, доставих го в съпровода на сътрудника на посолството хауптбанфюрер Брайпол12 в гр. Ниш, откъдето той заедно с моята съпруга с военен самолет излетяли за Берлин. Там Цанков го направили премиер-министър. Аз по това време заедно с моите сътрудници бях интерниран от частите на Червената армия.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания?
Отговор: За най-важните поръчения на германското правителство, които аз изпълнявах като посланик в България, аз ви казах.
Ще посоча още две поръчения. През 1941 година, по желанието на Берлин аз успях в България да мобилизирам работна сила за изпълнението на работа в предприятията в Германия. По мое настояване бяха мобилизирани почти 40 хиляди българи, които бяха изпратени от мен в Германия.

Фотография на посолството на СССР в София, направена от агент на Абвера през 1942 г.

След държавния преврат в Италия13 аз успях да получа от българското правителство потвърждение, че то признава законното правителство на Мусолини, и се намесих в дейността на италианската мисия в България с цел на осигуряването на интересите на Мусолини (посланик Мамели по моето настояване беше сменен от посланик Симене14).
Въпрос: По такъв начин, цялата ваша дейност в България е била насочена към укрепването на позициите на германския фашизъм в навързаната от него на демократическите държави престъпна война?
Отговор: Съвсем правилно. Да осигуря с всички средства победата на германския национал-социализъм над демократичните държави и да спечеля войната, която аз разглеждах като жизнено-необходима крачка от страна на Германия – в това аз виждах своята основна цел на поста германски посланик в България. На тази цел беше подчинена цялата моя дейност в България.
Въпрос: Защо вие премълчавате за разузнавателната дейност на вашето посолство?
Отговор: С подобен род дейност германското посолство в България не се е занимавала. Тази работа се провеждаше от намиращия се в София орган на Абвера, ръководен от доктор Делиус и главния пълномощник на СД – Обермайер15.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на тези учреждения?
Отговор: Тези учреждения не ми бяха подчинени и нищо за работата им, което би заслужавало вниманието, не мога да съобщя.
Например, на мен ми е известно, че истинската фамилия на д-р Делиус, ръководителя на германското военно разузнаване в България, е била Вагнер. Едно време, след провала на германския Абвер в Турция, той започна да се нарича д-р Фрей. Делиус ми изказваше своите опасения, че заради този провал той може да има неприятности в службата.
Въпрос: Какво отношение е имал Делиус към провала на германския Абвер в Турция?
Отговор: Както ми беше разказал Делиус, ръководителят на Абвера в Турция беше приел на служба сина на берлинския адвокат Фермерен, чиято майка е известна журналистка в Португалия. В същото време по препоръка на Делиус там пък била приета на служба дъщерята на германския консул в София Капп16, получила възпитание в Индия. Капп, Фермерен и още един сътрудник на Абвера в Истанбул преминали на страната на англичаните и им издали цялата агентура на Абвера в Турция. Провалът на Абвера в Турция послужил за повод да бъде премахнат адмирал Канарис от длъжността на ръководител на германския Абвер при «OKW» и предаването на военното разузнаване в ръцете на Химлер. Във връзка с това, от Главното управление на СД на базата на Абвера е било създадено Управлението М (военно разузнаване), чийто ръководител бил Калтенбруннер.
Въпрос: Какво още на вас ви е известно за работата на разузнавателните органи в България?
Отговор: Главният пълномощник на СД – Обермайер провеждаше в София голяма дейност. Формално той се числял като консулски секретар при полицейския аташе Хофман, намиращ се в щата на посолството. Хофман също така се занимаваше със събирането на политическа информация и тясно сътрудничеше с българската полиция.
Малко преди заминаването на посолството от София, във връзка с приближаването на Червената Армия, Обермайер ми представи един ръководител от СС, чиято фамилия сега аз не помня. Последният заяви, че той се явява ръководител на организация, създадена по личното поръчение на Химлер и поддържаща тесни връзки с десните националистически кръгове.

В подготовка за война. Немски самолети на българските летища.
От беседата с този ръководител от СС ми стана известно, че неговата организация подготвя обявяването на независимостта на Македония с участието на десните националисти. Той ми съобщи, че в близките дни при него ще дойде лидерът на македонските независимосчари – Михайлов17, организатор на убийството на югославския крал Александър в Марсилия през 1924 г.18 И действително, Михайлов пристигнал със самолет от Загреб  (Хърватия) с жена си и други свои политически привърженици и беше насочен от Обемайер към Скопие. Ръководителят на СС ми заяви по-нататък, че той предава себе си и създадената от него организация, която се състояла от решителни млади български националисти, в мое разпореждане. Обаче да се възползвам от услугите на тази организация аз не успях, беше прекалено късно. В България навлязоха частите на Червената Армия.
Въпрос: Какви взаимоотношения вие имахте с ръководителя на германското военно разузнаване в България д-р Делиус?
Отговор: По време на едно от посещенията на Канарис при мен, първият определи моите взаимоотношения с Делиус. Делиус, съгласно указанията на Канарис, ми предаваше информацията от политически характер. От беседата с Делиус по повод на политическата обстановка в България на мен случайно ми се удаде да узная, че независимо от него в България работи още една инстанция на Абвера, непосредствено от Виена. Освен това, Делиус сътрудничил в София с една германска инстанция – Службата за прехват.
Въпрос: Какво още можете да съобщите за работата на германското разузнаване в България?
Отговор: Повече нищо не ми е известно.
Въпрос. Вие не сте откровен. На нас ни е известно, че в посолството съществувала разузнавателна служба, ръководена от така нареченото „Бюро за разузнаване на Риббентроп” (Отдел за информация III на Министерството на външните работи на Германия). Разкажете какво ви е известно за тази служба?
Отговор: За това, че Министерството на външните работи има своя специална разузнавателна служба («Бюро за разузнаване на Риббентроп»), аз узнах в началото на 1942 г. При мен се появи сътрудник на берлинската кинофабрика „Уфа” – де-Монти, хърватин по националност, и ми заяви, че той работи в София в качеството на пълномощник на „Бюрото за разузнаване на Риббентроп”. От Берлин при него е изпратена жена с фамилията Фридрих, която формално ще се числи като студентка в Софийския университет. Де-Монти по-нататък каза, че всичките агентурни материали, получени от него от доверените му лица, Фридрих ще шифрира със специален код и през посолството ще ги изпраща в Берлин. Де-Монти ме помоли да дам съответните указания на служителите от посолството.
Тука веднага де-Монти ме предупреди, че аз не трябва да се докосвам до тази работа, за да не бъда компрометиран. За съдържанието на получените от него през доверените лица материали, той ще ме информира постоянно устно. По-късно аз приемах неведнъж де-Монти.
Въпрос: Получава се така, че посолството е било прикритие на разузнавателната служба?
Отговор: Да, така се получава. Ръководеното от мен германско посолство в България служеше за прикритие на германските разузнавателни органи. Намиращата се в посолството нелегална радиостанция под ръководството на радиста Кох понякога обслужваше българските представители на Абвера и осигуряваше свръзката им с берлинските ръководещи органи.
Въпрос: Продължавате ли вашите показания по този въпрос?
Отговор: Де-Монти имаше редица неприятности във взаимоотношенията с българските власти, тъй като паралелно с това се занимаваше в България със снимането на филми. Освен това, германският Абвер го подозираше, че е агент на противника. Скоро след това той беше отзован в Берлин, а Фридрих беше прехвърлена в Копенхаген.
Въпрос: Кой стана наследника на де-Монти?
Отговор: Докато търсиха кой да смени де-Монти, аз по молба на нач[алника] на Отдела за информация III на МВнР съветника Генке, се съгласих тази работа да изпълнява моят личен референт Бирман (арестуван заедно с мен). След няколко месеца, по моето лично ходатайство тази дейност беше предадена на съветника от посолството, ръководителя на Отдела за култура и пропаганда Гарбен19.
Въпрос: Какво ви е известно за работата на Гарбен в качеството на пълномощник на „бюрото за разузнаване на Риббентроп”?
Отговор: Доколкото ми е известно, Гарбен е събирал информация за политическите настроения в различните кръгове на българската общественост, наблюдавал е за поведението на министрите и обкръжението им и донесенията на своята агентура изпращал в Берлин.
От агентурата на Гарбен ми е известен само представителя на една германска фирма – Беккер и неговата жена, които по думите на Гарбен, имали връзки сред руските хора в България и проявявали големи успехи в разузнавателната дейност срещу Русия. Гарбен заявил, че ако на мен ми трябва нещо да уточня по отношение на руското посолство, то това може да се направи през Беккер.
Освен това, Гарбен бил много тясно свързан с българските националистически кръгове.
Протоколът ми е преведен на немски език. Записано е правилно.
БЕКЕРЛЕ
Разпитът е прекъснат.
Разпитвал: зам[естник] нач[алник] на 2-ри отдел на Гл[авното] Упр[авление] на контраразузнаването „Смерш” подполковник БУРАШНИКОВ
Преводач: оперупълномощения на 2-ри отдел ГУКР „Смерш” ст[арши] лейтенант СТЕСНОВА

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 34—44.  Оригинал. Машинопис.

Забележки:
1 Става дума политическия деец и ръководител на „Ратник”, професор Асен Кантарджиев.
2 Тук и по-нататък става дума за Иван Попов, който от 16.II.1940 до 11.IV.1942 г. е министър на външните работи.
3 Тук и по-нататък става дума за подполковника от германското военно разузнаване Отто Вагнер, ръководител на  «АСТ-София».
4  Става дума за Димитър Шишманов, който от 14.Х.1943 до 1.VI.1944 г. е министър на външните работи.
5 Тук и по-нататък става дума за българския военен и държавен деец Първан Драганов, който от 1.VI.1944 до 2.IX.1944 г. е министър на външните работи.
6 Става дума за германския адмирал Курт Фрике.
7  Става дума за сътрудника на Гестапо хауптщурмбанфюрер от СС Теодор Даннекер, съветник по еврейския въпрос във Франция, а от 21 януари 1943 г. – в България; натоварен е с подготовката по депортирането на българските евреи в Полша.
8 Така е в текста. Става дума за Александър Цанков, ръководител на Народното социално движение.
9 Става дума за брата на цар Борис III — княз Кирил Сакс-Кобург-Готски.
10  Вероятно, Бекерле има предвид народното въстание в Букурещ от 23 август 1944 г.
11 За посещението си в Ставката на фюрера в Източна Прусия на 22 август 1944 г., А-Х. Бекерле, за което разказал на разпита, проведен на  2 ноември 1950 г.
12  Става дума за германския дипломат Герхард Брайпол.
13  Става дума за държавния преврат в Италия от 25 юли 1943 г.
14 Става дума за италианския дипломат Карло Симене
15  Возможно е да става дума за германския дипломат Франц Обермайер.
16 Вероятно става сума за Нели Капп.
17 Става дума за българския политически деец Иван (Ванче) Михайлов (И.М.Гаврилов), (1896-1990) деец на македоно-одринското рев. движение, един от ръководителите на ВМРО. През 1924-1934 г. е член на ЦК на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. емигрира. След 1945 г. живее в Италия. Ръководи МПО в САЩ и Канада.
18 Така е в документа. Става дума за убийството на краля на Югославия Александър I Караджорджевич на 9 октомври 1934 г. от члена на ВМРО Владо Черноземски.
19 Става дума за германския дипломат д-р Манфред Гарбен, който от 16 юли 1943 г. до 7 октомври 1944 г. е референт по културата на германското посолство в София, България и съветник в Генералното консулство в Скопие.


Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/7940415326590

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 3 from 19th January 2012, part one   – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 4 from 26th January 2012, part two – see – http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3001–anatomia-na-agresiata.html

ANATOMY OF THE AGRESSION by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.

– ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART)

 

АНАТОМИЯ НА АГРЕСИЯТА (ВТОРА ЧАСТ)

Невероятно! Най-после на бял свят се появиха редица документи – общо 189 на брой, които променят и изясняват редица проблеми от съвременната българска история! Те случайно бяха открити в едно от архивохранилищата на руската Федерална служба за сигурност (ФСБ) и официално публикувани в края на 2011 г. Първи за тяхното съдържание съвсем накратко в специална своя статия през ноември 2011 г., озаглавена „Сталинският лов на дипломатите на Хитлер”, съобщи германският „Шпигел”. Между другото, той пише:
„Рядко, когато има подобна възможност да се погледне вътре в малко известните детайли на външната политика на Третия Райх. От публикуваните материали може да се узнае как Борис III, цар на България, бе изнуден да се присъедини към Хитлер във войната срещу Югославия и Гърция. Как бившият посланик на Хитлер в Багдад трябвало да инсценира държавен преврат и с помощта на върховния мюфтия на Иерусалим да събере арабски легион за борба срещу «англичаните, евреите и болшевиките». Или как Римският Папа Пий XII или румънският крал Михай са сътрудничали с германците…”
Но този текст за читателите е недостатъчен. Той само възбуди любопитството и интереса у тях. Сега вестник „България” има възможността да ви представи текста на един от документите, касаещи непосредствено българската история.
Историята на действуващите лица от документите е следната.
След прекъсването на българо-германския диппломатически диалог, германският посланик в България Адолф-Хайнц Бекерле заедно с част от служителите на германското посолство през нощта на 5 срещу 6 септември 1944 г. заминават за Свиленград, с намерението да се прехвърлят на турска територия. Турските гранични власти обаче не позволяват това преминаване на границата, поради променилата се военно-политическа обстановка. Като официален предтекст е използван факта, че липсва виза от турското външно министерство. Очакването на разрешението продължило няколко дни, след което съветското командване поискало от правителството на Отечествения фронт да бъдат арестувани и да му бъдат предадени всички сътрудници на германското посолство, които още не са успяли да напуснат територията на България. В периода 17-18 септември 1944 г., специален въздушен съветски десант в района на влаковата композиция, все още стояща на гара Свиленград, успява да арестува Адолф-Хайнц Бекерле и съпровождащите го лица, след което последните веднага са прехвърлени на съветска територия. Тук на „Лубянка” те многократно са разпитвани, като днес са открити шест от протоколите на разпитите на бившия германски посланик в България Бекерле (правени в периода 1945-1950 г.), и пет от протоколите на разпитите на легационния съветник д-р Антон Морман от същото посолство (правени в периода 1945-1951 г.).

Царският дворец в София. Тук се взимали почти всички решения за съдбата на България.

Допълнително бяха публикувани и шест от протоколите на разпитите и на арестуваните на германска територия бивш германски посланик България Рихтхофен, напуснал окончателно София на 19 юли 1941 г. (направени в периода 1945 – 1951 г.), два на икономиста д-р К.Клодиус (направени през 1946 г.). и три на гестаповеца Фридрих Панцингер – бивш заместник-началник на 4-то Управление на германското РСХА (направени в периода 1947-1948 г.). Всичките те имат непосредствено отношение към историята на България в годините на Втората световна война (1939-1945 г.).
Тук Ви представяме текста на втория документ, разкриващ много от нелицеприятните истории, касаещи т.н. „изгубена България”.
Ако читателите на вестник „България” се интересуват и от останалите документи, редакцията на вестника може да ги публикува постепенно в течение на 2012 г.

Протокол за разпит на Обергруппенфюрера от СА Адолф-Хайнц Бекерле
21 януари 1950 г.
Москва
Стенограма1
Адолф[-Хайнц] Бекерле, роден през 1902 година, живял в гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски гражданин, член на фашистската партия, бивш германски посланик в България, СА-обергруппенфюрер.
Разпитът започва в 11.15
Въпрос: От следствието е установено вашата тясна връзка с ръководството на българсккото фашистко разузнаване, полицията и министерството на вътрешните работи. Признавате ли това?
Отговор: Не отричам, че намирайки се в качеството на германски посланик в България, аз поддържах връзка с българския министър на вътрешните работи Габровски и сменилия го Станишев2.
От числото на ръководителите на българската полиция аз бях запознат с нейния шеф Драголов и с началника на политическата полиция Павлов. С представителите на българското царско разузнаване аз нямах лична връзка, но поддържах с него контакт през началника на германския разузнавателен орган „Абверщелле-София” Делиус.
Въпрос: Вие бяхте не само познати с Павлов, но и сте сътрудничели с него. Разкажете, при какви обстоятелства вие установихте връзка с него?
Отговор: С Павлов аз за първи път се запознах през 1942 година, по време на ежегодния празник на българската полиция, на който бях поканен в числото на другите представители на държавите от Оста. Очевидно, Павлов виждал в мен не само германски посланик, но и специалист в полицейските работи, тъй като той при тази среща не пропусна да започне с мен разговор за разузнавателната работа, макар че излагал своите мисли крайно внимателно и в общи линии.
Въпрос: За какво конкретно е говорил с вас Павлов?
Отговор:Павлов ми се оплака от Делиус, заявявайки, че е предал на последния няколко агента за използване срещу българската комунистическа нелегална дейност, но Делиус ги развратил със своя неумел подход и прекалено високо заплащане.
Аз се въздържах от намеса във взаимоотношенията на Павлов с Делиус и предложих на Павлов, той да оправи тези разногласия по пътя на по-тясно и делово сътрудничество с германските разузнавателни органи.

Професор Богдан Филов, Княз Кирил Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов полагат клетва като регенти на извънредно заседание на Народното събрание. София, 11 септември 1943 г.

Въпрос: За каква агентура ставала дума?
Отговор: За това Павлов не е говорил.
Въпрос: Следствието разполага с данни, че Павлов ви е информирал за провокатори, внедрени в българската нелегална компартия. Разкажете за тези предатели!
Отговор: Няма да скрия, че Павлов е съобщавал на подчинения ми полицейски аташе при германското посолство Випер за хода на борбата с комунистическите организации. В частност, спомням си, че през 1942 година, както ни информира Павлов, българската полиция разкрила голям нелегален център на комунистите, и от българското правителство беше организиран закрит процес по тяхното дело. Випер получи тогава от Павлов подробен отчет за хода на разследването и протоколите на съдебните заседания, които след като аз се запознах с тях, изпратих в Берлин, в Главното управление на имперската сигурност.
Трябва да кажа, че министърътна вътрешните работи Габровски също ми бе разказал, че успял да внедри в нелегалното комунистическо движение няколко ценни агенти, в резултат на което той бил добре осведомен за плановете на нелегалното ръководство на компартията и имал възможността във всеки момент да ликвидира откритите от него нелегални комунистически центрове. Обаче искам следствието да повярва, че нито Габровски, нито Павлов не са ми казвали за своите агенти в нелегалната комунистическа партия на България, и никакви други материали от българската полиция не съм получавал.
Въпрос: Не бързайте с подобни заявления. На вас ви се предявява открития в германското посолство в България албум с фотографиите на задържаните от българските органи за сигурност съветски разузнавачи. Този албум на вас ли принадлежи?
Отговор: Да, мой е.
Въпрос: Как е попаднал при вас?

Тайният съветник на Царя Борис III, архитектът Йордан Севов
Отговор: През октомври 1941 година този албум, съдържащ материали за откритите от българската полиция руски парашутисти и за спуснатите на Черноморското крайбрежие разузнавачи, ми беше предаден през полицейския аташе Випер от дирекцията на българската полиция.

Въпрос: Защо тези материали са били изпратени именно на вас?
Отговор: Не смятам за нужно да крия, че веднага след моето пристигане в България през 1941 година аз настоятелно изисквах от българското министерство на вътрешните работи засилването на борбата с нелегалното комунистическо движение, посочвайки по-специално необходимостта от старателното издирване на агентурата на съветското разузнаване.
След осъществения от мен натиск, българските органи за сигурност значително засилиха своята наказателна и контраразузнавателна работа, и ръководството на българската полиция побърза да ми представи първите доказателства за активизирането на своята дейност, изпращайки ми албум със споменатите материали. Доколкото си спомням, от следствието по това дело е било установено, че посочените лица са били прехвърлени в България за връзка с антифашисткото нелегално движение и за организирането на диверсионна дейност във фашисткия тил. За това аз съобщих в Берлин.

Въпрос: И едновременно с това, вие сте използвали посочените материали за провокационни цели срещу Съветския Съюз?
Отговор: Да. В това също признавам своята вина.
През 1942 година всички веществени доказателства по делото на арестуваните разузнавачи, разбира се по съответен начин разкрасени и раздухани с помощта на спициалистите-фалшификатори от българската полиция, бяха използвани в организираната от мен и Габровски така наречена антикоминтерновска изложба в София. Изгодата беше в това, нагледно да се покаже на българския народ, че ето, съветското правителство се намесва в неговата съдба, изпращайки свои агенти. Този замисъл, обаче нямал успех сред народа и така, както и цялата антисъветска изложба, завършили с провал. За антисъветската изложба аз вече ви разказвах подробно на миналите разпити и да допълня своите показания повече с нищо не мога.

Министърът на вътрешните работи Александър Станишев

Въпрос: Известно е, че вашето сътрудничество с Габровски не се е ограничавало само с организирането на антисъветска изложба. Габровски, по-специално, не малко ви е съобщавал за своята агентура и наказателните мероприятия срещу българските антифашисти. Разкажете за това.
Отговор: По-горе аз разказах за своя разговор с Габровски, когато последният ми съобщи за наличието на провокатори в нелегалното комунистическо движение. През 1943 година, той също така ме информира за това, че неговите хора са успяли да заловят и отново да вербуват един член на българската компартия, който имайки при себе си радиопредавател, уж бил спуснат от борда на руска подводна лодка на Черноморското крайбрежие на България, но фамилията на този човек той не ми казал.
Аз се заинтересувах от това дело и при следващите ми срещи с Габровски узнах от него, че вербуваният от тях провокатор вече бил установил радиосвръзка с Москва и той – Габровски – очаквал положителни резултати от тази комбинация. По-късно, Габровски започна да отбягва разговори с мен на тази тема, и през Делиус ми станало известно, че започналата от Габровски радиоигра се провалила, тъй като Москва, очевидно разпознавайки провокацията, не отговаряла.

Въпрос: Делиус съобщи ли ви фамилията и други данни за този човек?
Отговор: Не. За това аз не съм го питал, тъй като след съобщението за неговия провал той изгуби за мен всякакъв интерес.

Въпрос: Разкажете сега за провокационните действия, които се предприемали от германските и българските разузнавателни органи по отношение на сътрудниците на съветското представителство в България?
Отговор: Както ме информира Габровски, българската полиция осъществявала следене и агентурно наблюдение на съветските представителства в България и се опитвала да скалъпи компрометиращи материали за някои съветски граждани, за да може по пътя на такава провокация да ги вербува. Обаче, доколкото съм осведомен, тези замисли на българската полиция се провалили.

Бившият министър на вътрешните работи д-р Петър Габровски дава показания пред Народния съд
Делиус ми докладвал, че през 1941 година той успял да подстави един свой таен агент в обкръжението на секретаря на съветското посолство в София. Този германски агент, както казвал Делиус, била една много опитна в подобни работи жена, с други данни аз не разполагам. Не знам също така и фамилията на секретаря, но много добре помня, че Делиус, благодарение на удачно проведената комбинация, успял да свърже този агент с посочения секретар, и те се запознали. Обаче за провеждането на по-нататъшните мероприятия на германското разузнаване по отношение на посочения сътрудник на съветското посолство попречило неочакваното му отзоваване от България в Съветския Съюз.

Въпрос: Посочете останалата агентура на германските и българските разузнавателни и контраразузнавателни органи?
Отговор: От германското полицейско аташе Випер ми станало известно, че един от голямите агенти на българската политическа полиция е солистът на Софийската опера българина Белев, името му не знам.
Випер ми съобщи по-специално, че Белев през пролетта на 1941 годинна е бил използван по личното указание на бившия премиер-министър Филов за разработването на Багрянов, по това време – лидер на парламентарната опозиция. Българската полиция се спряла върху кандидатурата на Белев заради това, че той бил в близки отношения с Багрянов.
Също така знам от Випер, че през 1942 година Белев разработвал кмета на гр. София – Иванов, чиято връзка със заподозрени в шпионаж артисти е възбудила интереса на българската полиция.
Същият този Випер подозирал Белев в сътрудничество със съветското разузнаване, т.к били фиксирани конспиративни срещи на последния със съветски представители в София. Доколко били обосновани тези подозрения на Випер, не знам. Лично с Белев не съм запознат. Други агенти на германското и българско разузнаване и контраразузнаване не са ми известни.

Въпрос: По-горе вие заявихте, че с българското царско разузнаване вие лично не сте били свързани. Така ли е това?
Отговор: Аз съм се срещал два или три пъти с ръководителя на българското царско разузнаване Севов3, но делова връзка с него все пак нямах.
Въпрос: Кой е този Севов?
Отговор: Севов беше много влиятелен човек в обкръжението на българския цар Борис. Официално той имал скромното звание на придворен архитект, но фактически бил съветник на царя и началник на неговото лично разузнаване. Както ми разказваше германския аташе по печата Берге4, в началото на  [19]20-те години Севов бил в Турция, където той играел аналогична роля в обкръжението на Кемал-Паша. На мен самият ми се е случвало да наблюдавам, как министрите и другите придворни се страхували от Севов и се стараели при всяка възможност да му окажат специални знаци на внимание.
Характерно е също така това, че когато в края на 1942 година министърът Михов заминаваше на среща с Хитлер, то цар Борис изпратил с него под формата на адютант Севов. При изпращането на Михов в Берлин, последният ми представи Севов. Севов беше във формата на капитан от българската армия и, виждайки моето недоумение, побързал да ми обясни, че информацията за положението на нещата в ставката на Хитлер цар Борис пожелал да узнае, преди всичко от него – Севов, затова и го изпратил в Берлин заедно с Михов. Що се касае до носенето на военна униформа, то Севов уточнил, че той като капитан от запаса е задължен да бъде екипиран с военно облекло.
В политическо отношение Севов също така, както и неговия хазяин – цар Борис, бил настроен прохитлеристки и се стараел при всеки удобен случай да се изказва за това. Също така знам от полицейския аташе Випер, че Севов принадлежал към тайната секта на огнепривържениците, имащи известно разпространение сред кръговете на придворната клика. В тази секта, по-специално, влизала сестрата на цар Борис, принцеса Евдокия.
Признавам си, че аз способствувах за установяването на връзката на Севов с представителите на германското разузнаване.

Бившият министър-председател Константин Муравиев
Въпрос: Разкажете подробно за шпионската връзка на Севов с германците.
Отговор: През 1941 или 1942 година, точно не помня, бях посетен от пълномощника на германското министерство на външните работи Бенцлер5, който ми съобщи, че той в сътрудничество с германското военно командване и органите на Абвер провежда разузнаване и борба срещу партизанското движение в Югославия. Във връзка с това, че по негови данни, югославските партизани са имали контакт с българските партизани, Бенцлер ме помоли да му уредя аудиенция при цар Борис с цел на постигането на по-тясно сътрудничество в борбата срещу въстанническото движение.
По време на аудиенцията цар Борис предложил на Бенцлер да се обърне непосредствено към Севов за решаването на необходимите въпроси по борбата с партизанското движение, като му казал, че той може да се среща с последния и по-нататък, когато това е нужно.
Бенцлер веднага отишъл при Севов и имал с него продължителна беседа. За какво те тогава се договорили и за последвалите срещи аз не съм осведомен.
Въпрос: С Каква агентура имал връзка самият Севов?
Отговор: От думите на Делиус аз знам, че Севов действал само във високопоставените кръгове, вербувайки за големи пари агентура от числото на големите български политически дейци, чужди дипломати и пристигналите в България чужди учени и писатели.
Делиус ми казваше също така, че той се опитал по едно време да разкрие връзките на Севов, но после се отказал от това, заради страха да си навлече върху себе си недоволството на царя. По-подробно по този въпрос не мога да кажа нищо друго.

Въпрос: В началото на разпита вие заявихте, че сте си сътрудничели с министъра на вътрешните работи Станишев, сменил Габровски. В какво конкретно се състояла вашата връзка с него?
Отговор: Станишев, заедно с регента Филов и министъра на външните работи Шишманов, беше може би най-изпитанният германски помощник в България. Аз всячески му покровителствувах и съдействувах в придвижването по служба, и благодарение на моето влияние той по-късно стана министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. Станишев, на свой ред, ми се отплащаше за това с пълната си откровеност, подробно информирайки ме за заседанията на Съвета на министрите и за всички кулоарни преговори при двора. Едновременно с това той беше и надежден проводник на хитлеристката политика в България.
Въпрос: Казвайте докрая – той беше ли ваш агент?
Отговор: Да, това несъмнено е най-подходящата характеристика на моите взаимоотношения със Станишев.

Въпрос: Разкажете за шпионската работа на Станишев в полза на германците.
Отговор: Веднага след пристигането ми в България през 1941 година, аз установих със Станишев приятелски взаимоотношения. Той тогава заемаше поста на председател на така нареченото германо-българско общество в София. Скоро аз се убедих, че Станишев действува по прякото поръчение на германското министерство на пропагандата, разпространявайки хитлеристка литература и всячески популяризирайки „научните достижения” на германците.

София след поредната англо-американска бомбардировка.
В разговор с мен Станишев подчертавал, че за вторая своя родина той смятал Германия.
Скоро след това, аз започнах да използвам Станишев като свой-агент-информатор, събирайки през него сведения за българските политически дейци, министрите и дипломатите. През 1943 година по персоналната покана на германското министерство на пропагандата Станишев пътувал в окупираната от немците Винница, където взел участие в организираната с провокационни цели на Гьобелс така наречена „комисия по установяването на жертвите на болшевисткия терор” и напълно оправдал доверието на германците, взел активно участие във вражеската провокация срещу Съветския Съюз.
През 1944 година, както аз вече посочих, благодарение на моето влияние, Станишев получил поста министър на вътрешните работи в кабинета на Багрянов. На мен много важно ми беше да имам на този пост свой проверен агент, тъй като именно от същия Станишев ми стана известно за първи път за намеренията на Багрянов да се прехвърли на страната на англо-американците и да сключи с тях мир.
Действувайки по моето поръчение, Станишев с всички сили се стараеше колкото се може по-пълно да разкрие политическите интриги на Багрянов и на министъра на външните работи в неговия кабинет – Драганов. Станишев нееднократно ми донасяше, че групата на Багрянов заедно с Филов търсят контакт с англичаните и американците, и в потвърждение на това ми съобщаваше конкретни факти, по-специално, че с тази цел, секретно в Турция е пътувал посочения от мен по-горе Севов, където той установил непосредствена връзка с английските и американските военни и политически разузнавачи.
За последен път аз видях Станишев две-три седмици преди встъпването на съветските войски в България. Станишев беше тогава тежко болен.
По-късно аз с него не съм се срещал, тъй като Съветската Армия беше преминала българската граница и на мен не ми беше до Станишев.

Професор Александър Станишев дава показания пред Народния Съд
Разпитът е завършен в 16.30.
Протокола на разпита е записан по моите думи вярно, на мен той ми бе преведен на немски език.
БЕКЕРЛЕ

Разпитал:  Ст[арши] оперуполномощен] на След[ователскатa]част по Особeно важните дела майор КОПЕЛЯНСКИЙ

ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 98—117. Оригинал. Машинопис.  Автограф.

Забележки:
1  Под думата «стенограма» е поставен личния подпис на бившия германски посланик в България, Адолф-Хайнц Бекерле.
2  Става дума за българския държавен деец Александър Станишев, който е министър на вътрешните работи от 1 юни 1944 до 2 септември 1944 г.
*3  В текста навсякъде е дадено като „Себов”. В действителност става дума за архитект Йордан Севов
*4 Става дума за нацисткия дипломат Йозеф Берг.
*5 Става дума за нацисткия дипломат Феликс Бенцлер.

Ст.н.с. Николай Котев
д-р по история
кореспондент на в. „България“

За дарения и спонсориране на историческите и журналистически разследвания на Николай Котев:
Банкова сметка: България, София, „Postbank“, BIC BPBIBGSF (сметка в USD) BG79BPB/79404153265901

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 13 from 29th Мarch – 4th  April 2012, part one, p.29  – see – (Анатомия на агресията (Втора част)  http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html   

PRINTED IN  US NEWSPAPER „BULGARIA“, CHICAGO, USA, N 14 from 4th  April – 11th April 2012, part two, p.29  – see –  (Анатомия на агресията (Втора част) http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/3185–anatomia-na-agresiata-vtora-chast.html

ANATOMY OF THE AGRESSION (SECOND PART) by Nickolay Georgiev Kotev is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported License.
Based on a work at https://kotev25.wordpress.com.
Permissions beyond the scope of this license may be available at kotev100@yahoo.com.